Автор:

адв. МАРГАРИТА БАЛАБАНОВА –

редовен докторант по Търговско/Стопанско право към ИДП при БАН

Ключови думи: адвокат, Пловдив, търговски дружества, търговска фирма, търговска марка, домейн име, защита, конукренция

 

  1. Същност и изисквания към търговска фирма

Нормативната уредба на търговската фирма е в Търговския закон (ТЗ). Общите положения, приложими за всички търговци (еднолични и търговски дружества), са в чл. 7 до чл. 11, а изискванията към фирмите на отделните видове търговци са уредени в съответните глави на ТЗ за тези търговци. Съгласно легалното определение на чл. 7, ал. 1 ТЗ фирмата е наименованието, под което търговецът упражнява занятието си и се подписва. Чрез фирмата търговецът се индивидуализира. Фирмата на търговеца създава отличителност и е индивидуализиращ белег на търговеца. Всеки търговец задължително трябва да има фирма и тя се посочва както в заявлението за регистрация на едноличен търговец (ЕТ), така и в учредителния акт, дружествения договор или устава на търговското дружеството. Фирмата на търговеца задължително се вписва в Търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел (ТРРЮЛНЦ). Непосочването на фирмата в учредителния договор или устава на дружеството е основание за обявяване на дружеството за недействително на основание чл. 70 ТЗ.

Изискванията, на които трябва да отговоря всяка една търговска фирма, са предвидени в чл. 7, ал. 2 ТЗ. Всяка фирма има задължително предписано от закона съдържание, което е различно за различните търговци. Съгласно чл. 59 ТЗ фирмата на едноличния търговец трябва да съдържа без съкращения личното и фамилното или бащиното име, с което е известен в обществото. Съгласно чл. 77 ТЗ фирмата на събирателното дружество се състои от фамилните имена или фирмите на един или повече съдружници с указанието „събирателно дружество“ или „съдружие“ („с-ие“). Съгласно чл. 101 ТЗ фирмата на КД трябва да съдържа обозначението „командитно дружество“, или съкратено „КД“, и името поне на един от неограничено отговорните съдружници. Името на ограничено отговорен съдружник не се вписва във фирмата, но ако това е станало, той се смята за неограничено отговорен по отношение на кредиторите на дружеството. Съгласно чл. 116 ТЗ фирмата на ООД трябва да съдържа означението „Дружество с ограничена отговорност“, или съкратено „ООД“, а когато капиталът принадлежи на едно лице, фирмата съдържа означението „еднолично ООД“. Съгласно чл. 158, ал. 2 ТЗ във фирмата на акционерното дружество се включва означението „акционерно дружество“ или съкращението „АД“, а съгласно чл. 253, ал. 3 ТЗ фирмата на КДА трябва да съдържа означението „командитно дружество с акции“ или съкратено „КДА“. Фирмата на клона включва фирмата на търговеца и добавката „клон“.

За някои търговци има предвидени допълнителни изисквания към тяхната фирма, предвидени в специални закони[1].

Освен задължителното съдържание, търговската фирма може да включва означение за предмета на дейност, участващите лица, както и свободно избрана добавка. Това е така нареченото факултативно съдържание, което се определя от търговеца. Търговецът обаче трябва да определи факултативното съдържание така, че фирмата да отговаря на истината, да не въвежда в заблуждение и да не накърнява обществения ред и морала (чл. 7, ал. 2, in fine ТЗ).

Изискването за истинност на търговската фирма означава, че тя трябва да внушава вярна представа за търговеца – за вида на търговеца и за осъществяваната от него дейност. По отношение на вида на търговеца не може например във фирмата на ООД да се включва добавка сочеща на друг вид дружество (СД, АД и др.). По отношение на предмета на дейност, лице, което не притежава лиценз за извършване на дейност по застраховане, не може да използва в своята фирма думата „застраховане“ или нейни производни на български или на чужд език (чл. 18, ал. 2 КЗ). Не може дружество да включи във фирмата си обозначението „банка“ или „авиокомпания“, без да има съответен лиценз за извършване на такава дейност и други.

Изискването фирмата да не въвежда в заблуждение въплъщава законодателния критерий за отличителност и уникалност на фирмата като главен идентифициращ белег на търговеца. Нормата укрепва сигурността на оборота срещу евентуални опити на търговци да търсят по – голямо доверие чрез използване на чужда фирма, която има създадена репутация и добро име. Заблудата може да се изразява както в пълното заимстване на чужда вече регистрирана фирма, но и в имитация или сходство[2]. Заблудата може да се изразява и в използване на елемент от чуждо търговско име[3].

Законодателно въведеното изискване за уникалност на търговското име следва да се преценява в национален мащаб в производството по регистрация. Длъжностното лице по регистрация към ТРРЮЛНЦ осъществява превантивен контрол като проверява дали друго лице няма права върху фирмата или наименованието и дали те отговарят на изискванията на чл. 7, ал. 2 ТЗ при първоначално вписване или промяна на фирмата на търговец (чл. 21, т. 7 от Закона за търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел (ЗТРРЮЛНЦ)). Ако при проверката установи съвпадение или сходство с по-ранно вписана фирма или несъобразяване с изискванията на чл. 7, ал. 2 ТЗ длъжностно лице постановява отказ за вписване. Всяка нова фирма трябва да се различава от регистрираните преди нея и да не въвежда в заблуждение, поради което при преценката за наличие на сходство между наименования на търговски дружества следва да се съобрази дали регистрираната впоследствие фирма въвежда потребителите в заблуждение.

Третото изискване към фирмата на търговеца е същата да не накърнява обществения ред и морала. Длъжностното лице по регистрация трябва да осъществява превантивен контрол по отношение на това изискване на закона. Ако бъде заявен за вписване търговец с фирма, която е очевидно неприемлива от гледна точка на морала, длъжностното лице трябва да постанови отказ за вписване. Такава например ще е фирма, която съдържа нецензурни или дискриминационни думи или изрази.

Фирмата трябва задължително да е изписана на български език. Законодателят има предвид изписването на наименованието на търговеца с български букви. Няма законово изискване фирмата да е дума или словосъчетание, което има смисъл на български език. Фирмата се избира свободно от търговеца и тя може да е дори измислена дума или съчетание, което няма никакво значение на какъвто и да е език. Затова няма пречка  фирмата на дружеството да е чуждица дума, изписана с български букви. Например Ауто (от Auto), Бет (от bet), партнер (от partner) и други. Практиката на Агенцията по вписванията приема за допустимо използването на български букви за изписване на думи от чужд език[4]. Възможно е в учредителния акт, дружествения договор или устав на дружеството фирмата да бъде допълнително изписана и на чужд език, както и това изписване на чужд език да бъде вписано в ТРРЮЛНЦ. Това обаче не е задължително.

Друго изискване, което поставя законът, е фирмата да не е идентична или сходна със защитена марка, освен ако търговецът има права върху нея (чл. 7, ал. 5 ТЗ). Под защитена марка следва да се разбира такава, която е регистрира пред Патентното ведомство и съответно се ползва със защитата, дадена от Закона за марките и географските означения (ЗМГО). Ако правото на марка е възникнало преди правото на фирма и търговецът, който е регистрирал по-късно правото на фирма, при използването на фирмата нарушава правото на марка, титулярят на правото на марка разполага с искова защита по чл. 76 ЗМГО[5]. Длъжностното лице по регистрация към Агенцията по вписване обаче извършва проверка за права върху фирмата само в ТРРЮЛНЦ и в регистъра на запазените фирми, но не и в Патентното ведомство. Законът не е предоставил превантивна защита по отношение на по-рано регистрираните търговските марки. Затова титулярят на правата върху търговска марка ще може да се защити по реда на чл. 76 ЗМГО. Ако търговската марка бъде регистрирана като търговска фирма и бъде използвана без разрешението на титуляря на по-рано регистрираната марка за същите стоки или услуги според мен ще е налице нарушение на правото на регистрирана марка[6].

ТЗ предвижда при обявяване на търговеца в ликвидация фирмата да съдържа добавка „в ликвидация“, а при обявяване в несъстоятелност – „в несъстоятелност“. По този начин се осигурява сигурност в търговския оборот, тъй като за третите лица съществува яснота относно това, че съответният търговец е в производство по ликвидация респективно в производство по несъстоятелност.

Съгласно чл. 11, ал. 1 ТЗ фирмата може да се употребява само от търговеца, който я е регистрирал. От този текст следва, че правото на фирма възниква от регистрацията – от вписването в ТРРЮЛНЦ. Правото е абсолютно и противопоставимо на всяко трето лице. Съдържанието на абсолютното право върху фирмата предоставя на търговеца възможност да я използва в цялостната си дейност – при търговски преддоговорни и договорни отношения, рекламна дейност на произвеждани стоки и/или предоставяни услуги, отразяване на фирмата върху произвеждани и предлагани стоки и други.

Търговската фирма е неимуществено, нематериално право, тъй като негов обект е словесно обозначение. Словесното обозначение само по себе си няма имуществена стойност, отделно от търговското предприятие. Такава стойност имат доброто име, реномето и репутацията на дружеството[7], които трябва да се разграничават от фирмата. Търговската фирма е наименованието на търговеца, под което упражнява своята дейност. Именно в резултат на своята дейност дружеството може да изгради добра репутация и добро име в обществото. Те се формират при осъществяване на дейността на дружеството и могат да доведат до увеличение на икономическите изгоди над тези, които дружеството би реализирало без наличието на такава репутация. Репутацията и доброто име са свързани с търговеца, а не с неговата фирма. Те могат да има конкретен материален израз и в тази връзка са част от имуществото на дружеството.

Съгласно чл. 2 от Конвенцията за учредяване на Световната организация за интелектуална собственост (СОИС), понятието „интелектуална собственост“ включва правата отнасящи се и до търговското наименование. Съгласно чл. 7, ал. 1 ТЗ фирмата е наименование на търговеца.  Затова следва да се приеме, че търговската фирма е обект на индустриалната собственост. Съгласно чл. 8 от  Конвенцията за закрила на индустриалната собственост, подписана на 20 март 1883 г., известна като Парижката конвенция, търговското име се закриля във всички страни – членки на Съюза, без задължение за депозиране или за регистрация, независимо от това, дали то съставлява или не част от една фабрична или търговска марка. В доктрината се приема, че изискването за закрила независимо от регистрацията е предвидено, за да се гарантира закрила на търговските имена на чуждестранните предприятия, които не са регистрирани в ТРРЮЛНЦ на Република България. Правилото, че фирмата се закриля независимо от това дали съставлява част или не от търговска марка цели да гарантира, че действието на закрилата на фирмата няма да бъде прекратено, ако се прекрати закрилата на марката, в която то е било включено[8].

Доколкото търговската регистрация е безсрочна, правото на търговска фирма също е безсрочно[9]. Със заличаването на търговеца от ТРРЮЛНЦ, търговското дружество престава да съществува като правен субект, а ЕТ губи качеството си на търговец. Затова със заличаването на търговското дружество се прекратява и правото върху търговската фирма.

Търговската фирма не може да се прехвърля отделно от предприятието на търговеца, нито да се отстъпва временно или безсрочно чрез договор за лицензия. Това правило изрично е предвидено за фирмата на ЕТ в чл. 60 ТЗ. Доколкото обаче търговското наименование е индивидуализиращ белег и всеки търговец е длъжен да има фирма, то няма как последната да се прехвърли отделно от предприятието не само при ЕТ, но и при търговските дружества и другите търговци. Няма как търговец да остане без търговско наименование. Аргумент в полза на застъпено становище черпя и от разпоредбата на чл. 11, ал. 1 ТЗ. Нормата е императивна, доколкото е установена в обществен интерес. Общественият интерес за правов ред изисква уникалност на търговската фирма като първичен признак за нейната отличимост и търговска идентификация и този интерес е поставен над волята на страните[10]. За разлика от търговската марка, където в чл. 13 ЗМГО изрично е предвидена възможност за разпореждане с нея, то ТЗ не предвижда никаква диспозитивна възможност за разпореждане с фирмата, отделно от търговското предприятие. Такава възможност не е предвидена и в ЗТРРЮЛНЦ. С оглед на това нормата на чл. 60 ТЗ следва да се прилага по аналогия и за търговските дружества.

  1. Разграничение на търговска фирма от търговска марка

Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗМГО марката е знак, който е способен да отличава стоките или услугите на едно лице от тези на други лица и може да бъде представен графично. Общото между фирмата и марката е тяхната отличителна функция. Основното различие е обаче, че фирмата отличава търговци, а марката – стоки или услуги. От това следва, че един търговец може да има само една фирма, но може да има неограничен брой марки, доколкото един търговец може да предлага неограничен брой стоки и услуги. Фирмата е винаги словесно означение, докато марката може да бъде както словесна, така  и фигуративна – да включва рисунки, фигури, формата на стоката или на нейната опаковка, комбинация от цветове, звукови знаци или всякакви комбинации от такива знаци. Правото на фирма възниква с вписването и в ТРРЮЛНЦ, а правото на марка се придобива чрез регистрация в Патентното ведомство, считано от датата на подаване на заявката. Срокът на закрила също е различен. Фирмата се ползва от закрила до заличаване на вписването й в ТРРЮЛНЦ, а марката за период от 10 години от датата на подаване на заявката. Регистрацията на марката може да бъде подновявана неограничено за следващи периоди от десет години. Фирмата може да се прехвърля само заедно с търговското предприятие, а марката може да се прехвърля свободно[11], доколкото тя не е свързана със самия търговец, а със стоките и услугите, които той предлага.

Изискванията, на които трябва да отговорят фирмата и марката, за да бъдат регистрирани, са различни. Изискванията към търговската фирма бяха изяснени по-горе. Общите изисквания, които са еднакви за фирмата и за марката, са да не противоречат на обществения ред или на добрите нрави и да не въведат в заблуждение потребителите.

Абсолютните основания за отказ за регистрация на марката са свързани с възможността един знак изобщо да бъде марка, а относителните са свързани с наличието на по-ранни права на трети лица. Абсолютните основания, при които се постановява отказ за регистрация на марка са предвидени в чл. 11 ЗМГО. Най-общо абсолютните основания се свързват с изискването за отличителност[12] и за истинност[13] на марката. Относителните основания за отказ за регистрация обхващат хипотезите, при които регистрацията може да засегне по-ранни права на трети лица[14].

Защита на търговската фирма и на марката също е различна. Гражданско правната защита на търговската фирма е уредена в ТЗ, а тази на марката в ЗМГО.

  1. Разграничение на търговска фирма от домейн име

Домейн е термин, който няма легално определение. Преобладаващо е мнението, че понятията домейн и домейн име са синоними[15] и същите ще бъдат използвани като такива в настоящия анализ. Като термин домейн име е използван в чл. 35, ал. 3 ЗЗК. С оглед на нарастващото значение на интернет се увеличават споровете във връзка с използването на домейн имена. Това налага дефинирането на понятието.

Домейн името е уникално име на сайт в Интернет[16]. То е адрес в интернет и изпълнява функцията за адресация към определен ресурс в интернет.  Съществуването на две или повече домейн имена с напълно съвпадащи символи технически е изключено. Доколкото домейн името е уникално и не може да се повтаря, според мен то е идентифициращ белег на субекта, на когото принадлежи даден сайт и на информацията, която се съдържа в него[17].

Домейн името се състои от три части. Първият елемент на домейн името, който обаче не е задължителен, е “www”. Този елемент не носи каквато й да е индивидуализираща информация, а само указва прилагането при използването на домейна на специално информационно пространство  – World Wide Web[18]. Разширенията на домейните или още наричани домейни от първо ниво (bg, com, net, org, info и др.) носят обща информация за принадлежността на домейните. Например, че домейнът е регистриран като организация за осъществяване на търговска дейност, че е регистриран по признака държавна принадлежност и други. Разширенията на домейнa също не съдържат отличителност за конкретни субекти. Третият елемент на домейна е словесно обозначение, което се избира свободно от лицето, което го регистрира.  Това е второто ниво на интернет адреса, което е „същинското име“ на домейна. Домейн името е уникално за интернет, защото то оправомощава своя титуляр да го използва в мрежата и задължава съответния регистратор да не го разрешава за ползване от друго лице.

Законовата уредба на домейн името е много лаконична. В национален мащаб чл. 35, ал. 3 ЗЗК забранява използването на домейн на интернет страница, идентичен или близък до тези на други лица, по начин, който може да доведе до заблуждение и/или да увреди интересите на конкурентите[19]. От това следва, че както при търговската фирма и марка, така и по отношение на домейн имената, има изискване същите да не въвеждат в заблуждение потребителите.

Домейн името не трябва да съответства на по-рано регистрирана търговска фирма или марка и да се използва по начин, който би довел до заблуда потребителите и би увредил интересите на лице с по-ранни права[20]. Регистраторите на домейн имена следят единствено за съответствие на заявеното за регистрация домейн име с по-рано регистрирани домейн имена, а не и за съответствие с по-рано регистрирани търговски марки и фирми. Няма превантивен контрол за съответствие.

Домейн имената не трябва да се използват по начин, който да нарушава правата на търговските фирми и марки на трети лица или други права, произтичащи от закона. Домейн имената не са материални, физически активи, а договорно право за използване на домейни. Европейският съд по правата на човека в решение по делото Paeffgen Gmbh v. Germany е приел, че домейн имената могат да имат икономическа стойност и се явяват обект на собственост по смисъла на Протокол № 1 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи[21]. Ако  регистрирано домейн име нарушава права върху търговска фирма или марка, правоимащото лице може да потърси правата си по съответния законов ред в зависимост от нарушението.

  1. Защита на търговска фирма по исков ред

Фирмата може да се употребява само от търговеца, който я е регистрирал. Съгласно чл. 7, ал. 4 ТЗ всеки търговец има право да предяви иск за установяване на недобросъвестно заявяване или използване на фирма, за преустановяване на недобросъвестното използване на фирма и за обезщетение за вреди, когато фирмата е идентична или сходна с регистрирана по-рано фирма. Тази разпоредба предвижда три възможности за защита.

Първо, всеки търговец разполага с правото да предяви установителен иск за установяване на недобросъвестно заявяване или използване на фирма, която е идентична или сходна с по-рано регистрирана. Не е необходимо да е налице настъпила вреда. Установителният иск не се погасява по давност. С него търговецът, титуляр на правото на фирма, може да установи със сила на присъдено нещо, че неговата фирма се използва от друг търговец недобросъвестно.

Втората възможност, която предвижда тази разпоредба, е предявяване на осъдителен иск за преустановяване на недобросъвестното използване на фирма, която е идентична или сходна с по-рано регистрирана. Тази защита е по-интензивна, тъй като с нея се иска прекратяване на недобросъвестното използване. Искът не се погасява по давност.

Защитата, която дава законът, обаче не е достатъчна. Законодателят не е предвидил изрична легитимация един търговец да иска вписване в партидата на друг търговец, изразяващо се в промяна или заличаване на наименованието на последния, в резултат на успешно проведено производство по иск с правно основание чл.7, ал.4 ТЗ. Не може да се приеме, че по силата на чл.15, ал.1, т.3 ЗТРРЮЛНЦ този търговец е легитимиран заявител[22]. Освен това не е предвидено изрично, че съдебното решение се изпраща служебно на Агенцията по вписванията за вписване или заличаване по чл. 14 ЗТРРЮЛНЦ. Цитираната норма предвижда, че в случаите, предвидени със закон, вписване, заличаване и обявяване се извършват незабавно въз основа на акт на съда, на друг държавен орган и на частен съдебен изпълнител. В тези случаи актът се изпраща на агенцията служебно.

Не може да намери приложение и искът по чл. 29 ЗТРРЮЛЦ, според който всяко лице, което има правен интерес, както и прокурорът, може да предяви иск за установяване на нищожност или недопустимост на вписването, както и за несъществуване на вписано обстоятелство. Нищожно е вписването на неподлежащо на вписване обстоятелство, както и допускане на вписване от длъжностно лице, което не отговаря на изискванията
за валидност. Недопустимо е вписване, което е постановено по искане на
нелегитимирано в регистърното производство лице. Понятието несъществуващо обстоятелство, чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ е въвел само по отношение на подлежащите на вписване такива. Вписване на несъществуващо обстоятелство е налице, когато е вписано обстоятелство, което не е възникнало валидно[23]. Недобросъвестното използване на по-рано регистрирана фирма не попада в нито една от предвидените хипотези.

De lege ferenda трябва да се приеме нова алинея на чл. 7 ТЗ, в която да се уреди, че търговецът, с по-рано регистрирана фирма, който е осъдил търговеца с по-късно регистрирана фирма да преустанови недобросъвестното използване, има право да заяви в ТРРЮЛНЦ промяна или заличаване на фирмата, вместо търговеца – нарушител. Другата възможност е изрично да се предвиди, че съдът служебно изпраща окончателното съдебно решение по иск с правно основание чл. 7, ал. 4, предл. 2 ТЗ в Агенцията по вписванията за вписване или заличаване по чл. 14 ЗТРРЮЛНЦ. Систематичното място на тази алинея е чл. 7, ал. 5 ТЗ, а сегашната ал. 5 може да стане ал. 6. По този начин правата на търговеца с по-ранни права върху фирма ще са гарантирани. Към настоящия момент дори при уважен иск по чл. 7, ал. 4, предл. 2 ТЗ, при липса на доброволно изпълнение на решението, не е налице възможност за реализиране на заличаването или промяната на по-късно регистрираната фирма в ТРРЮЛНЦ.

Третата възможност, която дава чл. 7, ал. 4 ТЗ, е търговецът да предяви иск за обезщетение за  претърпените вреди. В този случай освен използването или заявяването на по-рано регистрирана фирма, трябва да се докажат вредите и техния размер. Осъдителният иск за обезщетение се погасява с общата пет годишна давност.

Съгласно чл. 7, ал. 1, изр. 2 ЗТРРЮЛНЦ вписаното обстоятелство се смята, че е станало известно на третите добросъвестни лица от момента на вписването. Т.е. и в трите разгледани хипотези е налице презумпция за недобросъвестност, която може да бъде оборена единствено до изтичането на 15 дни от вписването, ако третото лице докаже, че му е било невъзможно да узнае за вписаната по-рано фирма (чл. 7, ал. 1, изр. 2 ЗТРРЮЛНЦ).

Съгласно чл. 11, ал. 2 ТЗ при използване на чужда фирма заинтересуваните лица могат да искат прекратяване на по-нататъшното й използване и обезщетение за вредите. Тази разпоредба на пръв поглед се припокрива с чл. 7, ал. 4 ТЗ по отношение на исковете за преустановяване на ползването и обезщетението за вреди. Налице е обаче съществена разлика във фактическите им състави. В чл. 7, ал. 4 ТЗ недобросъвестното използване може да се изразява единствено в  недобросъвестно заявяване или използване на фирма, която е идентична или сходна с по-рано регистрирана фирма. Хипотезата на чл. 11 , ал. 2 ТЗ е по-широка по обхват доколкото касае всякакво друго недобросъвестно използване на чужда фирма – използване на регистрираната фирма като марка, домейн име или използване в търговските книжа, реклами и други. Разпоредбата на чл. 7, ал. 4 ТЗ се явява специална по отношение на разпоредбата на чл. 11, ал. 2 ТЗ, която не се отнася до случаите, когато се използва регистрирано по съответния ред сходно търговско наименование[24]. Осъдителният иск за преустановяване на нарушението по чл. 11, ал. 2 ТЗ не се погасява по давност, а искът за обезщетение за вреди се погасява с пет годишна давност.

Исковете по чл. 7, ал. 4 и чл. 11, ал. 2 ТЗ се разгледат по реда на Общия исков процес, уреден в част II на Гражданския процесуален кодекс (ГПК), а не по реда на разглеждане на търговски спорове – чл. 365 – 378 ГПК.

  1. Защита пред Комисия за защита на конкуренцията

Използването на чужда фирма може да представлява нелоялна конкуренция. Съгласно чл. 35, ал. 2 ЗЗК е забранено използването на фирма, марка или географско означение, идентични или близки до тези на други лица, по начин, който може да доведе до увреждане интересите на конкурентите. Фактическият състав изисква да са налице кумулативно следните предпоставки: 1) използване на фирма, марка или географско означение, идентични или близки до тези на други лица и 2) използването да става по начин, който може да доведе до увреждане интересите на конкурентите и/или на потребителите[25].

С включването на думата, носеща главното смислово значение в търговското наименование на други, нововъзникнали стопански субекти, се създава вероятност за въвеждане в заблуждение, както търговските партньори, така и потребителите на съответния пазар, относно наличието на правна и фактическа връзка между търговските дружества. Със самия факт на вписване в ТРРЮЛНЦ на дружество със сходно търговско наименование и предмет на дейност, включващ производство и търговия със същия вид стоки, е налице намерение за конкурентно пазарно поведение, което би се явило в разрез с добросъвестната търговска практика. Такова поведение е противно на правилата на конкуренцията при наличието на изрично предвидена законова забрана за използването на фирма, марки или отличителен знак, идентични или близки до тези на други лица по начин, който може да доведе до увреждане интересите на конкурентите или/и на потребителите. За да се приеме, че съставът на чл.35, ал.2 ЗЗК е осъществен, не е задължително фактическото извършване на конкурентната стопанска дейност, както и появата на вреди. При тълкуване на разпоредбите на чл.1, ал.2 и чл.2 ЗЗК, както и на пряко приложимата разпоредба на чл.35, ал.2 ЗЗК се извежда правилото, че възможността за правна защита съществува и само при опасност от такова поведение, без то да е било реално проявено[26].

Производството пред КЗК започва по искане на заинтересованите лица, чиито интереси са засегнати или застрашени от нарушение. При образувано производство, задачата на КЗК е да следи за спазването на разпоредбите на ЗЗК, с оглед защита на конкуренцията и гарантиране на свободната стопанска инициатива. По съществото си  производството е такова за установяване на нарушение и налагане на предвидена в закона санкция за него.  КЗК съобразява общите цели на правото на конкуренция за осигуряване на достатъчен възпиращ ефект на санкциите и другите административни мерки. Производството приключва с решение, с което КЗК може да установи извършеното нарушение и нарушителя, да наложи имуществена санкция или глоба и да постанови прекратяване на нарушението. Производството пред КЗК допълва възможностите за защита срещу нарушения на правата върху търговските фирми, марки и домейни и може да се реализира паралелно с исковата съдебна защита.

[1] Вж. чл. 18, ал. 1 КЗ, съгласно който фирмата на застрахователното акционерно дружество съдържа думата „застраховане“ или нейни производни на български език и може да съдържа думата „застраховане“ или нейни производни и на чужд език.

[2] Брайков, В., Търговското име и неговата защита, сп. Търговско право, 2001г., бр. 2, с. 126-127

[3] Вж. Определение № 304 от 15.05.2018 г. по т. д. № 2918/2017 г. на ВКС, II т. о., където е прието, че използването дори само на един елемент от фирменото наименование, който е част от името на по-рано регистрирано дружество, може да е недобросъвестно, като преценката е винаги конкретна.

[4] Така Решение № 1 от 17.11.2009 г. по т. д. № 835/2009 г. на Окръжен съд – Бургас, Решение № Ф-90 от 30.11.2010 г. по ф. д. № 97/2010 г. на Софийски апелативен съд, Решение № 375 от 21.02.2018 г. по т. д. № 127/2018 г. на ТО VI-20 състав на Софийски градски съд и други.

[5] Калайджиев, А. Търговско право. Обща част, С., ИК Труд и право, 2015г., с. 167

[6] Считам за преодоляна по-стара практика на ВКС, обективирана в Решение № 154 от 08.12.2009 г. по т. д. № 194/2009 г. на ВКС, II т. о., където е прието обратното, доколкото решението е постановена преди приемането на новата чл. 7, ал. 5 ТЗ, която изрично въвежда изискването, че търговската фирма не може да бъде идентична или сходна със защитена марка.

