адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ,

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Резюме:

Статията има за цел да представи някои основни положения в Закона за защита на търговската тайна и Закона за защита на конкуренцията. Те имат значение за разбирането за това какво е търговска тайна, кои лица могат да бъдат квалифицирани като притежатели или нарушители на търговска тайна, в какво се изразяват нарушенията при кражба или разкриване на търговска тайна. Разгледаните въпроси имат значение за търговците, които развиват иновативна дейност и се стремят да инвестират в интелектуална собственост и усъвършенстване на производствения процес в своето предприятие с цел оптимизация на конкурентоспособността и производителността. 

 

Ключови думи: търговска тайна, конкуренция, информация, хоу-хау, стоки, услуги, Закон за защита на търговската тайна, Закон за защита на конкуренцията, право на информационните технологии

 

ЗАКОНОВА УРЕДБА

На 05.04.2019 г. в „Държавен вестник“ беше обнародван Закон за защита на търговската тайна (ЗЗТТ). ЗЗТТ е приет в изпълнение на изискванията на Директива (ЕС) 2016/943 на Европейския парламент и на Съвета от 8 юни 2016 г. относно защитата на неразкрити ноу-хау и търговска информация (търговски тайни) срещу тяхното незаконно придобиване, използване и разкриване (ОВ, L 157/1 от 15 юни 2016 г.). Той урежда условията и реда за защита от неправомерно придобиване, използване и разкриване на търговска тайна, осъществявана по съдебен път в производство по граждански дела. Чрез приемането на ЗЗТТ законодателят предоставя способи за защита в полза на търговски дружества срещу неправомерно използване на ценна информация за производство на стоки или предлагане на услуги на вътрешния пазар или този на Европейския съюз.

ЗЗТТ не се прилага по отношение на:

  1. правото на свободно изразяване на мнение и правото на информация съгласно Хартата на основните права на Европейския съюз (ОВ, С 326/391 от 26 октомври 2012 г.), включително зачитайки свободата и плурализма на медиите;
  2. разкриването на търговска тайна от нейния притежател, когато съгласно правото на Европейския съюз или българското законодателство такова разкриване е от обществен интерес и е необходимо за упражняване правомощията на държавни органи;
  3. разкриването на търговска тайна от институциите и от органите на Европейския съюз или от органите на държавите членки, когато им е била предоставена от предприятие съгласно правото на Европейския съюз или националното законодателство за упражняване на техните правомощия и разкриването е задължително или допустимо съгласно правото на Европейския съюз или националното законодателство;
  4. независимостта на синдикалните организации и организациите на работодателите и правото им да сключват колективни трудови договори съгласно правото на Европейския съюз или българското законодателство.

ЗЗТТ не може да се прилага като основание за ограничаване движението на работниците или служителите, като не следва:

  1. да ограничава работниците или служителите да използват информация, която не е търговска тайна по смисъла на този закон;
  2. да ограничава работниците или служителите да използват опита и уменията, придобити добросъвестно в процеса на работа;
  3. да налага допълнителни ограничения на работниците или служителите чрез трудовите им договори, извън тези, които са в съответствие с правото на Европейския съюз или българското законодателство.

ЗЗТТ не е единственият закон, който урежда въпроси относно търговската тайна. Законова регулация е налице и в чл. 37 от Закона за защита на конкуренцията (ЗЗК). В разпоредбите на закона е предвидено следното:

 

Забрана за разгласяване на производствени или търговски тайни

Чл. 37. (1) Забранява се узнаването, използването или разгласяването на производствена или търговска тайна в противоречие с добросъвестната търговска практика.

(2) Забранява се използването или разгласяването на производствена или търговска тайна и когато тя е узната или съобщена при условие да не бъде използвана или разгласявана.

 

Според ЗЗТТ установяването на нарушения, налагането на санкции и принудителни административни мерки за узнаване, използване или разгласяване на търговската тайна при осъществяване на стопанска дейност в противоречие с добросъвестната търговска практика се извършва при условията и по реда на ЗЗК. Това става при нарушаване на забраните по чл. 37 ЗЗК.

Видно от уредбата на ЗЗТТ и ЗЗК, тук не е налице конкуренция между гражданскоправна (имуществена) и административна отговорност. Напротив, налице е възможност за кумулация на двата вида отговорност. Търговецът, чиито права върху търговската тайна са засегнати неправомерно, може да търси отговорност от нарушителя както чрез подаване на жалба пред Комисията за защита на конкуренцията, така и по съдебен ред. В този смисъл трябва да се тълкува и разпоредбата на чл. 2, ал. 3 ЗЗТТ. Според него решенията на Комисията за защита на конкуренцията не са пречка за осигуряване на защита срещу неправомерно придобиване, използване и разкриване на търговска тайна при условията и по реда на този закон. Основната разлика (но не единствената!) при реализиране на двата вида отговорност при търсене на защита на търговска тайна е във вида на санкционните последици. В административното производството пред Комисията за защита на конкуренцията е възможно на нарушителя на търговската тайна да бъде наложена имуществена глоба в размер до 10 на сто от общия оборот за предходната финансова година на предприятие или сдружение на предприятия – чл. 100, ал. 1, т. 6 ЗЗК във вр. с чл. 37 ЗЗК. При реализация на производството по ЗЗТТ не се налага глоба, а се иска налагане на мерки за защита на търговска тайна и присъждане на обезщетение за реално понесени имуществени и неимуществени вреди.


ПОНЯТИЕ ЗА ТЪРГОВСКА ТАЙНА

Определения за търговска тайна се съдържат в два закона по българското право. Това за ЗЗТТ и ЗЗК.

Според Директива (ЕС) 2016/943, въз основа на която е приет ЗЗТТ, определението за търговска тайна следва да бъде съставено така, че да обхваща ноу-хау, търговската информация и технологичната информация в случаите, когато са налице законен интерес те да бъдат запазени поверителни и основано на закона очакване за запазването на тази поверителност. Освен това такова ноу-хау или информация следва да се счита, че имат реална или потенциална търговска стойност, например когато тяхното незаконно придобиване, използване или разкриване може евентуално да навреди на интересите на законно контролиращото информацията лице, като уронва неговия научно-технически потенциал, стопански или финансови интереси, стратегически позиции или конкурентоспособност.

Определението за търговска тайна изключва несъществената информация и опита и уменията, придобити от служителите в нормалния процес на работата им, както и изключва информацията, която е общоизвестна или лесно достъпна за лица от средите, които обичайно се занимават с въпросния вид информация.

Зпоред ЗЗТТ „търговска тайна е всяка търговска информация, ноу-хау и технологична информация, която отговаря едновременно на следните изисквания:

  1. представлява тайна по такъв начин, че като цяло или в точната си конфигурация и съвкупност от елементи не е общоизвестна или леснодостъпна за лица от средите, които обичайно използват такъв вид информация;
  2. има търговска стойност, поради тайния си характер;
  3. по отношение на нея са предприети мерки за запазването ѝ в тайна, от лицето, което има контрол върху информацията.

Според пар. 1, т. 9 от Допълнителните разпоредби на ЗЗК „производствена или търговска тайна“ са факти, информация, решения и данни, свързани със стопанска дейност, чието запазване в тайна е в интерес на правоимащите, за което те са взели необходимите мерки.

От горните определения става видно, че те не си противоречат. Напротив, те се допълват. По-новото определение по ЗЗТТ възлага по-детайлни изисквания за това какво е търговската тайна, които трябва да бъдат съобразявани и при тълкуване на понятието по ЗЗК. Търговска тайна може да е всяка информация, която кумулативно отговаря на трите посочени изсквания по ЗЗТТ. Поради това във всеки случай трябва да се преценява дали информацията може да се квалифицира като търговска тайна и дали тя подлежи на защита съобразно ЗЗТТ и ЗЗК. Всъщност, смятам че това е въпрос, който търговецът трябва да поставя преди всичко превантивно още към момента на оценяване на дадена информация като ценна за бизнеса му и имаща важно икономическо значение. Ако информацията бъде оценена като такава, то търговецът трябва да предприеме незабавни юридически мерки за запазването й в тайна. Ако такива мерки не са били предприети, то такава информация не може да бъде квалифицирана като търговска тайна, тъй като ще липсва един от трете елемента от определението по ЗЗТТ. Какви да бъдат тези юридически мерки е въпрос на правилна преценка във всяка конкретна ситуация, която трябва да се прецени съобразно спецификите на извършваната дейност от търговеца. В най-общ план обаче това може да са включване на клаузи в трудовите договори на работниците и служителите и в договорите за изработка (напр. на софтуерни продукти), сключване на допълнителни анекси към вече подписани договори, изричното издаване на заповедни или инструкции от работодателите и възложителите на работата, подписани и от изпълнителя на работата, с които се определя извършване на определени действия по повод на търговска тайна. Смисълът от тези документи е изричното определяне на това коя информация е търговска тайна и поемането на задължение за конфиденциалност от работника, служителя или изпълнителя на работата. Предприемането на тези мерки е условие за възможността за квалифициране на информацията като търговска тайна и осигуряване на бъдещата възможност тя да се ползва от защитата на ЗЗТТ и ЗЗК.

 

ПОНЯТИЯ ЗА ПРИТЕЖАТЕЛ И НАРУШИТЕЛ НА ТЪРГОВСКА ТАЙНА

Тези понятия са от значение за реализиране на защитата на търговеца, притежател на търговска тайна. Те са необходими с оглед на квалификацията на субектите, между които възниква гражданското правоотношение.

Според ЗЗТТ “притежател на търговска тайна“ е всяко физическо или юридическо лице, което правомерно контролира търговска тайна. От определението е видно, че за притежател на търговска тайна не може да се счита лице, което е придобило информацията, представляваща търговска тайна, вследствие на престъпление (например престъпленията против интелектуалната собственост по чл. 172а и сл. НК). Не може да се определи като правомерно и използването на чужда информация по повод на обект, за чието ползване се изисква сключване на лицензионен договор по чл. 587 и сл. от Търговския закон (ТЗ). Ако е сключен такъв договор, тогава лицензополучателя ще контролира правомерно информацията, представляваща търговска тайна, тъй като лицензодателят ще му я е предоставил в изпълнение на задължението си по чл. 592 ТЗ.

