Вписванията в имотен регистър в тълкувателната практика на ВКС

 

Съставител:

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Резюме: Статията селектира основната тълкувателна практика на ВКС. Тя съдържа компилация на тълкувателни решения на ВКС, които се отнасят до въпросите на вписванията в книгите за вписванията по ПВ/имотен регистър. Селекцията е подбрана от адв. д-р Ивайло Василев, който е автор на монографията „Действие на вписването по българското вещно право“, издадена през 2018 г. от Издателство „Нова звезда“.

 

Ключови думи: вписване, актове относно права върху имоти, Правилник за вписванията, имотен регистър, тълкувателно решение, ВКС, отказ на съдията по вписванията, действие на вписването, адвокат, Пловдив. 

 

ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 7 ОТ 25.04.2013 Г.

ПО ТЪЛК. Д. № 7/2012 Г., ОСГТК НА ВКС

Делото е образувано от Председателя на Върховния касационен съд с разпореждане от 04.10.2012 г. на основание чл. 128 от Закона за съдебната власт, по направено от него искане до Общото събрание на гражданска и търговска колегии за постановяване на тълкувателно решение по спорни въпроси във връзка с вписванията, извършвани по Правилника за вписванията (ПВ).

Общото събрание на гражданска и търговска колегии на Върховния касационен съд (ОСГТК на ВКС), за да се произнесе, съобрази по поставените въпроси следното:

  1. Приложима ли е разпоредбата на чл. 129, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) в производството по вписване на актове относно недвижими имоти, и как следва да процедира съдията по вписванията в хипотезата на нередовност на молбата за вписване.

По този въпрос някои съдилища считат, че щом ПВ задължава съдията по вписванията да извърши вписването незабавно, той не би могъл да дава указания за отстраняване на нередовности на молбата за вписване. Ако констатира такива нередовности, съдията по вписванията е длъжен да се произнесе с определение, с което да откаже вписването. Други съдилища са на становище, че по силата на препращащата разпоредба на чл. 540 ГПК към правилата за общия исков процес, чл. 129 ГПК се прилага в производството по вписване. При констатиране на нередовности на молбата за вписване следва да се съобщи на заинтересованата страна да ги отстрани, едва след което да се пристъпи към отказ за вписване.

Общото събрание на гражданската и търговската колегии счита за правилно първото становище.

Действащата нормативна уредба не урежда реквизити на молбата, с която се представя подлежащият на вписване акт. По аргумент от чл. 571 ГПК тя трябва да е в писмена форма, но други изисквания към нея законът не поставя. Молбата слага началото на охранителното производство, без да има самостоятелно значение – не молбата подлежи на вписване в книгите по ПВ, а приложеният към нея акт. Указания за отстраняване на нередовности в акта съдията по вписванията не може да дава. Той може само да провери дали актът подлежи на вписване и дали отговаря на изискванията за съдържание и форма. Ако констатира несъответствия, извършването на вписването следва да бъде отказано, тъй като нередовностите на акта не могат да се отстранят в рамките на производството по вписване. Актът следва да бъде извършен наново и представен за вписване, като в този случай вписването ще има ред от представянето на редовния акт.

Съответното приложение на чл. 129, ал. 2 ГПК в производството по вписване е мислимо само по отношение на молбата, с която се представя актът и която поставя началото на производството. Както бе отбелязано, няма нормативни изисквания към съдържанието на тази молба, съответно няма правно основание, въз основа на което да се извърши преценка на редовността й. Дори да е допустимо на молителя да се укаже да отстрани нередовности на молбата, неизпълнението им не би могло да има за последица отказ за вписване, тъй като чл. 32а ал. 1 ПВ предвижда като основание за постановяване на такъв отказ само нередовности на подлежащия на вписване акт, не и на молбата, с която е представен.

Допускането на съответно приложение на чл. 129, ал. 2 ГПК в производството по вписване би довело до невъзможност вписването да осъществи присъщата си защитна функция. Съгласно чл. 9, ал. 1 ПВ, вписването на актове относно недвижими имоти се извършва незабавно, в деня на постъпване на акта, в съответния регистър. В този смисъл са и разпоредбите на чл. 12, ал. 2 ПВ (относно вписването на искови молби и съдебни решения) и чл. 30 ПВ (относно вписване на възбрани). Към чл. 9, ал. 1 ПВ и чл. 12, ал. 2 ПВ препращат и други разпоредби на правилника (при вписване на ипотеки, на промени в обезпечено с ипотека вземане, на залог на търговско предприятие) – и тези вписвания трябва да се извършат незабавно, в деня на постъпване на акта. Това практически води до невъзможност на молителя да бъдат дадени указания за отстраняване на нередовности на молбата за вписване, още повече, че тази молба може да постъпи в самия край на работния ден. А щом актът не бъде вписан в деня на постъпване на молбата, а в някой от следващите дни, е възможно междувременно да бъде вписан друг акт относно същия имот със същия праводател. Тогава ще се постави въпросът как ще се разреши конкуренцията между лицата, които се явяват правоимащи по всеки от актовете. При съответно приложение на чл. 129 ГПК би следвало с отстраняване на нередовностите на молбата за вписване тя да се счита редовна от датата на подаването й, а не от датата на изправяне на недостатъците й. Ако е така, представеният с нередовната молба акт ще бъде противопоставим на трети лица, вписали своя акт след подаване на нередовната молба, макар и преди отстраняване на нередовностите й. Подобно разрешение е неприемливо, защото третите лица обективно не биха могли да проверят съществува ли съответното право и кой е негов титуляр според поредността на вписванията, тъй като до отстраняване нередовностите на предходната молба, представеният с нея акт не е вписан в никой регистър. Поради това ОСГТК на ВКС приема, че съответното приложение на чл. 129 ГПК в производството по вписване е невъзможно и че съдията по вписвания не може да дава указания за отстраняване на нередовности на молбата за вписване.

 

  1. Приложима ли е в обезпечителното производство и в производството по вписване на вече наложена възбрана по реда на Глава V ПВ (чл. 24 и чл. 25) разпоредбата на чл. 6, ал. 3 от същия, и необходимо ли е в представения за вписване акт недвижимият имот да бъде описан съобразно изискванията на чл. 60 т. 1-7 от Закона за кадастъра и имотния регистър (ЗКИР) и да бъде представена скица-извадка от кадастралната карта.

По този въпрос е констатирана противоречива практика на състави на ВКС, създадена по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, поради това с определение № 284/04.07.2012 г. по ч.гр. д. № 225/2012 г., състав на ВКС, II г.о., е спрял производството по делото и е предложил на ОСГТК на ВКС да издаде тълкувателно решение по въпроса.

Някои състави считат за необходимо при вписване на наложена възбрана недвижимият имот да бъде описан съгласно изискванията на ЗКИР и да бъде представена скица-извадка от кадастралната карта, като се позовават на разпоредбата на чл. 77, ал. 2, т. 1 ЗКИР. Според тях, ако при искане за вписване на възбрана молителят не е представил скица-копие от кадастралната карта с извлечение от кадастралния регистър и схема (за самостоятелен обект в сграда), съдията по вписванията трябва да откаже вписването на възбрана. Други състави приемат, че вписването на възбрани е уредено в чл. 23 и сл. ПВ и за него е предвиден облекчен ред, без да е уредено препращане към чл. 6, ал. 3 ПВ. За налагане на възбрана е достатъчно имотът да бъде описан съгласно чл. 6, ал. 1, б. „В“ ПВ и не е необходимо представяне на скица-копие от кадастралната карта с извлечение от кадастралния регистър.

ОСГТК на ВКС намира за правилно второто становище.

Вписването на възбрани не става по реда за вписване на актове относно недвижими имоти. ПВ го урежда като самостоятелно производство, следователно при вписването на възбрани правилата по раздел II ще важат само доколкото има препращане към тях. Досежно описанието на имота разпоредбата на чл. 24б, „А“ ПВ препраща само към 6, ал. 1, б. „В“ ПВ, не и към чл. 6, ал. 3 ПВ. Аргументи за обратното в ЗКИР не могат да бъдат търсени, тъй като там са уредени правилата за вписване в имотния регистър, а не в книгите по ПВ. Законодателят изрично е изключил правилата за вписването в имотния регистър от приложното поле на вписванията, които се извършват в съдебни райони, където такъв не е въведен съгласно чл. 73, ал. 1 ЗКИР. До момента по този ред имотен регистър не е въведен в нито един от съдебните райони на страната. При това положение вписванията се извършват не по реда на ЗКИР, а по реда на ПВ (чл. 74, ал. 1 ЗКИР), съответно възбраните се налагат единствено по процедурата, посочена в ПВ. Тази процедура не изисква представяне на скица-копие от кадастралната карта с извлечение от кадастралния регистър, тъй като липсва изрично препращане към разпоредбата на чл. 6, ал. 3 ПВ (напротив, препращането е изрично само към чл. 6, ал. 1, б. „В“ ПВ).

Изискванията за представяне на скица и описание на имота съгласно ЗКИР нямат практическа стойност при сега действащата система на вписване, тъй като вписването е по партидата на ответника (а не по партида на имота). Целта да бъде оповестена възбраната на заинтересованите ще бъде постигната в достатъчна степен с отбелязването в персоналната партида, където е достатъчно имотът да бъде описан по начина, посочен в чл. 6, ал. 1, б. „В“ ПВ. Не са без значение практическите съображения, свързани с възможността молителят да се снабди със скица в кратък срок. Да се изисква във всеки случай такава от него, би довело до компрометиране на принципите на бързина и изненада, които важат в обезпечителното и изпълнителното производство.

Следователно съдията по вписванията не може да отказва вписване на възбрана поради липса на скица-копие от кадастралната карта с извлечение от кадастралния регистър и схема. Същото важи и при вписване на искови молби.

 

  1. По какъв ред се извършва вписването на удостоверението за вписване по чл. 263в ал. 1 и чл. 263г ал. 1 ТЗ в хипотезата, когато в имуществото на преобразуващо се дружество има вещно право върху недвижим имот или върху движима вещ, сделките с която подлежат на вписване, и какъв е размерът на дължимата държавна такса за вписването.

По този въпрос едни съдилища приемат, че вписването на удостоверението по чл. 263в ал. 1 и чл. 263г ал. 1 от Търговския закон (ТЗ) се извършва по реда на раздел II ПВ (основанието е чл. 4 б. „И“ ПВ), като трябва да бъдат изпълнени общите изисквания по чл. 6 ПВ, тъй като вписването има оповестително действие, както и при актовете за прехвърляне на недвижими имоти. Дължимата такса е по чл. 2 от Тарифа за държавните такси, събирани от Агенция по вписванията (ТДТСАВ) и база е балансовата стойност на имотите (а според някои – пазарната оценка), но не по-малко от данъчната оценка. Други съдилища са на становище, че вписването на удостоверение по чл. 263в и чл. 263г ТЗ не съставлява вписване на акт за недвижими имоти и не се извършва по реда на раздел II, а по реда на раздел III ПВ. Според тях дължимата такса за вписването се определя по чл. 2 ТДТСАВ, но основа за изчисляването й не е данъчната оценка, а цената, на която е таксуван документът.

ОСГТК на ВКС намира за правилно първото становище.

Преобразуването на търговските дружества, което е уредено в глава XVI на ТЗ, по правило е свързано с правоприемство. При вливане имуществото на преобразуващото/щите се дружество/а преминава в патримониума на приемащо дружество, а при сливане имуществата на преобразуващите се дружества се придобиват от новоучреденото дружество. При разделяне имуществото на преобразуващото се дружество преминава към имуществата на новоучредени или приемащи дружества, а при отделянето част от имуществото на преобразуващото се дружество преминава към новоучреденото/ите и/или приемащото/ите дружество/а. Правоприемството настъпва от датата на вписването на преобразуването в търговския регистър (арг. от чл. 263и ТЗ), т.е. от тази дата титуляр/и на правата, притежавани преди преобразуването от преобразуващото/щите се дружество/а, става новоучреденото/ните и/или приемащото/щите дружество/а. Когато преобразуващото/щите се дружество/а е притежавало вещни права върху недвижими имоти или други права, за които закон изисква отчуждаването им да бъде вписано в книгите по ПВ, чл. 263и ал. 6 ТЗ предвижда издаване на удостоверение за вписване на преобразуването и задължава управителния орган на новоучреденото/ните или приемащото/щите дружество/а да го представи пред съответния регистър. Законодателят отчита необходимостта от оповестяване на преминаването на права и постановява нещо различно от общия принцип, че на вписване в книгите по ПВ подлежат актове за недвижими имоти (чл. 4 ПВ). В случая правоприемството се осъществява въз основа на смесен фактически състав, в който се включват както юридически факти на частното право, така и вписването в търговския регистър, което става въз основа на волеизявление на държавен орган. Когато се осъществят всички факти от състава, правоприемството е настъпило и остава единствено да бъде оповестено по надлежния начин, доколкото са преминали права, които по принцип подлежат на вписване. Видно от изложеното, удостоверението за вписване по чл. 263в ал. 1 и чл. 263г ал. 1 ТЗ не е акт за прехвърляне на собственост по смисъла на чл. 4 б. „А“ от ПВ, нито е акт, който може да бъде приравнен на някои от другите описани в чл. 4 б. „Б“ – „З“ ПВ. То само удостоверява настъпилото правоприемство и поради това се явява акт, за който със закон (ТЗ) е предвидено, че подлежи на вписване, по смисъла на чл. 4 б. „И“ ПВ. По тази причина неговото вписване следва да се извърши по реда на раздел II ПВ, като се спазят изискванията на чл. 6-9 ПВ. Не може да се приеме за приложим редът на раздел III ПВ, тъй като той касае вписването на искови молби, а няма правнологически съображения, въз основа на които удостоверенията по чл. 263в ал. 1 и чл. 263г ал. 1 ТЗ да бъдат приравнени на искови молби.

Като се има предвид изложеното, таксуването на вписването следва да бъде извършено както в останалите хипотези, когато се вписват актове, свързани с преминаване на право на собственост или други вещни права от един субект към друг. Таксата се определя съгласно чл. 2 ТДТСАВ, като се отчита естеството на удостоверенията – те само установяват преминаването на правата, което е настъпило по силата на осъществения смесен фактически състав. Самото преминаване не е таксувано (по смисъла на чл. 2 ТДТСАВ), поради което цената на акта следва да се определи за първи път в производството по вписване, при аналогично приложение на правилата за определяне на таксите при прехвърляне на собственост. 3а такава цена следва да се приеме стойността на преминалото в резултат на преобразуването имущество по заключителния баланс, който трябва да бъде съставен съгласно чл. 263з ал. 1 от ТЗ, или данъчната оценка, ако е по-висока от стойността по заключителния баланс (аргумент от чл. 96, ал. 3 вр. § 2 от Допълнителните разпоредби на Закона за нотариусите и нотариалната дейност – ЗННД). Ако от заключителния баланс цената на правото не може да бъде установена, то държавната такса следва да се изчислява върху данъчната оценка, определена по реда на чл. 33 от Закона за местните данъци и такси.