[7]Вж. Решение на Общия съд от 8.11.2011г. по T‑88/09,  Idromacchine Srl срещу Европейската комисия относно доброто име и реноме на юридическо лице.

[8] Така Драганов, Ж., Обекти на интелектуалната собственост, С., Сиби, 2016г., с. 235-236

[9] Така Калайджиев, А., цит. съч., с. 162

[10] Така приемат и Брайков, В., цит. съч. с. 128-129 и Калайджиев, А. цит. съч., с. 163

[11] Вж. Драганов, Ж., цит. съч.,  с. 236-237

[12] Вж. чл. 11, ал. 1, т. 1 до 5 ЗМГО

[13] Вж. чл. 11, ал. 2, т. 6 до 13 ЗМГО

[14] Вж. чл. 12 ЗМГО

[15] Така P. Mockapetris, Domain names – concepts and facilities https://www.ietf.org/rfc/rfc1034.txt?number=1-34 и др., обратното Цакова., И.  Интернет право.бг – кратък курс лекции, Парадигма, С., 2014, с. 202-203, която обаче не посочва в какво се състои разликата между понятията. Технически погледнато разлика няма.

[16] Интернет е изграден от IP адреси, а не от домейни. Затова е създаден Domain Name System (DNS), която пази връзка между всяко едно домейн име и определен IP адрес.

[17] В този смисъл и Цакова, И. цит. съч., с. 198

[18] Информационно пространство, в което документи и други уеб ресурси се идентифицират чрез Uniform Resource Locators

[19] Вж. Решение № 9134 от 22.07.2016 г. по адм. д. № 13259/2015 на ВАС, съгласно което сходство/идентичност, респективно различие между домейните, следва да се търси във второто ниво на интернет адреса, който се избира от адресанта на свободен принцип.

[20] Вж. Решение № 929 от 23.05.2013 г. по т. д. № 4313/2011 г. на Софийски градски съд, където съдът е приел, че използването в домейн на знак, който е част от търговска марка на друго лице, без съгласието на притежателя на марката, е нарушение на правата на притежателя на марката, тъй като поради идентичността или сходството на знака с марките и идентичността/ сходството на стоките на марките и знака съществува вероятност за объркване на потребителите, която включва възможност за свързване на знака с марките.

[21] В разглежданото решение съдът е приел, че решението на националния съд на Германия, с което дружество е задължено да  преустанови използването на домейн имена, които нарушават правото върху регистрирани по-рано търговски имена и марки, и да подаде заявка за анулиране на регистрацията на тези домейн имена, служи за утвърждаване на законния общ интерес от запазването на функционираща система за защита на търговските марки и имена. Това става чрез ефективно предотвратяване на неоправомощени трети лица от неоснователно използване на отличителния характер и зачитане на защитени марки или наименования в ущърб на техните притежатели.

[22] Така Решение № 1647 от 29.06.2018 г. по т.д. № 2126/2018 г. на Софийски апелативен съд

[23] Така Тълкувателно решение № 1 на ОСГК на ВКС от 6.12.2002г. по тълк. дело №1/2002г.

[24] Решение № 788/30.01.2003 г. по адм. д. № 4231/2002 г. на ВАС

[25] Вж. Решение № 819 от 15.10.2015 г. по преписка вх. № КЗК – 158/2015г. на КЗК

[26] Така Решение № 788 от 30.01.2003 г. по адм. д. № 4231/2002 г. на ВАС

ТЪРГОВСКА ФИРМА – СЪЩНОСТ, РАЗГРАНИЧЕНИЯ И ЗАЩИТА

  Автор: адв. МАРГАРИТА БАЛАБАНОВА – редовен докторант по Търговско/Стопанско право към ИДП при БАН Ключови думи: адвокат, Пловдив, търговски дружества, търговска фирма, търговска марка, домейн име, защита, конукренция   Същност и изисквания към търговска фирма Нормативната уредба на търговската фирма е в Търговския закон (ТЗ). Общите положения, приложими за всички търговци (еднолични и търговски […]

 

ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ
2/2017
гр.София 09.07.2019 год.
Върховният касационен съд на Република България, Общо събрание
на Гражданска и Търговска колегии, в съдебно заседание на 16 май 2019
година

Тълкувателното дело е образувано с разпореждане от 01.06.2017г.,
допълнено с разпореждане от 26.10.2017г., на Председателя на Върховния
касационен съд на основание чл.128 ал.1 ЗСВ за постановяване на
тълкувателно решение по следните противоречиво решавани в практиката
на ВКС и съдилищата въпроси:

І. „Намира ли приложение защитата на кредитора по чл.135 ЗЗД по
отношение на извършени от поръчителя разпоредителни действия?”;
ІІ. „Налице ли е връзка на преюдициалност по смисъла на чл.229 ал.1
т.4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането
му и предявения иск по чл.135 ЗЗД за обявяване относителната
недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи
кредитора?”;
ІІІ. „Какъв е редът за защита на кредитора при последваща
разпоредителна сделка, извършена от третото лице, в чиято полза
длъжникът му се е разпоредил с имуществото си?“.

Общото събрание на Гражданска и търговска колегия на Върховния
касационен съд, за да се произнесе по поставените въпроси, съобрази
следното:

1. Намира ли приложение защитата на кредитора по чл.135 ЗЗД
по отношение на извършени от поръчителя разпоредителни
действия?
В практиката съществуват следните противоречиви становища:
Според първото искът по чл.135 ЗЗД /т.нар.„Павлов иск”/ не намира
приложение по отношение на извършени от поръчителя действия поради
акцесорния характер и обезпечителната функция на самото поръчителство
– под длъжник следва да се разбира само титулярът на главното
задължение, не и лицето, което е поръчителствало за неговото изпълнение.
Според второто становище по отношение на поръчителя са
допустими всички процесуални способи, които гарантират точно
изпълнение на поетото задължение, в това число и да се проведе иск по
чл.135 ЗЗД.
Налице е и трето становище, съгласно което искът по чл.135 ЗЗД
може да се проведе по отношение на поръчителя, след като той е придобил
качество на длъжник с издаване на заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист срещу него.
Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния
касационен съд приема за правилно второто становище по следните
съображения:
Отговорът на въпроса е обусловен от същността и характеристиките
на отменителния иск по чл.135 ЗЗД и на поръчителството.
Искът по чл.135 ал.1 ЗЗД е на разположение на всеки кредитор –
както на парично, така и на непарично вземане /ППВС №.1 от 29.03.1965
по г.д.№ 7/1964г./. Касае се за облигационен иск, който представлява
средство за защита на кредитора в случай, че неговият длъжник
предприема увреждащи действия, с които намалява имуществото си и/или
затруднява удовлетворението от него – т.е. накърнява „общото обезпечение
на кредитора” /чл.133 ЗЗД/. Целта на иска е да бъдат обявени за
недействителни спрямо кредитора действията на длъжника, с които той го
уврежда. Последиците от уважаването му се изразяват в това, че
атакуваното действие – увреждащата сделка – остава действителна за
страните по нея /прехвърлител и приобретател/, но се счита за
недействителна /т.е. за нестанала/ по отношение на кредитора ищец – и той
може да насочи изпълнението за удовлетворяване на вземането си към
прехвърленото имущество, макар че то е преминало в патримониума на
приобретателя. Чрез предявяването на иска се упражнява едно
потестативно право – кредиторът да се удовлетвори от сумата, получена на
публична продан при принудително изпълнение върху вещта, обект на
договора между длъжника и неговия съконтрахент. Последният понася
санкцията да търпи изпълнение срещу нея за чужд дълг, ако е бил
недобросъвестен при възмездното й придобиване – действал е със
знанието, че сделката е увреждаща – чл.135 ал.1 предл.2 ЗЗД, или ако е
придобил вещта безвъзмездно; ако иска да се освободи от изпълнението,
той може да плати на кредитора, погасявайки задължението на
праводателя си, като след това търси възмездяване от него /Тълкувателно
решение №.5/29.12.2014 по тълк. д.№.5/13, ОСГТК на ВКС/. Предвид
горните характеристики искът съставлява част от общото обезпечение на
кредиторите, уредено в чл.133 ЗЗД.
Поръчителството е договор, с който поръчителят се задължава
спрямо кредитора на трето лице да отговаря за изпълнението на
задължението на това трето лице /чл.138 ал.1 изр.1 ЗЗД/. Касае се за лично
обезпечение, чрез което се гарантира изпълнението на чужд дълг – този на
главния длъжник. Поръчителят обещава същия резултат, който главният
длъжник трябва да осъществи – и дължи това, което последният дължи
/“каквото и колкото дължи главният длъжник, това и толкова дължи и
поръчителят“/ – освен ако не е уговорено друго или друго следва от
естеството на дължимата престация. Отговорността му е акцесорна – в
генетична и функционална зависимост от главния дълг /обуславя се от
съществуването и обема на отговорността на главния длъжник/ – но и
относително самостоятелна /поръчителството може да бъде дадено при полеки условия/. Тя е солидарна – длъжникът и поръчителят са солидарни
длъжници и спрямо всеки от тях кредиторът може самостоятелно да търси
изпълнение на вземането си /чл.141 ЗЗД, Тълкувателно решение
№.4/18.06.14 по тълк.д.№.4/13, ОСГТК на ВКС, т.5в/ – и не е субсидиарна –
длъжникът няма възражение за предварителен иск или поредност,
кредиторът може да насочи претенцията си както срещу основния
длъжник, така и срещу поръчителя /независимо от това дали първо се е
обърнал към главния длъжник/, поръчителят няма право да иска от
кредитора първо да насочи иска си срещу главния длъжник, а срещу него –
едва ако не бъде удовлетворен при принудително изпълнение срещу
главния длъжник. Тези характеристики на отговорността на поръчителя –
самостоятелност на договорното отношение, солидарност и липса на
субсидиарност – обуславят извода, че със сключването на договора за
поръчителство поръчителят става допълнителен длъжник на кредитора.
Изискването за писмена форма на договора е предвидено за предпазване от
необмислено задължаване за чужд дълг – и след като поръчителят се е
съгласил в надлежната форма да поеме такова задължение, то цялото му
имущество трябва да служи за обезпечение. За вземането на кредитора
отговарят две имущества – това на длъжника и на поръчителя, и той има на
разположение два „общи залога” по смисъла на чл.133 ЗЗД. След като
кредиторът има двама съдлъжника, той следва да разполага с една и съща
възможност за защита спрямо тях – т.е. по отношение на поръчителя
следва да бъдат допустими всички процесуални способи, които гарантират
точно изпълнение на поетото задължение, вкл. и иск по чл.135 ЗЗД.
Противното би означавало, че кредиторът няма възможността да предпазва
обема на допълнителното имущество от увреждащи го действия и да
противодейства на недобросъвестни действия и разпореждания от страна
на поръчителя, респективно че не притежава общо обезпечение върху
имуществото на поръчителя – т.е. би обезсмислило поръчителството.
Отделно от изложеното, разпоредбата на чл.135 ЗЗД борави с
понятието „длъжник“ като не прави разграничение между отговорността
за лично или за чуждо задължение, респективно дали качеството
„длъжник“ е придобито по главно или по акцесорно правоотношение,
каквото е поръчителството. Доколкото в резултат на последното се стига
до възникване на солидарно задължение между поръчителя и главния
длъжник по отношение на кредитора, при липса на специална норма, която
да изключва приложението на Павловия иск, няма основание да се приеме,
че понятието „длъжник” в същата норма не включва всички лица, които
отговарят за задължението с цялото си имущество. Не могат и чрез
тълкуване да се въвеждат ограничения на отговорността на поръчителя
извън предвидените в закона. Макар предназначението на институтите на
поръчителството и отменителния иск да е сходно /и двата имат
обезпечителен характер/ и възможността действия на поръчителя да бъдат
атакувани с Павлов иск да представлява обезпечаване на или върху
обезпечение, законова забрана за такова не е предвидена.
По изложените съображения следва да се приеме, че защитата на
кредитора по чл.135 ЗЗД е приложима и по отношение на извършени от
поръчителя разпоредителни действия.

2. Налице ли е връзка на преюдициалност по смисъла на чл.229
ал.1 т.4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за
вземането му и предявения иск по чл.135 ЗЗД за обявяване
относителната недействителност на извършени от длъжника действия,
увреждащи кредитора?
В практиката се застъпват две противоречиви становища.
Според едното между производството по предявен от кредитора иск
за вземането му и предявения иск по чл.135 ЗЗД за обявяване
относителната недействителност на извършени от длъжника действия,
увреждащи кредитора, е налице връзка на преюдициалност по смисъла на
чл.229 ал.1 т.4 ГПК. Макар по принцип за успешното провеждане на иска
по чл.135 ЗЗД да не е необходимо вземането на кредитора да е установено
с влязло в сила решение, след като той вече е предприел действия за
установяването му чрез самостоятелен иск, бъдещото решение по него ще
е от значение за произнасянето по основателността на иска по чл.135 ЗЗД и
следва да бъде съобразено.
Според другото становище връзка на преюдициалност между двете
дела няма и основанието за спиране по чл.229 ал.1 т.4 ГПК не е налице. В
производството по чл.135 ЗЗД съдът не може да проверява съществува ли
вземането, което легитимира ищеца като кредитор, като възникването на
това качество не е обусловено от установяването на вземането с влязло в
сила решение.
Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния
касационен съд намира за правилното първото становище.
Основанието за спиране по чл.229 ал.1 т.4 ГПК е налице, когато има
висящ процес относно друг спор, който е преюдициален за този, по който
производството се спира. Преюдициален е този спор, по който със сила на
пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти,
релевантни за субективното право по спряното производство
/Тълкувателно решение N.8/7.05.14 по тълк.д.№.8/13, ОСГТК на ВКС/.
Спирането на това основание позволява съдът, разглеждащ обусловеното
дело, да съобрази решението по обуславящото дело – което има значение
за правилното му решаване. Връзката на обусловеност е обективна и не
зависи от поредността на предявяване на двата иска.
В разглеждания случай при преценката за преюдициалност следва да
се съобразят предназначението и предпоставките за уважаване на иска по
чл.135 ЗЗД.
Павловият иск е облигационен иск, който представлява средство за
защита на кредитора в случай, че неговият длъжник предприема
увреждащи действия, с които намалява имуществото си и/или затруднява
удовлетворението от него.
По принцип правото на кредитора да иска обявяване за
недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по
реда на чл.135 ЗЗД е предпоставено от наличие на действително вземане.
Това вземане може да не е изискуемо или ликвидно; не е необходимо и
предварително да бъде установено с влязло в сила решение. Съдът по
Павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако
произтича от твърдените факти /предмет на делото по чл.135 ЗЗД не е
самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за
недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с
които длъжникът го уврежда (правоотношението, легитимиращо ищеца
като кредитор, става предмет на делото единствено когато Павловият иск е
обективно съединен с иск за вземането)/. Той може да приеме обратното
само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. При това
положение наличието на паралелен процес, който има за предмет
признаване или отричане на вземането на кредитора – т.е. установяване
наличието на действително вземане – е от значение за правилното
решаване на спора по отменителния иск по чл.135 ЗЗД /обстоятелството,
че успешното провеждане на иска за вземането не е процесуална
предпоставка за предявяването на Павловия иск, само по себе си не
означава, че между двете производства не е налице връзка на
обусловеност/. Признаването или отричането на вземането ще рефлектира
върху преценката дали ищецът действително има качество на кредитор с
права по чл.135 ЗЗД, респективно върху основателността на предявения
иск. Между двете производства е налице връзка на преюдициалност, която
попада в приложното поле на чл.229 ал.1 т.4 ГПК и е основание за спиране
на производството по Павловия иск. Приемането на противното би
означавало отричане на наличието на действително вземане на кредитора
като материалноправна предпоставка за уважаването на Павловия иск и би
довело до ситуация, в която в производство по чл.135 ЗЗД длъжникът по
едно несъществуващо или погасено по давност вземане на практика да
няма път, по който да се защити и да избегне уважаването на иска.
Подобно разрешение би резултирало в несправедливо разкъсване на
връзката между материалното правоотношение и съответното му
проявление в процеса и би било в разрез с принципите за правната
сигурност.
Посоченото по-горе е неотносимо към хипотеза, в която се касае за
кредитор на непарично вземане, включително и за титуляр на
потестативното право за сключване на окончателен договор. В последния
случай, когато обещан с предварителен договор имот е продаден на трето
лице, за купувача по предварителния договор сделката е увреждаща
поради осуетената възможност за реализиране на правото да се иска
сключване на окончателен договор. Поради това и за кредитора по
предварителния договор е налице правен интерес да предяви отменителния
иск и съответно успешното му провеждане дава възможност да се обяви за
окончателен сключеният преди увреждащата сделка предварителен
договор. Връзката на обусловеност е обратна – в този случай
производството по чл.135 ЗЗД се явява преюдициално спрямо
производството по чл.19 ал.3 ЗЗД, респективно последното е това, което
подлежи на спиране. Посоченият пример не изчерпва възможните случаи –
в подобни хипотези, когато успешното провеждане на отменителния иск е
условие за реализиране на правата на съответния кредитор на непарично
вземане, производството по иска по чл.135 ЗЗД не се явява обусловено, а
обуславящо за изхода на другия спор.
Предвид изложеното, в това число уточнението относно кредитора
на непарично вземане и титуляра на потестативното право за сключване на
окончателен договор, следва да се приеме, че, при паралелно развиващи се
производство, разглеждащо вземането на кредитора /както в случаите на
предявен от кредитора иск за установяване на вземането му, така и в
случаите на предявен от длъжника иск за признаване несъществуване на
вземането на кредитора по Павловия иск/, и производство по Павлов иск,
между тях е налице връзка на преюдициалност.

3. Какъв е редът за защита на кредитора при последваща
разпоредителна сделка, извършена от третото лице, в чиято полза
длъжникът му се е разпоредил с имуществото си?
По въпроса са възприети различни становища в практиката на
Върховния касационен съд.
Според едното становище е налице правен интерес от предявяването
на Павлов иск срещу длъжника и лицето, с което той е договарял, и в
случая, когато последното е прехвърлило имота на трето лице преди
вписване на исковата молба за обявяване недействителността на сделката.
Конкуренцията между тези трети лица и кредитора с оглед вещните права
върху недвижими имоти е уредена в чл.135 ал.1 изр.3 ЗЗД –
недействителността не засяга правата, които трети добросъвестни лица са
придобили възмездно преди вписване на исковата молба за обявяване на
недействителността. Това означава, че кредиторът може да насочи
принудителното изпълнение към правата, предмет на обявеното за
недействително действие, дори и те вече да са в патримониума на
правоприемник на лицето, с което длъжникът е договарял, освен ако
третото лице е придобило правата възмездно преди вписване на исковата
молба за обявяване на недействителността и то е добросъвестно.
Прехвърлянето на имота не изключва наличие на правен интерес от
обявяването за недействителна на сделката между длъжника и лицето, с
което той е договарял, и не води до недопустимост на исковото
производство, а дали имотът, предмет на тази сделка, може да бъде върнат
в патримониума на длъжниците, не е предмет на исковото, а на
изпълнителното производство. В изпълнителното производство, но при
наличие на решение, с което е уважен иск по чл.135 ал.1 ЗЗД, кредиторът
преценява реализирането на правата си по решението, а третите лица се
защитават по специалния ред, предвиден за обжалване действията на
съдия-изпълнител /чл.435 ал.5 изр.2 ГПК/, а при пропускане на сроковете
за обжалване третото лице може да предяви владелчески иск /чл.435 ал.5
изр.2 ГПК/.
Според второто становище, когато кредиторът е увреден не чрез
една, а чрез поредица от правни действия или сделки, като целеният от
длъжника краен увреждащ резултат се постига с осъществяване на
последното действие или сделка, кредиторът може да иска обявяването за
недействителни на цялата поредица от действия или сделки, които го
увреждат в това му качество. В този случай преценката дали е налице
знание за увреждането – когато такова се изисква, се извършва с оглед на
последния приобретател от поредицата. Касае се за един иск с правно
основание чл.135 ал.1 ЗЗД, с който се иска обявяване на относителната
недействителност на цялата поредица от увреждащи кредитора действия
или сделки, а не до отделни искове за обявяване на всяко едно действие
или сделка за относително недействителна отделно от останалите. С оглед
на това е невъзможно всяка една от сделките да бъде обявена за
относително недействителна, независимо от другата сделка, и затова
предварителното обявяване на относителната недействителност на първото
действие или сделка не може да бъде разглеждано като предпоставка за
допустимост или за основателност на иска по чл.135 ал.1 ЗЗД за обявяване
на относителната недействителност на последващите действия или сделки.
Доколкото се касае за един иск по чл.135 ал.1 ЗЗД, въпросът за
относителната недействителност на всяко едно от поредицата от
увреждащи действия или сделки не може да бъде разглеждан в
самостоятелно производство по чл.135 ал.1 ЗЗД отделно от останалите, а
този въпрос се разрешава в производство, в което е предявен искът за
обявяване на относителната недействителност на цялата поредица от
действия или сделки, при отчитане на съществуващите между тях
взаимовръзки.
По поставения въпрос Общото събрание на Гражданска и Търговска
колегии на Върховния касационен съд намира следното:
Разпоредбата на чл.135 ал.1 ЗЗД урежда потестативното право на
кредитора да обяви за недействителни по отношение на него сделките или
други правни действия, с които длъжникът го уврежда, като се лишава от
свое имущество или по какъвто и да е начин затруднява принудителното
удовлетворяване на кредитора. Целеният с предявяване на иска по чл.135
ал.1 ЗЗД ефект е увреждащите сделки на длъжника да бъдат
непротивопоставими на кредитора, като за него се считат неизвършени.
Уважаването на иска по чл.135 ЗЗД дава на кредитора възможност
да се удовлетвори принудително от имуществото, предмет на сделката.
Обявената по този ред относителна недействителност е само в
отношенията между кредитора и длъжника и между кредитора и лицето, с
което длъжникът е договарял, а по отношение на всички останали лица, в
това число в отношенията между длъжника и лицето, с което е договарял,
действието на сделката се запазва и имуществото се счита собственост на
приобретателя. Поради това приобретателят, с когото длъжникът е
договарял, като титуляр на правото на собственост върху имуществото
може да го прехвърли на трето лице, а последното на свой ред да извърши
прехвърляне, като във всички случаи прехвърлянето ще се явява
извършено от титуляр. При наличие на такава поредица от прехвърляния
на имуществото кредиторът е увреден не чрез една, а чрез поредица от
сделки.
Правилото на чл.135 ал.1 изр.3 ЗЗД дава защита на кредитора и
спрямо последващите приобретатели, придобили права върху имуществото
от лицето, с което длъжникът е договарял, ако са недобросъвестни или са
се облагодетелствали безвъзмездно от праводател, по отношение на когото
искът може да бъде уважен. Ако прехвърлянето на правата е извършено
след вписване на исковата молба по чл.135 ЗЗД, съгласно чл.226 ал.3 ГПК
обявената недействителност на сключената от длъжника сделка може да
бъде противопоставена на последващите приобретатели, които са длъжни
да търпят принудително изпълнение върху придобитите от тях права. Това
правило се отнася и до прехвърлянето на други видове имущество след
завеждане на делото, когато исковата молба не подлежи на вписване.
Ако приобретателят, с когото длъжникът е договарял, се е
разпоредил с имота преди вписването на исковата молба по иска по чл.135
ЗЗД, постановеното по този иск решение ще бъде непротивопоставимо на
последващия приобретател, чийто акт е вписан преди вписване на исковата
молба. И в този случай обаче по аргумент за противното от чл.135 ал.1
изр.3 ЗЗД извършеното прехвърляне ще бъде непротивопоставимо
/относително недействително/ спрямо кредитора, ако приобретателят е
недобросъвестен или е придобил безвъзмездно от праводател, по
отношение на когото искът може да бъде уважен. Това разрешение следва
да намери приложение и при прехвърляне на имуществото от лицето, в
чиято полза се е разпоредил длъжникът, извършено преди предявяване на
иска по чл.135 ЗЗД, когато исковата молба не подлежи на вписване.
Обстоятелството дали приобретателят по определена сделка при
сключването й е бил добросъвестен или не, е факт с правно значение, за
чието установяване чл.135 ал.1 изр.3 ЗЗД не предвижда самостоятелен иск.
Тази разпоредба урежда единствено предпоставките, при които
последващата сделка с имуществото на длъжника би била
противопоставима на кредитора. С оглед на това кредиторът може да се
защити срещу увреждането му поради извършеното последващо
прехвърляне от съконтрахента на длъжника с иск по чл.135 ЗЗД не само по
отношение на сделката, сключена между длъжника и неговия
съконтрахент, но и по отношение на последващите сделки, сключени с
приобретатели, за които кредиторът твърди, че са недобросъвестни –
знаели са за неговото увреждане, или са придобили правата безвъзмездно
от праводател, по отношение на когото са налице предпоставките на чл.135
ал.1 изр.2 ГПК за уважаване на иска.
Правилото на чл.135 ал.1 изр.3 ЗЗД урежда конкуренцията между
интереса на кредитора, който е увреден от извършените сделки, и
сигурността на гражданския оборот, изхождайки от два критерия –
възмездността или безвъзмездността на разпореждането в полза на третото
за облигационното отношение кредитор-длъжник лице и
добросъвестността на това лице. Интересите на кредитора, увреден от
извършените прехвърляния, следва да бъдат предпочетени пред интереса
на приобретателя, който е знаел за увреждането на кредитора, и пред
интереса на приобретателя, който се е облагодетелствал безвъзмездно и е
придобил от праводател, по отношение на когото искът може да бъде
уважен. Тези трети лица следва да търпят принудително изпълнение върху
придобитото от тях имущество поради участието им в увреждането на
кредитора, знаейки за това увреждане или поради безвъзмездното им
облагодетелстване в резултат на увреждащото действие на длъжника.
Целената от кредитора защита се постига с уважаване на иска по
чл.135 ЗЗД по отношение на последния приобретател на имуществото.
Когато последният приобретател е придобил имуществото възмездно,
кредиторът може да постигне защита по реда на чл.135 ЗЗД, ако този
приобретател е недобросъвестен – знаел е за увреждането. За уважаването
на иска против последния приобретател на възмездно основание е без
значение добросъвестността на неговия праводател или на останалите
лица, придобили имота след прехвърлянето му от длъжника. Дори някой
от междинните приобретатели на имуществото, които впоследствие са го
прехвърлили, да не е знаел за увреждането на кредитора, при
недобросъвестност на последния приобретател искът следва да бъде
уважен, тъй като тези предходни сделки са били само средство за
постигане на увреждането. Когато последният приобретател е придобил
имуществото безвъзмездно, дори и да е бил добросъвестен, правното му
положение е идентично с това на неговия праводател, т.е. искът може да
бъде уважен, ако спрямо праводателя са налице предпоставките за
уважаване на иска. Поради това, когато последният приобретател е
придобил безвъзмездно имуществото от праводатели, които също са го
придобили безвъзмездно, искът по чл.135 ЗЗД следва да бъде уважен. При
няколко последователни прехвърляния, част от които безвъзмездни, а
друга част – възмездни, уважаването на иска по отношение на последния
приобретател на безвъзмездно основание се обуславя от добросъвестността
на този праводател, който последен е придобил имота възмездно от своя
съконтрахент, независимо от добросъвестността на останалите междинни
приобретатели /на безвъзмездно или възмездно основание/. Ако този
междинен праводател, който последен е придобил имота възмездно от своя
съконтрахент, е бил недобросъвестен, искът по отношение на последния
приобретател на безвъзмездно основание следва да бъде уважен,
независимо от неговата добросъвестност. Ако обаче същият междинен
праводател е действал добросъвестно и спрямо него искът по чл.135 ЗЗД
не може да бъде уважен, извършеното от него безвъзмездно разпореждане
в полза на добросъвестен приобретател е противопоставимо на кредитора,
а в полза на недобросъвестен приобретател – е относително
недействително спрямо кредитора.
В случаите, в които кредиторът е поискал обявяване за
недействителни на цялата поредица от увреждащи го действия или сделки,
при преценката за наличие на знание за увреждането от страна на
последния приобретател или за наличие на предпоставките по чл.135 ал.1
изр.2 ЗЗД по отношение на неговия праводател, когато е придобил
безвъзмездно, следва да бъдат отчетени съществуващите връзки между
отделните сделки. По този начин цялата поредица от сделки следва да бъде
обявена за относително недействителна по отношение на кредитора, ако са
налице предпоставките за уважаване на иска по отношение на последния
приобретател. И обратно, ако не са налице предпоставките за уважаване на
иска по отношение на последния приобретател, искът за обявяване на
относителна недействителност на поредицата от сделки следва да бъде
отхвърлен, дори и да са налице основания за това по отношение на някоя
от междинните сделки.
Възможно е обаче едва след предявяването на иск по чл.135 ЗЗД по
отношение на извършеното от длъжника увреждащо действие кредиторът
да узнае за сключена преди вписване на исковата молба, респ. преди
предявяване на иска последваща разпоредителна сделка от съконтрахента
на длъжника. В посочения случай не може да бъде отречен интересът на
кредитора да предяви в отделно производство иск по чл.135 ЗЗД и по
отношение на извършената последваща сделка, за да постигне целената
защита. В това производство кредиторът ще следва да установи както
предпоставките за обявяване на относителна недействителност на сделката
между длъжника и неговия съконтрахент /тъй като последният
приобретател не е страна в производството по иска с предмет тази сделка/,
така и предпоставките за уважаване на иска по отношение на последния
приобретател, отчитайки съществуващите връзки между отделните сделки.
С оглед този предмет на доказване, когато производствата по предявените
искове по чл.135 ЗЗД са висящи пред един и същи съд, следва съгласно
чл.213 ГПК да бъдат съединени за разглеждане в едно общо производство,
за да бъде съобразена връзката между отделните сделки.
Предвид изложеното, ОСГТК на ВКС приема следното:
Защитата на кредитора по чл.135 ЗЗД при последваща
разпоредителна сделка, извършена от лицето, в чиято полза длъжникът се е
разпоредил с имуществото си, е чрез предявяване на иска по чл.135, ал.1
ЗЗД за недействителност по отношение на него не само на първоначалната
сделка с имуществото на длъжника, но и на последващите сделки, които го
увреждат. Исковете могат да бъдат предявени и самостоятелно, но при
наличие на предпоставките на чл.213 ГПК следва да бъдат разгледани в
едно производство.

