Автор:

адв. МАРГАРИТА БАЛАБАНОВА –

редовен докторант по Търговско/Стопанско право към ИДП при БАН

Ключови думи: адвокат, непозволено увреждане, деликт, вреди, съпричиняване, обезщетение, пътно-транспортно произшествие

 

  1. Проблемът за съпричиняването на вреди при пътно-транспортно произшествие

Чл. 51, ал. 2 ЗЗД предвижда, че ако увреденият е допринесъл при деликт за настъпването на вредите, обезщетението, което му се дължи може да се намали. Поставя се въпросът дали пострадалият пътник при пътно-транспортно произшествие (ПТП) е допринесъл за настъпването на деликта, ако е пътувал в автомобил, който се управлява от водач, който е употребявал алкохол. И следователно следва ли обезщетението, което му се дължи да бъде намалено поради съпричиняване на вредата.

По въпроса съществува противореречива съдебна практика. В някои свои решение ВКС приема, че когато увреденото лице евентуално е било в състояние да предположи или да допусне да бъде увредено от деликвента поради употребата му на алкохол, то има поемане на риска и това представлява особен случай на съпричиняване.[1] В Решение № 252 от 05.02.2015г. на ВКС, I т. о., е прието, че  правнозначим при прилагането на чл.51 ал.2 ЗЗД е фактът на знанието на пострадалия за употреба на алкохол от страна на водача на МПС, чийто пътник е. Управлението на МПС след употребата на алкохол е обстоятелство, повишаващо риска от настъпването на ПТП и на вредоносен резултат, който риск пострадалият е поел. С това си рисково поведение, увреденият допринася за настъпване на вреда за себе си по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД в случай, че възникне ПТП, обусловено и от употребата на алкохол от страна на водача.

Обратното е прието в Решение № 59 от 10.06.2011г. по т.д. № 286/2010г. на I т.о.  С него ВКС е отменил като неправилно обжалваното въззивно решение, с което е прието съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия поради това, че качвайки се в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол, пострадалият пътник е могъл и е бил длъжен да допусне вероятността от настъпване на нежелан пътен инцидент. Съставът на ВКС е счел, че необосновано е приложена разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, тъй като не е било доказано, пострадалият със свои действия да е станал причина за настъпване на вредите, които се претендират. Прието е още, че приносът на управлявалия автомобила за настъпване на ПТП, винаги е личен и не може да обуслови автоматично принос и на пътуващите в същия автомобил[2].

Поради наличието на противоречива практика по така очертания проблем е образувано тълкувателно дело, пред ВКС, като поставеният въпрос е: “Налице ли е съпричиняване на вредата в хипотезата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол?[3] По делото е прието Решение № 1/2014г. от 23.12.2015г. ОСТК на ВКС приема за правилно първото становище, а именно, че е налице съпричиняване на вредата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол над законоустановения минимум, ако този факт му е бил известен.

Според мен приетото заключение на ВКС е правилно, но не е достатъчно обосновано и не изброява всички предпоставки, при наличието на които има съпричиняване на вреди в разглежданата хипотеза. Съпричиняване не е налице във всички случаи, когато пострадалто лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол над законоустановения минимум, ако този факт му е бил известен.

В следващото изложение ще посоча подробно всички предпоставки, които е необходимо да бъдат налице, за да има съпричиняване на вреди в разглежданата хипотеза. Настоящата разработка изследва т. 7 от тълкувателното решение, изсянява пропуските в мотивите му, разширива обосновката дадена от ОСТК на ВКС. Въпреки правилното заключение на върховните съдии, неизяснени остават предпоставките на института – някои от тях само са посочени, а други са изцяло изпуснати и необсъдени в решението. Това ще създаде проблеми при правоприлагането.

  1. Непозволено увреждане. Предпоставки за деликтна отговорност.

Правният правопорядък е въздигнал закрилата на живота на гражданите, на тяхното здраве и лична собственост в правно задължение за всички. Всеки е длъжен да поправи вредата, която виновно е причинил. Следователно всеки е задължен да не нанася вреда други му. Това е задължение на всички към всички, обезпечаващо признатата закрила на личността и имота й, развитието на обществения живот и правопорядък въобще[4]. Нарушението на това общо задължение спрямо някого именно съставлява деликт и дава живот на облигационното отношение между нарушителя и увреденото лице, насочено още от самото начало към обезвреда.

Предпоставките, за да е налице деликтна отговорност са на първо място да има деяние и то да е противоправно. Необходимо е още да има вреда и причинна връзка между противоправното деяние и настъпването на вредата. Накрая е необходимо да има вина – увреждащото деяние да може да се вмени във вина на дееца. Без вина няма отговорност (чл. 45, ал.1 ЗЗД). Релевантен е както умисълът – пряк и евентуален, така и небрежността – несъзнавана и съзнавана. Вината предполага съзнание, способност да се разбира свойството и значението на деянието. Липсва ли такова съзнание, не може ли деецът да разбира свойството и значението на деянието си, липсва ли възможност за свободно волеопределяне, не може ли деецът да ръководи постъпките си, то няма възможност да възникне деликтна отговорност за него – чл. 47, ал. 1 ЗЗД. За това при малолетните; непълнолетните, ако не са могли да ръководят постъпките си и да разбират свойството и значението на деянието, което са извършили; душевно болните и въобще всички, които макар и временно, са лишени от способността да разбират поведението си, стига само да не са се поставили виновно в това състояние, е изключена вината за извършване на деликта. Следователно, ако деецът е бил невменяем или деянието е било случайно, то липсва вина и съответно отговорност за извършеното непозволено увреждане не се носи.

  1. Съпричинване на вреди от пострадалия

Съпричиняване на вреди от пострадалия е налице когато за настъпването на вредата са допринесли най-малко две лица – деликвентът и увреденият. Имаме обща каузалност, две причини за настъпването на вредата – едната от деликвента, а другата – от увредения. Причинноста на поведението на пострадалия няма самостоятелно съществуване, а е обусловено от наличието на причинна връзка между деянито на деликвента и вредата[5].  Чл. 51, ал. 2 ЗЗД визира случаите, когато вредоносният резултат е в причинна връзка както с виновните действия на този, който се държи отговорен за причинените вреди, така и с действията на самия увреден[6]. Необходимо е също така настъпилата вреда да е неделима. В случай, че вредата е делима, не е налице съпричиняване и последиците се разпределят по общите правила.

            Деянитето на деликвента и поведението на пострадалия, с което е допринесъл за настъпването на вредата, образуват две отделни, успоредно съществуващи линии, всяка от които задължително трябва да завършва с общата вреда. Не е необходимо тези поведения да се намират в причинна връзка помежду си, макар че е възможно деянието на единя да е обусловено от деянието на другия. Във всеки случай обаче поведението на пострадалия, трябва да се прояви преди или едновременно с непозволеното увреждане, извършено от деликвента, а не след него.

            Пострадалият не носи гражданска отговорност за действията, с които е допринесъл за настъпване на вредния резултат. Той не извършва непозволено увреждане. Поради това и различни са предпоставките, при които има деликт и тези, при които има съпричиняване. За да е налице съпричинване на вреди от пострадалия, трябва да имаме деяние, вреда и причинна връзка на деяниeтo с вредата. Не е необходимо извършеното от пострадалия да е противоправно, нито да е извършено виновно. Затова не мога да се съглася с мотивите на ТР №1/2014г на ОСТК, в което се приема, че всякога поведението на пострадалия трябва да е противоправно.

Пострадалият съпричинява вредата тогава, когато е създал реална възможност за настъпването на вредата или е превърнал създадената от деликвента реална опастност в действителност. Съпричиняването е налице, когато пострадалият е създал определен риск и този риск се е реализирал посредством извършения от друго лице деликт. Рискът поначало е налице, когато дейността на пострадалия нарушава правни, морални или обичайни правила за поведение, но е възможно този риск да възникне в сферата на пострадалия стихийно и случайно и да не се намира под неговия контрол. Съпричинването от пострадалия не е противоправно, защото не съществува забрана за самоувреждане. То може да е противоправно, само ако нарушава определена правна норма.[7] Например неправилно пресичане на улицата, неспазване на нормите на Закон за движението по пътищата (ЗДвП), неспазване на нормите за безопастни и здравословни условия на труд и други.

  1. Вина на пострадалия при съпричиняване на вреди

В т. 7 на ППВС № 17/63 г.[8] е прието, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като се преценява единствено наличието на причинна връзка между поведението му и настъпилия вредоносен резултат, както и че съобразно конкретните обстоятелства разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД се прилага и в случаите, при които малолетно дете или невменяемо лице допринесе за настъпване на резултата, независимо от неспособността на тези субекти да действат разумно. Обективният характер на съпричиняването е признат и в постановеното по реда на чл. 290 ГПК и имащо задължителен за долустоящите съдилища характер съобразно указанията по т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС решение № 165 от 26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на ВКС, II т. о. В същото е посочено, че: Вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да действа разумно и да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия са правно ирелевантни за института на съпричиняването; Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди[9].

Тоест, за да е налице съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, е без значение вината на пострадалия, а само причинната връзка между поведението му и настъпилата вреда. В разглежданата хипотеза, относно това дали е налице съпричинване на вредата от пострадалия, който е бил пътник в автомобил, управляван от лице, употребило алкохол, следва да се изследва въпроса не дали има вина, а имали причинна връзка. Вината на пострадалото лице няма значение. Затова, ако се допусне да е налице съпричинване от лице, което се е возело в автомобил, дори и без да е знаело, че водачът е употребил алкохол, това означава да се приеме, че във всички случаи на ПТП само поради факта на качването в автомобил или в друго моторно превозно средство, пътникът е в причинна връзка с настъпилото впоследствие ПТП. Да се тълкува в такъв смисъл законовата разпоредба според мен е неоправдано и несправедливо. Не е такъв замисълът вложен от законодателя в разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Съпричиняване от пострадалото лице бихме имали, ако пострадалият пряко, със своите лични действия е допринесъл за настъпването на ПТП – например разсейвал е водача; опитал се е да извърши вмешателство в управлението на автомобила и вслeдствие на тези действия е настъпила катастрофа.

За да бъде намалено обезщетението за вреди, увреденият трябва да е допринесъл за тяхното настъпване. Необходимо е обаче този принос да е конкретен – т. е. да се изразява в извършването на определени действия или въздържането от такива действия от страна на увреденото лице. Съпричиняване на вредоносния резултат ще е налице само ако именно поведението на увредения е станало причина или е повлияло по някакъв начин върху действията на причинителя на вредата. Сам по себе си обаче, фактът, че увреденото лице е пътувало в автомобила, участвал в ПТП, не налага извод за допринасяне на вредите от злополуката. Приносът на водача на автомобила за настъпването на ПТП е личен и не обосновава автоматично принос на всички пътуващи в този автомобил. Приемането на обратното би довело до неоснователно накърняване на правната сфера на увреденото лице и до отговорност за чужди действия в хипотеза, която е извън законово регламентираните[10].

В редица свои актове ВКС е застъпил становището, че приносът при съпричиняване на вреди трябва да е конкретно установен, без който не би се стигнало, наред с неправомерното поведение на деликвента, до вредоносния резултат[11]. В Решение № 16 от 04.02.2014 г. по търг. д. № 1858/2013 г. на Върховен касационен съд, I т. о. се приема, че обстоятелството, че пострадалото лице е управлявало мотопед без свидетелство за управление, сам по себе си не е достатъчено, за да обуслови наличието на принос по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, тъй като не се установява това да способства за настъпване на произшествието при обективно осъщественото от деликвента управление на МПС при конкретната пътна обстановка. В Решение № 169 от 28.02.2012 г. по търг. д. № 762/2010 г., II т. о. Върховен касационен съд приема, че независимо от безспорно установения факт, че пострадал се е движил със скорост, надвишаваща максимално разрешената за управление в участък на пътя, с което е нарушил задълженията си по ЗДвП като водач на МПС, включително общото изискване на чл. 20 ЗДвП, то обстоятелството, че не същата тази скорост е спомогнала за настъпване на тежко ПТП, довело до смъртта на повече от 2 лица, включително и на последния.  Решаващият фактор е неправилно предприетото изпреварване от страна на виновен водач на друго МПС, което обосновава правен извод за отсъствие на съпричиняване във вредоносния резултат, което да обуслови намаляване на дължимото обезщетение за причинени вреди.

Чл. 477, ал. 4 от Кодекса за застраховането[12] (чл. 257, ал. 4 КЗ отм.) гласи: „Не се допуска уговорка за изключване от покритие на гражданската отговорност за вреди, причинени на увредено трето лице, което е знаело или е било длъжно да знае, че водачът на моторното превозно средство е бил под въздействието на алкохол, наркотици или други упойващи вещества по време на пътнотранспортното произшествие. В този случай застрахователят може да прави възраженията на застрахования за съпричиняване от страна на третото увредено лице за понесените от него вреди.“. Законодателят и в тази норма е изхождал от обстоятелството, че наличието или липсата на знание у пострадалия, не е в причинна връзка с настипилото ПТП. Последното настъпва поради други причини, които са конкретни и обективни и не зависят от субективните възприятия на увреденото лице.

Правилно ВКС е приел в мотивите на Тълкувателно решение № 1/2014г на ОСТК, че не се изисква вина, а приносът на увредения – обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие.

  1. Дължима грижа от страна на пострадалото лице

Според някои автори специален елемент на фактическия състав, който предпоставя прилагането на правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, е поведение на пострадалия, което е в противоречие с грижата на добрия стопанин[13]. Последното се обосновава с факта, че гражданскоправната небрежност не е юридически факт на душевната действителност, а юридически факт, определен от противоречието между реалното поведение и нормативните предписания. Небрежността е противоправно поведение, което се изразява в неполагане на дължимата грижа, която се дължи събразно изискването на чл. 63, ал. 2 ЗЗД при изпълнение на задълженията. Безспорно имаме обективно състояние, заради това, че поведението на деликвента се сравнява с едно абстрактно поведение на обикновения гражданин, който изпълнява задълженията си винаги точно, в съобразност с повелите на закона, и на добросъвестността. В Решение № 3 от 12.03.2012 г. по гр. д. № 1325/2010 г. на Върховен касационен съд е прието, че вината в гражданското право не е субективното отношение на дееца към деянието и неговите последици (както в наказателното право), а неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на определена категория лица (напр. добрия стопанин, добрия работник и др.) с оглед естеството на дейността и условията за извършването й.

За да бъде релевантно, самоувреждането трябва да бъде в противоречие с изискванията на дължимата грижа. Такова задължение е изрично закрепено в чл. 83, ал. 2 ЗЗД във връзка с договорната отговорност. Това правило не е lex specialis, а е общ принцип, който се прилага и при деликтната отговорност. Именно поведение на пострадалия, което е в противоречие с грижата на добрия стопанин, е четвъртият специален елемент на фактическия състав, който предпоставя прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Ако се приеме обратното – че всяко съпричиняване, дори това, при което увреденият, е положил грижата на добрия стопанин е основание за намаляне на дължимото обезщетение, тови би било противоречало на принципите, въз основа на които се разпределят последиците от неизпълнението и правилата за носенето на отговорността. Върху увреденият ще бъде възложена твърде голяма тежест, ако се намали отговорността на деликвента, въпреки че пострадалият е положил дължимата грижа. Такъв резултат не може да се толерира от правото.  Също така обстоятелството, че пострадалият трябва да не е положил дължимата грижа, за да влияе поведението му върху отговорността, съответства и на използвания в литературата термин за означаване на съпричиняването – „вина на увредения“[14].

Като обобщение на изложеното следва, че за да е налице принос при увреждането е достатъчно поведението на пострадалия фактически да се намира в причинна връзка с настъпилото вредоносно събитие, не е необходимо пострадалото лице да е действало виновно, нито противоправно[15]. Трябва да е налице и поведение на пострадалия, което да е в противоречие с дължимата грижа на добрия стопанин. Тази четвърта предпоставка не е обсъдена в приетото ТР № 1/2014г. на ОСТК на ВКС. Според мен тя също трябва да е налице, за да имаме съпричиняване на вреди в разглежданата хипотеза.

  1. Причинна връзка

На следващо място следва да бъде направено разграничение между допринасянето на пострадалия за възникване на самото ПТП, като правнозначим факт, обуславящ прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД и допринасянето на пострадалия за настъпване на вредата спрямо себе си, също съставляващо факт, водещ до прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД.

Терминът „съпричиняване” е с по-тясно значение от използвания в закона – „допринасяне за настъпване на вредите”. Той илюстрира по-скоро първата от посочените хипотези – допринасяне за настъпване на произшествието. При ПТП, допринасянето може да се изразява в действие (пресичане на необозначено място) или в бездействие. Във втората хипотеза, пострадалият не е допринесъл за настъпването на събитието, но с поведението си е допринесъл за собственото си увреждане, респ. за увеличаване размера на вредата. Оттук и релевантността на преценката за наличие на рисково поведение на увредения, като обстоятелство по чл.51, ал.2 ЗЗД, рефлектиращо върху размера на обезщетението. Дали е налице рисково поведение и дали то е допринесло за увреждането е обстоятелство, подлежащо на установяване във всеки конкретен случай. Пример за рисково поведение на пострадалия пътник в МПС е непоставянето на обезопасителен колан, но това не е абсолютен критерий. Ако бъде установено, че механизмът на ПТП и/или получените увреждания са такива, че нямат отношение към ползването на колан, в този случай редукцията по чл.51, ал.2 ЗЗД няма да намери приложение[16].

Прилагайки правилата на граматическото и логичско тълкуване нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД налага извода, че е възможно съпричиняването от пострадалия да се изразява както в допринасяне за настъпване на самото ПТП, така и в допринасяне за настъпване на вредите. Знанието от страна на увреденият за употребата на алкохол от водача не може да се квалифицира като конкретна причина за настъпване на самото ПТП, но може да се квалифицира като допринасяне за настъпване на причинените от ПТП-то вреди.

  1. Представлява ли обстоятелство повишаващо риска знанието на пострадалото лице за употребата на алкохол от страна на водача?

Според задължителната съдебна практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 206 от 12.03.2010 год. по т. д. № 35/2009 год. на ВКС, ІІ т. о., Решение № 59 от 10.06.2011 год. по т. д. № 286/2011 год. на ВКС, І т. о., Решение № 98 от 24.06.2013 год. по т. д. № 596/2012 год. на ІІ т.о. и Решение № 29 от 05.06.2014 год. по т.д. № 1640/2013 год на І т.о., а и според нормалната житейска логика, знанието от пътника за употребата на алкохол от водача, управляващ автомобил, води до увеличаване на риска за настъпване на вредоносния резултат. Рискът е изводим от състоянието на деликвента, когато при управление на МПС след употреба на алкохол може да се допусне или предположи, че той ще причини увреждане. Качвайки се в автомобил, управляван от пиян водач, пътникът съзнавано се поставя в по-голяма опастност от настъпване на злополука, от колкото ако откаже да се вози, или избере друг превоз, за да стигне до желаната дестинация.  По този начин деликвентът не е положил дължимата грижа на добрия стопанин, която се изисква според чл. 63, ал. 2 ЗЗД. А както беше изяснено, за да се приложи инситутът на съпричиняването на вреди е необходимо наличието именно на такова поведение от страна на увредения, което е в противоречие с дължимамата грижа.

  1. Конкретно към поставения въпрос дали е налице съпричиняване в хипотезата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол?

За да се отговори на въпроса допринесло ли е знанието на увредения за настъпването на вредата, трябва да се изследва на първо място причината за настъпилата катастрофа. Ако употребеният алкохол от водача няма никакво отношение към настъпилото ПТП, тогава дали има знание за алкохола от страна на пострадалия е ирелевантно.  Дори и увреденото лице да е знаело, че водачът на автомобила е пиян, и по този начин да е увеличило риска от настъпване на вреди като не е положило дължимата грижа, то настъпилото увреждане не е в следствие на поетия риск, а на други конкретни причини. Затова в такава хипотеза, когато катастрофата не е настъпила вследствие употребата на алкохол от страна на водача, не може да има съпричиняване на вредата от страна на пострадалия, поради обстоятеслтвото, че последният е знаел за състоянието на деликвента. Тъй като вредата не е настъпила от поетия риск, то няма причинна връзка с настъпилите вреди и не е справедливо да има съпричиняване.

Поради тези причини не мога да се съглася с прието в диспозитива на ТР № 1/2014г. на ОСТК, който гласи, че е налице съпричиняване на вредата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач,  употребил алкохол над законоустановения минимум, ако този факт му е бил известен. Същото становище е дадено и от Висшия адвокатски съвет по тълкувателно дело № 1 от 2014г[17]. В становището е прието, че „е налице съпричиняване на вредата в хипотезата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, знаейки, че същият е управляван от водач, употребил алкохол. Съпричиняване не е налице, когато, пострадалото лице, не е знаело и не е могло да знае, че водачът управлява превозното средство под въздействия на алкохол“. Дори да е налице поемане на риска от страна на пострадалото лице, то за да има съпричиняване е необходимо наличието на още един елемент, а именно – настъпилото ПТП да се дължи на употребата на алкохол от страна на водача. Ако катастрофата се дължи на други конкретни причини, които не са свързани с употребата на алкохол от страна на шофьора, то се разкъсва връзката между поведението на пострадалия и причинените вреди, което от своя страна изключва приложението на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Считам, че застъпеното разбиране не е справедливо. Ако се приеме ще позволи пострадалият да носи отговорност за настъпилите от деликта вреди, дори ПТП-то да се дължи на съвсем различни конкретни причини, нямащи общо с употребата на алкохол от страна на водача. Такъв резултат необосновоно ще накърни правна сфера на увредения и не може да бъде толериран.

Според мен най-правилно е становището на ВКС, обективирано в Решение № 252 от 05.02.2015г. на I т. о., според което фактът на знанието от увредения, че водачът на МПС, чийто пътник е, управлява след употребата на алкохол, би придобил правно значение само при наличието на две кумулативни предпоставкиувреденият да е в състояние да формира правно валидна воля и настъпването на ПТП да се дължи на употребата на алкохол.  Ако тези предпоставки не са налице, то редукцията на чл. 51, ал. 2 ЗЗД няма да намери приложение. Формирането на правно валидна воля в случая е от значение за риска, а не за вината на пострадалия. Малолетно дете или недееспособен, дори и да са знаели за употребата на алкохол от страна на водача, не биха могли да съзнават последиците на този факт и по този начин не биха могли да увеличат риска от настъпване на вредата за себе си. Няма как да се приеме, че лице, което не може да формира валидна воля, не е положило дължимата грижа на добрия стопанин. Затова по отношение на такива лица не може да има един от елементите на съпричиняването на вреди – поведение в противоречие с дължимата грижа, и не може да намери приложение чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

  1. Предпоставки, при наличието на които имаме съпричиняване на вреди в хипотезата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол.

Съпричиняване ще бъде налице, ако са налице следните кумулативни предпоставки:

  1. Настъпило ПТП, което е в причинна връзка с употребата на алкохол от страна на водача, управлявал МПС-то;
  2. Пострадал е лице, което е в състояние да формира правно валидна воля;
  3. Поведение на пострадалия, което е в противоречие с грижата на добрия стопанин и се намира в причинна връзка с настъпилите по ПТП-то вреди;
  4. Пострадалият е знал за употребата на алкохол от страна на водача.

10.  По процесуалноправния въпрос относно момента, до който може да бъде въведено възражение за съпричиняване от страна на пострадалия и има ли съдът задължение да следи служебно за наличието на съпричиняване на вреди?

По въпроса има противоречива съдебна практика. В Решение № 92 от 24.07.2013г. по търг. д. № 540/2012 г. на, I т. о., Върховен касационен съд е приел, че съдът не е длъжен служебно да следи за наличието на принос от страна пострдалия. Аргументите на върховните съдии са, че анализирайки съдържанието на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и законодателната техника при изписване на текста, посочвайки, че „обезщетението може да се намали“ и съдържанието на т. 4 и т. 7 на ППВС № 17/63 г., в които се сочи, че „може да се прави възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД“, не би могло да аргументира тезата за въведено служебно задължение за произнасяне от съдилищата при определяне на размера на обезщетението и по въпроса за наличие на принос от страна на пострадалия.

В други свои решения ВКС е приел, че и без възражение от ответника съдът следва да приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД[18]. Считам, че подкрепа заслужава второто становище, но само при положение, че по делото има доказателства за действия на пострадалия, с които е допринесено за настъпване на вреди. Съдът няма как служебно да събира доказателства. Аргументите ми в тази насока са следните:

Както е известно ответникът не е длъжен да даде правната квалификация на твърдяните от него насрещни права и възражения. Когато той е въвел своевременно твърдения за насрещни права или за факти, осуетяващи възникване на претендираното от ищеца право, то възражението е въведено своевременно, а определянето на точната му правна характеристика е задължение на първоинстанционния съд, докладващ делото, на основание чл. 146, ал.1 ГПК. Когато в отговора на исковата молба ответникът (деликвент) е въвел твърдения за действия на пострадалия, с които е допринесено за настъпване на вредите, то възражението за съпричиняване е заявено своевременно и съдът е длъжен да се произнесе по него[19].

Ако обаче по делото няма въведени твърдения, но има доказателства за съпричиняване, то основната функция на съда е да осигури прилагането на закона и тази му дейност не може да бъде обусловена от  волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Затова при наличието на заведен иск по чл. 51, ал. 1 ЗЗД от пострадалото лице за обезщетяване на преките и непосредствени вреди, настъпили от увреждането, съдът има задължението служебно да ги пресъди. Деликвентът дължи обезщетение за вреди доколкото те са възникнали в причинна връзка с противоправното му поведение, като ищецът е този, който следва да докаже наличието на причинна връзка. Когато за настъпването на вредите има значение и поведението на трети лица, то това поведение изключва отговорността на деликвента само в случай, че прекъсва причинната връзка между действията на ответника (деликвент) и настъпилите за пострадалия вреди. Когато за настъпилия вредоносен резултат има значение и поведението на пострадалия, независимо дали това поведение е правомерно или противоправно, то има значение за съпричиняването – за намаляване на дължимото от деликвента обезщетение на основание чл. 51, ал.2 ЗЗД.

Ако в процеса за обезщетване на настъпилите вреди има доказателства, които разкъсват причинната връзка между деянието и вредите, независимо дали са въведени от самия ответник с отговора на исковата молба, или от трето лице – помагач[20], или са установени с експертиза или по друг начин, то съдът е длъжен да ги съобрази, дори и без за това да е правен довод от ответната страна. Съдът има задължението служебно да пресъди преките вреди, което произтича от императивната правна разпоредба на чл. 51, ал. 1 ЗЗД. Затова, ако по делото има наличие на данни за съпричиняване на вредата, съдът е длъжен да ги съобрази, като това е въпрос на правен анализ, а не е защитно средство за ответната страна. Съпричиняването обективно прекъсва част от причинната връзка между деянието и вредите, поради което води винаги до намаляване на обезщетението, тъй като подлежат на обезщетяване само вреди, които са в пряка и непосредствена връзка с деянието, а когато тази връзка е прекъсната, част от тези вреди не се обезщетяват. Доколкото ищецът следва да докаже при условията на пълно и главно доказване причинната връзка с вредите, но част от доказателствата водят до извод, че се прекъсва част от причинната връзка с вредите, то съдът ще трябва да приеме, че за тази част вредите не подлежат на обезщетяване. В практиката на ВС и в правната доктрина[21] се споделя, че това е независимо дали има, или не възражение, тъй като в такава хипотеза доказателствата не установяват причинната връзка с част от вредите.

Затова според мен, правилно е да се приеме, че и без възражение от ответника съдът следва да приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, но само ако по делото има съответните доказателства за наличие на съпричиняване. Съдът няма как служебно да събира доказателства. Това разрешение е в съответствие и с положенията, приети с Тълкувателно решение № 1 от 2013г. по т. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, според което при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото. Все пак с оглед на противоречивата съдебна практика и с оглед нуждата от правната сигурност, въпросът трябва да бъде решен от ВКС с тълкувателно решение.

  1. Доказване

Правилно според мен ВКС е приел в ТР № 1/2014г. на ОСТК, че тежестта за доказване е върху позоваващите се на съпричиняването в процеса – деликвент или застраховател. Мотивите на решението гласят, че позоваващата се на съпричиняването страна „следва да установи с допустимите от ГПК доказателствени средства не само обективния факт на знание на увредения, респ. възможността за узнаване при  проявена дължима грижа, че водачът на моторното превозно средство, в което е пътувал, е  употребил алкохол. При  твърдение за невменяемост доказателствената  тежест се носи от увредения. Следователно единствено констатацията, че водачът на моторното превозно средство, в което пострадалият е пътник, е употребил алкохол, не обуславя автоматично намаляване на обезщетението за причинените вреди, на основание чл.51, ал.2 ЗЗД“. Не е изяснено обаче какво още следва да се докаже в процеса, за да е налице съпричиняване на вреди в хипотезата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол.  Необходимо е да се докаже освен знанието на пострадалия за употербата на алкохол от деликвента, че настъпилото ПТП е в причинна връзка с употребата на алкохол от страна на водача, че пострадалият е лице, което е в състояние да формира правно валидна воля и че е налице поведение на пострадалия, което е в противоречие с грижата на добрия стопанин и се намира в причинна връзка с настъпилите по ПТП-то вреди.

  1. Заключение

Като извод от настоящата разработка, следва да се приеме, че наличие на съпричиняване на вреди от увредния има при следния фактически състав – поведение на пострадалия, в противоречие с дължимата грижа на добрия стопанин, вреда и причинна връзка на поведението с настъпилата вреда или с осъществения деликт.  Не е необходимо наличието на вина, нито извършеното деяние да е противоправно. Неполагането на дължимата грижа е обективен факт, който се преценява като се съпостави поведението на пострадалия с един абстрактен модел на дължимото.

Хипотезата, при която увреденото лице е пътувало, в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол, представлява особен случай на съпричинване. При нея, за да се приложи нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, е необходимо освен цитирания фактически състав още да е налице знание от страна на лицето, че водачът е употребил алкохол, което представлява поемане на риск за настъпилите вреди. Необходимо е пострадалият да може да изразява правно валидна воля и настъпилото ПТП да се дължи именно на факта, че шофьорът на автомобила е употребил алкохолСамо в такава хипотеза ще има риск, който ще е в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Затова само при наличието на такава фактическа обстановка ще е налице съпричиняване на вреди и ще се приложи правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Ако се допусне намаляване на обезщетението и в други случаи, това ще противоречи на справедливостта и на правната логика. Немислимо е, ако ПТП не е настъпило в причинна връзка с употребата на алкохол от водача на автомобила, пострадалият да се дъжи отговорен за знанието на този факт.

Доказателствената тежест за наличие на знание от страна на пострадалия за употребата на алкохол лежи върху ответника в процеса за обезщететяване на неимуществените вреди. Знанието на обстоятеслтвото, че водачът е употребил алкохол подлежи на установяване в съдебното производство с всички допустими от закона доказателствени средства. Според съдебната практика достатъчно е доказването на знанието у пострадалия за употреба на алкохол от водача, без да е необходимо доказването на вида и количеството алкохол приет от него.

Ако се установи наличието на съпричиняване в такава хипотеза, обезщетението, което се дължи на пострадалия следва да се намали съобразно приносът му в настъпването на вредите. Преценката е винаги конкретна. При изчисляването следва да се има предвид факта, че този принос е косвен. В някои случаи съпоставен с основания фактор за настъпване на вредите и тежестта на предизвиканото ПТП приносът може да се окаже толкова незначителен, поради което и не би могъл да повлияе върху размера на дължимия за причинените неимуществени вреди, паричен еквивалент[22]. Ако все пак следва да се определи допринасянето в такива случаи, то справедливо е да в размер около 1/5 от настъпилите вреди[23].

 

[1] Решение № 98 от 08.07.2010 г. по т.д. № 942/2009г. на ВКС, I т.о.; Решение № 216 от 08.09.2014 г. по т. д. № 839/2012 г. на ВКС, II т.о.

[2] В този смисъл и Решение № 29 от 05.06.2014г. по т. д. № 1640/2013г. на ВКС, I т.о.

[3] Тълкувателно дело № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС

[4] Кожухаров, А. Облигационно право – Отделни видове облигационни отношения, Юриспрес, 2002, С.

[5] Голева, П. Деликтно право, Фенея, 2011, С.