 

  1. Подлежи ли на вписване договор за учредяване на сервитут за прокарване на отклонения от общи мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура през чужд имот по чл. 193 от Закона за устройство на територията (ЗУТ) в полза на лице, което не е собственик на друг недвижим имот.

В отговор на този въпрос едни съдилища приемат, че не е възможно по реда на чл. 193 ЗУТ да се сключват договори с оператори на комунални услуги. Такъв сервитут може да се учреди с договор между собственици на служещ и на господстващ имот, но не и с трети лица, тъй като това би противоречало на същността на поземлените сервитути като ограничени вещни права, изразяващи се в тежестта, наложена върху един недвижим имот за сметка на друг. Съответно ако такъв договор бъде сключен, той има само облигаторно действие и не подлежи на вписване. Други считат, че договор за учредяване на право на прокарване на отклонения от общата електропроводна, водопреносна, съобщителна или газоснабдителна мрежа може да бъде сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите между собственика на недвижим имот и съответното комунално предприятие и подлежи на вписване.

ОСГТК на ВКС намира за правилно първото становище.

Сервитутите като вещни права са изчерпателно изброени – такива могат да съществуват само доколкото са изрично предвидени в закона. Обосноваването им по аналогия е недопустимо. В разпоредбата на чл. 193, ал. 1 ЗУТ сервитутът за прокарване на отклонения от общи мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура през чужд имот изрично е регламентиран като такъв, който възниква между собственици на поземлени имоти. Той е различен от законните сервитути, които възникват в полза на операторите на услуги или на собственици на съседен имот (чл. 64 от Закона за енергетиката, чл. 287 и сл. от Закона за електронните съобщения, чл. 104 и чл. 105 от Закона за водите) или от тези, които се учредяват с административен акт (чл. 61 и сл. от Закона за горите, чл. 36 от Закона за опазване на селскостопанското имущество, чл. 112, ал. 3 алт. 2 от Закона за водите). В случая източникът на възникване на вещното право е договорен и доколкото касае вещни права, договорът би трябвало да се сключи във формата на нотариален акт (чл. 18 от Закона за задълженията и договорите – ЗЗД). Като урежда изрично сервитутът за прокарване на отклонения, чл. 193, ал. 1 ЗУТ го допуска само при изрично съгласие между собственици на имоти (не и между собственик и оператор на комунални услуги) и при облекчена форма (писмена с нотариална заверка на подписите), която е изключение от правилото на чл. 18 ЗЗД. Това изключение не може да се тълкува по друг начин, освен стриктно. Операторите на услуги не могат да са страна по този договор, съответно ако са сключили такъв, той има само облигационно действие и не подлежи на вписване.

 

  1. Следва ли да бъде извършено вписване на непарична вноска с предмет вещно право върху недвижим имот (чл. 73, ал. 5 ТЗ), ако молителят не е представил пред съдията по вписванията доказателства за правата на вносителя.

По този въпрос едни съдилища приемат, че съдията по вписванията няма право да проверява правото на собственост на вносителя на непарична вноска защото в рамките на охранителното производство е недопустимо да се проверяват материалноправните предпоставки на акта, чието вписване се иска. Други считат, че щом чл. 73, ал. 5 ТЗ предвижда задължение за съдията по вписванията да провери правата на вносителя, той трябва да стори това и да откаже извършване на вписването, когато не е доказано наличието им.

ОСГТК на ВКС съобрази, че след внасяне на предложението за приемане на тълкувателно решение в разпоредбата на чл. 73, ал. 1 ТЗ бяха внесени изменения (ДВ бр. 20 от 28.02.2013 г.), но не е изменена разпоредбата на чл. 73, ал. 5 ТЗ. Поради това необходимостта от отстраняване на противоречията в практиката не е отпаднала, като за правилно следва да бъде прието второто становище.

Възможността съдружниците (съответно акционерите) в търговско дружество да правят непарични вноски, е уредена още с приемането на ТЗ. Чл. 73, ал. 1 ТЗ предвижда вноската на право, за учредяването или за прехвърлянето на което се изисква нотариална форма, да се извърши с дружествения договор или устава. За целта вносителят трябва да даде писмено съгласие с нотариално заверен подпис, което да съдържа описание на вноската. Дружеството придобива вещното право върху предмета на вноската от момента на възникването му – т.е. когато бъде вписано в търговския регистър (арг. от чл. 73, ал. 4 ТЗ). Законодателят е отчел, че въз основа на посочения фактически състав, от един правен субект към друг преминават вещни права върху недвижими имоти, поради което е уредил задължение за съответния орган на дружеството да поиска вписване на нотариално заверено извлечение от дружествения договор или устава. Вписването в книгите по ПВ няма конститутивен ефект – такъв ефект има вписването на дружество (или увеличение на капитала на съществуващо дружество) в търговския регистър. Независимо от това законодателят е възложил на съдията по вписванията да извършва проверка на правата на вносителя с изрична разпоредба и ако доказателства за тези права не бъдат представени, извършването на вписването следва да бъде отказано. Отказът не може да засегне правата на дружеството, ако вносителят действително е бил собственик – в този случай вещното право е преминало от момента на вписване в търговския регистър, а вписването в книгите по ПВ е условие единствено за противопоставимост.

 

  1. Какъв е предметният обхват на проверката, която съдията по вписванията извършва съгласно чл. 32а ал. 1 ПВ относно това, дали представеният за вписване акт отговаря на изискванията на закона.

По този въпрос едни съдилища приемат, че в рамките на охранителното производство и в производството по чл. 577 ГПК е недопустимо да се проверяват материалноправните предпоставки на акта, чието вписване се иска. Съдията по вписванията може да откаже вписване само ако актът не подлежи на вписване, ако не е съставен съобразно изискванията за форма и ако няма необходимото съдържание. Други съдилища приемат, че съдията по вписванията може да проверява нищожен ли е актът с оглед документираното в него съдържание и да откаже вписване, ако сделката, обективирана в акта, има невъзможен предмет, сключена е при противоречия с материалния закон или при наличие на други основания за нищожност.

Като изхожда от характера на производството по вписване, ОСГТК на ВКС намира за правилно първото становище. Вписването (като родово понятие, включващо вписване в тесен смисъл, отбелязване и заличаване) е едностранно охранително производство, в чиито рамки не е допустимо да се разрешават правни спорове. Касае се акт на безспорна администрация, оказване на съдействие при законосъобразно развитие на граждански правоотношения. Целта е оповестяване на актове, с които се извършват сделки с недвижими имоти, на други актове, които имат значение за вещни права, както и наличието на спорове относно права върху вещи. Законодателят регламентира вписването като вид нотариално удостоверяване съгласно чл. 569, т. 5 ГПК, но това е направено само с оглед субсидиарното прилагане на правилата за охранителните и нотариалните производства и не заличава спецификите на вписването. На такова подлежат и нотариалните актове, с които се прехвърлят или които констатират вещни права, а при тяхното съставяне правилата за извършване на нотариални удостоверявания са адресирани към друго длъжностно лице – нотариуса, който е съставил акта. Именно той е бил длъжен да провери противоречи ли сделката, която е сезиран да удостовери, на закона и добрите нрави. Съдията по вписванията не е орган, който има правомощия да контролира дейността на нотариуса, а ако се приеме, че и той е овластен с правото да проверява съответствието на сделката с императивни законови правила или добрите нрави, фактически до такъв резултат би се достигнало.

Като се има предвид основната цел на вписването – осигуряване на публичност и противопоставимост, то не може да се възложи на съдията по вписванията да проверява материалноправните предпоставки на вписания акт. Ако този акт страда от някакви пороци, оповестяването му улеснява защитата срещу тях, защото дава възможност на заинтересованите да се запознаят със съдържанието на акта и при наличие на правен интерес – да го атакуват пред съда. Именно в рамките на спорното съдебно производство могат в пълна степен да бъдат осигурени правата на всички засегнати от вписания акт лица и спорът да бъде решен със сила на пресъдено нещо. Такъв спор пред съдията по вписванията не може да бъде заявен, нито пък той би имал право да откаже вписване под предлог, че съществуването на такъв спор му е известен или защото би могло да възникне такъв.

Недопустимо е да се отказва вписване на акт за сделка с недвижим имот по съображения, че той не отговаря на изискванията за самостоятелен обект (невъзможен предмет), по съображения, че със сделката се цели постигане на забранен резултат (заобикаляне на закона); по съображения, извлечени от § 6-8 ПР ЗУТ (нарушения на закона и невъзможен предмет); по съображения за несбъдване на предвидено в договора отлагателно условие; по съображения, че с нотариален акт за поправка или изменение на предходен нотариален акт се подменя съдържанието на първоначално съставения акт.

Само ако закон изрично натоварва съдията по вписванията да действа в качеството на нотариус, той може да извършва проверката, която е в правомощията на нотариуса и да откаже да извърши вписването въз основа на резултатите от тази проверка.

Отказът на съдията по вписванията може да бъде мотивиран с обстоятелството, че представеният акт не подлежи на вписване (чл. 32а ПВ), като се изхожда от неговото съдържание. Подлежащите на вписване актове са посочени неизчерпателно в чл. 4 ПВ, изброяване има и в други в нормативни актове – ЗУТ, ТЗ, Закон за особените залози и др. По правило не подлежат на вписване вещно-прехвърлителни сделки за движими вещи и може да бъде отказано вписване на акт за такава сделка, но само ако няма никакво съмнение относно естеството на вещта. Ако е възможен спор дали вещта съставлява недвижимост, вписването не може да бъде отказано по вече изложените съображения, че съдията по вписванията не може да разрешава правни спорове, нито да повдига такива.

Отказът може да бъде основан и на съображения за местна некомпетентност на съдията по вписванията (чл. 570, ал. 1 ГПК, чл. 7 ПВ), за наличието на която се следи служебно.

Той може да бъде основан и на съображения, извлечени от формата на акта. Изхожда се от наименованието на самия акт – съдията по вписванията не може да откаже, например, вписването на акт за правна сделка, по съображения, че от съдържанието е видно, че се касае за друг вид договор и за него формата не е спазена. При проверката на формата съдията по вписванията следи за спазване на правилото, че се вписват актове, извършени по нотариален ред или с нотариално заверен подпис (чл. 3, ал. 1 ПВ), но като се отчита, че специален закон може да урежда и вписването на акт в писмена форма (напр. чл. 73, ал. 5 ТЗ). Актовете, издадени от надлежни държавни органи също се нуждаят само от писмена форма, но трябва да съдържат реквизитите, които са предвидени в съответния нормативен акт. Може да бъде отказано вписване на акт, който не е подписан, тъй като проверката за наличие на подпис е елемент от проверката на формата на акта.

Може да бъде отказано вписване на представения акт и ако той няма необходимото съдържание. Проверката на съдържанието на акта е в две насоки: идентификация на страните (чл. 6, ал. 1, б. „А“ ПВ) и идентификация на имота (чл. 6, ал. 1 б. „В“ ПВ). Ако недвижимият имот се намира в район с одобрена кадастрална карта, съдията по вписванията може да откаже вписването на акт за него, в случай че не са посочени данните по чл. 60, т. 1 – 7 ЗКИР. Когато законът допуска вписване на актове, които не се отнасят до индивидуално определени имоти (напр. договори за прехвърляне на наследство, преписи от завещания и др.), не се проверява индивидуализацията на имота в акта и не може да се откаже вписване поради липса на такава.

Може да бъде отказано вписване ако не е внесена дължимата за това такса, ако липсва скица-копие от кадастралната карта съгласно чл. 6, ал. 3 ПВ, ако не са представени доказателства за изпълнението на изискванията на чл. 264 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс.

Не може да бъде отказано вписване на съдебни актове по съображения, че не отговарят на изискванията за форма или съдържание. Съдията по вписванията не е компетентен да проверява съдебни актове, защото съдът има контролни функции по отношение на него, а не обратно. Когато е представено за вписване съдебно решение, което нормативен акт предвижда да бъде вписано, съдията по вписванията е длъжен да го впише, независимо от неговото съдържание. Никаква проверка не може да бъде извършвана и в хипотезата на постановен съдебен акт в производство по чл. 577 ГПК – в този случай съдът е решил спора по същество (чл. 278, ал. 2 изр.1 ГПК), т.е. той разпорежда извършването на вписването. Съдията по вписванията не може да издава друг акт след съдебния, нито позитивен, нито отказ. Идентично разрешение следва да бъде дадено тогава, когато съдът нарежда вписване на възбрана върху недвижим имот със свое определение. То не може да бъде контролирано от съдията по вписванията.

Може да бъде отказано вписване на искови молби или на молби за отмяна на влезли в сила решения, ако те не отговарят на изискването за идентификация на страните и имота. Съгласно чл. 12 ПВ вписването или отбелязването на искови молби (респективно – на молби за отмяна) се извършва по искане на страната, след като молбата е постъпила в съда и по нея е събрана дължимата такса. Не се изисква нарочен акт на съда за извършване на вписването, поради което съдията по вписванията е задължен да провери молбата за съответствието й с правилото на чл. 6 ПВ (чл. 12, ал. 1 изр. 2 ПВ). Изключение съставлява случаят, в който съдът е разпоредил вписването – тогава той е проверил редовността на исковата молба и съдията по вписванията не може да подлага на контрол неговата преценка.

Не може да бъде отказано вписване на първи акт за придобиване на недвижим имот от чуждестранно юридическо лице, което няма съдебна регистрация в Република България, защото в акта не е посочен код по БУЛСТАТ (чл. 6, ал. 1, б. „А“, предл. последно ПВ). Съображенията за това са, че в тази част ПВ противоречи на правилото на чл. 3, ал. 1, т. 5 б. „В“ от Закона за регистър БУЛСТАТ. Това правило допуска вписване в регистър БУЛСТАТ само на това чуждестранно лице, което вече е придобило недвижим имот в страната. Преди придобиване на първи недвижим имот, чуждестранното юридическо лице без съдебна регистрация в страната по закон не би могло да има код по БУЛСТАТ, поради което съдията по вписванията няма право да откаже извършване на вписването на основание липсата на такъв код.

 

  1. При вписване на препис от обявено завещание с предмет недвижим имот и права върху недвижим имот, необходимо ли е съдията по вписванията да извършва проверка за правата на завещателя.

Противоречивата практика по този въпрос се свежда до това, че някои съдилища считат за законосъобразен отказа на съдия по вписванията да впише саморъчно завещание поради това, че не са представени доказателства завещателят да е бил собственик на завещания имот, а според други съдилища такава проверка съдията по вписванията няма право да извършва.

ОСГТК на ВКС намира за правилно второто становище. Както бе прието при отговора на предходния въпрос, съдията по вписванията може да действа в качеството на нотариус, само ако законът изрично го натоварва с изпълнението на нотариални функции. В случаите, когато такова натоварване няма, съдията по вписванията не проверява материалноправните предпоставки на акта.