По изложените съображения Общото събрание на Гражданска и
Търговска колегия на Върховния касационен съд

Р Е Ш И :

1. Защитата на кредитора по чл.135 ЗЗД е приложима по
отношение на извършени от поръчителя разпоредителни действия.
2. Налице е връзка на преюдициалност по смисъла на чл.229 ал.1
т.4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за
вземането му и предявен иск по чл.135 ЗЗД за обявяване на
относителна недействителност на извършени от длъжника действия,
увреждащи кредитора.
3. Защитата на кредитора по чл.135 ЗЗД при последваща
разпоредителна сделка, извършена от лицето, в чиято полза
длъжникът се е разпоредил с имуществото си, е чрез предявяване на
иска по чл.135, ал.1 ЗЗД за недействителност по отношение на него не
само на първоначалната сделка с имуществото на длъжника, но и на
последващите сделки, които го увреждат. Исковете могат да бъдат
предявени и самостоятелно, но при наличие на предпоставките на
чл.213 ГПК следва да бъдат разгледани в едно производство.

ОСОБЕНО МНЕНИЕ

по т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 г. на
ОСГТК на ВКС
Не споделяме становището на мнозинството на ОСГТК по въпроса за
приложимостта на иска по чл. 135 ЗЗД по отношение извършените от
поръчителя разпоредителни действия.
Законът за задълженията и договорите предвижда различни правни
способи за обезпечаване вземането на кредитора. Всички те са
предназначени да защитят интереса на кредитора, като осигурят
възможност за удовлетворяване на неговото вземане. Един от тези способи
е уреденият в чл. 135 ЗЗД отменителен иск (Павлов иск), чрез който
кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни по
отношение на него действията, с които длъжникът го уврежда. Целта на
този иск е да бъде запазено, респ. възстановено имуществото на длъжника,
тъй като по изрично разпореждане на закона (чл. 133 ЗЗД) то служи за
общо обезпечение на неговите кредитори. Следователно, предмет на
отменителния иск са действията на длъжника. Под “длъжник” по смисъла
на чл. 135 ЗЗД следва да се разбира обаче само лицето, което е насрещна
страна по правоотношението, породило вземането на кредитора, т. е.
носителят на главното задължение, но не и лицето, което е
поръчителствало за неговото изпълнение. Безспорно, поръчителят отговаря
за същия дълг заедно с длъжника и то при условията на солидарност (освен
ако не е уговорено друго). Неговата отговорност обаче е акцесорна и има
обезпечителна функция. Тя е вторична и съществува дотолкова, доколкото
съществува главният дълг. Поръчителството е един от предвидените в
закона (чл. 133 и сл. ЗЗД) способи за гарантиране изпълнението на
главното задължение, какъвто представлява и отменителният иск. Именно
от еднаквата им правна същност и предназначение произтича
неприложимостта на иска по чл. 135 ЗЗД по отношение действията на
поръчителя. В противен случай би се стигнало до обезпечаване на самото
обезпечение, което е в очевидно противоречие със смисъла на този
институт.
Съдия Камелия Ефремова
Съдия Бонка Йонкова
Съдия Ваня Алексиева

Особено мнение

по т.1 от ТД№2/2017г. ОСГТК на ВКС.
Считам, че искът по чл. 135 ЗЗД е не приложим спрямо
действия и сделки, извършени от поръчител, по следните
съображения:
ЗЗД урежда различни правни средства за обезпечаване на
вземането на кредитора, като общото между тях е, че са предназначени да
защитят интереса му по максимално ефективен начин, осигурявайки
възможност за удовлетворяване на неговото вземане. Един от тези способи
е отменителният иск по чл. 135 ЗЗД, чрез който кредиторът може да иска
да бъдат обявени спрямо него за недействителни действията, с които
длъжникът го уврежда.
Друго такова средство е поръчителството чиято функцията е
обезпечителна – с него кредиторът получава още едно „общо
обезпечение“, което да служи за удовлетворяване на вземането му и тъй
като поръчителят отговаря със собственото си имущество, то представлява
лично обезпечение. Съгласно чл. 141 ЗЗД поръчителят отговаря солидарно
с главния длъжник. Преди падежа на главното задължение обаче
кредиторът не може да иска плащане (нито извънсъдебно, нито съдебно) от
поръчителя. Този момент е и вододелът за възможността кредиторът да
разчита на второто имущество (това на поръчителя) за удовлетворяване на
дълга.
Поръчителят е солидарно отговорен към кредитора, но неговото
задължение е акцесорно, зависимо от главния дълг, за разлика от
отговорността на солидарните длъжници. Акцесорността като правна
същност на поръчителното задължение се проявява в следното:
задължението на поръчителя възниква и неговата отговорност може да се
ангажира само при наличието на действително и съществуващо главно
задължение; задължението на поръчителя не може да стане изискуемо
преди главния дълг; прекратяването на главния дълг прекратява
поръчителството; погасяването на главния дълг по давност погасява и
задълженията на поръчителя; в шест месечен срок от падежа на главното
задължение кредиторът трябва да предяви иск срещу главния длъжник, в
противен случай губи правата, които има срещу поръчителя. Съгласно чл.
147, ал. 1, изр. 1 ЗЗД „Поръчителят остава задължен и след падежа на
главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в
течение на шест месеца.“ Общоприето е, че поръчителството се прекратява
след изтичане на шестмесечния срок след настъпване на падежа на главния
дълг в случай, че кредиторът не е предявил иск спрямо длъжника.
Изтичането на този срок, съпроводено с липсата на заведен иск срещу
длъжника от кредитора погасява задължението на поръчителя, а
кредиторът губи правото си на иск спрямо последния. Това неминуемо
би следвало да се отрази и върху възможността на кредитора да упражни
Павлов иск спрямо поръчителя. Доколкото отменителният иск
представлява субективно преобразуващо право, което е вторично на
главното вземане, то загубването на главното вземане би следвало да
прекрати и производното преобразуващо право.
Чрез Павловия иск се упражнява лично потестативно право на
кредитора и се предизвиква сериозна намеса в и ограничаване направата на
длъжника. Именно предвид естеството им /чрез еднностранно
волеизявление да предизвикват промяна в чужда правна сфера/,
потестативните права са винаги изрично уредени в закона – вкл. с оглед
последиците от упражняването им и засягането на интересите на трети
лица. Поради това – и по съображения за правна сигурност – уредбата им
трябва да се тълкува стриктно. В случая в чл.135 ЗЗД не е уредено изрично
потестативно право на кредитора по отношение на поръчителя и на
разпорежданията му с негово имущество. При това положение тълкуване в
смисъл, че такова право съществува, няма законова опора и би внесло
неоправдано ограничаване на правната сфера на поръчителя и евентуални
трети лица, приобретатели на прехвърлено от него имущество.
Тълкувателното решение не дава отговор на въпроса и кои
увреждащи действия на поръчителя могат да се атакуват-тези извършени
след сключване на поръчителството или само тези, които са извършени
след датата на падежа на главното задължение. Макар непосредствената
цел на производството да не е удоволетворяване на притезанието, то
кредиторът не би имал правен интерес да се намесва в чуждата правна
сфера, ако не е реално застаршен от намаляване имуществото на длъжника.
Възниква и въпроса как следва да се докаже легитимацията на кредитор по
отношение на поръчителя, след като целта на производството по чл.135
ЗЗД не е да се установи вземането на кредитора срещу прекия му длъжник,
по отношение на когото той притежава конкретно вземане, а да се обявят
за относително недействителни действия и сделки на поръчителя, които
следва да увреждат кредиторовия интерес. Ищецът по чл.135 ЗЗД не е
кредитор „изобщо” на поръчителя и с оглед даденото разрешение в
тълкувателното решение ще трябва да установи дали вземането му към
главния длъжник съществува или не, а също така и дали вземането на
поръчителя, като акцесорно такова, съществува или не. Това променя
същността на Павловия иск чийто предмет са увреждащите действията на
длъжника, като последният е обаче само лицето, което е насрещна страна
по правоотношението, породило вземането на кредитора , а не и
поръчителя, по отношение на който не съществува законово задължение да
следи изпълнява ли се или не поетото от главния длъжник задължение .
Съществена пречка за сигурността на гражданския оборот би
представлявал и фактът, че кредиторът ще впише исковата молба по
чл.135 ЗЗД, когато предмет на отмяната е сделка с недвижим имот, от
което следва, че върху спорния имот за неограничен срок е възможно да
тежи една пречка за свободно разпореждане с него, тъй като последният
може никога да не предяви вземането срещу прекия си длъжник и
поръчителството да се прекрати, но тава няма да рефрлектира върху
вписаното върху партидата на имота евентуално уважително решение по
Павловия иск.
Предвид горните аргументи следва да се приеме, че предоставената
на кредитора защита чрез Павловия иск е неприложима по отношение на
поръчителя.
ПОДПИС: В.Райчева

Особено мнение

по т. 2 от Тълкувателно решение № 2/2017
на Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии на
Върховния касационен съд

В т. 2 от тълкувателното решение се приема, че е налице връзка на
преюдициалност по смисъла на чл. 229 ал. 1, т. 4 ГПК между
производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявен
иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване на относителна недействителност на
извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора. Когато
увреденият кредитор е с парично вземане, предявеният от него павлов иск
е обусловен от висящия иск за съществуване на вземането, което налага
спиране на производството по павловия иск.
Това разрешение противоречи на изрично посочената правна
характеристика на павловия иск, че предмет на делото по този иск не е
паричното вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за
недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с
които длъжникът го уврежда. Поради това съдът по павловия иск изхожда
от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените
факти и може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила
на пресъдено нещо.
Преюдициалност по смисъла на чл. 229 ал. 1, т. 4 ГПК е налице,
когато, за да се произнесе по предмета на делото, съдът трябва да съобрази
съществуването или несъществуването на друго правоотношение между
страните, но от тяхната воля зависи дали това правоотношение да бъде
включено допълнително в предмета на делото чрез инцидентен
установителен иск, или съдът да се произнесе по това правоотношение
само с оглед на значението му за предявения иск. Във всички случаи обаче
съдът е длъжен сам да установи фактите и се произнесе по съществуването
или несъществуването на обуславящото правоотношение.
При павловият иск отношение на преюдициалност в горния смисъл
няма. Съдът по павловия иск може и е длъжен да съобрази единствено вече
формираната сила на пресъдено нещо, която отрича съществуването на
вземането. Той не може сам да установи фактите и се произнесе
съществува ли вземането. Това е причината в производството по павловия
иск да не може да се предяви инцидентен установителен иск за
съществуване на вземането.
Уваженият павлов иск дава възможност на кредитора да се
удовлетвори от имуществото на длъжника, въпреки че то е отчуждено
или обременено. Тази възможност обаче съществува само за нуждите
на принудителното изпълнение. Ако впоследствие кредиторът бъде
удовлетворен по друг начин или съществуването на вземането му бъде
отречено, обявената относителна действителност губи действие и
правното положение на длъжника и третото лице остават незасегнати.
Следва да се отчете също, че невлязлото в сила осъдително
въззивно решение подлежи на принудително изпълнение и ако
производството по павловия иск е спряно, изпълнението на практика
няма да може да бъде насочено и осъществено по отношение на
имуществото, предмет на увреждащата сделка или действие, докато не
влезе в сила решението по иска за вземането и не приключи спряното
производство по павловия иск, което може да отнеме години.
Практическото съображение да се приеме предлаганото разрешение
е, че ако съществуването на вземането бъде отречено, ответниците ще са
осъдени неоснователно да платят разноските по павловия иск. Това обаче
не може да бъде причина да се отлага във времето дължимата защита на
увредения кредитор.
Ако паричното вземане не е съществувало, привидният кредитор е
злоупотребил с правото си на иск и отговаря не само за разноските на
ответниците по павловия иск, но за всички имуществени и неимуществени
вреди.
съдия Борислав Белазелков
съдия Светла Цачева
съдия Здравка Първанова

Кредиторът може да води Павлов иск по чл. 135 ЗЗД и срещу поръчител

  ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 2/2017 гр.София 09.07.2019 год. Върховният касационен съд на Република България, Общо събрание на Гражданска и Търговска колегии, в съдебно заседание на 16 май 2019 година Тълкувателното дело е образувано с разпореждане от 01.06.2017г., допълнено с разпореждане от 26.10.2017г., на Председателя на Върховния касационен съд на основание чл.128 ал.1 ЗСВ за постановяване на […]

 

ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ
1/2017
гр.София, 09.07.2019 год.
Върховният касационен съд на Република България, Общо
събрание на Гражданска и Търговска колегии,

постави на разглеждане тълкувателно дело № 1 по описа за 2017 г.
на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии
докладвано от съдия МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

С Разпореждане от 07.04.2017 г. на Председателя на ВКС, на
основание чл.128, ал.1 от ЗСВ и чл.292 от ГПК, е образувано тълкувателно
дело №1/2017 г., поради констатирана противоречива съдебна практика по
следните въпроси:

1.Какъв е порокът на въззивно решение, постановено при
наличие на основание за спиране на производството по чл.229, ал.1, т.4
ГПК;
2.Допустимо ли е исково производство в хипотезата, при която
посоченият в исковата молба ответник е починал преди предявяването
на иска.

Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на
Върховния касационен съд, за да се произнесе по поставените въпроси,
съобрази следното:

1.По въпроса за порока на въззивното решение, постановено при
наличие на основание за спиране на производството по чл.229, ал.1, т.4
ГПК, съществува противоречива практика на състави на ВКС, създадена
при сега действащия ГПК (в сила от 01.03.2008 г.) .
В едната група решения е прието, че въззивното решение,
постановено при наличие на основание за спиране на делото по чл.229, ал.1,
т.4 ГПК, е недопустимо и подлежи на обезсилване, тъй като връзката на
преюдициалност между делата е отрицателна процесуална предпоставка за
упражняване правото на иск по обусловеното дело, за която съдът следи
служебно. Съдебните състави са се позовали на приетото разрешение по т.8
от ТР №1/17.07.2001 г. на ОСГК, че когато основанието за спиране на
производството по чл.182, ал.1, б. „г” и б. „д” ГПК (отм.), сега – чл.229,
ал.1, т.4 и т.5 ГПК, се е осъществило пред въззивния съд, но той е
постановил решението си без да спре производството, при обжалване пред
ВКС съдебният му акт подлежи на обезсилване като недопустим. При
възприетата квалификация на порока по чл.281, т.2 ГПК въззивните
решения са обезсилени и делата са върнати за ново разглеждане от друг
въззивен състав с указания за спирането им, респ. за съобразяване на
решението по обуславящото дело.
В другата група съдебни актове на ВКС съставите са приели, че
въззивното решение, постановено в нарушение на нормата на чл.229, ал.1,
т.4 ГПК е неправилно (чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК), поради допуснато от
съда съществено нарушение на основно съдопроизводствено правило –
делото не е спряно, въпреки наличието на данни за висящ преюдициален
спор, който е от значение за правилното решаване на обусловеното дело.
Въззивните решения са отменени и на основание чл.293, ал.3 ГПК делата са
върнати за ново разглеждане на въззивния съд с указания да се
предприемат необходимите процесуални действия в зависимост от етапа,
на който се намира обуславящото производство.
Противоречието в съдебната практика на ВКС при сега
действащият ГПК (в сила от 01.03.2008 г.) е породено от различната правна
квалификация на порока (недопустимост или неправилност), от който е
засегнато въззивното решение, когато то е постановено при наличие на
основание за спиране на производството по чл.229, ал.1, т.4 ГПК. И в двата
случая касационните състави са приели, че несъблюдавайки правилото на
чл.229, ал.1, т.4 ГПК въззивният съд е допуснал съществено процесуално
нарушение, което опорочава постановеното решение. Практически един и
същ е и крайният резултат от касационното обжалване – делата са върнати
на въззивния съд за повторно разглеждане и решаване със задължителни
указания за предприемане на необходимите процесуални действия за
съобразяване на преюдициалния спор в зависимост от етапа, на който се
намира.
При действащата уредба на касационното производство,
противоречието във възприеманата различна квалификация на порока на
въззивното решение е от значение за фазата по селектирането на
касационните жалби, с оглед предпоставките и основанието, на което би
могъл да бъде допуснат касационният контрол. Ако нарушението на
процесуалната норма на чл.229, ал.1, т.4 ГПК обуславя недопустимост на
въззивния акт, касационният контрол ще следва да се допусне служебно от
ВКС в изпълнение на задължението му да следи за спазването на
процесуалните норми, обезпечаващи валидността и допустимостта на
съдебните решения, в какъвто смисъл е разрешението по т.1 от ТР №1/
19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, възпроизведено в
новата редакция на чл.280, ал.2, предл. 2-ро ГПК, (обн. ДВ бр.86 от 27.10.
2017 г., в сила от 05.11.2017 г.). Ако неспазването на нормата на чл.229,
ал.1, т.4 ГПК е порок, водещ до неправилност на въззивното решение,
поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствено правило,
селектирането на касационната жалба би било обусловено от формулиран
от касатора конкретен правен въпрос при наличието на предпоставките по
чл.280, ал.1 ГПК.
Тълкувателното питане в контекста, в който е зададено, с оглед
конкретно констатираното противоречие в решенията на състави на ВКС,
постановени в производство по чл.290 – чл.293 ГПК, лимитират отговора
на въпроса за вида порок на въззивното решение за случаите, когато
основанието по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране е възникнало до момента
на постановяване на въззивния акт, но въпреки това в нарушение на
правилото по чл.229, ал.1, т.4 ГПК висящността на преюдициалния спор не
е зачетена от решаващия съд. С оглед на това, въпросът предполага
изясняване значението на процесуалното правило по чл.229, ал.1, т.4 ГПК и
последиците от нарушаването му от въззивния съд при обжалване на
решението пред ВКС.
При така изложеното, по поставения за тълкуване въпрос ОСГТК
на ВКС намира за правилно първото разрешение, с което е прието, че
нарушаването от въззивния съд на нормата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, когато
основанието за спиране е било налице към момента на постановяване на
въззивното решение, е порок, който води до недопустимост на съдебния акт
(чл.281, т.2 ГПК). Съображенията са следните:
Пороците на въззивното решение при формиране волята на
въззивния съд са регламентирани в чл.281 ГПК – това са пороци, водещи до
нищожност, недопустимост и неправилност на постановеното решение.
Поначало, видът порок на едно съдебно решение се определя от
вида и тежестта на нарушената правна норма при постановяването му, от
причините довели до нарушението, както и от възможностите за
отстраняването му в хода на съдебния контрол. Недопустимостта е порок,
при който съдебното решение е валидно, но е постановено при липса на
условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество. Касае се
за порок в процесуалноправната основа на исковото производство – за
липса на положителна, или за наличие на отрицателна процесуална
предпоставка, свързана с възникването, съществуването и упражняването
на правото на иск.
Процесуалните предпоставки като условия за допустимост на
иска, обуславят допустимостта на процеса, а с това и правото и
задължението на съда да разгледа и реши по същество правния спор
между страните. Предпоставките се разграничават на абсолютни и
относителни, според това, дали за тях съдът следи служебно (както е при
абсолютните – подведомственост, процесуална правоспособност,
дееспособност и др.), или се вземат предвид само по отвод на страната (при
относителните – чл.19, чл.105, чл.117, ал.2 ГПК и др.). В съвкупността си
всички те трябва да са налице през цялото време на развитие на исковия
процес и към момента на постановяване на решението, за да бъде то
валиден и допустим съдебен акт. Отпадането на процесуална предпоставка,
респ. възникването на процесуална пречка в хода на делото, препятства
развитието на процеса и винаги осуетява допустимостта на решението като
процесуално действие на съда, защото прави ненадлежно упражняването на
правото на иск. Това има за последица липса на право и задължение за
правораздавателния орган да извършва процесуални действия, насочени
към разглеждане и решаване на спора по същество.
Основанието по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на
производството по делото се разглежда в правната теория (в
преобладаващата част) като абсолютна процесуална пречка за надлежното
упражняване правото на иск. По същността си спирането на
производството представлява временна недопустимост на развитието и
завършването на висящия процес, забрана през известен период от време да
се извършват процесуални действия от съда и страните по делото, насочени
към решаване на спора по същество.
Конкретно, разпоредбата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК предвижда, че
съдът спира производството, когато в същия или в друг съд се разглежда
дело, решението по което „ще има значение за правилното решаване на
спора”. Нормата е аналогична на отменената по чл.182, ал. 1, б. „г” ГПК
(1952 г.), съгласно която съдът спира производството, „когато в същия или
в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за
правилното решаване на предявения иск”; както и на уредбата в ЗГС – отм.
(чл.520, т.2 ЗГС – 1907г.; чл. 366, т.3 ЗГС – 1930 г.) предвиждаща, че във
всяко положение на делото страните могат да повдигнат отвод, а служебно
съдът е длъжен да не приема делото за решаване, когато в същия или друг
съд се разглежда дело, което „има тясна връзка с предявения иск”.
Използваните в цитираните норми изрази са правнотехнически термини с
утвърдено в практиката и теорията значение. Законодателят няма предвид
всяка възможна връзка между две висящи дела, а точно определена
зависимост, при която задължително следва да се зачетат последиците от
влязло в сила решение или присъда по обуславящото дело .
В мотивите на ТР № 2/19.11.2014 г. по т.д. № 2/2014 г. и ТР №
8/07.05.2014 г. по т.д. №8/2013 г. на ОСГТК е посочено, че основанието за
спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК е налице, когато има висящ процес
относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено
нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за
субективното право по спряното производство. Обусловеността между
двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения
и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните
правоотношения. В тълкувателните мотиви по т.5 на ТР №7/31.07.2017 г.
по т.д.№ 7/2014 г. на ОСГТК тази зависимост е обяснена и със
съотношението между различните спорни предмети на двете дела, при
което разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от
установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по
преюдициалното правоотношение.
От изложеното следва, че връзката между делата, която има
предвид чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни
правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги
е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае
допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради
това не предполага различия в преценките на съда по двете дела.
Процесуалното значение на тази зависимост се изразява в това, че
висящността на преюдициалния спор временно препятства упражняването
на правото на иск по обусловеното дело, доколкото нормата на чл.229, ал.1,
т.4 ГПК императивно задължава съдът да преустанови процесуалните
действия по разглеждането и приключването на делото с решение по
съществото на спора. Необходимостта от съдебна преценка за наличие на
преюдициална връзка и акт на съда, постановяващ спирането на
обусловеното делото, не променя абсолютния характер на пречката и
императивността на процесуалното правило. Съдът е длъжен да спре
делото, при това независимо дали страните са поискали, или са се
противопоставили на спирането. Поради това, наличието на обуславящо
дело, без значение какъв е видът му (гражданско, административно,
наказателно дело) и кога е образувано (преди или след обусловеното дело),
актът по което следва да бъде зачетен от съда по обусловения иск с оглед
разпоредбите на чл.297 – чл.298, чл.300, чл.302 ГПК, е абсолютна
отрицателна процесуална предпоставка за упражняването на правото на иск
и за развитието на процеса по обусловеното дело.
Спазването на процесуалните норми, уреждащи абсолютните
процесуални предпоставки на правото на иск при разглеждането на делото
във всяка инстанция, обезпечава законосъобразното развитие на процеса и
допустимостта на съдебното решение. Нормата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК
предвижда съобразяването по обусловеното дело на нови права, факти и
обстоятелства, каквито представляват установените с решението или
присъдата по обуславящото дело. Това може да стане само пред съд, чиято
основна дейност е решаваща, а не проверяваща. В касационното
производство, развиващо се по реда на чл.290 – чл.293 ГПК, правомощията
на ВКС по отношение на обжалвания съдебен акт са лимитирани в рамките
на проверка за валидност, процесуална допустимост и правилност на
обжалваното решение, при недопустимост да се събират нови
доказателства и да се установяват нови факти. Поради това, зачитането на
съдебния акт по преюдициалния спор, както разпорежда правилото на
чл.229, ал.1, т.4 ГПК, поначало не може да бъде сторено от ВКС в
производството по чл.290 – чл.293 ГПК, доколкото това изисква
касационният съд да предприеме спиране на обусловеното дело
(изключението е за фазата по чл.295 ГПК, когато ВКС действа като
решаващ съд и може да съобразява нови фактически положения, каквито
представляват установените с решението или присъдата по обуславящото
дело).
С оглед на изложеното, следва да се приеме, че при наличие на
основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК (независимо кога са
възникнали предпоставките за това – пред първоинстанционния или пред
въззивния съд), въззивното решение ще е недопустимо и подлежащо на
обезсилване като постановено при наличие на отрицателна процесуална
предпоставка за упражняване правото на иск по обусловеното дело – висящ
преюдициален спор, от значение за правилното решаване на обусловения
спор. При обжалване пред ВКС, в изпълнение на задължението си във
всяко положение на делото да следи за валидността и допустимостта на
съдебните актове, ВКС ще е длъжен служебно да селектира жалбата в
хипотезата на чл.280, ал.2, предл. 2-ро ГПК (обн. ДВ бр.86/27.10.2017 г., в
сила от 05.11.2017 г.) – поради „вероятна недопустимост” на въззивното
решение, а преценката за допустимостта, ще се извърши с решението по
същество на подадената касационна жалба. В този смисъл е и разрешението
по т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС,
легален израз на което е новоприетото основание за допускане на
касационния контрол по чл.280, ал.2 ГПК. При разглеждането на жалбата, в
случай, че се установи наличието на процесуалната пречка, въззивното
решение като недопустимо следва да се обезсили (чл.293, ал.4 ГПК).
Делото следва да се върне за ново разглеждане и решаване от друг състав
на въззивния съд (освен, ако не подлежи на прекратяване – в случаите,
когато резултатът по обуславящото дело е от значение за допустимостта на
иска по обусловеното), с указания за извършване на необходимите
съдопроизводствени действия в зависимост от етапа, на който се намира
обуславящото дело. Въззивният съд няма нужда да спира производството,
ако междувременно (след приключване на съдебното дирене при
първоначалното разглеждане на делото до връщането му за ново
разглеждане) пречката за разглеждането му е отпаднала – решението по
предюдициалния спор е влязло в сила.
Предвид аналогичните норми на чл.182, ал.1, б. „г” ГПК (отм.) и
чл.229, ал.1, т.4 ГПК, запазените основни характеристики на касационното
производство и правомощия на ВКС в контролно-отменителната фаза по
сега действащия ГПК (в сила от 01.03.2008 г. ) и отменения ГПК (1952 г.),
постановките на т. 8 от ТР № 1/17.07.2001 г. по т.д. № 1/2001 г. на ОСГК в
разглежданата хипотеза, както и доразвитието им в т.9 от ТР №2/
02.07.2004г. на ОСГК и ТК, са запазили актуалността си.
Следва да се уточни, че ако нарушението на чл.229, ал.1, т.4 ГПК
е допуснато от първата инстанция, въззивната инстанция съобразно
правомощията си на съд по съществото на спора и в изпълнение на
служебното си задължение да следи за спазване на процесуалните норми,
обезпечаващи валидността и допустимостта на процеса (чл.269, ал.1 ГПК),
ще е длъжна със своите процесуални действия да отстрани порока, като
сама спре производството по делото, за да изчака влизането в сила на
решението или присъдата по преюдициалния спор и след това да разреши
висящия пред нея обусловен спор между страните.