Нарушител на търговска тайна“ е всяко физическо или юридическо лице, което неправомерно е придобило, използвало или разкрило търговска тайна. От определението става явно, че нарушителят извършва противоправно действие като придобива без правно основание търговската тайна, използва я е без правно основание или я разкрива на трети лица, които нямат основание да бъдат квалифицирани като притежатели на търговската тайна или нейни ползватели.

Предмет на нарушение могат да са:

  1. стоки, чийто дизайн, проектиране, характеристики, функциониране, производствен процес или предлагане на пазара са в значителна степен повлияни благоприятно от търговски тайни, които са неправомерно придобити, използвани или разкрити;
  2. услуги, чиито характеристики и начин на предоставяне или предлагане на пазара са в значителна степен повлияни благоприятно от търговски тайни, които са неправомерно придобити, използвани или разкрити.


ПРИДОБИВАНЕ, ИЗПОЛЗВАНЕ И РАЗКРИВАНЕ НА ТЪРГОВСКА ТАЙНА

Правомерно придобиването на търговска тайна е налице, когато е извършено:

  1. чрез независимо откритие или създаване;
  2. чрез наблюдение, изучаване, разглобяване или изпитване на продукт или обект, който е бил предоставен на разположение на обществеността или е законно притежание на придобилото информацията лице, което не е правно задължено да ограничи придобиването на търговската тайна;
  3. чрез упражняване на правото на информация и консултация от страна на работници или служители или техните представители в съответствие с правото на Европейския съюз и българското законодателство;
  4. по силата на договор или по друг начин, който не противоречи на добросъвестната търговска практика по смисъла на ЗЗК.

Придобиването, използването или разкриването на търговска тайна е правомерно, доколкото такова придобиване, използване или разкриване се изисква или разрешава от правото на Европейския съюз или от българското законодателство.

Неправомерно придобиване на търговска тайна без съгласието на нейния притежател е налице, когато е извършено чрез:

  1. нерегламентиран достъп, присвояване или копиране на документи, вещи, материали, вещества или електронни документи, върху които се упражнява правомерен контрол от притежателя на търговската тайна и съдържат търговска тайна или информация, от която тайната може да бъде извлечена;
  2. друго поведение, което противоречи на добросъвестната търговска практика по смисъла на Закона за защита на конкуренцията.

Използването или разкриването на търговска тайна без съгласието на нейния притежател се смята за неправомерно, когато е извършено от лице, което е:

  1. придобило неправомерно търговската тайна, или
  2. нарушило споразумение за запазване на поверителност или друго задължение да не разкрива търговската тайна, или
  3. нарушило задължение за ограничаване използването на търговската тайна.

Придобиването, използването или разкриването на търговска тайна се смята за неправомерно, когато към момента на придобиването, използването или разкриването ѝ лицето, предвид обстоятелствата, е знаело или е следвало да знае, че търговската тайна е била получена пряко или косвено от друго лице, което я е използвало или разкрило неправомерно. Това означава, че трябва да е налице умисъл или груба небрежност.

Производството, предлагането или пускането на пазара на стоки – предмет на нарушение, както и вносът, износът или съхранението им с такива цели се смята за неправомерно използване на търговската тайна, когато извършителят е знаел или предвид обстоятелствата е следвало да знае, че търговската тайна е използвана неправомерно.

Според ЗЗТТ придобиването, използването или разкриването на търговска тайна по изключение не се смята за неправомерно в следните случаи:

  1. при упражняване на правото на свободно изразяване на мнение и правото на достъп до информация по смисъла на Хартата на основните права на Европейския съюз, включително зачитането на свободата и плурализма на медиите;
  2. за разкриване на престъпления, нарушения или други противоправни деяния, когато това се извършва с цел защита на обществения интерес;
  3. когато работници или служители разкриват търговска тайна на техни представители в рамките на законовото упражняване на функциите на представителството в съответствие с правото на Европейския съюз или българското законодателство, ако разкриването е било необходимо за упражняването на тези функции;
  4. за защита на интерес, признат от правото на Европейския съюз или от българското законодателство.

Търговска тайна – определение, придобиване, използване и разкриване

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ, доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Резюме: Статията има за цел да представи някои основни положения в Закона за защита на търговската тайна и Закона за защита на конкуренцията. Те имат значение за разбирането за това какво е търговска тайна, кои лица могат да […]

 

 

ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ ОТ 02.04.2019 Г. ПО ТЪЛК. ДЕЛО № 8/2017 Г., ОСГТК НА ВКС

 

1. Допустимо е предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск
за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит
поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с
настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на
длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за
банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен
за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата
на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била
обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК.

2. Разграничението на вноските с настъпил и ненастъпил
падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК и в исковата молба по чл. 422,
ал. 1 ГПК, не е условие за редовност на исковата молба и за
уважаване на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване
дължимост на вземане по договор за банков кредит поради
предсрочна изискуемост, когато тя не е била обявена на длъжника
преди подаване на заявлението.

 

Тълкувателно дело № 8/2017 г. е образувано с разпореждане от
08.12.2017 г. на Председателя на Върховния касационен съд, изменено с
разпореждане от 07.03.2018 г., по предложение на състави на Върховния
касационен съд, по реда на чл. 292 ГПК за приемане на тълкувателно
решение по следните въпроси:

1. Допустимо ли е предявеният иск по реда на чл. 422, ал. 1
ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков
кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за
вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била
обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение въз основа на документ? Ако е допустимо, по
отношение на кои вноски следва да се уважи искът – вноските с
настъпил падеж към момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.
417 ГПК или вноските с настъпил падеж до приключване на устните
състезания в първоинстанционното или въззивното производство по
чл. 422, ал. 1 ГПК?

2. Условие ли е за уважаване на иска по реда на чл. 422, ал. 1
ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков
кредит поради предсрочна изискуемост, когато тя не е била обявена
на длъжника преди подаване на заявлението, вноските с настъпил и
ненастъпил падеж да бъдат разграничени в заявлението за издаване
на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, в
извлечението от счетоводни книги и в исковата молба по чл. 422, ал.
1 ГПК?

1.1. Допустимо ли е предявеният иск по реда на чл. 422, ал. 1
ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков
кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за
вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била
обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение въз основа на документ?
По този въпрос е установена противоречива практика,
обективирана в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на съдебни
състави на ГК и ТК на ВКС.
Според едното становище е допустимо предявеният по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за
банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за
вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била
обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение въз основа на документ. Според второто
становище, когато в заявлението за издаване на заповед за изпълнение
главницата и договорната лихва са посочени като глобални суми, на
основание именно предсрочна изискуемост на кредита и тази
предсрочна изискуемост не е настъпила до датата на подаване на
заявлението, искът, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, следва да
бъде отхвърлен изцяло. Съображенията за това са, че след като
надлежно релевираното основание за възникване на вземанията е
предсрочна изискуемост на кредита, а фактите, относими към обявяване
на предсрочната изискуемост на кредита, не са се осъществили преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, то
вземането не е възникнало на предявеното основание.
ОСГТК на ВКС приема за правилно първото становище.
Съдът дължи произнасяне по спорното материално право,
въведено като предмет на делото с основанието и петитума на исковата
молба.
Относно предмета на делото в производството по иск по реда на
чл. 422, ал.1 ГПК в мотивите към т. 18 на Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. по Тълкувателно дело № 4/2013 на ОСГТК, ВКС, се
приема, че предмет на делото по установителния иск по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК е вземането, основано на представения документ –
извлечението от счетоводните книги на банката за вземане, произтичащо
от договор за кредит, в който размерът и изискуемостта са определени
от страните при сключването му. Ако фактите, относими към настъпване
и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на
предявеното основание.
При вземане, произтичащо от договор за банков кредит, чиято
предсрочна изискуемост не е била надлежно обявена на длъжника преди
подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение, не може
да се игнорира, че съществува валидна облигационна връзка по договора
за кредит при условията, договорени между страните – кредитор и
кредитополучател, в т.ч. и сключените между тях анекси. Вземането
произтича от договор за кредит с определени срокове за плащане на
отделните вноски, които са намерили отражение в счетоводните книги
на банката. Размерът и падежът на всяка вноска са определени в
договора и за настъпването на изискуемостта им не е необходимо
удостоверяването на обстоятелства по чл. 418, ал. 3 ГПК. Липсата на
точно изпълнение, съобразно договореното по актуален погасителен
план, подписан от страните за погасяване на задължението – главница
или лихви, следва да бъде съобразено в рамката на исковото
производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, дори и да не са настъпили
последиците на надлежно обявена предсрочна изискуемост на цялото
задължение по договора за кредит. Длъжникът – ответник по иска,
дължи изпълнение, макар и само за онази част от дълга, по отношение
на която е настъпил падежът, договорен от страните. Дори когато в
производството не бъде доказано, че претендираното вземане е изцяло
изискуемо поради предявената предсрочна изискуемост, то не може
изцяло да се отрече съществуването на вземането и да бъде отхвърлен
изцяло искът при безспорно установено неизпълнение на същото това
вземане по отношение на вече падежираните вноски.
Такова разрешение в максимална степен съответства на целта и
принципите на законодателната уредба на заповедното производство.
Целта на заповедното производство, продължение на което е
производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, е да се реализират по
облекчен ред правата на кредитора. Положението на кредитора не
следва да бъде по – неблагоприятно вследствие инициирането на
заповедно производство, отколкото, ако той направо бе предявил
осъдителен иск за вземането си по общия ред. Съответно не би следвало
при развиващото се в хипотезите на чл. 415, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК исково
производство, пред банката като кредитор с вземане по чл. 417, т. 2 ГПК
да съществуват пречки да получи по всяка от въведените със
заявлението претенции – главница, възнаградителни лихви, лихви за
забава, неустойки, такси и други суми, чието възникване и изискуемост
са доказани в исковото производство, стига тези суми да са в рамките на
посочените в заявлението размери. Доколкото предметът на делото по
иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е вземането по представения документ
по чл. 417, т. 2 ГПК – извлечение от счетоводните книги, в което
съгласно изричното изискване на чл. 60, ал. 2 ЗКИ /ред. ДВ бр. 59/2016
г./ следва да е посочен броят на вноските, които не са издължени на
договорените дати за плащане или са частично погасени, както и
общият размер на просрочената сума, няма пречка вземането да се
признае за съществуващо в размер на тези вноски.
Присъждането на вноските с настъпил падеж, когато се
претендира цялата главница по договор за кредит поради предсрочна
изискуемост, не съставлява недопустима подмяна на основанието на
иска, съответно произнасяне по непредявен иск. Основание на иска са
твърдените от ищеца юридически факти, от които произтича
претендираното от него субективно материално право. Изменение в
основанието на иска е налице, когато ищецът заменя основанието по
първоначалния иск с друго основание или когато прибавя ново
основание. И в двата случая ищецът изтъква ново основание на иска,
като се позовава на друг юридически факт в сравнение с този, посочен в
исковата молба, от който произтича защитаваното в процеса накърнено
субективно материално право.
Предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит
променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на
изпълнение преди датата на настъпването й, но няма за последица
изменение на основанието, от което произтича вземането. Вноските с
падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и
вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на
едно и също основание – договора за кредит. По тези съображения
позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за
основанието на претенцията, предявена по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК.
Правното основание, на което се претендира изпълнение и на вноските с
настъпил падеж, и на предсрочно изискуемата главница, е сключеният
договор за кредит. Предсрочната изискуемост е подвид на
изискуемостта, която имплицитно се предпоставя от всяка претенция за
съществуване на определено вземане, а изискуемостта е възможността
на кредитора да иска изпълнение на задължението. Ако кредиторът
поддържа, че за него се е породила възможност да претендира
изпълнение на цялото задължение, но се установи, че такава възможност
се е породила само за част от това задължение, искът няма да бъде
отхвърлен изцяло, а ще бъде уважен до размера, чиято изискуемост е
настъпила. Няма причина това разрешение да бъде отречено за
вземанията по банкови кредити, чието изпълнение се търси по реда на
заповедното производство. Доказването на настъпилата предсрочна
изискуемост на договора за банков кредит е определящо единствено за
размера, в който ще бъде признато вземането на кредитора.
Поначало предсрочната изискуемост не може да бъде приложена
по отношение на вече падежираните към момента на обявяването й
вноски, а само спрямо тези, чиято изискуемост не е настъпила. По
отношение на вноските с настъпил падеж по погасителния план към
датата на подаване на заявлението, предсрочна изискуемост не се
твърди и съответно тяхното присъждане в последващото производство
по чл. 422, ал. 1 ГПК не може да се разглежда като произнасяне извън
заявеното от кредитора основание на иска.
Предвид изложеното на поставения за тълкуване въпрос ОСГТК
на ВКС дава отговор, че е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков
кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските
с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на
длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение въз основа на документ.