[6] ТР 88/1962 г. ОСГК на ВС

[7] Голева, П. Цит. Съч.

[8] Сукарева, С., Йосифова, Т., Облигационно право – казуси, тестове, теми, съдебна практика, Фенея, 2011

[9] Също Решение № 44 от 26.03.2013 г. по т. дело № 1139/2011 г. на ВКС, II т. о.

[10] Решение № 45 от 15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ВКС, II т. о.

[11] Определение № 935 от 18.12.2012г. по т.д. № 1161/2011г. на ВКС, II т. о.

[12] обн., ДВ, бр. 102 от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016 г.

[13] Калайджиев, А. Облигационно право обща част, Сиби, 2013, С., с. 454

[14] Калайджиев, А. Цит съч, с. 454-456

[15] Решение № 178 от 28.10.2013 г. по търг. д. № 89/2012 г. на ВКС,  II т. о.

[16] Решение № 252 от 05.02.2015г. по търг. д. № 3320/2013г. на ВКС, I т. о.

[17] http://www.vas.bg/bg/%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%89%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B2%D0%B0%D1%81/112-%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%89%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%B2%D0%B0%D1%81/%D0%B2%D1%8A%D1%80%D1%85%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BD-%D0%BA%D0%B0%D1%81%D0%B0%D1%86%D0%B8%D0%BE%D0%BD%D0%B5%D0%BD-%D1%81%D1%8A%D0%B4

[18] Така Определение № 156 от 30.12.2008 г. по гр. д. № 4066/2008 г., на ВКС, II г. о. ; Решение № 777 от 28.08.1985г. по гр. д. № 519/85г., на ВКС,  IV г. о., Решение № 3204 от 23.12.1974г по гр. д. № 222/1947г., ВС, I г.о.  и др.

[19] Решение № 17 от 06.03.2015г. по гр. д. № 3174/2014, на ВКС, IV г. о.

[20] Вж. Решение  № 163 от 31.10.2013г. по т. д. № 82/2012г. на ВКС, II т. о.

[21] Така Кунчев, К. Закон за задълженията и договорите. Задължителна съдебна практика. Непозволено увреждане, Сиби, 2017г., ISBN 978-619-226-011-8, стр. 421, който приема, че трябва да се сподели виждането на по-старата практика на ВС, че няма преклузия за възраженията за съпричинаване

[22] Решение № 206 от 12.03.2010г. по т. д. № 25/2009г. на ВКС, II т. о.

[23] Такъв размер е определен в Решение № 252 от 05.02.2015г. на ВКС, I т. о.

Налице ли е съпричиняване на вредата в хипотезата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол?

  Автор: адв. МАРГАРИТА БАЛАБАНОВА – редовен докторант по Търговско/Стопанско право към ИДП при БАН Ключови думи: адвокат, непозволено увреждане, деликт, вреди, съпричиняване, обезщетение, пътно-транспортно произшествие   Проблемът за съпричиняването на вреди при пътно-транспортно произшествие Чл. 51, ал. 2 ЗЗД предвижда, че ако увреденият е допринесъл при деликт за настъпването на вредите, обезщетението, което му […]

Автор: д-р ДИМИТЪР ИВАНОВ,

консултант към Адвокатска кантора „Балабанова и Василев“

 

В практиката на органите по принудително изпълнение[1] все по-рядко се зачитат привилегии на кредитори с право на задържане, съответно все по-рядко се изготвят разпределения с тяхно участие.  Въпреки това обаче интересът относно това как следва да бъдат зачитани правата им от съдебния изпълнител, не е стихвал.

В настоящата разработка, за първи път в правната ни доктрина, се обръща спектъра на проблема към процесуалната част на съдържанието на правото на задържане, а именно –привилегията, която то осигурява на носителя му, и как същата се удостоверява пред органа по принудително изпълнение, за да бъде зачетена.

Статут на кредиторът с право на задържане в принудителното изпълнение.

По-често срещаните видове право на задържане са – право на задържане върху движима вещ на добросъвестния държател – чл. 91 ЗЗД, право на задържане на добросъвестния владелец-подобрител – чл. 72, ал. 3 ЗС, право на задържане на недобросъвестния владелец-подобрител – чл. 74, ал.2 във връзка с чл. 72 ЗС, търговското право на задържане на добросъвестния държател – чл. 315 ТЗ, както и морското право на задържане на добросъвестния държател – чл. 158 КТК[2].

Законодателят отдава голяма тежест на ипотеката, залога и правото на задържане, която прозира от разпоредбите на чл. 136, ал.1, т.3 и 4 ЗЗД, чл. 722, т.1 и 2 ТЗ, чл. 94, ал. 1 и 2 ЗБН и чл. 218 ДОПК.  В посочените текстове е предвидено, че кредиторите с учредени залози, ипотеки и право на задържане, са привилегировани и при разпределение на суми постъпили от осребряването на обезпеченото имущество имат право на предпочтително удовлетворение от стойността му. Законодателят обаче не спира дотук. В някои разпоредби на процесуалните закони изрично е посочено, че кредиторът с право на задържане е присъединен по право кредитор – чл. 459, ал. 2 ГПК. В ДОПК е предвидено, че само кредитори с учредени залози, ипотеки или право на задържане могат да се присъединяват към публичното изпълнение – чл. 219, ал. 1.

Какво обаче следва да се разбира под израза „присъединен по право кредитор”?

Присъединяването в производството по индивидуално принудително изпълнение става по два начина – служебно или по искане на заинтересования кредитор. В изпълнителното производство по ДОПК, присъединяването става само по искане на заинтересования кредитор, докато в универсалното принудително изпълнение е необходимо, кредиторът да предяви вземанията си в производството по несъстоятелност – обикновена или банкова.  Къде е тогава предимството, за което говорим? Предимството е в това, че в индивидуалното принудително изпълнение, съдебният изпълнител е длъжен да зачете привилегията на кредитора с право на задържане, в случай, че се осребрява вещта, върху която се упражнява правото, без да е необходимо нарочното му сезиране от кредитора. Т.е дори и кредиторът да „спи” и да не претендира привилегия, съдебният изпълнител служебно трябва да се погрижи тя да бъде зачетена, съблюдавайки съдебното решение, в което тя е призната[3].

В принудителното изпълнение по реда на ДОПК, посоченото служебно начало липсва, тъй като става въпрос за събиране на публични вземания и законодателят е преценил, че не следва да се натоварва публичния изпълнител със задължения за служебно зачитане на правата на кредитор с право на задържане, залог или ипотека. Законът обаче е предоставил друго, изключително мощно предимство на кредиторите с учредени ипотеки, залози и право на задържане, а именно – да се ползват с право на предпочтително удовлетворение спрямо държавата. Това проличава от разпоредбата на чл. 218 ДОПК, която предвижда, че заложният кредитор или кредиторът упражнил право на задържане, може да противопоставят вземането си на публичния взискател въз основа на писмени доказателства с достоверна дата. Изискването за достоверна дата е предвидено за реалния договор за залог и правото на задържане, тъй като те не подлежат на вписване в публични регистри, за разлика от особения залог – в ЦРОЗ или друг регистър и ипотеката – в имотния регистър към службата по вписванията.

Предимството на правото на задържане ясно проличава и в производството по универсално принудително изпълнение, където е предвидено предпочтително удовлетворение на кредитора с право на задържане, като само ипотеката и залога са преди него. Т.е законодателят е дал предимство пред правото на задържане, единствено на залога и ипотеката.

Тук е мястото да се спомене и най-силната страна на правото на задържане, която не е нито осигуряването на привилегия при удовлетворението от вещта,  нито създаването на задължение за органа по индивидуално принудително изпълнение да зачита тази привилегия, дори и без да има нарочно сезиране от ретинента. Най-силната страна на правото на задържане е възможността, която то осигурява за своя носител, а именно – да бъде удовлетворен дори пред ипотекарните и заложните кредитори, в случай, че правото на задържане се упражнява за вземане породено от направени разноски за запазване или подобрение на задържания имот – чл. 136, т.4, изр. 2 ЗЗД (така наречената специална привилегия на правото на задържане).

Следва да се откроят две важни уточнения:

– въпреки, че единствено в чл. 136, т.4, изр. 2 ЗЗД е предвидено изрично, че когато вземането на носителя на правото на задържане е за разноски за запазване или подобрение на задържания имот, кредиторът се удовлетворява преди ипотекарния или заложния кредитор, това правило следва да е приложимо и в принудителното изпълнение по реда на ДОПК, както и в универсалното принудително изпълнение в производството по несъстоятелност – обикновена и банкова[4]. Това е така, тъй като резултатът от това вземане на кредитора с право на задържане е в интерес на заложните и ипотекарни кредитори. Извършването на разноските във връзка със запазването или подобрението на вещта би съхранило или увеличило обезпеченото имущество, поради което и извършилият разноските има предимство[5].

В закона неточно е посочено, че правото на задържане е за вземания от стойността на задържаните имоти. Неточността се изразява в това, че законодателят е посочил думата имоти, а не вещи, а както знаем, правото на задържане се упражнява върху вещи – движими и недвижими, и привилегията важи, както при осребряването на движими вещи, така и на недвижими имоти.

С оглед на гореизложеното, правото на задържане се указва една много силна обезпечителна мярка, която осигурява не само качеството присъединен по право кредитор на нейния носител, но и право на предпочтително удовлетворение в принудителното изпълнение – индивидуално и универсално, включително и възможност за предпочтително удовлетворение пред ипотекарния и заложния кредитор, но само в случай, че правото на задържане се упражнява за вземане породено от направени разноски за запазване или подобрение на задържаната вещ.

Зачитане на правото на задържане от съдебния изпълнител при осребряване на вещта, спрямо която се упражнява правото

Въпросът, който се поставя тук, е как точно следва да се зачита правото на задържане от съдебния изпълнител при осребряване на вещта, спрямо която се упражнява това право. Отговорът му е необходим, тъй като, както беше изяснено по-горе, правото на задържане осигурява на своя носител статута на присъединен по право кредитор, който следва да бъде служебно зачетен от съдебния изпълнител при извършването на разпределение на получената цена от продажбата на вещта, която се задържа.

Както е известно, присъединените по право кредитори с учредено в тяхна полза обезпечение от рода на залог и ипотека, следва да се удовлетворят предпочтително от цената на обезпеченото имущество, но едва след като предоставят на съдебния изпълнител изпълнителен лист срещу далият обезпечението длъжник, или срещу главния длъжник, ако обезпечението е за чужд дълг – чл. 429, ал. 3 ГПК. Ипотеката се учредява с нотариален акт, реалният договор за залог с писмен договор с достоверна дата (нотариална заверка), като формата е за доказване[6]. При правото на задържане, кредиторът също има право на предпочтително удовлетворение и е присъединен по право. Възниква питането как съдебният изпълнител ще зачете служебно правата на този кредитор при продажба на вещта, спрямо която се упражнява правото на задържане?

Единствения начин, по който съдебният изпълнител може да установи, че върху продаваното имущество се упражнява право на задържане, е след като бъде сезиран от носителя на това право. Тук обаче се натъкваме на друг проблем. За разлика от ипотеката и залога, правото на задържане може да бъде зачетено от съдебния изпълнител само, ако бъде признато от съд в съдебно решение, тъй като тогава възниква и самото право[7].

Как обаче става самото предявяване на правото на задържане, за да бъде то признато в съдебно решение, което съдебният изпълнител да зачете ?

Въпросът е бил предмет на изследване, както в по старата доктрина – проф. Таджер, Кръстю Цончев, проф. Кожухаров, акад. Василев, така и в по-новата литература – проф. Голева, проф. Калайджиев, проф. Петров и проф. Марков.

В по-старата доктрина се е приемало, че вземането за подобрения, което е обезпечено с право на задържане, се предявява с насрещен иск или чрез възражение. В случай, че собственикът предявял иск за връщане на имота, носителят на правото на задържане можел да предяви възражение за извършените от него разноски за подобрения, като не бил нужен насрещен иск. Достатъчно било да се предяви възражение срещу искът на собственика[8]. Относно самото право на задържане, като че ли безспорно се е приемало, че се предявява с дилаторно възражение. Коментарите са свързани с правото на задържане на подобрителите по реда на ЗС, които са владелци, но те важат и за същинското право на задържане.

В по-новата литература е изложено становището, че правото на задържане по реда на чл.91 ЗЗД, се упражнява с дилаторно възражение, а установителен иск за това право е недопустим[9]. Според проф.Калайджиев, правото на задържане по чл. 91 ЗЗД се упражнява с дилаторно възражение като по изключение правото на задържане и по-специално правомощието да се упражнява фактическата власт, може да бъде предявено пред съд и чрез иск – искът, който се съединява обективно с иска за защита на вземането на ретинента[10]. Проф. Петров и проф. Марков сочат, че правото на задържане се упражнява с дилаторно възражение[11].

Като обобщение на доктрината може да се посочи, че почти единодушно е прието, че правото на задържане се предявява чрез дилаторно възражение, докато вземането за подобрения, което правото на задържане обезпечава, се предявява чрез възражение или насрещен иск, включително и със самостоятелен осъдителен иск за подобренията, предявен от ретинента.

В по-старата съдебна практика се е приемало, че владелецът – добросъвестен или недобросъвестен, който е ответник по ревандикационния иск, можел да поиска присъждане на сумата за подобренията и по реда на възражението, а не само чрез насрещен иск[12]. За държателят било прието, че можел да предяви вземанията си за разноски и подобрения само с насрещен иск, но не и с възражение[13].

Новата съдебна практика приема, че правото на задържане се упражнява чрез възражение[14]. Приема се, че съществуват отделни възражения за подобренията и за правото на задържане, както и че е допустимо предявяването на вземането за подобрения, както чрез възражение, така и с насрещен иск. Самостоятелното предявяване на възражението за право на задържане е недопустимо, ако не са предявени възражение, съответно насрещен иск за подобренията, като това може да е станало в отделно производство[15]. Приема се още, че недобросъвестния владелец няма право на задържане и вземанията за извършени от него подобрения срещу предявен ревандикационен иск не могат да се упражнят чрез възражение, а ако са предявени с това процесуално средство, за съда не възниква задължение да се произнесе по основателността на искането[16]. Тъй като разпоредбата на чл. 74 ЗС, ал.2 ЗС изрично препраща към чл. 72 ЗС, то считам, че в тази хипотеза недобросъвестния владелец има правата на добросъвестния, т.е може да предявява възражение за право на задържане. Недобросъвестния държател няма такова право – чл. 91, ал.1, изр.последно ЗЗД. Считам, че същият режим следва да се приложи и за правото на задържане по чл. 315 ТЗ и чл. 158 КТК, т.е при наличие на недобросъвестност, да не е налице право на задържане.

При влязло в сила решение относно ревандикационен иск за предаване на владението на задържаната вещ на собственика и непредявено в процеса възражение за подобрения заедно с възражение за задържане, то последното се преклудира[17]. Задължително е правото на задържане да се предявава при настъпила изискуемост на вземането за подобренията[18].

Като обобщение на съдебната практика може да се приеме, че вземането за подобрения може да се предяви с насрещен иск, с възражение, както и със самостоятелен осъдителен иск. Възражението за право на задържане задължително трябва да е предявено с възражение или насрещен иск заедно с вземанията за подобрения, с оглед акцесорната и обезпечителната си природа. Допустимо е възражението за право на задържане да бъде предявено за първи път пред въззивна инстанция , но само в случай, че искът за присъждане на обезщетение за необходими разноски и подобрения е предявен и уважен в отделен процес или е предявен като насрещен иск от ответника по ревандикационния иск[19]. Недобросъвестният владелец и държател не притежават право на задържане, освен в хипотезата на чл. 74, ал. 2 ЗС. Правото на задържане може да бъде предявено само ако вземането, което обезпечава, е изискуемо. Определено въпросът за упражняването на правото на задържане, зависещо до голяма степен от предхождащо предявяване на вземанията за подобрения, все още е с особена актуалност.

Тук следва да се направи систематизирано изложение на основните хипотези de lege lata, при които може да се стигне до упражняване на правото на задържане:

При иск на собственика на вещта за предаване на владението и от ретинента

Правото на задържане е акцесорно, обезпечително право на владелеца-кредитор срещу собственика-длъжник[20]. Същото важи и когато кредиторът е държател – чл. 91 ЗЗД, чл. 315 ТЗ и чл. 158 КТК.

С оглед на акцесорната и обезпечителна същност на правото на задържане, същото може да бъде упражнявано само ако се предявят правата и по-главното вземане, което то обезпечава[21]. Налице са три възможности за защита на  носителя на правото на задържане. Първата възможност, е срещу искът на собственика за възстановяване на владението, да бъде предявено възражение за подобренията и тяхното изплащане, както и второ възражение за правото на задържане. В този случай, съдът ще постанови осъждане на ответника да предаде владението на собственика на вещта, но при условие, че последният му заплати вземанията за подобрения, съответно ще признае за тези вземания и правото на задържане. В решението няма да има осъдителен диспозитив за подобренията, тъй като те са предявени чрез възражение, но това не е пречка за кредитора да се снабди с изпълнителен лист[22]. При реализирането на вземанията за подобрения по принудителен ред, може да се стигне до изнасяне на публична продан на вещта, спрямо която се упражнява правото на задържане. В този случай, при продажбата и, кредиторът ще се ползва с привилегията по чл. 136, т. 4 ЗЗД, а ако вземанията са за разноски за запазване или подобрение на вещта, привилегията му ще е по чл. 136, т. 3 ЗЗД, преди ипотекарните и заложните кредитори. Разбира се до такова развитие едва ли би се стигнало, тъй като собственикът на вещта вероятно ще си плати разноските за подобренията. Втората възможност, е срещу искът да бъде предявен насрещен иск за подобренията, скрепен с възражение за право на задържане. В този случай нещата протичат, както в хипотезата разгледана по-горе, но тук има една формална разлика и тя е, че в съдебното решение ще има изричен осъдителен диспозитив за подобренията, тъй като вземането е предявено с насрещен иск, а не чрез възражение. Третата възможност е чрез предявяването на акцесорно обезпечително искане  за право на задържане към осъдителния иск за подобренията. В резултат, ретинентът ще може да поиска от съдебния изпълнител предварително зачитане на привилегията на правото на задържане, до представянето на съдебното решение, с което то ще бъде установено[23]. Тази възможност обаче е спорна дотолкова, че влиза в разрез с общоприетото схващане, че правото на задържане се упражнява само като отбранително средство при вече предявен иск срещу ретинента от собственика на вещта, за предаване на нейното владение. Считам, че трябва да се допусне такова отклонение от общите правила, тъй като без възможност за съединяване на осъдителния иск за подобренията с искане за признаване на правото на задържане, ретинентът не би могъл да реализира привилегията си при изпълнение върху вещта от трети лица, а такова развитие е недопустимо.

Разгледаните възможности са свързани с предявен иск от страна на собственика, за възстановяване на владението върху вещта, съответно за отстраняване на владелеца -подобрител от владението върху вещта, както и когато спрямо вещта се провежда изпълнение от трети лица-кредитори на собственика на вещта.  Когато правото на задържане се упражнява върху движима вещ по реда на чл. 91 ЗЗД,  315 ТЗ, или чл.158 КТК, вземането за подобрения не може да бъде предявено чрез възражение, а само чрез насрещен иск[24]

При загубване на владението/държането в полза на собственика на вещта

Ако кредиторът направил подобрения е изгубил владението/държането върху вещта и тя вече е във владение на собственика, то не мога да се съглася с приетото в някои съдебни актове, че той разполага с възможност да предяви осъдителен иск за подобренията и за признаване на правото му задържане спрямо това вземане като обезпечение осигуряващо  привилегия по чл. 136, т.4 ЗЗД[25]. Това становище се извежда от факта, че правото на задържане на владелците е нормативно уредено в закона като потестативно право, което се упражнява само по съдебен ред и поражда акцесорно гаранционно правомерно държане на имота, изключващо принудителното отстраняване на владелеца дори от собственика и недобросъвестен приобретател на подобрения имот, и което съответно се противопоставя като привилегировано вземане на трети лица – кредитори на собственика (чл. 136, ал. 1 т. 4 ЗЗД).

Правото на задържане се упражнява, за да може да бъде притиснат собственикът, който иска да си възстанови владението, да плати разноските, за да си получи вещта. В този случай, при предявен иск за възстановяване на владението, владелецът/държателят може да защити правото си на задържане като предяви възражение или насрещен иск за изискуемото си вземане за подобренията, съответно и възражение за правото си на задържане. Ако владението/държането е загубено в полза на собственика, то правото на задържане изгубва своето действие, тъй като вече няма вещ, която да се задържа спрямо собственика и. В този смисъл кредиторът, за вземанията си за подобрения, става обикновен носител на парично притежание за неоснователно обогатяване и следва да предяви претенцията си по исков път, но вземането, което ще му бъде присъдено, няма да е с привилегия на право на задържане.

Ако вземането е по договор, искът по чл. 59 ЗЗД е недопустим, а ще е на съответното договорно основание. В случай, че държателят се позовава на облигационен договор, по който се е задължил да извърши разходи за вещта и в последствие ги претендира с допълнително искане да му се признае право на задържане, тази му претенция е неоснователна, тъй като отношенията между страните във връзка със заплащане на направените разходи по облигационно правоотношение се уреждат само в съответствие с договора между тях[26].

Недопустимо е да се иска от съдебния изпълнител да зачита право на задържане, което не е признато в съдебен акт, а в извънсъдебно споразумение между страните. Само съдът може да признае наличието на правото на задържане. То съществува в правния мир за направилия възражението от момента на признаването му с влязло в сила решение на съда. От този момент започва неговото действие. До влизане в сила на решение, с което е признато право на задържане, направилият възражението за това не може да се позовава на него[27]. Съответно съдебният изпълнител не може да зачита право на задържане, което не е признато в съдебно решение.

Допустимо е предварително зачитане на право на задържане само в хипотезата, когато то е предявено с акцесорно обезпечително искане към осъдителен иск за подобренията, или при висящ исков процес между собственика на вещта и ретинента, в случай, че трети лица изпълняват принудително върху имота[28].

При изпълнение върху вещта от трети лица – кредитори на собственика и

Правото на задържане осигурява защита и привилегия. За да се реализира привилегията, трябва да бъде проведена защитата, а за да бъде проведена защитата, е необходимо да е предявен иск от собственика на вещта за възстановяване на владението върху нея. Проблем възниква, когато за задължения на този собственик към трети лица, той бъде осъден и спрямо имуществото му започне принудително изпълнение. В този случай вещта, спрямо която се упражнява право на задържане, може да бъде продадена за вземане на друг кредитор. След постъпването на сумите от продажбата и, съдебният изпълнител ще трябва да направи разпределение, но тъй като носителят на вземането за подобрения не е атакуван с иск от собственика, той няма да го е установил по съдебен път, съответно няма да разполага и със съдебно признато право на задържане. В резултат на това, поради липсата на съдебно установено вземане, както и установено (признато) право на задържане, съдебният изпълнител няма да присъедини този кредитор в разпределението и нещата ще приключат безславно за него.

Тук проблемът е изцяло на ретинента, който при настъпване на изискуемост на вземанията му за подобрения, няма какво да чака собственикът да предявява ревандикационен иск, а следва той сам да си предяви осъдителен иск за подобренията и след като се снабди с изпълнителен лист, да събере вземанията си в принудителното изпълнение. За да може обаче да бъде и кредитор с привилегия, а не обикновен хирографарен кредитор, то следва да се допусне възможността за предявяване освен на осъдителния иск за подобренията и на отделно искане за признаване на правото на задържане. В този смисъл, при завеждане на иска, ретинентът ще може да поиска обезпечителна мярка спиране на изпълнението по изпълнителното производство, докато не приключи процеса, в който ще бъде съдебно признато правото на задържане.

Личното ми мнение е, че е допустимо и прилагане на копие от исковата молба с входящ номер пред съдебния изпълнител, за да може той да направи едно предварително зачитане на привилегията и да задели съответните суми, до снабдяването на ретинента със съдебно решение, с което да се признае правото му на задържане. При възприемане на предложеното разрешение, правото на задържане няма да се превърне в средство за атака на собственика, напротив, то ще позволи на ретинента да защити правата си спрямо трети лица, които биха провеждали изпълнение върху вещта,съответно биха застрашили правата на ретинента.

В част от съдебната практика вече е разсъждавано по този въпрос като е прието, че претенциите за заплащане на подобрения в чужд имот  и за признаване право на задържане на същия имот до заплащане на тези подобрения принципно могат да бъдат разглеждани отделно със самостоятелен иск и акцесорно към него обезпечително искане, но само когато са основани на твърдения за някоя от хипотезите на чл. 72 ал. 3, чл. 70 ал. 3  и чл. 74 ал.2 ЗС, които гарантират вземането на добросъвестен и приравнен на него владелец, посредством признатата от закона възможност да се задържи процесния имот до заплащане на подобренията, в случаите когато е заплашен с лишаване от владение[29]. Считам, че ако се възприеме тази теза, приложението и следва да се разпростре и в другите хипотези на право на задържане, при които упражняващият правото е държател – чл. 91 ЗЗД, чл. 315 ТЗ, чл. 158 КТК. Те също следва да имат подобно право, тъй като правото на задържане във всички тези хипотези осигурява едно – право на предпочтително удовлетворение, което следва да бъде реализирано по един и същ начин. Ако се приеме, че акцесорното обезпечително искане е недопустимо, правото на задържане не може да бъде предявено с осъдителния  иск за подобренията и така няма да може да се реализира привилегията, която то осигурява, при изпълнение върху имота от трети лица[30].

Основната функция на правото на задържане е да осигури на носителя му право на предпочтително удовлетворение от стойността на задържаната вещ, в случай, че собственикът поиска чрез иск предаването на владението върху нея. В този случай, ретинентът ще направи възражение за изискуемите си вземания за подобрения, съответно и възражение за право на задържане, и при основателност на претенцията, съдът ще осъди собственика за вземанията за подобрения, съответно ще признае и правото на задържане на носителя му в съдебното решение. В този смисъл, за удовлетворяване на вземанията си за подобрения, кредиторът ще се снабди с изпълнителен лист и ще може да удовлетвори материалния си интерес чрез продажба на имуществото, спрямо което се упражнява и правото на задържане, и да получи предпочтително удовлетворение от цената на вещта, която се задържа. Т.е едва, когато се стигне до принудително изпълнение за събиране на тези вземания за подобрения чрез публична продан на задържаната вещ, законодателят е предвидил право на предпочтително удовлетворение по реда на чл. 136, т. 4 ЗЗД. Така присъединените в последствие кредитори ще бъдат след ретинента. Тъй като това не е единственият случай, при който може да се наложи ретинентът да се възползва от правото си на задържане (например при принудително изпълнение върху вещта от трети лица за задължения на собственика), то трябва да има възможност за него да получи съдебно признание на обезпечението си и при тяхното наличие. Поради тази причина нуждата от допустимост на предявяването на право на задържане към самостоятелен осъдителен иск за подобренията от страна на ретинента е крещяща, и акцесорното обезпечително искане  за признаването му следва да бъде извикано на помощ.  Така ретинентът ще може да реализира обезпечението си, съответно и привилегията си, при изпълнение върху вещта от трети лица за задължения на собственика.

В литературата са изразени две становища относно това дали привилегията важи спрямо получената от продажбата на задържаната вещ цена. Според първото становище, правото на задържане не дава право на предпочтително удовлетворение върху цената, която би се получила при публичната продан на задържаната вещ от трети лица. Задържащият се конкурирал на общо основание, с останалите кредитори. С оглед на това, в негов интерес било да се ограничи със задържане на вещта и да не пристъпва  към публична продан[31]. Според второто становище, ретинентът разполагал с право на удовлетворение по предпочитание от стойността на задържаната вещ, което обезпечава вземането на ретинента, но не се конкретизира дали винаги, или само в конкретни хипотези.[32]

При исков процес за предаване на владението на вещта между собственика и ретинента

Тъй като обезпечения като залог, ипотека и право на задържане важат за конкретна вещ, съответно и привилегията се зачита при удовлетворяване от цената получена от осребряването на тази вещ. Не е ясно спрямо кой актив или от чия цена ще се реализира привилегията, ако се приеме, че тя не може да бъде реализирана от  полученото срещу осребряването на конкретната вещ, служеща за обезпечение. Принципът при този вид обезпечения е, че при осребряване на актива, привилегията преминава върху цената получена срещу неговата продажба. Освен това, не е предвидена и трансформация, както при особените залози, а именно – привилегията да се разпростре върху всички активи на собственика, при реализиране на вземането за подобрения, от цялото негово имущество. В този смисъл, привилегията важи за получената от продажбата на актива цена, но само в случай, че в исков процес предявен от собственика на вещта, ретинентът е предявил възражение или насрещен иск за подобренията, както и възражение за право на задържане. В този случай той ще може да се снабди с изпълнителен лист и при реализирано принудително изпълнение спрямо задържаната вещ, ще получи удовлетворение с привилегия по чл. 136, т.4 ЗЗД, за вземанията си от собственика на вещта, който ще е и длъжник в изпълнителния процес. Важно е обаче, исковата молба по иска на собственика за предаване на владението (чл. 108 ЗС), да е вписана в службата по вписванията, за да може да бъде противопоставена на третите лица – кредитори, които евентуално биха се присъединили по изпълнителното дело с учредени ипотеки, вписани възбрани и др[33].

При изпълнение върху вещта от трети лица

Ако принудителното изпълнение се осъществява от кредитори на собственика, ретинентът може да реализира правото си на задържане, тъй като собственикът на вещта е длъжник в изпълнителното производство. За да реализира привилегията си обаче, той ще трябва да предяви осъдителен иск срещу собственика, за извършените подобрения, към който иск да бъде отправено и искането за признаване правото му на задържане. В резултат, с копие от исковата молба или с обезпечителна мярка спиране на изпълнението, той ще може да гарантира правата си. В този случай обаче, тъй като исковата молба няма да подлежи на вписване, правото на задържане ще може да се противопостави от датата на влизане в сила на съдебното решение, за да се реализира привилегията по чл. 136, т. 4 ЗЗД. В резултат, ретинентът ще се превърне в един хирографарен кредитор спрямо взискателите, които по –рано са започнали изпълнението, съответно са се присъединили към него и са вписали обезпечения върху вещта. В случай, че се претендира привилегия по чл. 136, т. 3 ЗЗД, тя ще бъде реализирана винаги с предимство, стига да бъде установена със съдебното решение. Именно в тази хипотеза е налице интерес от установяване на правото на задържане, докато още не е изготвено разпределението в изпълнителното производство.

Заключение

Видно е, че материята, засягаща съдебното удостоверяване на възникнало в полза на кредитора право на задържане, въобще не е за подценяване. От изложеното става ясно, че правната доктрина и съдебната практика не са единни относно възможностите за реализиране на този вид обезпечение, както и кога вземанията за подобрения се ползват с привилегия и кога не, като на места дори се избягва по-подробен коментар на тези въпроси. Практиката показва, че в изпълнителните производства много рядко участват кредитори с право на задържане, а съдебната практика, че масово се отхвърлят възражения за право на задържане, повечето поради тяхната недопустимост. Липсата на реализиране на привилегията на това обезпечително средство, което иначе е доста силно (в някои хипотези по-силно дори от залозите и ипотеките), показва, че нещо, някъде куца и то не е в института на обезпечението, а в познанията относно неговите предимства и начина му на реализиране. Затова и становището застъпено в настоящият материал и вече пробиващо си път и в съдебната практика, че при предявен осъдителен иск за подобренията от ретинента, той може да предяви и акцесорно обезпечително искане за признаване на право на задържане, следва да бъде подкрепено.

 

[1]Решение № 201 от 17.10.2013г. по гр.д. № 2329/2013г. на ВКС.

[2]Решение №376 от 12.03.2013г. по гр.д. № 260/2012г. на ВКС; Обратно Решение № 335 от 28.07.2010г. гр.д. № 660/2009г. на ВКС.

[3]Определение № 854 от 27.12.2012г. по ч.г.д. № 696/2012г. на ВКС.

[4]Решение № 109 от 18.11.2012г. по т.д № 824/2011г. на ВКС.

[5]Тълкувателно решение № 1/4.01.2000 г. по т.гр.д. № 1/2000 г. на ВКС.

[6]Тълкувателно решение № 48/03.04.1961 г. на ОСГК на ВС.

[7]Решение № 882 от 8.07.2008 г. по гр. д. № 4074/2007г. на ВКС.