2.По втория поставен за тълкуване процесуалноправен въпрос –
допустимо ли е исково производство в хипотезата, при която посоченият в
исковата молба ответник е починал преди предявяването на иска – в
практиката на ВКС, създадена по реда на чл.290 и чл.274, ал.3, т.1 ГПК са
формирани две становища.
Според първото, предявяването на иск срещу физическо лице,
което към момента на постъпване на исковата молба в съда е починало, или
срещу юридическо лице, което към същия момент е неправосубектно, респ.
не съществува в правния мир, изключва валидното възникване на
процесуално правоотношение и настъпване на целените от ищеца правни
последици. Такова лице няма качеството на надлежна страна по смисъла на
чл.26 ГПК, защото то не може да е субект на процесуално правоотношение
и срещу него не могат да се предприемат процесуални действия.
Процесуалната правоспособност на лицата е от категорията на абсолютните
положителни процесуални предпоставки за възникване и надлежно
упражняване правото на иск, за които съдът следи служебно. Липсата на
процесуално правосубектна ответна страна към момента на завеждане на
делото води до недопустимост на процеса, а не е нередовност на исковата
молба, която подлежи на отстраняване по реда на чл.129 ГПК.
Според второто становище, когато исковата молба е подадена
срещу ответник, който не е жив, но по делото има данни за неговите наследници, или когато в резултат на извършени от съда действия се установи,
че ответникът е починал още преди завеждане на делото и бъдат издирени
наследниците му, се касае за нередовна искова молба, поради насочването
й срещу неправосубектен ответник. Съдът следва да предприеме
необходимите процесуални действия за отстраняване на недостатъците и за
конституиране на надлежните правосубектни ответници –
правоприемниците на починалото лице, след което делото да продължи с
тях при условията на чл.227 ГПК. Обжалваните въззивни определения, с
които производството е прекратено поради това, че ответник е лице,
починало преди предявяването на иска, са отменени от ВКС и делата са
върнати за продължаване на съдопроизводствените действия.
Общото събрание на Гражданската и Търговската колегия на
Върховния касационен съд, намира за правилно първото становище,
предвид следното:
Исковият процес е двустранно производство – условие за
допустимостта му е наличието на две срещуположни страни, на два
различни правни субекта като ищец и ответник. Съгласно чл.26, ал.1 ГПК
страни по гражданските дела са лицата от чието име и срещу които се води
делото. Законът предоставя право на иск на носителя на спорното право, за
което се търси защита в процеса, поради което в общия случай страни в
процеса са самите субекти на спорното материално правоотношение.
Правото на иск е средство за защита на материалното право чрез
разрешаване на гражданския спор със сила на пресъдено нещо. За да
породи задължение за съда да предприеме необходимите процесуални
действия и да разреши конкретния гражданскоправен спор, правото на иск,
като всяко субективно право, трябва да е възникнало, да съществува в полза
на лицето, от чието име се предявява искът и да бъде надлежно упражнено.
Възникването, съществуването и надлежното упражняване на правото на
иск се обуславя едновременно от наличието на определени положителни
условия (процесуални предпоставки) и от липсата на отрицателни
(процесуални пречки), които са уредени в закона и за които съдът е длъжен
да следи служебно както при предявяването на иска, така и в хода на
производството до приключването му със съдебен акт.
Сред абсолютните процесуални предпоставки за възникването и
упражняването на правото на иск, на първо място са надлежната
процесуална легитимация на страните, тяхната процесуална
правоспособност, тъй като нито едно съдопроизводствено действие не
може да бъде извършено валидно от или срещу процесуално
неправосубектно лице.
Правоспособността е основна категория на правото, която се
определя по съдържание от закона. Процесуалната правоспособност (респ.
правосубектност за юридическото лице) представлява признатата от закона
абстрактна възможност едно лице да бъде субект на процесуални
правоотношения. Процесуалната правоспособност е качество на страната в
гражданския процес. Според чл.27, ал.1 ГПК процесуално правоспособен е
този, който е правоспособен по материалното право.
Нормата на чл.1 ЗЛС предвижда, че всяко физическо лице от
момента на раждането си придобива способността да бъде носител на права
и задължения. Материалният закон изрично и изчерпателно урежда
хипотезите, при които правоспособността се фингира, макар в
действителност самостоятелна личност да не съществува (заченатият при
откриване на наследството – чл.2 ЗН; работодател по смисъла на §1, т.1 от
ДР на КТ, който не е юридическо лице и др.). Само при предявяване на
искове от или срещу такива лица, когато исковете произтичат от този вид
правоотношения, страната по гражданското дело може да не притежава
обща правосубектност, но ще притежава специална такава по силата на
приложимия материален закон.
Смъртта прекратява съществуването на физическото лице като
правен субект и слага край на неговата правоспособност. Когато
правоспособността по материалното право не е налице, заедно с това
отпада и процесуалната правоспособност. Страни по делото могат да бъдат
само процесуално правоспособни лица и това е условие за допустимостта
на гражданския процес като производство. Починалото физическо лице не е
правен субект, няма правоспособност и не може да бъде субект и на
процесуални правоотношения като страна. Поради това, предявяването на
иск срещу лице, което към този момент вече е починало, изключва
изначално възникването на валидно процесуално правоотношение.
Исковото производство е недопустимо и подлежи на прекратяване. В този
случай не се касае до нередовност на исковата молба по смисъла на чл.127,
ал.1 и чл.128 ГПК, която може да бъде поправена по реда на чл. 129 ГПК
(респ. да породи и задължение за съда да даде указания за отстраняване
на недостатъците), а до липса на първоначална процесуална легитимация на
главна страна в процеса. Това обуславя и невъзможност процесът да
продължи по реда на чл.227 ГПК в лицето на правоприемниците, тъй като
процесуалното правоприемство предполага страната да е починала в хода
на процеса, при наличието на вече учредено с нея валидно процесуално
правоотношение. След като процесуално правоотношение не е възниквало,
то не може и да бъде „продължено” при условията на чл. 227 ГПК. Без
правно значение е знанието или незнанието на ищеца, че посоченият от
него ответник е починал. Законодателят не е уредил правно основание, по
силата на което да се приеме, че и в този случай, за целите на гражданското
съдопроизводство, процесуалното правоотношение с несъществуващия
правен субект се поражда, а след това производството продължава с
участието на неговите правоприемници.
По изложените съображения, Общото събрание на Гражданската
и Търговската колегия на Върховния касационен съд

Р Е Ш И:

1.Въззивно решение, постановено при наличие на основание за
спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е недопустимо.
2.Процесуалната правоспособност е абсолютна процесуална
предпоставка за възникването на правото на иск. Исково производство, при
което посоченият в исковата молба ответник е починал преди
предявяването на иска, е недопустимо и подлежи на прекратяване, поради
начална липса на правоспособна страна, с която да се учреди валидно
процесуално правоотношение.

ОСОБЕНО МНЕНИЕ
на съдиите ВЕСКА РАЙЧЕВА и ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
по т.1 на ТР 1/2017 год. на ОСГТК на ВКС

Недопустимостими съдебни решения са тези по отношение на
които съдът не е имал право, нито задължение да ги постановява.
Съдебното решение е недопустимо тогава, когато ищецът не е разполагал
с право на иск , /когато са липсвали + предпоставки или са налице –
предпоставки за правото на иск/делото не е подведомствено/ или не е
упражнено надлежно .
За да съществува правото на иск трябва да са налице положителни
процесуални предпоставки: 1. правен спор; 2. интерес от предявяване на
иска; 3. делото да е подведомствено на съда; 4. ищецът да има процесуална
правоспособност. Има и една отрицателна предпоставка – сила на
пресъдено нещо /влязло в сила съдебно решение между същите страни за
същия спор/.
Процесуалната защита обаче може да бъде осъществена както при
оспорване правото на иск, така и срещу надлежното упражняване на
правото на иск. В този случай правото на иск съществува, но не е надлежно
упражнено. За да бъде упражнено то надлежно трябва да са налице
следните процесуални предпоставки: искът да е предявен от дееспособна
страната; да е спазена родова подсъдност на делото; исковата молба да е
подадена в предвидената от закона форма и др.
С оглед на тези предпорставки за съществуване правото на иск и
неговото надлежно упражняване, следва да бъдат посочени и
предпоставките, които обуславят извода за недопустимост на съдебното
решение. Тези предпоставки могат да бъдат разделени основно в две групи:
първата включва пороци на исковата молба, които я правят недопустима, а
заедно с това недопустим става и целият съдебен процес; втората група
включва само пороци, които са настъпили след провеждането на един
допустим съдебен процес и засягат единствено окончателния за
производството пред съответната инстанция съдебен акт – решението.
От втората група предпоставки за недопустимост на съдебното найразпространеният порок е произнасянето от страна на съда по непредявен
иск, с което се нарушава диспозитивното начало, като недопустимо би било
и решението, в което съдът е уважил всички алтернативни или всички
съединени при условията на евентуалност искове (при условията на
евентуалност могат да се съединят и повече от два иска като отхвърлянето
на всеки предходен обуславя разглеждането на всеки следващ).
Недопустимо е и решението по спор, разрешен по-рано с влязло в сила
решение. Разрешения със сила на присъдено нещо правен спор води до това
че страните губят своето право на иск по отношение на разрешения спор.
СПН погасява това право и за нея съдът следи служебно защото е
абсолютна отрицателна процесуална предпоставка.
При наличие на основание за спиране на производството по чл. 229,
ал.1 т.4 ГПК и направено искане от страна в процеса за това, което не е
уважено, постановеният от съда съдебен акт по съществото на спора е
неправилно поради допуснато нарушение на съществени процесуалните
правила, свързани с изясняване на спора от фактическа страна.
Порокът на съдебния акт, изразяващ се в незачитане на доказана връзка на
преюдициалност на две висящи граждански производства поради отказа на
съда да се спре делото, чиито предмет на спора е в отношение на
обусловеност от изхода на другото висящо исково производство , засяга
единствено правилността изводите на съда относно съществуването или
несъществуването на защитимото субективно материално право , но не
може да се приеме , че е основание за процесуална допустимост на
обусловеното исково производство.
Процесуалната допустимост на иска винаги е въпрос , свързан с
надлежното упражняване правото на иска за защита на конкретно
субективно материално право, без значение избраната от ищеца вид и
интензивност на съдебна защита.
С разясненията по ТР 8/2012 год. на ОСГТК на ВКС се прие, че „
диспозитивното начало в гражданския процес се проявява в това, че
участникът в правен спор сам определя кога, доколко и какъв обем защита
да търси. Правният интерес ( очевидно разбиран в най-широк смисъл от
гл.т. на търсена съдебна искова защита ) от решаване на правния спор
винаги произтича от конкретните обстоятелства, в които спорът се изразява
и чрез които всеки от спорещите твърди, че се засяга правната му сфера.
Видът на иска е призван да гарантира постигането на необходимата и
достатъчна по вид и обем защита на материалните права “. В този аспект не
може да се приеме , че правният интерес от търсена съдебна искова
защита , като предпоставка за надлежното упражняване правото на искова
защита се обуславя и от връзка на преюдицаилност с друг правен спор ,
който има за цел единствено да се отрази на състоянието ( съществуване
респ. несъществуване ) на спорното по обусловеното ( евентуално като
правен резултат) дело субективно материално право, но не и на
възможността за неговата защита по исков ред.
Възприетата теза с дадените разяснения по т.8 на ТР 1/ 17.07.2001
год. на ОСГК на ВКС „че до отпадане на процесуалната пречка , визирайки
разпоредбата на чл. 182, б.“г“ ГПК (отм.) аналогична по съдържание с тази
на чл. 229, л.1 т.4 ГПК, за упражняване правото на иск – а именно
висящността на правен спор с характер на „обуславящ“ другия правния
спор иск, производството по обусловения иск следва да бъде спряно, ясно
сочи на изразеното разбирането на ОСГК на ВКС , че „ съществуващата
връзка на преюдициалност между две дела съставлява отрицателна
процесуална предпоставка за надлежното упражняване правото на иск“.
Тази теза отново се приповтаря от взетото от мнозинството на
ОСГТК на ВКС решение за процесуална недопустимост на постановения
съдебен акт по обусловено дело, без да се коментира нито необходимостта
да се приповтаря нещо, което вече е прието, доколкото цитираното ТР е
запазило действието си. Напротив , ако приемем , че въпросът отново
следва да бъде разрешен с тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС , то
взетото от мнозинството разрешение сочи , че не би следвало да се зачитат
постановките и действието на цитираното тълкувателно решение, поради
което и не може на неговите тези да се гради отново възприетото виждане,
че една връзка на преюдициалност между две дела , която не е безспорно
установена поради отказа на съда за спре обусловеното дело до
приключване на висящия спор по обуславящия правен спор и този отказ не
подлежи на проверка по пътя на обжалването , освен чрез обжалване на
акта по същество, съставлява отрицателна процесуална предпоставка за
предявяване на иска по условно приетото „ обусловено“ дело и то от
категорията на абсолютните( л.5 при априорното „позоваване“ на правната
теория , за разлика от това изразено в становището на САК , и л.6 от ТР).
Връзката на преюдициалност ( обусловеност) между две висящи
искови производства не може да се счита за процесуална предпоставка за
надлежното упражняване правото на иск и то само на едно от делата. Т.е. да
се поставя пред ищеца , търсещ защита по т.н. „обусловен иск“ като
изискване да установи отрицателния факт ,а именно липсата на друг
висящ правен спор имащ връзка със заявения . Тази „връзка на
преюдициалност в смисъла на обусловеност“ може само да бъде в
състояние на едно твърдение на страната-ответник, заявена под формата на
възражение като защита срещу търсена от ищеца защита. Няма спор , че
тази връзка може да съществува обективно , но като твърдян факт , като
обстоятелство , което има връзка със спорния предмет и по конкретно със
съществуването или несъществуването му във вида , в който се търси
защитата му , този факт подлежи на доказване по реда и начина , установен
от ГПК. Този факт не може да се предполага apriori и се цени в един етап
на преценка на правния интерес в широкия смисъл на интерес от търсената
защита ) и предпоставките за надлежното упражняване на иска . Неговата
преценка не може да бъде направена извън преценката по основателността
на спорното право , затова евентуалния отказ да се пре обусловеното дело
до приключване на спора по обуславящия исков процес, съставлява
допуснато процесуално нарушение , което се отразява евентуалнодоколкото връзката на преюдициалност е налице и уважения обуславящ
делото иск изключва или правопроменя вида и обема на спорното по
обусловения иск материално право , и единствено на основателността на
иска. Ако приемем тезата , че връзката на преюдициалност касае само и
единствено възможността за надлежно предявяване на обусловения иск ,
то от това следва ли ,че влязлото в сила решение по обуславящия иск
препятства възможността това решение да бъде ценено при преценка на
основателността на иска. Това би бил краен извод и неприемлива теза, но тя
предопределя виждането , че връзката на преюдициалност между две дела
е едно временно състояние , което не може да бъде ценено като абсолютна
отрицателна процесуална предпоставка , след като целта на обуславящия
иск е да промени резултата по същество, а не да изключи възможността за
искова защита.
Спорът относно преюдициално правоотношение може да се предяви
и в отделно производство. Наличието на обуславяне предполага наличие на
два спора – 1) обуславящ (преюдициален), изходът от който
рефлектира върху правилното решаване на 2) обусловения. В този случай
на спиране подлежи именно второто (обусловеното) дело без значение дали
е заведено хронологически първо или след завеждането на обуславящото.
Преюдициален е този спор, по който със сила на пресъдено нещо ще
бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за
субективното право по спряното производство. От процесуалноправна
гледна точка връзката на преюдициалност предполага спиране на
обусловеното дело поради обвързващата сила на съдебния акт (субективна
и обективна) доколкото съда по това дело следва да съобрази решението на
съда по обуславящото дело, ако то е влязло в сила преди решението по
обусловеното дело да е било произнесено, а ако то е влязло в сила след
постановяване и влизане в сила на решението по обусловеното дело, то
последното би подлежало на отмяна по силата на чл. 303 ГПК. Това
съобразяване се дължи на материалноправната преюдициална
зависимост между две правоотношения -субективното право или
задължението, част от съдържанието на едното правоотношение,
следва да възникна от фактически състав, включващ целия фактически
състав на възникване на другото правоотношение.
От казаното дотук следва, че целта на спирането по чл. 229, ал. 1, т. 4
ГПК се корени в силата на пресъдено нещо, която ще бъде формирана по
отношение на едно правоотношение, което предпоставя/обуславя
съществуването на субективното право или задължение предмет на
разглеждане от съда по обусловеното дело, а следователно това води до
извода, че до голяма степен връзката на преюдициалност има
материален характер и следва да бъде открита като бъдат изследвани в
детайли фактическите състави на материалните правоотношения,
които се разглеждат по двете дела , поради което съществуването или не на
преюдициалното правоотношение не прадставлява предпоставка за
съществуване правото на иск или за неговото надлежно упражняване, в
който случай единствено би било от значение за допустимостта на
съдебното решение.
Ето защо от процесуалноправна гледна точка връзката на
преюдициалност предполага спиране на обусловеното дело поради
обвързващата сила на съдебния акт (субективна и обективна) доколкото
съда по това дело следва да съобрази решението на съда по обуславящото
дело и ако не бъде спряно производството по обусловения иск, съдът ще
постанови по този спор неправилен съдебен акт – поради допуснато
съществено нарушение на процесуалните правила, а не недопустим такъв.
Наличието на обуславящо дело с предмет преюдициално правоотношение,
което би било от значение за правилното решаване на спора по
обусловеното дело, не засяга надлежното упражняване на правото на иск.
Връзката между делата не е в кръга на процесуалните предпоставки, от
наличието или липсата на които зависи упражняването на правото на иск.
Основанието по чл.229, ал.1, т.4 ГПК има за цел съобразяване от страна на
съда на решение по преюдициален въпрос и затова законът предвижда
временно спиране на обусловеното дело. Наличието на пречката по чл.229,
ал.1, т.4 ГПК в определен момент от развитието на процеса не го прави
недопустим, защото няма за последица прекратяване на делото, какъвто
резултат произвежда липсата на положителна, или наличието на
отрицателна процесуална предпоставка при упражняване правото на иск.
Нарушаването от съда на нормата по чл.229, ал.1, т.4 ГПК е съществено
процесуално нарушение, което създава вероятност, че постановеното по
съществото на материалноправния спор решение е неправилно и затова по
реда на инстанционния контрол то би подлежало на отмяна, а не на
обезсилване като процесуално недопустимо.
съдия Веска Райчева
съдия Емануела Балевска
съдия Здравка Първанова
съдия Златка Русева
съдияЖива Декова
съдия Веселка Марева
съдия Геновева Николаева
съдия Петя Хорозова
съдия Татяна Върбанова
съдия Вероника Николова
съдия Снежанка Николова
съдия Емилия Донкова
съдия Гергана Никова
съдия Пламен Стоев
съдия Дария Проданова
съдия Радостина Караколева

Особено мнение по т. 2 от Тълкувателно решение
№ 1/2017 на Общото събрание на Гражданската и
Търговската колегии на Върховния касационен
съд по т.д. № 1/2017

В т. 2 от тълкувателното решение се приема, че исково производство,
при което посоченият в исковата молба ответник е починал преди
предявяването на иска, е недопустимо и подлежи на прекратяване, поради
начална липса на правоспособна страна, с която да се учреди валидно
процесуално правоотношение.
Необходимостта да бъде прекратено производството по иск,
предявен срещу физическо лице, което е починало преди предявяване на
иска се извежда от непосочването в исковата молба на правоспособна
страна, с която да се учреди валидно процесуално правоотношение.
Процесуалната легитимация се определя като принадлежността на
процесуалното право на иск на всяка от страните. Процесуалната
легитимация се извежда от правното твърдение на ищеца в исковата молба.
Тя зависи от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално
право така, както същото е индивидуализирано в основанието и петитума
на исковата молба. Без значение е какво е действителното правно
положение (т.е. материалноправната легитимация), тъй като към деня на
предявяване на иска то е неизвестно. Така процесуалната легитимация
обуславя допустимостта на иска, а материалноправната – неговата
основателност.
В контекста на тези съображения е неприемливо разбирането, че
посочването в исковата молба като ответник физическо лице, което след
връщане на изпратена до него призовка се окаже, че е починало преди
предявяването на иска, води автоматично до прекратяване на
производството по делото. Такова разбиране противоречи и на редица
разрешения, които са трайно установени в съдебната практика на ВКС.
Така например в TP № 1/2010 от 30.03.2012 г. ВКС, ОСГК се приема,
че процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална
предпоставка за правото на иск, поради което за наличието й съдът следи
служебно, и ако при проверката за това бъде констатирано, че исковете са
предявени срещу ненадлежен ответник, съдът следва да укаже на ищеца да
отстрани в определен срок тази нередовност чрез предприемане на
действия за конституиране на надлежен ответник, като при неизпълнение
на указанието производството следва да бъде прекратено.
В т. 5. TP № TP № 1/2013, ВКС, ОСГТК по гр.д. № 1/2013 се приема,
че когато касационната инстанция констатира, че исковата молба е
нередовна поради противоречие между обстоятелствената част, в която се
излагат твърдения, сочещи на правен интерес да се търси защита срещу
определено лице, и петитума, насочен срещу друго лице, въззивното
решение е недопустимо и подлежи на обезсилване, като делото следва да
се върне за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд.
Съществуването на тези служебни задължения на съда не следва да
бъде отричано и когато при връчването на препис от исковата молба се
установи, че посоченият ответник физическо лице е починало преди
подаване на исковата молба в съда. Ищецът няма как със сигурност да
знае, че посоченият от него ответник е починал, а дори да има съмнения,
то фактът на смъртта се удостоверява официално в съответния акт за
гражданско състояние до който гражданите нямат свободен достъп не
могат да правят свободно справки в регистрите за гражданско състояние.
Такива биха могли да направят едва по висящ процес, след издаване на
надлежно удостоверение от съда. Ищецът ще бъде санкциониран с
прекратяване на производството с всички последици от това (изгубване на
вече платената държавна такса, евентуално настъпване на последиците на
давността и пр.) само защото той не е знаел за смъртта на ответника към
завеждането на исковата молба, без за него да съществува възможност да
извърши надлежна проверка за това поради липса на свободен достъп до
регистрите на населението. Такава възможност страната ще получи едва по
висящо съдебно производство след издаване на надлежно съдебно
удостоверение за това.
Няма процесуална пречка по имуществени спорове
правоприемниците на починалия преди предявяването на иска ответник да
бъдат конституирани по същия ред, по който те се конституират, когато
смъртта е настъпила в хода на процеса.
В случаите, когато смъртта на ответника настъпва във висящия
процес (след подаването на исковата молба и образуването на делото),
проблемът не се поставя, тъй като чл.227 ГПК разпорежда, че
производството продължава с
участието на правоприемника и ако е постановено решение срещу
починалия по време на процеса ответник, то е недопустимо.
Наследниците на починалия ответник стават страна, когато им бъде
връчен преписът от исковата молба и тогава ще възникне процесуалното
отношение между съда и тях.
Разбира се, когато предявеният иск е за защита на лични права,
производството по делото следва да бъде прекратено, така както то се
прекратява и ако ответникът е починал по-късно.

ПОДПИС:
В.Райчева

Ново Тълкувателно решение на ВКС по въпроси на приложението на ГПК

  ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 1/2017 гр.София, 09.07.2019 год. Върховният касационен съд на Република България, Общо събрание на Гражданска и Търговска колегии, постави на разглеждане тълкувателно дело № 1 по описа за 2017 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии докладвано от съдия МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА С Разпореждане от 07.04.2017 г. на Председателя на ВКС, на […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Ключови думи: вписване, действие на вписването, вписване на искова молба, вписване на апорт, вписване на завещание, вписване на възбрана, отказ на съдията по вписванията, обжалване на отказ на съдията по вписванията, чл. 32а ПВ, адвокат от Пловдив.

 

ВЪПРОСИ и ОТГОВОРИ

Приложима ли е разпоредбата на чл. 129, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) в производството по вписване на актове относно недвижими имоти, и как следва да процедира съдията по вписванията в хипотезата на нередовност на молбата за вписване.

По този въпрос някои съдилища считат, че щом ПВ задължава съдията по вписванията да извърши вписването незабавно, той не би могъл да дава указания за отстраняване на нередовности на молбата за вписване. Ако констатира такива нередовности, съдията по вписванията е длъжен да се произнесе с определение, с което да откаже вписването. Други съдилища са на становище, че по силата на препращащата разпоредба на чл. 540 ГПК към правилата за общия исков процес, чл. 129 ГПК се прилага в производството по вписване. При констатиране на нередовности на молбата за вписване следва да се съобщи на заинтересованата страна да ги отстрани, едва след което да се пристъпи към отказ за вписване.

Общото събрание на гражданската и търговската колегии счита за правилно първото становище.