1.2. Ако е допустимо, по отношение на кои вноски следва да се
уважи искът – вноските с настъпил падеж към момента на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК или вноските с настъпил падеж до
приключване на устните състезания в първоинстанционното или
въззивното производство по чл. 422, ал. 1 ГПК?
По този въпрос също е налице противоречива съдебна практика,
формирана по реда на чл. 290 ГПК.
Според първото становище искът по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за
вземане по договор за банков кредит при претендирана от ищеца
предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил
падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки
че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК. Според второто становище, ако
предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз
основа на документ, искът по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК следва да се
уважи в размер на вноските по кредита, изискуеми към момента на
подаване на заявлението, а за разликата до размера на неплатените, но
неизискуеми към момента на подаване на заявлението вноски, в т.ч. за
остатъка от кредита – да се отхвърли.
ОСГТК на ВКС приема за правилно първото становище.
Съгласно задължителните указания в т. 9 на Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. по Тълкувателно дело № 4/2013 на
ОСГТК, ВКС, съществуването на вземането по издадена заповед за
изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното
дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235,
ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с
изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено
принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз
основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания
изпълнителен процес. Последователното прилагане на този принцип, а и
на нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК, според която съдът взема предвид и
фактите, настъпили след предявяването на иска, които са от значение за
спорното право, означава да се вземе предвид и настъпването на падежа
на определени вноски след предявяването на иска по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК. Това е обусловено и от момента, към който се формира силата на
пресъдено нещо – приключване на съдебното дирене, след което
решението е влязло в сила. След като се приема, че съществуването на
вземането се установява към момента, в който се формира сила на
пресъдено нещо, а не към момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, искът по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
следва да се уважи за изискуемите вземания към датата, към която се
формира сила на пресъдено нещо. Обратното би означавало да се даде
възможност на ответника да релевира всички благоприятни за него
факти, които са възникнали в хода на производството по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК /като плащане, прихващане, разсрочване, опрощаване на дълга
и др./, но такава възможност да бъде отречена на ищеца, който да е
ограничен да доказва възникването на своето вземане само към момента
на подаването на заявлението.
Решението на съда трябва да отразява правното положение между
страните по делото, каквото е то в момента на приключване на
съдебното дирене. Това задължава съда да вземе предвид и фактите
настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за спорното
право, било защото го пораждат или защото го погасяват – например
ищецът придобива спорното право след предявяването на иска,
притезанието става изискуемо в течение на делото, ответникът плаща
или прихваща след предявяването на иска. Преценката на съда за
основателността на иска следва да бъде направена с оглед
материалноправното положение в деня на приключване на съдебното
дирене в съответната инстанция /първа или въззивна/, а не в деня на
предявяване на иска. Поради това съдът следва да вземе предвид и
фактите, настъпили след предявяването на иска, както го задължава
разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК.
Специфичните особености на производството по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК, а именно изискването за идентичност на основанието и
размера на вземането, заявени в заповедното производство и
основанието и размера на вземането по предявения иск, не налагат
извода, че съществуването на вземането към момента на подаването на
заявлението по чл. 417 ГПК или по чл. 410 ГПК е задължителна
предпоставка за уважаването на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК.
Искове за установяване на съществуването на права към минал момент
са допустими само в изрично предвидените от закона случаи. Уредбата
на заповедното производство не съдържа изрична разпоредба,
предвиждаща, че с иска по реда на чл. 422 ГПК се установява
съществуването на вземането към момента на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение. Поради това съдът в
производството по реда на чл. 422, ал.1 ГПК не е обвързан от
фактическото положение към датата на подаване на заявлението.
В производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК съдът е обвързан
от посочения в петитума на исковата молба размер и период на
претенциите за главница, възнаградителна лихва, мораторно
обезщетение. Поради това, присъждайки вноските с настъпил падеж в
хода на производството, съдът следва да съобразява дали
възнаградителната лихва, съставляваща компонент от тези вноски, е
включена в общия заявен размер и период на исковите претенции. Ако
кредиторът претендира присъждане на цялата главница като предсрочно
изискуема, ведно с обезщетение за забава, но възнаградителната лихва е
поискана само за периода до твърдяното от кредитора настъпване на
предросрочна изискуемост, съдът не може да присъди
възнаградителната лихва, чиято изискуемост ще настъпи в хода на
производството по иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Поради това от
вноските с настъпил падеж в хода на производството ще следва да се
присъди само частта, съставляваща главница съгласно погасителния
план.
Предвид изложеното на поставения за тълкуване правен въпрос
ОСГТК на ВКС дава отговор, че предявеният по реда на чл. 422, ал. 1
ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков
кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за
вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на
пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била
обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК.