[8]Цончев, К. Подобренията. Цит. съч., с.411.

[9]Голева, П. Облигационно право. С., Фенея, 2012, с.244; За недопустимостта на установителен иск за право на задържане виж Решение № 38 по гр.д. № 376/2008г. на ВКС; За допустимостта на установителния иск, но за вземанията за подобрения виж Таджер, В. Владение. Цит.съч., с.157 и Боянов, Г. Вещно право. С., Авалон, 2004, с.92; Петров, В., Марков., М. Вещно право. С., Сиби, 2008, с.56.

[10]Калайджиев, А.Облигационно право. С., Сиби, 2013, с. 286.

[11]Виж Петров, В., Марков, М. Облигационно право. Цит. съч.., с.118.

[12]ТР № 111 от 01.11.1962 по гр.д. № 104/1962г. на ВС.

[13]Решение № 1469 от 28.06.1969 по гр.д. № 919/1969г. на ВС; Решение № 2550 от 20.12.1969 по гр.д. № 1377/1969г. на ВС.

[14]Решение № 1469 от 28.06.1969 по гр.д. № 919/1969г. на ВС; Решение № 2550 от 20.12.1969 по гр.д. № 1377/1969г. на ВС.

[15]Решение № 201 от 17.10.2013г. по гр.д. № 2329/2013г. на ВКС.

[16]Решение №376 от 12.03.2013г. по гр.д. № 260/2012г. на ВКС; Обратно Решение № 335 от 28.07.2010г. гр.д. № 660/2009г. на ВКС.

[17]Определение № 854 от 27.12.2012г. по ч.г.д. № 696/2012г. на ВКС.

[18]Решение № 109 от 18.11.2012г. по т.д № 824/2011г. на ВКС.

[19]Тълкувателно решение № 1/4.01.2000 г. по т.гр.д. № 1/2000 г. на ВКС.

[20]Тълкувателно решение № 48/03.04.1961 г. на ОСГК на ВС.

[21]Решение № 882 от 8.07.2008 г. по гр. д. № 4074/2007г. на ВКС.

[22]Цончев, К. Подобренията.Цит.съч.., с.411.

[23]Друга опция е да се поиска спиране на изпълнението до приключване на процеса, в който със съдебно решение ще бъде признато правото на задържане – Решение № 1586 от 15.07.2015 г. по в. ч. гр. д. № 1953/2015 г. на Софийски апелативен съд.

[24]Решение № 1469 от 28.06.1969 по гр. д. 919/1969 г. на ВС; Решение № 2550 от 20.12.1969 по гр .д.
№ 1377/1969 г. на ВС.

[25]Определение № 5026 от 02.12.2013г. по т.д. № 2181/2013г. на Окръжен съд – Варна.

[26]ТР № 85 от 2.XII.1968 г. по гр. д. № 149/68 г. на ВС, в което е разгледан случай с наемател, който претендира разходи направени от него спрямо имота, по наемния договор, и иска да му се признае за тях право на задържане.

[27]Решение № 393 от 24.07.2014г. по гр.д. № 86/2013г. на ВКС.

[28]В тези хипотези ретинентът ще може да установи пред съдебния изпълнител, че е предявил правото си на задържане, и ще може да бъде заделена полагащата му се сума до представяне на съдебния акт, с който правото на задържане ще бъде признато.

[29]Решение № 882/08.07.2008г. по гр.д. № 4074/2007 г. на ВКС и Определение № 5026 от 02.12.2013г. по т.д. 2181/2013г. на Окръжен съд – Варна.

[30]Така и Определение от 18.02.2010г. по ч.г.д. №192/2010г. на Апелативен съд – Пловдив.

[31]Апостолов, И. Облигационно право.Част първа, С., БАН, 1990, с. 171.

[32]Калайджиев, А. Цит. съч.., с.287; Голева, П. Цит.съч.., с.246; Пунев, Б., колектив. Гражданскопроцесуален кодекс, С., Труд и право, 2012, с.1090.

[33]Решение № 11 от 08.01.2015 г. по в. гр. д. № 929/2014 г. на Окръжен съд – София; Решение № 1586 от 15.07.2015 г. по в. ч. гр. д. № 1953/2015 г. на Софийски апелативен съд, и двете във връзка с ТР № 3 от 19.07.2010 г. по т. д. № 3/2009 г. на ОСГК на ВКС; Тук обаче е налице проблем, тъй като ищецът следва да впише исковата молба, а ако той не го направи, ответникът-ретинент ще бъде ощетен, поради неговото бездействие, тъй като силата на решението няма да може да се противопостави на вписаните по-рано актове.

Правото на задържане в индивидуалното принудително изпълнение

Автор: д-р ДИМИТЪР ИВАНОВ, консултант към Адвокатска кантора „Балабанова и Василев“   В практиката на органите по принудително изпълнение[1] все по-рядко се зачитат привилегии на кредитори с право на задържане, съответно все по-рядко се изготвят разпределения с тяхно участие.  Въпреки това обаче интересът относно това как следва да бъдат зачитани правата им от съдебния изпълнител, не […]

Р Е Ш Е Н И Е № 15

София, 06 ноември 2018 г.

Конституционният съд в състав: Борис Велчев – председател, членове: Цанка Цанкова, Стефка Стоева, Румен Ненков, Кети Маркова, Георги Ангелов, Анастас Анастасов, Гроздан Илиев, Мариана Карагьозова-Финкова, Константин Пенчев, Филип Димитров, Таня Райковска при участието на секретар-протоколиста Полина Пешева разгледа в закрито заседание на 06 ноември 2018 г. конституционно дело № 10/2018 г., докладвано от съдия Борис Велчев.

Производството е по реда на чл. 149, ал. 1, т. 2  във връзка с чл. 150, ал. 2 от Конституцията на Република България (Конституцията) във фазата за решаване на делото по същество.

Делото е образувано на 26 април 2018 г. по искане на тричленен състав на Върховния касационен съд (ВКС), Гражданска колегия, Трето отделение, който упражнявайки правомощията си по чл. 150, ал. 2 от Конституцията, е сезирал Конституционния съд за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) (обн.  ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г., в сила от 01.03.2008 г.; посл. изм. и доп. – ДВ, бр. 65 от 07.08.2018 г., в сила от 07.08.2018 г.) в частта: „…както и при очевидна неправилност.“. В искането се поддържа, че оспорената част от разпоредбата е в противоречие с чл. 117, ал. 1, чл. 122, ал. 1, чл. 119, ал. 1 и чл. 8 от Конституцията.

Върховният касационен съд е сезиран с частна жалба срещу определение № 29056/ 08.11.2017 г. по ч. гр. д. № 12633/2017 г. на Софийски градски съд. С това определение въззивният съд е оставил без уважение частна жалба срещу определение № 162068/03.07.2017 г. по гр. д. № 1178/2017 г. на Софийски районен съд за прекратяване на производството по делото. В определение № 172 от 24.04.2018 г. по ч. гр. д. № 1371/ 2018 г. на ВКС, Гражданска колегия, Трето отделение, съдебният състав е приел, че определението на въззивния съд е в обхвата на чл. 274, ал. 3, пр. 1 ГПК, а частната жалба е допустима и редовна. Изложил е, че за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК изисква да са налице условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Своето искане за това касаторът е обосновал с предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и с основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Съставът на ВКС е констатирал, че заявените условия от чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК липсват и е пристъпил към заявеното основание „очевидна неправилност“. При тълкуване на основанието „очевидна неправилност“ на въззивното определение, съдебният състав е установил несъответствие на чл. 280, ал.2, пр. 3 ГПК в частта, която го предвижда, с чл. 117, ал. 1, чл. 122, ал. 1, чл. 119, ал. 1 и чл. 8 от Конституцията и с определение № 172 от 24.04.2018 г. по ч. гр. д. № 1371/ 2018 г. на ВКС, Гражданска колегия, Трето отделение е спрял съдебното производство и е внесъл въпроса в Конституционния съд.

Основните доводи на вносителите, с които обосновават противоречие на оспорената разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК в частта „…както и при очевидна неправилност.“ с конституционните разпоредби на чл. 117, ал. 1, чл. 122, ал. 1, чл. 119, ал. 1 и чл. 8, се обединяват около твърдението, че предпоставката „очевидна неправилност“ на решението не е дефинирана от законодателя и въвежда „неясен“, „неизясним“, „бланкетно“ формулиран критерий за допускане на касационното обжалване, чието съдържание „…не може да бъде изяснено по тълкувателен път по начин, който да предвижда универсално правило за поведение на Върховния касационен съд при упражняването на неговата дейност по селекция на касационните жалби.“.

Изложените в искането мотиви в подкрепа на противоконституционността на оспорената разпоредба могат да бъдат обобщени до следното:

Критерият „очевидна неправилност“ на въззивния акт е в противоречие с чл. 117, ал. 1 от Конституцията, тъй като „…не съответства на основното правомощие на съдебната власт да дава защита на правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата”. Поддържа се, че „Върховният касационен съд предоставя защитата в съответствие с конституционно определеното негово правомощие по чл. 124 КРБ, когато процесуалните правила, които обезпечават допускането на касационното обжалване по гражданските дела, са с такова съдържание, което прави възможно те да се прилагат по общ, категоричен и лишен от субективна преценка начин за всеки отделен случай…”.

Бланкетният критерий „очевидна неправилност” на въззивното решение/определение противоречи на чл. 122, ал. 1 от Конституцията, тъй като „не съответства на правото на гражданите, юридическите лица и държавата на защита във всички стадии на процеса”, както и „на конституционното правомощие на Върховния касационен съд да правораздава“ (чл. 119, ал. 1 от Конституцията), тъй като поставя достъпа до касационен контрол под „неясен и неизясним законов критерий“.

Накрая се обосновава несъответствие на оспорената разпоредба с принципа за разделение на властите (чл. 8 от Конституцията), тъй като при дейността си по селекция на касационните жалби ВКС „прилагайки неясен и неизясним критерий „очевидна неправилност” на въззивното решение, той правораздава без действаща правна норма, която по универсален начин да определи предпоставките на упражненото правомощие. Следователно така ВКС създава правна норма по всяко разгледано гражданско дело, по което това основание е заявено, изземвайки компетентността на законодателната власт.”.

С определение от 04.06.2018 г. Конституционният съд е допуснал искането за разглеждане по същество и като заинтересувани институции в производството по делото са конституирани Народното събрание, Министерският съвет, министърът на правосъдието, Висшият съдебен съвет, Върховният касационен съд и Висшият адвокатски съвет. Отправена е покана да представят писмени становища по делото до Съюза на съдиите в България и Българската съдийска асоциация. Да представят писмени правни мнения са поканени проф. д-р Анелия Мингова, проф. д-р Валентина Попова, проф. д-р Огнян Стамболиев, проф. д-р Силви Чернев, доц. д-р Камелия Цолова, доц. д-р Таня Градинарова и Благовест Пунев.

От заинтересуваните институции и поканените организации по делото са представили писмени становища Народното събрание, министърът на правосъдието, Висшият адвокатски съвет и Съюзът на съдиите в България. От поканените специалисти от науката и практиката писмено правно мнение са представили проф. д-р Анелия Мингова, проф. д-р Валентина Попова, проф. д-р Огнян Стамболиев, проф. д-р Силви Чернев, доц. д-р Таня Градинарова и Благовест Пунев.

Според Съюза на съдиите в България и проф. д-р Валентина Попова искането е основателно и оспорената част от разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК следва да бъде обявена за противоконституционна.

В становището на Съюза на съдиите в България се излага, че атакуваното основание за допускане до касационно обжалване на въззивно решение при „очевидна неправилност“ представлява същински нов критерий за селекция, който действително притежава потенциала да разшири достъпа до касационно обжалване по същество, но по един неопределен и неопределяем начин. Поддържа се, че оспорената норма е бланкетна и не може да бъде изяснена по тълкувателен път по начин, който да предвижда универсално правило за поведение. Според Съюза на съдиите в България оспорената разпоредба в частта „очевидна неправилност“ променя концепцията за касационното обжалване, заложена в ГПК в сила от 01.03.2008 г. и представлява опит за връщане към редовната третата инстанция, която да има задължителен, а не факултативен характер.

В писменото си правно мнение проф. д-р Валентина Попова подробно аргументира, че разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК противоречи освен на посочените в искането на състава на ВКС конституционни разпоредби и на чл. 4, ал. 1, чл. 88, ал. 1 и чл. 121, ал. 1 от Конституцията, както и на чл. 84, ал. 2, изр. 3 от Правилник за организацията и дейността на Народното събрание, на чл. 6, ал. 1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ) и на чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (Хартата). Поддържа, че оспорената разпоредба е бланкетна, неясна, неизяснима и е поставена в зависимост от субективната преценка на съда според всеки конкретен случай. Излага, че предвидената в чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставка за допускане до касационно обжалване „очевидна неправилност“, неминуемо води до предрешаване на спора още във фазата за селекцията на жалбата.

Срещу уважаването на искането на вносителя са изразили становища и правни мнения Народното събрание, министърът на правосъдието, Висшият адвокатски съвет, проф. д-р Анелия Мингова, проф. д-р Огнян Стамболиев, проф. д-р Силви Чернев, доц. д-р Таня Градинарова и Благовест Пунев. Изложени синтезирано, в обобщен вид, съображенията им се свеждат основно до следното: критерият „очевидна неправилност” не е неясен и неизясним, а е бланкетно формулирано правно понятие, чието попълване с конкретно съдържание се изяснява при правоприлагане чрез допустимите методи на тълкуване;  новосъздадената разпоредба на чл. 280, ал. 2 ГПК не само не ограничава, а разширява правото на съдебна защита и приложното поле на касационното обжалване, прибавяйки към вече съществуващите предпоставки още основания за неговата допустимост, при това изрично регламентирани като самостоятелни и необвързани от наличието на предпоставките по ал. 1 на чл. 280 ГПК, поради което е в синхрон с конституционното правомощие на съдебната власт да дава защита на правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата.

Изтъква се още, че чрез преценката за  „очевидна неправилност” се осъществява селективната функция на ВКС по допускане на жалбите, а не тяхната правораздавателна дейност като контролно-отменителна съдебна инстанция при решаването на конкретния правен спор. Същността и предназначението на възприетия селективен модел на касационно обжалване допуска регламентацията на бланкетни правни понятия като условия за достъп, които са израз на необходимия баланс между възложените с чл. 124 и чл. 119 от Конституцията функции на ВКС по уеднаквяване правоприлагането и правораздавателните му правомощия. В дейността си по уеднаквяване на правоприлагането, в съответствие с чл. 124 от Конституцията, ВКС е призван да разкрие точния и ясен правен смисъл на законовия критерий „очевидна неправилност”, като определи неговото съдържание в граници, че да отговори на предназначението и целта на новата разпоредба на чл. 280, ал. 2 ГПК за нуждата от касационна защита, както на обществения интерес от законосъобразно, справедливо, унифицирано и предвидимо правораздаване, така и на частния интерес на страните по делото.

Поддържа се и че оспорената разпоредба не влиза в противоречие с принципа за разделение на властите, тъй като съдебната власт не изземва компетентността на законодателната власт. Осъществявайки селекцията на касационните жалби въз основа на уредените в чл. 280, ал. 2 ГПК предпоставки, ВКС не създава „правна норма по всяко разгледано гражданско дело“, а тълкува и попълва с конкретно съдържание абстрактното правно понятие „очевидна неправилност“ в съответствие с предоставените му от законодателя правомощия по преценка на основанията за достъп до касационен контрол.

Конституционният съд след като обсъди доводите и съображенията, развити в искането, в становищата на конституираните институции и поканени организации, в представените правни мнения, релевантната правна уредба и съображенията на законодателя при приемане на оспорената разпоредба, за да се произнесе, съобрази следното:

Оспорената разпоредба на чл. 280, ал. 2 ГПК гласи: „Независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.“. Разпоредбата е нова – създадена е през 2017 г. със Закона за изменение и допълнение на ГПК ( обн. ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г.).

Мотивите на законодателя, видно от стенограма от пленарно заседание на Народното събрание от 17.10.2017 г., за приемането на разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК, част от която е предмет на искането, изтъкват необходимостта от въвеждане на „втори критерий“ за допускане до касационен контрол, който при запазване на селективния му характер да осигури постановяването на справедливи съдебни актове, да допринесе за подобряване „правната защита“ на страните и възстановяване „доверието в правосъдието“. Преследваната от законодателя цел на новата уредба по чл. 280, ал. 2 ГПК е да разшири приложното поле на предпоставките за допускане до касационно обжалване на въззивните актове, включително чрез засилване на служебните правомощия на ВКС при установяването им.

Конституционният съд подчертава, че касационната фаза на съдебното производство по граждански дела не е издигната в конституционен императив. Конституцията не определя броя на съдебните инстанции. Инстанционността е прерогатив на устройственото и процесуалното законодателство, а достъпът до касационната фаза не е абсолютен и може да бъде преценяван от върховната съдебна инстанция въз основа на законово установени критерии за подбор на касационните жалби. Така в мотивите на решение № 27 от 15.10.1998 г. по к. д. № 20/1998 г. Конституционният съд, тълкувайки разпоредбата на чл. 124 от Конституцията, овластяваща Върховния касационен съд да осъществява върховен съдебен надзор върху всички съдилища, заключва, че конституционният законодател „…има предвид съдилищата, а не че всички дела трябва да бъдат разгледани триинстанционно. В зависимост от различни ценности, които законодателно трябва да бъдат защитени, са възможни изключения от принципно важащата триинстанционна система. Тези изключения не накърняват чл. 124 от Конституцията. Следователно не всяко дело, без каквито и да било изключения, трябва да бъде разгледано и от Върховния касационен съд.“ В решение № 4 от 16.06.2009 г. по к. д. № 4/2009 г. Конституционният съд приема, че функционирането на съдебните инстанции се урежда в устройствените, процесуалните и други закони, съдържащи процесуални правила. Конституционните съдии достигат до извода, че „…с решението си ГПК да предвиди селекция на обжалваните дела пред ВКС, като се въведе факултативен достъп за обжалване, не е противоконституционен. И това е така, тъй като в действащия процесуален кодекс достъпът до две инстанции пред съд не е ограничен.“

Видно от мотивите на законодателя, промените в уредбата на касационното обжалване са предприети с цел усъвършенстване и намиране на по-добър баланс и по-силна функционална връзка между несъдебната функция на ВКС по чл. 124 от Конституцията по унифициране на съдебната практика и правораздавателната му функция по конкретно гражданско дело. В процесуалната теория, промените в уредбата на основанията за допускане на касационното обжалване също се възприемат като израз на необходимия баланс между възложените с чл. 124 и чл. 119 от Конституцията функции на ВКС по уеднаквяване на правоприлагането и правораздавателните му правомощия.

Разпоредбата, за обявяването на чиято противоконституционност Конституционният съд е сезиран, съдържа процесуалноправна норма, която урежда предпоставките за допускане до касационно обжалване на въззивните решения и определения. Тя дава нова, допълнителна посока в развитието на селективния модел на касационната фаза от исковото производство. Целта е да се разшири приложното поле на касационното обжалване на въззивните актове по чл. 280, ал. 1 ГПК чрез формулиране на нови, допълнителни предпоставки за достъп до касация, с което да се отговори на нуждата от баланс между двете функции в дейността на върховната инстанция – несъдебната и правораздавателната. Главна задача на разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК е да се предотврати влизането в сила на въззивни решения и определения, които са нищожни, недопустими или неправилни като по този начин, чрез защитата на частния интерес, се защитава и обществения интерес от законосъобразно, предвидимо и справедливо правораздаване.

Новата ал. 2 на чл. 280 ГПК регламентира вероятната нищожност или недопустимост на решението, както и очевидната му неправилност, като самостоятелни предпоставки за допускане до касация, „независимо от предпоставките по ал. 1“. Тяхното приложно поле се проявява напълно независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В процесуалната доктрина новите основания за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 2 ГПК се определят като „самостоятелни“, различни от тези по първата алинея на текста, със съществени отлики в приложното им поле. Същото се възприема и от съдебната практика, която ги определя като самостоятелни предпоставки за достъп до касационен контрол, които са независими и следва да бъдат разграничени от тези по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Чрез изричната уредба на „очевидната неправилност“ като предпоставка за селекция на касационните жалби, законодателят е предоставил допълнителна възможност на касатора за облекчаване на достъпа до касационен контрол. Очевидната неправилност на въззивното решение/определение е условие то да се допусне до касационно обжалване, без това да е обусловено от формулиране от страна на касатора на правен въпрос според изискванията на някоя от хипотезите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. В приложното поле на новата предпоставка „очевидна неправилност“ от разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК, законодателят е включил всички пороци на решението, обуславящи неговата неправилност. Неправилни са въззивните решения, когато са засегнати от порок, който може да бъде подведен под някое от трите основания за касационно обжалване, формулирани в чл. 281, т. 3 ГПК – „нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост“.

Основният довод на вносителите, с който обосновават противоречие на оспорената разпоредба с Конституцията, е че предпоставката „очевидна неправилност“ на решението не е дефинирана от законодателя и въвежда неясен, неизясним, бланкетно формулиран критерий за допускане на касационното обжалване, чието съдържание не може да бъде изяснено по тълкувателен път.

Не може да бъде споделен доводът, че предпоставката „очевидна неправилност” е неясна и особено – че е неизяснима. За правната теория и съдебната практика основанието „неправилност” на съдебното решение/определение има ясно и утвърдено съдържание. Всяко едно от регламентираните в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване и отмяна на решението като неправилно, има своя утвърден точен и ясен смисъл. В чл. 281, т. 3 ГПК неправилността е определена изчерпателно чрез три основания за обжалване и отмяна, всяко от които също има бланкетен характер. Конкретното съдържание на всяко от тях е извлечено по тълкувателен път. Правната теория и съдебна практика по безспорен и несъмнен начин са изяснили всяко от трите правни понятия, обозначаващи основанията за обжалване и отмяна на решението като неправилно – „нарушение на материалния закон”, „съществено нарушение на съдопроизводствените правила” и „необоснованост”. С добавянето на определението „очевидна“ към определяемото „неправилност“ законодателят е създал ново правно понятие, което действително не е легално определено. Това обаче не означава, че предпоставката „очевидна неправилност” е с неизяснимо съдържание. Тя е бланкетно формулирано правно понятие, съдържаща се в относително определена правна норма, чието попълване с конкретно съдържание е правно възможно чрез допустимите методи на тълкуване. Правовият ред познава и използва бланкетни правни понятия. Законодателят е този, който  преценява необходимостта от използването на такива понятия и предоставя на правоприложителя тълкуването и изпълването им с конкретно съдържание. Законодателят не може да обхване в хипотезата на правната норма цялото разнообразие от житейски случаи, при които действа правната норма и се пораждат предвидените в нея правни последици. Да се посочат всички използвани от нашето право бланкетни понятия не е нито възможно, нито необходимо, достатъчни са само няколко примера: за да се постанови развод, трябва да е налице „дълбоко разстройство на брака“, за да се прекрати дружество, трябва да са налице „важни причини“, за да бъде окачествено като надлежно изпълнението на задължението, то трябва да е станало с „грижата на добър стопанин“ и т.н. Следва да се посочи, че такива бланкетни понятия в ГПК са и понятието „нищожно решение”, респ. „недопустимо решение”, „съществено нарушение на съдопроизводствени правила”, „вероятно основателен” и „вероятно неоснователен”, „убедителни писмени доказателства” и т.н., които са изяснени именно от съдебната практика и правната теория и имат утвърден точен и ясен смисъл. Като използва бланкетни понятия, нормативният акт неизбежно възлага на съдилищата функцията да ги изпълнят с конкретно съдържание. Така съдебната практика става, съобразно волята на самия законодател, съпричастна в конкретизацията на нормативния акт, без която той не може да бъде приложен.

Подобни аргументи се съдържат и в Решение № 4 от 16.06.2009 г. по к. д. № 4/2009 г., в което изрично се отбелязва, че „Тълкуването на неяснотите, неточни формулировки в кодекса е задължение на съдиите, а критичният анализ е предоставен на доктрината” и се достига до извода, че неяснотата или противоречието на законови разпоредби подлежат на изясняване, но сами по себе си „…не дават основание да се приеме, че приложното поле на касационното производство изцяло е регламентирано по начин, който не е характерен за правовата държава.“. Нормативните актове са източници на общо и абстрактно регулиране, което поражда необходимостта те да бъдат тълкувани преди да се приложат, а законът вменява в правомощията на правораздавателните органи да изпълват абстрактните разпоредби с конкретно съдържание в процеса на тяхното правоприлагане. Чрез тълкуване се преодоляват неизбежните несъвършенства на нормативните актове.

Бланкетното правно понятие „очевидна неправилност” също може и следва по тълкувателен път да бъде запълнено с конкретно правно съдържание, чрез което правоприложителят да „разкрие точния смисъл на  вложената в правната норма законодателната воля”. Предпоставката „очевидна неправилност” не може да бъде квалифицирана като неизяснима, защото подлежи на тълкувателен анализ.

С уредбата на касационното производство законодателят е възложил на ВКС при правораздаването по отделни дела да уеднаквява съдебната практика и да допринася за развитието на правото, тълкувайки нормативни актове и осъвременявайки собствената си практика. Тези му задължения, пряко произтичащи от правомощията по чл. 124 от Конституцията да осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища, са възложени с цел установяване на безпротиворечива съдебна практика, съобразена с действащото законодателство и изменящите се обществено-политически и икономически условия в страната.

С оглед на гореизложеното, не е състоятелно твърдението в искането, че разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК в частта: „…както и при очевидна неправилност.“ въвежда „неясен и неизясним“ критерий за допускане на касационното обжалване, чието съдържание не може да бъде изяснено по тълкувателен път. Предпоставката „очевидна неправилност”, както вече беше посочено, е бланкетно формулирано правно понятие, чието попълване с точно и ясно съдържание е правно възможно чрез съществуващите методи на тълкуване. В дейността си по осъществяване на върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища, ВКС е призван да разкрие правния смисъл на законовия критерий „очевидна неправилност”, като приложи утвърдените методи на тълкуване и осигури съчетанието между обществения интерес от законосъобразно, предвидимо и справедливо правораздаване и частния интерес на страните от разрешаването на конкретен правен спор.

Не могат да бъдат споделени доводите за противоконституционност на оспорената част от разпоредбата, която според вносителите не съответства на основното правомощие на съдебната власт да дава защита на правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата (чл. 117, ал. 1 от Конституцията), не съответства на правото на гражданите, юридическите лица и държавата на защита във всички стадии на процеса (чл. 122, ал. 1 от Конституцията) и на конституционното правомощие на ВКС да правораздава (чл. 119, ал. 1 от Конституцията).

Чрез изричната уредба на „очевидната неправилност“ като предпоставка за селекция на касационните жалби законодателят е разширил приложното поле на касационното обжалване на въззивните актове, прибавяйки към вече съществуващите предпоставки още основания за неговата допустимост, при това изрично регламентирани като самостоятелни и необвързани от наличието на предпоставките по ал. 1 на чл. 280 ГПК. По този начин, законодателят е предоставил допълнителна възможност на касатора в посока облекчаване на достъпа до касационен контрол. Разширяването на предпоставките за упражняване правото на достъп до върховната съдебна инстанция чрез регламентацията на нови самостоятелни основания по чл. 280, ал. 2 ГПК е в съответствие с конституционно гарантираното право на защита на правните субекти във всички стадии на производството и с конституционното правомощие на съдебната власт да  защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата. Уреденият в ГПК селективен достъп до касационен контрол не противоречи и на чл. 119, ал. 1 от Конституцията, тъй като касационната фаза на съдебното производство по граждански дела не е издигната в конституционен императив. Достъпът до касационно обжалване може да бъде преценяван от върховната съдебна инстанция, като компетентен в производството по преценка на предпоставките за допускане до касация е именно Върховният касационен съд.

Не могат да бъдат споделени аргументите в искането, че в дейността си по селекция на касационните жалби ВКС, прилагайки оспорената разпоредба, „създава правна норма“ по всяко разгледано гражданско дело, изземвайки компетентността на законодателната власт, с което вносителите обосновават противоречие с принципа за разделение на властите (чл. 8 от Конституцията). Правната норма е общо, абстрактно и задължително правило за поведение, отправено до персонално неопределен и неограничен кръг субектиВърховният касационен съд се произнася по допускане на касационното обжалване с определение (чл. 288 ГПК). Правните последици на определенията не могат да надхвърлят рамките на производството, в което са постановени. Още повече, че по правило те имат действие само по отношение на страните по делото и в никакъв случай не създават общозадължително и абстрактно правило за поведение. При селекцията на касационните жалби, извършвайки преценка на уредените в чл. 280, ал. 2 ГПК предпоставки за достъп до касационен контрол, ВКС тълкува и попълва с конкретно съдържание абстрактното правно понятие „очевидна неправилност“ в съответствие с предоставените му от законодателя правомощия с оглед на конкретно дело. Ако бъде създадена противоречива съдебна практика по въпроса за съдържанието на предпоставката „очевидна неправилност“, ВКС има правомощието да я уеднакви.

Конституционният съд намира, че чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не противоречи и на други разпоредби или принципи на Конституцията, извън посочените от състава на ВКС.

Въз основа на изложеното Конституционният съд приема, че искането на тричленния състав на ВКС за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3  е неоснователно, поради което следва да бъде отхвърлено.

Воден от изложените съображения и на основание чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията във връзка с чл. 22, ал. 1 от Закона за Конституционен съд, Конституционният съд

 

Р Е Ш И:

 

Отхвърля искането на тричленен състав на Върховния касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от Гражданския процесуален кодекс (обн. – ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г., посл. изм. и доп. – ДВ, бр. 65 от 07.08.2018 г.) в частта: „…както и при очевидна неправилност.“.

 

Решението е прието с осем гласа.

Цанка Цанкова, Кети Маркова, Анастас Анастасов и Таня Райковска са подписали решението с особено мнение.

 

Председател: Борис Велчев

Нормата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК в частта й „…както и при очевидна неправилност.“ не противоречи на Конституцията

Р Е Ш Е Н И Е № 15 София, 06 ноември 2018 г. Конституционният съд в състав: Борис Велчев – председател, членове: Цанка Цанкова, Стефка Стоева, Румен Ненков, Кети Маркова, Георги Ангелов, Анастас Анастасов, Гроздан Илиев, Мариана Карагьозова-Финкова, Константин Пенчев, Филип Димитров, Таня Райковска при участието на секретар-протоколиста Полина Пешева разгледа в закрито заседание […]

Автор: д-р ДИМИТЪР ИВАНОВ,

консултант към Адвокатска кантора „Балабанова и Василев“[1]

 

Въпросът, поставен в настоящия материал, не е изследван в правната ни книжнина, но актуалността му е сериозна, тъй като от отговора му зависи дали, при залог на акции, заложният кредитор ще може да се намеси във вътрешните отношения между акционерите, съответно да атакува взетите решения на върховния орган на дружеството – общото събрание.
Предмет на разглеждане във връзка с поставния въпрос са особеният залог на безналични акции и реалния залог на налични акции.
Законът за особените залози урежда залог на безналични ценни книжа. Т.е. там не е предвиден залог на налични ценни книги – чл. 4, ал.1, т.3 ЗОЗ.
Залогът на налични ценни книги от своя страна е уреден в ТЗ като реален договор за залог – чл. 310 ТЗ.
Искът по чл. 74 ТЗ е конститутивен по своята правна същност и активна процесуална легитимация за предявавянето му притежават всички съдружници и акционери (ВКС включва и облигационерите относно решение на общо събрание на облигационерите). Т.е. законът изисква ищецът по такъв иск да има качеството на съдружник или акционер. Съдружници са лицата притежаващи дялове, а акционерите са лицата притежаващи акции от капитала на дружеството.
За да се отговори на въпроса дали заложният кредитор (по залог на безналични или налични акции) притежава активна процесуална легитимация да предяви иска по чл. 74 ТЗ на основание правата, които му осигурява залога, следва да се изясни дали той придобива качеството на съдружник/акционер в дружеството при започване на изпълнението върху ценната книга, и дали може да упражнява членствените права на залогодателя титуляр на акциите.