Действащата нормативна уредба не урежда реквизити на молбата, с която се представя подлежащият на вписване акт. По аргумент от чл. 571 ГПК тя трябва да е в писмена форма, но други изисквания към нея законът не поставя. Молбата слага началото на охранителното производство, без да има самостоятелно значение – не молбата подлежи на вписване в книгите по ПВ, а приложеният към нея акт. Указания за отстраняване на нередовности в акта съдията по вписванията не може да дава. Той може само да провери дали актът подлежи на вписване и дали отговаря на изискванията за съдържание и форма. Ако констатира несъответствия, извършването на вписването следва да бъде отказано, тъй като нередовностите на акта не могат да се отстранят в рамките на производството по вписване. Актът следва да бъде извършен наново и представен за вписване, като в този случай вписването ще има ред от представянето на редовния акт.

Съответното приложение на чл. 129, ал. 2 ГПК в производството по вписване е мислимо само по отношение на молбата, с която се представя актът и която поставя началото на производството. Както бе отбелязано, няма нормативни изисквания към съдържанието на тази молба, съответно няма правно основание, въз основа на което да се извърши преценка на редовността й. Дори да е допустимо на молителя да се укаже да отстрани нередовности на молбата, неизпълнението им не би могло да има за последица отказ за вписване, тъй като чл. 32а ал. 1 ПВ предвижда като основание за постановяване на такъв отказ само нередовности на подлежащия на вписване акт, не и на молбата, с която е представен.

Допускането на съответно приложение на чл. 129, ал. 2 ГПК в производството по вписване би довело до невъзможност вписването да осъществи присъщата си защитна функция. Съгласно чл. 9, ал. 1 ПВ, вписването на актове относно недвижими имоти се извършва незабавно, в деня на постъпване на акта, в съответния регистър. В този смисъл са и разпоредбите на чл. 12, ал. 2 ПВ (относно вписването на искови молби и съдебни решения) и чл. 30 ПВ (относно вписване на възбрани). Към чл. 9, ал. 1 ПВ и чл. 12, ал. 2 ПВ препращат и други разпоредби на правилника (при вписване на ипотеки, на промени в обезпечено с ипотека вземане, на залог на търговско предприятие) – и тези вписвания трябва да се извършат незабавно, в деня на постъпване на акта. Това практически води до невъзможност на молителя да бъдат дадени указания за отстраняване на нередовности на молбата за вписване, още повече, че тази молба може да постъпи в самия край на работния ден. А щом актът не бъде вписан в деня на постъпване на молбата, а в някой от следващите дни, е възможно междувременно да бъде вписан друг акт относно същия имот със същия праводател. Тогава ще се постави въпросът как ще се разреши конкуренцията между лицата, които се явяват правоимащи по всеки от актовете. При съответно приложение на чл. 129 ГПК би следвало с отстраняване на нередовностите на молбата за вписване тя да се счита редовна от датата на подаването й, а не от датата на изправяне на недостатъците й. Ако е така, представеният с нередовната молба акт ще бъде противопоставим на трети лица, вписали своя акт след подаване на нередовната молба, макар и преди отстраняване на нередовностите й. Подобно разрешение е неприемливо, защото третите лица обективно не биха могли да проверят съществува ли съответното право и кой е негов титуляр според поредността на вписванията, тъй като до отстраняване нередовностите на предходната молба, представеният с нея акт не е вписан в никой регистър. Поради това ОСГТК на ВКС приема, че съответното приложение на чл. 129 ГПК в производството по вписване е невъзможно и че съдията по вписвания не може да дава указания за отстраняване на нередовности на молбата за вписване.

Приложима ли е в обезпечителното производство и в производството по вписване на вече наложена възбрана по реда на Глава V ПВ (чл. 24 и чл. 25) разпоредбата на чл. 6, ал. 3 от същия, и необходимо ли е в представения за вписване акт недвижимият имот да бъде описан съобразно изискванията на чл. 60 т. 1-7 от Закона за кадастъра и имотния регистър (ЗКИР) и да бъде представена скица-извадка от кадастралната карта.

По този въпрос е констатирана противоречива практика на състави на ВКС, създадена по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, поради това с определение № 284/04.07.2012 г. по ч.гр. д. № 225/2012 г., състав на ВКС, II г.о., е спрял производството по делото и е предложил на ОСГТК на ВКС да издаде тълкувателно решение по въпроса.

Някои състави считат за необходимо при вписване на наложена възбрана недвижимият имот да бъде описан съгласно изискванията на ЗКИР и да бъде представена скица-извадка от кадастралната карта, като се позовават на разпоредбата на чл. 77, ал. 2, т. 1 ЗКИР. Според тях, ако при искане за вписване на възбрана молителят не е представил скица-копие от кадастралната карта с извлечение от кадастралния регистър и схема (за самостоятелен обект в сграда), съдията по вписванията трябва да откаже вписването на възбрана. Други състави приемат, че вписването на възбрани е уредено в чл. 23 и сл. ПВ и за него е предвиден облекчен ред, без да е уредено препращане към чл. 6, ал. 3 ПВ. За налагане на възбрана е достатъчно имотът да бъде описан съгласно чл. 6, ал. 1, б. „В“ ПВ и не е необходимо представяне на скица-копие от кадастралната карта с извлечение от кадастралния регистър.

ОСГТК на ВКС намира за правилно второто становище.

Вписването на възбрани не става по реда за вписване на актове относно недвижими имоти. ПВ го урежда като самостоятелно производство, следователно при вписването на възбрани правилата по раздел II ще важат само доколкото има препращане към тях. Досежно описанието на имота разпоредбата на чл. 24б, „А“ ПВ препраща само към 6, ал. 1, б. „В“ ПВ, не и към чл. 6, ал. 3 ПВ. Аргументи за обратното в ЗКИР не могат да бъдат търсени, тъй като там са уредени правилата за вписване в имотния регистър, а не в книгите по ПВ. Законодателят изрично е изключил правилата за вписването в имотния регистър от приложното поле на вписванията, които се извършват в съдебни райони, където такъв не е въведен съгласно чл. 73, ал. 1 ЗКИР. До момента по този ред имотен регистър не е въведен в нито един от съдебните райони на страната. При това положение вписванията се извършват не по реда на ЗКИР, а по реда на ПВ (чл. 74, ал. 1 ЗКИР), съответно възбраните се налагат единствено по процедурата, посочена в ПВ. Тази процедура не изисква представяне на скица-копие от кадастралната карта с извлечение от кадастралния регистър, тъй като липсва изрично препращане към разпоредбата на чл. 6, ал. 3 ПВ (напротив, препращането е изрично само към чл. 6, ал. 1, б. „В“ ПВ).

Изискванията за представяне на скица и описание на имота съгласно ЗКИР нямат практическа стойност при сега действащата система на вписване, тъй като вписването е по партидата на ответника (а не по партида на имота). Целта да бъде оповестена възбраната на заинтересованите ще бъде постигната в достатъчна степен с отбелязването в персоналната партида, където е достатъчно имотът да бъде описан по начина, посочен в чл. 6, ал. 1, б. „В“ ПВ. Не са без значение практическите съображения, свързани с възможността молителят да се снабди със скица в кратък срок. Да се изисква във всеки случай такава от него, би довело до компрометиране на принципите на бързина и изненада, които важат в обезпечителното и изпълнителното производство.

Следователно съдията по вписванията не може да отказва вписване на възбрана поради липса на скица-копие от кадастралната карта с извлечение от кадастралния регистър и схема. Същото важи и при вписване на искови молби.

По какъв ред се извършва вписването на удостоверението за вписване по чл. 263в ал. 1 и чл. 263г ал. 1 ТЗ в хипотезата, когато в имуществото на преобразуващо се дружество има вещно право върху недвижим имот или върху движима вещ, сделките с която подлежат на вписване, и какъв е размерът на дължимата държавна такса за вписването.

По този въпрос едни съдилища приемат, че вписването на удостоверението по чл. 263в ал. 1 и чл. 263г ал. 1 от Търговския закон (ТЗ) се извършва по реда на раздел II ПВ (основанието е чл. 4 б. „И“ ПВ), като трябва да бъдат изпълнени общите изисквания по чл. 6 ПВ, тъй като вписването има оповестително действие, както и при актовете за прехвърляне на недвижими имоти. Дължимата такса е по чл. 2 от Тарифа за държавните такси, събирани от Агенция по вписванията (ТДТСАВ) и база е балансовата стойност на имотите (а според някои – пазарната оценка), но не по-малко от данъчната оценка. Други съдилища са на становище, че вписването на удостоверение по чл. 263в и чл. 263г ТЗ не съставлява вписване на акт за недвижими имоти и не се извършва по реда на раздел II, а по реда на раздел III ПВ. Според тях дължимата такса за вписването се определя по чл. 2 ТДТСАВ, но основа за изчисляването й не е данъчната оценка, а цената, на която е таксуван документът.

ОСГТК на ВКС намира за правилно първото становище.

Преобразуването на търговските дружества, което е уредено в глава XVI на ТЗ, по правило е свързано с правоприемство. При вливане имуществото на преобразуващото/щите се дружество/а преминава в патримониума на приемащо дружество, а при сливане имуществата на преобразуващите се дружества се придобиват от новоучреденото дружество. При разделяне имуществото на преобразуващото се дружество преминава към имуществата на новоучредени или приемащи дружества, а при отделянето част от имуществото на преобразуващото се дружество преминава към новоучреденото/ите и/или приемащото/ите дружество/а. Правоприемството настъпва от датата на вписването на преобразуването в търговския регистър (арг. от чл. 263и ТЗ), т.е. от тази дата титуляр/и на правата, притежавани преди преобразуването от преобразуващото/щите се дружество/а, става новоучреденото/ните и/или приемащото/щите дружество/а. Когато преобразуващото/щите се дружество/а е притежавало вещни права върху недвижими имоти или други права, за които закон изисква отчуждаването им да бъде вписано в книгите по ПВ, чл. 263и ал. 6 ТЗ предвижда издаване на удостоверение за вписване на преобразуването и задължава управителния орган на новоучреденото/ните или приемащото/щите дружество/а да го представи пред съответния регистър. Законодателят отчита необходимостта от оповестяване на преминаването на права и постановява нещо различно от общия принцип, че на вписване в книгите по ПВ подлежат актове за недвижими имоти (чл. 4 ПВ). В случая правоприемството се осъществява въз основа на смесен фактически състав, в който се включват както юридически факти на частното право, така и вписването в търговския регистър, което става въз основа на волеизявление на държавен орган. Когато се осъществят всички факти от състава, правоприемството е настъпило и остава единствено да бъде оповестено по надлежния начин, доколкото са преминали права, които по принцип подлежат на вписване. Видно от изложеното, удостоверението за вписване по чл. 263в ал. 1 и чл. 263г ал. 1 ТЗ не е акт за прехвърляне на собственост по смисъла на чл. 4 б. „А“ от ПВ, нито е акт, който може да бъде приравнен на някои от другите описани в чл. 4 б. „Б“ – „З“ ПВ. То само удостоверява настъпилото правоприемство и поради това се явява акт, за който със закон (ТЗ) е предвидено, че подлежи на вписване, по смисъла на чл. 4 б. „И“ ПВ. По тази причина неговото вписване следва да се извърши по реда на раздел II ПВ, като се спазят изискванията на чл. 6-9 ПВ. Не може да се приеме за приложим редът на раздел III ПВ, тъй като той касае вписването на искови молби, а няма правнологически съображения, въз основа на които удостоверенията по чл. 263в ал. 1 и чл. 263г ал. 1 ТЗ да бъдат приравнени на искови молби.

Като се има предвид изложеното, таксуването на вписването следва да бъде извършено както в останалите хипотези, когато се вписват актове, свързани с преминаване на право на собственост или други вещни права от един субект към друг. Таксата се определя съгласно чл. 2 ТДТСАВ, като се отчита естеството на удостоверенията – те само установяват преминаването на правата, което е настъпило по силата на осъществения смесен фактически състав. Самото преминаване не е таксувано (по смисъла на чл. 2 ТДТСАВ), поради което цената на акта следва да се определи за първи път в производството по вписване, при аналогично приложение на правилата за определяне на таксите при прехвърляне на собственост. 3а такава цена следва да се приеме стойността на преминалото в резултат на преобразуването имущество по заключителния баланс, който трябва да бъде съставен съгласно чл. 263з ал. 1 от ТЗ, или данъчната оценка, ако е по-висока от стойността по заключителния баланс (аргумент от чл. 96, ал. 3 вр. § 2 от Допълнителните разпоредби на Закона за нотариусите и нотариалната дейност – ЗННД). Ако от заключителния баланс цената на правото не може да бъде установена, то държавната такса следва да се изчислява върху данъчната оценка, определена по реда на чл. 33 от Закона за местните данъци и такси.

Подлежи ли на вписване договор за учредяване на сервитут за прокарване на отклонения от общи мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура през чужд имот по чл. 193 от Закона за устройство на територията (ЗУТ) в полза на лице, което не е собственик на друг недвижим имот.

В отговор на този въпрос едни съдилища приемат, че не е възможно по реда на чл. 193 ЗУТ да се сключват договори с оператори на комунални услуги. Такъв сервитут може да се учреди с договор между собственици на служещ и на господстващ имот, но не и с трети лица, тъй като това би противоречало на същността на поземлените сервитути като ограничени вещни права, изразяващи се в тежестта, наложена върху един недвижим имот за сметка на друг. Съответно ако такъв договор бъде сключен, той има само облигаторно действие и не подлежи на вписване. Други считат, че договор за учредяване на право на прокарване на отклонения от общата електропроводна, водопреносна, съобщителна или газоснабдителна мрежа може да бъде сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите между собственика на недвижим имот и съответното комунално предприятие и подлежи на вписване.

ОСГТК на ВКС намира за правилно първото становище.

Сервитутите като вещни права са изчерпателно изброени – такива могат да съществуват само доколкото са изрично предвидени в закона. Обосноваването им по аналогия е недопустимо. В разпоредбата на чл. 193, ал. 1 ЗУТ сервитутът за прокарване на отклонения от общи мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура през чужд имот изрично е регламентиран като такъв, който възниква между собственици на поземлени имоти. Той е различен от законните сервитути, които възникват в полза на операторите на услуги или на собственици на съседен имот (чл. 64 от Закона за енергетиката, чл. 287 и сл. от Закона за електронните съобщения, чл. 104 и чл. 105 от Закона за водите) или от тези, които се учредяват с административен акт (чл. 61 и сл. от Закона за горите, чл. 36 от Закона за опазване на селскостопанското имущество, чл. 112, ал. 3 алт. 2 от Закона за водите). В случая източникът на възникване на вещното право е договорен и доколкото касае вещни права, договорът би трябвало да се сключи във формата на нотариален акт (чл. 18 от Закона за задълженията и договорите – ЗЗД). Като урежда изрично сервитутът за прокарване на отклонения, чл. 193, ал. 1 ЗУТ го допуска само при изрично съгласие между собственици на имоти (не и между собственик и оператор на комунални услуги) и при облекчена форма (писмена с нотариална заверка на подписите), която е изключение от правилото на чл. 18 ЗЗД. Това изключение не може да се тълкува по друг начин, освен стриктно. Операторите на услуги не могат да са страна по този договор, съответно ако са сключили такъв, той има само облигационно действие и не подлежи на вписване.

Следва ли да бъде извършено вписване на непарична вноска с предмет вещно право върху недвижим имот (чл. 73, ал. 5 ТЗ), ако молителят не е представил пред съдията по вписванията доказателства за правата на вносителя.

По този въпрос едни съдилища приемат, че съдията по вписванията няма право да проверява правото на собственост на вносителя на непарична вноска защото в рамките на охранителното производство е недопустимо да се проверяват материалноправните предпоставки на акта, чието вписване се иска. Други считат, че щом чл. 73, ал. 5 ТЗ предвижда задължение за съдията по вписванията да провери правата на вносителя, той трябва да стори това и да откаже извършване на вписването, когато не е доказано наличието им.

ОСГТК на ВКС съобрази, че след внасяне на предложението за приемане на тълкувателно решение в разпоредбата на чл. 73, ал. 1 ТЗ бяха внесени изменения (ДВ бр. 20 от 28.02.2013 г.), но не е изменена разпоредбата на чл. 73, ал. 5 ТЗ. Поради това необходимостта от отстраняване на противоречията в практиката не е отпаднала, като за правилно следва да бъде прието второто становище.

Възможността съдружниците (съответно акционерите) в търговско дружество да правят непарични вноски, е уредена още с приемането на ТЗ. Чл. 73, ал. 1 ТЗ предвижда вноската на право, за учредяването или за прехвърлянето на което се изисква нотариална форма, да се извърши с дружествения договор или устава. За целта вносителят трябва да даде писмено съгласие с нотариално заверен подпис, което да съдържа описание на вноската. Дружеството придобива вещното право върху предмета на вноската от момента на възникването му – т.е. когато бъде вписано в търговския регистър (арг. от чл. 73, ал. 4 ТЗ). Законодателят е отчел, че въз основа на посочения фактически състав, от един правен субект към друг преминават вещни права върху недвижими имоти, поради което е уредил задължение за съответния орган на дружеството да поиска вписване на нотариално заверено извлечение от дружествения договор или устава. Вписването в книгите по ПВ няма конститутивен ефект – такъв ефект има вписването на дружество (или увеличение на капитала на съществуващо дружество) в търговския регистър. Независимо от това законодателят е възложил на съдията по вписванията да извършва проверка на правата на вносителя с изрична разпоредба и ако доказателства за тези права не бъдат представени, извършването на вписването следва да бъде отказано. Отказът не може да засегне правата на дружеството, ако вносителят действително е бил собственик – в този случай вещното право е преминало от момента на вписване в търговския регистър, а вписването в книгите по ПВ е условие единствено за противопоставимост.

Какъв е предметният обхват на проверката, която съдията по вписванията извършва съгласно чл. 32а ал. 1 ПВ относно това, дали представеният за вписване акт отговаря на изискванията на закона.

По този въпрос едни съдилища приемат, че в рамките на охранителното производство и в производството по чл. 577 ГПК е недопустимо да се проверяват материалноправните предпоставки на акта, чието вписване се иска. Съдията по вписванията може да откаже вписване само ако актът не подлежи на вписване, ако не е съставен съобразно изискванията за форма и ако няма необходимото съдържание. Други съдилища приемат, че съдията по вписванията може да проверява нищожен ли е актът с оглед документираното в него съдържание и да откаже вписване, ако сделката, обективирана в акта, има невъзможен предмет, сключена е при противоречия с материалния закон или при наличие на други основания за нищожност.

Като изхожда от характера на производството по вписване, ОСГТК на ВКС намира за правилно първото становище. Вписването (като родово понятие, включващо вписване в тесен смисъл, отбелязване и заличаване) е едностранно охранително производство, в чиито рамки не е допустимо да се разрешават правни спорове. Касае се акт на безспорна администрация, оказване на съдействие при законосъобразно развитие на граждански правоотношения. Целта е оповестяване на актове, с които се извършват сделки с недвижими имоти, на други актове, които имат значение за вещни права, както и наличието на спорове относно права върху вещи. Законодателят регламентира вписването като вид нотариално удостоверяване съгласно чл. 569, т. 5 ГПК, но това е направено само с оглед субсидиарното прилагане на правилата за охранителните и нотариалните производства и не заличава спецификите на вписването. На такова подлежат и нотариалните актове, с които се прехвърлят или които констатират вещни права, а при тяхното съставяне правилата за извършване на нотариални удостоверявания са адресирани към друго длъжностно лице – нотариуса, който е съставил акта. Именно той е бил длъжен да провери противоречи ли сделката, която е сезиран да удостовери, на закона и добрите нрави. Съдията по вписванията не е орган, който има правомощия да контролира дейността на нотариуса, а ако се приеме, че и той е овластен с правото да проверява съответствието на сделката с императивни законови правила или добрите нрави, фактически до такъв резултат би се достигнало.

Като се има предвид основната цел на вписването – осигуряване на публичност и противопоставимост, то не може да се възложи на съдията по вписванията да проверява материалноправните предпоставки на вписания акт. Ако този акт страда от някакви пороци, оповестяването му улеснява защитата срещу тях, защото дава възможност на заинтересованите да се запознаят със съдържанието на акта и при наличие на правен интерес – да го атакуват пред съда. Именно в рамките на спорното съдебно производство могат в пълна степен да бъдат осигурени правата на всички засегнати от вписания акт лица и спорът да бъде решен със сила на пресъдено нещо. Такъв спор пред съдията по вписванията не може да бъде заявен, нито пък той би имал право да откаже вписване под предлог, че съществуването на такъв спор му е известен или защото би могло да възникне такъв.

Недопустимо е да се отказва вписване на акт за сделка с недвижим имот по съображения, че той не отговаря на изискванията за самостоятелен обект (невъзможен предмет), по съображения, че със сделката се цели постигане на забранен резултат (заобикаляне на закона); по съображения, извлечени от § 6-8 ПР ЗУТ (нарушения на закона и невъзможен предмет); по съображения за несбъдване на предвидено в договора отлагателно условие; по съображения, че с нотариален акт за поправка или изменение на предходен нотариален акт се подменя съдържанието на първоначално съставения акт.

Само ако закон изрично натоварва съдията по вписванията да действа в качеството на нотариус, той може да извършва проверката, която е в правомощията на нотариуса и да откаже да извърши вписването въз основа на резултатите от тази проверка.

Отказът на съдията по вписванията може да бъде мотивиран с обстоятелството, че представеният акт не подлежи на вписване (чл. 32а ПВ), като се изхожда от неговото съдържание. Подлежащите на вписване актове са посочени неизчерпателно в чл. 4 ПВ, изброяване има и в други в нормативни актове – ЗУТ, ТЗ, Закон за особените залози и др. По правило не подлежат на вписване вещно-прехвърлителни сделки за движими вещи и може да бъде отказано вписване на акт за такава сделка, но само ако няма никакво съмнение относно естеството на вещта. Ако е възможен спор дали вещта съставлява недвижимост, вписването не може да бъде отказано по вече изложените съображения, че съдията по вписванията не може да разрешава правни спорове, нито да повдига такива.

Отказът може да бъде основан и на съображения за местна некомпетентност на съдията по вписванията (чл. 570, ал. 1 ГПК, чл. 7 ПВ), за наличието на която се следи служебно.

Той може да бъде основан и на съображения, извлечени от формата на акта. Изхожда се от наименованието на самия акт – съдията по вписванията не може да откаже, например, вписването на акт за правна сделка, по съображения, че от съдържанието е видно, че се касае за друг вид договор и за него формата не е спазена. При проверката на формата съдията по вписванията следи за спазване на правилото, че се вписват актове, извършени по нотариален ред или с нотариално заверен подпис (чл. 3, ал. 1 ПВ), но като се отчита, че специален закон може да урежда и вписването на акт в писмена форма (напр. чл. 73, ал. 5 ТЗ). Актовете, издадени от надлежни държавни органи също се нуждаят само от писмена форма, но трябва да съдържат реквизитите, които са предвидени в съответния нормативен акт. Може да бъде отказано вписване на акт, който не е подписан, тъй като проверката за наличие на подпис е елемент от проверката на формата на акта.

Може да бъде отказано вписване на представения акт и ако той няма необходимото съдържание. Проверката на съдържанието на акта е в две насоки: идентификация на страните (чл. 6, ал. 1, б. „А“ ПВ) и идентификация на имота (чл. 6, ал. 1 б. „В“ ПВ). Ако недвижимият имот се намира в район с одобрена кадастрална карта, съдията по вписванията може да откаже вписването на акт за него, в случай че не са посочени данните по чл. 60, т. 1 – 7 ЗКИР. Когато законът допуска вписване на актове, които не се отнасят до индивидуално определени имоти (напр. договори за прехвърляне на наследство, преписи от завещания и др.), не се проверява индивидуализацията на имота в акта и не може да се откаже вписване поради липса на такава.

Може да бъде отказано вписване ако не е внесена дължимата за това такса, ако липсва скица-копие от кадастралната карта съгласно чл. 6, ал. 3 ПВ, ако не са представени доказателства за изпълнението на изискванията на чл. 264 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс.

Не може да бъде отказано вписване на съдебни актове по съображения, че не отговарят на изискванията за форма или съдържание. Съдията по вписванията не е компетентен да проверява съдебни актове, защото съдът има контролни функции по отношение на него, а не обратно. Когато е представено за вписване съдебно решение, което нормативен акт предвижда да бъде вписано, съдията по вписванията е длъжен да го впише, независимо от неговото съдържание. Никаква проверка не може да бъде извършвана и в хипотезата на постановен съдебен акт в производство по чл. 577 ГПК – в този случай съдът е решил спора по същество (чл. 278, ал. 2 изр.1 ГПК), т.е. той разпорежда извършването на вписването. Съдията по вписванията не може да издава друг акт след съдебния, нито позитивен, нито отказ. Идентично разрешение следва да бъде дадено тогава, когато съдът нарежда вписване на възбрана върху недвижим имот със свое определение. То не може да бъде контролирано от съдията по вписванията.

Може да бъде отказано вписване на искови молби или на молби за отмяна на влезли в сила решения, ако те не отговарят на изискването за идентификация на страните и имота. Съгласно чл. 12 ПВ вписването или отбелязването на искови молби (респективно – на молби за отмяна) се извършва по искане на страната, след като молбата е постъпила в съда и по нея е събрана дължимата такса. Не се изисква нарочен акт на съда за извършване на вписването, поради което съдията по вписванията е задължен да провери молбата за съответствието й с правилото на чл. 6 ПВ (чл. 12, ал. 1 изр. 2 ПВ). Изключение съставлява случаят, в който съдът е разпоредил вписването – тогава той е проверил редовността на исковата молба и съдията по вписванията не може да подлага на контрол неговата преценка.

Не може да бъде отказано вписване на първи акт за придобиване на недвижим имот от чуждестранно юридическо лице, което няма съдебна регистрация в Република България, защото в акта не е посочен код по БУЛСТАТ (чл. 6, ал. 1, б. „А“, предл. последно ПВ). Съображенията за това са, че в тази част ПВ противоречи на правилото на чл. 3, ал. 1, т. 5 б. „В“ от Закона за регистър БУЛСТАТ. Това правило допуска вписване в регистър БУЛСТАТ само на това чуждестранно лице, което вече е придобило недвижим имот в страната. Преди придобиване на първи недвижим имот, чуждестранното юридическо лице без съдебна регистрация в страната по закон не би могло да има код по БУЛСТАТ, поради което съдията по вписванията няма право да откаже извършване на вписването на основание липсата на такъв код.

При вписване на препис от обявено завещание с предмет недвижим имот и права върху недвижим имот, необходимо ли е съдията по вписванията да извършва проверка за правата на завещателя.

Противоречивата практика по този въпрос се свежда до това, че някои съдилища считат за законосъобразен отказа на съдия по вписванията да впише саморъчно завещание поради това, че не са представени доказателства завещателят да е бил собственик на завещания имот, а според други съдилища такава проверка съдията по вписванията няма право да извършва.

ОСГТК на ВКС намира за правилно второто становище. Както бе прието при отговора на предходния въпрос, съдията по вписванията може да действа в качеството на нотариус, само ако законът изрично го натоварва с изпълнението на нотариални функции. В случаите, когато такова натоварване няма, съдията по вписванията не проверява материалноправните предпоставки на акта.