Завещанието е едностранна правна сделка, с която едно лице се разпорежда с имуществото си за след смъртта си. То трябва да бъде съставено писмено и да съдържа определени реквизити, но в закона няма изискване документът да съдържа някакво конкретно описание на завещаните вещи. Напротив, валидно би било и общо завещание, с което наследодателят назначава за свой универсален правоприемник определено лице, без да посочи в документа нито един конкретен имот. Още повече, че към момента на съставяне на такова завещание кръгът на наследствената маса не е определен. Завещателят може да отчужди някои имоти, които притежава към момента на съставяне на завещанието, както и да придобие впоследствие други – това не се отразява на валидността на сделката. След смъртта на наследодателя назначеното за негов универсален правоприемник лице ще придобие тези недвижими имоти, които са били в имуществото на завещателя към момента на смъртта, без оглед кога са придобити. Ето защо вписването има значение само за даване на публичност на завещанието. То не осигурява непротивопоставимост, тъй като касае сделка по повод на смърт – прехвърлителят не би могъл вече да се разпореди с имота в полза на друго лице, за да възникне хипотеза на конкуренция на права.

От изложеното е видно, че при искане за вписване на завещание е възможно в представения акт да не е описан нито един недвижим имот и въпреки това да има правоприемство по отношение на такива. Няма как съдията по вписванията да проверява правата на завещателя, след като е допустимо в завещателния акт да не е посочено кои права са завещани. Такава проверка законът не го овластява изрично да прави, съответно не може въз основа на нея да се постановява отказ за вписване на завещание. Актът подлежи на вписване на основание чл. 4, б. „И“ ПВ и отказът на съдията по вписванията може да е основан единствено на съображения за нередовност на същия от външна страна. Правните последици от акта не могат да се проверяват, включително не може да се проверява дали в резултат на завещанието е настъпило правоприемство.

 

  1. Процесуално легитимиран ли е съдебният изпълнител да обжалва отказ на съдията по вписванията, постановен по негова молба.

По този въпрос е констатирана противоречива практика на състави на ВКС, създадена по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, поради това с определение № 320/25.06.2012 г. по ч.гр. д. № 147/2012 г. състав на ВКС, I г.о., е предложил на ОСГТК на ВКС да издаде тълкувателно решение по въпроса.

Едни състави приемат, че съдебният изпълнител не е легитимиран да обжалва отказите на съдията по вписванията, защото не е страна в охранителното производство по вписване. Аргументи се търсят в лимитираните правомощия, които дава на частния съдебен изпълнител Законът за частните съдебни изпълнители – да инициира производство от името на взискателя и по негово натоварване, без това да го прави страна в производството и да му дава право да обжалва отказите, постановени в него. Други състави приемат, че подадената от съдебен изпълнител жалба срещу отказ на съдия по вписванията да впише възбрана е допустима и подлежи на разглеждане по същество.

ОСГТК на ВКС намира за правилно второто становище.

Вписването е регламентирано като вид нотариално удостоверяване съгласно чл. 569, т. 5 ГПК, но дори когато подлежащият на вписване акт е нотариален, вписването не е част от нотариалното производство, а самостоятелно такова. Въпросът, доколко удачен се е оказал подходът на законодателя с формулировката на чл. 569, т. 5 ГПК, е спорен в теорията, но това, което е безспорно, е, че вписването има специфики в сравнение с останалите охранителни производства. То не завършва със самостоятелен акт, защото съдията по вписвания не извършва нотариално удостоверяване в тесен смисъл на думата, неговото съдействие при упражняване на граждански права се свежда до волеизявление, което нарежда вписването на съответния акт. Видно от изложеното, съдията по вписванията е органът, който ръководи производството и постановява крайния акт по него, а молител се явява това лице, което представя за вписване акта и претендира, че има право да получи дължимото от съдията по вписванията съдействие.

В охранителните производства молител се явява заинтересованото лице (чл. 531, ал. 1 ГПК) – онова, което има интерес да сезира ръководещия производството орган и да поиска от него дължимото съдействие за осъществяване на граждански правоотношения. Това общо правило не може да не важи и в производството по вписване независимо от спецификите на последното. Когато съдебният изпълнител иска налагане на възбрана (чл. 26 ПВ), той се явява заинтересовано лице по смисъла на чл. 531, ал. 1 ГПК. Това личи особено ясно в хипотезата на чл. 449, ал. 2 ГПК (чл. 26 ПВ), в която съдебният изпълнител действа в интерес на взискателя, но от свое име. В посочената хипотеза налагането на възбраната е законна последица от насочването на изпълнението върху недвижим имот и не е въпрос на преценка дали то да бъде поискано. Адресат на процесуалното задължение е съдебният изпълнител. Взискателят не може да поиска налагане на възбрана в тази хипотеза, нещо повече, хипотетично е възможно той дори да е наредил на съдебния изпълнител да не налага такава. Независимо от това законът задължава съдебния изпълнител да сезира съдията по вписванията. Това налага извод, че именно той се явява заинтересовано лице в производството по раздел V ПВ, а в това си качество съдебният изпълнител може да обжалва отказа за вписване, тъй като с този отказ се отхвърля негово искане. Аргумент в подкрепа на това виждане може да бъде намерен и в правилото на чл. 32а ал. 4 ПВ, тъй като няма друго заинтересовано лице, комуто да бъде връчено съобщението за отказа. Взискателят не може да се счита такова лице, тъй като е мислимо той да не знае за искането за налагане на възбрана, дори да се е противопоставил на това действие.

 

  1. Процесуално легитимиран ли е нотариусът да обжалва отказ на съдията по вписванията, постановен по негова молба за вписване.

Едни съдилища приемат, че нотариусът не е процесуално легитимиран да обжалва отказ на съдия по вписванията за вписване на извършен от него акт, защото не е страна в това производство, нито може да бъде разглеждан като законен представител на страните и да действа от тяхно име. Други считат, че нотариусът е легитимиран да обжалва отказите на съдията по вписванията, било като страна в охранителното производство, било като законово овластено да представлява страните по сделката лице в производството по вписване на акта, обективиращ тази сделка.

ОСГТК на ВКС счита за правилно второто становище. Съображенията са аналогични на тези, които обосновават легитимацията на съдебните изпълнители. В нотариалното производство нотариусът е длъжностното лице, което го ръководи и издава крайния акт. Молители в това производство се явяват лицата, които искат да бъде оформена сделка в нотариален акт или да бъде засвидетелствано правото им на собственост (останалите нотариални удостоверявания не представляват интерес за вписването). Съдействие при законосъобразно развитие на гражданските правоотношения оказва нотариусът, като издава искания акт. След като този акт бъде постановен, производството по нотариално удостоверяване приключва и нотариусът губи ролята си на решаващ орган. Той става адресат на задължението по чл. 25, ал. 5 ЗННД и трябва, под страх от отговорност, да представи акта за вписване в деня на неговото извършване. Производството по вписване на нотариални актове по чл. 4, б. „А“ ПВ е самостоятелно, с друг решаващ орган и с различен резултат. То приключва с волеизявление на държавен орган, с което се разпорежда вписване на акта в съответните книги или отказ. Легитимиран (а и задължен) да поиска извършването на това волеизявление е нотариусът – чл. 8, ал. 1 ПВ – следователно той се явява заинтересовано лице по смисъла на чл. 531, ал. 1 ГПК в производството по вписване. Същият извод следва и от разпоредбата на чл. 32а, ал. 4 ПВ, по смисъла на която именно на нотариуса следва да бъде връчено определението за отказ. Поради това не може да се приеме, че нотариусът няма право да обжалва отказ, постановен по направено от него искане за вписване.

 

  1. Освободени ли са от заплащане на държавна такса за вписването ищците, освободени от държавна такса за исковото производство на основание чл. 83, ал. 2 ГПК.

Противоречивата практика по този въпрос е в повече от една насока. Едни съдилища приемат, че лицата, освободени от задължение за плащане на такса и разноски в исковото производство, не са освободени от такси в производството по вписване и че такова освобождаване не може да бъде разпоредено нито от съда, нито от съдията по вписвания. Други считат, че разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК намира съответно приложение в производството по вписване и че съдията по вписванията е компетентен да освободи молител в това производство от държавна такса. Съществува и становище, че ищците, освободени от задължение да внасят държавна такса за исковото производство, са освободени и от задължение да внасят такса за вписване, съгласно чл. 540 ГПК, без да е необходимо произнасяне на съд или съдия по вписванията. А има и мнение, че компетентен да освободи молителя от задължение за внасяне на такси в производството по вписване е сезираният съд.

ОСГТК на ВКС счита за правилно първото становище.

Освобождаването от задължение за плащане на държавни вземания става само при изрично предвидени в закона предпоставки. Такива изключения в производството по вписване не са предвидени, нито може да се обоснове приложение на правилото на чл. 83, ал. 2 ГПК. Препращането по чл. 540 ГПК за прилагане на правилата за исковото производство към охранителните производства е съответно. За неговата допустимост следва да се съобразява естеството на защитата и правомощията на органите, които са компетентни да я дадат. Съдът е орган, който ръководи исковия процес. Той е компетентен да освобождава от такси, които по силата на чл. 4, б. „А“ от Закона за държавните такси (ЗДТ), чл. 73 ГПК и издадената въз основа на кодекса Тарифа, се дължат за съдебни производства. Съдът не може да освобождава от такси, дължими за други производства, в които не е ръководно-решаващ орган, нито да освобождава от такси, чието постъпване не е предвидено в бюджета на съдебната власт (чл. 4, б. „В“ ЗДТ). ЗДТ прави ясно разграничение между таксите за „услуги“, давани от съдилищата и таксите за действия и „услуги“, давани от службите по вписванията, като разпоредбите му не дават възможност да се направи извод, че съдът може да освобождава от такси, различни от визираните в чл. 4, б. „А“ ЗДТ. По силата на закона освободени от държавни такси са някои ищци (чл. 5, б. „В“ – „Ж“ ЗДТ), но не и който и да е молител в производство по вписване.

Освобождаване от такси в производството по вписване не може да бъде постановено и от съдията по вписванията. Той не е правораздавателен орган, макар че е в системата на съдебната власт. С оглед дадените му от ЗСВ правомощия, няма основание да му се признае компетентност да се произнася по искане за освобождаване от такси. Още повече, че таксите по ТДТСАВ постъпват не в бюджета на съдебната власт, а в този на Агенцията по вписванията, чиито орган съдията по вписванията не е. Няма основание на орган на една от независимите власти да бъде признато правомощие да освобождава от задължение за внасяне на такси, които са предвидени да постъпят в бюджета на някоя от другите независими власти. По аналогични съображения е неприемливо тълкуването, че който ищец е освободен от задължение да внася такси по исковото производство, той се явява освободен и от задължението да внася такси в производството по вписване. Извън изложените по-горе съображения, ако подобно тълкуване бъде възприето, от освобождаване на държавни такси за вписването ще могат да се ползват само ищците. Голямата част от вписванията обаче касаят актове, които нито са искови молби, нито се извършват по нареждане на съда. Тези молители няма от кого да бъдат освободени от държавни такси (тъй като не са страни по граждански дела) и ще бъдат поставени в неравноправно положение в сравнение с ищците или други страни по съдебни производства. Поради това следва да се приеме, че правилото на чл. 83, ал. 2 ГПК е неприложимо в производството по вписване, а молителите в това производство не могат да бъдат освобождавани от държавни такси нито от съда, нито от съдията по вписвания.

 

  1. Какъв е размерът на дължимата държавна такса при частично заличаване (за определен имот или имоти) на вписване на ипотека, учредена върху два или повече имота за обезпечаване на един дълг.

По този въпрос едни съдилища приемат, че при частично заличаване на ипотека дължимата държавна такса се определя въз основа на размера на погасения дълг, а според други при заличаване на ипотеката върху част от имотите следва да се внесе държавна такса в размер от таксата за вписване на цялата ипотека, освен ако в договора за учредяване на ипотека е посочено изрично каква част от дълга обезпечава ипотеката върху всеки от отделните имоти.

ОСГТК на ВКС счита за правилно първото становище.

Разпоредбата на чл. 21 ПВ изрично допуска частичното заличаване на ипотека, а според чл. 3 вр. чл. 2 ТДТСАВ, задължението за плащане на такса при заличаване се определя от материалния интерес на вписания акт. Таксата е цена за услуга и доколкото „услугата“ пълно заличаване на ипотеката е с определена цена пропорционално на материалния интерес, то при частичното заличаване би следвало да се приложи същия критерий -процентно от материалния интерес. Удостовереният с нотариалния акт материален интерес се определя по реда на чл. 96 и чл. 97 ЗННД и ако е прието, че този интерес е цялото обезпечено с ипотеката вземане, то при частично заличаване размерът на таксата трябва да се определи според това, каква част от този интерес е удовлетворена. В противен случай при всяко частично заличаване ще се събира такса като за пълно заличаване и по този начин сборът от таксите може да надхвърли в пъти размерът на таксата, дължима при еднократно заличаване. Възможно е в учредяващия ипотеката акт да е посочено кой имот каква част от дълга обезпечава, в който случай таксата ще бъде определена според това кой от имотите се освобождава от ипотека – до съответния размер на задължението. Не може обаче да бъде отречено правото на заинтересования да поиска частично заличаване на ипотеката и когато едно задължение е обезпечено с два или повече имота, без в акта за учредяване на ипотеката да е разграничено каква част от дълга обезпечава всеки имот. Това е така, защото законът не поставя изискване за такова разграничение като условие за валидност на ипотечния акт, нито като условие за частично заличаване на ипотеката. И в този случай таксата за частично заличаване не следва да е върху целия дълг, а с оглед удовлетворения интерес. При липса на предварително разграничение, друг обективен критерий за този интерес, вън от размера на погасения дълг, не може да бъде намерен. В този случай размерът на погасения дълг следва да бъде посочен в писменото съгласие на кредитора за частично заличаване на ипотеката (чл. 19, ал. 1 ПВ). В случай, че не е посочен размер на погасения дълг, липсва друга възможност и таксата ще трябва да бъде определена въз основа на размера на цялото задължение, чието изпълнение ипотеката обезпечава.