 

ПРИ БЕЗНАЛИЧНА АКЦИЯ

Придържаме се към становището, което определя безналичните ценни книжа като поименни ценни книги, които нямат характеристика на вещ, а на дематериализирано ценно право[2]. Различието при този вид залог спрямо останалите уредени в ЗОЗ е, че договорът се вписва в ЦД – чл. 18, ал. 1 ЗОЗ.
При акциите като ценни книги предмет на залог не са правата инкорпорирани в тях, а самата акция, която има стойност на пазара на ценни книги. Това не е нито номиналната, нито емисионната ѝ стойност, а стойността, на която се котират на фондовата борса или околоборсовите пазари (пазарната цена)[3]. С оглед на учредения особен залог на безналична акция, заложният кредитор може да се удовлетвори от цената и като я продаде на борсата чрез инвестиционен посредник, ако се търгува на регулирания пазар, или извън регулирания пазар, ако не се търгува там. Т.е. идеята на залога на безналична акция е да осигури възможност на заложния кредитор да я осребри и по този начин да удовлетвори обезпеченото си вземане.
Заложният кредитор не е собственик на ценната книга, а само собственикът може да бъде акционер в дружеството. Единствено акционерът може да упражнява членствените права, които акцията му осигурява, тъй като тези права произтичат от притежаваното право на собственост върху тях[4]. Правото на членство в дружеството е лично право и може да бъде упражнено само по волята на засегнатото лице[5], т.е. от титуляра на тези права, който е и собственик на ценната книга.
В ЗОЗ не е уредена процесуална субституция в полза на заложния кредитор при започване на изпълнението върху безналичната акция, т.е. той да може да упражни правото на глас на залогодателя в общото събрание – подобно на чл. 185, ал.3 ТЗ и при вземане на решение в противоречие с гласуването на кредитора, същият, от свое име, но за сметка на залогодателя акционер, да може да предяви иск по реда на чл. 74 ТЗ за отмяна на решението на общото събрание. Такива права учреденият особен залог не предоставя[6].
Според чл.181 ТЗ „акцията дава право на един глас в общото събрание на акционерите, право на дивидент и на ликвидационен дял, съразмерни с номиналната стойност на акцията”. Тези права не се обхващат от особения залог на безналична акция. При него предмет на залог е самата акция, т.е. стойността и на борсата или на свободния пазар. Именно тази стойност цели да получи кредиторът при осребряването на ценната книга, затова и залога обхваща именно нея, но не и членствените неимуществени права, които тя осигурява на нейния титуляр, в това число правото на глас в общо събрание, упражняване на правото на иск осигуряващо защитата на членство на акционера – чл. 71 ТЗ, съответно правото на иск за отмяна на решение на общо събрание – чл. 74 ТЗ и др.

 

ПРИ НАЛИЧНА АКЦИЯ

Тук залогът е допустим, но не по реда на ЗОЗ, а по реда на ТЗ и договора за залог е реален, а не особен (консенсуален). Уредбата на търговския залог се съдържа в чл. 310 ТЗ.
При залог върху налична акция съществува една особеност и тя е, че вземането по ценната книга и самата ценна книга като документ могат да се залагат само заедно. Залага се самата ценна книга и вземането, което тя материализира в полза на нейния собственик. Никакви други права не се залагат в полза на заложния кредитор, тъй като залогът му дава право да продаде ценните книги извънсъдебно (по реда на ТЗ – в случай, че договорът за залог е сключен в писмена форма с достоверна дата, страните са се споразумели за извънсъдебно реализиране на заложното право и заложеното имущество има пазарна или борсова цена), по реда на ЗОЗ – чл. 32, ал.2 ЗОЗ, както и в образуван изпълнителен процес по реда на ГПК, и да се удовлетвори от тях, а не да упражнява членствени или други права на залогодателя акционер. Не това е смисъла на учредяването на залог върху акция[7].
Задължителната съдебна практика на ВКС също приема, че за разлика от менителничните ефекти, при залога върху поименни налични акции (временни удостоверения) заложният джиратар (заложният кредитор) не може да упражнява имуществените и неимуществени права на акционера, освен правото на глас на акционера залогодател по изключение в хипотезата на чл. 185, ал.3 ТЗ8[8].
Стигаме отново да извода, че при залог на налична акция, предмет на залога е стойността на самата акция на пазара. Това следва от целта на заложното право, която е да се удовлетвори обезпечения кредитор чрез, забележете, осребряване на заложеното имущество, т.е. продажбата му. Залогът върху акция няма за цел да предостави възможност на заложният кредитор да замести залогодателя акционер и да упражнява вместо него членствените му права. Такава функция заложното право не притежава. Т.е. тук отговорът не е по-различен от този при разглеждането на особения залог на безналична акция, а именно – заложният кредитор не може да упражнява членствените неимуществени права на акционера залогодател, включително да предявява иска по чл. 74 ТЗ.
При залога на налична акция обаче е предвидено едно съществено изключение, което липсва при особения залог на безналична акция, и то се крие в разпоредбата на чл.185, ал. 3 ТЗ. В тази разпоредба е предвидено, че „правото на глас по заложени акции се упражнява от акционера, освен ако в договора за залог е предвидено друго, като в този случай чл. 473 ТЗ не се прилага”.
Законодателят е допуснал възможност, при наличие на уговорка между залогодателя и заложния кредитор, вписана изрично в договора за залог, заложният кредитор да може да упражнява правото на глас от името на залогодателя в общото събрание на акционерите. Т.е. заложният кредитор играе ролята на договорен представител (пълномощник) на залогодателя във връзка с участието и гласуването в общото събрание на акционерите. Налице е отклонение от описаното при залога на безналична акция, тъй като при уговорка между страните по договора за залог правото на глас предвидено в чл. 181 ТЗ се обхваща от залога върху наличната акция, докато при залога върху безналична акция такава възможност не е предвидена.
В литературата правилно е посочено, че „при заложното джиро на поименни налични акции заложният кредитор няма правата съгласно чл. 473 ТЗ, т.е. той не може да упражнява имуществените и неимуществените права на акционера. Предвидено е само едно изключение – относно правото на глас в общото събрание. Ако е уговорено в договора за залог, залогоприемателят може да упражни правото на глас. За това е необходимо заложният кредитор да бъде упълномощен съгласно чл. 226 ТЗ”[9]. Последиците от гласуването на заложният кредитор обаче настъпват в правната сфера на залогодателя акционер. Фактът, че заложният кредитор упражнява правото на глас от името на залогодателя акционер не означава, че той може да упражни и правото на иск на акционера, което е предоставено с разпоредбата на чл. 74 ТЗ. Подобна процесуална субституция не е налице. В ЗОЗ също, доколкото процесуален субституент може да бъде единствено заложният кредитор при особен залог на вземане, по смисъла на – чл.44а, т.2 ЗОЗ. В случая става въпрос за упражняване на неимуществено право на залогодателя, каквото е правото му на глас в общото събрание[10], съответно е недопустимо да се мисли и за предявяване на иск от заложния кредитор в хипотезата на чл. 134 ЗЗД[11], където изрично е посочено, че този текст се прилага само относно имуществени права на длъжника, а както видяхме, в случая става въпрос за неимуществено право[12].
При накърняване на правото на заложния кредитор да упражни правото си на глас в общото събрание, от името на залогодателя в хипотезата на чл.185, ал.3 ТЗ, решението на общото събрание би било атакуемо по реда на чл. 74 ТЗ, но правото на иск остава в сферата на залогодателя акционер и само той може да го упражни.
В случаите на залог на налична акция, при които заложният кредитор е придобил правото по чл. 185, ал. 3 ТЗ, а именно – да гласува вместо залогодателя, и при взето решение на общото събрание без участие на заложния кредитор или при друг порок, последният би могъл да предяви иск по чл. 29 ЗТР, който допуска всяко лице, което има правен интерес, както и прокурорът, да може да установи чрез иск нищожността или недопустимостта на вписването, както и несъществуването на вписано обстоятелство[13]. В тези случаи съдът може да констатира нищожност на решенията на общото събрание поради пороци и да прогласи несъществуване на вписаните обстоятелства по тези решения в търговския регистър. Тук обаче това е възможно, тъй като разпоредбата позволява на всеки заинтересован да предяви иск, а заложният кредитор очевидно е заинтересован, тъй като има правото да гласува вместо залогодателя и правото му на участие в общото събрание следва да се гарантира, докато в чл. 74 ТЗ изрично е посочено, че само съдружник, респективно акционер може да предяви иск за отмяна на решение на общото събрание.
Искът по чл. 74 ТЗ може да бъде предявяван само от акционер в дружеството[14]. Т.е. от титуляра на всички права, които акцията осигурява. Нормата е императивна по отношение изискуемото качество на страната – ищец, която има право да предяви този иск[15]. За да може да упражнява неимуществените права по акцията, лицето трябва да е неин собственик, а не заложен кредитор. Учреденият залог върху акциите не осигурява възможност за заложния кредитор да предяви иск по реда на чл. 74 ТЗ, тъй като той е трето лице за дружеството, а не лице с членствени права на основание притежавани от него акции. Това следва и от факта, че при вписване на пристъпване към изпълнение при особен залог на безналична акция, респективно при изпълнение спрямо заложена налична акция, само правото на разпореждане с ценната книга се упражнява от заложния кредитор, но то не се погасява спрямо залогодателя акционер, тъй като той продължава да бъде собственик. Именно поради тази причина заложният кредитор може да продаде акцията, но разпореждането е само с тази цел, а не да осигурява упражняване на други права по ценната книга. Само собственикът, какъвто заложният кредитор не е, може да упражнява неимуществените права по заложената акция – изключение чл.185, ал.3 ТЗ.
Поради липса на качеството акционер, както и поради липса на предвидена в закона възможност (например чрез процесуална субституция) заложният кредитор, в това му качество, не може да предяви иска по чл. 74 ТЗ. Такъв предявен иск следва да бъде прогласен от съда като недопустим и производството по делото прекратено.

Освен да продаде акциите, заложният кредитор би могъл и да ги придобие в два случая:

1. При доброволното им прехвърляне от страна на залогодателя. В този случай ще е налице сливане на фигурите на заложен кредитор и собственик на акцията. По този начин за заложният кредитор, вече в качеството му на собственик, ще възникне легитимация да замести залогодателя като акционер и да упражнява собственическите права върху акцията, влючително неимуществените права, които тя му осигурява.

2. В изпълнителното производство образувано от заложният кредитор, който е осъдил залогодателя, или на основание вписаното пристъпване към изпълнение, може да бъде поискано възлагане на вземането по ценната книга вместо плащане. При тази хипотеза, заложният кредитор придобива собствеността върху нея, т.е. отново настъпва сливане между собственика на акцията и заложния кредитор /в тези две хипотези обаче няма да е налице заложен кредитор, поради сливането му с фигурата на собственика на акцията и погасяването на залога, съответно поставения в настоящата статия проблем не би стоял/.

Легитимация за предявяване на иска по чл. 74 ТЗ в светлината на съдебната практика

Искът по чл. 74 ТЗ принадлежи само на съдружниците, респ. на акционерите в търговското дружество и е проява на членствено правоотношение между дружеството и неговите членове, което се прекратява при смърт или поставяне под пълно запрещение – за физическите лица (чл. 125, ал. 1, т. 1 ТЗ). Членственото правоотношение не е наследимо. Наследим е само дружественият дял, притежаван от починалия съдружник и съразмерната на него печалба, поради което наследниците не трябва да бъдат конституирани на мястото на починалия в хода на съдебната производство ищец по иска с правно основание чл. 74 ТЗ /Тълкувателно решение № 1 от 6.12.2002 г. по тълк. д. № 1/2002 г. на ВКС; Решение № 1225 от 27.06.2002 г. по гр. д. № 2291/2001г. на ВКС; Решение 1284 от 20.10.2003 г. по гр. д. № 1880/2002г. на ВКС; Решение № 656 от 2.10.2008 г. по т. д. № 304/2008г. на ВКС; Определение № 47 от 14.02.2007 г. по ч. т. д. № 19/2007г. на ВКС; Решение № 128 от 19.11.2009 г. на ВКС по т. д. № 269/2009; Решение № 195 от 21.03.2008 г. по т. д. № 781/2007г. на ВКС; Решение № 46 от 22.04.2010 г. по т. д. № 500/2009г. на ВКС и др/.
След като законодателят не е овластил друг с право на иск относно чуждия спор по смисъла на чл. 15, ал. 2 ГПК, правото на този иск принадлежи само на съдружника или акционера. В този случай материалната и процесуалната легитимация съвпадат, поради което и само те са активно легитимирани да предявяват този иск. Следователно абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска с правно основание чл. 74, ал. 1 ТЗ е качеството на съдружник или акционер на ищец /Решение № 812 от 5.01.2007 г. по т. д. № 434/2006г. на ВКС/.

 

ИЗВОД
Както при особен залог на безналична акция, така и при реален залог на налична акция, предметът на заложното право е стойността на акцията на пазара, а не правата, които членствените права (имуществени и неимуществени), които акцията осигурява на нейния титуляр в дружеството. Изключението предвидено в чл. 185, ал.3 ТЗ касае единствено реален залог на налична акция и не намира приложение при особен залог на безналична акция.
Заложният кредитор не може да упражнява никакви имуществени и неимуществени права на акционера (освен правото на глас в общо събрание – по изключение при залог на налична акция – чл. 185, ал.3 ТЗ), включително не притежава активна процесуална легитимация да предявява искове по чл. 71 и 74 ТЗ, с оглед статута му на трето за дружеството лице, което не притежава качеството акционер. Това становище вече е прието като задължителна практика и от ВКС.

 

[1]Статията е публикувана за първи път в списание „Търговско и облигационно право, 2016, бр.06.
[2]Герджиков, О и колектив. Капиталови търговски дружества. ИК „Труд и право”, С., 2011, с.15.
[3]Така Герджиков, О. Търговски сделки. ИК „Труд и право”, 2015, с.79.
[4]Калайджиев, А. Облигационно право. Сиби, 2016, с.729 посочва, че заложният кредитор упражнява правата по акцията освен правото по чл. 185, ал. 3 ТЗ, освен ако е изрично уговорено между страните по договора за залог. Т.е. авторът включва всички права, освен правото на глас, в предмета на залог. Според нас това становище не може да бъде споделено. Идеята на залога върху акция, било то реален или особен залог, е да осигури възможност на кредитора да удовлетвори обезпеченото си вземане чрез осребряване на заложеното имущество, т.е. чрез неговата продажба. В обхвата на заложното право не влизат членствените права на залогодателя, в качеството му на акционер в дружество, съответно заложният кредитор не би могъл да упражнява правата на залогодателя като право на управление, на контрол, право на иск за защита на членствени права по чл. 71 ТЗ, на иск по чл. 74 ТЗ за отмяна на решение на общото събрание и др. Разпоредбата на чл. 185, ал. 3 ТЗ е едно изключение, чрез което се разширява предмета на залога, т.е. той обхваща и правото на глас, което е неимуществено право.
[5]Решение № 31 от 29.03.2005 г. по гр. д. № 411/2004 на ВКС.
[6]Такава процесуална субституция е уредена в чл.44а, ал.2 ЗОЗ при залога върху вземания, но липсва в хипотезата на чл. 44 ЗОЗ, уреждаща изпълнението върху безналична ценна книга.
[7]Поради тази причина не е допустимо заложният кредитор да придобие собствеността върху заложената акция при неизпълнение на задълженията на залогодателя по договора за залог – в ЗОЗ липсва подобна възможност, а в ЗЗД съществува изрична забрана – чл.152.В обратния случай заложният кредитор би придобил собствеността върху акцията и щеше да може да осъществява, на основание правото му на собственост, всичко неимуществени права произтичащи от притежаваната акция.
[8]Решение №54 от 09.10.2015г. по т.д.№4501/2013г. на ВКС.
[9]Антонова, А. Промените в Търговския закон.- Търговско и конкурентно право, 2011, №2, с.5 и сл; Калайджиев, А., П. Голева, М. Марков, Н. Маданска. Коментар на промените в Търговския закон. С., 2003, с. 63; Герджиков, О и колектив. Капиталови търговски дружества. ИК „Труд и право”, 2011, с.161.
[10]Решение № Ф-39 от 4.VI.1993 г. по ф. д. № 213/92 г.на ВС; Решение № 36 от 26.05.2015 г. по т. д. № 685/2014г. на ВКС; Решение № 177 от 30.01.2013 г. по т. д. № 835/2011г. на ВКС.
[11]Така и Определение № 774 от 10.09.2012 г. по ч. т. д. № 512/2011г. на ВКС, в което е прието, че е недопустимо приложението на чл. 134 ЗЗД спрямо иска по чл. 71 ТЗ. Според нас същото следва да се възприеме и спрямо иска по чл. 74 ТЗ.
[12]И в доктрината е прието, че чл. 134 ЗЗД не може да бъде приложен за неимуществени права на длъжника – В: Калайджиев,А. Облигационно право, 2013, с.597.
[13]Решение № 284 от 1.11.2012 г. по в. т. д. № 314/2012 г. на Апелативен съд Варна.
[14]Маданска, Н., Николова, Б. Дружествени спорове и съдебни производства по Закона за търговския регистър. ИК „Труд и право”, 2012, с.120.
[15]Определение № 47 от 14.02.2007 г. по ч. т. д. № 19/2007г. на ВКС.

Легитимиран ли е заложният кредитор да предяви иск за отмяна на решение на ОС в хипотезата на чл. 185, ал.3 ТЗ?

Автор: д-р ДИМИТЪР ИВАНОВ, консултант към Адвокатска кантора „Балабанова и Василев“[1]   Въпросът, поставен в настоящия материал, не е изследван в правната ни книжнина, но актуалността му е сериозна, тъй като от отговора му зависи дали, при залог на акции, заложният кредитор ще може да се намеси във вътрешните отношения между акционерите, съответно да атакува […]

Ключови думи: адвокат от Пловдив, разпореждане с имот, кооперация, решение на общото събрание на кооперацията, недвижим имот, действителност 

 

ВЪВЕДЕНОТО С РАЗПОРЕДБАТА НА ЧЛ. 26, АЛ. 3, ВР. ЧЛ. 15, АЛ. 4, Т. 10 ОТ ЗАКОНА ЗА КООПЕРАЦИИТЕ ИЗИСКВАНЕ ЗА ПРЕДВАРИТЕЛНО ВЗЕТО ОТ ОБЩОТО СЪБРАНИЕ РЕШЕНИЕ ЗА СКЛЮЧВАНЕ НА РАЗПОРЕДИТЕЛНИ СДЕЛКИ С НЕДВИЖИМИ ИМОТИ И ВЕЩНИ ПРАВА ВЪРХУ ТЯХ НЕ СЪЗДАВА ОГРАНИЧЕНИЯ В ПРЕДСТАВИТЕЛНИТЕ ПРАВОМОЩИЯ НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА КООПЕРАЦИЯТА ПО ОТНОШЕНИЕ НА ТРЕТИТЕ ЛИЦА, А Е ОТ ЗНАЧЕНИЕ САМО ВЪВ ВЪТРЕШНИТЕ ОТНОШЕНИЯ МЕЖДУ КООПЕРАЦИЯТА И ПРЕДСЕДАТЕЛЯ.

НАЛИЧИЕТО НА РЕШЕНИЕ НА ОБЩОТО СЪБРАНИЕ НА КООПЕРАЦИЯТА ПО ЧЛ. 15, АЛ. 4, Т. 10 ОТ ЗАКОНА ЗА КООПЕРАЦИИТЕ НЕ Е НЕОБХОДИМО УСЛОВИЕ ЗА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ НА РАЗПОРЕДИТЕЛНА СДЕЛКА СЪС СОБСТВЕН НА КООПЕРАЦИЯТА НЕДВИЖИМ ИМОТ ИЛИ С ВЕЩНО ПРАВО ВЪРХУ ТАКЪВ ИМОТ, СКЛЮЧЕНА ОТ ПРЕДСТАВЛЯВАЩИЯ КООПЕРАЦИЯТА ОРГАН.

 

Чл. 26, ал. 3, вр. чл. 15, ал. 4, т. 10 от Закона за кооперациите

 

Тълкувателното дело е образувано с разпореждане от 29.09.2016 г. на председателя на Върховния касационен съд, по предложение на състав на Върховния касационен съд, основано на чл. 292 ГПК. Въпросите, предмет на тълкувателното дело, са следните:

  1. Има ли правомощие председателят на кооперация или кооперативен съюз по Закона за кооперациите да сключва сделки на разпореждане с недвижими имоти и вещни права върху тях без решение на общото събрание по чл. 15, ал. 4, т. 10 от Закона за кооперациите.
  2. Наличието на решение на общото събрание на кооперацията по чл. 15, ал. 4, т. 10 от Закона за кооперациите необходимо условие ли е за действителност на разпоредителна сделка със собствен на кооперацията недвижим имот или с вещно право върху такъв имот, сключена от представляващия кооперацията орган.

Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд, за да се произнесе по така поставените въпроси, съобрази следното:

 

1.Има ли правомощие председателят на кооперация или кооперативен съюз по Закона за кооперациите да сключва сделки на разпореждане с недвижими имоти и вещни права върху тях без решение на общото събрание по чл. 15, ал. 4, т. 10 от Закона за кооперациите.

В практиката се застъпват две противоречиви становища.

Според едното, председателят на кооперация или кооперативен съюз по Закона за кооперациите не е оправомощен да сключва сделки на разпореждане с недвижими имоти и вещни права върху тях без решение на общото събрание по чл. 15, ал. 4, т. 5 от Закона за кооперациите.

Според второто, разпоредбата на чл. 26, ал. 3, вр. чл. 15, ал. 4, т. 10 от Закона за кооперациите не ограничава правомощията на председателя на кооперацията по отношение на третите лица.

Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд приема за правилно второто становище по следните съображения:

Правомощията на председателя на кооперацията включват управителни, изпълнителни и представителни функции. Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 2 от Закона за кооперациите (ЗК), той участва както във вътрешното управление на кооперацията – ръководи текущата й дейност и организира изпълнението на решенията на общото събрание, на управителния съвет и на органите на кооперативния съюз, в който кооперацията членува, така и във външното й управление – представлява юридическото лице.

Представителните функции са част от законовата и изключителна компетентност на председателя да изразява волята на юридическото лице и да създава правоотношения между него и други субекти на правото.

Представителната власт на председателя е пълна, в границите на правоспособността на юридическото лице. Същият може да изразява воля за придобиване и поемане на всички права и задължения, за които кооперацията, като субект на правото, има призната и гарантирана от закона възможност да придобива и поема.

При осъществяване на представителните правомощия председателят следва да действа съобразно формираната от общото събрание воля и е длъжен да изпълнява решенията му.

Подчинеността му на решенията на общото събрание има действие във вътрешните отношения между него и кооперацията, но по отношение на трети лица представителните му правомощия са неограничени.

Горното важи и при извършване на разпоредителни сделки с недвижими имоти, собственост на кооперацията, и вещни права върху тях. Изискването на чл. 26, ал. 3, вр. чл. 15, ал. 4, т. 10 ЗК, според което председателят на кооперацията сключва посочените сделки въз основа на предварително решение на общото събрание, не ограничава представителната му власт и по отношение на третите лица същият може да изразява волята на юридическото лице за сключване на всякакви договори.

В случаите, при които законът постановява противопоставими на трети лица ограничения на представителната власт на органните представители, предвижда и вписване на тези ограничения в търговския регистър.

По изложените съображения следва да се приеме, че въведеното с разпоредбата на чл. 26, ал. 3, вр. чл. 15, ал. 4, т. 10 от Закона за кооперациите изискване за предварително взето от общото събрание решение за сключване на разпоредителни сделки с недвижими имоти, собственост на кооперацията, и вещни права върху тях не създава ограничения в представителните правомощия на председателя на кооперацията по отношение на третите лица, а е от значение само във вътрешните отношения между кооперацията и председателя.

 

2.Наличието на решение на общото събрание на кооперацията по чл. 15, ал. 4, т. 10 от Закона за кооперациите необходимо условие ли е за действителност на разпоредителна сделка със собствен на кооперацията недвижим имот или с вещно право върху такъв имот, сключена от представляващия кооперацията орган.

Съществуващите в практиката противоречиви становища са следните:

Според първото, наличието на решение на общото събрание на кооперацията по чл. 15, ал. 4, т. 10 ЗК е необходимо условие за действителност на разпоредителната сделка. Относно видовете и основанията за недействителност становищата са разнопосочни. Приема се висяща недействителност по смисъла на чл. 42, ал. 2, вр. чл. 36, ал. 2 ЗЗД, поради сключване на сделката при превишаване пределите на представителната власт на председателя, нищожност на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, поради сключването й в нарушение на чл. 26, ал. 3, вр. чл. 15, ал. 4, т. 10 ЗК, нищожност на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, поради сключването й при липса на съгласие. Съществуват и мнения, според които сделката е във висящо състояние, поради незавършен фактически състав.

Според второто становище, наличието на решение на общото събрание по чл. 15, ал. 4, т. 10 ЗК не е необходимо условие за действителност на разпоредителна сделка със собствен на кооперацията недвижим имот или с вещно право върху такъв имот, сключена от представляващия кооперацията орган.

Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд приема за правилно второто становище по следните съображения:

Кооперацията, като юридическо лице субект на правото, формира и изявява волята си чрез своите органи.

Волята за сключване на разпоредителни сделки със собствени на кооперацията недвижими имоти или с вещни права върху такива имоти се формира от общото събрание. Решението му изразява общата воля на кооператорите и се взема с квалифицирано мнозинство от 2/3 от присъстващите членове (пълномощници) – чл. 18, ал. 2, вр. чл. 15, ал. 4, т. 10 ЗК.

Така формираната воля се изявява от органния представител – председателя на кооперацията. Изявената от него воля и извършените от него действия, в това му качество, се считат за воля и действия на юридическото лице и обвързват последното.

При несъответствие между формираната и изразената от председателя воля на кооперацията следва, в отношенията с третите лица, да се даде предимство на изразената и да се приеме, че действията на представляващия орган обвързват кооперацията и сключените от него разпоредителни сделки са действителни. Както бе посочено по-горе, неспазването на изискването на чл. 26, ал. 3, вр. чл. 15, ал. 4, т. 10 ЗК е от значение само във вътрешните отношения между председателя и кооперацията (би могло, например, да ангажира имуществената отговорност на председателя и/или да причини освобождаването му като председател), но не и в отношенията с третите лица. Не е оправдано третите лица да носят риска и да поемат негативите от избора на недобросъвестен управител, сключил разпоредителната сделка без взето от общото събрание решение. Решенията на общото събрание по чл. 15, ал. 4, т. 10 ЗК не подлежат на вписване в търговския регистър, нито третите лица имат регламентиран достъп до протоколната книга на кооперацията, което създава затруднения при получаване на достоверна информация взето ли е наистина решение за сключване на разпоредителната сделка от общото събрание и какво е съдържанието му.

Следва да се съобрази и обстоятелството, че кооперацията, при всичките й особености и по-специално предназначение (като сдружение само на физически лица, създадено с цел задоволяване на икономически, социални и културни интереси на членовете й, при което се акцентира на личните усилия на членовете й да оказват сътрудничество и взаимопомощ за осъществяване на дейността), е търговец и извършва търговска дейност. Сигурността на търговския оборот и интересите на третите лица следва да бъдат гарантирани и в случаите, при които в същия участват кооперации.

Липсата на предварително взето решение на общото събрание по чл. 15, ал. 4, т. 10 ЗК не води до недействителност на сключената от председателя разпоредителна сделка със собствен на кооперацията недвижим имот или с вещно право върху такъв имот. Не е налице нищожност на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, поради противоречие със закона, тъй като разпоредбите на чл. 26, ал. 3 ЗК и на чл. 15, ал. 4, т. 10 ЗК са диспозитивни, а не императивни (установени са не в обществен, а в частен интерес – защитават интересите на кооперацията като частноправен субект). Не е налице нищожност и на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, тъй като съгласие за сключване на сделката е изразено от председателя на кооперацията, в качеството му на волеизявяващ орган. Нищожните сделки не подлежат на саниране, докато при неспазване изискването на чл. 26, ал. 3 ЗК няма пречка решението на общото събрание по чл. 15, ал. 4, т. 10 ЗК да бъде взето след сключване на договора. Не е налице висяща недействителност по смисъла на чл. 42, ал. 2, вр. чл. 36, ал. 2 ЗЗД, тъй като няма превишаване пределите на представителната власт (разпоредбата на чл. 26, ал. 3 ЗК не установява противопоставими на трети лица ограничения в представителните правомощия на председателя). Не е налице и незавършен фактически състав на сделката, тъй като елемент на фактическия състав на договора е съгласието на кооперацията за сключването му, изразено чрез органния представител, но не и решението на общото събрание по чл. 15, ал. 4, т. 10 ЗК.

Поради горното, на втория въпрос следва да се отговори, че наличието на решение на общото събрание на кооперацията по чл. 15, ал. 4, т. 10 от Закона за кооперациите не е необходимо условие за действителност на разпоредителна сделка със собствен на кооперацията недвижим имот или с вещно право върху такъв имот, сключена от представляващия кооперацията орган.

По изложените съображения общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд

 

РЕШИ:

 

  1. Въведеното с разпоредбата на чл. 26, ал. 3, вр. чл. 15, ал. 4, т. 10 от Закона за кооперациите изискване за предварително взето от общото събрание решение за сключване на разпоредителни сделки с недвижими имоти и вещни права върху тях не създава ограничения в представителните правомощия на председателя на кооперацията по отношение на третите лица, а е от значение само във вътрешните отношения между кооперацията и председателя.
  2. Наличието на решение на общото събрание на кооперацията по чл. 15, ал. 4, т. 10 от Закона за кооперациите не е необходимо условие за действителност на разпоредителна сделка със собствен на кооперацията недвижим имот или с вещно право върху такъв имот, сключена от представляващия кооперацията орган.

 

ОСОБЕНО МНЕНИЕ

по Тълкувателно решение № 4/2016 г., постановено по тълк. д. № 4/2016 г. на ОСГТК на ВКС.

Считаме за неправилни формираните от мнозинството на ОСГТК отговори на поставените за тълкуване въпроси, които според нас, следва да бъдат:

Председателят на кооперацията няма правомощие да сключва сделки на разпореждане с недвижими имоти и вещни права върху тях без решение на общото събрание по чл. 15, ал. 4, т. 10 ЗК.

Наличието на решение на общото събрание на кооперацията по чл. 15, ал. 4 ЗК е необходимо условие за действителност на разпоредителната сделка със собствен на кооперацията недвижим имот или с вещно право върху такъв имот, сключена от представляващия кооперацията орган.

Аргументите ни за това са следните:

Общото събрание на кооперацията е неин върховен орган. В чл. 15, ал. 5 ЗК изрично са посочени въпросите, решаването на които е от изключителната компетентност на този орган. По отношение на разпоредителните сделки с недвижими имоти (чл. 15, ал. 4, т. 10 ЗК), законодателят е възпроизвел тази изключителност и при въвеждането на ограничения на правомощията на другите органи на кооперацията – управителен съвет и председател – чл. 21, ал. 2, т. 3 ЗК по отношение на УС и чл. 26, ал. 3 ЗК по отношение на председателя. Предпоставката по чл. 26, ал. 3 ЗК за предварително (предхождащо сделката) решение на волеобразуващия орган Общото събрание, освен че изключва хипотезата на последващо потвърждаване на договора, въвежда и особено изискване по смисъла на чл. 586, ал. 1 ГПК за нотариалното му изповядане.

Не споделяме становището на мнозинството, че по отношение на третите лица представителната власт на председателя на кооперацията е неограничена, предвид липсата на вписване на тези ограничения в търговския регистър. Публичността на регистрите е регламентирана с чл. 598 ГПК, а оповестителното действие на вписването и на обнародването – в чл. 599 ГПК. В случая, ограничението на представителната власт на председателя на кооперацията е оповестено от закона – чл. 15, ал. 4, т. 10 ЗК, съгласно който правото да вземе решение за придобиване и разпореждане с недвижими имоти и с вещни права върху тях не принадлежи нему. Не считаме, че оповестителното действие на вписване на ограничението има приоритетно значение спрямо оповестителното действие на закона за наличие на същото ограничение. Именно поради това, материализираното в писмен документ съгласие на волеобразуващия орган Общото събрание за сключване на сделката е предпоставка по чл. 586, ал. 1 ГПК. Презумпцията за наличието на представителна власт по отношение на третите лица при сключване на договори с недвижими имоти и вещни права върху тях е тълкуване contra legem.