Завещанието е едностранна правна сделка, с която едно лице се разпорежда с имуществото си за след смъртта си. То трябва да бъде съставено писмено и да съдържа определени реквизити, но в закона няма изискване документът да съдържа някакво конкретно описание на завещаните вещи. Напротив, валидно би било и общо завещание, с което наследодателят назначава за свой универсален правоприемник определено лице, без да посочи в документа нито един конкретен имот. Още повече, че към момента на съставяне на такова завещание кръгът на наследствената маса не е определен. Завещателят може да отчужди някои имоти, които притежава към момента на съставяне на завещанието, както и да придобие впоследствие други – това не се отразява на валидността на сделката. След смъртта на наследодателя назначеното за негов универсален правоприемник лице ще придобие тези недвижими имоти, които са били в имуществото на завещателя към момента на смъртта, без оглед кога са придобити. Ето защо вписването има значение само за даване на публичност на завещанието. То не осигурява непротивопоставимост, тъй като касае сделка по повод на смърт – прехвърлителят не би могъл вече да се разпореди с имота в полза на друго лице, за да възникне хипотеза на конкуренция на права.

От изложеното е видно, че при искане за вписване на завещание е възможно в представения акт да не е описан нито един недвижим имот и въпреки това да има правоприемство по отношение на такива. Няма как съдията по вписванията да проверява правата на завещателя, след като е допустимо в завещателния акт да не е посочено кои права са завещани. Такава проверка законът не го овластява изрично да прави, съответно не може въз основа на нея да се постановява отказ за вписване на завещание. Актът подлежи на вписване на основание чл. 4, б. „И“ ПВ и отказът на съдията по вписванията може да е основан единствено на съображения за нередовност на същия от външна страна. Правните последици от акта не могат да се проверяват, включително не може да се проверява дали в резултат на завещанието е настъпило правоприемство.

Процесуално легитимиран ли е съдебният изпълнител да обжалва отказ на съдията по вписванията, постановен по негова молба.

По този въпрос е констатирана противоречива практика на състави на ВКС, създадена по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, поради това с определение № 320/25.06.2012 г. по ч.гр. д. № 147/2012 г. състав на ВКС, I г.о., е предложил на ОСГТК на ВКС да издаде тълкувателно решение по въпроса.

Едни състави приемат, че съдебният изпълнител не е легитимиран да обжалва отказите на съдията по вписванията, защото не е страна в охранителното производство по вписване. Аргументи се търсят в лимитираните правомощия, които дава на частния съдебен изпълнител Законът за частните съдебни изпълнители – да инициира производство от името на взискателя и по негово натоварване, без това да го прави страна в производството и да му дава право да обжалва отказите, постановени в него. Други състави приемат, че подадената от съдебен изпълнител жалба срещу отказ на съдия по вписванията да впише възбрана е допустима и подлежи на разглеждане по същество.

ОСГТК на ВКС намира за правилно второто становище.

Вписването е регламентирано като вид нотариално удостоверяване съгласно чл. 569, т. 5 ГПК, но дори когато подлежащият на вписване акт е нотариален, вписването не е част от нотариалното производство, а самостоятелно такова. Въпросът, доколко удачен се е оказал подходът на законодателя с формулировката на чл. 569, т. 5 ГПК, е спорен в теорията, но това, което е безспорно, е, че вписването има специфики в сравнение с останалите охранителни производства. То не завършва със самостоятелен акт, защото съдията по вписвания не извършва нотариално удостоверяване в тесен смисъл на думата, неговото съдействие при упражняване на граждански права се свежда до волеизявление, което нарежда вписването на съответния акт. Видно от изложеното, съдията по вписванията е органът, който ръководи производството и постановява крайния акт по него, а молител се явява това лице, което представя за вписване акта и претендира, че има право да получи дължимото от съдията по вписванията съдействие.

В охранителните производства молител се явява заинтересованото лице (чл. 531, ал. 1 ГПК) – онова, което има интерес да сезира ръководещия производството орган и да поиска от него дължимото съдействие за осъществяване на граждански правоотношения. Това общо правило не може да не важи и в производството по вписване независимо от спецификите на последното. Когато съдебният изпълнител иска налагане на възбрана (чл. 26 ПВ), той се явява заинтересовано лице по смисъла на чл. 531, ал. 1 ГПК. Това личи особено ясно в хипотезата на чл. 449, ал. 2 ГПК (чл. 26 ПВ), в която съдебният изпълнител действа в интерес на взискателя, но от свое име. В посочената хипотеза налагането на възбраната е законна последица от насочването на изпълнението върху недвижим имот и не е въпрос на преценка дали то да бъде поискано. Адресат на процесуалното задължение е съдебният изпълнител. Взискателят не може да поиска налагане на възбрана в тази хипотеза, нещо повече, хипотетично е възможно той дори да е наредил на съдебния изпълнител да не налага такава. Независимо от това законът задължава съдебния изпълнител да сезира съдията по вписванията. Това налага извод, че именно той се явява заинтересовано лице в производството по раздел V ПВ, а в това си качество съдебният изпълнител може да обжалва отказа за вписване, тъй като с този отказ се отхвърля негово искане. Аргумент в подкрепа на това виждане може да бъде намерен и в правилото на чл. 32а ал. 4 ПВ, тъй като няма друго заинтересовано лице, комуто да бъде връчено съобщението за отказа. Взискателят не може да се счита такова лице, тъй като е мислимо той да не знае за искането за налагане на възбрана, дори да се е противопоставил на това действие.

Процесуално легитимиран ли е нотариусът да обжалва отказ на съдията по вписванията, постановен по негова молба за вписване.

Едни съдилища приемат, че нотариусът не е процесуално легитимиран да обжалва отказ на съдия по вписванията за вписване на извършен от него акт, защото не е страна в това производство, нито може да бъде разглеждан като законен представител на страните и да действа от тяхно име. Други считат, че нотариусът е легитимиран да обжалва отказите на съдията по вписванията, било като страна в охранителното производство, било като законово овластено да представлява страните по сделката лице в производството по вписване на акта, обективиращ тази сделка.

ОСГТК на ВКС счита за правилно второто становище. Съображенията са аналогични на тези, които обосновават легитимацията на съдебните изпълнители. В нотариалното производство нотариусът е длъжностното лице, което го ръководи и издава крайния акт. Молители в това производство се явяват лицата, които искат да бъде оформена сделка в нотариален акт или да бъде засвидетелствано правото им на собственост (останалите нотариални удостоверявания не представляват интерес за вписването). Съдействие при законосъобразно развитие на гражданските правоотношения оказва нотариусът, като издава искания акт. След като този акт бъде постановен, производството по нотариално удостоверяване приключва и нотариусът губи ролята си на решаващ орган. Той става адресат на задължението по чл. 25, ал. 5 ЗННД и трябва, под страх от отговорност, да представи акта за вписване в деня на неговото извършване. Производството по вписване на нотариални актове по чл. 4, б. „А“ ПВ е самостоятелно, с друг решаващ орган и с различен резултат. То приключва с волеизявление на държавен орган, с което се разпорежда вписване на акта в съответните книги или отказ. Легитимиран (а и задължен) да поиска извършването на това волеизявление е нотариусът – чл. 8, ал. 1 ПВ – следователно той се явява заинтересовано лице по смисъла на чл. 531, ал. 1 ГПК в производството по вписване. Същият извод следва и от разпоредбата на чл. 32а, ал. 4 ПВ, по смисъла на която именно на нотариуса следва да бъде връчено определението за отказ. Поради това не може да се приеме, че нотариусът няма право да обжалва отказ, постановен по направено от него искане за вписване.

Освободени ли са от заплащане на държавна такса за вписването ищците, освободени от държавна такса за исковото производство на основание чл. 83, ал. 2 ГПК.

Противоречивата практика по този въпрос е в повече от една насока. Едни съдилища приемат, че лицата, освободени от задължение за плащане на такса и разноски в исковото производство, не са освободени от такси в производството по вписване и че такова освобождаване не може да бъде разпоредено нито от съда, нито от съдията по вписвания. Други считат, че разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК намира съответно приложение в производството по вписване и че съдията по вписванията е компетентен да освободи молител в това производство от държавна такса. Съществува и становище, че ищците, освободени от задължение да внасят държавна такса за исковото производство, са освободени и от задължение да внасят такса за вписване, съгласно чл. 540 ГПК, без да е необходимо произнасяне на съд или съдия по вписванията. А има и мнение, че компетентен да освободи молителя от задължение за внасяне на такси в производството по вписване е сезираният съд.

ОСГТК на ВКС счита за правилно първото становище.

Освобождаването от задължение за плащане на държавни вземания става само при изрично предвидени в закона предпоставки. Такива изключения в производството по вписване не са предвидени, нито може да се обоснове приложение на правилото на чл. 83, ал. 2 ГПК. Препращането по чл. 540 ГПК за прилагане на правилата за исковото производство към охранителните производства е съответно. За неговата допустимост следва да се съобразява естеството на защитата и правомощията на органите, които са компетентни да я дадат. Съдът е орган, който ръководи исковия процес. Той е компетентен да освобождава от такси, които по силата на чл. 4, б. „А“ от Закона за държавните такси (ЗДТ), чл. 73 ГПК и издадената въз основа на кодекса Тарифа, се дължат за съдебни производства. Съдът не може да освобождава от такси, дължими за други производства, в които не е ръководно-решаващ орган, нито да освобождава от такси, чието постъпване не е предвидено в бюджета на съдебната власт (чл. 4, б. „В“ ЗДТ). ЗДТ прави ясно разграничение между таксите за „услуги“, давани от съдилищата и таксите за действия и „услуги“, давани от службите по вписванията, като разпоредбите му не дават възможност да се направи извод, че съдът може да освобождава от такси, различни от визираните в чл. 4, б. „А“ ЗДТ. По силата на закона освободени от държавни такси са някои ищци (чл. 5, б. „В“ – „Ж“ ЗДТ), но не и който и да е молител в производство по вписване.

Освобождаване от такси в производството по вписване не може да бъде постановено и от съдията по вписванията. Той не е правораздавателен орган, макар че е в системата на съдебната власт. С оглед дадените му от ЗСВ правомощия, няма основание да му се признае компетентност да се произнася по искане за освобождаване от такси. Още повече, че таксите по ТДТСАВ постъпват не в бюджета на съдебната власт, а в този на Агенцията по вписванията, чиито орган съдията по вписванията не е. Няма основание на орган на една от независимите власти да бъде признато правомощие да освобождава от задължение за внасяне на такси, които са предвидени да постъпят в бюджета на някоя от другите независими власти. По аналогични съображения е неприемливо тълкуването, че който ищец е освободен от задължение да внася такси по исковото производство, той се явява освободен и от задължението да внася такси в производството по вписване. Извън изложените по-горе съображения, ако подобно тълкуване бъде възприето, от освобождаване на държавни такси за вписването ще могат да се ползват само ищците. Голямата част от вписванията обаче касаят актове, които нито са искови молби, нито се извършват по нареждане на съда. Тези молители няма от кого да бъдат освободени от държавни такси (тъй като не са страни по граждански дела) и ще бъдат поставени в неравноправно положение в сравнение с ищците или други страни по съдебни производства. Поради това следва да се приеме, че правилото на чл. 83, ал. 2 ГПК е неприложимо в производството по вписване, а молителите в това производство не могат да бъдат освобождавани от държавни такси нито от съда, нито от съдията по вписвания.

Какъв е размерът на дължимата държавна такса при частично заличаване (за определен имот или имоти) на вписване на ипотека, учредена върху два или повече имота за обезпечаване на един дълг.

По този въпрос едни съдилища приемат, че при частично заличаване на ипотека дължимата държавна такса се определя въз основа на размера на погасения дълг, а според други при заличаване на ипотеката върху част от имотите следва да се внесе държавна такса в размер от таксата за вписване на цялата ипотека, освен ако в договора за учредяване на ипотека е посочено изрично каква част от дълга обезпечава ипотеката върху всеки от отделните имоти.

ОСГТК на ВКС счита за правилно първото становище.

Разпоредбата на чл. 21 ПВ изрично допуска частичното заличаване на ипотека, а според чл. 3 вр. чл. 2 ТДТСАВ, задължението за плащане на такса при заличаване се определя от материалния интерес на вписания акт. Таксата е цена за услуга и доколкото „услугата“ пълно заличаване на ипотеката е с определена цена пропорционално на материалния интерес, то при частичното заличаване би следвало да се приложи същия критерий -процентно от материалния интерес. Удостовереният с нотариалния акт материален интерес се определя по реда на чл. 96 и чл. 97 ЗННД и ако е прието, че този интерес е цялото обезпечено с ипотеката вземане, то при частично заличаване размерът на таксата трябва да се определи според това, каква част от този интерес е удовлетворена. В противен случай при всяко частично заличаване ще се събира такса като за пълно заличаване и по този начин сборът от таксите може да надхвърли в пъти размерът на таксата, дължима при еднократно заличаване. Възможно е в учредяващия ипотеката акт да е посочено кой имот каква част от дълга обезпечава, в който случай таксата ще бъде определена според това кой от имотите се освобождава от ипотека – до съответния размер на задължението. Не може обаче да бъде отречено правото на заинтересования да поиска частично заличаване на ипотеката и когато едно задължение е обезпечено с два или повече имота, без в акта за учредяване на ипотеката да е разграничено каква част от дълга обезпечава всеки имот. Това е така, защото законът не поставя изискване за такова разграничение като условие за валидност на ипотечния акт, нито като условие за частично заличаване на ипотеката. И в този случай таксата за частично заличаване не следва да е върху целия дълг, а с оглед удовлетворения интерес. При липса на предварително разграничение, друг обективен критерий за този интерес, вън от размера на погасения дълг, не може да бъде намерен. В този случай размерът на погасения дълг следва да бъде посочен в писменото съгласие на кредитора за частично заличаване на ипотеката (чл. 19, ал. 1 ПВ). В случай, че не е посочен размер на погасения дълг, липсва друга възможност и таксата ще трябва да бъде определена въз основа на размера на цялото задължение, чието изпълнение ипотеката обезпечава.

 

ИЗВОДИ

Разпоредбата на чл. 129, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс е неприложима в производството по вписване на актове относно недвижими имоти. В хипотезата на нередовност на молбата за вписване, съдията по вписванията е длъжен да постанови отказ съгласно чл. 32а от Правилника за вписванията, без да може да дава указания за отстраняване на нередовността.

Разпоредбата на чл. 6, ал. 3 от Правилника за вписванията е неприложима в производството по вписване на вече наложена възбрана по реда на Глава V от Правилника за вписванията. За вписване на възбраната не е необходимо в представения за вписване акт недвижимият имот да бъде описан съобразно изискванията на чл. 60, т. 1-7 от Закона за кадастъра и имотния регистър и да бъде представена скица-извадка от кадастралната карта, достатъчно е имотът да бъде описан съгласно изискванията на чл. 6, ал. 1, б. „В“ от Правилника за вписванията.

Вписването на удостоверението по чл. 263в, ал. 1 и чл. 263г, ал. 1 от Търговския закон в случай на преобразуване на търговски дружества, притежаващи вещно право върху недвижим имот или върху движима вещ, сделките с която подлежат на вписване, се извършва по реда на раздел II от Правилника за вписванията. Основанието за вписване е нормата на чл. 4, б. „И“ от Правилника за вписванията, тъй като се касае за акт, който не е изрично посочен в б. „А“-„З“ на чл. 4 от Правилника за вписванията. Дължимата такса се определя по чл. 2 от Тарифа за държавните такси, събирани от Агенция по вписванията, като за база се взема балансовата стойност на недвижимите имоти по заключителния баланс на дружеството- праводател, но не по-малко от данъчната оценка.

Не подлежи на вписване договор за учредяване на сервитут за прокарване на отклонения от общи мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура през чужд имот по чл. 193 от Закона за устройство на територията в полза на лице, което не е собственик на друг недвижим имот. В облекчената форма договорът може да бъде сключен (съответно вписан), когато страни по него са собственици на два или повече недвижими имота- през които съоръженията преминават или тези, които съоръженията обслужват.

Не следва да бъде извършено вписване на непарична вноска на съдружник/акционер в търговско дружество с предмет вещно право върху недвижим имот, ако молителят не е представил пред съдията по вписванията доказателства за правата на вносителя.

Проверката, която съдията по вписванията извършва съгласно чл. 32а ал. 1 от Правилника за вписванията относно това, дали представеният за вписване акт отговаря на изискванията на закона, се ограничава до това, дали актът подлежи на вписване, съставен ли е съобразно изискванията за форма и има ли предвиденото в Правилника за вписванията съдържание. Не се проверяват материалноправните предпоставки на акта, освен ако това е изрично предвидено в закон.

В никакъв аспект не може да се проверява редовността на акт, който изхожда от съда или чието вписване е наредено от съда.

При вписване на препис от обявено завещание с предмет недвижим имот и права върху недвижим имот, съдията по вписванията не проверява правата на завещателя и няма право да откаже вписването поради това, че не са му представени доказателства за такива права.

Съдебният изпълнител има право да обжалва отказ на съдията по вписванията, постановен по негова молба.

Нотариусът има право да обжалва отказ на съдията по вписванията, постановен по негова молба.

Ищците, освободени от държавна такса за исковото производство на основание чл. 83, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс, не са освободени от задължението за плащане на държавна такса за вписването. Те не могат да бъдат освободени от това задължение нито от съда, нито от съдията по вписванията.

Размерът на дължимата държавна такса при частично заличаване (за определен имот или имоти) на вписване на ипотека, учредена върху два или повече имота за обезпечаване на един дълг, се определя съгласно чл. 3 вр. чл. 2 от Тарифа за държавните такси, събирани от Агенция по вписванията, изчислени върху размера на погасения дълг.

Така ТР № 7/2013 г., ОСГТК на ВКС

Въпроси на вписванията по вещното право (Правилник за вписванията) – Адвокат от Пловдив

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Ключови думи: вписване, действие на вписването, вписване на искова молба, вписване на апорт, вписване на завещание, вписване на възбрана, отказ на съдията по вписванията, обжалване на отказ на съдията по вписванията, чл. 32а ПВ, адвокат от Пловдив.   […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Ключови думи: съпрузи, прекратяване на брак, споразумение, преобразуване, лично имущество, имот, искова защита, адвокат от Пловдив.

 

НОРМИ

Семеен кодекс

Преобразуване на лично имущество

Чл. 23. (1) (Изм. – ДВ, бр. 100 от 2010 г., в сила от 21.12.2010 г.) Лични са вещните права, придобити по време на брака изцяло с лично имущество.

(2) Когато вещните права са придобити отчасти с лично имущество по ал. 1, лично притежание на съпруга е съответна част от придобитото, освен ако тази част е незначителна.

Развод поради разстройство на брака

Чл. 49. (1) Всеки от съпрузите може да иска развод, когато бракът е дълбоко и непоправимо разстроен.

(2) Съдът напътва съпрузите към помирение чрез медиация или друг способ за доброволно уреждане на спора.

(3) С решението за допускане на развода съдът се произнася и относно вината за разстройството на брака, ако някой от съпрузите е поискал това.

(4) При всяко положение на делото съпрузите могат да изложат пред съда споразумение относно всички или някои от последиците на развода.

(5) Съдът утвърждава споразумението по ал. 4, след като провери дали са защитени интересите на децата. Съдът може да поиска становище от дирекция „Социално подпомагане“.

 

ВЪПРОС

Допустимо ли е, след като в одобреното от бракоразводния съд споразумение съпрузите са се съгласили, че придобитият по време на брака им имот остава съсобствен между тях, в последващ исков процес да се установява по-голям дял на единия съпруг на основание частична трансформация на негово лично имущество по смисъла на чл. 21, ал. 2 СК /1985 г.– отм./, респективно чл. 23, ал.2 СК?

 

ОТГОВОР

Възможността за позоваване на пълна трансформация на лични средства в придобития по време на брака имот е дерогирана от признатата съсобственост в споразумението между страните по чл. 49, ал. 5 СК в бракоразводния процес. Този извод произтича от разбирането за договорния характер на споразумението, което обвързва страните по него /бившите съпрузи/ по въпросите за наличието на съсобственост върху посоченото в него имущество и за дяловете в нея, когато те са посочени като размер. Това договорно съгласие на страните изключва възможността в следващ исков процес да се установява пълна трансформация на лично имущество или различни квоти, т.е. частична трансформация на лично имущество при други квоти. Когато в одобреното от бракоразводния съд споразумение бившите съпрузи са постигнали съгласие само за наличие на съсобственост върху определено имущество, без да са визирали конкретни квоти или са посочили, че имуществото остава в обикновена или идеална съсобственост, не може да се установява пълна трансформация по чл. 23, ал. 1 СК. В последната хипотеза остава само възможността да се установява по исков ред частична трансформация по чл. 23, ал. 2 СК, т.е. различните /неравни/ дялове в съсобствеността. Това е разрешението произтичащо от задължителните постановки на ТР № 3/29.11.2018г. по тълк. дело № 3/2015г. на ОСГК на ВКС, възприето и в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 205 от 19.07.2012 г. по гр. д. № 215/2012 г., ІІ ГО; решение № 74/29. 05. 2019г. по гр. д. № 5842/2015г., І ГО на ВКС и др.

Така Р. № 67 от 01.07.2019 г. на ВКС

Преобразуване на лично имущество след прекратяване на брака със споразумение (чл. 23 СК и чл. 49 СК) – Адвокат от Пловдив

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Ключови думи: съпрузи, прекратяване на брак, споразумение, преобразуване, лично имущество, имот, искова защита, адвокат от Пловдив.   НОРМИ Семеен кодекс Преобразуване на лично имущество Чл. 23. (1) (Изм. – ДВ, бр. 100 от 2010 г., в сила от […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Ключови думи: неимуществени вреди, обезщетение, незаконно обвинение, престъпление, отговорност на държавата, права на човека, справедлив съдебен процес, разглеждане и решаване на делата в разумен срок, адвокат от Пловдив. 

 

НОРМИ

Закон за задълженията и договорите

Чл. 45. Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.

Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното.

Чл. 52. Обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.

Закон за отговорността на държавата и общините за вреди

Чл. 2. (1) (Предишен текст на чл. 2, изм. – ДВ, бр. 43 от 2008 г., в сила от 30.05.2008 г., изм. – ДВ, бр. 98 от 2012 г.) Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при:

  1. задържане под стража, включително като мярка за неотклонение, домашен арест, когато са били отменени, прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени, както и при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, съставена в Рим на 4 ноември 1950 г. (ратифицирана със закон – ДВ, бр. 66 от 1992 г.) (обн., ДВ, бр. 80 от 1992 г.; изм., бр. 137 от 1998 г.; попр., бр. 97 от 1999 г. и бр. 38 от 2010 г.), наричана по-нататък „Конвенцията“;
  2. нарушаване на права, защитени от чл. 5, § 2 – 4 на Конвенцията;
  3. обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано;
  4. налагане на наказание по Наказателния кодекс или на административно наказание, когато лицето бъде оправдано или административното наказание бъде отменено;
  5. прилагане от съда на административна мярка, когато решението му бъде отменено като незаконосъобразно;
  6. изпълнение на наложено наказание над определения срок или размер;
  7. незаконосъобразно използване на специални разузнавателни средства.

(2) (Нова – ДВ, бр. 38 от 2012 г., в сила от 19.11.2012 г., изм. – ДВ, бр. 7 от 2018 г.) Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от съдебни актове по Закона за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество.

(3) (Нова – ДВ, бр. 43 от 2008 г., в сила от 30.05.2008 г., предишна ал. 2 – ДВ, бр. 38 от 2012 г., в сила от 19.11.2012 г., доп. – ДВ, бр. 98 от 2012 г.) Исковете по ал. 1 и 2 се разглеждат по реда, установен в Гражданския процесуален кодекс.

Европейска конвенция за защита на правата на човека

чл. 6. 1. Βсяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок, от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Съдебното решение се обявява публично, но пресата и публиката могат да бъдат отстранявани по време на целия или на част от съдебния процес в интерес на нравствеността, обществената и националната сигурност в едно демократично общество, когато това се изисква от интересите на непълнолетните лица или за защита на личния  живот на страните по делото или, само в необходимата според съда степен, в случаите, когато поради особени обстоятелства публичността би нанесла вреда на интересите на правосъдието.
2. Βсяко лице, обвинено в извършване на престъпление, се смята за невинно до доказване на вината му в съответствие със закона.
3. Βсяко лице, обвинено в извършване на престъпление, има следните минимални права:
a) да бъде незабавно и в подробности информирано за характера и причините за обвинението срещу него на
разбираем за него език;
b) да има достатъчно време и възможности за подготовка на своята защита;
c) да се защитава лично или да ползва адвокат по свой избор; ако не разполага със средства за заплащане на
адвокат, да му бъде предоставена безплатно служебна защита, когато интересите на правосъдието го изискват;
d) да участва в разпита или да изисква разпит на свидетелите, свидетелствуващи против него, и да изисква призоваването и разпита на свидетелите на защитата да се извършват при същите условия;
e) да ползва безплатно услугите на преводач, ако не разбира или не говори езика, използван в съда.

 

ВЪПРОСИ

За задължението на въззивния съд по иска с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, когато са в причинно-следствена връзка с незаконно повдигнатото обвинение и за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на иска?

По иска с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди поради незаконно обвинение в неизвършено престъпление има ли значение, че по предвидения в закона ред вече е било определено обезщетение за неимуществени вреди поради нарушаване на правото на разглеждане и решаване на наказателното дело в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧ)?

Кой е началният момент на забавата и от кога се дължат законни лихви върху обезщетението по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 (преди т. 1) ЗОДОВ?

 

ОТГОВОРИ

За задължението на въззивния съд по иска с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, когато са в причинно-следствена връзка с незаконно повдигнатото обвинение и за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на иска?

При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост съдилищата трябва да посочат конкретно кои обстоятелства са взели пред вид и какво значение им отдават. В т. 11 от ППлВС № 4/ 1968 г. са посочени примерно фактите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани, като извън тях могат да съществуват и други обстоятелства, релевантни за размера на обезщетението. Съдът преценява релевантните обстоятелства поотделно и в съвкупност, отчита отражението им в неимуществената сфера на увреденото лице и в мотивите на решението формулира резултата от преценката. В този смисъл е и актуалната практика на Върховния касационен съд (напр. решение № 320/ 27.12.2016 г. по гр.д. № 2403/ 2016 г. IV-то Г, решение № 16/ 17.05.2017 г. по гр.д. № 2686/ 2016 г., III-то ГО, решение № 11/ 27.01.2014 г. по гр.д. № 3684/ 2013 г. III-то ГО и цитираните в него други). В случая значение имат и решение № 55/ 11.03.2013 г. по гр.д. № 1107/ 2012 г., IV-то ГО, решение № 16/ 17.05.2017 г. по гр.д. № 2686/ 2016 г., III-то ГО и решение № 230/ 04.12.2017 г. по гр.д. № 4874/ 2016 г. IV-то ГО, в която е обсъдено значението на допуснатото от органите на наказателното производство нарушение на правото, защитено в чл. 6, § 1 КЗПЧ при определяне обезщетението за неимуществени вреди. Настоящият състав я споделя. Извършеното от Върховния съд нормативно тълкуване в Постановлението има запазено, задължително за съдилищата действие (аналогия от чл. 130, ал. 2 ЗСВ), а излагането на допълнителни мотиви е излишно.

По иска с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди поради незаконно обвинение в неизвършено престъпление има ли значение, че по предвидения в закона ред вече е било определено обезщетение за неимуществени вреди поради нарушаване на правото на разглеждане и решаване на наказателното дело в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧ)?

Обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършването на престъпление включва и тези от нарушеното право на приключване на наказателното дело в разумен срок (чл. 6, § 1 КЗПЧ). Когато нарушението на правото по чл. 6, § 1 КЗПЧ е въведено като основание на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за да определи това обезщетение, съдът е длъжен да съобрази цялостното негативно отражение на незаконното обвинение в неимуществената сфера на увредения, да го отнесе към общовалидната значимост на засегнатите блага за всяко човешко същество и да отчете, че продължилото дълго, в неразумен период наказателно преследване предполага по-висок размер. Допустимостта на така предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обаче не е обусловена от абсолютните процесуални предпоставки по чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ: 1) проведен ред по глава трета „а“ от Закона за съдебната власт и 2) липса на споразумение в административното производство. Когато на незаконно обвинения вече е било определено обезщетение за неимуществени вреди само поради нарушеното право по чл. 6, § 1 КЗПЧ (с влязло в сила решение по чл. 2б ЗОДОВ, с предложението на министъра на правосъдието по чл. 60е, ал. 2 ЗСВ или със споразумение по глава трета „а“ ЗСВ), съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е длъжен да зачете съответно силата на пресъдено нещо на решението (чл. 297 ГПК), включително времевите й предели, или направеното предложение по чл. 60е, ал. 2 ЗСВ, което обвързва държавата, без значение кой точно държавен орган я представлява или задължителното действие на постигнатото споразумение по реда на глава трета „а“ ЗСВ (чл. 60л ЗСВ). Съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ определя обезщетението за неимуществени вреди в глобален размер, а той е винаги по-висок от самостоятелно определения по съответния законов ред. Задължителното действие на влязлото в сила решение по чл. 2б ЗОДОВ или на постигнатото споразумение по глава трета „а“ ЗСВ, задължава съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да намали размера на глобално определеното от него обезщетение с вече определеното. Предложението по чл. 60е, ал. 2 ЗСВ, което незаконно обвиненият не е приел в приключилото административно производство, го задължава да определи глобалното обезщетение в по-висок размер от предложения от министъра на правосъдието, а констатациите в протокола по чл. 60 г ЗСВ не го обвързват (арг. от чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ).

Съгласно чл. 7 КРБ, държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове на нейни органи и длъжностни лица. Върховният закон предвижда вземане за обезщетение в полза на всеки частно-правен субект, чиито права (имуществени и неимуществени) са засегнати от незаконен акт на държавните власти и на длъжностните лица при тяхната администрация. С влизане в сила на действащата Конституция (след 13.07.1991 г.) ЗОДОВ изгуби функцията си на опосредяващо звено между регулираните чрез него обществени отношения и принцип, произтичащ от основния закон. Такава функция той е изпълнявал при действието на Конституцията на НРБ от 1971 г., когато Законът е приет – с ДВ бр. 80/ 05.08.1988 г. Аргументът е от сравнителен анализ на чл. 56, ал. 1 и ал. 3 от Конституцията на НРБ от 1971 г. Чл. 56, ал. 1 КНРБ също е предвиждал отговорност на държавата да обезщети вредите, причинени от незаконни актове или незаконни служебни действия на нейните органи и длъжностни лица, но ал. 3 на чл. 56 КНРБ е възлагала на обикновения законодател със закон да определи условията и реда за провеждането на тази гражданска отговорност. Съгласно чл. 5, ал. 2 от действащата Конституция, разпоредбите й имат пряко (непосредствено) действие, а чл. 7 КРБ съдържа необходимия юридически потенциал да е самостоятелен правен регулатор на визираните обществени отношения. Сравняването на предвиденото в чл. 7 К. с чл. 49 ЗЗД, а и с деликтните състави в ЗОДОВ, налага извода, че отговорността на държавата е обективна. За нея се прилага принципът на разпределение на риска, а фактическият й състав не съдържа виновното поведение на представения държавен орган или на длъжностното лице при неговата администрация. От друга страна, ЗОДОВ разпределя гражданските дела при разглеждането на съставите, предвидени в чл. 1 – чл. 2б ЗОДОВ, между административните и гражданските съдилища и определя особен, привилегирован ред за увредения частно-правен субект: изборна местна подсъдност, процесуална субституция на страната на ответника – чл. 7 ЗОДОВ, особени правила за държавните такси и разноските, за определяне отговорността на страните за разноските по делото – чл. 9а и чл. 10, ал. 2 и 3 ЗОДОВ, а и задължително участие на прокурор, когато Прокуратурата на Република България не е надлежен ответник по иска – чл. 10, ал. 1 ЗОДОВ. Следователно при сега действащата Конституция самостоятелната (специална) правна регулация на ЗОДОВ се ограничава до компетентния съд и до процесуалния ред, по който следва да се ангажира отговорността на държавата в хипотезите на чл. 1 – чл. 2б ЗОДОВ.

Конституцията насища понятието „незаконен акт“ по смисъла на чл. 7 с широко съдържание. То включва не само задълженията на публичните власти към частно-правните субекти, предвидени в националното законодателство, но и онези, които произтичат от международните договори, ратифицирани и обнародвани по конституционен ред (чл. 5, ал. 4 КРБ), а след присъединяването на Република България към Европейския съюз – и от актовете на правото на Съюза (чл. 4, ал. 3 КРБ). Върховният закон придава на международния, наднационален правен ред, действащ на територията на Република България, предимство (примат) над нормите на вътрешното право, които му противоречат.

След ратифицирането и обнародването по конституционен ред на КЗПЧ (ДВ бр. 66/ 1992 г. и ДВ 80/ 92 г.), международният договор е част от вътрешното право на страната (чл. 5, ал. 4 КРБ). С разширяването на материалния обхват на ЗОДОВ чрез новите състави по чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 2 и чл. 2б ЗОДОВ( ДВ бр. 98/ 2012 г.) законодателят няма за цел да насити понятието „незаконен акт“ със съдържание, различно от това, което произтича от чл. 7 КРБ, а държавата отговаря за вредите от нарушенията на държавните органи на правата и свободите, защитени в КЗПЧ. По делата по чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 2 и чл. 2б ЗОДОВ българският съд е национален, национална институция по смисъла на чл. 13 КЗПЧ, а сравняването на особените процесуални правила в ЗОДОВ с общите от ГПК, налагат извода, че тези дела се разглеждат по особения, облекчен ред на ЗОДОВ. Следователно чрез изменението на ЗОДОВ с ДВ бр. 98/ 2012 г. националният законодател изключи всяко съмнение, че частно-правните субекти, засегнати от нарушения на правата и свободите, защитени от чл. 5, § 1 – 4 и чл. 6, § 1 КЗПЧ, допуснати от държавните органи и длъжностните лица при тяхната администрация, разполагат с ефикасно вътрешно-правна средство за защита, а Българската държава удовлетворява изискването по чл. 13 КЗПЧ.

Отделните материално-правни състави в ЗОДОВ, особеният ред, по който съдилища ги разглеждат, представянето на държавата от различните нейни органи и длъжностни лица, не само при допуснатите нарушения, но и в производствата по тези дела, разделението, което съдебната практика извършва на исковете за обезщетение на имуществени и неимуществени вреди, включително при ангажиране на гражданската отговорност на държавата, са без значение за основанието (материално-правните предпоставки), които пораждат тази обективна отговорност (чл. 7 КРБ, а и чл. 4 ЗОДОВ). Тя е длъжна да обезщети всички имуществени и неимуществени вреди на частно-правните субекти по причина на незаконни актове или действия на нейните органи и длъжностните лица, включително онези, които са допуснали органите, посочени в съставите на ЗОДОВ. За определяне размера на обезщетението е от значение цялостното засягане на имуществената и неимуществената сфера на увредения частно-правения субект.

Когато наказателно преследване се е оказало незаконно, а е продължило в дълъг, неразумен срок, за задължението на държавата да обезщети всички неимуществени вреди, понесени от незаконно обвиненото лице, е без значение, че обективната отговорност на държавата е предвидена в различни състави – в чл. 2, ал. 3, т. 1 ЗОДОВ, но и в чл. 2б ЗОДОВ. Когато органите на наказателното производство са нарушили правото по чл. 6, § 1 КЗПЧ от увреденото лице не се изисква да изчаква наказателното дело да приключи, за да упражни правото си на иск по чл. 2б ЗОДОВ. Още повече, че отговорността на държавата за вредите от това нарушение не произтича от незаконността на поддържаното обвинение. Когато обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ обаче е било присъдено самостоятелно, осъдителното решение установява релевантните обстоятелства за загегнатата неимуществена сфера (на обвиняемия), настъпили до приключване на съдебното дирене пред онази инстанция, пред която последно законът допуска събирането на доказателства. Когато наказателното дело е приключило с влязъл в сила акт, установящ незаконността на наказателното преследване, от увреденото лице не се изисква да претендира обезщетението, което държавата му дължи, за всички вреди по причина на незаконното обвинение, а да не упражни самостоятелното вътрешно средство за защита, само поради нарушеното негово право по чл. 6, § 1 КЗПЧ. Тогава обаче незаконно обвиненият следва да заяви самостоятелната си претенция първо по реда в глава трета „а“ ЗСВ, а иска по чл. 2б ЗОДОВ – след изчерпване на административната процедура и непостигнато в нея споразумение (чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ). Постигнатото споразумение по глава трета „а“ ЗС е със задължително действие в отношенията между незаконно обвинения и държавата, а законът не допуска след това той да търси по съдебен ред друго, самостоятелно обезщетение за вредите от нарушението по чл. 6, § 1 КЗПЧ (чл. 60л ЗСВ). Когато по реда в глава трета „а“ ЗСВ министърът на правосъдието е отказал изплащане на обезщетение или го е определил, но предложението за споразумение не е прието, незаконно обвиненият избира дали да предяви иска по чл. 2б ЗОДОВ и да претендира обезщетение само за вредите от нарушението по чл. 6, § 1 КЗПЧ или да предяви иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и да претендира обезщетение за всичките засегнати неимуществени права.

Когато след приключване на наказателното производство незаконно обвиненият е предявил директно иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, без да е потърсил самостоятелна защита на вредите от нарушението по чл. 6, § 1 КЗПЧ, допустимото сезиране на съда не е обусловено от абсолютните процесуални предпоставки по чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ. По административния ред в глава трета „а“ ЗСВ е допустимо да се заяви само претенцията за вредите от нарушеното право по чл. 6, § 1 КЗПЧ, но не и за всички вреди от незаконното обвинение.

Съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ определя обезщетението за неимуществени вреди в глобален размер, като съобразява цялостното негативно отражение на незаконното обвинение в неимуществената сфера на незаконно обвинения и общовалидната значимост, които засегнатите неимуществени блага имат за всяко човешко същество (чл. 52 ЗЗД). Той е длъжен да съобрази, че дългият, продължил над разумния, период на наказателното преследване предполага по-висок размер на обезщетението, но и да зачете последиците на влязлото в сила осъдително решение по чл. 2б ЗОДОВ, ако такова е постановено (чл. 297 ГПК), респ. на споразумението с министъра на правосъдието, ако такова е постигнато по глава трета „а“ ЗСВ (чл. 60л ЗСВ), респ. определеното обезщетение в процедурата по глава трета „а“ ЗСВ, ако е иницирана, но предложението на министъра на правосъдието незаконно обвиненият не е приел. Производството за определяне отговорността на държавата за нарушение на правото по чл. 6, § 1 КЗПЧ е единно, а е без значение кой държавен орган я представлява в различните фази, предвидени във вътрешното ни право – в административната и в съдебната (така решение № 76/ 11.04.2016 г. по гр.д. № 5721/ 2015 г. ВКС, Трето ГО). Незаконното обвинение засяга не само правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, но и неимуществените права на незаконно обвинения, които намират конституционното си основание – напр. неприкосновеност на личния живот, непосегателство върху честта, достойнството и доброто име (чл. 32 КРБ), на лична свобода и неприкосновеност (чл. 30, ал. 1 КРБ) и други в зависимост от конкретния случай. Поради това съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ определя обезщетението в глобален размер, всякога по-висок от вече определения по съответния (различен) законов ред само поради допуснатото нарушение по чл. 6, § 1 КЗПЧ. Задължителното действие на влязлото в сила решение по чл. 2б ЗОДОВ, респ. на споразумението по чл. 60л ЗСВ задължава съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да намали размера на глобалното обезщетение с това, което вече е било самостоятелно определено. Предложението по чл. 60е, ал. 2 ЗСВ го задължава да определи размера на глобалното обезщетение в по-висок размер от вече определения с предложението на министъра на правосъдието по глава трета „а“ ЗСВ, а констатациите в протокола по чл. 60г ЗОДОВ не го обвързват. Аргументът е от буквалния прочит на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ и поради това, че неприетото предложение изразява несъгласието на незаконно обвинения с предложението, включително с констатациите по протокола.

Кой е началният момент на забавата и от кога се дължат законни лихви върху обезщетението по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 (преди т. 1) ЗОДОВ?

Началният момент на забавата и дължимостта на законните лихви върху вземането по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ е от влизане в сила на оправдателната присъда за извършеното престъпление (т. 4 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/ 2005 г. ОСГК на ВКС). Когато с исковата молба по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ се претендират законните лихви върху обезщетението за неимуществени вреди и искът е основателен, съдът ги присъжда от датата, на която оправдателната присъда е влязла в сила, а не от исковата молба.

В своята практика Върховният касационен съд приема, че претенцията за законната лихва върху обезщетението при иск за ангажиране на деликтна по характера си отговорност е допустимо заявена, а когато искът е основателен – съдът присъжда законните лихви от началото на забавата, стига ищецът да претендира обезщетението (главницата), ведно със законните лихви или да се е позовал на законните (на материалните правоувеличаващи) последици от предявения иск (например решение № 1/ 27.03.2012 г. по гр.д. № 1106/ 2010 г., решение № 153/ 02.06.2015 г. по гр.д. № 6735/ 2014 г., решение № 309/ 04.06.2013 г. по гр.д. № 1354/ 2012 г., все на IV-то ГО, както и много други). За допустимостта на акцесорната претенция в практиката си Върховният касационен съд не изисква ищецът да сочи размер и да внесе държавна такса. Практиката е константна, а повдигнатият трети въпрос не изисква настоящият състав да обсъжда материалните и/ или процесуалните причини, които налагат по различен начин да се третира допустимото заявяване на материално-правните (правоувеличаващи) последици на иска за деликтната по характера си отговорност от всички останали за лихвоносни вземания. За отговора е достатъчно да се посочи, че: 1) отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ е обективна, но останалите й характеристики (материално-правните предпоставки) я определят като деликтна, а не договорна отговорност; 2) в т. 4 от ТР № 3/ 22.02.2005 г. по тълк. д. № 3/ 2005 г. ОСГК на ВКС прие, че по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ (чл. 2, т. 2, изр. 2 ЗОДВГ – в първоначална редакция на текста и наименование на закона) датата на влязлата в сила оправдателна присъда е начална за забавата и 3) тълкувателните решения са задължителни за всички органи на съдебната власт (чл. 130, ал. 2 ЗСВ).

Така Р. № 42 от 01.07.2019 г. на ВКС

Неимуществени вреди при незаконно обвинение в извършено престъпление – Адвокат от Пловдив

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Ключови думи: неимуществени вреди, обезщетение, незаконно обвинение, престъпление, отговорност на държавата, права на човека, справедлив съдебен процес, разглеждане и решаване на делата в разумен срок, адвокат от Пловдив.    НОРМИ Закон за задълженията и договорите Чл. 45. Всеки […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Ключови думи: ипотека, публична продан, имот, съсобственик, съсобственост, чл. 500 ГПК, нищожност, адвокат от Пловдив

 

НОРМИ

Закон за задълженията и договорите

Чл. 150. Залогът и ипотеката следват обезпеченото вземане при прехвърлянето му и се погасяват, ако то се погаси.

Ако задължението се раздели между наследниците на длъжника, залогът и ипотеката продължават да тежат за цялото задължение върху цялата вещ или върху всичките вещи дори когато те са поделени между наследниците.

Чл. 167. Договорът за ипотека се сключва с нотариален акт.

В него се посочват: трите имена, местожителството и занятието на кредитора и на длъжника, а така също и на собственика на имота, ако ипотеката се учредява за чуждо задължение, а ако някое от тия лица е юридическо лице – точното му наименование; имотът, върху който се учредява ипотеката; обезпеченото вземане, падежът му и размерът на лихвите, ако такива са уговорени, както и сумата, за която се учредява ипотеката, ако вземането не е парично.

Ипотека може да се учреди само върху имоти, които при сключването на договора принадлежат на лицето, което я учредява.

Чл. 26. (Ал. 1 изм. – ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави, включително и договорите върху неоткрити наследства.

Нищожни са и договорите, които имат невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие, предписана от закона форма, основание, както и привидните договори. Основанието се предполага до доказване на противното.

(Ал. 3 отм. – ДВ, бр. 30 от 1990 г.)

(Ал. 4 изм. – ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните и части.

Закон за собствеността

Чл. 33. Съсобственикът може да продаде своята част от недвижимия имот на трето лице само след като представи пред нотариуса писмени доказателства, че е предложил на другите съсобственици да купят тази част при същите условия и декларира писмено пред него, че никой от тях не е приел това предложение.

Ако декларацията по предходната алинея е неистинска или ако третото лице купи частта на съсобственика при условия, уговорени привидно във вреда на останалите съсобственици, заинтересованият съсобственик може да изкупи тази част при действително уговорените условия. Искът трябва да се предяви в двумесечен срок от продажбата.

Ако съсобственикът не плати дължимата поради изкупуването сума в месечен срок от влизането на решението в сила, това решение се счита обезсилено по право.

Закон за наследството

Чл. 76. Актовете на разпореждане на сънаследник с отделни наследствени предмети са недействителни, ако тия предмети не се падат в негов дял при делбата.

Граждански процесуален кодекс

Чл. 500. (1) Когато изпълнението бъде насочено върху съсобствен имот за дълг на някой от съсобствениците, имотът се описва изцяло, но се продава само идеалната част на длъжника.

(2) Имотът може да бъде продаден и изцяло, ако останалите съсобственици се съгласят с това писмено.

 

ВЪПРОС

Може ли ипотека, учредена от съсобственик върху целия имот без участието и съгласието на останалите съсобственици, да се редуцира до частта на съсобственика – ипотекарен длъжник, ако тази част е идеална, а не реална?

 

ОТГОВОР

За да се даде отговор на въпроса следва да се съобрази каква е същността и целта на ипотечното право и може ли то да се учреди върху идеална част от правото на собственост. Като следствие може ли нищожността на ипотеката по чл.167, ал.3 от ЗЗД да бъде частична, тоест-тази нищожност да засегне само идеалните части на неучредилите ипотеката съсобственици и да остане действителна за идеалните части на съсобственика, който я е учредил съобразно правилото на чл.26, ал.4 от ЗЗД. По определение ипотеката представлява обезпечение на вземане с недвижим имот, собственост на учредителя, върху който кредиторът може да насочи принудителното изпълнение, независимо чие притежание е в момента и независимо от несеквестируемостта му, както и да се удовлетвори по предпочитание от получената цена. Най-същественото за ипотекарния кредитор е правото на предпочтително удовлетворение от стойността на ипотекирания имот. След като възможността да се осъществи принудително изпълнение върху имота представлява най-важната характеристика на ипотеката, предвидената в чл.500 от ГПК възможност за продан на съсобствен имот за дълг на някои от съсобствениците означава, че може да бъде ипотекиран и дял от съсобствен имот, като в този случай при принудително изпълнение се продава само идеалната част на длъжника. Съсобственикът може свободно да ипотекира своята идеална част и ограниченията на чл.33 от ЗС и чл.76 от ЗН не важат, понеже касаят други хипотези на разпореждане. Когато съсобственикът ипотекира целия имот без съгласието на останалите съсобственици, за техните идеални части ипотеката ще бъде нищожна съгласно чл.167, ал.3 от ЗЗД. За идеалната част на съсобственика, учредил ипотеката, следва да се приложи правилото на чл.26, ал.4, предложение последно от ЗЗД и сделката да се приеме за действителна. В този случай е логично да се предположи, че страните пак биха сключили сделката за притежаваните от учредителя на ипотеката идеални части, тъй като обезпечението, макар и по-малко по размер, би дало възможност за принудително изпълнение/чл.500 от ГПК/. Тогава ипотекарният кредитор ще може да се удовлетвори предпочтително поне от стойността на идеалната част. Хипотезата на частична недействителност на ипотеката като сделка няма нищо общо и не се засяга от неделимостта на ипотеката по смисъла на чл.150, ал.2 от ЗЗД. Тази неделимост на ипотеката е по отношение на имота и на дълга и означава, че разделяне на дълга и на имота след учредяване на ипотеката не може да засегне ипотекарния кредитор. Той има право да насочи принудителното изпълнение върху целия имот/или върху ипотекираната идеална част/ за цялото вземане, независимо от стойността на имота, от размера на обезпеченото вземане и извършеното разделяне и отчуждаване на имота.

 

ИЗВОД

Ипотека, учредена от съсобственик върху целия имот е нищожна на основание чл.167, ал.3 от ЗЗД за идеалните части, които не принадлежат на учредителя на ипотеката и е действителна за неговите идеални части от собствеността.

Така Р. № 147 от 21.06.2019 г. на ВКС

 

Нищожна ли е ипотека, учредена от един съсобственик върху целия имот? – Адвокат от Пловдив

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Ключови думи: ипотека, публична продан, имот, съсобственик, съсобственост, чл. 500 ГПК, нищожност, адвокат от Пловдив   НОРМИ Закон за задълженията и договорите Чл. 150. Залогът и ипотеката следват обезпеченото вземане при прехвърлянето му и се погасяват, ако то се […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Ключови думи: нотариус, констативен нотариален акт, доказателствена сила, владение, придобивна давност, имот, чл. 587 ГПК, чл. 588 ГПК, чл. 173 ГПК, чл. 193 ГПК, адвокат от Пловдив.

 

НОРМИ

Граждански процесуален кодекс

Констативен нотариален акт

Чл. 587. (1) Когато собственикът на имот няма документ за правото си, той може да се снабди с такъв, след като установи с надлежни писмени доказателства пред нотариуса своето право.

(2) Ако собственикът не разполага с такива доказателства или ако те не са достатъчни, нотариусът извършва обстоятелствена проверка за придобиване на собствеността по давност чрез разпит на трима свидетели, посочени от кмета на общината, района или кметството или от определено от него длъжностно лице, в чийто район се намира недвижимият имот. Свидетелите се посочват по указание на собственика и трябва по възможност да бъдат съседи на имота.

(3) Въз основа на доказателствата по ал. 1 и 2 нотариусът се произнася с мотивирано постановление. Ако с него правото на собственост се признава, нотариусът издава на молителя нотариален акт за собственост върху недвижимия имот.

Съдържание на констативния нотариален акт

Чл. 588. (1) Констативният нотариален акт съдържа:

  1. реквизитите по чл. 580, т. 1, 2 и 5 и подпис на нотариуса;
  2. (доп. – ДВ, бр. 50 от 2008 г., в сила от 30.05.2008 г.) пълното име или наименованието и единния граждански номер на собственика, номера, датата, мястото и органа на издаване на документа за самоличност;
  3. точно описание на недвижимия имот с посочване на границите и местонахождението му.

(2) При издаване на констативен нотариален акт не се прилагат чл. 578, ал. 4 и 5, чл. 579, 581, 582 и 583.

Официален документ

Чл. 179. (1) Официален документ, издаден от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред, съставлява доказателство за изявленията пред него и за извършените от него и пред него действия.

(2) Официално заверени преписи или извлечения от официални документи имат същата доказателствена сила, както и оригиналите.

Оспорване на истинността на документ

Чл. 193. (1) Заинтересованата страна може да оспори истинността на документ най-късно с отговора на съдопроизводственото действие, с което той е представен. Когато документът е представен в съдебно заседание, оспорването може да бъде направено най-късно до края на заседанието.

(2) Съдът постановява да се извърши проверка на истинността на документа, ако другата страна заяви, че желае да се ползва от него.

(3) Тежестта за доказване неистинността на документа пада върху страната, която го оспорва. Когато се оспорва истинността на частен документ, който не носи подписа на страната, която го оспорва, тежестта за доказване истинността пада върху страната, която го е представила.

 

ВЪПРОС

Ползва ли се констативният нотариален акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, с обвързваща материална доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост.

 

ОТГОВОР

Нотариалното производство, имащо за цел да удостовери правото на собственост върху недвижим имот на лица, които не притежават документ за правото си, е уредено в чл. 587 ГПК. Касае се до охранително производство, посочено в чл. 569, т. 2 ГПК, различно от производството по извършване на правни сделки с нотариални актове – чл. 569, т. 1 ГПК и по удостоверяване на други факти, посочени в чл. 569, т. 2 ГПК. Законът предвижда две хипотези за издаване на нотариален акт по този ред: нотариален акт, удостоверяващ право на собственост въз основа на писмени доказателства – чл. 587, ал. 1 ГПК и нотариален акт, удостоверяващ право на собственост по давност въз основа на обстоятелствена проверка – чл. 587, ал. 2 ГПК. В рамките на това производство нотариусът извършва действия по събиране на доказателства – изслушва свидетели, приема писмени документи, преценява ги по свое убеждение и се произнася с мотивирано постановление, с което признава или не признава молителя за собственик.

Въз основа на това постановление, ако собствеността е призната, нотариусът издава нотариален акт – чл. 587, ал. 3 ГПК.

Съгласно чл. 179, ал. 1 ГПК официалният документ, издаден от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред, съставлява доказателство за изявленията пред него и за извършените от него и пред него действия. Нотариалният акт, издаден по реда на чл. 587 ГПК, представлява официален документ – съставен е от надлежно оправомощено длъжностно лице в рамките на предоставената му компетентност и по установен в закона ред. Той се ползва с доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК досежно извършените от нотариуса действия: че е издаден от посочения нотариус, на посоченото в него време и място, че са представени описаните в акта документи, че е издадено от нотариуса постановлението за признаване на собствеността. Тази материална доказателствена сила важи спрямо всички и може да бъде оборвана чрез оспорване истинността на нотариалния акт като писмено доказателство, т.е. по реда на чл. 193 ГПК.

Целта на производството по чл. 587 ГПК е да снабди молителя с документ, служещ за доказване на правото на собственост. Дейността на нотариуса в това производство не е свидетелстваща, каквато е при останалите нотариални производства, а решаваща. Нотариусът не удостоверява юридически факти, а се произнася по съществуването на едно право. Ето защо, съдържащата се в нотариалния акт по чл. 587 ГПК констатация за принадлежността на правото на собственост, респ. на ограниченото вещно право, представлява правен извод на нотариуса, а не удостоверен от него факт и поради това е извън доказателствената сила на документа нотариален акт, определена по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК. Горното не означава, че тази констатация е лишена от доказателствено значение.

Издаването на констативен нотариален акт за собственост е предшествано от проверка дали молителят е собственик на имота, каквато нотариусът задължително прави и при съставянето на нотариален акт за сделка – чл. 586, ал. 1 ГПК. Тази проверка се извършва въз основа на представени документи /чл. 587, ал. 1 ГПК/ или чрез т.нар. обстоятелствена проверка, включваща разпит на трима свидетели /чл. 587, ал. 2 ГПК/. След преценка на тези доказателства нотариусът прави своя извод относно принадлежността на правото на собственост като издава мотивирано постановление, а въз основа на него, ако признава собствеността, издава нотариален акт. Поради това, като резултат на специално уредено от закона производство за проверка и признаване съществуването на правото на собственост, констативният нотариален акт по чл. 587 ГПК /както и нотариалният акт за сделка/ притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота. В това се изразява легитимиращото действие на нотариалния акт за принадлежността на правото на собственост. Правният извод на нотариуса за съществуването на това право се счита за верен до доказване на противното с влязло в сила решение. Съгласно чл. 537, ал. 2, пр. 3 ГПК нотариалният акт се отменя когато бъде уважена претенция на трето лице срещу титуляра на акта, т.е. когато по исков път бъде доказана неверността на извършеното удостоверяване на правото на собственост.