 

По изложените съображения Общото събрание на гражданската и търговската колегии на ВКС

 

РЕШИ:

 

  1. Разпоредбата на чл. 129, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс е неприложима в производството по вписване на актове относно недвижими имоти. В хипотезата на нередовност на молбата за вписване, съдията по вписванията е длъжен да постанови отказ съгласно чл. 32а от Правилника за вписванията, без да може да дава указания за отстраняване на нередовността.
  2. Разпоредбата на чл. 6, ал. 3 от Правилника за вписванията е неприложима в производството по вписване на вече наложена възбрана по реда на Глава V от Правилника за вписванията. За вписване на възбраната не е необходимо в представения за вписване акт недвижимият имот да бъде описан съобразно изискванията на чл. 60, т. 1-7 от Закона за кадастъра и имотния регистър и да бъде представена скица-извадка от кадастралната карта, достатъчно е имотът да бъде описан съгласно изискванията на чл. 6, ал. 1, б. „В“ от Правилника за вписванията.
  3. Вписването на удостоверението по чл. 263в, ал. 1 и чл. 263г, ал. 1 от Търговския закон в случай на преобразуване на търговски дружества, притежаващи вещно право върху недвижим имот или върху движима вещ, сделките с която подлежат на вписване, се извършва по реда на раздел II от Правилника за вписванията. Основанието за вписване е нормата на чл. 4, б. „И“ от Правилника за вписванията, тъй като се касае за акт, който не е изрично посочен в б. „А“-„З“ на чл. 4 от Правилника за вписванията. Дължимата такса се определя по чл. 2 от Тарифа за държавните такси, събирани от Агенция по вписванията, като за база се взема балансовата стойност на недвижимите имоти по заключителния баланс на дружеството- праводател, но не по-малко от данъчната оценка.
  4. Не подлежи на вписване договор за учредяване на сервитут за прокарване на отклонения от общи мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура през чужд имот по чл. 193 от Закона за устройство на територията в полза на лице, което не е собственик на друг недвижим имот. В облекчената форма договорът може да бъде сключен (съответно вписан), когато страни по него са собственици на два или повече недвижими имота- през които съоръженията преминават или тези, които съоръженията обслужват.
  5. Не следва да бъде извършено вписване на непарична вноска на съдружник/акционер в търговско дружество с предмет вещно право върху недвижим имот, ако молителят не е представил пред съдията по вписванията доказателства за правата на вносителя.
  6. Проверката, която съдията по вписванията извършва съгласно чл. 32а ал. 1 от Правилника за вписванията относно това, дали представеният за вписване акт отговаря на изискванията на закона, се ограничава до това, дали актът подлежи на вписване, съставен ли е съобразно изискванията за форма и има ли предвиденото в Правилника за вписванията съдържание. Не се проверяват материалноправните предпоставки на акта, освен ако това е изрично предвидено в закон. В никакъв аспект не може да се проверява редовността на акт, който изхожда от съда или чието вписване е наредено от съда.
  1. При вписване на препис от обявено завещание с предмет недвижим имот и права върху недвижим имот, съдията по вписванията не проверява правата на завещателя и няма право да откаже вписването поради това, че не са му представени доказателства за такива права.
  2. Съдебният изпълнител има право да обжалва отказ на съдията по вписванията, постановен по негова молба.
  3. Нотариусът има право да обжалва отказ на съдията по вписванията, постановен по негова молба.
  4. Ищците, освободени от държавна такса за исковото производство на основание чл. 83, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс, не са освободени от задължението за плащане на държавна такса за вписването. Те не могат да бъдат освободени от това задължение нито от съда, нито от съдията по вписванията.
  5. Размерът на дължимата държавна такса при частично заличаване (за определен имот или имоти) на вписване на ипотека, учредена върху два или повече имота за обезпечаване на един дълг, се определя съгласно чл. 3 вр. чл. 2 от Тарифа за държавните такси, събирани от Агенция по вписванията, изчислени върху размера на погасения дълг.

 

ОСОБЕНО МНЕНИЕ

по Тълкувателно решение № 7/2012 на Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии на Върховния касационен съд по гр. д. № 7/2012

В т. 1 от тълкувателното решение се приема, че разпоредбата на чл. 129, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) е неприложима в производството по вписване на актове относно недвижими имоти. При нередовност на молбата за вписване съдията по вписванията е длъжен да постанови отказ съгласно чл. 32а от Правилника за вписванията (ПВ), без да може да дава указания за отстраняване на нередовността.

ГПК не съдържа особени правила за вписването в нотариалните книги. Правилата уреждащи производството по вписване са уредени в ПВ, но доколкото в правилника не е уредено изрично отклонение от общите правила на гражданския процес (част I, чл. 1 – 102 ГПК), общите правила за охранителните производства (глава XLIX, чл. 530 – 541 ГПК) и общите правила за нотариалните производства (глава LIV, раздел I, чл. 569 – 577 ГПК), те се прилагат и за производството по вписване. Производството по вписване се урежда и при съответна приложимост на правилата на исковото производство (чл. 540 ГПК).

За да бъде отговорено на въпроса: „Как следва да процедира съдията по вписванията при нередовност на молбата за вписване?“, в тълкувателното решение е поставен въпросът: „Намира ли съответна приложимост правилото на чл. 129, ал. 2 ГПК в производството по вписване“. За да бъде отговорено на този въпрос обаче следва да се отговори на релевантния въпрос: „Прилагат ли се пряко общите правила на гражданския процес, и по-специално чл. 101 ГПК, в производството по вписване“. До съответна приложимост на някое правило се стига, ако друго релевантно правило няма пряко приложение.

Въпросът с нередовността на извършено процесуално действие на страна в производството е уреден в чл. 101 ГПК, който е поместен в общата част на ГПК и е пряко приложим за всички производства: искови, изпълнителни, обезпечителни, охранителните производства и производствата по спорна администрация. Съгласно чл. 101, ал. 1, изр. 2 ГПК при нередовност на молбата за вписване (напр. молбата не е подписана; към нея не са представени: скица-копие от кадастралната карта, доказателства за внесена такса за вписване, доказателства за изпълнението на изискванията на чл. 264 ДОПК; представеното за вписване извлечение от акт е непълно или нечетливо и др.) съдията по вписванията е длъжен да укаже, в какво се състои нередовността, как тя може да бъде отстранена, като определи и срок за извършване на поправката. Едва след изтичането на указания срок може да бъде постановен отказ, ако нередовността не е отстранена (чл. 101, ал. 3 ГПК).

Правните последици от приетото обратно разрешение в тълкувателното решение се свеждат до това, че отказът ще бъде вписан и в последствие отменен от окръжния съд, ако нередовността бъде отстранена с жалбата срещу отказа.

Когато молбата за вписване е нередовна, съдията по вписванията е длъжен да впише представения с нередовната молба акт в отделните нотариални книги по чл. 577, ал. 2 ГПК и едва след това да постанови отказ.

Отказът на съдията по вписванията подлежи на обжалване с частна жалба (чл. 577 ГПК). В жалбата срещу отказа молителят може да се позове на нови факти и да представи нови доказателства (чл. 278, ал. 2 ГПК). Той може да основе жалбата и на доказателства за отстраняването на нередовности на молбата, тъй като без дадени указания и срок за отстраняването им тази възможност за молителя няма да е преклудирана (чл. 101, ал. 3 ГПК).

Ако нередовността на молбата за вписване е отстранена с жалбата срещу отказа, окръжният съд ще е длъжен да го отмени, тъй като обжалването по този ред е при условията на „пълен въззив“, т.е. няма основания за обжалване, няма ограничения за позоваване на нови факти и представяне на нови доказателства и няма ограничения на правомощията въззивния съд.

При отменяването на отказа, представеният акт ще се счита вписан с поредността на нередовната молба за вписване съгласно чл. 577, ал. 3 ГПК.

Съдия: Б. Б.

Съдия: С. Ц.

 

ОСОБЕНО МНЕНИЕ

по т. т. 2, 8 и 9 от ТР № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС

По т. 2 – Липсата на препращане в разпоредбите на чл. 23-26 ПВп към чл. 6, ал. 3 от същия не може да обоснове извод за предвиден облекчен ред за вписването на възбрани, уреден в раздел Пети от ПВп, тъй като и за възбраните, като актове, подлежащи на вписване, следва да се прилагат общите правила. Такива са разпоредбите на чл. 6, ал. 1 и ал. 3, като последната съдържа пояснение относно хипотезата, при която имотът се намира в район с одобрена кадастрална карта, описанията /т. е. тези по ал. 1/ се извършват съобразно данните по чл. 60, т. 1-7 ЗКИР. В тези случаи към акта се прилага скица-копие от кадастралната карта, т. е. уредена е специфична хипотеза, поясняваща правилото на ал. 1, което е видно от систематичното място на разпоредбата. Поради това и с оглед изработването на имотния регистър по партидите на недвижимите имоти считам, че и при вписване на възбрана за имот, намиращ се в район с одобрена кадастрална карта, следва да се прилага чл. 6, ал. 3 ПВп, затова при липса на предвидената в него скица следва да се постанови отказ да се впише възбраната.

По т. т. 8 и 9 – Считам, че както съдебният изпълнител, така и нотариусът не са процесуално легитимирани да обжалват отказа на съдията по вписванията поради това, че не са страна в охранителното производството по вписване, нито са пълномощници на страна. Произтичащите им от закона правомощия в охранителните производства, в т. ч. и посочената в мотивите хипотеза на чл. 449, ал. 2 ГПК, респ. чл. 25, ал. 5 ЗННД считам, че не променят горния извод, тъй като се касае за изпълнение на служебни задължения, независимо дали са в интерес на някоя от страните в производството.

Съдия: С. Н.

 

ОСОБЕНО МНЕНИЕ

по т. 4 от ТР № 7/2012 г.

Сервитутите са законови – възникват по силата на закона при искане от собственика на господстващия имот, или въз основа на договор. С правна сделка може да се учреди само сервитут, който е предвиден в закон. Нормата на чл. 64 от ЗЕ предвижда възникване на законов сервитут по силата на закона в полза на енергийното предприятие при разширяване на съществуващи проводи, или прокарване на нови и урежда съдържанието на това право. Тази норма не съдържа изискване за сключване на договор. Сервитутите възникват, когато: има влязъл в сила подробен устройствен план, с който се определя местоположението на съответните имоти и на сервитута, и е изплатено еднократно обезщетение на собственика на имота, върху който е възникнал сервитутът. Титулярят на сервитута заплаща на собственика на земята еднократно обезщетение в размер, определен по чл. 210-211 от ЗУТ, или по споразумение.

В глава четвърта на ЗУТ се урежда изграждането на мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура – уличната мрежа, пътни съоръжения, водоснабдителни и канализационни мрежи и съоръжения, електроснабдителни мрежи и съоръжения далекосъобщения, газоснабдяване. Раздел пет установява правила за изграждане на енергоснабдителните мрежи и съоръжения. /чл. 89-92./ Правото на прокарване на отклонения от общите мрежи и съоръжения през чужд имот е уредено в чл. 193 от ЗУТ, който определя и формата на договора, с който се учредява това право. Легална дефиниция на понятията „техническа инфраструктура“ и „общи мрежи и съоръжения“ са дадени в т. 31 и 32 на § 5 от ЗУТ и включват и линейните енергийни обекти и отклоненията от тях.

Към момента, когато влиза в сила ЗЕ /Обн., ДВ, бр. 107 от 9.12.2003 г., изм., бр. 18 от 5.03.2004 г., в сила от 5.03.2004 г/, ЗУТ вече е в сила -31.03.2001 г. Той е благоустройствения закон, който урежда не само строителни правила и норми, а и технически и документални изисквания за изграждане на урбанизираната територия. ЗЕ урежда възникването на законния сервитут за прокарване на нови, или разширение на съществуващите проводи и възможността да се учредява такова вещно право до колкото за да се учреди сервитут, той трябва да е предвиден в закона като вещно право. ЗУТ, отчитайки характера на това право и тясната му връзка с изграждането на градската инфраструктура, урежда начина на учредяването му, когато не възниква директно по силата на закона /при прокарване на нови проводи, или разширяване на съществуващи/, а се касае за отклонения от общите мрежи. Предвидената облекчена форма за сключване на договора съответства на спецификата и по-ограничения характер на това вещно право. Сервитута следва имота, неделим е дори да се раздели имота, обслужва изцяло господстващия имот, който в случая е съоръжението, но същевременно ограничава в най-малка степен собственика в сравнение с другите ограничени вещни права. По облекчената форма съответства и на необходимостта от по-бързо разрешаване на въпрос в интерес на широк кръг лица. Затова законодателят е изключил от общото правило на чл. 18 от ЗЗД договорите за учредяване на право на прокарване на отклонения от общите мрежи и съоръжения, като е създал специалното правило на чл. 193 от ЗУТ. То се отнася за отклонения от всички видове техническа инфраструктура – за водопрокарване, газоснабдяване, далекосъобщения и електроснабдяване. Конкретните размери на необходимите площи за всеки от тези съоръжения са уредени в специалните закони, но общото правило за начина на учредяване и формата на договора е уреденото в чл. 193 от ЗУТ. Договорът се сключва между собствениците, но текста не прави разлика в полза на кого е учреден сервитута – в полза на собственика, или на трето лице. Отклоненията от инфраструктурата са съоръжения, които според отделните специални закони са собственост на енергийното, водоразпределителното газоснабдителното предприятие, а текста на чл. 193 ЗУТ осигурява сервитут за покарване на тези съоръжения, които не са предвидени в ПУП, но съществува необходимост от прокарването им за обслужване на отделни имоти. Съгласно чл. 193, ал. 2 ЗУТ с договорът по първата алинея се придобива правото да се изгради отклонението и да се придобие правото на собственост върху него. Това е дейност, която се свързва със собственика на съоръжението. Тъй като поради липсата на ПУП, който да предвижда отклоненията, за съоръженията – отклонения от инфраструктурата не възниква законов сервитут по ЗЕ, за тези отклонения собствениците на имотите, през които ще минават отклоненията учредяват договорен сервитут за прокарване. Той е вещно право и тежест върху имота, породи което законодателят е предвидил вписването му в имотния регистър по партидата на имота, който ще обслужва отклонението и по партидата на имота, през който то ще бъде прокарано.

Затова считам, че договорът за учредяване на право на прокарване на отклонение от общата електропроводна мрежа следва да стане с писмен договор с нотариална заверка на подписите, който подлежи на вписване, а не в нотариална форма.

 

Съдия: Б. Д.

Съдия: С. Ч.

 

ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 3 ОТ 19.07.2010 Г.

ПО ТЪЛК. Д. № 3/2009 Г., ОСГК НА ВКС

Председателят на Върховният касационен съд с Разпореждане от 22.10.2009 година е постановил Общото събрание на Гражданската колегия да приеме тълкувателно решение по следния спорен въпрос: „Съставлява ли вписването на исковата молба, съобразно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗС изискване за редовността й, неизпълнението на което обуславя приложението на чл. 129, ал. 3 ГПК /чл. 100, ал. 2 ГПК – отм./, предвид Определение Nо 482 от 18.08.2009 година, постановено по ч. гр. д. Nо 322/2009 година, състав на ВКС – IV отд., с което е спряно производството по посоченото частно гражданско дело след констатацията за противоречиво разрешаване от състави на ВКС на посочения процесуално правения въпрос.

Общото събрание на гражданската колегия, като съобрази тези становища, както и че с влизане в сила на ГПК, приет с ДВ. бр. 59/2007 година, проверката на редовността на исковата молба /чл. 129 ГПК/ и проверката редовността за допустимостта на предявения иск /чл. 130 ГПК/, са уредени като едни от най-съществените процесуални действия на съда и се явяват израз на дефинирания с чл. 7, ал. 1 ГПК принцип на служебното начало, изискващ от съда не само извършване на необходимите процесуални действия по движение на делото и приключването му с валиден и законосъобразен съдебен акт, но и да следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните, тълкувани в контекста на чл. 114, ал. 2 ЗС, съобрази следното:

Тезата на съдилищата, че изискването за вписване на искова молба на основание чл. 114, ал. 1, б. „в“ ЗС във вр. с чл. 112 б. „з“ ЗС, не е изискване за съдържание на исковата молба по см. на чл. 127 ГПК /чл. 98 ГПК – отм./, а разпоредбата на чл. 128 ГПК /чл. 99 ГПК – отм./, не изисква представяне към исковата молба на вписан екземпляр, е правилна.