2. Условие ли е за уважаване на иска по реда на чл. 422, ал. 1
ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков
кредит поради предсрочна изискуемост, когато тя не е била обявена
на длъжника преди подаване на заявлението, вноските с настъпил и
ненастъпил падеж да бъдат разграничени в заявлението за издаване
на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, в
извлечението от счетоводни книги и в исковата молба по чл. 422, ал.
1 ГПК?
По този въпрос в практиката също се застъпват две противоречиви становища.
Според първото становище, ако предсрочната изискуемост не е
била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение въз основа на документ, искът по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК следва да се уважи в размер на вноските с настъпил падеж по
погасителния план, само при наличие на разграничение в извлечението
от счетоводните книги и в заявлението за издаване на заповед за
изпълнение. Според другото становище е допустимо присъждане на
падежирани вноски, въпреки претендирането на главницата като
глобална сума на основание настъпила предсрочна изискуемост, без да е
необходимо разграничение в заявлението и в извлечението от
счетоводните книги.
След формирането на противоречивата практика на състави на
ВКС, послужила като основание за образуване на настоящото
тълкувателно дело, е изменена разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ /ред.
ДВ бр. 59/2016 г./ и изрично е предвидено изискване за посочване в
извлечението от счетоводните книги на броя на вноските, които не са
издължени на договорените дати за плащане или са частично погасени,
както и на общия размер на просрочената сума. Предвид изложеното
следва да се даде отговор само относно необходимостта от
разграничение на вноските с настъпил падеж по погасителния план в
заявлението за издаване на заповед за изпълнение и в исковата молба.
ОСГТК на ВКС намира за правилно второто становище.
Исковият процес по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е фаза на
заповедното производство, инициирано със заявление за издаване на
заповед за изпълнение, с приложенията към което заявителят – ищец
следва да установи не само ликвидност, но и изискуемост на вземането
си. Недоказаното настъпване на предсрочна изискуемост за част от
кредита не препятства уважаването на иска за изискуемите, съобразно
падежите в договора, вноски по кредита и други акцесорни вземания,
след като са включени в представеното извлечение от счетоводните
книги. Не е необходимо обаче в исковата молба, съответно в
заявлението, тези вноски да бъдат посочени самостоятелно, отделно от
сумата, за която се претендира предсрочна изискуемост, за да бъде
уважен искът, в съответствие с основанието, на което е била издадена
заповедта за изпълнение. Предсрочната изискуемост няма отношение
към основанието на претенцията. Настъпването й не променя момента
на изискуемост на вече падежираните преди обявяването й на длъжника
вноски. Съобразно правилото на чл. 162 ГПК, при доказване от страна
на ищеца на основанието за дължимост на сумите – чрез доказване на
сключен договор за кредит, предоставянето на сумите от кредитодателя
на кредитополучателя и настъпила, съобразно уговореното, изискуемост
на отделните вземания, за съда възниква задължението служебно да
съдейства за определяне размера на просрочените вноски, доколкото не
би бил установим от самите договорни клаузи.
Разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ /ред. ДВ бр. 59/2016 г./
предвижда, че извлечението от счетоводните книги на банката съдържа
най – малко информация за: 1. броя на вноските, които не са издължени
на договорените дати за плащане или са частично погасени и общия
размер на просрочената сума; 2. общия размер на непогасената част от
общия размер на дължимата сума от потребителя, включваща главница и
непогасената договорена лихва; 3. размера на обезщетението за забава
на просрочените плащания. Такова изрично изискване не се поставя за
съдържанието на самото заявление. Следва да се отбележи,че такова
разграничение не е предвидено и в разпоредбата на чл. 412 ГПК,
определяща задължителното съдържание на заповедта за изпълнение.
Поради това няма пречка в заявлението, съответно в исковата молба да
бъде посочено като основание неизпълнението на сключен договор за
кредит и да бъде посочен общият размер на претендираната главница,
като само възнаградителните лихви и лихвите за забава бъдат
конкретизирани по период и размер. В случая е приложим общият
принцип, че при поискано присъждане на сума в по- голям размер от
дължимата, съдът може да уважи частично иска за доказания размер на
вземането.
Следва да са налице обаче общите предпоставки за редовността на
исковата молба относно индивидуализацията на процесното вземане.
Всяко от отделните вземания на кредитора, породено от сключения
договор за кредит, следва да бъде индивидуализирано със съществените
му белези – главница, възнаградителна лихва, договорено или дължимо
по закон обезщетение за забава, неустойки, такси, застраховки и други,
включени в общия размер на претендираната в заявлението сума.
Вземането за дължимата главница следва да се счита конкретизирано в
достатъчна степен, когато е посочено като глобален размер, без да са
разграничени вноските с настъпил падеж от тези, които се претендират
с оглед настъпила предсрочна изискуемост. Главницата по договор за
заем/ кредит представлява дълг, чийто размер не се определя от периода
на ползване. Възможността главницата да се изплаща разсрочено, на
вноски, не променя характера на вземането. Поради това вземането е
едно и също, независимо дали се претендира като сума, сбор от
падежираните вноски, или като предсрочно изискуема главница.
Предвид изложеното, на поставения за тълкуване правен въпрос
ОСГТК на ВКС дава отговор, че разграничението на вноските с
настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за
изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и в исковата молба
по чл. 422, ал. 1 ГПК не е условие за редовност на исковата молба и за
уважаване на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване
дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна
изискуемост, когато тя не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението.

Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на
Върховния касационен съд

 

Р Е Ш И:

1. Допустимо е предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск
за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит
поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с
настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на
длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за
банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен
за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата
на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била
обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК.

2. Разграничението на вноските с настъпил и ненастъпил
падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК и в исковата молба по чл. 422,
ал. 1 ГПК, не е условие за редовност на исковата молба и за
уважаване на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване
дължимост на вземане по договор за банков кредит поради
предсрочна изискуемост, когато тя не е била обявена на длъжника
преди подаване на заявлението.

 

ОСОБЕНО МНЕНИЕ
НА СВЕТЛА ВЕСЕЛИНОВА ЧОРБАДЖИЕВА,
СЪДИЯ ОТ ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ
КЪМ ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ №8/21.02.2019 г.
по ТЪЛКУВАТЕЛНО ДЕЛО № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС

Възприетата теза на мнозинството в отговора на поставения в
т.1 на настоящото тълкувателно решение въпрос е неправилна поради
допуснато смесване на основни правни понятия – източник на
облигационни отношения и основание на иска, дефинирано в
мотивите към т.1.1 като твърдени от ищеца юридически факти, от
които произтича претендираното с исковата молба субективно
материално право.
В случая като основание на иска се сочи договорът за банков
кредит. Договорът е източник на облигационни отношения между
страните и водещ, определящ вида на основанието на иска елемент, но
не е единствен правопораждащ юридически факт, на който се
основава предявеният по реда на чл.422 ГПК установителен иск, при
заявена от кредитора настъпила предсрочна изискуемост на вземането.
Разрешението на първия въпрос не кореспондира с част от
постановките на TP № 4/18.06.2014 г. по ТД № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, отнасящи се до нея. Утвърдителният му отговор не се основава
на разясненията в мотивите към т.18 на цитираното тълкувателно
решение относно правната същност и последиците на предсрочната
изискуемост при договора за банков кредит. Според тях предсрочната
изискуемост на вземанията по договор за кредит представлява
преобразуващо право на кредитора за изменение на договора от
срочен в безсрочен, което настъпва по силата на едностранно
волеизявление на кредитора, достигнало до длъжника. Договорът се
изменя в частта за срока за изпълнение на задължението за връщане на
предоставената парична сума, ако към момента на получаване на
волеизявлението от длъжника са осъществени обективните факти на
неизпълнение, обуславящи настъпването на предсрочната
изискуемост. Изменението на договора има за последица отпадане
действието на погасителния план и загуба на преимуществото на
срока за длъжника.
Ако фактите, относими към настъпването и обявяването на
предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането не е
изискуемо в заявения размер и НЕ Е ВЪЗНИКНАЛО НА
ПРЕДЯВЕНОТО ОСНОВАНИЕ.
Предвид горното в хипотезата, в която кредиторът се позовава
на настъпила предсрочна изискуемост на вземания по договор за
банков кредит, същата се явява едно от обстоятелствата, на които се
основава предявеният по реда на чл.422 ГПК иск, а не разновидност
на изискуемостта, дефинирана като възможност на кредитора да иска
изпълнение на задължението. Това следва от възприетото по ТД №
4/2013 г. на ОСГТК разрешение, че с предсрочната изискуемост
настъпва изменение на договора. Въвеждайки това твърдение за
изменение на договора за кредит в заявлението за издаване заповед за
изпълнение, както и в исковата молба, претендирайки изпълнение на
основание на изменения договор, ищецът заявява, че той вече има
друго съдържание, различно от онова, което е имал към момента на
сключването му. Изменението засяга не само срока за изпълнение, но
и предмета на задължението. Заявеният като предсрочно изискуем
дълг е различен от вземанията за разсрочени анюитетни вноски по
погасителния план – неразделна част от договора за кредит. По
изложените съображения заявените факти, относими към настъпване и
обявяване на предсрочната изискуемост, се явяват съставна част на
основанието на иска, а не „подвид“ на изискуемостта.
Предвид обусловеността на установителния иск, предявен по
реда на чл.422 ал.1 ГПК, от издадената заповед за изпълнение на
парично вземане, основано на извлечение от счетоводните книги на
банка, предметът на делото е обвързан не само от размера, но и от
основанието на вземанията, заявени в заповедното производство. Ако
предсрочната изискуемост, на която се позовава ищецът, не е била
обявена на длъжника преди подаването на заявлението искът би
следвало да бъде изцяло отхвърлен на предявеното основание.
Уведомяването на длъжника, че банката счита кредита за предсрочно
изискуем, направено чрез връчването на преписа от исковата молба
или по друг начин след подаване на заявлението, има за последица
настъпването на предсрочна изискуемост към този момент, т.е.
променя основанието, на което е издадена заповедта. По аналогични
съображения без заявено изрично искане в заявлението за
установяване дължимост на вноски с настъпил падеж наред с искането
за установяване съществуването на предсрочно изискуема част от
дълга съобразяването на правопораждащи факти – педежирани вноски,
различни от посочените в заявлението като неплатени, би довело до
недопустимо несъответствие между предмета на заповедното
производство и специфичния предмет на исковото производство,
което е негово своеобразно продължение. Защитата му следва да бъде
реализирана само в предметна рамка на това специално производство.
Установяването на дължимостта на вноските с настъпил падеж
представлява недопустима подмяна на основанието на иска,
предприета по почин на съда в нарушение на диспозитивното начало в
гражданския процес.
При съобразяване на изложеното отговорът на въпроса по
т.1.1 би следвало да бъде отрицателен. Отговорите на останалите
въпроси са обусловени от него, поради което не ги обсъждам.
Противоречивата съдебна практика по чл.290 ГПК, послужила
като основание за образуване на настоящото тълкувателно дело, е
формирана след изменението на разпоредбата на чл.60 ал. 2 ЗКИ /бр.
59/2016 г. на ДВ от 29.07.2016 г./ и преди измененията на
процесуалния закон с бр. 86 на ДВ от 27.10.2016 г. и противоречията
биха могли да бъдат ефикасно преодолени при стриктното прилагане
на Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по ТД № 4/2013
г. на ОСГТК, което не е изгубило своята актуалност и гарантира
равенство на правните субекти пред закона и предвидимост на
последиците от поведението им.
съдия Светла Чорбаджиева
съдия Ваня Алексиева
съдия Камелия Ефремова
съдия Евгений Стайков
съдия Ирина Петрова
съдия Бонка Йонкова
съдия Татяна Върбанова

ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ ОТ 02.04.2019 Г. ПО ТЪЛК. ДЕЛО № 8/2017 Г., ОСГТК НА ВКС

Тълкувателно решение от 02.04.2019 г. по тълк. дело № 8/2017 г., ОСГТК на ВКС (предсрочна изискуемост на банков кредит)

    ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ ОТ 02.04.2019 Г. ПО ТЪЛК. ДЕЛО № 8/2017 Г., ОСГТК НА ВКС   1. Допустимо е предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост […]

 

Тълкувателно решение от 27.03.2019 г. по тълк. дело № 3/2017 г., ОСГТК на ВКС

 

1. Когато извършеното плащане не е достатъчно, погасителният
ефект за законната лихва за забава при неизпълнение на парично
задължение настъпва при условията и в поредността по чл.76, ал. 2 от
Закона за задълженията и договорите.
2. Размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост
по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на
непогасения остатък от предоставената по договора парична сума
(главницата) и законната лихва от датата на настъпване на
предсрочната изискуемост до датата на плащането.