С. Д. П. С. Е. М. С. И. П. С. В. Й. С. С. Б. С. Ж. Д. С. М. И. С. В. М. С. М. Г. Съдия Бонка

ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 4 ОТ 10.05.2018 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 4/2016 Г., ОСГТК НА ВКС

Ключови думи: адвокат от Пловдив, разпореждане с имот, кооперация, решение на общото събрание на кооперацията, недвижим имот, действителност    ВЪВЕДЕНОТО С РАЗПОРЕДБАТА НА ЧЛ. 26, АЛ. 3, ВР. ЧЛ. 15, АЛ. 4, Т. 10 ОТ ЗАКОНА ЗА КООПЕРАЦИИТЕ ИЗИСКВАНЕ ЗА ПРЕДВАРИТЕЛНО ВЗЕТО ОТ ОБЩОТО СЪБРАНИЕ РЕШЕНИЕ ЗА СКЛЮЧВАНЕ НА РАЗПОРЕДИТЕЛНИ СДЕЛКИ С НЕДВИЖИМИ ИМОТИ И […]

 

Ключови думи: адвокат, Пловдив, изпълнително дело, съдебен изпълнител, въвод във владение, запор на банкови сметки, разноски и такси

 

Тълкувателното дело е образувано с разпореждане на председателя на ВКС от 16.09.2015 година, което е допълнено с разпореждане от 28.01.2016 година и разпореждане от 28.11.2016 година, на основание чл. 128, ал. 1 във връзка с чл. 124, ал. 1, т. 2 от ЗСВ, по следните въпроси, по които е констатирано наличието на противоречива съдебна практика, а именно:

1) Може ли да се извърши въвод във владение от съдебен изпълнител срещу трето лице, заварено в имота, което заявява, че владее имота от преди завеждане на делото, по което е издадено изпълняваното решение? Може ли това трето лице да иска спиране на изпълнителното производство на основание чл. 524 във връзка с чл. 523 ГПК или това е защита, предвидена само за трето лице, осъществило фактическа власт върху имота след завеждане на делото, по което е издадено изпълняваното решение и което заявява върху имота права, които изключват правата на взискателя?

2) Подлежи ли на обжалване по реда на чл. 435, ал. 2 ГПК какъвто и да е акт на съдебния изпълнител, в който се определя размера на разноски на длъжника, или на обжалване по този ред подлежи само постановлението за разноски?

3) Посредством кой изпълнителен способ се провежда принудителното изпълнение на определения от съда режим на лични отношения между родител и дете?

4) Допустим ли е искът по чл. 440 ГПК (чл. 336 ГПК (отм.) за третото лице, намиращо се във владение на имота, върху който е насочено принудително изпълнение, съответно правомощията по чл. 435, ал. 4 ГПК (чл. 332, ал. 2 ГПК (отм.) изключват ли правния му интерес от този иск?

5) Съставлява ли действие по налагане на запор изпращането на запорно съобщение до банка в хипотезата, при която съдебният изпълнител е получил на основание чл. 508, ал. 1 ГПК отговор, че длъжникът няма сметка в съответната банка?

 

Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на Върховния касационен съд, за да се произнесе по така поставените въпроси, съобрази следното:

 

По отношение на първия въпрос:

В съдебната практика съществуват две становища по въпроса. Според първото от тях разпоредбите на чл. 523 и чл. 524 ГПК и защитата, която те регламентират, може да бъде приложена само по отношение на лице, което е придобило владението на имота след завеждане на делото, по което е издадено изпълняваното решение, и съответно не може да се приложи за лице, което е придобило владението преди завеждането на делото. Това трето лице може да се защити по реда чл. 435, ал. 5 ГПК.

Според второто становище по отношение на трето лице, което се намира във владение на имота и е придобило това владение преди завеждането на делото, по което е издадено изпълняваното решение въвод не може да бъде извършен и следва да намерят приложение разпоредбите на чл. 523 и чл. 524 ГПК.

По така поставения въпрос ОСГТК на ВКС приема за правилно първото становище.

Въводът във владение е изпълнителен способ, чрез който се изпълняват всички притезания за предаване на владението или държането на недвижим имот, независимо от това, дали притезанието произтича от вещно или облигационно правоотношение. При извършването му съдебният изпълнител отстранява длъжника, а също така членовете на неговото семейство, неговите работници и служители от имота и въвежда взискателя във владение на същия. За да може да бъде извършен въвода, взискателят трябва да представи на съдебния изпълнител изпълнителен лист, удостоверяващ правото му да бъде въведен във владение на имота. Този изпълнителен лист не само удостоверява посоченото право, но и разрешава то да бъде упражнено от кредитора по реда на принудителното изпълнение и наред с това овластява изпълнителя да предприеме такова, след като бъде сезиран за това по надлежния ред. Тъй като изпълнителният лист удостоверява изпълняемото право, той съдържа данни не само за неговия предмет, но и за страните по правоотношението. Чрез това посочване се определят активната и пасивна легитимация на страните по изпълнението в смисъл, че взискател по него може да бъде само лицето, посочено в листа като кредитор, а длъжник – само лицето, посочено като такъв по материалното правоотношение. Затова принудителното изпълнение не може да бъде предприето и осъществено срещу лица, които не са посочени като длъжници в изпълнителния лист, въз основа на който е образувано производството по принудително изпълнение, освен в случаите, когато изпълнителния лист има действие и за трети лица съгласно разпоредбата на чл. 429, ал. 2 и ал. 3 ГПК.

В съответствие с горното разпоредбата на чл. 522 ГПК предвижда, че въводът във владение се извършва в случаите, когато недвижимият имот се намира във владение на длъжника. Законът обаче не изключва възможността при извършването на въвода съдебният изпълнител да намери имота във владение на трето лице. В този случай е налице колизия между удостоверените с изпълнителния лист права на взискателя и евентуалните такива на третото лице. Тази колизия се разрешава с разпоредбата на чл. 523 ГПК. Същата е озаглавена „Въвод срещу трето лице“, което води до извода, че в нея се урежда случая, при който се извършва въвод срещу трето лице, което е различно от длъжника по изпълнителния лист. Предпоставките, при които този въвод е допустим, са посочени в ал. 1 на чл. 523 ГПК. От тълкуването на същата следва, че за да може да се извърши такъв въвод, са необходими две кумулативно съществуващи предпоставки. Първата от тях е съдебният изпълнител да намери имота във владение, а не в държане на трето лице, различно от длъжника. Втората от тях е това владение да е придобито след завеждане на делото, по което е издадено изпълняваното решение. За извършването на въвода е необходимо едновременното наличие и на двете условия, поради което, ако третото лице е придобило владението преди завеждане на делото, по което е издадено изпълняваното решение, въвод не може да бъде извършен. Затова в такъв случай законът е задължил съдебния изпълнител, в случай че при въвода намери в имота трето лице, различно от длъжника по изпълнението, да извърши проверка дали това лице има качеството на държател или на владелец и ако е налице второто – откога датира владението, като документира начина, по който се е уверил в тези обстоятелства.

Разпоредбата на чл. 523, ал. 1 ГПК, даваща възможност да се извърши въвод във владение срещу трето лице, различно от посочения в изпълнителния лист длъжник, води до разширяване на субективните предели на листа и по отношение на това лице. По този начин действието на съдебното решение, с което са установени правата на взискателя и въз основа на което е издаден изпълнителния лист, се разпростира и по отношение на това лице. В този случай законът предполага, че взискателят правилно е предявил иска си срещу владеещ ответник, като завареното при въвода в имота трето лице е придобило владението от ответника при вече висящо исково производство и затова е обвързано от постановеното по него решение по силата на правилото на чл. 226, ал. 3 ГПК. Възможно е обаче третото лице да не е обвързано от постановеното по делото решение по силата на чл. 226, ал. 3 ГПК, а да твърди и притежава права върху имота, които да изключват правата на взискателя. В този случай е налице спор за права, който не може да бъде разрешен от съдебния изпълнител в рамките на производството по принудителното изпълнение. Затова разпоредбата на чл. 523, ал. 2 ГПК предвижда задължение за съдебния изпълнител, ако третото лице твърди такива права, да отложи въвода и да даде тридневен срок, в който третото лице да поиска от районния съд спиране на изпълнението по реда на чл. 524 ГПК. В случай, че това лице не поиска спиране на изпълнението в посочения срок, искането бъде оставено без уважение, съответно искът по чл. 524 ГПК не бъде предявен в определения за това едноседмичен срок и допуснатото спиране бъде отменено, въводът може да бъде извършен.

Правното положение на третото лице, което е придобило владението върху имота преди завеждането на делото, по което е постановено изпълняемото решение, е различно. Това лице не може да бъде обвързано от постановеното по делото решение по силата на чл. 226, ал. 3 ГПК. По отношение на него правата на взискателя не са установени с надлежно изпълнително основание, което води и до невъзможност за реализирането им чрез производството по принудителното изпълнение по аргумент на обратното от чл. 523, ал. 1 ГПК. За да не може да се извърши въвода, е достатъчен само фактът на установеното преди завеждане на делото владение върху имота, като е без значение дали третото лице има права върху него и дали те са противопоставими на взискателя. Това следва от обстоятелството, че установените с изпълнителното основание права на взискателя не обвързват третото лице, за разлика от хипотезата на чл. 523, ал. 2 ГПК, където такава обвързаност се предполага на основание чл. 226, ал. 3 ГПК. Затова третото лице, придобило владението върху имота преди завеждането на делото, не може да се ползва от предвидената в чл. 523, ал. 2 и в чл. 524 ГПК защита, а и няма интерес от същата. Както се посочи, последицата от липсата на направено искане за спиране на изпълнителното производство по чл. 524 ГПК, от оставянето му без уважение или от непредявяването на иска в установения за това едноседмичен срок е извършването на въвод във владение. В този случай субективните предели на изпълнителното основание ще бъдат разпрострени, без да има норма за това, и по отношение на трето лице, което не може да се счита обвързано от силата на пресъдено нещо, а оттам и от изпълнителната сила на постановеното по делото решение. Правото да обжалва въвода по реда на чл. 435, ал. 5 ГПК е предоставено само на третото лице, което е било във владение на имота преди предявяването на иска, решението, по който се изпълнява. За да бъде уважена жалбата, е достатъчно да се установи само факта на владението и на придобиването му преди предявяването на иска, без да бъдат изследвани евентуалните права на третото лице върху имота. Пропускането на срока за обжалване на извършения въвод не води до санирането му, тъй като в този случай третото лице може да предяви владелчески иск по чл. 75 или по чл. 76 ЗС срещу взискателя. Това сочи, че в случаите, когато имотът, предмет на въвода, се владее от трето лице и то е установило владението си преди завеждането на делото, по което е постановено обжалваното решение, съдебният изпълнител не може да въведе длъжника във владение, а ако направи това, извършеното действие е незаконосъобразно и подлежи на отмяна по силата на чл. 435, ал. 5 ГПК. След като поради съществуващата законова забрана въводът не може да бъде извършен, той не може да бъде отлаган по реда на чл. 523, ал. 2 ГПК, тъй като отлагане е възможно само по отношение на действия, които могат да бъдат извършени. Това води до неприложимост на предвидената в чл. 523, ал. 2 и чл. 524 ГПК защита в случаите, когато третото лице е установило владението върху имота преди завеждането на делото, по което е постановено изпълняваното решение. От съществуващата между двете алинеи на чл. 523 ГПК връзка следва, че от защитата по чл. 523, ал. 2 и чл. 524 ГПК могат да се ползват не всички трети лица, а само тези, по отношение на които въводът може да бъде извършен по силата на ал. 1. В случай, че третото лице е придобило владението преди завеждането на делото, взискателят ще трябва да понесе последиците от това, че е предявил иска си срещу невладеещ ответник и да предяви нов такъв срещу третото лице.

 

По отношение на втория въпрос:

В съдебната практика съществуват две становища по въпроса. Според първото от тях, на обжалване по чл. 435, ал. 2 ГПК подлежи всеки акт на съдебния изпълнител, с който се определя задължение на длъжника за заплащане на разноски по изпълнението.

Съгласно второто становище, на обжалване подлежи само нарочното постановление на съдебния изпълнител за определяне на разноските.

По така поставения въпрос ОСГТК на ВКС приема за правилно първото становище.

Съгласно чл. 79 ГПК всички такси и разноски по изпълнението, с изключение на изрично посочените такива, са за сметка на длъжника, като е без значение дали изпълняемото право е парично или непарично. За разлика от исковото производство, в което съдът е длъжен да се произнесе по отношение на задължението за разноски със съдебния акт, с който приключва производството, в изпълнителното няма изискване за конкретен момент, в който съдебният изпълнител трябва да се произнесе за разноските. Това се дължи на особеностите на производството по принудително изпълнение. Изпълнението може да бъде реализирано чрез един или няколко изпълнителни способа. По съществото си всеки такъв способ представлява самостоятелен изпълнителен процес, който се урежда както от важащите само за него правила, така и от тези, които са общи за всички изпълнителни способи. От друга страна, всеки изпълнителен способ представлява съвкупност от изпълнителни действия, които се извършват в определената от закона последователност, като за всяко едно от тези действия се дължи такса, ако това е предвидено в съответната тарифа. Затова размерът на разноските по изпълнението се променя с извършването на всяко подлежащо на таксуване изпълнително действие. Дължимите се по изпълнението такси и разноски се внасят авансово от взискателя. Затова, на основание чл. 79 ГПК, между него и длъжника възниква материалноправно отношение за възстановяването им. По силата на това правоотношение взискателят има вземане срещу длъжника за направените във връзка с реализираното изпълнение и в разумен размер разноски, а длъжникът има съответното задължение да ги възстанови. Това вземане не е материализирано в изпълнителния лист, въз основа на който е образувано изпълнителното производство. То обаче се събира в това производство, дори и реализираното в него притезание да е непарично такова. В последния случай, при липса на доброволно плащане на разноските от страна на длъжника, вземането на взискателя за тях ще може да се реализира в изпълнителното производство, чрез някой от предвидените за изпълнение на паричните задължения изпълнителни способи. Тъй като тези разноски се събират от длъжника в хода на производството по принудителното изпълнение, а не след неговото приключване, то ще се счита за приключило, след като бъде реализирано изпълняемото право и бъдат събрани разноските по изпълнението. Това налага размерът им да бъде установен в течение на самото производство. Само по себе си авансовото внасяне на дължимите се по изпълнението такси и разноски не е достатъчно, за да може те да бъдат събрани от длъжника. Необходимо е да бъде установено, че внесените суми са действително дължими се по изпълнителното производство, поради което за длъжника е възникнало задължение за възстановяването им. Това става с надлежен акт на органа по изпълнението, поради което е необходимо последният да определи дължимите се по изпълнението разноски по основание и размер, като възложи плащането им на длъжника. Вземането за разноски по изпълнението се реализира принудително в производството по изпълнението именно въз основа на този акт на съдебния изпълнител, без за това да е необходимо издаването на изпълнителен лист. 3атова този акт представлява пряко изпълнително основание.

Съгласно чл. 434 ГПК съдебният изпълнител е задължен да документира извършеното от него изпълнително действие чрез изготвяне на предвидения за целта протокол, в който наред с другите факти се посочват и направените разноски по изпълнението. Това документиране по съществото си е произнасяне на съдебния изпълнител по отношение на разноските по изпълнението, но липсва законово задължение при приключване на всеки отделен изпълнителен способ или на производството по принудително изпълнение всички произнасяния по разноските по реда на чл. 434 ГПК да бъдат обобщени в един окончателен акт на съдебния изпълнител, в който да се определи общото задължение на длъжника за разноските по изпълнението. При липсата на такова законово задължение, то не може да бъде създадено по тълкувателен път. Затова използвания в чл. 435, ал. 2 ГПК израз „постановление за разноски“, следва да се тълкува не в буквалния смисъл, а като всеки акт на съдебния изпълнител, с който той се произнася по задължението на длъжника за разноски по изпълнението. Това важи и за разноските, посочени в поканата за доброволно изпълнение. В тази си част поканата съдържа произнасяне по отношение на размера на разноските, които не са удостоверени в изпълнителното основание и издадения въз основа на него изпълнителен лист. Това произнасяне може да бъде оспорвано от длъжника по реда на чл. 435, ал. 2 ГПК, като това оспорване обаче не го лишава от възможността да изпълни задължението си по изпълнителния лист в срока за доброволно изпълнение.

 

По отношение на третия въпрос:

По отношение на този въпрос съществува противоречива практика на окръжните съдилища. Според някои от тях процедурата по чл. 528 ГПК намира приложение само в случаите, когато задължението за предаване на дете следва от съдебен акт, с който се постановява решение за упражняване на родителски права в полза на единия родител, след като до съдебното решение детето е живеело при другия родител, или при промяна на първоначално определения да упражнява родителските права родител, при които случаи се постановява промяна в постоянното местоживеене на детето. Задължението за осигуряване осъществяването на режима на лични контакти между детето и родителя, който не упражнява родителските права, не е „предаване на дете“ по смисъла на чл. 528 ГПК, а е задължение за незаместимо действие (бездействие), което подлежи на принудително изпълнение по реда на чл. 527, ал. 3 ГПК-чрез налагане на глоба за всяко нарушение.

Според други съдилища процедурата по чл. 528 ГПК намира приложение и при принудителното изпълнение на определените от съда мерки за лични отношения между детето и родителя, на когото не са предоставени за упражняването родителските права, при което уредената в чл. 528, ал. 3 ГПК правна възможност за налагане на глоба не представлява изпълнителен способ, а санкция за неизпълнение на задължението на единия родител за оказване на съдействие на съдебния изпълнител по чл. 528, ал. 2 ГПК, докато самата принудителна мярка е тази по чл. 528, ал. 5 ГПК.

Съществува и трето становище, според което съдебният изпълнител има право на преценка чрез кой изпълнителен способ да изпълни принудително съдебното решение относно режима на личните контакти между детето и родителя – чрез принудителното отнемане на детето и предаването му на взискателя (чл. 528, ал. 5 ГПК) или чрез налагане на глоба по чл. 527, ал. 3 ГПК.

По така поставения въпрос ОСГТК на ВКС приема за правилно второто становище.

Правото на лични отношения с детето принадлежи на родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права. Със съдебното решение, с което правото на упражняване на родителските права се предоставя на единия родител, другият не се лишава от тези права. Той остава техен титуляр, но не може да ги упражнява в пълен обем. Затова законът предоставя на този родител правото на лични отношения с детето, чрез което се осигурява възможността на родителя да поддържа лични контакти с детето и така да участва в отглеждането и възпитанието му. Това право се упражнява при определения от съда режим, който включва период от време или определени дни, в които родителят може да вижда и взема детето, включително през училищните ваканции, официалните празници и личните празници на детето, както и по друго време. През този период детето пребивава при родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права. Тъй като местоживеенето на детето е при родителя, на когото е предоставено упражняването на родителските права, за последния възниква задължението да го предаде на другия родител за времето, определено от съда за осъществяване на личните отношения. Самото право на лични отношения е ограничено в рамките на определеното със съдебното решение време за упражняването му, поради което след изтичането му родителят е задължен да върне детето на родителя, на когото е предоставено упражняването на родителските права. Последното задължение

възниква само ако упражняващият родителските права родител е изпълнил задължението си да предаде детето на родителя, който не упражнява родителските права, за осъществяване на правото му на лични отношения с детето. Затова същото може да се определи като последващо предаването такова.

Посоченото води до извода, че изпълнение на съдебното решение в частта му за правото на лични отношения изисква предаването на детето от родителя, на когото е предоставено упражняването на родителските права на другия родител и

последващото му връщане от последния на оправомощения родител. Поради това предаване на дете в изпълнение на съдебно решение се осъществява не само в случаите, когато то се намира при родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските право, но и в случаите, когато то се предава на този родител от упражняващият правата родител за осъществяване на правото на лични отношения. Съответно връщане е налице, когато детето се връща от родителя, който не упражнява родителските права на този, който ги упражнява, след като преди това му е било предадено от последния за осъществяване на правото на лични отношения.

В случаите, когато задълженията за предаване или връщане на дете не се изпълняват доброволно е налице възможност за тяхното принудително изпълнение. Това е задължение на родител, което е такова за незаместимо действие, по смисъла на чл. 527 ГПК. Правото на лични отношения обаче не може да бъде реализирано, а съответно и съдебното решение няма да бъде изпълнено, ако детето не бъде реално предадено на родителя за периода на осъществяването му. Последното се реализира по реда на чл. 528, ал. 5 ГПК. Приложното поле на изпълнителния способ по чл. 528 ГПК е очертано в ал. 1 на разпоредбата. Същото се отнася и до изпълнение на задължение за предаване на дете и за такова за последващо връщане на детето. Посочени са само задълженията, които могат да бъдат изпълнени принудително чрез този способ, без да бъдат посочени конкретните основания за възникването им и някои от тях да са изключени изрично от приложното поле на чл. 528 ГПК. Затова по този ред се изпълняват всички задължения за предаване на дете, включително и това за предаването на детето от упражняващия родителските права родител на другия такъв за осъществяване на правото му на лични отношения с детето. Да се приеме, че това задължение не може да бъде реализирано по реда на чл. 528 ГПК, а само по реда на чл. 527 ГПК, означава да се постави родителят, който не упражнява родителските права в по- неблагоприятно положение от другия родител, тъй като той не би могъл да осъществи реално правото си на лични отношения с детето, което произтича от съществуващите му, но ограничени откъм обем на упражняване родителски права. Същевременно другия родител би могъл винаги да иска предаването на детето по реда на чл. 528, ал. 5 ГПК, позовавайки се на съдебното решение, с което му е предоставено упражняването на родителските права. В текста на чл. 528, ал. 1 ГПК е използван израза „последващо връщане“, което означава, че същото е свързано с осъществено преди това предаване на детето, въз основа на което е възникнало задължение за това връщане. Това налага извода, че изпълнителният способ, чрез който се провежда принудителното изпълнение на определения от съда режим на лични отношения между родител и дете, е този по чл. 528, ал. 5 ГПК. В този случай принудителното изпълнение обаче е насочено не по отношение на неодушевен предмет, който може да се предава и приема без съществени проблеми, а по отношение на малолетно или непълнолетно дете, което представлява самостоятелна личност. Предприетото по отношение на него принудително изпълнение се отразява на преживяванията и психиката му. Затова действията на страните и съдебния изпълнител трябва да се съобразяват на първо място с интересите на детето. Последните са защитени чрез предвидената в чл. 528, ал. 4 ГПК възможност съдебният изпълнител да потърси съдействие за изпълнението от съответните институции. Дали се налага такова съдействие се преценява въз основа на предоставените от длъжника по реда на чл. 528, ал. 2 ГПК данни. Затова в чл. 528, ал. 3 ГПК е предвидено правомощието на съдебния изпълнител да наложи на длъжника глоба по чл. 527, ал. 3 ГПК и при необходимост да постанови принудителното му довеждане. В този случай наложената глоба представлява санкция за неизпълнението на задължението по чл. 528, ал. 2 от страна на длъжника, а не изпълнителен способ, чрез който се реализира изпълнението.

Горният извод следва и от това, че в исторически план принудителното изпълнение на решението за предоставяне на упражняването на родителските права и на това за определяне на режима на личните отношения се е осъществявало чрез един и същи изпълнителен способ, а не чрез два отделни такива. Първоначално в ГПК от 1952 година не е бил предвиден специален изпълнителен способ за принудително изпълнение на тези решения и те са изпълнявани по реда на чл. 421 и чл. 422 ГПК (отм.). Впоследствие е прието ППВС № 4/06.12.1962 година, в което е посочено, че тези решения трябва да се изпълняват чрез фактическото предаване на детето, а не по реда на чл.

421 и чл. 422 ГПК (отм.). Това постановление следва да се счита отпаднало с влизането в сила на чл. 423а ГПК (отм.), въведен със ЗИДГПК, обнародван в ДВ, бр. 84/25.09.2003 година, с който е предвидено, че изпълнението на решенията е по реда на чл. 421 и чл.

422 ГПК (отм.). Действащият ГПК не съдържа разпоредба, аналогична на тази на чл. 423а ГПК (отм.), като предвижда изпълнението на задълженията за предаване на дете да става по реда на чл. 528 ГПК, който е сходен с разрешението по ППВС № 4/06.12.1962 година. Това налага извода, че изпълнението на решенията за предоставяне на упражняването на родителските права и за определяне на режима на личните отношения по реда на чл. 421 и чл. 422 ГПК (отм.) е счетено от законодателя за неефективно и затова е приет новият способ за изпълнение чрез фактическото предаване на детето на взискателя, при който се защитават както интересите на страните по изпълнението, така и на детето. При това, доколкото преди не е правена разлика между способа за изпълнение на решението за предоставяне на упражняването на родителските права и на това за определяне на режима на личните отношения, не съществува основание такава да бъде правена и сега без наличието на изрична законова разпоредба в този смисъл.

 

По отношение на четвъртия въпрос:

В съдебната практика съществуват две становища по този въпрос. Според първото становище искът по чл. 440 ГПК е недопустим, в случай че третото лице се намира във владение на вещта, към момента на извършване на описа, респективно налагането на възбраната, тъй като може да защити правата си чрез обжалване на действията на съдебния изпълнител по реда на чл. 435, ал. 4 ГПК, като в производството по обжалването ще се преценява и въпроса за принадлежността на правото на собственост върху вещта.

Според второто становище искът е допустим и когато третото лице се е намирало във владение на вещта към момента на извършване на описа, респективно налагането на възбраната.

По така поставения въпрос ОСГТК на ВКС приема за правилно второто становище.

Искът по чл. 440 ГПК (чл. 336 ГПК (отм.) е предвиден като защита на третите лица в случаите, когато принудителното изпълнение за парично задължение е насочено върху имущество, което не принадлежи на длъжника и с изпълнението се засягат правата на тези лица. Освен чрез този иск, защитата на тези трети лица може да бъде осъществена и чрез обжалване на действията на съдебния изпълнител по реда на чл. 435, ал. 4 ГПК, ако в деня на запора, възбраната или предаването, ако се отнася за движима вещ, те се намират във владение на вещта, по отношение на която са предприети действия по принудително изпълнение. В случаите, когато третото лице се намира във владение на вещта към момента на извършване на посочените изпълнителни действия, то може да избира между двата способа за защита – този по чл. 435, ал. 4 ГПК и този по чл. 440 ГПК. Искът по чл. 440 ГПК е уреден в закона като отрицателен установителен и за предявяването му е необходимо съществуването на правен интерес. В случаите на предявен въз основа на общата разпоредба на чл. 124, ал. 1 ГПК установителен иск, наличието на интерес винаги се преценява конкретно, въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства. Искът по чл. 440, ал. 1 ГПК е уреден с изрична законова разпоредба, която очертава както случаите, когато той може да бъде предявен, респективно кога е налице правен интерес от него, така и кои са надлежните страни по иска-чл. 440, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Посоченото в закона обстоятелство, което обуславя интереса за предявяване на иска по чл. 440, ал. 1 ГПК, е засягането на твърдяното от третото лице право от предприетите изпълнителни действия. Засегнатото право може да бъде както правото на собственост на третото лице върху вещта, така и притежаваното от това лице ограничено вещно право върху същата вещ или пък облигационно право, което не би могло да се противопостави на купувача по публичната продан или съществува възможност да се погаси след извършването й. При това законът е очертал и активната легитимация на лицата, имащи правото да предявяват такъв иск, като е посочил, че той може да бъде предявен от всяко трето лице, чието право е засегнато от изпълнението. Затова искът е допустим и е налице правен интерес за предявяването му, когато по започнало принудително изпълнение за парично вземане са предприети изпълнителните действия върху дадена вещ, които засягат права на третото лице и то отрича правата на длъжника върху вещта, предмет на изпълнието. Правата на третото лице върху вещта, предмет на изпълнението, не са предмет на иска по чл. 440, ал. 1 ГПК, а само обуславят правния интерес за предявяването му. Целта е при уважаването на иска да бъде установено, че вещта не принадлежи на длъжника и по този начин да се отрече възможността да се насочи принудителното изпълнение за негово задължение върху имущество, което принадлежи на трето лице. Поради това, за да е допустим искът, освен посочените по-горе предпоставки, се изисква и принудителното изпълнение върху вещта да не е приключило. Видно от текста на чл. 440, ал. 1 ГПК, искът може да бъде предявен от всяко трето лице, чието право е засегнато от изпълнението, без да се поставя изискването третото лице да е във владение на вещта или не каквото е налице за упражняване на правото на обжалване по чл. 435, ал. 4 ГПК. Разпоредбата на чл. 440, ал. 1 ГПК не поставя изрично допълнителни изисквания за съществуване на правния интерес от иска и за активната легитимация по същия, извън посочените такива, нито пък препраща към други разпоредби, в които се съдържат такива изисквания. Тъй като предпоставките за възникването на правото на иск по чл. 440 ГПК са предвидени с изрична правна норма, то за упражняването на това право е необходимо да са налице само предвидените в тази норма предпоставки, които не могат да бъдат разширявани чрез въвеждането на допълнителни такива по пътя на тълкуването. При анализа на разпоредбата на чл. 440, ал. 1 ГПК следва извода, че правото на иск не е поставено в зависимост от това, дали ищецът се намира във владение на вещта или не. От друга страна, законът не предвижда изрично, че възможността за обжалване на действията на съдебния изпълнител по реда на чл. 435, ал. 4 ГПК изключва възможността за предявяването на иск по чл. 440 ГПК. Налице са два способа за защита на засегнатите от принудителното изпълнение права на трети лица, поради което, доколкото не е предвидена изрична поредност за упражняването им, третото лице има възможността само да определи, с оглед обема на защита, която се предоставя от всеки един от двата и последиците от нея, кой от тях да упражни, за да защити правата си. Предмет на производството по обжалването по чл. 435, ал. 4 ГПК е законосъобразността на действието на съдебния изпълнител и в него въпросът за собствеността на вещта, върху която е насочено принудителното изпълнение се разглежда, доколкото е необходимо да се установи законосъобразността или не на обжалваното действие. Съдебното решение по жалбата по чл. 435, ал. 4 ГПК създава сила на пресъдено нещо само по отношение на законосъобразността или не на действията на съдебния изпълнител, но не и по отношение на материалното право на собственост. Сила на пресъдено нещо за последното ще се създаде с решението по иска по чл. 440 ГПК, тъй като предмет на този иск е именно принадлежността на това право, като се цели да се отрече, че то принадлежи на длъжника. С оглед на различния предмет на двете производства не съществува пречка, в случай че жалбата му по чл. 435, ал. 4 ГПК не бъде уважена, третото лице да предяви иск по чл. 440, ал. 1 ГПК, за да установи, че правото на собственост не принадлежи на длъжника. След като третото лице може да предяви иск по чл. 440 ГПК, в случай на отхвърляне на жалбата му по чл. 435, ал. 3 ГПК, то с още по-голямо основание може да направи това и без да обжалва действията на съдебния изпълнител.

Искът по чл. 440, ал. 1 ГПК обаче ще е недопустим в случаите, когато жалбата на третото лице по чл. 435, ал. 4 ГПК е уважена, тъй като тогава вече няма да е налице насочено върху вещта принудително изпълнение.

От горното следва, че искът по чл. 440, ал. 1 ГПК е допустим и в случаите, когато третото лице се намира във владение на вещта, върху която е насочено принудителното изпълнение, и може да упражни правото си на обжалване по чл. 435, ал. 4 ГПК, с изключение на случаите, когато това право е упражнено и жалбата е била уважена. Само по себе си наличието на друг способ за защита на правата на третото лице не може да изключи правния интерес от предявяването на иска по чл. 440, ал. 1 ГПК. Изборът на способ за защита на накърненото право е предоставен на заинтересованото лице и то го упражнява с оглед на вида на засегнатото право, обема на търсената защита, както и възможността за посочване и доказване в процеса на релевантните за спора факти. Затова и тъй като в чл. 440 ГПК липсва изрична забрана, третото лице може да предяви положителен установителен иск, с който да установи, че то, а не длъжника, е носител на засегнатото от изпълнението право. Уважаването на този иск ще има същия правен ефект, какъвто има и уважаването на иска по чл. 440 ГПК, тъй като ще бъде установено, че вещта, върху която е насочено изпълнението не принадлежи на длъжника. Когато правото, което обуславя правния интерес на третото лице да предяви иск по чл. 440 ГПК, е предмет на вече предявен от това лице положителен установителен иск, отрицателният такъв ще е недопустим. Обратното, ако третото лице вече е упражнило правото си на иск по чл. 440 ГПК, то не може впоследствие да предяви положителен установителен иск за принадлежността на спорното право. Затова третото лице, чиито права са засегнати от изпълнението, може да предяви предвидения в чл. 440 ГПК отрицателен установителен иск във всички случаи, когато са налице предвидените в хипотезата на правната норма предпоставки за това с изключение на случаите, когато спорът за принадлежността на правото е предмет на вече висящо исково производство, съответно е разрешен със сила на пресъдено нещо или защитата му успешно е реализирана чрез друг предвиден в закона способ – чл. 435, ал. 4 ГПК.

