Кога въззивният съд служебно прилага императивна материалнa норма и какви са задълженията във връзка с това? – Адвокат от Пловдив

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Ключови думи: въззивен съд, материална норма, служебно начало, диспозитивно начало, проверка на съда, адвокат от Пловдив, адвокатска кантора

 

ВЪПРОС

Кога въззивният съд служебно прилага императивна материалнa норма и какви са задълженията във връзка с това?

 

ОТГОВОР

Съгласно тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.1, разпоредбата на чл.4 ГПК (отм.), възпроизведена в чл.5 от действащия ГПК, вменява на съда задължение да осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма, а не диспозитивно право, отклонението от което с необжалването му следва да се третира за възприето от заинтересованата страна. Ограниченията в обсега на въззивната дейност, уредени в ГПК, се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма, а не диспозитивно право, отклонението от което с необжалването му следва да се третира за възприето от заинтересованата страна. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. По аналогични съображения ограниченията в дейността на въззивната инстанция не следва да се прилагат и в хипотезата, когато осъществяването на въззивните функции при защитата на правата на някои частноправни субекти е дължимо и в защита на друг, публичен интерес. В тези случаи служебното начало следва да има превес над диспозитивното и състезателното начало. Затова, когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса (например в производството за поставяне под запрещение) или на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата и ползването на семейното жилище, негово задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето. В случай, че първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения, това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната инстанция независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба.

Същевременно съдебната практика по чл.290 ГПК приема (в този смисъл са решение № 288 от 29.12.2015 г. по гр. дело № 2293/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 145/1.12.2017 г. по търг. дело № 2587/2016 г. на ВКС, І т.о. и визираните в тях съдебни актове), че въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на тези правомощия е в нарушение на чл.269 ГПК. В тази връзка следва да се отбележи, че въззивният съд е обвързан от обективните и субективни предели на въззивната жалба и изложените в нея конкретни оплаквания, като не може да ги заменя, нито да въвежда нови факти и обстоятелства в предмета на иска и в предмета на въззивното производство. Съдът не може по своя преценка да променя заявените от страните по съответния процесуален ред обстоятелства, факти и петитум, а е длъжен да вземе решението си при съобразяване с онези от тях, които са поддържани от страните. Служебно, и без оплаквания и доводи на страните, въззивният съд проверява само допустимостта на въззивното производство, валидността на цялото първоинстанционно решение и неговата допустимост в обжалваната част, а също и спазени ли са императивните правни норми. Въззивният съд, също така, служебно извършва проверка за правилност на обжалваното пред него решение и в случаите, когато това се следва изрично от разпореденото в закон с оглед вида или характера на заявеното искане (напр. закон разпорежда на съда служебно да събира доказателства, служебно да се самосезира или служебно да следи за интереса на децата). Служебно известните на съда факти, за да се приеме, че не подлежат на доказване, следва да бъдат съобщени на страните от съда, че ги смята за такива, като съобщаването следва да се изрази в постановяване на нарочен съдебен акт, което тълкуване на чл.155 ГПК съответства точно на правната норма и е съобразено с основни принципи на гражданския процес – за диспозитивното и служебното начало, равенство на страните и установяване на обективната истина. В тази връзка въззивният съд не може да постанови акта си въз основа на доказателства и доводи, по които не е предоставил възможност на страните да изразят становищата си и давайки разрешение, което нито е въвеждано, нито е обсъждано от тях, да ги постави в процесуална изненада. При констатиране на фактически и/или правни обстоятелства по делото, които налагат служебно прилагане на императивна материалноправна норма, неприложена от първоинстанционния съд, с оглед спазване на принципите на състезателност и равнопоставеност, въззивният съд следва да уведоми страните за това, като им даде възможност да изразят становище по обстоятелствата или по прилагането на нормата, както и да ангажират доказателства, както и съдът следва да разпредели доказателствената тежест.

В решение № 221/8.02.2016 г. по гр. дело № 1453/2015 г. на ВКС, І г.о. е възприето, че е недопустимо съдът да постанови осъдително решение по установителен иск или да разгледа иска на основание, което не е посочено от ищеца; той може само да даде различна от посочената от ищеца правна квалификация, изведена от неговите фактически твърдения.

Съгласно определение № 161/18.02.2016 г. по търг. дело № 1107/2015 г. на ВКС, І т.о., субсумирането на фактите под приложимата повелителна материалноправна норма се извършва от съда, само ако те са установени, а за тяхното установяване е необходимо страната да е навела конкретните обстоятелства, от които може да се изведе приложението на повелителното правило.

При проверка правилността на първоинстанционното решение въззивният съд следва служебно да приложи императивна материалноправна норма, неприложена от първоинстанционния съд, когато субсумира наведените от страните факти под приложимата материалноправна норма; когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес, както и когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса. При констатиране на фактически и/или правни обстоятелства по делото, които налагат служебно прилагане на императивна материалноправна норма, неприложена от първоинстанционния съд, с оглед спазване на принципите на състезателност и равнопоставеност, въззивният съд следва да уведоми страните за това, като им даде възможност да изразят становище по обстоятелствата или по прилагането на нормата, както и да ангажират доказателства, както и съдът следва да разпредели доказателствената тежест.

 

Вж. Решение № 97 от 11.06.2019 г. на ВКС