Разбирането на съдилищата, че неизпълнението на указанията на съда за вписване на исковата молба има за последица приложението на чл. 100, ал. 2 ГПК (отм.), като приложим процесуален закон към момента на постановяването им, а при действащия ГПК – на чл. 129, ал. 3 ГПК, се базира на обстоятелствата, че изискването на законодателя за вписване на исковите молби по чл. 114 ЗС, макар и да не е еднозначно на основание за редовност на същата по см. на чл. 127 ГПК /чл. 98 ГПК – отм./, е изискване за всички искови молби по чл. 114, ал. 1, б. „в“ ЗС. Това изискване е уредено от императивна правна норма и съставлява, според чл. 114, ал. 2 ЗС, процесуално правило по законосъобразното движение на делото. Регламентираното процесуално задължение „да не се дава ход на исковата молба“ до нейното вписване, за разлика от изискванията за редовност на исковата молба по чл. 127 ГПК /чл. 98 ГПК – отм./, въпреки че няма отношение към съдържанието на подлежащия на вписване акт, има значение за оповестяването на процеса и противопоставимостта на спорното материално право спрямо трети лица, поради което Общото събрание на гражданската колегия на ВКС намира, че това становище следва да бъде възприето като правилно.

По силата на допълнението към ЗС /ДВ. бр. 34/25.04.2000 година, в сила от 1.01.2001 година/, в който смисъл е и изменението на чл. 4, б. „а“ от Правилник за вписванията /ПВп/, с новата редакция на чл. 112, б. „а“ ЗС законодателят приема, че се вписват “ всички актове, с които се прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижим имот, както и актовете, с които се признават такива права „. Функционалното тълкуване на нормата във вр. с разпоредбите на чл. 112, б. „з“ ЗС във вр. с чл. 114, ал. 1, б. „в“ ЗС налага извод, че за исковите молби, с които се инициира производство за защита правото на собственост или друго ограничено вещно право – чл. 124, ал. 1 ГПК, чл. 108 ЗС е налице императивно формулирано изискване да бъдат вписани.

Съгласно чл. 1 на ПВп, вписването е юридически акт с гражданско-правно действие, изразяващо се в даване гласност на подлежащия на вписване акт, визиран с разпоредбата на чл. 112 ЗС, и защита на преобретателя на един недвижим имот или ограничено вещно право.

Вписването на исковата молба има цел да даде гласност на съдебния спор относно конкретен недвижим имот, както и да осигури противопоставимост на правата на страната – ищец срещу всички права, придобити от трети лица, след вписването. Като правно действие вписването е без отношение към съдържанието на гражданско-правния спор и без да може да въздейства на спора така, като обстоятелствата и исканията, заявени с исковата молба. Невписването на искова молба не се отразява на спорния предмет, защото – по арг. от чл. 115, ал. 4 ЗС, влезлите в сила решения по тези дела, също подлежат на вписване, а дори и невписани, тези решения обвързват страните със силата на пресъдено нещо, но придобитите вещни права ще бъдат противопоставими на третите лица, едва след вписването.

Съгласно разпоредбата на чл. 129, ал. 2 във вр. ал. 1 ГПК съдът приема за редовна онази искова молба, която отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 ГПК и чл. 128 ГПК – а именно да е написана на български език, с точно посочване на съда, до който е адресирана, имената на страните с необходимите индивидуализиращи белези на физическите и юридически лица, цена на иска при защита на имуществените оценяеми права, изложение на онези обстоятелства, на които страната ищец основава иска си и очертава предмета на спорното право, коректно формулиране на искането и подпис на лицето, подало исковата молба, както и да са налице необходимите приложения – пълномощно, когато исковата молба се подава от пълномощник, документ за внесена държавна такса по сметка на съда и разноски, когато такива се дължат за събиране на доказателства и преписи с приложения за всички ответници.

Съгласно чл. 129, ал. 3 ГПК неизпълнението указанията на съда за отстраняване на констатиран недостатък на исковата молба или по приложенията към нея, води до връщането й на ищеца.

Общото събрание на гражданската колегия на ВКС приема, че от гл.т. на процесуални последици, неизпълнението от страна на ищеца в срок на указанието на съда за вписване на искова молба по чл. 114 ЗС /в т.ч. и за съдебна делба/, следва да се приравни с тези по неизпълнение на указанията на съда за отстраняване на констатиран порок /недостатък/ на исковата молба по чл. 127 и чл. 128 ГПК, т.е. да се приеме, че при неизпълнение е приложима разпоредбата на чл. 129, ал. 3 ГПК.

Изискването за вписване по чл. 114, ал. 1, б. „в“ ЗС във вр. с чл. 112, б. „з“ ЗС и чл. 114, ал. 2 ЗС макар и имащо за цел оповестително-защитна функция по отношение на трети лица или спрямо трети лица – приобретатели на спорното вещно право, от гл.т. на обществения интерес и правна сигурност на гражданския оборот, като защитим по-висш интерес, задължава съда като правоприлагащ орган да следи служебно в рамките на проверката по чл. 127, 128 ГПК и чл. 130 ГПК за наличието на вписана искова молба по исковете по чл. 114 ЗС /в т.ч. и по искове за съдебна делба/. Уредено от специалния закон, като предпоставка за надлежното движение на производството, изискването за вписване обуславя приложението на чл. 129, ал. 3 ГПК в рамките на едно разширително тълкуване и прилагане на санкционните последици на закона, след като съдът изрично е указал на страната задължението й да извърши съответното правно действие – вписване на исковата молба, и е налице неизпълнение на това указание на съда.

Императивно формулираната процесуално правна норма на чл. 127, ал. 1 ГПК, респ. чл. 128 ГПК, не може да се тълкува в по-широк смисъл от този, вложен от законодателя. Но установените от законодателя последици, а именно тези на чл. 129, ал. 3 ГПК, свързани с процесуалното поведение на страната ищец в разрез с указанията на съда, могат да се приложат и по отношение неизпълнението на изискването за вписване на определената от законодателя категория искови молби.

Неизпълнението от страна на ищеца по делото на допълнителните изисквания при предприетата от него искова съдебна защита на определен вид субективни права, установени от материалния закон, който ги урежда, следва да се приравни по последици с неизпълнението на изискванията за редовност на исковата молба, макар и това изискване да няма правната характеристика на реквизит на редовната искова молба.

По този начин се постигна и една по-висша цел на гражданския процес: яснота за заявените в съдилищата искови молби, подлежащи на вписване и по-голяма стабилност на решенията по тези дела, с оглед защитата и на обществения интерес при засиления граждански оборот на сделките с вещните права.

По изложените съображения, Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд

РЕШИ:

  1. Изискването за вписване на искова молба на основание чл. 114, б. „в“ във вр. с чл. 112, б. „з“ ЗС, не е изискване за редовност и съдържание на исковата молба по см. на чл. 127 ГПК /чл. 98 ГПК – отм./, а разпоредбата на чл. 128 ГПК /чл. 99 ГПК – отм./, не изисква представяне към исковата молба на вписан екземпляр от нея.
  2. Вписването на искова молба по чл. 114 ЗС има оповестително-защитно действие спрямо трети, неучастващи в процеса лица, и не може да бъде пречка за възникването на валидно процесуално правоотношение и за постановяване на валиден съдебен акт, с който се дава защита на вещното право, предмет на търсената защита, и обвързващ страните по делото със силата на пресъдено нещо.
  3. При действието на правилата за проверка редовността на исковата молба по чл. 127 ГПК, респ. за необходимите приложения по чл. 128 ГПК и на установения принцип на служебното начало с чл. 7, ал. 1 ГПК, неизпълнението на изричното указание на съда за вписване на искова молба по чл. 114 ЗС, в т.ч. и за съдебна делба, е основание за нейното връщане на основание чл. 129, ал. 3 ГПК.

 

ОСОБЕНО МНЕНИЕ

по т. 3 от Тълкувателно решение по т. д. № 3/2009 г.

В т. 3 на решението се приема, че при действието на правилата за проверка редовността на исковата молба по чл. 127 ГПК, неизпълнението на указанията на съда за вписване на исковата молба по чл. 114 ЗС, в т.ч. и за съдебна делба е основание за нейното връщане на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Това становище се основава на разбирането, че императивно формулираната процесуално правна норма на чл. 127, ал. 1 ГПК, респ. чл. 128 ГПК, не може да се тълкува в по-широк смисъл от вложения от законодателя, но установените от законодателя последици по чл. 129, ал. 3 ГПК могат да се приложат и по отношение неизпълнението на изискванията за вписване на определена категория искови молби. Приема се, че при действието на правилата за проверка на исковата молба по чл. 127 ГПК и на установеният принцип на служебното начало с чл. 7, ал. 1 ГПК, изискващ от съда да следи служебно за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия, неизпълнението на изричните указания на съда за вписване на искова молба по чл. 114 ЗД е основание за връщането и.

Това становище те може да бъде споделено, тъй като правилата по чл. 127 ГПК не съдържат разлика с правилата за проверка на исковата молба по чл. 98 ГПК отм. Както по отменените, така и по действащите процесуални правила, съдът следи служебно за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия на страните. Новия Граждански процесуален кодекс не съдържа изменения на уредбата, касаеща задължението на съда да следи служебно за условията, от които зависят съществуването и надлежното упражнение на правото на иск, поради което чл. 7, ал. 1 ГПК не може да обоснове направеното на тази основа разграничение в т. 1 и т. 3 от тълкувателното решение.

Вписването на исковата молба не е изискване за нейната редовност, поради което невписването и не може да обоснове отказ от правосъдие. Когато правото на иск не съществува или е упражнено ненадлежно въпреки указанията на съда, исковата подлежи на връщане. Невписвписването на исковата молба обаче не е процесуална предпоставка за надлежното упражняване правото на иск. С оглед правната същност и целта на института на вписването, законодателят изрично е уредил по различен начин последиците от невписването на исковата молба. Така, когато исковата молба е вписана, постановено решение се отбелязва към нея – чл. 115, ал. 1 ЗС, а когато исковата молба не е била вписана, постановено решение се вписва – 115, ал. 5 ЗС, от който момент възниква действието на вписването. Когато шестмесечният срок по чл. 115, ал. 2 ЗС за вписване на решението е пропуснат, решението се вписва, независимо от това, че вписването на искова молба е изгубило действието си. Възможна е и хипотеза на влязъл в сила отказ за вписване на исковата молба от съдията по вписванията, който отказ не може да бъде основание да бъде отказано и правосъдие по делото.

От поведението на ищеца зависи дали и от кой момент ще се прояви действието на вписването. Ако исковата молба е вписана той ще се ползва от ефекта на вписването от момента на извършването му. Ако исковата молба не е вписана, но е вписано решението по нея, ищецът ще се ползва от ефекта на вписването от момента на вписване на решението. Правното положение е идентично, когато исковата молба е била вписана, но постановеното по нея решение е представено за вписване след изтичането на шестмесечния срок от влизането му в сила – чл. 115, ал. 5 ЗС. Постановеното решение по делото няма никога да стане противопоставимо на трети лица, ако не бъде представено за вписване, макар и исковата молба да е била вписана.

СВЕТЛА ЦАЧЕВА

БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ

БОЙКА ТАШЕВА

СТОИЛ СОТИРОВ

ВАСИЛКА ИЛИЕВА

ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА

КОСТАДИНКА АРСОВА

 

ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 4 ОТ 06.11.2017 Г.

ПО ТЪЛК. Д. № 4/2015 Г., ОСГК НА ВКС

Тълкувателното дело е образувано по разпореждане на Председателя на ВКС от 17.06.2014 г. и допълнително разпореждане от 10.11.2015 г. на основание чл. 128, ал. 1 от Закона за съдебната власт по следните въпроси, по които е налице противоречива съдебна практика:

  1. Как се определя цената на иска и дължимата държавна такса по искове с правна квалификация чл. 109 ЗС.
  2. Подлежат ли на вписване исковите молби по чл. 109 ЗС.
  3. Необходимо ли е ищецът по иск с правна квалификация чл. 109 ЗС във всички случаи да доказва, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право.

Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд, за да се произнесе по поставените въпроси, съобрази следното:

…..

  1. По въпроса подлежат ли на вписване исковите молби по чл. 109 ЗС.

Според едно от поддържаните становища исковата молба по чл. 109 ЗС не подлежи на вписване, а според второто становище- подлежи на вписване съобразно разпоредбите на чл. 114, б. „в“ и чл. 112, б. „з“ и б. „а“ ЗС.

Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд приема за правилно първото становище по следните съображения: Вписването по принцип има оповестително действие. Съгласно чл. 1 от Правилника за вписванията то се състои в даване гласност на подлежащите на вписване актове, а когато се вписват искови молби – в даване гласност на спора по отношение на третите на този спор лица. Само по изключение, в изрично посочените в закона случаи /например чл. 114, б. „б“, изр.2 ЗС във връзка с исковете по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, чл. 7, ал. 2 ЗЗД, чл. 33, ал. 3 ЗЗД, чл. 88, ал. 2 ЗЗД, чл. 135, ал. 1, изр. последно ЗЗД, чл. 227, ал. 5 ЗЗД/ вписването на исковите молби има и защитно действие: осигурява противопоставимост на правата на ищеца срещу всички права, придобити от трети лица след вписването.

На вписване подлежат само актовете и исковите молби, за които с изрична законова разпоредба е предвидено вписване: в чл. 112 – чл. 116 от Закона за собствеността, в някои други закони /например в ЗЗД/ и в Правилника за вписванията. Съгласно чл. 114, ал. 1, б. „в“ ЗС и чл. 11 от Правилника за вписванията вписват се исковите молби за постановяване на съдебни решения по чл. 112, ал. 1, б. „з“ ЗС /съответно решения по чл. 4, б. „з“ от Правилника за вписванията/, а съгласно чл. 112, ал. 1, б. „з“ ЗС на вписване подлежат всички съдебни решения, които заместват актовете по чл. 112, ал. 1, б. „а“ ЗС. С изменението на чл. 112, ал. 1, б. „а“ ЗС, публ. в ДВ бр. 34 от 2000 г., бе прието, че се вписват не само актовете, с които се прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижими имоти, но и актовете с които се признават такива права.

С оглед тези разпоредби на ЗС и Правилника за вписванията исковите молби по искове с правна квалификация чл. 109 ЗС не подлежат на вписване, тъй като решенията по тези искове нито учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват, нито признават право на собственост върху недвижими имоти или друго вещно право върху такива имоти.

Вън от предмета на делото по негаторния иск са както правото на собственост върху имота, собственост на ищеца, така и правото на собственост върху имота, собственост на ответника. Ако тези материални субективни права са вън от предмета на делото, не би следвало да има място за вписване на исковата молба, която повдига висящността на спор, който няма за предмет правото на собственост.

Неприемливо е /особено без изрична разпоредба в закона/ да се урежда вписване на отрицателен иск както по персоналната партида на ищеца, в която няма вписване на съответната тежест, така и по персоналната партида на ответника, в която няма вписване на съответното „господство“.