 

По отношение на петия въпрос:

По този въпрос е констатирана противоречива съдебна практика. Според едни съдебни състави е налице изпълнително действие-налагане на запор, което се извършва с изпращане на запорното съобщение и за него се дължи предвидената в т. 9 от Тарифата за таксите и разноските към ЗЧСИ такса от 15.00 лева за налагане на запор, без да се извършва опис, включително върху дял от търговско дружество по чл. 517, ал. 1 ГПК.

Други съдебни състави приемат, че запорът върху вземането по банкова сметка следва да се счита наложен реално едва от момента, в който постъпи обратна положителна информация от кредитната институция по реда на чл. 508 ГПК и в този смисъл действията на съдебния изпълнител по изпращане на запорни съобщения трябва да се възприемат в контекста на цялостното проучване на имущественото състояние на длъжника.

По така поставения въпрос ОСГТК на ВКС приема за правилно първото становище по отношение на характера на извършеното от съдебния изпълнител действие.

Запорът върху вземания на длъжника представлява разпореждане на съдебния изпълнител, с което определено вземане на длъжника се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя и се забранява на длъжника, под страх от наказателна отговорност, да се разпорежда с него, а на третото задължено лице – да извършва плащания на длъжника. Целта му е да запази това вземане в патримониума на длъжника, като наред с това осуети и погасяването му чрез извършено от длъжника по вземането плащане, за да може то да послужи за удовлетворяването на взискателя. Спрямо длъжника по изпълнението запорът се налага чрез посочването му в поканата за доброволно изпълнение или с получаване на съобщението за това, ако действието се предприема в един последващ етап от изпълнението. По отношение на третото задължено лице запорът се счита наложен от деня, в който му е връчено запорното съобщение. От този момент на третото лице се забранява да извършва плащания на длъжника и то придобива качеството на пазач по отношение на сумите. Процесуалната последица от наложения запор е възможността, при липса на доброволно изпълнение, съдебният изпълнител да възложи запорираното вземане на взискателя за събиране или вместо плащане по реда на чл. 510 ГПК. Затова запорът върху вземания на длъжника представлява изпълнително действие, което е част от предвидения в ГПК изпълнителния способ „Изпълнение върху вземания на длъжника“. За да може изпълнението по този способ да се насочи към определено вземане на длъжника, не е нужно същото да е изискуемо. Изпълнението, респективно запорът могат да бъдат насочени и върху вземания, които са условни, срочни, спорни и дори такива, изпълнението на които зависи от насрещна престация на длъжника. Вземането не съществува като факт от обективната действителност, поради което установяването му и правата върху него не може да бъде извършено чрез проверка, подобна на тази по чл. 465 ГПК за движимите вещи и по чл. 483 ГПК за недвижимите имоти. Затова при налагането на запора не се изисква предварителна проверка за това дали вземането действително съществува. Налагането на запора и последващите изпълнителни действия по отношение на вземането се предприемат само въз основа на твърденията на взискателя, че неговият длъжник има определено вземане към трето лице. Запорът се счита наложен само с разпореждането на съдебния изпълнител и с получаване на запорното съобщение от третото задължено лице, което е видно от изричните разпоредби на чл. 450, ал. 3 и чл. 507 ГПК по отношение на момента, от който запорът поражда действие, като законът не свързва това действие със съществуването на вземането. Последното не е част от фактическия състав по налагането на запора, а е от значение за това, дали той може да доведе до предвидените в закона последици и да послужи за удовлетворяване на взискателя или не. В случай, че вземането не съществува, запорът не може да породи предвидените в закона последици, а оттам и не може да се реализира изпълнителния способ, от който той е част, като вземането на кредитора ще остане неудовлетворено. Тази невъзможност обаче е обективна и се дължи на несъществуване на вземането, което не е следствие от поведението на длъжника или от извършени от него действия. Съгласно чл. 79, ал. 1 ГПК разноските по принудителното изпълнение са за сметка на длъжника, освен в случаите, когато той не е дал повод за образуване на изпълнителното производство, тъй като е изпълнил задължението си преди това или пък, когато изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или бъдат отменени от съда. По своето естество отговорността на длъжника за разноски в изпълнителното производство е деликтна, като е ограничена до размера на извършените в производството разноски и има обективен характер, тъй като за реализирането й не се изисква наличието на виновно поведение от страна на длъжника. Тази отговорност намира своето основание в това, че не изпълнявайки доброволно задължението си, длъжникът е станал причина за образуване на изпълнителното производство, а оттам и за извършените от взискателя в същото разноски. Тези разноски обаче трябва да са били във връзка с изпълнението и да са били необходими за принудителното реализиране на вземането. Затова длъжникът не отговаря за онази част от разноските, чието извършване не е било необходимо с оглед на реализиране на вземането, както и за тези, които са били извършени във връзка с изпълнителни способи, които са останали нереализирани, тъй като взискателят е бил удовлетворен чрез други способи. В последния случай нереализираните изпълнителни способи се приравняват на такива, изоставени от взискателя. Длъжникът не може да носи отговорност и за разноските, които са направени във връзка с изпълнителни способи, насочени върху имущество, което не е съществувало в патримониума му към момента на предприемане на изпълнението, когато тази липса е обективна, т. е. не е вследствие на негово действие или поведение, което е непротивопоставимо на взискателя. В този случай изпълнителният способ няма да бъде реализиран поради обективни причини, стоящи извън поведението на длъжника. При липсата на поведение на длъжника, което да е станало пречка за реализирането на изпълнителния способ, което поведение е основание за възникването на отговорността на длъжника за разноски по изпълнението, на него не може да му бъде възложена отговорността за извършените от взискателя във връзка с нереализирания изпълнителен способ разноски, а същите следва да останат в тежест на извършилия ги, като в тази връзка са и т. 6 и т. 11 от ТР № 2/26.02.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС. Взискателят може да избегне извършването на тези разноски, ако извърши предварително проучване на имуществото на длъжника по чл. 431 ГПК и чл. 18 ЗЧСИ, като пропускът това да бъде направено не може да се вмени във вина на длъжника. С оглед на горното, изпращането на запорно съобщение до банката представлява действие по налагането на запор, дори и в случаите, в които е върнато уведомление по чл. 508 ГПК, че длъжникът не разполага със сметка в банката. От значение за определяне на вида на действието е материализираното в него изявление на съдебния изпълнител, а не дали са настъпили свързаните с това изявление правни последици. Поради това разпореждането на съдебния изпълнител за налагане на запор върху несъществуваща банкова сметка не може да се трансформира в действие по проучването на имущественото състояние на длъжника, независимо от това дали запорът е породил предвиденото в закона действие или не. Налице е изпълнително действие, за което длъжникът не носи отговорност за разноски.

Предвид на горните съображения Общото събрание на Гражданската и Търговските колегии на Върховния касационен съд

 

РЕШИ:

 

1) Не може да се извърши въвод във владение срещу трето лице, което е придобило владението върху имота преди завеждане на делото, по което е постановено изпълняваното решение, и ако такъв бъде извършен, това лице може да защити правата си чрез обжалването му по реда на чл. 435, ал. 5 ГПК. В случай, че третото лице пропусне срока за обжалване на извършения въвод, то може да предяви владелчески иск по чл. 75 или чл. 76 от ЗС срещу взискателя. Това лице не може да се ползва от предвидената в чл. 523, ал. 2 и чл. 524 ГПК защита.

2) На обжалване по реда на чл. 435, ал. 2 ГПК подлежи всеки акт на съдебния изпълнител, в който се определя размера на задължението на длъжника за разноските по изпълнението.

3) Изпълнителният способ, чрез който се провежда принудителното изпълнение на определения от съда режим на лични отношения между родител и дете, е този по чл. 528, ал. 5 ГПК, като в този случай глобата по чл. 527, ал. 3 ГПК представлява санкция за неизпълнението на задължението по чл. 528, ал. 2 от страна на длъжника, а не изпълнителен способ, чрез който се реализира изпълнението.

4) Искът по чл. 440, ал. 1 ГПК е допустим и в случаите, когато третото лице се намира във владение на вещта, върху която е насочено принудителното изпълнение в деня на запора, възбраната или предаването й, ако се отнася за движима вещ с изключение на случаите, когато това трето лице е упражнило правото си на жалба по чл. 435, ал. 4 ГПК и жалбата е била уважена.

5) Изпращането на запорно съобщение до банка в хипотезата, при която съдебният изпълнител е получил на основание чл. 508, ал. 1 ГПК отговор, че длъжникът няма сметка в съответната банка, представлява действие по налагане на запор, но длъжникът не отговаря за разноските по извършването му и те остават за сметка на взискателя.

ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 3 ОТ 10.07.2017 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 3/2015 Г., ОСГТК НА ВКС

  Ключови думи: адвокат, Пловдив, изпълнително дело, съдебен изпълнител, въвод във владение, запор на банкови сметки, разноски и такси   Тълкувателното дело е образувано с разпореждане на председателя на ВКС от 16.09.2015 година, което е допълнено с разпореждане от 28.01.2016 година и разпореждане от 28.11.2016 година, на основание чл. 128, ал. 1 във връзка с […]

 

Автор: адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ,

доктор по гражданско и семейно право

 

Ключови думи: такси, разноски, ТТР към ЗЧСИ, налагане на запор, вземания на длъжника, банкови сметки, чл. 79 ГПК, чл. 507 ГПК, чл. 508 ГПК.

 

Очертаване на ключовите въпроси

Спорният въпрос касае решаването на конфликта между интересите на взискателя, ЧСИ и длъжника в частната хипотеза на принудително изпълнение върху вземания на длъжника по банкови сметки. Те се развиват на плоскостта на две отделни правоотношения. Първото е процесуалното отношение между взискателя и ЧСИ и възникващите права и задължения между тях в рамките на висящото изпълнително дело. Второто е материалното отношение между взискателя и длъжника по повод на дължимостта на таксите по ТТР към ЗЧСИ. Тази отговорност е част от общата отговорност за разноските по изпълнителното производство по чл. 79 ГПК. Тези две правоотношения между отделните лица са правно и логически свързани с оглед на изграждането на изпълнителния способ. Поради това те трябва да бъдат разгледани в едно неделимо цяло, като в центъра на анализа трябва да се постави въпросът за задължението за заплащане на дължимата такса.

Дали изпращането на запорно съобщение до банката в качеството й на трето задължено лице е първото същинско изпълнително действие по изграждане на фактическия състав на изпълнителния способ? Каква е разликата между „успешно“ и „неуспешно“ извършване на изпълнително действие по „налагане на запор“ по смисъла на т. 9 от ТТР към ЗЧСИ? В тежест на кое лице е гражданската отговорност за дължимата такса за извършване на това действие на ЧСИ, когато длъжникът няма открита банкова сметка?

На тези въпроси ще дам отговор в следващите редове на настоящата статия.

 

Изграждане на изпълнителния способ

Запорното съобщение при приложение на изпълнителния способ „Принудително изпълнение върху вземания на длъжника“ в хипотезата на вземания към банка надхвърля типичната правна същност на всеки един запор като обезпечителна мярка. Това изпълнително действие в конкретната хипотеза няма за цел единствено да подготви успешното осребряване на секвестируемо имущество на длъжника при реализацията на продан, каквато цел е налице например при проданта на движими вещи (чл. 465 и сл. ГПК), принудително изпъленение върху ценни книжа (чл. 515-516 ГПК), принудително изпълнение върху дял от търговско дружество (чл. 517 ГПК) и т. н. Запорът обаче се свързва и с пораждането на преки задължения за третото задължено лице – банката, която трябва в тридневен срок от връчването на запорното съобщение да съобщи на ЧСИ признава ли за основателно вземането, върху което се налага запорът, и готова ли е да го плати, има ли претенции от други лица върху същото вземане, наложен ли е запор и по други изпълнителни листове върху това вземане и по какви претенции – чл. 507, ал. 1 ГПК. Законът не поставя специални изисквания спрямо вземането към момента на получаване на запорното съобщение. Без значение е дали то е изискуемо или неизискуемо, спорно или безспорно, условно или срочно.[1] Тоест, без значение е дали към момента на получаване на запорното съобщение от банката за нея вече е настъпил падежът на задължението за плащане на длъжника. Задължително е обаче към този момент да е налице поне открита банкова сметка, дори и в нея да липсват парични средства, за да може запорът да бъде наложен.

Ако липсват парични средства, запорът ще е наложен върху бъдещо вземане, което ще възникне при  условие, че банковата сметка бъде захранена за вбъдеще. Едва тогава банката ще може да изпълни императивната заповед на ЧСИ в запорното съобщение и фактическият състав на изпълнителния способ ще бъде реализиран в цялост.

Ако вземането не се оспорва от банката и длъжникът има открита банкова сметка, тя трябва да уведоми ЧСИ, че запорът на вземането е наложен. При наличието на парична сума по сметката на длъжника, банката е длъжна да се подчини на императивната заповед на ЧСИ и да предаде дължимата сума, която да послужи за удовлетворение на взискателя – арг. от чл. 507, ал. 3 ГПК.

Тук могат да се направят два извода. Първо, гореизложеното представлява перфектната хипотеза на реализирания в пълнота изпълнителен способ. При нея е достатъчно да е налице открита банкова сметка на името на длъжника. В този случай запорът се счита наложен спрямо банката от деня, в който е получила запорното съобщение – чл. 450, ал. 3 ГПК. Второ, без значение е дали запорът ще се наложи върху съществуващо или бъдещо вземане на длъжника спрямо банката. Достатъчно е да е налице открита банкова сметка.

От тези изводи става видно, че изпращането на запорното съобщение от ЧСИ на банката е първият елемент от фактическия състав на изпълнителния способ. Вторият елемент е признаването на вземането от банката, което предполага най-малкото наличието на открита банкова сметка на името на длъжника. Третият елемент от фактическия състав е изпълнението от страна на банката. Това е преводът на секвестируемата парична сума по вземането, обект на принудителното изпълнение, по посочената сметка в запорното съобщение с титуляр ЧСИ.

Тук обаче трябва да се подчертае, че принудителното изпълнение ще е неуспешно само ако липсва банкова сметка на името на длъжника, без значение дали по нея има реални парични суми. От нейното наличие зависи дали запорът ще е наложен върху съществуващо или бъдещо вземане, или въобще ще липсва фактическа и правна възможност за налагане на запора.

 

Процесуалното отношение между взискателя и ЧСИ

Изясняването на въпроса за правната същност на запора като част от фактическия състав на изпълнителния способ е съществено, доколкото трябва да се подчертае характерът на процесуалното задължение на взискателя за заплащане на таксите на ЧСИ в рамките на висящото изпълнително производство. Тяхното заплащане е за извършването на услуга[2] от ЧСИ, която се изразява единствено в задължение за спазването на определено поведение – facere. ЧСИ не се задължава за постигането на успешен резултат. В разглеждания случай задължението на ЧСИ се отнася единствено до предприемане на действията по изграждане на изпълнителния способ „Принудително изпълнение върху вземания на длъжника“. Без значение е дали предприетите действия са успешни или неуспешни и са довели до желания резултат. Единственото важно условие е те да бъдат предприети съобразно искането на взискателя, което е задължително за ЧСИ – арг. от чл. 426, ал. 2 ГПК във вр. с чл. 19, ал. 3 ЗЧСИ. Изложеното се отнася по идентичен начин и в хипотезата на възлагане по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ.

Горното води до извода, че на плоскостта на процесуалното отношение между взискателя и ЧСИ, взискателят има правото да иска предприемането на действия по изграждане на изпълнителния способ и задължението за заплащане на съответната такса за тях, а ЧСИ има правото да получи дължимата такса от взискателя и задължението да предприеме поисканите изпълнителни действия. В това се изразява съдържанието на процесуалното отношение между тези две лица.

От изложеното става видно, че изпращането на запорното съобщение до банката никога няма характер на проучвателно действие на имущественото състояние на длъжника по смисъла на чл. 431, ал. 3 ГПК. Поради това няма как да се обоснове, че то трябва да се таксува от ЧСИ по т. 3 от ТТР към ЗЧСИ – 6 лв. с ДДС. То няма чисто информационна функция, която има за цел да осигури възможност за преценка дали е налице съществуващ обект на принудително изпълнение и дали е възможно даден изпълнителен способ да бъде приложен. То представлява първото изпълнително действие по изграждане на изпълнителния способ. Той дава достатъчно свобода на взискателя и ЧСИ, като дори не урежда задължение за проверка дали е налице обект за принудително изпълнение.[3] Това изпълнително действие надхвърля тази цел и това е една от съществените разлики с другите изпълнителни способи, например изпълнение върху недвижими имоти. Това води до извод, че при поискване от страна на взискателя или предприето изпълнително действие въз основа на възлагане по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ по налагане на запор на вземания на длъжника по банкови сметки винаги се дължи такса в размер на 18 лв. с ДДС съобразно т. 9 от ТТР към ЗЧСИ. По принцип тя трябва да бъде заплатена авансово от взискателя преди предприемане на изпълнителното действие по изпращане на запорното съобщение – чл. 80 ЗЧСИ.

 

Материалното отношение между взискателя и длъжника

Изложеното трябва да се съобрази и с диспозитива на т. 11 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС. Ако взискателят не е внесъл авансово дължимата такса, ЧСИ я събира от длъжника съгласно чл. 79, ал. 2 ГПК, когато длъжникът отговаря за тази такса. Когато длъжникът не отговаря за тази такса, ЧСИ може да претендира плащането й от взискателя по реда на чл. 410, ал. 1 ГПК, независимо от нейния размер. Изпълнителното действие не е опорочено поради невнасянето от взискателя на авансово дължимата такса за него. Несъбирането от ЧСИ на авансово дължимата такса от взискателя съставлява дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 67 ЗЧСИ.

Става видно, че в хипотезата на изпратено запорно съобщение до банка, която уведомява впоследствие ЧСИ, че длъжникът няма открита банкова сметка и длъжникът няма вземане към нея – следователно въобще липсва обект на принудително изпълнение, т. 11 от посоченото ТР трябва да се обвърже логически с т. 6 от същото ТР, в която изрично е посочено, че длъжникът не отговаря за изпълнителните способи, които не са приложени.

Тук могат да се зададат два съществени въпроса. Те трябва да се отнесат на плоскостта не на процесуалното отношение между взискателя и ЧСИ, а на плоскостта на материалното отношение между взискателя и длъжника по повод на отговорността за таксите в изпълнителното производство. Последното също се развива по време на висящото изпълнително дело, но тук вече ЧСИ не е страна. Характерът на правоотношението също е различен, поради което трябва да бъде изяснен.

Може ли въобще да се счита за „приложен“ изпълнителен способ при липсата на открита банкова сметка на името на длъжника? Трябва ли длъжникът да носи имуществена отговорност по чл. 79 ГПК за предприетите от ЧСИ изпълнителни действия в полза на взискателя спрямо несъществуващ обект на принудително изпълнение?

Отговорите и на двата въпроса трябва да са отрицателни. Трябва да се изходи от позицията, че взискателят има правото да иска от ЧСИ предприемането на действия по налагане на запори за вземания на длъжника по банкови сметки само с простото твърдение за тяхното съществуване и посочване на третото задължено лице, но в същото време тази свобода е балансирана от законодателя. Взискателят понася неблагоприятните последици от липсата на открита банкова сметка на името на длъжника. Това има имуществено измерение и се изразява в едноличното понасяне на тежестта относно дължимостта на таксите по т. 9 от ТТР към ЗЧСИ. Поради това взискателят трябва да понесе последиците от исканията си за налагане на запори на вземания към банки, в които длъжникът няма открити сметки и банката няма обективна възможност да изпълни задължението си по запорното съобщение – чл. 507 и 508 ГПК.

Този извод се налага и от даването на ясна представа, че отговорността на длъжника спрямо взискателя за разноските в гражданския процес е деликтна. В този смисъл е и р. № 189 от 20.06.2014 г. по гр. д. № 5193/2013 г., IV г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Тя е особен вид обективна (безвиновна) отговорност. Този извод е приложим и в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ГПК.

Тези вземания за такси са вреда за взискателя, тъй като обременяват неговия патримониум. Принципът е, че гражданска отговорност се носи само при причинени вреди. Ако таксите са платени авансово от взискателя, те трябва да се възстановят от имуществото на длъжника. Тяхното заплащане от взискателя е вреда за него, защото намалява актива от имуществото му. Ако не са платени авансово, те отново обременяват патримониума на взискателя, тъй като той продължава да ги дължи на ЧСИ. И в този случай те са вреда, защото увеличават пасива от имуществото му и поради това той е изправен пред заплахата ЧСИ да се снабди със заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и да проведе принудително изпълнение срещу него.

Тук обаче трябва да се посочи, че вредата трябва винаги да е обвързана с противоправното деяние на длъжника. Как обаче трябва да обясним този елемент от фактическия състав на деликтната отговорност в конкретния случай? Той трябва да се постави на плоскостта на факта, че длъжникът е предизвикал образуването на изпълнителното производство. В светлината на деликтната отговорност на длъжника за таксите, това противоправно деяние трябва да се конкретизира в това, че длъжникът неоснователно задържа за себе си парични суми и отказва по доброволен път да ги предостави на ЧСИ. По аргумент от чл. 133 ЗЗД те трябва да послужат за удовлетворяване на законосъобразните интереси на взискателя, и то без значение дали вземането съществува или е бъдещо. Тоест, това е противоправно бездействие от страна на длъжника. Ако банкова сметка не е налице, тогава не може да се говори за неизпълнение на задължението на длъжника. Следователно няма да е налице противоправно деяние. За наличието на всички елементи на този фактически състав трябва да следи ЧСИ – арг. от т. 11 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС. Причината за това е, че отговорността за разноските по чл. 79 ГПК се поражда в рамките на висящото изпълнително производство – това вземане на взискателя не е инкорпорирано в изпълнителния лист, неговият размер се определя от ЧСИ в постановлението за разноските, както и в разпределението по чл. 460 ГПК. Тоест, ЧСИ разполага както със законовите правомощия, така и с цялата информация и законови средства да прецени по обективни критерии в чия тежест са разноските за таксите по т. 9 от ТТР към ЗЧСИ, които са начислени при неуспешни опити за налагане на запори по чл. 507 ГПК. Ако тези актове са незаконосъобразни и преценката на ЧСИ е неправилна, тогава длъжникът има възможността да ги обжалва в законоустановените кратки срокове – вж. чл. 435, ал. 2 ГПК във вр. с. чл. 436, ал. 1 ГПК и чл. 462, ал. 2 ГПК във вр. с. чл. 463 ГПК. По този начин законодателят създава баланс  между интересите на взискателя и длъжника, като държи сметка за принципите на законосъобразност, бързина и ефективност на изпълнителното производство.

 

Заключение

Действието по предприемане на налагане на запор се извършва с изпращането на запорно съобщение от ЧСИ до банката. За предприемането на това действие взискателят винаги дължи на ЧСИ такса съобразно т. 9 от ТТР към ЗЧСИ. При липсата на открита банкова сметка с титуляр длъжникът по изпълнителното дело не е налице обект на принудително изпълнение и длъжникът не носи отговорност за тази такса. Тя остава в тежест на взискателя.

В този смисъл е и приетото в Тълкувателно решение от 10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г., ОСГТК на ВКС, в което е прието следното:

Запорът върху вземания на длъжника представлява разпореждане на съдебния изпълнител, с което определено вземане на длъжника се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя и се забранява на длъжника, под страх от наказателна отговорност, да се разпорежда с него, а на третото задължено лице – да извършва плащания на длъжника. Целта му е да запази това вземане в патримониума на длъжника, като наред с това осуети и погасяването му чрез извършено от длъжника по вземането плащане, за да може то да послужи за удовлетворяването на взискателя. Спрямо длъжника по изпълнението запорът се налага чрез посочването му в поканата за доброволно изпълнение или с получаване на съобщението за това, ако действието се предприема в един последващ етап от изпълнението. По отношение на третото задължено лице запорът се счита наложен от деня, в който му е връчено запорното съобщение. От този момент на третото лице се забранява да извършва плащания на длъжника и то придобива качеството на пазач по отношение на сумите. Процесуалната последица от наложения запор е възможността, при липса на доброволно изпълнение, съдебният изпълнител да възложи запорираното вземане на взискателя за събиране или вместо плащане по реда на чл. 510 ГПК. Затова запорът върху вземания на длъжника представлява изпълнително действие, което е част от предвидения в ГПК изпълнителния способ „Изпълнение върху вземания на длъжника“. За да може изпълнението по този способ да се насочи към определено вземане на длъжника, не е нужно същото да е изискуемо. Изпълнението, респективно запорът могат да бъдат насочени и върху вземания, които са условни, срочни, спорни и дори такива, изпълнението на които зависи от насрещна престация на длъжника. Вземането не съществува като факт от обективната действителност, поради което установяването му и правата върху него не може да бъде извършено чрез проверка, подобна на тази по чл. 465 ГПК за движимите вещи и по чл. 483 ГПК за недвижимите имоти. Затова при налагането на запора не се изисква предварителна проверка за това дали вземането действително съществува. Налагането на запора и последващите изпълнителни действия по отношение на вземането се предприемат само въз основа на твърденията на взискателя, че неговият длъжник има определено вземане към трето лице. Запорът се счита наложен само с разпореждането на съдебния изпълнител и с получаване на запорното съобщение от третото задължено лице, което е видно от изричните разпоредби на чл. 450, ал. 3 и чл. 507 ГПК по отношение на момента, от който запорът поражда действие, като законът не свързва това действие със съществуването на вземането. Последното не е част от фактическия състав по налагането на запора, а е от значение за това, дали той може да доведе до предвидените в закона последици и да послужи за удовлетворяване на взискателя или не. В случай, че вземането не съществува, запорът не може да породи предвидените в закона последици, а оттам и не може да се реализира изпълнителния способ, от който той е част, като вземането на кредитора ще остане неудовлетворено. Тази невъзможност обаче е обективна и се дължи на несъществуване на вземането, което не е следствие от поведението на длъжника или от извършени от него действия. Съгласно чл. 79, ал. 1 ГПК разноските по принудителното изпълнение са за сметка на длъжника, освен в случаите, когато той не е дал повод за образуване на изпълнителното производство, тъй като е изпълнил задължението си преди това или пък, когато изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или бъдат отменени от съда. По своето естество отговорността на длъжника за разноски в изпълнителното производство е деликтна, като е ограничена до размера на извършените в производството разноски и има обективен характер, тъй като за реализирането й не се изисква наличието на виновно поведение от страна на длъжника. Тази отговорност намира своето основание в това, че не изпълнявайки доброволно задължението си, длъжникът е станал причина за образуване на изпълнителното производство, а оттам и за извършените от взискателя в същото разноски. Тези разноски обаче трябва да са били във връзка с изпълнението и да са били необходими за принудителното реализиране на вземането. Затова длъжникът не отговаря за онази част от разноските, чието извършване не е било необходимо с оглед на реализиране на вземането, както и за тези, които са били извършени във връзка с изпълнителни способи, които са останали нереализирани, тъй като взискателят е бил удовлетворен чрез други способи. В последния случай нереализираните изпълнителни способи се приравняват на такива, изоставени от взискателя. Длъжникът не може да носи отговорност и за разноските, които са направени във връзка с изпълнителни способи, насочени върху имущество, което не е съществувало в патримониума му към момента на предприемане на изпълнението, когато тази липса е обективна, т. е. не е вследствие на негово действие или поведение, което е непротивопоставимо на взискателя. В този случай изпълнителният способ няма да бъде реализиран поради обективни причини, стоящи извън поведението на длъжника. При липсата на поведение на длъжника, което да е станало пречка за реализирането на изпълнителния способ, което поведение е основание за възникването на отговорността на длъжника за разноски по изпълнението, на него не може да му бъде възложена отговорността за извършените от взискателя във връзка с нереализирания изпълнителен способ разноски, а същите следва да останат в тежест на извършилия ги, като в тази връзка са и т. 6 и т. 11 от ТР № 2/26.02.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС. Взискателят може да избегне извършването на тези разноски, ако извърши предварително проучване на имуществото на длъжника по чл. 431 ГПК и чл. 18 ЗЧСИ, като пропускът това да бъде направено не може да се вмени във вина на длъжника. С оглед на горното, изпращането на запорно съобщение до банката представлява действие по налагането на запор, дори и в случаите, в които е върнато уведомление по чл. 508 ГПК, че длъжникът не разполага със сметка в банката. От значение за определяне на вида на действието е материализираното в него изявление на съдебния изпълнител, а не дали са настъпили свързаните с това изявление правни последици. Поради това разпореждането на съдебния изпълнител за налагане на запор върху несъществуваща банкова сметка не може да се трансформира в действие по проучването на имущественото състояние на длъжника, независимо от това дали запорът е породил предвиденото в закона действие или не. Налице е изпълнително действие, за което длъжникът не носи отговорност за разноски.

 

[1] Вж. В. Попова – В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. Девето преработено и допълнено издание. С.: Сиела, 2012, с. 1081; Градинарова, Т. Гражданско изпълнително производство (курс лекции). Издателски център при РУ „А. Кънчев”, 2015, с. 283.

[2] В този смисъл по повод на съдебните такси – вж. Кучев, С. Съдебни такси. – ГСУЮФ, т. 74, 1981, № 3. Трудът е достъпен и на: http://www.sadebnopravo.bg/.

[3] Вж. изложеното от В. Попова – В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Цит. съч., с. 1081.

Защита на длъжника при запор на вземания по банкови сметки

  Автор: адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ, доктор по гражданско и семейно право   Ключови думи: такси, разноски, ТТР към ЗЧСИ, налагане на запор, вземания на длъжника, банкови сметки, чл. 79 ГПК, чл. 507 ГПК, чл. 508 ГПК.   Очертаване на ключовите въпроси Спорният въпрос касае решаването на конфликта между интересите на взискателя, ЧСИ и длъжника в […]

Автор:

адв. МАРГАРИТА БАЛАБАНОВА –

редовен докторант по Търговско/Стопанско право към ИДП при БАН

 

Ключови думи: адвокат, запис на заповед, менителница, кауза, обезпечение, абстрактни сделки, доказателствена тежест, обезпечение

  1. Проблем

Какво означава кауза на сделката? Елемент ли е тя от съдържанието на облигационното отношение? Самостоятелно основание ли е тя за нищожност на сделките? Има ли деление на договорите на абстрактни и каузални? Абстрактни ли са т. нар. „абстрактни сделки“? Може ли да се уговаря абстракност по волята на страните? Могат ли записът на заповед и другите менителнични сделки да служат за обезпечение на друго правоотношение? Могат ли да се правят възражения по менителничния ефект, основани на извънменителнично правоотношение? Следи ли съдът служебно за наличието на основание при менителничните сделки? Как се разпределя доказателствената тежест относно наличието на каузално правоотношение, свързано с менителничния ефект? Това са едни от най-спорните въпроси, поставяни в теорията и в практиката, по които са давани нееднаки отговори. С настоящата разработка ще изследвам поставените въпроси като разгледам различните теоретични обяснения, давани в доктрината, и установената практика на Върховния касационен съд (ВКС). Ще дам отговори на поставените проблеми.

  1. Кауза

Един от най-спорните институти в доктрината е този за каузата на сделките. Някои кодификации издигат каузата като ключово условие за сключването на договора. Пример е Италианският граждански кодекс от 1942 г.