 

Тълкувателното дело е образувано на основание чл. 125 ЗСВ с
разпореждане от 30.06.2017 г. на Председателя на Върховния касационен
съд, изменено с разпореждане от 24.11.2017 г. на основание т. 7.3 от
Правилата за приемане на тълкувателни решения от ОСГК, ОСТК и ОСГТК
на ВКС.

Поставените на тълкуване въпроси са:

1. Когато извършеното плащане не е достатъчно, погасителният
ефект за законната лихва за забава при неизпълнение на парично
задължение настъпва при условията и в поредността по чл.76, ал. 1 ЗЗД
или при условията и в поредността по чл.76, ал. 2 ЗЗД?;
2. Как следва да се определи размерът на вземането на кредитора
при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит – само в размер
на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума
или се включва уговореното в договора възнаграждение
(възнаградителни лихви) и/или законните лихви?

Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния
касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното по поставените
въпроси:

1. Когато извършеното плащане не е достатъчно, погасителният
ефект за законната лихва за забава при неизпълнение на парично
задължение настъпва при условията и в поредността по чл.76, ал. 1 ЗЗД
или при условията и в поредността по чл.76, ал. 2 ЗЗД?
По този въпрос тълкувателното дело е образувано на основание чл.292
ГПК поради констатирано противоречие в практиката на ВКС. Според
едното становище признатото вземане за обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД е
еднородно по своя характер с главницата, не се идентифицира със законната
лихва, чрез която е изчислено, и затова не следва да се квалифицира като
лихва по чл.76, ал. 2 ЗЗД, а поредността в погасяването му, когато се дължи
наред с друго еднородно задължение, се определя по правилото на чл.76, ал.1
ЗЗД. Според другото становище, от гледна точка на изпълнението на
задълженията (чл.63 – чл.78 ЗЗД) и на изпълнителния процес, паричното
вземане се състои от три части: главница, лихви и разноски, поради което
длъжникът не може да се ползва от правото по чл. 76, ал. 1 ЗЗД да посочи кое
от задълженията погасява, а погасяването следва да се извърши по реда на
чл. 76, ал. 2 ЗЗД.
ОСГТК на ВКС приема за правилно второто становище.
Условията и поредността за погасяване на задълженията по чл.76, ал.1 и
по чл.76, ал.2 ЗЗД се прилагат, ако липсва уговорка между страните, която да
определя други условия и ред за прихващане на изпълнението. При
предложено от длъжника и прието от кредитора изпълнение по условия и
ред, различни от определените в договора или от закона, нормите на чл.76
ЗЗД не се прилагат.
При липса на уговорка между страните за реда на погасяване на
задълженията и ако са налице условията по чл.76, ал.1 ЗЗД, изборът на
длъжника кое от няколкото еднородни задължения погасява обвързва
кредитора. В случай, че длъжникът не е направил избор, погасяването
задължително се извършва по реда на чл.76, ал.1, изр.2 или изр.3 ЗЗД.
Правилото на чл.76, ал.1 ЗЗД е установено в интерес на длъжника. По
този ред се погасяват еднородните задължения, включително паричните.
Условието е да съществуват няколко задължения, всяко от които е главно и
самостоятелно и е определено по основание и размер.
За погасяването на паричните задължения приложение намира
специалното правило на чл.76, ал.2 ЗЗД, според което при недостатъчно
изпълнение се погасяват най – напред разноските, след това лихвите и найпосле главницата. Условие за прихващане по реда на чл.76, ал.2 ЗЗД е
съществуването на едно задължение, което се формира от поне два от
посочените елемента, или според поставения за тълкуване въпрос – от
главница и лихви.
По отношение на изпълнението на паричните задължения законът не
прави разграничение между различните видове лихви – възнаградителна или
обезщетителна, договорна или законна. Неизпълнението на паричното
задължение е винаги забавено съгласно чл.81, ал.2 ЗЗД. Законодателно
уредената отговорност на длъжника при неизпълнение на парично
задължение по чл.86, ал.1 ЗЗД е съизмерима със законната лихва от датата на
забавата без покана от кредитора, което определя паричните задължения
винаги като лихвоносни, независимо дали в договора има уговорени от
страните лихви. Законната лихва за забава става част от дълга при неплащане
на главницата с настъпване на срока за изпълнение за разлика от договорните
възнаградителни и другите определени в закона обезщетителни лихви, които
са елемент на дълга от момента на възникването му. Всички видове лихви са
акцесорни вземания спрямо вземането за главницата и точното изпълнение
на задължението включва погасяване на главницата и на определените по
договора или начислените до деня на плащането законни лихви. Интересът
на кредитора от изпълнението и принципът на неделимост на плащането в
съчетание с коректива на чл.66 ЗЗД, налагат тълкуването, че разпоредбата на
чл.76, ал.2 ЗЗД предвижда еднаква поредност за плащане на всички видове
лихви. Правилото на чл.76, ал.2 ЗЗД отчита интереса на кредитора – първо да
се погасят лихвите, а непогасената главница да продължи да се олихвява,
както и предвид уредената по-кратка погасителна давност за вземанията за
лихви по чл.111, б.”в” ЗЗД в сравнение с общата погасителна давност за
главницата.
При предложено от длъжника изпълнение със забава на лихвоносно
парично задължение, което не е достатъчно да покрие лихвите и главницата,
длъжникът може да посочи кой елемент на дълга погасява, но този избор не е
обвързващ за кредитора. Кредиторът може да приеме така предложеното
изпълнение; да откаже да приеме изпълнението, ако няма интерес от
частичното плащане или да извърши погасяването по реда на чл.76, ал.2 ЗЗД.
Кредиторът не може да откаже да приеме изпълнението, ако неизпълнената
част е незначителна с оглед размера на задължението.
Когато длъжникът има няколко главни задължения, всяко от които или
някое от тях са лихвоносни, и изпълнението не е достатъчно да погаси
всичките, длъжникът може да заяви кое задължение погасява по реда на
чл.76, ал.1, изр.1 ЗЗД. Ако предложеното изпълнение погасява изцяло
посоченото от длъжника задължение, включително с дължимите лихви към
този дълг, изборът обвързва кредитора. В този случай кредиторът не може
едностранно да се позове на чл.76, ал.2 ЗЗД и да прихване изпълнението с
лихви, акцесорни към друг дълг, различен от този, по който длъжникът е
направил плащането. При плащане, достатъчно да погаси изцяло някое или
някои от задълженията и ако длъжникът не е заявил кое задължение
погасява, правилата на чл.76, ал.1, изр.2 и изр.3 ЗЗД и на чл.76, ал.2 ЗЗД се
прилагат в следния ред: погасява се изцяло най-обременителното
задължение, а след него следващото по обременителност задължение в реда
по чл.76, ал.2 ЗЗД; ако задълженията са еднакво обременителни, погасява се
изцяло най-старото, а след него следващото по възникване задължение в реда
по чл.76, ал.2 ЗЗД; ако задълженията са еднакво обременителни и са
възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно – всяко от тях в реда
по чл.76, ал.2 ЗЗД.
По изложените съображения на поставения за тълкуване въпрос ОСГТК
на ВКС дава отговор, че когато извършеното плащане не е достатъчно,
погасителният ефект за законната лихва за забава при неизпълнение на
парично задължение настъпва при условията и в поредността по чл.76, ал. 2
ЗЗД.