Отделно стои въпросът, че негаторният иск може да има за предмет друго бреме, което не е нито сервитут, нито друго ограничено вещно право.

…..

РЕШИ:

  1. Исковите молби с правна квалификация чл. 109 ЗС не подлежат на вписване.

 

ОСОБЕНО МНЕНИЕ

по т. 2 от Тълкувателното решение по тълкувателно дело № 4 от 2015 г. на ОСГК на ВКС

На вписване подлежат само актовете и исковите молби, за които с изрична законова разпоредба е предвидено вписване: в чл. 112 – чл. 116 от Закона за собствеността, в някои други закони /например в ЗЗД/ и в Правилника за вписванията. Съгласно чл. 114, ал. 1, б. „в“ ЗС и чл. 11 от Правилника за вписванията вписват се исковите молби за постановяване на съдебни решения по чл. 112, ал. 1, б. „з“ ЗС /съответно решения по чл. 4, б. „з“ от Правилника за вписванията/, а съгласно чл. 112, ал. 1, б. „з“ ЗС на вписване подлежат всички съдебни решения, които заместват актовете по чл. 112, ал. 1, б. „а“ ЗС. С изменението на чл. 112, ал. 1, б. „а“ ЗС, публ. в ДВ бр. 34 от 2000 г. бе прието, че се вписват не само актовете, с които се прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижими имоти, но и актовете, с които се признават такива права. Тъй като съдебните решения по исковете за собственост заместват актове по чл. 112, ал. 1, б. „а“ ЗС за признаване на правото на собственост или други вещни права върху недвижими имоти, а решението по иска с правна квалификация чл. 109 от ЗС е решение за установяване и признаване на право на собственост, то с оглед горепосочените разпоредби следва да се приеме, че исковата молба по иск с правна квалификация чл. 109 ЗС подлежи на вписване.

Вписването по принцип има оповестително действие. Съгласно чл. 1 от Правилника за вписванията вписването се състои в даване гласност на подлежащите на вписване актове, а когато се вписват искови молби – дава гласност на спора по отношение на третите на този спор лица. Само по изключение, в изрично посочените в закона случаи /например чл. 114, б. „б“, изр.2 ЗС във връзка с исковете по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, чл. 17, ал. 2 ЗЗД, чл. 33, ал. 3 ЗЗД, чл. 88, ал. 2 ЗЗД, чл. 135, ал. 1, изр. последно ЗЗД, чл. 227, ал. 5 ЗЗД/ вписването има и защитно действие: осигурява противопоставимост на правата на ищеца срещу всички права, придобити от трети лица след вписването. Тъй като по отношение на исковите молби по чл. 109 ЗС такова изключение не е предвидено, вписването на исковата молба по иск с правна квалификация чл. 109 ЗС има само оповестително действие.

Даването на гласност на обстоятелството, че е заведен иск с правна квалификация чл. 109 ЗС, е от съществено значение за сигурността на гражданския оборот и за гарантиране правата на евентуалните бъдещи приобретатели както на имота на ищеца, така и на имота на ответника по иска с правна квалификация чл. 109 ЗС. За формиране на волята на третите лица да закупят /или придобият по друг начин/ собствения на ищеца имот от значение е те да знаят, че е висящ спор за неоснователно въздействие върху този имот, с което се смущава неговото спокойно ползване. В редица случаи предметът на иска по чл. 109 ЗС е такъв, че при уважаването му имотът на ответника също може да бъде засегнат, като се промени съществено /например, когато с решението по иска с правна квалификация чл. 109 ЗС се постановява събаряне на изградена в имота на ответника постройка или част от постройка/, поради което осигуряването на гласност за наличието на този спор е от значение и за приобретателите на имота на ответника.

С. Т. Г., С. К. В., С. Б. Ц., С. Д. Х., С. Д. Д., С. В. М., С. С. Н., С. Ж. Д., С. Г. Г., С. Г. Н.

 

ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 7 ОТ 31.07.2017 Г.

ПО ТЪЛК. Д. № 7/2014 Г., ОСГТК НА ВКС

Тълкувателно дело № 7/2014 г. на ОСГТК е образувано на основание чл. 128, ал. 1 от Закона за съдебната власт с разпореждане от 19.11.2014 г. на Председателя на ВКС по предложение на заместник-председателите и ръководители на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд за приемане на тълкувателно решение от Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на ВКС по следните противоречиво решавани от състави на ВКС въпроси, свързани с производството за отмяна на влезли в сила решения /Глава 24 ГПК/:

  1. Представлява ли основание за отмяна на влязло в сила съдебно решение последващо тълкувателно решение, с което е дадено задължително тълкуване на приложим по делото закон в смисъл, различен от възприетия в решението?
  2. Вписването на молбата за отмяна на влязло в сила съдебно решение, подлежащо на вписване, представлява ли изискване за нейната редовност и как следва да процедира съдът, когато молбата за отмяна не е вписана съгласно чл. 112, б. „к“ ЗС?
  3. Подлежат ли на отмяна по реда на Глава 24 ГПК решенията на окръжния съд, постановени по жалба срещу действията на съдебния изпълнител?
  4. Подлежат ли на отмяна по реда на Глава 24 ГПК влезлите в сила съдебни решения, постановени в производство по спорна съдебна администрация?
  5. Кога е налице идентичност в предмета на влезлите в сила съдебни решения като основание за отмяна на неправилното решение по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 4 във връзка с чл. 307, ал. 4 ГПК?
  6. Подлежат ли на отмяна по чл. 307 ГПК влезлите в сила определения, преграждащи по – нататъшното развитие на делото?
  7. Кой е началният момент на срока за подаване на молба за отмяна на влязло в сила въззивно решение по чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК в хипотезата, при която подадената от молителя касационна жалба е била върната с влязло в сила разпореждане /определение/?
  8. Допустима ли е при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./ молба за отмяна на влязло в сила съдебно решение, постановено при действието на ГПК от 1952 г. (отм.), ако е изтекъл едногодишният срок по чл. 232, ал. 1 ГПК (отм.)?
  9. Какви са правомощията на ВКС в производството по чл. 307 ГПК, когато молбата за отмяна е подадена след изтичане на срока по чл. 305 ГПК?
  10. Какви са правомощията на ВКС в производството по чл. 307 ГПК, когато молбата за отмяна не съдържа надлежни твърдения за наличието на годно основание за отмяна по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 1-7 ГПК и чл. 304 ГПК?
  11. Допустимо ли е в производството пред ВКС, образувано по молба за отмяна на влязло в сила съдебно решение на основание чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК, събиране на доказателства за установяване на твърдяното от молителя нарушаване на правото му на участие в процеса?
  12. Кой съд е компетентен да осъществи инстанционен контрол по отношение на разпореждане на първоинстанционен съд по чл. 306, ал. 2 ГПК за връщане на молба за отмяна на влязло в сила решение?
  13. Кой е „надлежният съд“ по смисъла на чл. 307, ал. 3 ГПК, на когото делото се връща за ново разглеждане при уважаване на молба за отмяна на влязло в сила съдебно решение на основанията, предвидени в чл. 303, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК?

Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното:

 

…..

2. В съдебната практика противоречиво се разрешава въпроса, вписването на молбата за отмяна на влязло в сила съдебно решение, подлежащо на вписване, представлява ли изискване за нейната редовност и как следва да процедира съдът, когато молбата за отмяна не е вписана съгласно чл. 112, б. „к“ ЗС. Поставянето на този въпрос е продиктувано от обоснованите в практиката на ВКС различни виждания относно приложението на чл. 112, б. „к“ ЗС към производството по чл. 306 ГПК и произтичащите от разрешенията му процесуалноправни последици за хода на извънинстанционното производство.

Според едно от становищата, когато молбата за отмяна подлежи на вписване съгласно чл. 112, б. „к“ ЗС, на същата не се дава ход, преди да бъде вписана, като съобразно разрешенията в Тълкувателно решение № 3/19.07.2010 г. на Общото събрание на Гражданска колегия на Върховния касационен съд неизпълнението на указанията на съда от молителя за вписване на молбата е основание за връщането й от администриращия съд.

Според другото становище, изискванията за редовност на молбата за отмяна са изчерпателно посочени в чл. 306, ал. 1 ГПК, който препраща към чл. 260 и чл. 261 ГПК, уреждащи предпоставките за редовност на въззивната жалба. Сред тези предпоставки не е посочено изискването за вписване на молбата за отмяна в хипотезата на чл. 112, б. „к“ ЗС, поради което прилагането на правните разрешения в Тълкувателно решение № 3/19.07.2010 г. на Общото събрание на Гражданска колегия на Върховния касационен съд, отнасящи се единствено до последиците от невписването на подлежащата на вписване искова молба е недопустимо.

Разпоредбата на чл. 112, б. „к“ ЗС предвижда, че се вписват молбите за отмяна на съдебни решения, подлежащи на вписване. Съгласно чл. 112, б. „з“ ЗС вписват се влезлите в законна сила съдебни решения, които заместват актовете по б. „а“, както и решенията, с които се констатира съществуването на подлежащи на вписване актове по предходните букви. Съгласно разпоредбата на чл. 306, ал. 1 ГПК молбата за отмяна трябва да отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 ГПК, както и да съдържа точно и мотивирано изложение на основанията за отмяна. Чрез препращащите норми на чл. 260 и чл. 261 ГПК са очертани изискванията, на които трябва да отговаря молбата за отмяна, а именно да съдържа: името и адреса на страната, която я подава; означение на обжалваното решение, указание в какво се състои порочността на решението; в какво се състои искането; новооткритите и новонастъпили факти, които молителят иска да се вземат предвид при решаването на делото и точно посочване на причините, които са му попречили да посочи новооткритите факти; новите доказателства, които молителят иска да се съберат при разглеждане на делото и излагане на причините, които са му попречили да ги посочи или представи; подпис на молителя; преписи от молбата и приложенията й, според броя на лицата, които участват в делото като насрещна страна; пълномощно, когато молбата се подава от пълномощник; новите писмени доказателства, посочени в молбата; документ за внесена такса.

Съгласно чл. 306, ал. 2 ГПК, при неотстраняване в срок на нередовностите на молбата за отмяна се прилагат разпоредбите на чл. 286 ГПК, т.е. молбата се връща от администриращия съд, когато е подадена след изтичане на срока по чл. 305, ал. 1 ГПК, който тече от деня, определен в нормите на разпоредбата от т. 1 до т. 5 и когато не се отстранят в срок допуснатите нередовности.

Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд приема, че неизпълнението от молителя в срок на указанието за вписване на молбата за отмяна по чл. 112, б. „к“ ГПК, въпреки че няма отношение към съдържанието на подлежащия на вписване акт, има значение за оповестяването на процеса спрямо трети лица и е относимо при разрешаването на споровете с лица, извършили фактически действия /полезни разноски/ или правни действия /въз основа на които се преценява добросъвестност или недобросъвестност на владелец/ преди или след вписването, поради което неизпълнението на указанието на съда за вписването й следва да се приравни, като процесуалноправен резултат, с неизпълнението на указанията на съда за отстраняване на недостатъците на молбата за отмяна по чл. 306, ал. 1 ГПК.

Изискванията за редовност на молбата за отмяна, както всички изисквания за редовност на искови молби, въззивни или касационни жалби, които страната отправя до съда за защита и съдействие на лични и имуществени права – чл. 2 ГПК са насочени към обезпечаване редовност на сезирането. Само при редовност на сезирането за съда възниква процесуалното задължение и право да проведе съдебното производство и да постанови съдебен акт. Изискванията за редовност на сезирането осигуряват надлежното упражняване на процесуални права от страните, поради което съдът служебно упражнява контрол за спазването им, респективно за липсата на положителни или наличието на отрицателни процесуални предпоставки за допустимост на производството.

Изискванията за редовност, включително тези, които се отнасят до молбите за отмяна, се създават от законодателя с цел надлежното упражняване на процесуални права. Техният регламент няма да има процесуалноправно значение, ако спазването им не е обезпечено с конкретни процесуалноправни последици.

Изискването по чл. 112, б. „к“ ЗС е въведено с изменението на ЗС, обн. ДВ, бр. 100 от 2010 г., в сила от 21.12.2010 г. и има конкретна цел, а именно да се даде гласност на съдебния спор относно недвижим имот, което е от значение за сигурността на гражданския оборот, както и при уреждане на правоотношенията с лица, породени от фактически или правни действия спрямо този имот. Реализирането на тези функции на вписването, с оглед правната сигурност на гражданския оборот, очертават наличието на публичен интерес, чиято защита задължава съдът да упражнява служебен контрол при провеждането на производство по чл. 306 ГПК за наличието на вписана молба за отмяна. Изискването за вписване на молбата за отмяна е уредено в специален закон, като предпоставка за надлежно движение на извънинстанционното производството за съдебен контрол по Г лава 24 ГПК, което обуславя приложението на чл. 306, ал. 2 ГПК, като санкционна процесуалноправна последица на закона, настъпваща в резултат на процесуално поведение на страната – молител, несъобразено с указанията на съда.

Изискването по чл. 112, б. „к“ ГПК има своето обяснение и в необходимостта оповестителната функция на вписването да се обезпечи от един по – ранен момент, а именно от момента на сезиране на Върховния касационен съд, а не едва от момента на постановяване на неговото решение. С постановяването му по реда на чл. 307, ал. 3 ГПК /при позитивен за молителя изход на делото/ се пораждат правните последици на конститутивния съдебен акт – погасяват се последиците на отменено решение, включително силата на пресъдено нещо и се възстановява висящността на съдебното производство, чрез „повторно“ поставяне в ход на исковото производство, което към датата на подаване на молбата за отмяна не е висящо. Правните последици, които законът свързва с изпълнение на разпоредбата чл. 112, б. „к“ ЗС – посочените функции на вписването, се пораждат от момента на вписването на молбата за отмяна и действат през целия период на висящност на извънинстанционното производство. Преди това такива последици, но във връзка с изпълнение разпоредбата на чл. 114, б. „в“ ЗС, са били настъпили при висящността на исковия процес, до приключване на исковото производство с влязло в сила решение, както и 6 месеца след това в хипотезата на чл. 115, ал. 2 ЗС. Еднаквостта на целите, към които е насочено вписването, като правно действие в исковото производство и извънинстанционното производство, обуславя и еднаквост на правните разрешения, отнасящи се до надлежното движение на двете производства. Затова, въпреки че не засяга изискването за редовност и съдържание на молбата за отмяна, поради спецификата си, неотносима към всички молби за отмяна, изискването по чл. 112, б. „к“ ЗС, като релевантно за оповестяване на процеса спрямо трети лица, има значение за надлежното движение на извънинстанционното производство по Глава 24 ГПК, което се проявява във възникването на основание за връщане на молбата за отмяна при неизпълнение указанията на администриращия съд за вписването й.