Други граждански кодекси избират едно по-радикално решение, премахвайки основанието от условията за сключване на договора или за възникване на задължението. Германският граждански кодекс от 1900 г. не разглежда каузата като нещо повече от конститутивен елемент на волеизявлението. Единственото му споменаване се отнася до неоснователното обогатяване, но то се явява само средство за доказване, ако е необходимо, на намерението на страните да се задължат чрез договор. Швейцарският  кодекс за задълженията (1912 г.) следва същата линия и при сключване на договора изисква единствено наличие на насрещни волеизявления на страните, а условията за сключването му не са предмет на задълбочено разглеждане. Португалският кодекс от 1865 и 1966 г. запазва изброяването на ключовите елементи на договора (правоспособност, съгласие и предмет), но сред тях не се съдържа основанието. Основанието е  премахнато и в гражданските кодекси на редица страни от Южна Америка,  като  например  Мексико (1870 г.), Никарагуа (1904 г.), Бразилия (1906 г.), Перу (1876 г.), а също така и от Северна Америка – Канада (1991 г.). Във Франция в проекта за реформа в договорното право на Министерството на правосъдието основанието не намира място сред условията на договора. Липсата му е показателна за стремежа към модернизация на френското договорно право в съответствие с тенденциите на европейското частно право[1].

На национално ниво основанието е уредено в чл. 26, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), според който: „Нищожни са и договорите, които имат невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие, предписана от закона форма, основание, както и привидните договори. Основанието се предполага до доказване на противното“.

В правната докрина са налице различни виждания за каузата и нейното значение. Някои автори отричат нейното съществуване като елемент от съдържанието на сделката[2]. Аргументи в подкрепа на това становище са, че основанието е психологическо явление и като такова се слива с волеизявлението. А ако има обективни икономически граници, съвпада с предмета.

Други автори считат, че договорът е винаги каузална сделка, а абстрактни могат да бъдат само едностранните сделки, и следователно деленето на каузални и абстрактни не се отнася до договорите, а до едностранните сделки[3].

Преобладаващо е разбирането, че основанието на сделката е типичната и непосредствена правна цел, която се преследва от страните. Според Решение № 889/27.10.2008г., постановено по гр. д. № 3994/2007г., I г. о. на ВКС основанието представлява типичната правна цел на една сделка или правно действие и следва да бъде разграничаванa от намерението или мотива, с който това действие е било извършено.

Приема, се че непосредствената цел, към която са насочени всички каузални сделки от даден вид, е еднаква[4]. В теорията е прието, че се разграничават четири вида непосредствени правни цели, които каузалните сделки могат да преследват: acquirendi causa – да се придобие едно право, credendi causa – да се придобие едно вземане, donandi causa – да се прехвърли безвъзмездно имущество, solvendi causa – да се погаси съществуващо правно задължение.

Според друго виждане, под основание следва да се разбира не целта на договора, а на отделното волеизявление. Така се избягва проблемът с формулирането на обща цел при договорите, обяснява се по-точно същността на явлението, правото се съобразява в по-голяма степен с действителната воля на страните и се разширява категорията на основанията, което съответства на действителната воля на страните. Може да се атакува сделката, щом е опорочено основанието само на едната страна.[5]

Считам за най-обосновано и правилно последното разбиране. Според мен не във всички случаи непосредствените цели на двете страни по правоотношението съвпадат. Така например при дарението целта на страната, която дарява, е да се надари друго лице. Целта на надарения обаче не е и не може да е същата. Целта на надарения е да придобие едно право. Неговото основание е различно от това на дарителя. При договорите, при които има разнородност на дължимите престации, има поне две каузи, които са различни за двете страни. Това е основание да се приеме, че каузите не са определен и затворен брой[6]. Възможно е понякога основанието на двете страни да са еднакви по вид. Така е, например, при замяната. Във френската доктрина преди основанието да отпадне от условията за валидност на договора преобладава схващането, че то е основен елемент на договорното задължение, а не на договора[7].

  1. Самостоятелно основание за нищожост на договорите ли е липсата на кауза?

В доктрината се поддържа становище, че липсата на основание не е самостоятелно основание за нищожност на правните сделки, а сумарно понятие, водещо или свеждащо се до множество специално изброени в закона основания[8]. Така, ако основанието на сделката противоречи на закона, то последицата ще е нищожност, но не поради липса на основание, а поради противоречие със закона или заобикалянето му – чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Ако пък каузата противоречи на добрите нрави, то основанието за нищожност ще е противоречие с добрите нрави – чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

Според мен това мнение не може да бъде споделено. Отделните искове за прогласяване на нищожност на една правна сделка на различни правни основания при условията на кумулативност е допустимо, ако ищецът обоснове правен интерес за предявяване на иска с оглед на различните правни последици, които законът свързва с обявяване на нищожността за страните по сделката[9]. Тоест, сделката може да е нищожна едновременно на две основания, а не едното да изключи другото. Така например сделката може да е нищожна както поради противоречие с добрите нрави, така и поради липса на основание.

Също така, макар липсата на кауза като основание за нищожност да се използва рядко в практиката, това не значи, че я няма. Един закон не губи задължителната си сила поради неприлагането му. Неприлагането може да послужи на законодателя като мотив за отмяна, но последната не настъпва автоматично[10]. Начините за отмяна на закон са предвидени в Закона за нормативните актове (ЗНА). Това може да стане само с по-нов нормативен акт, който отменя стария изрично (чл. 11, ал. 3 ЗНА) или мълчаливо (чл. 11, ал. 1 ЗНА).

Малко са случаите в съдебната практика, когато е приемано, че договорът е нищожен поради липса на основание.  На първо място, приемано е, че е налице е нищожност по чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД при договора за прехвърляне на имот срещу задължение за гледане и издържка, когато приобретателят знае, че прехвърлителят е в тежко здравословно състояние и скоро ще умре. Такова заболяване е налице както при онкологичните, така и мозъчносъдовите – инсулти, сърдечносъдови – инфаркти, напреднал стадий на сърдечна или дихателна недостатъчност, и то в т. нар. терминален стадий (предшестваща смъртта в период от няколко дни), характеризираща се с пълна физическа изнемощялост, невъзможност за дори елементарни движения и т. н. Изискваният според критериите на установената съдебна практика времеви период от сделката до настъпването на смъртта е съвсем кратък – дни, по-малко от месец[11]. Става ясно, че приложното поле на липсата на основание е много ограничено дори в разглежданата хипотеза.

Както е безспорно в практиката и доктрината, договорът за прехвърляне на имот срещу гледане и издръжка е алеаторен по своя характер. Разграничаващият критирий за деленето на сделките на алеаторни и кумутативни е рискът. При алеаторните сделки едната от страните не знае точно размера на задължението си или какво ще получи като насрещна престация. Тази страна носи риск от сключения договор. При тези сделки не е приложим принципът на еквивалентност на престациите.

Дори при влошено здравословно състояние на лицето трудно може точно да се предвиди кога ще настъпи неговата смърт, колко време ще продължат грижите за него, а и колко големи ще са разходите за издръжка на прехвърлителя, тъй като влошеното здраве изисква по-големи финансови разходи. Именно в това се състои алеаторният характер на договора – рискът от неизвестността какво ще даде едната страна по договора, респективно какво ще получи другата страна.

Допускането, че прехвърлителят по алеаторния договор за продажба на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане може скоро да умре, не е равнозначно на знание за близка, скорошна и неизбежна смърт и не лишава уговорените насрещни престации от еквивалентност. Ако независимо от напредналата възраст на прехвърлителя и негово недобро здравословно състояниене не са налице видими признаци за тежко здравословно състояние с неизбежен фатален край, както и липсата на неизлечима болест, то именно съзнаваната необходимост от постоянни грижи занапред, предвид конкретен риск от влошаване, е основанието за сключване на такъв договор. Обратното ще означава по формални признаци като възраст или здравословно състояние да се отрече възможността за прехвърлителя да предложи свое имущество, за да си осигури така необходимите му лични грижи в критичен за него момент, което е неприемливо от гледна точка на гражданското право – така Решение № 569 от 08.03.2011 г. по гр. д. № 76/2009 г. на IV г. о. на ВКС и Решение № 384 от 10.05.2010 г. по гр. д. № 1190/2009 г. на III г. о. на ВКС[12].

Да приемем, че е възможно да се знае точно кога ще настъпи смъртта на прехвърлителя на имот и приобретателят знае за тази предстояща смърт. Защо да лишаваме едно лице от възможността да се разпорежда с имуществото си, за да получи нужните грижи и издръжка през остатъка от живота си. Действа принципът на свобода на договаряне и страните са свободни да уговарят съдържанието на сключвания между тях договор. В този случай целта на прехвърлителя ще е да си осигури грижи и издръжка за определен период от време, а целта на прехвърлящия ще е да придобие имот. Двете страни са се съгласили, че престациите за тях са еквивалентни. Не можем да ги лишим от възможността да сключат договор с такова съдържание и ако такъв е налице, то според мен той не е недействителен поради липса на основание. Поради изложените причини, въпреки че съдебната практика приема, че такъв договор е нищожен, не мога да споделя това разбиране.

Друг случай, в който съдът е приел, че договорът е нищожен поради липса на основание е при договор за замяна, когато една от насрещните страни притежава към датата на сделката и двата имота, които ще се разменят. Поради това е стигнато до извод, че договорът не е насочен към взаимно разместване на блага[13]. В разглежданата хипотеза може да се приеме, че липсва основание за едната страна, тъй като тя вече е собственик на насрещната престация и не може втори път да ѝ се прехвърли собствеността.

Макар с малко практическо значение, липсата на кауза е самостоятелно основание за нищожност на договора и ограниченото ѝ приложно поле не може да аргументира противното. Дори една норма да не се прилага изобщо в практиката, това не води автоматично до загубата на нейната задължителна сила.

Обобщение от изложеното дотук е, че под кауза следва да се разбира непосредствената цел, към която е насочено волеизявлението на всяка от страните по сделката. Каузите не са определен брой и не могат да се типизират за всички договори. Липсата на кауза е самостоятелно основание за нищожност на договорите съгласно изричната разпоредба на чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД.

  1. Абстрактни ли са менителничните сделки?

Приема се, че абстрактните сделки са тези, при които правото не се интересува от целта на волеизявленията. Те са действителни, дори и при липса на основание[14]. Приема се, че записът на заповед, менителницата и чекът са абстрактни, защото от уредените в закона за тях реквизити не личи каква е непосредствената цел, която се преследва с поемането на имуществените задължения по тях[15]. Това разбиране не може да бъде споделено. Аргументите ми в тази насока са следните.

Всяка сделка има непосредствена правна цел, която преследва. Всяка има правно действие и последици, към които е насочена. Ако няма правна цел и правото се дезинтересираше от нея, това значи че нямаше да има и правни последици. На база на това трябва да се приеме, че всички сделки имат кауза. Абстрактните сделки не съществуват. Доколкото абстрактни сделки няма, деленето на сделките на абстрактни и каузални е логически немисимо[16].

В настоящото изложение ще развия аргументи, обосноваващи изводите ми относно каузалния характер на менителничните ефекти, като изследвам в частност записа на заповед, тъй като съдебната практика по отношение на него е най-богата. Но казаното е относимо и за менителницата и чека.

Записът на заповед е ценна книга, материализираща права. Последният е едностранна сделка, облечена в законоустановена форма, по силата на която издателят безусловно обещава да заплати на друго лице или на негова заповед определена парична сума[17]. Реквизитите му са изброени изчерпателно в чл. 535 Търговския закон (ТЗ). Документ, който не съдържа някой от тях, не е запис на заповед, освен в предвидените в ТЗ изключения. Сред законовите реквизити не фигурира изискване да бъде записано основанието, заради което се издава записът. Това, че каузата не е реквизит за валидност от формална страна, не значи, че такава липсва. Съдържанието на ценната книга е различно от материализираните в нея сделки и от евентуалната липса на основание.  С нормата на чл. 535 ТЗ се цели да бъдат дефинирани реквизитите на една ценна книга. Липсата на изискване за препращане към извънменителнично отношение е ествествена. В съдържанието на една конститутивна ценна книга не е необходимо да се включва позоваване на отношения, които възникват и се развиват невазивисмо от нейното издаване[18].

Като всяка сделка записът на заповед се сключва с някаква определена цел. В случая целта стои извън сделката – преследва се някакъв извънменителничен резултат. Това може да е новиране на съществуващ дълг, даване вместо изпълнение, дарение на менителнично вземане и други. На практика най-често записът на запис се издава с обезпечителна цел – да обезпечи друго съществуващо между поемателя и издателя правоотношение. Например задължението по заем на парични средства. Това обстоятелство не е спорно в практиката. Приема се, че основание за издаване на запис на заповед може да бъде каузално правоотношение, като в този случай записът на заповед служи за обезпечение на неговото изпълнение[19]. В доктрината също е застъпено, че поемането на задължение по запис на заповед намира своето основание в преследваната от страните обезпечителна цел[20]. Именно това е икономическото предназначение на тази сделка. Никой не би поел менителнично задължение без причина. Може да се приеме, че основание на менителнична сделка е типичната извънменителнична цел на волеизявлението. Спецификата е, че ако записът на заповед е издаден без основание, обеднилата се страна може да търси имуществено обезщетение по пътя на обагатяване без основание за чужда сметка – чл. 59, ал. 1 ЗЗД, а не на основание чл. 34 във връзка с чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД.

Според мотивите на Тълкувателно решение № 4/2013г. по тълкувателно дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, т. 17 вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, на която основанието е извън съдържанието на документа. С въвеждане на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличие на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителният характер на ценната книга. При въведени от страните твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и каузалното правоотношение. Видно от цитираното решение, а и от установената практика на ВКС[21], е, че записът на запис има основание. Това, че то не е изрично записано в документа, удостоверяващ вземането, не го отличава по нищо от другите сделки. При тях също основанието за сключването им се извлича чрез тълкуване на действителната обща воля на страните (чл. 20 ЗЗД). Каузата не следва изрично от изразените волеизявления, нито пък е записана, ако има изискване за писмена форма. Това е един аргумент, доказващ, че деленето на сделките на абстрактни и каузални е изкуствено, тъй като и едните и другите имат основание.

В установената си практика ВКС приема, че макар менителничните сделки по дефиниция да са абстрактни, то този абстрактен характер не е абсолютен[22]. В Решение № 5 от 02.02.2012 г. по търг. д. № 75/2011 г. на ВКС е стигнато по-далеч като върховните съдии са приели, че издаването на запис на заповед е каузална сделка, която не е лишена от основание, но основанието е поставено извън съдържанието на документа. Основанието би могло да произтича от други отношения между издателя и поемателя, но правата и задълженията по тях са без значение за редовността на ценната книга. Цитираното решение разкрива много точно същността на записа на заповед. Последната е каузална сделка. Не е нужно обаче основанието да е записано в документа, тъй като не е предвидено сред задължителните реквизити на чл. 535 ТЗ. Затова ако то не е записано, документът е редовен от външна страна и представлява годно извънсъдебно изпълнително основание, на базата на което може да се издаде заповед за незабaвно изпълнение и изпълнителен лист на основание чл. 417, т. 9 ГПК. Това обаче не значи, че правото толерира неоснователно обогатяване. Ако записът на заповед няма основание, което да оправдава имущественото разместване между страните, и издателят бъде осъден да заплати сумата по ценната книга, то последният ще разполага с възможност да търси обратно от поемателя платеното[23].

  1. Възражения, произтичащи от извънменителничното отношение

Тъй като записът на заповед и каузалното отношение, във връзка с което е издаден, са функционално и икономически свързани, то те не могат да бъдат откъснати едно от друго. Едното е основание на другото. Поради това промените в каузалното отношение се отразяват на менителничното. От тук изхожда и възможността страните да правят възражения, произтичащи от извънменителничното правоотношение, по менителничното. ВКС с Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК е приел, че при доказана връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, независимо от коя страна е въведено в делото, съдът разглежда заявените от длъжника релативни възражения, относими към погасяване на вземането по издадения запис на заповед. Всички доводи, основани на каузалните отношения, по повод на които е бил издаден запис на заповед, са възражения на издателя му, които решаващият съд е винаги длъжен да обсъди, за да реши дали сумата по веднъж вече издаден изпълнителен лист в действителност се дължи[24].

Тъй като по волята на страните каузалните отношения и менителничното задължение представляват едно житейско единство, би било несправедливо при непораждане или отпадане (изцяло или частично) на каузалното правоотношение да се иска изпълнение на менителничното задължение, защото по този начин кредиторът ще се обогати неоснователно[25]. Ако ефектът обезпечава каузално правоотношение между издателя и поемателя, то за реализиране вземането по записа на заповед следва да е налице кореспондиращо задължение по каузалното правоотношение, изискуемо към същия момент. В противен случай би се постигнало неоснователно предварително реализиране на обезпечителната функция на записа на заповед[26].

Неоснователна би била всяка, произтичаща от записа на заповед претенция, ако е отречено (независимо на какво основание) съществуването на вземането по каузалната сделка, за чието обезпечение е била сключена менителничната. Със заявяването от длъжника по записа на заповед на личните му менителнични възражения се преодолява абстрактния характер на записа на заповед и развитието на менителничното правоотношение се обуславя от каузалното[27].

С Решение №133 от 5.07.2013г. по т. д. № 104/2011г., ІІ т.о. ВКС е дал разяснения, че в производството по предявен иск за менителнично неоснователно обогатяване по чл.534, ал.1 от ТЗ решаващият съд дължи проверка освен на редовността на записа на заповед от формална страна, но и на вземането, предмет на процесния запис на заповед, с оглед на връзката между менителничния ефект и каузалното правоотношение на страните. Доказване на релативни възражения на длъжника срещу приносителя на запис заповед, основани на каузална сделка, ще има за последица освобождаване на длъжника от менителнична отговорност. Затова съдът е задължен да обсъди всички релативни възражения на ответника, свързани с каузалното правоотношение, включително и възражението за изтекла давност за вземанията, обезпечени с издаден прескрибиран запис на заповед. С оглед на това, предявен на основание чл. 534, ал.1 от ТЗ, иск за неоснователно обогатяване ще е неоснователен, ако правото на иск за вземането по каузалната сделка е погасено, поради непредявяването му в предвидените в закона давностни срокове за съответното вземане[28].

Възможността да се правят възражения, произтичащи от извънменителничното правоотношение, които да се отразят на менителничното, напрактика от гледна точка на материалното право обезличава разликата между каузалните и притетите за „абстрактни“ сделки. При един „каузален“ титул, длъжникът трябва да доказва нищожност респективно унищожаемост на сделката, нейното изменение или погасяване и т.н. При менителничните сделки длъжникът има същите възможности, но те произтичат от извънменителничното правоотношение – доказване на първоначална липса на извънменителнично правоотношение; неговото прекратяване, включително чрез изпълнение; неизправност на кредитора на плоскостта на това правоотношение и други[29].

Записът на заповед е каузална сделка, която се издава най-често като обезпечение на друго извънменителнично правоотношение между страните. Това извънменителнично правоотношение е каузата на записа на заповед. Възраженията, произтичащи от него, могат да се правят по менителничното правоотношение, тъй като двете отношения представляват едно единство. Изменение, прекратяване, погасяване на извънменителничното отношение води съответно до изменение, прекратяване и погасяване на менителничното. Съдът е длъжен при релевирано възражение в процеса да отчете тази връзка, иначе би могло да се стигне до неоснователно обогатяване.

  1. “Нищожен ли е записът на заповед в случай, че не е доказано от ищеца наличието на каузално правоотношение, от което произтича вземането по запис на заповед, но самият запис на заповед е изряден от формална страна и удостоверява изискуемо вземане?”

По поставения въпрос ВКС се е произнесъл с Решение № 85 от 05.07.2012г. по т. д. № 438/2011г. I т. о.[30]  В мотивите на последното е прието, че възражението на длъжника, че е поел задължение по каузална сделка, представлява лично възражение. С него се цели да се обори съществуването на вземането по менителничния ефект поради погасяване на задължението по каузалното правоотношение или поради недействителност на основното правоотношение, за обезпечаване на изпълнението по което е издадена ценната книга. Възражението, че поетото задължение по записа на заповед е без основание, тъй като не съществува каузална сделка, няма за последица нищожност на менителничния ефект. Нищожността на менителничната сделка няма за последица нищожност и на каузалната сделка, но в тази хипотеза кредиторът не разполага с възможността да събере вземането си на основание на издадената за обезпечаване на изпълнението ценна книга. Нищожността на каузалната сделка може да има погасителен ефект за вземането по менителничната сделка при установена връзка между двете правоотношения.

По силата на чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД нищожни са договорите, при които липсва основание. Нормата на закона прогласява за недействителни само сделките, сключени с определена причина, произтичаща от съдържанието на волеизявлението или от естеството на правоотношението. При менителничните сделки основанието за поетото задължение за плащане е поставено извън съдържанието на волеизявлението. След като в разпоредбата на чл. 535, т. 2 ТЗ е въведено изискване за редовността на менителничния ефект поетото обещание за плащане да е безусловно, то съществуването на основание за издаване на ценната книга следва да се счита за предположено от законодателя при „абстрактните“ сделки. В този смисъл е установена и презумпция по чл. 26, ал. 2, изр. 2 ЗЗД, че основанието се предполага до доказване на противното. Кредиторът е освободен от задължението да доказва основанието, породило правоотношението, от което произтича предявеното вземане. По аргумент от нормите на чл. 26, ал. 2, изр. 2 ЗЗД и чл. 535, т. 2 ТЗ кредиторът може да иска изпълнение въз основа на „абстрактна“ сделка без да доказва основание за възникване на вземането си по тази или по друга каузална сделка, свързана с менителничната. Следователно, само по себе недоказването, че между издателя и поемателя по записа на заповед съществува каузално отношение, не е основание за прогласяване на нищожност на менителничната сделка.

По тези съображения съставът на ВКС, ТК, І т. о. отговаря на поставения правен въпрос така: Редовният от външна страна и удостоверяващ изискуемо вземане запис на заповед не е нищожен, ако кредиторът не е доказал наличието на каузално правоотношение, от което произтича вземането по записа на заповед.

  1. Може ли с уговорка между страните да се изключи възможността да се правят възражения, произтичащи от каузалното правоотношение?

Така зададеният въпрос обхваща проблема може ли по волята на страните да се уговаря „абстрактност“ на сделката и в частност – може ли при менителничните ефекти по този начин да се изключи възможността да се правят възражения, произтичащи от извънменителничното правоотношение?

В доктрината преобладава мнението, че абстрактни сделки не могат да се създават по волята на страните, а са допустими само ако са уредени от закона. Изтъкват се различни аргументи, включитено от сравнително правния и историческия анализ. А именно, че режимът на основанието е взаимстван от уредбата на романския правен кръг, който не допуска с общо правило извършването на абстрактни сделки. Подобно разрешение не е познато и на онези правни системи, които уреждат общи правила за абстрактните сделки[31]. Смята се, че такива уговорки са недействителни поради противоречие с добрите нрави и тъй като представляват предварителен отказ от права, а такъв е недопустим. Приема се, също така, че уговарянето на абстрактност излиза извън границите на договорната свобода и би стимулирало към неизпълнение, като се отнемат средставата на изправната страна за защита[32]. Смятам, че изтъкнaтите аргументи са основателни и логични и следва да бъдат споделени, но не изясняват в пълнота същността, действието и значението на подобни уговорки, залегнали в сделките между страните.

Съдебната практика приема, че посочването, че менителничният ефект е издаден за обезпечаване на вземане, произтичащо от определено каузално правоотношение, не е в състояние да опорочи „абстрактната“ сделка, ако не се отразява  на  безусловния характер на обещанието за плащане, т.е. обещание, произтичащо единствено от менителничния ефект. Такова отбелязване не накърнява реквизитите по чл. 455, т. 2 и чл. 535, т. 2 ТЗ.  Ако добавката, сочеща на каузалното правоотношение, не засяга реквизитите на менителничния ефект същата следва да се счита за неписана и не опорочава формата му. Такова отбелязване обективно е от значение при доказването на иска по чл. 422 ГПК, когато длъжникът е подал възражение срещу заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК. Практиката сочи, че записите на заповед се издават именно като средство за обезпечаване на парични задължения,  произтичащи от сключени договори, и възприемането на противната теза би ги обезсмислило като такива[33].

Т.е. от гледна точка на формалната редовност на записа на заповед вписвания относно каузални отношения между страните следва да се считат за неписани, но от процесуална гледна точка те могат да придадат на записа на заповед значението на пряко писмено доказателство за паралелно каузално правоотношение между страните по абстрактната сделка, от което зависи възникването и съществуването на менителнично вземане[34].

По същата логика, ако има уговорки в записа на заповед, които изключват обезпечителната му функция като например „не служи за обезпечение на конкретно задължение“, те не опорочават законовите реквизити и съответно ефекта е редовен. Такива уговорки от гледна точка на формалната редовност следва да се считат неписани. От процесулана гледна точка обаче, такава клауза има доказателствено значение на частен свидетелстващ документ. С подобна уговорка  издателят на записа свидетелства за несъществуването на факт с правно значение, възприет от него – несъществуването на каузално правоотношение, което се обезпечава със записа. Този документ ще се преценява от съда по общите правила – ще има формална доказателствена сила относно неговото авторство. Клауза от типа „не служи за обезпечение“ е неизгодна за издателя, тъй като би го лишила от възможността да прави възражения, основаващи се на каузалното правоотношение. Затова тя има висока доказателсвтена стойност за съда – сила на извънсъдебно признание и важи срещу своя издател[35].

Ако съдът, с оглед на всички обстоятелства по делото, приеме че записът не е издаден във връзка с каузално правоотношение, то естествено и логично е заключението, че няма да могат да се правят възражения, основани на такова извънменителнично правоотношение. Спецификата при записа на заповед е, че ако той е редовен от външна страна, издателят ще бъде осъден да заплати на поемателя дължимата сума и едва след това ще може да търси обратно платеното по пътя на неоснователното обогатяване, тъй като правото не толерира разместване на имущества без основание[36].

Възможно е с оглед на всички доказателства и обстоятелства по делото, въпреки наличието на противна уговорка в записа, да се установи наличие на каузално правоотношение във връзка с което е издаден ефектът. Това ще е резултатът, например, ако се установи, че уговорката за абстрактност е неавтентична (подправена). В такъв случай не следва да се отрича възможността на страните да правят възражения, произтичащи от извънменителничното правоотношение.

Като извод от изложеното следва да се приеме, че с уговорка помежду си страните не могат да уговарят абстрактност на сделката. Уговорка от типа „не служи за обезпечение“, „записа не е издаден във връзка с каузално правоотношение“ и други подобни в менителничния ефект имат само доказателствено значение. Ако записът на заповед е издаден във връзка с друго правоотношение, то с противна уговорка страните не могат да изключат възможността да се правят възражения произтичащи от каузалното правоотношение. Подобна уговорка няма да съответства на действително правно положение и тъй като частният свидетелстващ документ няма обвързваща материална сила за съда, той ще се преценява с оглед всички събрани по делото доказателства.

Ако пък записът на заповед наистина не е издаден във връзка с каузално правоотношение, то подобна уговорка няма да създаде абстрактност на сделката, а само ще отрази този факт. Ще има доказателствено значение за съда. Възражения основани на каузално правоотношение няма как да се правят, тъй като такова не съществува.

  1. Разпределение на доказателствената тежест

Съдебната практика е установила специални правила при записа на заповед относно каузалното правоотношение. На първо място, съдът не следи служебно за наличието на каузално отношението. При редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника – издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Общото оспорване на вземането по редовен от външна страна запис на заповед не представлява възражение на длъжника срещу съществуването на задължението. В производството по чл. 422 ГПК съдът извършва проверка за съществуването на каузално отношение, само ако длъжникът е направил възражение за наличието на такова правоотношение, за обезпечаване на изпълнението на което е издаден записът на заповед, послужил като документ за издаване на заповедта за изпълнение.

Доказателствената тежест се разпределя съобразно общите правила – чл. 154, ал. 1 ГПК. Всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед.

Ако от ответника е направено възражение за наличие на конкретна каузална сделка, в негова тежест като издател на менителничният ефект е да установи чрез предвидените в закона способи, че записът на заповед е издаден като обезпечение на посоченото конкретно каузално правоотношение между издателя и поемателя, както и погасяването – пълно или частично на вземането, породено от каузалната сделка. В тежест на ищеца по иск с правно основание – чл.422, ал.1 ГПК е да докаже валидното възникване и съществуване на паричното вземане, заявено в заповедното производство.[37]

При доказана връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, независимо от коя страна е въведено в делото, съдът разглежда заявените от длъжника релативни възражения, относими към погасяване на вземането по издадения запис на заповед. При въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл. 422 ГПК, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално  правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото. Ищецът – кредитор сочи обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си, основано на менителничния ефект. При заявени релативни възражения от ответника се прилагат  посочените правила за разпределение на доказателствената тежест[38].

Не би могло обаче да се вмени в тежест на кредитора – поемател по записа на заповед, установяването на обстоятелство, за позоваване на което няма изначален правен интерес в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК. Той не следва да сочи и доказва връзка между менителничното с конкретно каузално правоотношение. Твърдението му за кауза в процеса е обуславящо единствено за предмета на защитата на ответника – длъжник по записа. Ако той би потвърдил същата кауза, на доказване биха подлежали само релативните му възражения за несъществуване или погасяване на вземането. Ако би твърдял различна кауза – всяка от страните доказва твърдяната от нея кауза. Доказването на каузата на ищеца в този случай, обаче, в съответствие с мотивите на т. 17 от Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС в цялост, се обуславя не от основанието на иска, а от осъществяваната от ответника защита и цели да обори доказвана от ответника, различна от действителната, каузална причина за издаването на ефекта, респ. недължимост на вземането на това основание, предвид правопогасяващи, правоизключващи или правоунищожаващи възражения. Ищецът, поемател по записа на заповед, няма задължение да сочи каузално правоотношение, обезпечено със записа на заповед. Но не може да му се откаже правото да представи доказателства в обосноваване наличието на такава кауза, респ. тези доказателства да бъдат съобразявани и в подкрепа тезата на ответника. В този смисъл не се вменява на ищеца задължение за доказване на кауза, но не се изключва интерес и възможност ищецът-поемател по запис на заповед да доказва такава, с цел преодоляване защитата на ответника[39].

В обобщение следва да се приеме, че ищецът носи тежестта да установи само редовен от външна страна запис на заповед. Интерес, но не и задължение, от установяване на каузална причина за издаване записа на заповед, ищецът би имал само с цел преодоляване защитата на ответника, в случай че същият би твърдял и доказвал различна от действителната каузална причина за издаване на менителничния ефект. За посочването на кауза, но недоказването ѝ, ищецът не би могъл да се санкционира с отхвърляне на иска, основан на менителнична сделка, независимо от защитата на ответника[40]. Също така недоказването и от двете насрещни страни на поддържаните от тях различни конкретни каузални правоотношения, съответно на връзката им със записа на заповед, няма за последица погасяване респ. несъществуване на вземането по менителничния ефект. При неоснователност на релативното възражение на ответника ищецът не дължи доказване на възникване респ. съществуване на каузално правоотношение, по повод на което е издадена ценната книга, така както не дължи установяването му в хипотеза на липса на относително възражение от ответника[41].

  1. Заключение

Под кауза на сделката следва да се разбира непосредствената цел към която са насочени правните последици на отделното волеизявление, а не на договора. Тя е елемент от съдържанието на облигационното отношение и нейната липса води до неговата нищожност на основание чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД.

Менитеничните сделки също имат основание, но то е поставено извън съдържанието на волеизявлението. Каузата на менителнична сделка е типичната извънменителнична цел на волеизявлението на издателя, която може да произтича от други отношения между издателя и поемателя. Поради това не може да има делене на сделките по критерий наличие или липса на основание, тъй като „абстрактните“ сделки също имат основание. Всички сделки имат кауза.

При доказана връзка между менителничния ефект и каузалното правоотношение могат да се правят възражения произтичащи от извънменителничното правоотношение по менителничното.

Съдът не следи служебно за наличието на каузално правоотношение във връзка с което е поето менителничното задължение. При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално  правоотношение,  по  повод  или  във  връзка  с  което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията ѝ, и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването,  респ. несъществуването на вземането по записа на заповед.

Редовният от външна страна и удостоверяващ изискуемо вземане запис на заповед не е нищожен, ако кредиторът не е доказал наличието на каузално правоотношение, от което произтича вземането по записа на заповед.

Страните не могат по своя воля да уговарят абстрактност на сключваните от тях сделки. Подобни клаузи в менителничните ефекти, ако не се отразяват на безусловния  характер на обещанието за плащане, се считат за неписани и не влияят на редовността на сделката. Те имат доказателствено значение за съда.