2. Как следва да се определи размерът на вземането на кредитора
при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит – само в размер
на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума
или се включва уговореното в договора възнаграждение
(възнаградителни лихви) и/или законните лихви?
По поставения въпрос в съдебната практика са застъпени две становища.
Според едното становище обстоятелството, че предсрочната изискуемост на
кредита поражда задължение за кредитополучателя да върне получената сума
в цялост или остатъка от същата, изключва наличието на основание за
формиране на договорна лихва, имаща възнаградителен характер, при което
кумулирането на две обезщетения за забавата на длъжника, касаещи един и
същ период, би довело до неоснователно обогатяване на кредитора, което
правният ред не допуска. Според другото становище, при уговорена в
договор за заем за потребление предсрочна изискуемост на задължението за
връщане на заетата парична сума, настъпва предсрочна изискуемост и на
непадежираните към този момент анюитетни вноски, включващи части от
главницата, възнаградителни лихви и такси, или вземането на кредитора е в
размер, какъвто би му се дължал и при точното изпълнение.
ОСГТК на ВКС приема за правилно първото становище.
Предсрочната изискуемост на вземането по договор за заем за
потребление или за кредит, уредена в нормите на чл.71 ЗЗД и чл.432 ТЗ,
представлява преобразуващо право на кредитора за изменение на договора и,
за разлика от общия принцип по чл.20а, ал.2 ЗЗД, настъпва с волеизявление
само на едната от страните. Волеизявлението следва да достигне до
насрещната страна, но не се нуждае от приемане и същото поражда действие,
ако са били налице обективните предпоставки за предсрочната изискуемост,
уговорени в договора или предвидени в закона.
Договорът се изменя в частта за срока за изпълнение на задължението за
връщане на предоставената парична сума, като се преобразува от срочен в
безсрочен. При настъпване на предсрочна изискуемост отпада занапред
действието на погасителния план, ако страните са уговорили заемът/кредитът
да се връща на вноски.
Уговорената в договора лихва е възнаграждение за предоставянето и
ползването на паричната сума за срока на договора. Предсрочната
изискуемост има гаранционно – обезпечителна функция съгласно чл.71 ЗЗД,
независимо че съдържа и елемент на санкция. Изменението на договора
поради неизправност на заемополучателя има за последица загуба на
преимуществото на срока при погасяване на задължението (чл.70, ал.1 ЗЗД)
за длъжника. Упражненият избор от кредитора да иска изпълнението преди
първоначално определения срок поради съществуващия за него риск
преустановява добросъвестното ползване на паричната сума от длъжника,
поради което уговореното възнаграждение за ползване за последващ период –
след настъпване на предсрочната изискуемост, не се дължи.
Уредбата на предсрочната изискуемост по договора за банков кредит в
чл.432, ал.1 ТЗ е изрична относно размера на вземането на кредитора –
„предсрочно връщане на сумата по кредита” и изключва заплащането на
възнаграждение в размер на уговорените за срока на договора лихви.
Разграничение между предоставената сума по кредита и дължимите суми при
предсрочна изискуемост на вземането е направено и в нормите на чл.60, ал.2
от Закона за кредитните институции /изм. ДВ бр.59/2016г./ и чл.46, ал.3 от
Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители /ДВ бр.59/2016г./.
С волеизявлението за обявяване на предсрочна изискуемост кредиторът
иска изпълнение веднага на основното задължение по договора – за връщане
на заетата парична сума и поставя длъжника в забава, поради което по
правилото на чл.79, ал.1 ЗЗД искането за изпълнение може да се кумулира с
искане за обезщетение за забавата.
Изпълнението на длъжника след настъпване на падежа на безсрочното
задължение е забавено и за периода от настъпване на предсрочната
изискуемост до плащането вредите на кредитора от неизпълнението
подлежат на обезщетяване. По правилото на чл.86, ал.1 ЗЗД на кредитора се
дължи обезщетение в размер на законната лихва или уговореното в договора
мораторно обезщетение, освен ако в специален закон не е предвидено друго.
След получаване на волеизявлението за изменение на договора с
обявяване на предсрочна изискуемост на вземането страните могат да
предоговорят условията по договора. Законодателно е предвидена
възможност за договаряне между кредитора и потребителя, преди
пристъпване към принудително изпълнение в нормата на чл.46, ал.4 ЗКНИП
чрез предприемане на различни мерки, включително промяна на сроковете и
условията на договора за кредит. В Решение на Съда на Европейския съюз от
26.01.2017г. по дело С-421/14 (т.3 от диспозитива) и Решение на СЕС от
14.03.2013г. по дело С-415/11 (т.73 от мотивите) по тълкуването на
Директива 93/13 относно неравноправните клаузи в потребителските
договори е посочено, че клаузата за предсрочна изискуемост следва се
преценява, наред с другите посочени критерии, и с оглед на предоставените
от националното право възможности на потребителя да преустанови
действието на предсрочната изискуемост на кредита.
По изложените съображения на поставения за тълкуване въпрос ОСГТК
на ВКС дава отговор, че размерът на вземането при предсрочна изискуемост
по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на
непогасения остатък от предоставената по договора парична сума
(главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната
изискуемост до датата на плащането. За периода до настъпване на
предсрочна изискуемост размерът на вземането се определя по действалия до
този момент погасителен план, съответно според клаузите на договора преди
изменението му.

Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния
касационен съд

Р Е Ш И:

1. Когато извършеното плащане не е достатъчно, погасителният
ефект за законната лихва за забава при неизпълнение на парично
задължение настъпва при условията и в поредността по чл.76, ал. 2 от
Закона за задълженията и договорите.
2. Размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост
по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на
непогасения остатък от предоставената по договора парична сума
(главницата) и законната лихва от датата на настъпване на
предсрочната изискуемост до датата на плащането.

 

Тълкувателно решение от 27.03.2019 г. по тълк. дело № 3/2017 г., ОСГТК на ВКС

 

Тълкувателно решение от 27.03.2019 г. по тълк. дело № 3/2017 г., ОСГТК на ВКС

  Тълкувателно решение от 27.03.2019 г. по тълк. дело № 3/2017 г., ОСГТК на ВКС   1. Когато извършеното плащане не е достатъчно, погасителният ефект за законната лихва за забава при неизпълнение на парично задължение настъпва при условията и в поредността по чл.76, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите. 2. Размерът на вземането […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ,

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Според чл. 9 от Закона за марките и географските означения (наричан по-нататък „ЗМГО“) марката е знак, който е способен да отличава стоките или услугите на едно лице от тези на други лица и може да бъде представен графично. Такива знаци могат да бъдат думи, включително имена на лица, букви, цифри, рисунки, фигури, формата на стоката или на нейната опаковка, комбинация от цветове, звукови знаци или всякакви комбинации от такива знаци. Марка е търговска марка, марка за услуги, колективна марка и сертификатна марка.

Правото върху търговска марка се придобива чрез регистрация, считано от датата на подаване на заявката. Правото на регистрация принадлежи на първия заявител – чл. 10 ЗМГО. Това е лицето, което е подало заявление пред Патентно ведомство с искане за регистрация на търговската марка. Желателно е това лице да подаде искането чрез услугите на адвокат, който да съдейства на заявителя още към момента на изработване на търговската марка, да извърши предварително проучване на търговската марка за наличието на вече регистрирани сходни или идентични марки, да направи преценка за наличието на законови основания за отказ на регистрация (абсолютни или относителни основания за отказ), както и да изясни на заявителя какви са спецификите в процедурата по регистрация, която се осъществява пред Патентно ведомство.

Първата стъпка по регистрация на търговска марка е подаване на заявление. То трябва да се изготви от адвокат, който да съобрази всички изисквания на ЗМГО. Заявката за регистрация на търговска марка се подава в Патентното ведомство директно, по пощата, по факс или по електронен път. Когато заявката се подава по електронен път, идентификация чрез уникален идентификатор на заявителя и на представителя по индустриална собственост, както и електронен подпис по смисъла на Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО (OB, L 257/73 от 28 август 2014 г.), наричан по-нататък „Регламент (ЕС) № 910/2014“, и на Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги не са задължителни. Заявката трябва да се отнася до една търговска марка, предназначена за стоки и/или услуги от един или повече класове на Международна класификация на стоките и услугите за регистрация на марки
(Ницска класификация).

Заявката трябва да съдържа:

  1. искането за регистрация на търговска марка;
  2. името и адреса на заявителя;
  3. изображението на търговската марка – изображението трябва да отговаря на специфичните изисквания на чл. 13 от Наредба за оформяне, подаване и експертиза на заявки за подаване на регистрация на марки и географски означения; и
  4. списък на стоките и/или услугите, за които се иска регистрацията.

Когато заявката се отнася до колективна или сертификатна търговска марка, освен горепосочените документи се прилагат и правилата за използване.

Заявката трябва да отговаря и на други изисквания, установени с наредба, приета от Министерския съвет. Това е Наредба за оформяне, подаване и експертиза на заявки за подаване на регистрация на марки и географски означения.

Към заявката се прилага документ за платени такси.

Документите и данните в заявката се представят на български език.

Датата, на която заявителят получава защита, е датата на получаване на заявката в Патентно ведомство. От тази дата заявителя в процедурата по регистрация на търговска марка получава приоритет спрямо трети лице, които са подали своето заявление по-късно в Патентно ведомство.

Право на приоритет на заявителя пред по-късно подадени заявки за идентични или сходни марки, предназначени за идентични или сходни стоки или услуги, се признава от датата на подаване на заявката в Патентното ведомство съгласно чл. 33, ал. 1 ЗМГО.

Право на приоритет на заявителя се признава от датата на предходна заявка, при условие че:

  1. предходната заявка е била редовно подадена в страна – членка на Парижката конвенция или на Световната търговска организация;
  2. предходната заявка е първа заявка по смисъла на чл. 4 от Парижката конвенция и е за същата марка и за същите стоки или услуги;
  3. заявката е подадена в Патентното ведомство в шестмесечен срок от датата на подаване на предходната заявка;
  4. претенцията за приоритет е направена в двумесечен срок от датата на подаване на заявката с посочване на датата и страната на предходната заявка, и
  5. в тримесечен срок от датата на подаване на заявката заявителят заплати такса за приоритет и представи приоритетен документ, издаден от компетентния орган на страната, в която е подадена предходната заявка.

Редовно подадена заявка по чл. 34, ал. 2, т. 1 ЗМГО е заявка, която има установена дата на подаване независимо от нейната последваща съдба.

Право на изложбен приоритет на заявителя се признава от датата на излагането на стоките или услугите, означени със заявената търговска марка, на официална или официално призната изложба, при условие че:

  1. заявката е подадена в шестмесечен срок от датата на първото излагане на стоките или услугите;
  2. заявката е за същата марка и за същите изложени стоки или услуги;
  3. претенцията за приоритет е направена в двумесечен срок от датата на подаване на заявката с посочване на датата на излагане и страната, в която е организирана изложбата, и
  4. в тримесечен срок от датата на подаване на заявката заявителят заплати такса за приоритет и представи документ, издаден от администрацията на изложбата, доказващ датата на излагане на стоките или услугите, означени със заявената марка.

След датата на подаване на заявката за регистрация на търговска марка Патентно ведомство извършва две експертизи. Това са формална експертиза и експертиза по същество.

При формалната експертиза се проверява дали са изпълнени изискванията на чл. 33 ЗМГО за установяване дата на подаване. Когато тези изисквания не са изпълнени, заявката се смята за неподадена. За всяка заявка с установена дата на подаване се проверява дали е приложен документ за платени такси по чл. 32, ал. 6 ЗМГО. Когато документът не е приложен, на заявителя се предоставя едномесечен срок за отстраняване на недостатъка. До един месец след изтичането на този срок таксите могат да бъдат платени в двоен размер. Ако в този срок таксите не бъдат платени, заявката се смята за оттеглена. В двумесечен срок от представянето на документа за платени такси се извършва експертиза, при която се проверява дали са изпълнени изискванията на чл. 32, ал. 2, 5 и 7 ЗМГО. Когато заявката се отнася до колективна или сертификатна марка, се проверява съответствието на правилата за използване с изискванията на чл. 29, ал. 2 ЗМГО, съответно чл. 30, ал. 2 ЗМГО. Когато се констатират недостатъци, на заявителя се предоставя двумесечен срок за отстраняването им. Когато заявката не отговаря на изискванията на чл. 32, ал. 2 ЗМГО и в срока по  чл. 36, ал. 3, изречение трето ЗМГО (двумесечният срок за отстраняване на недостатъци), заявителят раздели заявката, разделените заявки запазват датата на подаване, съответно приоритета на първоначалната заявка. Когато в този срок заявителят не отстрани недостатъците, производството се прекратява.