По изложените съображения Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд

РЕШИ:

  1. Последващо тълкувателно решение, с което е дадено задължително тълкуване на приложим по делото закон в смисъл, различен от възприетия в решението, не е основание за отмяна на влязло в сила съдебно решение.
  2. Вписването на молбата за отмяна на влязло в сила съдебно решение, подлежащо на вписване, не представлява изискване за нейната редовност. Когато молбата за отмяна не е вписана съгласно чл. 112, б. „к“ ЗС, администриращият съд следва да укаже на молителя да я впише, като неизпълнението на това указание е основание за връщане на молбата от администриращия съд.
  3. Решенията на окръжния съд, постановени по жалба срещу действията на съдебния изпълнител, не подлежат на отмяна по реда на Глава 24 ГПК.
  4. Влезлите в сила съдебни решения, постановени в производството по спорна съдебна администрация, не подлежат на отмяна по реда на Глава 24 ГПК.
  5. Идентичност в предмета на влезлите в сила съдебни решения, като основание за отмяна на неправилно решение по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 4, във връзка с чл. 307, ал. 4 ГПК, е налице не само при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делата, но и когато са разрешени по различен начин правни въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо.
  6. Не подлежат на отмяна по чл. 307 ГПК определенията, преграждащи по-нататъшното развитие на делото, с изключение на определението за прекратяване на делото поради отказ от иска.
  7. Началният момент на срока за подаване на молба за отмяна на влязло в сила въззивно решение по чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК, в хипотезата при която подадената от молителя касационна жалба е била върната с влязло в сила разпореждане /определение/, е моментът, в който страната е узнала за въззивното решение или от датата на влизане в сила на въззивното решение, когато узнаването го предхожда, ако касационната жалба е била просрочена. В останалите случаи началният момент е деня, в който е обявен съдебният акт за потвърждаване на разпореждането /определението/ за връщане на подадената срещу него касационна жалба.
  8. Недопустима е молба за отмяна на влязло в сила съдебно решение, постановено при действието на ГПК от 1952 г. (отм.), подадена при действието на ГПК /ДВ бр. 89 от 2007 г., в сила от 01.03.2008 г./, ако преди влизане в сила на новия ГПК е изтекъл едногодишният преклузивен срок по чл. 232, ал. 1 ГПК (отм.).
  9. Молба за отмяна на влязло в сила съдебно решение, подадена след изтичане на срока по чл. 305 ГПК, е процесуално недопустима, поради което в производството по чл. 307 ГПК ВКС постановява определение, с което я оставя без разглеждане.
  10. Молба за отмяна, която не съдържа конкретни и надлежни твърдения за наличие на някое от основанията по смисъла на чл. 303, ал. 1 и чл. 304, ал. 1 ГПК, е недопустима. ВКС се произнася с определение, с което я оставя без разглеждане.
  11. В производството, образувано по молба за отмяна на влязло в сила съдебно решение на основание чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК, е допустимо да се събират доказателства за установяване на твърдяното от молителя нарушение на правото му на участие в процеса.
  12. ВКС е компетентен да осъществи инстанционен контрол по отношение на разпореждане на първоинстанционния съд по чл. 306, ал. 2 ГПК за връщане на молбата за отмяна на влязло в сила съдебно решение.
  13. В хипотезата на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, при наличие на нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни при решаването му или с които страната не е могла да се снабди своевременно, след отмяната на влязлото в сила решение делото се връща за ново разглеждане на въззивния съд.

В хипотезата на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК, при отмяна на решение, когато по надлежен ред се установи неистинност на документ, на показанията на свидетел или заключение на вещо лице и когато по надлежен съдебен ред се установи престъпно действие на страната, на неин представител, на член на състава на съда или на връчител във връзка с решаване на делото, делото се връща за ново разглеждане на въззивния съд, с изключение на случаите, в които установеното престъпно действие обосновава нищожност или недопустимост на първоинстанционното решение. В този случай делото се връща за ново разглеждане на първоинстанционния съд.

В хипотезите по чл. 303, ал. 1, т. 3 ГПК, когато влязлото в сила решение е било основано на постановление на съд или на друго държавно учреждение, което впоследствие е било отменено, делото се връща на въззивния съд.

Независимо от основанието за отмяна, когато влязлото в сила решение е постановено от първоинстанционен съд, то се връща за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

Когато предмет на молбата за отмяна е решение на ВКС, постановено по чл. 295, ал. 2 ГПК, с което е решен спорът по същество, делото се изпраща за ново разглеждане пред друг тричленен състав на ВКС.

 

ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 1 ОТ 16.01.2019 Г.

ПО ТЪЛК. Д. № 1/2018 Г., ОСГТК НА ВКС

Тълкувателно дело № 1/2018 г. по описа на ОСГТК на ВКС е образувано с разпореждане от 19.01.2018 г. на Председателя на Върховния касационен съд за приемане на тълкувателно решение по следния въпрос: „Попадат ли в обхвата на дължимата от съдията по вписванията проверка материалноправните предпоставки по чл. 3, ал. 4 от Закона за арендата в земеделието /ДВ, бр. 13/2017 г., в сила от 07.02.2017 г./, при вписване на анекс към договор за аренда в земеделието или на нов договор за аренда в земеделието, сключени след изменението на нормата?

Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд, за да се произнесе съобрази следното:

Налице е противоречиво разрешаване от Върховния касационен съд на поставения въпрос със застъпени две противоположни становища.

В първата група определения, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, се застъпва становище, че при вписване на договор за аренда или анекс към вече сключен договор, подписани след изменението на чл. 3, ал. 4 ЗАЗ /обн. ДВ, бр. 13/2017 г., в сила от 07.02.2017 г./, не се изисква представяне на доказателства, установяващи материалноправната легитимация на арендодателя като единствен собственик или притежаващ повече от 50 % от собствеността върху имотите – обект на арендата, нито доказателства за упълномощаването му от собствениците на повече от 50% от собствеността върху имотите. Извършването на такава проверка, след като това не е изрично предвидено в закона, е извън правомощията на съдията по вписванията.

Различно е становището, възприето във втората група определения, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, в които се поддържа, че съгласно точния разум на действащата след 07.02.2017 г. разпоредба на чл. 3, ал. 4 от ЗАЗ съдията по вписванията е нормативен адресат на същата и има правомощие да извършва проверка на материалноправните предпоставки на анекси към договор за аренда, сключени след тази дата, както и на нови арендни договори, предвид обстоятелството, че тя не се предхожда от проверка, извършвана от друг орган, комуто това е било възложено със закон.

Двете посочени по-горе становища се основават на принципните постановки на т. 6 от Тълкувателно решение № 7/25.04.2013 г. по тълкувателно дело № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които съдията по вписванията няма право да проверява материалноправните предпоставки на представения за вписване акт, освен ако това изрично не е предвидено в закон. Различието в дадените разрешения е относно това дали законът изрично натоварва съдията по вписванията да извършва проверка на материалноправните предпоставки по чл. 3, ал. 4 от Закона за арендата в земеделието /редакция ДВ, бр. 13/2017 г./ при представяне за вписване на съответния акт.

Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд приема за правилно първото становище.

По силата на чл. 3, ал. 1 и чл. 18, ал. 1 от Закона за арендата в земеделието /редакция ДВ, бр. 13/2017 г./ договорът за аренда и анексът за продължаването му се сключват в писмена форма с нотариална заверка на подписите и се вписват в службите по вписванията и в регистъра на съответната общинска служба по земеделие.

С оглед приетото в т. 6 от Тълкувателно решение № 7/25.04.2013 г. по тълкувателно дело № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС проверката, която съдията по вписванията извършва съгласно чл. 32а, ал. 1 от Правилника за вписванията относно това, дали представеният за вписване акт отговаря на изискванията на закона, се ограничава до преценка, дали актът подлежи на вписване, съставен ли е съобразно изискванията за форма и има ли предвиденото в Правилника за вписванията съдържание. Не се проверяват материалноправните предпоставки на акта, освен в изрично определени от закона случаи. В съобразителната част на тълкувателното решение се посочва, че проверката, която съдията по вписванията извършва, е в рамките на едностранното и безспорно охранително производство по вписване, приключващо с охранителен акт, имащо за цел да осигури публичност и противопоставимост, а не да бъдат защитени правата на евентуално засегнатите от вписания акт лица и решени правни спорове. Регламентирането на вписването като вид нотариално удостоверяване съгласно чл. 569, т. 5 ГПК не заличава спецификите му. Проверката на съдържанието на акта, която дължи съдията по вписванията, е в две насоки: идентификация на страните /чл. 6, ал. 1, б. „А“ ПВ/ и идентификация на имота /чл. 6, ал. 1, б. „в“ ПВ/. Само ако законът изрично натоварва съдията по вписванията да действа в качеството на нотариус, той може да извършва проверката, попадаща в правомощията на нотариуса, която включва изследване на правата на праводателя при разпоредителни сделки с вещни права върху недвижими имоти съгласно чл. 586, ал. 1 ГПК и проверка на съответствието на сделката с императивни законови правила и добрите нрави на основание чл. 574 ГПК. Съгласно т. 5 от Тълкувателно решение № 7/25.04.2013 г. по тълкувателно дело № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС изключение в посочения смисъл е предвидено в чл. 73, ал. 5 ТЗ, с която изрична разпоредба законодателят е възложил на съдията по вписванията да извършва проверка на правата на вносителя на непарична вноска в търговско дружество с предмет вещно право върху недвижим имот.

Изследването на правата на лицата, посочени като арендодатели в подлежащия на вписване договор за аренда или анекс за продължаването му, не е обхваната и от дължимата от съдията по вписванията проверка относно идентификацията на страните. Според чл. 6, ал. 1, б. „а“ ПВ притежаването на определено субективно имуществено право не е сред изчерпателно изброените идентификационни белези на страните по акта, подлежащ на вписване.

С § 6 на ПЗР на ЗИД на ЗСПЗЗ, обн. ДВ, бр. 13/07.02.2017 г., в сила от същата дата, е изменен чл. 3, ал. 4 ЗАЗ, като е предвидено, че договор за аренда може да бъде сключен със съсобственик на земеделска земя, чиято собственост е повече от 50 на сто идеални части от съсобствен имот или със съсобственик, упълномощен от съсобственици, притежаващи общо с него повече от 50 на сто идеални части от съсобствения имот. В действалата до изменението редакция на чл. 3, ал. 4 ЗАЗ е регламентирана възможност за сключване на договор за аренда само от някои от съсобствениците, т.е. и от съсобственик, притежаващ по-малко от половината от дяловете. Законодателната промяна е продиктувана от необходимост да се преустановят широко разпространени практики чрез сключване на дългосрочни арендни договори за целия земеделски имот от миноритарен съсобственик, при засягане интересите на мажоритарните съсобственици, малко на брой арендатори да ползват земеделски земи. С посоченото изменение и допълнение на ЗСПЗЗ са отчетени както съществуващите множество спорове между съсобствениците, така и между тях и арендаторите, между самите арендатори и противоречивото разрешаване на същите при отнасянето им до съда. С новата редакция на чл. 3, ал. 4 ЗАЗ се създава кореспондиращо на общата уредба по чл. 32, ал. 1 ЗС разрешение относно управлението и ползването на съсобствени земеделски земи чрез отдаване под аренда- общата вещ се използува и управлява съгласно решението на съсобствениците, притежаващи повече от половината от общата вещ. Следователно коментираното изменение има отношение единствено към материалноправните предпоставки за сключване на договор за аренда и анекс за изменението му по отношение на срока и не въвежда нарочно изискване съдията по вписванията да проверява правата на арендодателя.

Провеждането на законодателната инициатива за минимализиране на опасността от злоупотреби от страна на съсобственик с миноритарен дял е завършено с въвеждането на правило, аналогично с това по чл. 586, ал. 1 ГПК, при сключване на договор за аренда, в приетия след образуване на настоящото тълкувателно дело ЗИД на ЗСПЗЗ /ДВ, бр. 42/2018 г., в сила от 22.05.2018 г./. С § 11 от ПЗР на същия закон е изменен чл. 3, ал. 1 ЗАЗ като на нотариуса изрично е възложено извършването на проверка за спазване на изискванията на чл. 3, ал. 4 ЗАЗ в хода на нотариалното производство по удостоверяване на подписите на страните по договора за аренда.

По изложените съображения, Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд

РЕШИ:

Материалноправните предпоставки по чл. 3, ал. 4 ЗАЗ /ДВ, бр. 13/2017 г., в сила от 07.02.2017 г./ не попадат в обхвата на дължимата от съдията по вписванията проверка при вписване на анекс към договор за аренда в земеделието или на нов договор за аренда в земеделието.

 

ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 2 ОТ 26.06.2015 Г.

ПО ТЪЛК. Д. № 2/2013 Г., ОСГТК НА ВКС

Тълкувателното дело е образувано с разпореждане от 11.01.2013 година на Председателя на Върховния касационен съд, допълнено с разпореждане от 21.01.2013 година по предложение на заместник-председателите и ръководители на Гражданска и Търговска колегия на Върховния касационен съд за приемане на тълкувателно решение от Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на ВКС по някои въпроси, свързани с проблемите на принудителното изпълнение, по които е налице противоречива практика на съдилищата по тълкуване и прилагане на закона по смисъла на чл. 124, ал. 1 ЗСВ.

  1. С кое действие принудителното изпълнение се насочва върху имущество на длъжника? Допустимо ли е налагането на запор или възбрана върху несеквестируема вещ? Кое изпълнително действие нарушава несеквестируемостта и трябва ли то да е предприето, за да упражни длъжникът правото си на жалба? До кой момент длъжникът може да упражни чрез жалба правото си на закрила поради несеквестируемост на вещта, върху която е насочено изпълнението?
  2. Допустимо ли е насрочването на публична продан на имущество на длъжника, когато при налагането на запора или възбраната има данни за други наложени запори или възбрани върху същото имущество? Кои са предпоставките районният съд да разреши извършването на продан за изпълнение на вземането на последващия взискател и кои са основанията за отказ?
  3. Обхваща ли наложеният запор върху трудово възнаграждение или друго възнаграждение за труд, както и върху пенсия вземането на длъжника от третото задължено лице до размера на минималната работна заплата.
  4. Районният съд по местоизпълнението или съдебният изпълнител назначава особен представител на длъжника, ако при пристъпването към изпълнение той има регистриран постоянен и настоящ адрес, но не може да бъде намерен там нито може да се намери лице, което е съгласно да получи съобщението и длъжникът не се е явил да го получи в указания двуседмичен срок.
  5. Кои кредитори, в чиято полза е допуснато обезпечение чрез налагане на запор или възбрана се считат присъединени взискатели, когато изпълнението е насочено върху предмета на обезпечението?
  6. Ползват ли се с право на предпочтително удовлетворяване по чл. 136, ал. 1, т. 1 ЗЗД разноските по изпълнителното дело на първоначалния взискател, в т.ч. тези за адвокатско възнаграждение; разноските, в т.ч. тези за адвокатско възнаграждение и такси на първоначалния взискател в производството по издаване на изпълнителния лист; разноските на присъединените взискатели.
  7. В какъв ред се удовлетворява вземането, обезпечено с ипотека, вписана след вписването на възбрана върху имота.
  8. Кои действия на съдебния изпълнител, страните и другите участници в изпълнителното производство са част от наддаването и надлежното им извършване подлежи на проверка по жалба срещу постановлението за възлагане?
  9. Нова оценка или нова начална цена определя съдебният изпълнител по искане на взискател, след като и новата продан с начална цена 80 на сто от предходната е обявена за нестанала?
  10. Откога започва да тече нова погасителна давност за вземането, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. „д“ ГПК отм.).
  11. Ако взискателят не е внесъл авансово дължима такса, допустимо ли е частният съдебен изпълнител да събере тази такса от длъжника? Опорочено ли е изпълнителното действие поради невнасянето от взискателя на авансово дължимата такса за него? Съставлява ли дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 67 ЗЧСИ несъбирането от частния съдебен изпълнител на авансово дължимата такса?
  12. Кога се погасява по давност дисциплинарната отговорност на частния съдебен изпълнител по чл. 69 ЗЧСИ, когато наказанието не е наложено в давностния срок или когато председателят на дисциплинарната комисия не е сезиран в този срок?
  13. Секвестируеми ли са вземанията на длъжника по сметка в банка, когато по запорираната сметка постъпват плащания по частично или пълно несеквестируеми вземания на длъжника или други вземания, върху които не се допуска принудително изпълнение?