Обвързващата доказателствена сила на нотариалния акт досежно удостовереното право на собственост се признава в класическата юриспруденция и в съдебната практика по отменения Закон за гражданското съдопроизводство /ЗГС/, според които за оборването на тази доказателствена сила е необходимо пълно обратно доказване. Да се отрече доказателствената сила на констативния нотариален акт означава да се обезсмисли това специално уредено производство и резултатът от него.

Тъй като нотариалното производство е едностранно и не разрешава правен спор, то нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта. Следователно, за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик. Това оспорване не се развива по правилата на чл. 193 ГПК, тъй като не касае истинността на документа нотариален акт, а съществуването на удостовереното с него право.

Предвид посоченото по-горе обвързващо и легитимиращо действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост, то оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право. Когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание.

 

ИЗВОД

Нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти.

При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК.

Така ТР № 11 от 21.03.2013 г. на ОСГК на ВКС

Констативен нотариален акт (чл. 587 ГПК) – Адвокат от Пловдив

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Ключови думи: нотариус, констативен нотариален акт, доказателствена сила, владение, придобивна давност, имот, чл. 587 ГПК, чл. 588 ГПК, чл. 173 ГПК, чл. 193 ГПК, адвокат от Пловдив.   НОРМИ Граждански процесуален кодекс Констативен нотариален акт Чл. 587. (1) Когато […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Ключови думи: иск за издръжка, изменение, прекратяване, непълнолетно дете, изгубване на правото на издръжка, чл. 150 СК,  адвокат от Пловдив. 

 

НОРМИ 

Семеен кодекс 

Изменение и прекратяване на издръжката

Чл. 150. При изменение на обстоятелствата присъдената издръжка или добавката към нея може да бъде изменена или прекратена.

Размер на издръжката

Чл. 142. (1) Размерът на издръжката се определя според нуждите на лицето, което има право на издръжка, и възможностите на лицето, което я дължи.

(2) Минималната издръжка на едно дете е равна на една четвърт от размера на минималната работна заплата.

Издръжка на ненавършилите пълнолетие деца от родители

Чл. 143. (1) Всеки родител е длъжен съобразно своите възможности и материално състояние да осигурява условия на живот, необходими за развитието на детето.

(2) Родителите дължат издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца независимо дали са работоспособни и дали могат да се издържат от имуществото си.

(3) Родителите дължат издръжка и когато детето е настанено извън семейството.

(4) (Изм. – ДВ, бр. 24 от 2019 г., в сила от 01.01.2020 г.) По искане на родител или на лице по чл. 137, на което са възложени грижи за дете, съдът може да определи добавка към определената по съдебен ред издръжка за покриване на изключителни нужди на детето до размер, до който родителят може да я дава без особени затруднения. Съдът определя и срока, за който се дължи добавката.

Изгубване на правото на издръжка

Чл. 151. (1) Не може да търси издръжка лице, което се е провинило тежко срещу онзи, който дължи издръжката, срещу негов съпруг, низходящ или възходящ.

(2) Алинея 1 не се прилага за издръжка на деца до навършване на шестнадесетгодишна възраст.

(3) Лишеният от родителски права не се освобождава от задължението да издържа детето си. Лишеният от родителски права поради виновно поведение не може да иска издръжка от детето си, по отношение на което е постановено лишаването.

 

ВЪПРОСИ

За критериите при определяне размера на дължимата издръжката за непълнолетно дете; критериите, от които се преценява изменението на издръжката, както и начин на определяне нуждите на лицето с право на издръжка и възможностите на лицето, което я дължи.

Относно обстоятелствата, които следва да бъдат съобразявани при определяне на необходимата издръжката на непълнолетно дете.

За значението на формата на вината (умисъл или непредпазливост) при извършването на тежко провинение срещу дължащия издръжка и на способността на търсещия издръжка да си я осигури сам.

Следва ли съдът при иск за промяна на издръжка да съобрази сдобиването на дължащия издръжка с друго малолетно дете, към което също е безусловно задължен?

 

ОТГОВОРИ

За критериите при определяне размера на дължимата издръжката за непълнолетно дете; критериите, от които се преценява изменението на издръжката, както и начин на определяне нуждите на лицето с право на издръжка и възможностите на лицето, което я дължи.

Възможностите на лицата, които дължат издръжка се определят от техните доходи, имотно състояние и квалификация, а нуждите на лицата, които имат право на издръжка се определят съобразно с обикновените условия за живот на тях, като се вземат предвид възрастта, образованието и другите обстоятелства, които са от значение за случая. Размерът на издръжката следва да съдейства за правилното развитие, възпитание и отглеждане на детето, за покриване на нуждите така, както те биха били задоволени, ако родителите живеят заедно. При определяне размера на издръжката се отчитат нуждите и възможностите към момента, когато се постановява решението, но тъй като издръжката се присъжда за задоволяване на бъдещи нужди, през периода, когато се изпълнява решението е възможно да настъпят обстоятелства, които налагат нейното изменение. Изменението на обстоятелствата може да се отнасят до здравословно състояние, трудоспособност, доходи, семейно положение и други, но за да се уважи иск за изменение на издръжката се изисква трайна или съществена промяна в нуждата на търсещия издръжка или във възможностите на задълженото лице.

Относно обстоятелствата, които следва да бъдат съобразявани при определяне на необходимата издръжката на непълнолетно дете. 

При определяне на необходимия размер от издръжка на ненавършило пълнолетие дете съдът съобразява нуждите на детето и възможностите на родителите, а при иск за изменение на определена от съда издръжка по чл. 150 СК следва да е налице трайно съществено изменение на нуждите на издържания или трайна съществена промяна във възможностите на задълженото лице. /т. 19 от ППВС № 5/16.11.1970 г. /.

За значението на формата на вината (умисъл или непредпазливост) при извършването на тежко провинение срещу дължащия издръжка и на способността на търсещия издръжка да си я осигури сам.

По първия материалноправен въпрос – вината в гражданското право не е субективното отношение на дееца към деянието и неговите последици (както в наказателното право), а неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на определена категория лица (напр. добрия стопанин, добрия работник и др.) с оглед естеството на дейността и условията за извършването й (вж. решение № 348/11.10.2011 на ВКС, ІV ГО по гр. д. № 387/2010). Гражданското право не различава формите на небрежността, а само нейни степени (напр. грубата небрежност, която се съизмерва с друг абстрактен модел – грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия). По принцип гражданското право не се интересува от формите на вината, защото гражданската отговорност (предимно, но не само за обезщетение) се обуславя от наличието на вина, а каква е нейната форма има значение за наказанието. Формата на вината има значение в гражданското право в случаите, в които определена (по-тежка) гражданска отговорност възниква при наличието на умисъл, а не при неполагане на дължимата грижа. В тези случаи умисълът в наказателното и гражданското право съвпадат напълно, като в гражданското право формите на умисъла (пряк и евентуален) са без значение. В наказателното право наказуеми са умишлените деяния, а непредпазливите – само в уредените от закона случаи, докато в гражданското право отговорност възникна при неполагане на дължимата грижа, а по-тежка отговорност – когато законът изисква умисъл. Отговорността в гражданското право е обусловена от наличието на умисъл само в изрично уредените случаи. При тежкото провинение срещу дължащия издръжка или негов близък законът не изисква умисъл.

По втория материалноправен въпрос – способността на търсещия издръжка да си я осигури сам има значение за възникването и съществуването на правото на издръжка, както и за нейното изменяване или прекратяване по чл. 150 СК. Правото на издръжка възниква, когато лице от съответния кръг не може да се издържа от имуществото и доходите си. Ако в последствие то придобие имущество и/или доходи, които не са достатъчни за издръжката му, това е основание тя да бъде намалена, а ако придобитите имущество и/или доходи са достатъчни, това е основание за прекратяването й. Способността на търсещия издръжка да си я осигури сам няма значение за изгубването на правото на издръжка по чл. 151 СК. Основание за изгубването на това право е тежкото провинение, то поражда последиците си, независимо от това дали провинилият се може да се издържа сам, или няма такава възможност.

Следва ли съдът при иск за промяна на издръжка да съобрази сдобиването на дължащия издръжка с друго малолетно дете, към което също е безусловно задължен?

По въпроса е постановена задължителна практика на ВКС, обобщена с ППВС 5/16.11.70 г. и ППВС 5/31.11.81 г. Съобразно предвиденото в т. 2 от същите родителите дължат издръжка на ненавършилите пълнолетие свои деца, респективно общата сума за издръжка на всяка дете се определя между двамата родители. С. като родителите дължат издръжка на всички свои ненавършили пълнолетие деца, то сдобиването на дължащия издръжка с друго малолетно дете, към което също е безусловно задължен, съставлява обстоятелство, което съдът следва да съобрази при определяне на размера на дължимата издръжка за първото дете.

Така Р. № 77 от 21.03.2012 г. на III г.о. на ВКС, Р. № 154 от 16.07.2013 г. на III г.о. на ВКС,

Р. № 313 от 10.09.2012 г. на IV г.о. на ВКС, Р. № 131 от 01.06.2015 г. на III г.о. на ВКС

Искът за изменение или прекратяване на издръжка (чл. 150 СК) – Адвокат от Пловдив

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Ключови думи: иск за издръжка, изменение, прекратяване, непълнолетно дете, изгубване на правото на издръжка, чл. 150 СК,  адвокат от Пловдив.    НОРМИ  Семеен кодекс  Изменение и прекратяване на издръжката Чл. 150. При изменение на обстоятелствата присъдената издръжка или добавката […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Ключови думи: придобиване по давност, имот, съсобственици, наследство, наследници, констативен нотариален акт, владение, адвокат от Пловдив 

 

НОРМИ

Закон за собствеността

Чл. 79. Правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години.

Ако владението е добросъвестно, правото на собственост се придобива с непрекъснато владение в продължение на 5 години.

Чл. 69. Предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго.

Закон за задълженията и договорите

Чл. 120. Давността не се прилага служебно.

Граждански процесуален кодекс

Чл. 587. (1) Когато собственикът на имот няма документ за правото си, той може да се снабди с такъв, след като установи с надлежни писмени доказателства пред нотариуса своето право.

(2) Ако собственикът не разполага с такива доказателства или ако те не са достатъчни, нотариусът извършва обстоятелствена проверка за придобиване на собствеността по давност чрез разпит на трима свидетели, посочени от кмета на общината, района или кметството или от определено от него длъжностно лице, в чийто район се намира недвижимият имот. Свидетелите се посочват по указание на собственика и трябва по възможност да бъдат съседи на имота.

(3) Въз основа на доказателствата по ал. 1 и 2 нотариусът се произнася с мотивирано постановление. Ако с него правото на собственост се признава, нотариусът издава на молителя нотариален акт за собственост върху недвижимия имот.

 

ВЪПРОСИ

Приложима ли е презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването?

Съсобственикът, който се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част трябва ли да доказва при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо съсобствениците намерението да владее техните идеални части за себе си или намерението му за своене се предполага на основание чл. 69 ЗС и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС?

При приложението на чл. 120 ЗЗД, позоваването на давността пред орган, сезиран за защита на субективно право, касае ли хипотезите на придобивна давност?

Изтеклият, установен от закона срок по чл. 79 ЗС води ли автоматично до придобиване на право на собственост и позоваването на давност елемент ли е от фактическия състав на придобивно основание?

За възможността да бъде придобито право на собственост на недвижим имот, на основание чл. 79 ЗС, от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си и възможността неговите права да се признаят на неговите наследници в съдебен процес по спор за собственост.

 

ОТГОВОРИ

Приложима ли е презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването?

В разпоредбата на чл. 68 ЗС се съдържат определения за владението и държането. Владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя. Владението по чл. 68 ЗС се характеризира с два основни признака: обективен – упражняване на фактическа власт върху вещта /corpus/ и субективен – намерението да се държи вещта като своя /animus domini/. При държането фактическата власт се упражнява за друг. Държателят няма намерение да свои вещта. Според презумпцията на чл. 69 ЗС владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Това е оборима законна презумпция. Тя е и обща гражданскоправна норма с оглед действието си спрямо лицата, защото се прилага за всички гражданскоправни субекти, без оглед на това дали притежават или не права на собственост върху една и съща вещ. Законодателят е установил оборимата презумпция в полза на владелеца поради трудността за доказване на намерението за своене като психично състояние. Чрез нея с оглед на това, което обикновено става, е формулирано заключение за наличие на неизвестен факт, а именно субективния признак на владението /animus domini/- намерението да се държи вещта като своя, като се изхожда от друг установен факт – обективния признак на владението /corpus/ – упражняване на фактическа власт върху вещта. Съдът е длъжен да я приложи точно и еднакво спрямо всички лица и случаи, за които се отнася. Тя го задължава да приеме, че щом като е доказан фактът от хипотезата, то съществува и не се нуждае от доказване и предполагаемият факт. При нея, както и при всички оборими законни презумпции, доказателствената тежест се размества и страната, която я оспорва, трябва да я обори.

Според правната теория владението е факт, а не право. То е фактическо състояние за разлика от правото на владение като правомощие и част от съдържанието на правото на собственост. Собствеността дава на собственика право да упражнява фактическа власт върху вещта, т.е. да я владее, независимо от намерението му. Същото е положението и при съсобствениците. При съсобствеността права на собственост върху една и съща вещ се притежават от две или повече лица, а количественото съотношение между правата се изразява в дялове, респ. идеални части. Всеки от съсобствениците има правомощие да упражнява фактическа власт върху общата вещ като се съобразява с правата на останалите. Независимо от вида на правопораждащия факт /правна сделка, придобивна давност и др./, от който произтича съсобствеността, е налице съвладение като правомощие, т.е упражняването на фактическата власт отговаря на правото на собственост върху съответната идеална част. Върху чуждите идеални части обаче съсобственикът няма право на владение като правомощие и част от съдържанието на вещното право. Затова той може да бъде техен владелец или държател в зависимост от намерението си, тъй като може да се владее не само изцяло чужда вещ, но и чужда идеална част от нея. Ако се предполага, че който има фактическа власт върху една изцяло чужда вещ, я държи като собствена, то на още по-силно основание това се предполага и за идеалните части от нея.

Фактическа власт без право на собственост върху една вещ може да се упражнява от две или повече лица и тогава е налице съвладение. То е разновидност на владението и за него се прилагат общите разпоредби. При съвладение по смисъла на чл. 68 ЗС трябва да са налице и двата признака на владението. Тогава фактическата власт се упражнява едновременно от две или повече лица, които държат вещта заедно като своя, а за всеки един от тях владението има самостоятелно действие. В случаите на съвладение всяко от лицата, които го придобиват, трябва да има намерение да държи вещта като своя обща заедно с останалите. Това намерение следва да е налице при установяването на фактическата власт.

Презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците е приложима, но следва да се счита оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение. Независимо от правото на всеки от съсобствениците да ползва общата вещ, то някой от тях може сам да упражнява фактическа власт върху цялата вещ, без да се съобразява с правата на останалите. Това може да стане било като въобще не знае, че и друг има право на собственост върху същия имот, било като отнеме владението на останалите съсобственици и не ги допуска да го ползват съобразно идеалните си части. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху чуждата идеална част на основание, изключващо владението на останалите, намерението му за своене се предполага. Тогава е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в сроковете по чл. 79 ЗС. Когато обаче основанието, на което е установена фактическата власт, показва съвладение и съсобственикът е започнал да владее собствената си идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Ето защо самото обективно съществуване на съсобственост и наличието на изрична правна уредба на вътрешните отношения в хипотезата на съпритежание на право на собственост във връзка с управлението, поддържането и ползването на общата вещ – чл. 30 – 32 ЗС, не може да обоснове извод за оборване презумпцията на чл. 69 ЗС. Такъв може да се направи само ако се докаже, че основанието на което е придобито владението върху чуждите идеални части, изключва намерението те да се държат като собствени.

Правното основание за възникване на съсобствеността е различно от основанието, на което започва съвладението. Под правно основание се разбира акт, с който се прехвърля или учредява право на собственост. Фактическата власт, включително и при съсобствениците, по отношение на чуждите идеални части, не винаги се придобива на правно основание. Начините за придобиване и изгубване на владение са изследвани подробно в теорията и практиката, но те са различни от тези за придобиване и изгубване на вещни права, независимо от връзката между тях. Понякога придобиването на вещни права и наличието на съсобственост не е свързано с придобиването на фактическата власт върху вещта. След като владението е фактическо състояние, то не би могло да има легално определяне на основанията за възникването му. В закона се урежда придобиването и изгубването на права, а не и на факти. Възможни са различни хипотези, при които един от владелците упражнява фактическа власт върху общата вещ, като разграничителният критерий е по какъв начин е започнало владението. Има случаи на частно правоприемство – когато на две лица е прехвърлено /възмездно или безвъзмездно/ правото на собственост и е предадено владението върху един имот като впоследствие въз основа на вътрешните им отношения само един от приобретателите остава там. Тогава следва да се приеме, че съвладението продължава като последният владее своята идеална част и същевременно държи идеалната част на другия приобретател. Той е съсобственик и съвладелец. Подобни са случаите при наследяването като общо правоприемство. Владението е част от имуществото на наследодателя и с приемане на наследството то продължава от наследниците по право, независимо че само един от тях остава в наследствения имот. Различна е хипотезата, при която правото на собственост се прехвърля по производен начин без прехвърлителят да е собственик на целия имот, а само на идеална част от него и владението е предадено на приобретателя. В този случай последният е станал съсобственик с притежателя на останалите идеални части, но като владелец /добросъвестен или не в зависимост от знанието за обема на правата на праводателя/ е започнал да упражнява фактическа власт върху имота на основание, което изключва владението на другия съсобственик. Затова той е съсобственик и владелец на целия общ имот. Самостоятелно е владението и когато още при установяване фактическата власт върху имота единият от съсобствениците е отнел владението на останалите и е останал единствен владелец. Ето защо намерението му да държи имота като свой се предполага. Основанията, на които е възникнала съсобствеността, както и основанията, на които е придобито владението на чуждите идеални части, могат да бъдат най-различни, поради което винаги при правен спор трябва да се изследва въпросът дали упражняването на фактическата власт е започнало за другиго и следователно липсва намерение да се държи цялата вещ като собствена, или един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите. Като изхожда от прилагането на законната презумпция на чл. 69 ЗС ППВС № 6/27.12.1974 г. по гр. дело № 9/1974 г. приема, че когато един от съсобствениците упражнява фактическа власт върху съсобствената вещ и извърши подобрения на последната, е възможно, като не се съобразява с правата на останалите съсобственици, да владее изключително за себе си. Щом фактическата власт се упражнява изключително от такъв съсобственик, той не е държател на идеалните части на останалите съсобственици, а техен владелец. В този смисъл от съществено значение при всеки конкретен спор е дали е установено наличие на съсобственост и съвладение или има един единствен владелец на целия съсобствен имот.

Съсобственикът, който се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част трябва ли да доказва при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо съсобствениците намерението да владее техните идеални части за себе си или намерението му за своене се предполага на основание чл. 69 ЗС и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС?

С оглед изричното посочване на срока по чл. 79, ал. 1 ЗС следва да се приеме, че вторият поставен за разглеждане въпрос касае хипотезите на недобросъвестно владение на недвижим имот. От гледна точка на придобивната давност обаче в отношенията между съсобствениците въпросът за добросъвестност или недобросъвестност на владението на чуждите идеални части има значение само за различните срокове, след изтичането на които се придобива собствеността. Пълна собственост върху съсобствената вещ може да се придобие чрез кратката петгодишна давност или чрез дългата десетгодишна давност.

При спор за придобиване по давност на съсобствен имот от един от съсобствениците следва да се даде отговор на въпроса дали той владее изключително за себе си целия имот и от кога. По начало упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. След като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Това е т.нар преобръщане на владението /interversio possessionis/, при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Във всеки отделен случай всички тези обстоятелства трябва да бъдат доказани. Последващо манифестиране промяна в намерението не е необходимо и когато упражняването на фактическата власт е започнало от един от съсобствениците с намерението да държи целия имот като свой и той е станал владелец на идеалните части на останалите.

При приложението на чл. 120 ЗЗД, позоваването на давността пред орган, сезиран за защита на субективно право, касае ли хипотезите на придобивна давност?

В правната теория се приема, че придобивната и погасителната давност не са видове на едно общо родово понятие давност, а самостоятелни правни институти, които се различават по правни последици, приложно поле и фактически състав. Законодателят е уредил придобивната давност като способ за придобиване на вещни права в чл. 79 ЗС и е използвал законодателната техника на препращането в чл. 84 ЗС, изрично предвиждащ съответно прилагане на съществуващите в ЗЗД норми на чл. 113, чл. 115, чл. 116, чл. 117 и чл. 120. Разпоредбата на чл. 120 ЗЗД съдържа единственото правило, че давността не се прилага служебно. Защитата на правата на владелеца при изтекъл срок по чл. 79 ЗС може да се осъществи чрез предявяване на иск за собственост, възражение по предявен против него иск за собственост или чрез снабдяване с констативен нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка. Нормите на чл. 8, ал. 2, чл. 6, ал. 2, чл. 7, ал. 1 ГПК не допускат съдът по свой почин да въвежда обстоятелства и прави възражения от името на страна по делото, а чл. 571 ГПК предвижда писмена молба на заинтересованото лице за иницииране нотариално производство по удостоверяване право на собственост върху имот. Следователно органът, сезиран за защита на субективно право – съд или нотариус – не може служебно да изследва дали е налице придобивно основание по чл. 79 ЗС, т.е. разпоредбата на чл. 120 ЗЗД към която препраща чл. 84 ЗС, касае хипотезата на придобивна давност.

Изтеклият, установен от закона срок по чл. 79 ЗС води ли автоматично до придобиване на право на собственост и позоваването на давност елемент ли е от фактическия състав на придобивно основание?

Според правната доктрина придобивната давност е способ за придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужда вещ, чрез фактическо упражняване на тези права в продължение на определен от закона срок от време. Нормативната й уредба е в глава VІІІ ЗС, наименована „придобиване и изгубване на вещни права“ в разпоредбите на чл. 79-86 ЗС. Нормата на чл. 79 ЗС регламентира фактическия състав на придобивната давност при недобросъвестно и добросъвестно владение, включващ като елементи изтичането на определен в закона период от време и владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗС и допълнително добросъвестност и юридическо основание в хипотезата на чл. 79, ал. 2 ЗС. Правната последица – придобиване на вещното право – е нормативно свързана само с тези юридически факти. Недопустимо е по тълкувателен път в нормативно определения фактически състав да се включват и други елементи. Следователно изискуемото от чл. 120 ЗЗД във връзка с чл. 84 ЗС волеизявление /позоваване/ не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС.

Това обаче не означава, че правната последица – придобиване на правото на собственост или на друго вещно право – настъпва автоматично с изтичане на установения в закона срок. Да се приеме, че придобивната давност има действие ex lege означава, че с оглед разглежданата от общата теория на правото класификация на юридическите факти, като юридически факт придобивната давност е юридическо събитие, в чийто фактически състав по определение нормативно се включват събития от физическия свят или психични състояния без участие на активни съзнателни преживявания на човека. Фактическият състав на владението съгласно чл. 68, ал. 1 ЗС включва както обективния елемент на упражнявана фактическа власт, така и субективния елемент вещта да се държи като своя. След като владението е съзнателен акт, то следва, че придобивната давност е сложен юридически факт от категорията на правомерните юридическите действия, които по определение обхващат като свой елемент наличието на представи и желания, насочени към установяването, придобиването, прехвърлянето, изменението и погасяването на права и задължения /представляващи субективния елемент от предметното им съдържание/, както и тяхното обективиране чрез волево изявление, насочено към сетивното му възприемане от други с цел да се разкрият тези преживявания и представи /представляващо обективния елемент от предметното им съдържание/.

Съгласно чл. 77 ЗС вещните права се придобиват чрез правна сделка, по давност или по друг начин, определен в закона. След отмяната на ЗТСУ и регламентираното с него непосредствено отчуждително действие на регулационния план, е възможно придобиване на вещно право без изразена воля за това в две хипотези – при приращението по чл. 92 ЗС и по силата на законовия режим на общност по чл. 21, ал. 1 СК, когато придобивното основание включва волеизявлението на единия съпруг, но вещноправния ефект настъпва и за другия съпруг. И двете хипотези обаче предпоставят изразена воля за придобиване на вещното право – при първата на земята, а при втората – на единия съпруг. Следователно принцип в гражданското ни законодателство е, че вещните права се придобиват въз основа на обективирано волеизявление за това. Целта на този принцип е както зачитане волята на правните субекти, така и защита на обществения интерес чрез създаване яснота по отношение субектите и обектите на вещните права с оглед правната сигурност.

Обективният елемент на владението – упражняването на фактическа власт – съвпада с този при държането. Субективният елемент определя упражняването на фактическа власт върху имот като владение. Законът /чл. 69 ЗС/ предполага наличието на намерението да се свои вещта. Именно затова, за да се трансформира фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез действия, съответстващи на определено вещно право в самото вещно право, е необходимо потвърждаване наличието на намерение за своене чрез позоваване на последиците от придобивната давност. Разпоредбата на чл. 120 ЗЗД във връзка с чл. 84 ЗС урежда волевото изявление на субективния елемент на владението чрез процесуални средства – предявяване на иск или възражение при наличие на спор за собственост или чрез снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка с цел легитимиране на придобитото вещно право с оглед участие в гражданския оборот, изпълнение на административни процедури по попълване на кадастрална карта и т.н. До момента в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие и правото на собственост. При наличие на позоваване, правните последици – придобиване на вещното право – се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС и по чл. 79, ал. 2 ЗС.

За възможността да бъде придобито право на собственост на недвижим имот, на основание чл. 79 ЗС, от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си и възможността неговите права да се признаят на неговите наследници в съдебен процес по спор за собственост.

Позоваването на придобивна давност има за последица придобиване на правото на собственост само при осъществен фактически състав по чл. 79 ЗС. То може да бъде направено както от владелеца, така и от неговите кредитори, ако длъжникът им бездейства. Следователно правото на позоваване на придобивното основание по чл. 79 ЗС не е с оглед на личността и не се погасява със смъртта на владелеца, а се включва в наследството му. Имуществото на наследодателя преминава към наследниците му като съвкупност от права, задължения и фактически състояния. Ако едно лице е владяло недвижим имот в изискуемия по чл. 79 ЗС срок, но е починало преди да се позове на последиците от придобивната давност, то в наследството се включва владението върху имота, както и правото на наследниците да се позоват на изтекла в полза на наследодателя им придобивна давност щом са продължили владението. Тъй като действието на придобивното основание се зачита от момента на изтичане на срока, то при наличие на позоваване от страна на наследниците, ще се счита, че придобивното основание е осъществено от наследодателя.

 

ИЗВОДИ

Презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена.

Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си.

При приложението на чл. 120 ЗЗД, позоваването на давността пред орган, сезиран за защита на субективно право чрез предявяване на иск за собственост, възражение срещу предявен иск за собственост или снабдяване с констативен нотариален акт по чл. 587 ГПК, касае хипотезите на придобивна давност.

Позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок.

Възможно е да бъде придобито право на собственост на недвижим имот, на основание чл. 79 ЗС от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си и неговите права да се признаят на неговите наследници в съдебен процес по спор за собственост.

Така ТР 06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС и

ТР № 4 от 17.12.2012 г. на ОСГК на ВКС

Придобиване на имоти по давност и съсобственост (чл. 79 ЗС) – Адвокат от Пловдив

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Ключови думи: придобиване по давност, имот, съсобственици, наследство, наследници, констативен нотариален акт, владение, адвокат от Пловдив    НОРМИ Закон за собствеността Чл. 79. Правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на […]