Експертизата по същество при регистрация на търговска марка се осъществява в тримесечен срок от приключване на формалната експертиза или от публикацията на международната регистрация в официалния бюлетин на Патентното ведомство. Това е експертиза по чл. 11 ЗМГО. Тоест, проверява се дали не са налице абсолютни основания за отказ на регистрация на търговска марка. Когато има основание за отказ на регистрацията за всички или за част от стоките или услугите, заявителят се уведомява, като се посочват всички мотиви за отказа и му се предоставя 3-месечен срок за възражения. Когато търговската марка съдържа елемент, който няма отличителни белези, и когато включването на този елемент в марката може да породи съмнения относно обхвата на закрила на марката, може да се изиска като условие за регистрацията на марката заявителят да декларира, че той няма да се позовава на изключителни права по отношение на този елемент. Когато в срока по чл. 37, ал. 2 ЗМГО заявителят не отговори, не направи основателни възражения и/или не ограничи списъка на стоките или услугите, се взема решение за пълен или частичен отказ. При частичен отказ заявителят може в двумесечен срок от получаване на решението или в производството по жалба срещу решението да подаде молба за разделяне на заявката.

Всяка заявка за регистрация на търговска марка, която отговаря на изискванията за формална редовност и на изискванията на чл. 11 ЗМГО, се публикува в официалния бюлетин на Патентното ведомство. Публикацията се извършва в едномесечен срок след приключване на експертизата по същество по чл. 37 ЗМГО или след влизане в сила на решението по чл. 37, ал. 4 ЗМГО. Публикацията за регистрация на търговска марка съдържа входящия номер, датата на подаване и приоритета, когато такъв е претендиран, данни за заявителя, данни за представителя по индустриална собственост, когато има такъв, вида на марката, изображението на марката, класовете и списъка на стоките и услугите, за които е заявена. Международните регистрации, по които Република България е посочена страна, се публикуват в официалния бюлетин на Патентното ведомство в едномесечен срок от уведомяването на ведомството за международната регистрация. Заявката за регистрация на марка не се публикува, когато:

  1. е оттеглена съгласно чл. 38, ал. 1 ЗМГО;
  2. се смята за оттеглена по чл. 36, ал. 2 ЗМГО;
  3. производството по нея е прекратено съгласно чл. 36, ал. 5 ЗМГО.

Процедура по регистрация на национална търговска марка

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ, доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Според чл. 9 от Закона за марките и географските означения (наричан по-нататък „ЗМГО“) марката е знак, който е способен да отличава стоките или услугите на едно лице от тези на други лица и може да бъде представен графично. […]

 

ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 4 от 11.03.2019 г. по тълк. дело № 4/2017 г., ОСГТК на ВКС

 

  1. Възлагането при публична продан на привиден кредитор не поражда вещнопрехвърлителен ефект.
  2. Този, който е дал своя вещ в залог или ипотека за обезпечаване на чужд дълг в хипотезата, при която изпълнението е насочено върху това имущество, има процесуалното качество на длъжник в изпълнителното производство.
  3. Недействителността на публичната продан по чл. 496, ал. 3 ГПК може да се релевира както чрез самостоятелен установителен иск, така и чрез позоваване от ищеца и възражение на ответника в други производства.
  4. Искът за обявяване недействителност на извършено от длъжника разпореждане със запорирана вещ или вземане, респ. разпореждане с имот след вписване на възбрана, предявен от лицето, в чиято полза е наложен запорът или възбраната, не е допустим.
  5. Лицето, платило трудовото възнаграждение на длъжника въпреки наложения запор, без да удържи сумата по запора, няма качеството на трето задължено лице, но отговаря лично пред кредитора наред с третото задължено лице (чл. 512, ал. 3 ГПК, сега със ЗИДГПК, ДВ, бр. 86/2017 г., чл. 512, ал. 4 ГПК).
  6. По реда на чл. 245, ал. 3, изр. второ ГПК (редакцията преди ЗИДГПК ДВ, бр. 86/2017 г.) може да бъде издаден обратен изпълнителен лист за разноските, събрани в изпълнителното производство в полза на взискателя от длъжника, срещу когото е било допуснато предварително изпълнение.

 