 

[1] Шевро, Ем.  Каузата според френското право: една погрешна интерпретация на източниците на римското право, IUS ROMANUM, бр. 1/2016г., ISSN 2367-7007, стр. 2-4

[2] Цончев, К. Договор за дарение, С., 1988, стр. 20-24

[3] Голева, П. Облигационно право – учебник за студенти по специалност право, С., 2004, стр. 30

[4] Павлова, М. Гражданско право – обща част, С., 2002, стр. 465-466

[5] Калайджиев, А. За основанието на правните сделки – сп. Съвременно право, бр. 1/1990, стр. 29-30

[6] Така Таков, К. Абстрактни сделки в светлината на понятията за абстрактност и каузалитет –  Юбилеен сборник по повод 100 годишнината на проф. Иван Апастолов, 2001г., стр. 419-451

[7] Шевро, Ем. Цит съч., стр. 4

[8] Таков, К. Цит съч., стр. 419-451

[9] Решение № 97/8.02.2013г. по т. д. 196/2011г., I т. о. на ВКС

[10] Така Павлова, М. – Цит. Съч., стр. 97

[11] Решение № 1040/1993г., II г. о. по гр. д. № 382/1993 на ВКС, II г. о.; Решение № 1042/2006 по гр. д. № 768/2005, на ВКС, II г. о. и др.

[12] Кунчев, К., Закон за задълженията и договорите – задължителна съдебна практика. Част II. Недействиттелност на договорите. Представителство. Едностранни волеизявления, Сиби, С., 2015, стр. 234-236

[13] Определение № 398 от 15.03.2011г. по гр. д. № 1140/2010г. IV г. о. на ВКС

[14] Калайджиев, А., Облигационно право – обща част, Сиби, С., 2013, стр. 133

[15] Павлова, М., Цит съч., стр. 467

[16] Таков, К., Цит съч., стр. Стр. 419-451

[17] Голева, П., Търговски сделки, Фенея, С., 2012, стр. 373

[18] Така Стефанов, Ст. Абстрактни ли са менителничните сделки – http://www.sabevandpartners.com/htmls/bg/publication.asp, стр. 11

[19] Решение № 386 от 25.03.2015 г. по гр. д. № 1490 / 2014 г. , IV гр. о. на ВКС

[20] Колева, Ж. – Обезпечителното основание на записа на заповед – Научни трудове на института за държавата и правото, Том VII, С., 2012г., стр. 223

[21] Така Решение № 608 от 12.06.2007 г. по гр. д. № 649/2006 г., II г. о. на ВКС и др.

[22] Решение № 206 от 06.04.2015 г. по т. д. № 3701 / 2013 г. II т. о. на ВКС

[23] Така Решение № 1369 от 3.8.2012 г. по гр. д. № 2005/2012 г. на V състав на Районен съд – Бургас, Определение № 553 от 01.10.2009 г. по ч.т.д. № 519/2009 г., т. к. на ВКС

[24] Определение № 271 от 12.04.2010 г. по гр.д. № 859/2009 г. I т. о. на ВКС

[25] Определение № 308 от 10.05.2013 г. по търг. д. № 735/2012 г. II т. о. на ВКС

[26] Решение № 249 от 02.02.2015 г. по т. д. № 4224/2013 г., т.к. на ВКС

[27] Решение № 131 от 30.08.2017г. по т. д. № 557/2016г., I т. о. на ВКС

[28] Решение № 131 от 30.08.2017г. по т. д. № 557/2016г., I т. о. на ВКС

[29] Така Стефанов, Ст., Цит. Съч., стр. 6

[30] Кунчев, К., Цит. съч., стр. 240

[31] Калайджиев, А., Облигационно право – обща част, Сиби, С., 2013, стр. 134

[32] Таков, К. Цит. Съч., стр. 419-451

[33] Тълкувателно решение № 4/2013г.  по тълкл. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС

[34] Така Решение № 88 от 27.05.2013 г. по търг. д. № 374/2012 г. на ВКС

[35] Сталев, Ж. Българско процесуално право, Сиела, С., 2012, стр. 282

[36] Виж Решение от 21.10.2010г. по гр.д.№ 458 / 2010г., на Окръжен съд – Благоевград и Определение № 1380 от 01.11.2011 г. по гр. д. № 567/2011 г. IV г. о. на ВКС

[37] Така Решение № 149/05.11.2010г. по т.д. № 49/2010г. I т. о. на ВКС, Решение № 173/12.01.2011г. по т.д. № 901/2009г. на I т. о. на ВКС, Решение № 119/08.07.2011г. по т.д.№ 1160/10г. на I т. о. на ВКС, Решение № 105/3.07.2012г по т.д. 564/2011г на II т.о. на ВКС, Определение 519 от 28.08.2015г по т.д. 2923/2014г на II т.о. на ВКС и др.

[38] Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС

[39] Решение № 17 от 19.02.2015 г. по търг. д. № 3385 / 2013 г. I т. о. на ВКС

[40] Решение № 248/23.01.15 г. по т. д. № 3437/13 г. на І т. о. на ВКС

[41] Така Решение № 38 от 11.09.2015 г. по т. д. № 854/2012 г. на II т. о. на ВКС

Имат ли кауза записът на заповед и другите менителнични сделки?

Автор: адв. МАРГАРИТА БАЛАБАНОВА – редовен докторант по Търговско/Стопанско право към ИДП при БАН   Ключови думи: адвокат, запис на заповед, менителница, кауза, обезпечение, абстрактни сделки, доказателствена тежест, обезпечение Проблем Какво означава кауза на сделката? Елемент ли е тя от съдържанието на облигационното отношение? Самостоятелно основание ли е тя за нищожност на сделките? Има ли […]

 

Автори:

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ,

доктор по гражданско и семейно право

и

адв. МАРГАРИТА БАЛАБАНОВА,

докторант по Търговско/Стопанско право към ИДП на БАН

 

Ключови думи: адвокат, Пловдив, прехвърляне на акции, винкулирани акции, джиро, книга на акционерите, чл. 185, ал. 2 ТЗ

 

Считано от 23.10.2018г. с последното изменение на Търговския закон (ТЗ), редакция към ДВ, бр. 88 от 23.10.2018 г., акционерно дружество (АД) може да издава само поименни акции. Отпадна възможността АД да издава акции на приносител. Поименната акция (респективно временното удостоверение), е ценна книга, удостоверяваща, че притежателят им, посочен в тях, участва с посочения в тях номинал в капитала на дружеството. Съгласно разпоредбата на чл. 185, ал. 2 вр. с чл. 187, ал. 2 от ТЗ прехвърлянето на поименни акции и на временни удостоверения се извършва с джиро и чрез предаване, като за да има действие това прехвърляне спрямо дружеството, приобретателят трябва да бъде вписан в книгата на акционерите – вж. Решение № 7713 от 11.07.2006 г. по адм. д. № 11140/2005 г. на ВАС.

Поименните акции могат да бъдат налични или безналични. По принцип поименните акции могат да се прехвърлят свободно на всяко едно трето лице. Според чл. 185, ал. 2 ТЗ прехвърлянето на поименните акции се извършва с джиро и трябва да бъде вписано в книгата на поименните акционери, за да има действие спрямо дружеството. В устава могат да бъдат предвидени и други условия за прехвърляне на поименни акции. Тези условия могат да бъдат предвидени както за поименните акции на приносител, така и за безналичните поименни акции.

В практиката  често акционерите предвиждат изрична клауза в устава на АД, в която поставят ограничения пред акционерите. Какво точно да е ограничението зависи от свободната воля на акционерите при съставяне на устава на АД. Тези ограничения са свързани с наличието на т.н. „винкулирани акции“, чиито правен режим на прехвърляне е подчинен на спазване на специфични условия, предвидени в устава на АД. Тук ще посочим два примера, които са най-често срещани.

Първо, в устава на АД може да е предвидено, че при прехвърляне на поименни акции съответният акционер трябва първо да предложи акциите на другите акционери, а едва след това, ако акционерите откажат да ги изкупят, има право да ги прехвърли на трети лице.

Второ, в устава на АД може да е предвидено, че прехвърлянето на акции може да бъде извършено само след предварително дадено разрешение, което се получава от общото събрание на акционерите или управителният орган на АД.

Смисълът от тези ограничения пред акционерите, притежаващи винкулирани акции, е стремежът на акционерите да „затворят“ възможността за третите лица да придобият качеството на акционер, освен ако те не са съгласни с това.

В тези случаи, когато акционер желае да прехвърли своите вункулирани акции, задава се въпросът какви усложнения могат да възникнат за него, приобретателят на винкулираните акции или АД, ако не бъде спазена съответната процедура в устава на АД. Тук може да бъде посочена съдебната практика, в която са изяснени тези въпроси.

В Решение № 1154 от 10.07.2015 г. по т.д. 1094/2013 г. на СГС е прието, че в устава на АД могат да се предвидят и други условия за прехвърляне на поименните акции. Една от тези възможности е позната в правната литература като винкулирани акции, например акциите не могат да се прехвърлят за определен период от време или е необходимо предварително акциите да се предложат на останалите акционери, съответно съгласие на органите на дружеството (управителен съвет или съвет на директорите) за прехвърлянето им. Винкулираните акции могат да са само поименни. Ограниченията за разпореждане са скрепени със санкции, които са предвидени, за да може дружеството да остане от затворен тип и да бъде регулиран съставът на акционерите. Нарушение на това правило води до относителна недействителност на джирото, но само в отношенията между стария акционер и дружеството. В този смисъл е и Решение № 59 от 18.04.2005 г. по търг. д. № 634/2004 г. на ВКС. Следователно, възможността за ограничаване правата на акционерите да прехвърлят акции не е в противоречие с характера на АД като типично капиталово дружество и битието на акцията като вид ценна книга. След като законът предоставя възможност на всяко едно акционерно дружество да прецени как да организира своя вътрешен живот и чрез разпоредбата на чл. 189, ал. 2 ТЗ отваря вратата за приемане на валидни и обвързващи членовете на корпоративната общност решения, които да установяват утежнена процедура по прехвърляне на акции и промяна на персоналния субстрат на АД.

В Решение № 1320 от 20.07.2012 г. по търг. д. № 4283/2012 г. на АС-София е прието, че че процесните акции, предмет на прехвърлителната сделки, са винкулирани и не са предложени първо на останалите акционери, преди да бъдат джиросани. От това следва, че е нарушена императивната забрана от регистрирания устав на АД, поради което е налице относителна недействителност. В случая регистрираният устав предвижда, че сделки с временни удостоверения, извършени в отклонение от правилата на устава (правилата за винкулираност на акциите) нямат действие спрямо дружеството и не подлежат на вписване в книгата на акционерите. В този смисъл ищецът е поддържал, че не оспорва валидността на джирата, с които са прехвърлени временните удостоверения на купувача, а само действието на тези прехвърляния спрямо дружеството, тъй като са прехвърлени винкулирани акции в нарушение на устава, без те да са предложени преди това на останалите акционери и да се даде възможност да се придобият от останалите акционери. От това следва, че при винкулираните акции не е достатъчно да се представи като доказателство за надлежно акционерно участие в общото събрание на акционерите книга на акционерите на съответното дружество и списък на акционерите от съответното общо събрание на акционерите. Тези доказателства са достатъчни при обикновеното акционерно участие, но не и при винкулираните акции, какъвто е процесния случай. В процесното общо събрание на акционерите не е установено спазването на императивната процедурата от устава във връзка с прехвърляне на винкулираните акции на дружеството, а оттам – не е установено и качеството на акционер на лицето, продибило винкулираните акции при нарушена процедура от устава. Поради това е прието, че то не притежава правата на акционер, тъй като прехвърлянето на винкулираните акции е непротивопоставимо на АД.

В Решение № 52 от 05.01.2018 г. по търг. д. № 738/2017 г. на СГС е прието, че при прехвърляне на винкулирани акции не са били спазени специфичните изисквания на устава на АД и придобивната сделка не е породила правно действие спрямо дружеството. Съдът е посочил, че тя се явява относително недействителна по отношение на АД по аргумент от чл. 185, ал. 2 изр. второ ТЗ  въ вр. с изречение първо от ТЗ и съответно приобретателят на винкулираните акции не може да противопостави нейните правни последици на АД. Съдът е приел, че в този смисъл процесните сделки, с които са прехвърлени винкулираните акции, не са произвели целения транслативен ефект и дружеството-приобретател не е придобило личните и имуществените права на акционера в АД, включително – правото да участва в общото събрание на акционерите и най-важното управително право на акционерите, а именно правото на глас (чл. 181 ТЗ). Така изложеното, от своя страна се явява предпоставка, изключваща законността на проведеното на общо събрание на акционерите поради нарушение на процедурата по неговото свикване и провеждане, при конкретно незпазване на разпоредбите по чл. 227, ал. 3 и чл. 230, ал. 1. ТЗ, съответно – текстовете от устава на АД на ответното дружество, и които нарушения са достатъчни основания да се приеме, че взетите при тези условия решения са противозаконни, респективно противоуставни, поради което същите подлежат на отмяна по реда на чл. 74 от ТЗ.

В правната доктрина също е прието, че ако въпреки своята винкулириност, акциите бъдат продадени без съгласието на АД, то подобна сделка няма да може да се противопостави на дружеството, в чиято защита е установено винкулирането на акциите[1]. АД, чрез своите управителни органи, трябва да откаже на купувача вписването му в книгата на акционерите. Тук следва да се посочи, че вписването в книгата на акционерите, по смисъла на чл. 185 ал. 2 ТЗ, не е елемент от фактическия състав на прехвърлянето на акции и има само декларативно действие по отношение на дружеството – така Решение № 159 от 12.12.2017 г. по търг. д. № 375 / 2016 г. I т. о. на ВКС,  Определение № 1000 от 30.12.2013 г. по търг. д. № 1569/2013 г., I т. о. на ВКС и др.

В случай, че дружеството добросъвестно откаже да впише в книгата на акционерите прехвърлянето на винкулираната акция, купувачът ще придобие правата върху нея в качеството й на особена движима вещ, но няма да може да упражни правата по акцията спрямо дружеството. Рискът от придобиване на винкулирана акция тежи върху нейния купувач, тъй като в случай, че не е налице съгласие на АД за нейното прехвърляне, то за акционера няма да има възможност принудително да предяви срещу АД претенциите си за дивидент, ликвидационен дял и други права, които има спрямо дружеството. Също така купувачът на винкулирана акция, който не е признат от дружеството за акционер, няма да може да забрани на продавача да упражнява управителните си права спрямо дружеството, освен ако в договора между тях няма изрична уговорка. Или, продавачът на акцията ще има право да присъства и гласува на общото събрание на акционерите до регистриране на прехвърлянето в книгата на поименните акционери [2].

С Определение № 481 от 13.07. 2018 год., постановено по т. дело №2511/2017 г.  ВКС, II т. о. е допуснал до касационно обжалване по въпроса за характера на винкулираните акции съгласно чл.185 ал.2 изр.2 ТЗ и правните последици от прехвърлянето им. ВКС е приел, че правната уредба на този въпрос е оскъдна и по него няма задължителна или трайно установена съдебна практика, поради което предстои произнасяне с решение.

 

[1] Вж. Касабова, К. Акции и способи за прехвърляне. С.: Софи–Р, 2002, с. 171.

[2] Пак там.

Прехвърляне на винкулирани акции в светлината на чл. 185, ал. 2 от Търговския закон

  Автори: адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ, доктор по гражданско и семейно право и адв. МАРГАРИТА БАЛАБАНОВА, докторант по Търговско/Стопанско право към ИДП на БАН   Ключови думи: адвокат, Пловдив, прехвърляне на акции, винкулирани акции, джиро, книга на акционерите, чл. 185, ал. 2 ТЗ   Считано от 23.10.2018г. с последното изменение на Търговския закон (ТЗ), редакция към […]

 

Ключови думи: адвокат, Пловдив, деликт, обезщетение, братя, сестри, роднини, смърт на роднина

 

МАТЕРИАЛНО ЛЕГИТИМИРАНИ ДА ПОЛУЧАТ ОБЕЗЩЕТЕНИЕ ЗА НЕИМУЩЕСТВЕНИ ВРЕДИ ОТ ПРИЧИНЕНА СМЪРТ НА ТЕХЕН БЛИЗЪК СА ЛИЦАТА, ПОСОЧЕНИ В ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 4 ОТ 25.V.1961 Г. И ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 5 ОТ 24. ХI.1969 Г. НА ПЛЕНУМА НА ВЪРХОВНИЯ СЪД, И ПО ИЗКЛЮЧЕНИЕ ВСЯКО ДРУГО ЛИЦЕ, КОЕТО Е СЪЗДАЛО ТРАЙНА И ДЪЛБОКА ЕМОЦИОНАЛНА ВРЪЗКА С ПОЧИНАЛИЯ И ТЪРПИ ОТ НЕГОВАТА СМЪРТ ПРОДЪЛЖИТЕЛНИ БОЛКИ И СТРАДАНИЯ, КОИТО В КОНКРЕТНИЯ СЛУЧАЙ Е СПРАВЕДЛИВО ДА БЪДАТ ОБЕЗЩЕТЕНИ.

ОБЕЗЩЕТЕНИЕ СЕ ПРИСЪЖДА ПРИ ДОКАЗАНИ ОСОБЕНО БЛИЗКА ВРЪЗКА С ПОЧИНАЛИЯ И ДЕЙСТВИТЕЛНО ПРЕТЪРПЕНИ ОТ СМЪРТТА МУ ВРЕДИ.

В НАКАЗАТЕЛНИЯ ПРОЦЕС ТАЗИ МАТЕРИАЛНА ЛЕГИТИМАЦИЯ МОЖЕ ДА БЪДЕ РЕАЛИЗИРАНА САМО ОТ ЛИЦАТА, ИЗБРОЕНИ В ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 4 ОТ 25.V.1961 Г. И ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 5 ОТ 24.ХI.1969 Г. НА ПЛЕНУМА НА ВЪРХОВНИЯ СЪД, КАКТО И ОТ БРАТЯТА И СЕСТРИТЕ НА ПОЧИНАЛИЯ И ОТ НЕГОВИТЕ ВЪЗХОДЯЩИ И НИЗХОДЯЩИ ОТ ВТОРА СТЕПЕН.

 

Чл. 45 ЗЗД

ППВС № 4 от 25.05.1961 г.

ППВС № 5 от 24.11.1969 г.

 

С разпореждане от 28.04.2016 г. на председателя на Върховния касационен съд, по предложение на заместник-председателите и ръководители на Гражданска и Търговска колегии на ВКС, е образувано на основание чл. 128, ал. 1 ЗСВ тълкувателно дело № 2/2016 г. за приемане на тълкувателно решение от Общото събрание на двете колегии по следния материалноправен въпрос:

 

„Включват ли се в кръга на лицата, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техни близки, братята и сестрите на починалия, както и неговите низходящи и възходящи от втора степен?“

След изтичане на срока за становища е констатирано, че е налице основание за осъществяване на съвместна тълкувателна дейност от трите колегии на Върховния касационен съд и с разпореждане от 13.12.2016 г. на председателя на ВКС тълкувателно дело № 2/2016 г. е преобразувано в тълкувателно дело № 1/2016 г. на Общото събрание на Наказателна, Гражданска и Търговска колегии на ВКС.

С разпореждане от 09.06.2017 г. на председателя на ВКС, на основание т. 4.4 от Правилата за приемане на тълкувателни решения от ОСГТНК, редакцията на въпроса, предмет на тълкувателното дело, е променена в следния смисъл:

„Кои лица са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък?“

Общото събрание на Наказателна, Гражданска и Търговска колегии на ВКС, за да се произнесе по поставения въпрос, съобрази:

Кръгът от лица, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена при непозволено увреждане смърт на близък, не е уреден в законодателството на Република България. Липсата на законодателна уредба е наложила за целите на правоприлагането лицата с право на обезщетение да бъдат определени от Пленума на Върховния съд /ВС/. За отправна точка при очертаване кръга на правоимащите е използван принципът за справедливост по чл. 52 ЗЗД.

С Постановление № 4/25.V.1961 г. Пленумът на ВС се е произнесъл, че правилното прилагане на закона изисква за неимуществени вреди да бъдат обезщетявани само най-близките на пострадалия – неговите низходящи (деца), съпруг и възходящи (родители), и то след като се установи, че действително са претърпели вреди. По-късно, с Постановление № 5/24.ХI.1969 г., Пленумът на ВС е признал право на обезщетение и на отглежданото, но неосиновено дете, съответно на отглеждащия го, както и на лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак, ако това съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на правилата на морала. Включването на посочените лица в кръга на правоимащите е мотивирано със съдържанието на съществувалите между тях и починалия житейски отношения, които са напълно сходни с отношенията между биологичен родител и дете, съответно между съпрузи, и е справедливо, при установени действително претърпени вреди, те също да могат да получат обезщетение. Признаването на право на обезщетение на отглежданото дете, съответно на отглеждащия го, е обвързано с изискване отглеждането да е било трайно и да е създало връзка и чувства като между биологичен родител и дете, без да се поставя условие за предприети формални процедури по осиновяване или установяване на произход. Поради противоречия в съдебната практика по въпроса дали изброяването на лицата с право на обезщетение е примерно или изчерпателно, е прието Постановление № 2/30.ХI.1984 г. С него са дадени указания, че кръгът на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди в случай на смърт, е посочен изчерпателно в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. и няма основания за разширението му, включително по отношение на други възходящи и низходящи на починалия и на неговите братя и сестри.

Сезирането на Общото събрание на трите колегии на ВКС с искане за преразглеждане на въпроса за кръга на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък, е наложено от настъпилите след приемане на постановленията промени в обществено-икономическите отношения, довели до нови характеристики на житейските и емоционални връзки между близки, роднини и членове на семейството.

За да се прецени дали има основание да се изостави възприетото от Пленума на ВС изчерпателно определяне на лицата с право на обезщетение, следва да се съобразят и произтеклите от присъединяването на Република България към Европейския съюз задължения за синхронизиране на българското законодателство с европейското. От съществено значение за предмета на тълкувателното дело са Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г. относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка и Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета. Първата от директивите задължава държавите членки да предприемат мерки с цел застрахователният договор да покрива и всички вреди, причинени на територията на другите държави членки в съответствие с действащото в тях законодателство. Тази директива доразвива Директива 72/166/ЕИО на Съвета от 24 април 1972 г. относно сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използване на моторни превозни средства и за прилагане на задължението за сключване на такава застраховка, която предоставя свобода на държавите членки да определят в рамките на режима на гражданска отговорност подлежащите на обезщетяване вреди, причинени от моторни превозни средства, обхвата на обезщетението и лицата, които имат право на обезщетение. Съгласно чл. 16 от Директива 2012/29/ЕС, държавите членки гарантират, че в хода на наказателното производство жертвите имат право да получат решение за обезщетение от извършителя на престъплението в рамките на разумен срок, освен ако в националното право не се предвижда това решение да бъде постановено в друго производство. Понятието „жертва“ е дефинирано в чл. 2, параграф 1, буква „а“, според който за целите на Директивата „жертва“ означава физическо лице, което е претърпяло вреди, включително физическо, душевно или емоционално страдание или икономическа вреда, които са пряка последица от престъпление, и членовете на семейството на лице, чиято смърт е пряка последица от престъпление и които са претърпели вреда в резултат на смъртта на лицето. В чл. 2, параграф 1, буква „б“, като „членове на семейството“ са посочени съпругът/та, лицето, което живее с жертвата в ангажирана, постоянна и стабилна интимна връзка в общо домакинство, роднините по пряка линия, братята и сестрите и издържаните от жертвата лица. Законодателството на Република България не съдържа нормативно разрешение в насоките, дадени от директивите, и лицата, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди при смърт на близък, продължават да се определят в съдебната практика според критериите, възприети от Пленума на ВС в периода 1961 г. – 1984 г.

С оглед развитието на обществените отношения и изискванията към българската държава в качеството й на държава членка на Европейския съюз, Общото събрание на Наказателна, Гражданска и Търговска колегии на ВКС намира, че използваният от Пленума на ВС ограничителен подход при определяне кръга на лицата с право на обезщетение не отговаря на съвременните изисквания за справедливост. След като и към настоящия момент националният закон не урежда изрично лицата, които могат да получат обезщетение за неимуществени вреди от смърт на близък, и не въвежда ясни критерии за тяхната материалноправна легитимация, има основание да се отстъпи от възприетото в Постановление № 2/84 г. разрешение и да се предвиди възможност за присъждане на обезщетение и на други лица, извън посочените в Постановление № 4/61 г. и Постановление № 5/69 г.

Най-близките на починалия (по смисъла на двете постановления) се ползват с право на обезщетение, тъй като поради естеството на съществувалата житейска връзка е логично да се предполага, че те търпят пряко, непосредствено и за продължителен период от време значителни по степен морални болки и страдания от загубата му. Правото на най- близките да получат обезщетение не е абсолютно и не може да бъде реализирано, ако претендиращият обезщетение не докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно чл. 52 ЗЗД. От гледна точка на чл. 52 ЗЗД обаче е справедливо и други лица, извън най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за неимуществени вреди, ако са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките. Отричането на правото на обезщетение при реално проявени и доказани неимуществени вреди от загубата на близък човек противоречи на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и на гарантираното с чл. 6, ал. 2 от Конституцията на Република България и с чл. 20 и чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския съюз равенство на всеки пред закона. Възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в Постановление № 4/61 г. и Постановление на 5/69 г., следва да се допусне като изключение – само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях – ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт).

Особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на ВС – че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия.

Създаването на трайна и дълбока емоционална връзка, пораждаща предпоставки за проявление на значителни морални болки и страдания, е възможно и между лица, които не се намират в семейни, родствени и наподобяващи ги фактически отношения. При липса на нормативна уредба рестриктивното изброяване на хипотези на такава привързаност би било лишено от законово основание, а примерното изброяване крие опасност от непредвиждане на породени от житейското многообразие случаи, в които ще е справедливо получаването на обезщетение за неимуществени вреди. За да се избегне накърняване на принципа за справедливост, следва да се допусне като правна възможност обезщетяването и на други лица, извън близкия родствен и семеен кръг на починалия, но само в изключителни случаи – когато претендиращият обезщетение докаже, че е изградил с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето. По този начин ще се достигне до разрешение, еднакво справедливо за всички лица, които действително търпят неимуществени вреди от смъртта на друго лице.

В наказателния процес материалната легитимация за получаване на обезщетение може да бъде реализирана само от определен кръг лица. Това разрешение произтича от особеностите на наказателното производство и в частност – от акцесорния характер на гражданския иск и процесуалните правила за участие на пострадалия в производството. С фигурата на пострадалия и участието му в наказателното производство Наказателно-процесуалният кодекс свързва редица правила – пострадалият трябва да бъде уведомен за правата си в наказателното производство, да бъде информиран за хода на производството, да му бъде предявено разследването, ако е поискал това, да бъде призован за разпоредителното заседание. Процесуалната уредба е основана на разбирането, че пострадалият в наказателния процес е известен или поне е установим. Признаването на възможност всяко лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт болки и страдания, да може да търси обезщетение за неимуществени вреди, би довело до изместване на основния предмет на наказателното производство и би било в противоречие с основен принцип, регламентиран в чл. 22 НПК и в чл. 6 ЕКПЧ – разглеждане и решаване на делата в разумен срок.

Възприемането на различен подход при отговора на поставения въпрос за целите на гражданския и на наказателния процес се основава и на разпоредбите на Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 г. Според т. 19 от Преамбюла на Директивата „Държавите членки обаче следва да могат да установят процедури за ограничаване на броя на членовете на семейството, които могат да се възползват от правата, установени в настоящата директива“. В чл. 2, параграф 2, буква „а“ е предвидено, че държавите членки могат да установят процедури за ограничаване на броя на членовете на семейството, които могат да се ползват от установените в нея права, и за определяне на това кои членове на семейството имат приоритет във връзка с упражняването на тези права. С разпоредбата на чл. 10, параграф 2, е дадена възможност правилата за участие на жертвата в наказателния процес, включително и определянето на кръга лица, които да могат да участват в наказателното производство, да бъдат възприети от националното законодателство. Към настоящия момент в националното законодателство на Република България няма позитивна правна уредба на кръга лица, които могат да участват в наказателното производство като граждански ищци и да претендират обезщетение за неимуществени вреди в случай на смърт, и това налага легитимираните лица да се определят по тълкувателен път от Върховния касационен съд.

Предвид особеностите на наказателния процес и Директива 2012/29/ЕС, легитимация за търсене на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близък в наказателното производство и за конституиране като граждански ищци в това производство следва да се признае само на част от лицата, дефинирани в чл. 1, параграф 2, буква „б“ от Директивата като „членове на семейството“ – съпругът/ата, лицето, което живее с жертвата в ангажирана, постоянна и стабилна интимна връзка в общо домакинство, братята и сестрите, възходящите и низходящите до втора степен, като се запазят и разрешенията в Постановление № 4/61 г. и Постановление № 5/69 г. на Пленума на ВС. Други лица, извън изброените, могат да търсят обезщетение за неимуществени вреди само в гражданския процес.

Наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания. Връзка с посоченото съдържание предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД.

Изразеното разбиране за нуждата от разширяване на кръга от лица, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена при непозволено увреждане смърт на техен близък, налага да се обяви за изгубило сила Постановление № 2 от 30.ХI.1984 г. на Пленума на ВС, с което е извършено последващо стеснително тълкуване на Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХI.1969 г.

По изложените съображения Общото събрание на Наказателна, Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд

 

РЕШИ:

 

1. Материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24. ХI.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.

Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди.

В наказателния процес тази материална легитимация може да бъде реализирана само от лицата, изброени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХI.1969 г. на Пленума на Върховния съд, както и от братята и сестрите на починалия и от неговите възходящи и низходящи от втора степен.

2. Обявява за изгубило сила Постановление № 2 от 30.Х1.1984 г. на Пленума на Върховния съд.

 

ОСОБЕНО МНЕНИЕ

по т.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС

Разпоредбата на чл. 124 ЗСВ очертава правомощията на колегиите на ВКС при осъществяването на тълкувателна дейност, като предвижда, че тълкувателно решение от колегиите на ВКС се приема при противоречива и неправилна практика по тълкуването и прилагането на закона. Относно кръга от лица, които са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на близък, извън посочените в Постановление № 4/25.05.1961 г. на Пленума на ВС и Постановление № 5/24.11.1969 г. на Пленума на ВС, противоречиво е разрешаван от съдилищата само въпросът може ли да бъде присъдено обезщетение за неимуществени вреди на отглеждано дете при смърт на лицето, което го отглежда, когато биологичният родител на детето не е лишен от родителски права и детето не е оставено за осиновяване, както и може ли в подобна хипотеза да се присъди обезщетение на отглеждащия при смърт на детето. По отношение на тези лица е налице основание за постановяване на тълкувателно решение и правото им да получат обезщетение следва да бъде признато. Въпросът дали и други лица са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинен смърт на лице, с което са създали трайна и дълбока емоционална връзка, не е поставян на разглеждане пред съдилищата, поради което няма основание да се приеме, че съдебната практика по този въпрос е противоречива или неправилна, а оттам няма и основание за осъществяване на тълкувателна дейност по реда на чл. 124 и сл. ЗСВ.

Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 16 септември 2009 г. относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка и Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и Съвета от 25 октомври 2012 г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета не биха могли да обосноват правомощие за колегиите на ВКС за постановяване на тълкувателно решение. Дори българската държава да не е предприела мерки по транспониране на директивите, установените в тях правила ще намерят приложение само при позоваване на директния им ефект във всеки конкретен случай, ако иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на едно лице бъде предявен от лица, извън посочените в Постановление № 4/25.05.1961 г. на Пленума на ВС и Постановление № 5/24.11.1969 г. на Пленума на ВС. При липса на изрична разпоредба в българското право, която да определя кръга на материално легитимираните лица да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на близък, този кръг се определя от практиката на съдилищата при спазване на установения в чл. 52 ЗЗД принцип. И ако тази практика непротиворечиво възприеме дадено становище, включително чрез включването в кръга на материално легитимираните лица и посочените в чл. 2, § 1, буква „а“ на Директива 2012/29/ЕС /роднините по права линия, братята и сестрите, както и на издържаните от жертвата лица/, тълкуване на това понятие от колегиите на ВКС не би било и необходимо.

Съдия: С. К.

Съдия: Г. Г.

Съдия: Д. Х.

ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 1 ОТ 21.06.2018 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 1/2016 Г., ОСНГТК НА ВКС

Включват ли се в кръга на лицата, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техни близки, братята и сестрите на починалия, както и неговите низходящи и възходящи от втора степен?