……………………

7. Според преобладаващата съдебна практика вписаната по-късно ипотека е непротивопоставима на кредитора с по-рано вписана възбрана върху имота и останалите присъединени кредитори, поради което това вземане се включва за съразмерно удовлетворяване в реда на хирографарните кредитори. Според другото становище обезпеченото с ипотека вземане се включва в реда по чл. 136, ал. 1, т. 3 ЗЗД, тъй като привилегията не се губи при вписване на ипотеката след като вече е вписана възбрана.

Ипотеката се учредява чрез вписването на договора или акта, от който тя произтича. По-важните нейни правни последици са отпадане на несеквестируемостта за ипотекарния кредитор (чл. 445, ал. 1 ГПК), присъединяването му по право при извършване на принудително изпълнение (чл. 459, ал. 2 ГПК) и правото му да се удовлетвори предпочтително от цената на ипотекирания имот (чл. 173 ЗЗД). Ипотеката обвързва ипотекарния длъжник (ипотекираният имот става секвестируем), когато и да е вписана. По отношение на третите лица обаче тя има ред от вписването (чл. 169, ал. 2 ЗЗД), поради което правото на предпочтително удовлетворение не може да бъде противопоставено на третите лица, които са придобили права върху имота по актове, вписани преди нейното вписване, в т.ч. взискателят с наложена възбрана и по-късно присъединилите се кредитори (чл. 453, т. 1 и 2 ГПК). Първоначалният взискател и всички по-късно присъединени кредитори могат да се удовлетворят от имуществото на длъжника, но при разпределението те могат да си противопоставят взаимно различни привилегии (чл. 136 и чл. 137 ЗЗД). Затова кредиторът с по-предна привилегия получава удовлетворение преди кредиторите със следваща по ред привилегия, макар да се е присъединил по-късно във времето.

Ипотекарният кредитор е присъединен по право независимо от това кога и какви други актове са вписани относно ипотекирания имот. Той обаче не може да противопостави правото си на предпочтително удовлетворяване на нито един от присъединените кредитори, които обаче могат да му противопоставят, както и на останалите, своите привилегии. Затова ипотекарният кредитор, който няма противопоставима специална привилегия се удовлетворява след кредиторите със специална привилегия, но и след кредиторите с обща привилегия (на тях той също няма какво да противопостави), т.е. в реда на хирографарните кредитори.

……………..

По изложените съображения Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд на Република България

РЕШИ:

  1. Принудителното изпълнение се насочва върху отделен имуществен обект на длъжника с налагането на запор или възбрана върху този обект.

Налагането на запор или възбрана върху несеквестируема непотребима вещ, както и описът на такава вещ са допустими изпълнителни действия. Не е допустимо налагането на запор върху несеквестируема потребима вещ, както и върху изцяло несеквестируемо или друго вземане на длъжника от трето задължено лице, върху което не се допуска принудително изпълнение. Налагането на запор върху частично несеквестируемо вземане е допустимо изпълнително действие, тъй като той обхваща само секвестируемата част.

Нарушава несеквестируемостта налагането на запор върху несеквестируема потребима вещ, както и върху изцяло несеквестируемо или друго вземане, върху което не се допуска принудително изпълнение. Запорът трябва да е наложен, за да упражни длъжникът правото си на жалба. Нарушават несеквестируемостта несъвместимото с нея постановление за назначаване на пазач и насрочването на публична продан на несеквестируема потребима вещ. Не е необходимо тези действия да бъдат извършени, за да упражни длъжникът правото си на жалба, достатъчно е налагането на запор или възбрана върху несеквестируема вещ.

Длъжникът може да упражни чрез жалба правото си на закрила поради несеквестируемост на вземането, върху което е насочено изпълнението до изтичането на едноседмичния срок от връчването на съобщението за наложения запор върху изцяло несеквестируемо или друго вземане, върху което не се допуска принудително изпълнение, а когато запорът не е съобщен на длъжника или е наложен върху частично несеквестируемо вземане – от узнаването, че третото задължено лице е платило на съдебния изпълнител или отказва да плати на длъжника поради наложения запор. Пропускането на срока осуетява само отмяната на наложения запор като изпълнително действие.

Длъжникът може да упражни чрез жалба правото си на закрила поради несеквестируемост на вещ, върху която е насочено изпълнението до изтичането на едноседмичния срок от връчването на съобщението за насрочване на проданта. Пропускането на срока осуетява само отмяната на запора или публичната продан като изпълнителни действия.

Длъжникът може да обжалва на основание несеквестируемостта и разпределението в тридневен срок от предявяването му.

  1. При наличието на наложени запори върху движими вещи, необрани насаждения и плодове е допустимо насрочването на друга публична продан на същите, ако тези вещи не са изнесени за продан на борса или в магазин. Недопустимо е, при тези условия, насрочването на публична продан на движими вещи, които са изнесени за продан на борса или в магазин.

Извършената при тези условия публична продан, без разрешение на районния съд, поражда вещнопрехвърлително действие, въпреки нарушението.

Разпоредбата на чл. 473 ГПК не намира приложение при насочване на изпълнение върху недвижими вещи и вземания на длъжника.

Районният съд разрешава извършването на продан за изпълнение на вземането на последващ (конкуриращ) взискател, когато няма протичаща продан по вписан в регистъра протокол за поставяне на обявленията по чл. 477, ал. 3, изр. 2 ГПК от предходен взискател, както и когато протоколът от предходен взискател е вписан повече от един месец след извършването на описа или обявената продан е втора или последваща, а конкуриращият взискател е спазил месечния срок от извършването на описа за неговото вземане.

Районният съд отказва исканото разрешение, когато протича продан по вписан в регистъра протокол за поставяне на обявление по чл. 477, ал. 3, изр. 2 ГПК от предходен взискател, освен ако протичащата продан е обявена повече от месец след извършването на описа или е втора или последваща, а конкуриращият взискател е спазил месечния срок.

  1. Наложеният запор върху трудово възнаграждение или друго възнаграждение за труд, както и върху пенсия не обхваща нито вземането на длъжника от третото задължено лице до размера на минималната работна заплата, нито пропорционално определената несеквестируема част от това вземане.
  2. Районният съд по местоизпълнението назначава особен представител на длъжника, ако при пристъпването към изпълнение той има регистриран постоянен и настоящ адрес, но не може да бъде намерен там, нито може да се намери лице, което е съгласно да получи съобщението и длъжникът не се е явил да го получи в указания двуседмичен срок.
  3. Всички кредитори, в чиято полза е допуснато обезпечение чрез налагане на запор или възбрана се считат присъединени взискатели, когато изпълнението е насочено върху предмета на обезпечението. Без значение е дали запорът или възбраната са наложени в обезпечително, или в изпълнително производство.

Всички кредитори с наложени запори и възбрани върху вещ, като присъединени по право (не по тяхна молба), се уведомяват от съдебния изпълнител за насочването на изпълнението, за насрочването на описа и проданта, както и за разпределението; а всички кредитори с наложени запори върху парично вземане, като присъединени по право (не по тяхна молба), се уведомяват от съдебния изпълнител, ако той извършва разпределението на платената от третото задължено лице сума.

  1. Не всички разноски по изпълнителното дело на първоначалния взискател се ползват с право на предпочтително удовлетворяване по чл. 136, ал. 1, т. 1 ЗЗД. С такова право се ползват и в първия ред на специалните привилегии се включват разноските на първоначалния взискател по осъществяването на изпълнителния способ, постъпленията от който се разпределят. В този ред може да бъдат включени и разноските на първоначалния взискател за образуване на изпълнителното дело и за възнаграждение на един адвокат.

Разноските на първоначалния взискател за обезпечението на иска срещу длъжника чрез налагане на запор или възбрана върху събраното вземане или осребрената вещ, постъпленията, от които се разпределят, се ползват с привилегия, но когато в разпределението участват присъединени кредитори със специална привилегия по чл. 136, ал. 1, т. 2, 3 и 4 ЗЗД, разноските се включват след тях – в реда преди първата по ред обща привилегия; а когато в разпределението участват и кредитори с привилегия по чл. 16, ал. 3 ЗОЗ – преди техния ред.

Не се ползват с право на предпочтително удовлетворяване по чл. 136, ал. 1, т. 1 ЗЗД разноските за други, реализирани по искане на първоначалния взискател изпълнителни способи нито разноските, направени от него за изпълнителни способи, които не са приложени.

Не се ползват с право на предпочтително удовлетворяване по чл. 136, ал. 1, т. 1 ЗЗД разноските на първоначалния взискател, в т.ч. тези за адвокатско възнаграждение в производството по издаване на изпълнителния лист.

Не се ползват с право на предпочтително удовлетворяване по чл. 136, ал. 1, т. 1 ЗЗД никакви разноски на присъединени взискатели, освен разноските по исковете по чл. 134 и чл. 135 ЗЗД, когато са направени от тях. Тези разноски се ползват с право на предпочтително удовлетворяване по чл. 136, ал. 1, т. 1 ЗЗД и когато са направени от първоначалния взискател; но когато в разпределението участват заложни и ипотекарни кредитори, на които оспорените с иск сделки не са противопоставими поради поредността на учредяването на залога или ипотеката, както и други присъединени кредитори със специална привилегия по чл. 136, ал. 1, т. 3 и 4 ЗЗД, те се включват след тях – в реда преди първата по ред обща привилегия; а когато в разпределението участват и кредитори с привилегия по чл. 16, ал. 3 ЗОЗ – преди техния ред.

  1. Вземането, обезпечено с ипотека, вписана след вписването на възбрана върху имота се удовлетворява в реда на хирографарните кредитори.
  2. Действията на съда и наддавачите във връзка с подадените тайни наддавателни предложения в продължение на пълния срок за това и действията на страните с право на изкупуване, както и действията на съдебния изпълнител и наддавачите при провеждане на наддаването с явни наддавателни предложения с фиксирана стъпка са част от наддаването и надлежното им извършване подлежи на проверка по жалба срещу постановлението за възлагане.
  3. След като и новата продан с начална цена 80 на сто от предходната е обявена за нестанала, по искане на взискателя, съдебният изпълнител определя нова начална цена по реда на чл. 468 ГПК.
  4. Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. „д“ ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие.

Обявява за изгубило сила Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд.

  1. Ако взискателят не е внесъл авансово дължима такса, частният съдебен изпълнител я събира от длъжника съгласно чл. 79, ал. 2 ГПК, когато длъжникът отговаря за тази такса. Когато длъжникът не отговаря за тази такса, частният съдебен изпълнител може да претендира плащането й от взискателя по реда на чл. 410, ал. 1 ГПК, независимо от размера на таксата.

Изпълнителното действие не е опорочено поради невнасянето от взискателя на авансово дължимата такса за него.

Несъбирането от частния съдебен изпълнител на авансово дължимата такса от взискателя съставлява дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 67 ЗЧСИ.

  1. Дисциплинарната отговорност на частния съдебен изпълнител по чл. 69 ЗЧСИ се погасява по давност, когато председателят на дисциплинарната комисия не е сезиран в давностния срок от министъра на правосъдието или от Съвета на камарата на частните съдебни изпълнители.

Председателят на дисциплинарната комисия не образува дисциплинарно производство, а образуваното се прекратява от дисциплинарния състав, когато председателят на дисциплинарната комисия не е сезиран преди изтичането на давностния срок.

  1. Несеквестируеми са вземанията на длъжника по сметка в банка, когато по сметката постъпват само плащания по пълно несеквестируеми вземания и/или вземания, върху които не се допуска принудително изпълнение.

Наложеният запор върху сметка на длъжника в банка не обхваща несеквестируемата част от трудовото възнаграждение за съответния месец или другото възнаграждение за труд за съответния период, както и върху пенсията за съответния месец.

Когато по сметка на длъжника, наред с постъпленията от несеквестируеми вземания и вземания, върху които не се допуска принудително изпълнение, постъпват и плащания по други (секвестируеми) вземания, изпълнението върху наличността по такава сметка е недопустимо само над общия размер на другите (секвестируеми) постъпления.

  1. Подаването на молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл. 242 ГПК (отм.) не представлява предприемане на действие за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД.

 

ОСОБЕНО МНЕНИЕ

по ТД № 2/2013 г. ОСГК ТК на ВКС

По Т. 7. В какъв ред се удовлетворява вземането, обезпечено с ипотека, вписан след вписването на възбрана върху имота.

В тълкувателното решение се приема, че вземането обезпечено с ипотека, вписана след вписването на възбрана върху имота, се удовлетворява в реда на хирографарните кредитори.

Считаме, че вземането обезпечено с ипотека, вписана след вписването на възбрана върху имота, се удовлетворява в реда по чл. 136, ал. 1, т. 3 ЗЗД. Разпоредбата на чл. 460 ГПК урежда разпределението на събраната по изпълнителното дело сума, когато тя е недостатъчна за удовлетворяване на всички взискатели. В нея изрично е предвидено, че в тези случаи най-напред се отделят суми за изплащане на вземанията, които се ползват с право на предпочтително удовлетворение. За някои кредитори съществуват законни основания за предпочитания, както посочва чл. 133 ЗЗД и законните основания за това са привилегиите, регламентирани в чл. 136, ал. 1 ЗЗД, като законът ги степенува. В чл. 175, ал. 1 ЗЗД е посочено, че ипотекарните кредитори имат право на предпочтително удовлетворение от цената по реда на ипотеките си, т.е. при конкуренция на вземания по чл. 136, ал. 1, т. 3 ЗЗД действа принципът: първият по време е по – силен по право. При конкуренция на вземанията обезпечени с ипотека и с вписвана по – рано възбрана следва да важи принципа на чл. 136, ал. 1, т. 3 ЗЗД, като се удовлетвори първото по време и след това последвалото го друго привилегировано вземане, а остатъкът от сумата след това се разпределя между другите вземания /на хирографарните кредитори/ по съразмерност при спазване разпоредбата на чл. 460, изр. 2 ГПК.

С. В. Р.

С. Л. Б.