Тълкувателно дело № 4 от 2017 г. на ОСГТК е образувано с
разпореждане на председателя на Върховния касационен съд от 05.10.2017
год. на основание чл. 128, ал. 1 ЗСВ по предложение от заместникпредседателите и ръководители на гражданска и търговска колегия на
Върховния касационен съд за приемане на тълкувателно решение от общото
събрание на гражданска и търговска колегия на ВКС по следните спорни
въпроси, свързани с принудителното изпълнение:
1. Поражда ли вещнопрехвърлителен ефект постановлението за
възлагане в хипотезата, при която имотът, обект на изпълнението, е
възложен на привиден кредитор?
2. Има ли качеството на длъжник в изпълнителното производство или
е трето за изпълнението лице този, който е дал своя вещ в залог или
ипотека за обезпечаване на чужд дълг в хипотезата, при която
изпълнението е насочено върху това имущество?
3. По какъв процесуален ред може да се релевира недействителността
на публичната продажба по чл. 496, ал. 3 ГПК?
4. Допустим ли е иск за обявяване недействителност на извършено от
длъжника разпореждане със запорирана вещ или вземане, респ.
разпореждане с имот след вписване на възбрана, предявен от лицето, в
чиято полза е наложен запорът или възбраната?
5. Дали има качеството на длъжник в изпълнителното производство
или трето за изпълнението лице платилият трудовото възнаграждение
на длъжника въпреки наложения запор, без да удържи сумата по
запора /чл. 512, ал. 3 ГПК, сега със ЗИД, ДВ, бр.86/2017 г., чл. 512, ал.
4 ГПК/?
6. Може ли да бъде издаден по реда на чл. 245, ал. 3, изр. второ ГПК
обратен изпълнителен лист за разноските, събрани в изпълнителното
производство в полза на взискателя от длъжника, срещу когото
е било допуснато предварително изпълнение?
Общото събрание на гражданска и търговска колегия на Върховния
касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното :
1. По въпроса поражда ли вещнопрехвърлителен ефект
постановлението за възлагане в хипотезата, при която имотът, обект на
изпълнението, е възложен на привиден кредитор, е формирана
противоречива съдебна практика.
Според едното становище, привидният кредитор не може да запази
никакви права, придобити в един материалнонезаконосъобразен
изпълнителен процес. Той дължи връщане на всичко получено от него дори
в качеството му на купувач на публична продан, защото е получено без
основание. При възлагане на имота в полза на взискателя и при отпадане на
изпълнителното основание, въз основа на което е предприето
принудителното изпълнение върху имота, последният ще се счита
собственост на длъжника поради липса на изпълняемо право, което да
оправдае прехвърлянето на собствеността. Обратното становище е в смисъл,
че влязлото в сила постановление за възлагане, с което имотът, върху който
е насочено изпълнението, е възложен на взискателя, поражда
прехвърлителен ефект по отношение на собствеността, независимо от
наличието или липсата на изпълняемо право. Действителността на проданта
не би могла да се оспорва на други основания освен изрично предвидените в
чл.496, ал.З ГПК.
ОСГТК на ВКС намира следното:
Изпълнението върху недвижими вещи се извършва чрез публична
продан. Тя е производство за принудително прехвърляне на собственост.
Процедурата е приложима съответно при определени условия и за движими
вещи /чл.474, ал. 5 ГПК/. Правото на принудително изпълнение на
взискателя предпоставя съществуването на изпълняемото право. По тази
причина изпълняемото право на взискателя спрямо длъжника е предпоставка
за допустимост на изпълнителния процес. Съществуването на изпълняемото
право може да бъде проверявано при висящ изпълнителен процес и
установяването на неговата първоначална липса или последващо погасяване
води до прекратяване на индивидуалното принудително изпълнение /чл.433,
ал.1, т.1 и т.7 ГПК/. Липсата на изпълняемо право отнема
материалноправната основа на принудителното изпълнение. Тогава
удовлетворяването на взискателя е лишено от правно основание и
недължимо полученото подлежи на връщане. Когато несъществуването на
изпълняемото право е установено при висящо изпълнително производство,
последното се прекратява, а правните последици на извършените
изпълнителни действия се заличават с обратна сила /чл.433, ал.3 ГПК/.
Изрично са уредени и правните последици на прекратяването спрямо трети
лица поради липса на изпълняемо право /чл.433, ал.4 ГПК/.
Несъществуването на изпълняемото право може да бъде установено и след
приключване на изпълнителния процес. Принудителното осъществяване на
вземането не лишава нито длъжника, нито третото лице, дало реално
обезпечение на чужд дълг, от възможността да се защитят от
материалнонезаконосъобразния изпълнителен процес. Те могат да оспорят с
иск съществуването на вземането /а трето лице – и на обезпечението/, както
по време, така и след приключване на принудителното изпълнение. В
никакъв случай обаче привидният кредитор не може да запази правата,
придобити в материалнонезаконосъобразния изпълнителен процес. Той
винаги дължи да върне всичко получено, дори и в качеството на купувач от
публична продан /поради своята недобросъвестност, в това качество той не
може да придобие нито възложената му движима вещ на оригинерно
основание, нито възложения му недвижим имот с кратка давност/, тъй като
то е получено без основание. Привидният кредитор дължи и обезщетение за
всички причинени вреди. При възлагане на имота, върху който е насочено
изпълнението, в полза на взискателя, и при отпадане на изпълнителното
основание, въз основа на което е предприето принудителното изпълнение
върху имота, последният ще се счита собственост на длъжника поради липса
на изпълняемо право, което да оправдае прехвърлянето на собствеността.
Възлагането при публична продан на привиден кредитор не поражда
вещнопрехвърлителен ефект и когато той е платил нещо или дори всичко,
тъй като по разпределението не получава нищо или нещо по-малко от
предложената цена. Ефект няма, тъй като изначално той дължи връщане на
всичко, получено без основание, а ако то не е налице у него – обезщетение.
Това се отнася и за публична продан на движими вещи, макар те да се
придобиват на оригинерно основание. Ето защо дори привидният кредитор
да е платил всичко, той не придобива нищо.
Привидният кредитор не може да запази никакви права, придобити от
материалнонезаконосъобразния изпълнителен процес /злоупотребата с право
винаги има за последица порок на придобиването/. Той винаги дължи да
върне всичко получено, дори и в качеството на купувач от публична продан,
тъй като е получено без основание.
Към момента на публичната продан привидният кредитор-взискател
по изпълнението няма изпълняемо право и в рамките на спор за собственост
/по арг. на чл.483 ГПК/ длъжникът-собственик може да оспорва
законосъобразността на публичната продан, поддържайки че
постановлението за възлагане, макар и необжалвано и влязло в сила, няма
вещнопрехвърлителен ефект и купувачът от публичната продан не може да
придобие правото на собственост, защото собственикът на имота е нямал
качеството на длъжник по проведеното принудително изпълнение.
Прехвърлянето, извършено от съдебния изпълнител в полза на привидния
кредитор, е лишено от правно основание, вследствие на което е
недействително /арг. чл.55 ЗЗД/. Привидният взискател дължи връщане на
полученото без основание. Липсата на правно основание води до
неправомерност на създаденото икономическо състояние и задължение за
възстановяване на предишното положение.
2. По въпроса има ли качеството на длъжник в изпълнителното
производство или е трето за изпълнението лице този, който е дал своя вещ в
залог или ипотека за обезпечаване на чужд дълг в хипотезата, при която
изпълнението е насочено върху това имущество, има противоречива съдебна
практика.
Според едното становище, лицата по чл. 429, ал. 3 ГПК имат
качеството на страна – длъжник в изпълнителното производство, щом
изпълнението е насочено върху даденото от тях обезпечение на чуждото
задължение, тъй като по силата на закона са обвързани от субективните
предели на издадения срещу длъжника изпълнителен лист. Собственикът,
учредил вещно обезпечение на чужд дълг, по силата на закона е в правното
положение на длъжника по изпълнителния лист. На основание чл. 429, ал. 3
ГПК издаденият срещу длъжника изпълнителен лист има сила и срещу
лицето, ипотекирало имота си за обезпечаване задължението му, както и
срещу неговия частен праводател за ипотекирания имот, от което следва, че
тези лица се явяват длъжници по изпълнението, когато взискателят е
насочил изпълнението си върху имота. На това основание могат да обжалват
действията на съдебния изпълнител само в изрично посочените в чл. 435, ал.
2 ГПК случаи. Според другото становище разпоредбата на чл. 429, ал. 3 ГПК
предвижда, че изпълнителният лист има сила срещу лице, дало своя вещ в
залог или ипотека за обезпечение на дълга, когато взискателят насочва
изпълнението върху тази вещ. Тази разпоредба не променя процесуалното
му качество на трето лице в изпълнителното производство, поради което
допустимостта на жалбата следва да бъде преценявана именно от тази гледна
точка, като се съобразява, че по силата на чл. 435, ал. 4 ГПК трето лице може
да обжалва действията на съдебния изпълнител само когато изпълнението е
насочено върху вещи, които в деня на запора или възбраната се намират във
владение на това лице, при което по силата на чл. 437, ал. 2 ГПК жалбата
подлежи на разглеждане в открито заседание с призоваване на
жалбоподателя, длъжника и взискателя. Това се отнася и за приобретателя на
ипотекирания имот, който се явява трето за изпълнението лице и на това
основание разполага с правата по чл. 435, ал. 4 ГПК.
ОСГТК на ВКС намира следното:
Трето лице, чието право е засегнато от изпълнението, по смисъла на
чл.440 ГПК е всяко лице, което не е страна в производството по
принудително изпълнение, не е неин правоприемник и спрямо което
издаденият изпълнителен лист не разпростира своите субективни предели.
Принудителното изпълнение се изчерпва с прилаганите способи /вън от тях
принудително изпълнение няма/. Страни в процеса са засегнатите от
способа, а не „страните по делото“. Понятието „трето лице” се използва в
разпоредбите на чл.435, ал.4 и ал.5 ГПК, в които е уредено правото на жалба
на тези лица. Фактът на държането или владението на вещта, върху която е
насочено принудителното изпълнение, обуславя законността на
предприетото от съдебния изпълнител действие. С право на жалба срещу
него разполагат само тези трети за изпълнителния процес лица, които
упражняват фактическа власт върху вещите към момента на насочване на
принудително изпълнение върху тях, защото посягането върху тяхно
имущество за чужд дълг, извън случаите на чл.429, ал.3 ГПК, е незаконно.
Залогодателят и ипотекарният длъжник са обвързани от субективните
предели на издадения срещу длъжника изпълнителен лист съобразно
разпоредбата на чл.429, ал.3 ГПК. По тази причина те имат идентични на
длъжника в изпълнителното производство процесуално качество, съответно
права и задължения.
В материалното отношение с кредитора този, който е дал своя вещ в
залог или ипотека за обезпечаване на чужд дълг, не е длъжник, но в
изпълнителния процес той трябва да е страна, защото търпи принудата. Той
разполага с всички средства за защита, които законът признава на длъжника,
за да се защити от процесуалнонезаконосъобразното принудително
изпълнение. Той не може да бъде лишен от тях, независимо че по
изпълнителното дело други способи може да се осъществяват срещу главния
длъжник. Обективното материално право му дава и всички възражения, с
които разполага главният длъжник – чл. 151 ЗЗД. Изпълнителният лист има
сила не само срещу главния длъжник, но и за лицата, които са дали
обезпечения за неговия дълг – чл. 429, ал. 3 ГПК, дори процесът да не е
воден срещу него, нито заповедта за изпълнение да е издадена и срещу него.
Лицето, дало обезпечение за чуждо задължение, се ползва със защитата на
закона, а такава се дава на страна в изпълнителния процес, в който
единственият обект, към който се насочва принудителното изпълнение,
може да бъде само неговата вещ. Ако се приеме, че този, който е дал
обезпечение за чужд дълг се счита за трето лице, той би получил от закона
неадекватна и недостатъчна правна защита за разлика от положението, при
което той се признава за страна в изпълнителния процес.
Съдопроизводственият ред за разглеждане на жалбите, подадени от
заложния или ипотекарния длъжник, срещу постановлението за възлагане, е
този по чл. 437, ал. 1 ГПК. Длъжникът в процеса има право да участва в
наддаването, ако не е длъжник и по изпълняваното парично вземане – той
има правен интерес да плати чуждия дълг и така да се суброгира в правата на
удовлетворения кредитор и в изпълнителния лист, като по този начин осуети
проданта. Не може да бъде отречено правото му да избере да участва в
проданта, ако счита, че цената на имуществото, с което отговаря е по-ниска
от дълга, и така да се суброгира само до размера на платеното от него. Той
не купува свой имот и не плаща, за да придобие своята вещ, защото се
суброгира в правата на удовлетворения кредитор – всъщност той купува
дълг – имотът си остава негов, защото кредиторът вече е удовлетворен.
Неговото право да участва в наддаването не може да бъде отречено, поради
възможността да възникне конкуренция с първоначалния кредитор, ако част
от вземането не е обезпечена и двамата кредитори се окажат в положението
на хирографарни, тъй като първоначалният кредитор би бил поставен в
същото правно положение, и когато трето лице купи имота – суброгацията
ще настъпи по право с отчуждаването на имота, ще е за платената цена и
конкуренцията между хирографарните кредитори ще е същата. Това е
разликата с правното положение на поръчителя и другите лично задължени
лица, които не могат да се конкурират с първоначалния кредитор, когато
отговарят за целия дълг.
Разноските са за сметка на длъжника, защото се събират от
полученото, но се удовлетворяват предпочтително и не намаляват дълга.
3. По въпроса по какъв процесуален ред може да се релевира
недействителността на публичната продажба по чл. 496, ал. 3 ГПК, е налице
противоречива практика на състави на ВКС.
Според едното становище, тази недействителност може да се предяви
както чрез самостоятелен установителен иск, така и инцидентно като
преюдициален въпрос в производството по предявен иск за собственост на
имота, обект на проданта. Според другото становище недействителността по
чл. 496, ал. 3 ГПК може да се предяви само по пътя на обжалване на
постановлението за възлагане или чрез самостоятелен иск.
ОСГТК на ВКС намира следното:
Постановлението за възлагане е крайният акт, с който приключва
публичната продан. С него купувачът на публичната продан се легитимира
като собственик на имота. Публичната продан на недвижим имот е
деривативен способ за придобиване на вещни права и ако длъжникът не е
собственик на продавания имот, то и купувачът няма да стане собственик
/чл.496, ал.2 ГПК/. Законодателят е уредил способа за защита срещу влязло в
сила постановление за възлагане – исков ред, но не е ограничил формата на
искова защита. Позоваването на недействителността по принцип се
извършва от лице, чиито материални права са засегнати от принудителния
характер на публичната продан.
Въпросът за недействителността не е преюдициален, защото влиза в
предмета на делото по предявения иск за собственост и би имал значение и
за допустимия насрещен иск, че друг е собственик на същия имот. Тогава не
би могло да се обоснове недопустимост на възражение, което би се
преклудирало.
В хипотезите на чл.496, ал.3 ГПК, т.е. когато имотът е купен от лице,
което е нямало право да наддава, или при невнасяне на цената, публичната
продан е недействителна, като на общо основание тази недействителност
може да се релевира както чрез предявяване на нарочен установителен иск,
така и в производството по предявен иск за собственост върху имота, обект
на проданта, включително и чрез възражение на ответника.
Процесуалният закон не дава изричен отговор относно начина на
предявяването на недействителността, но същевременно и не създава
никакви ограничения в тази насока. При тълкуването на тази разпоредба
следва да се държи сметка за обстоятелството, че законодателят, за да
гарантира правната сигурност, е предвидил императивна забрана за
определена категория лица да участват в наддаването при публичната
продан. Ако поради някаква причина се стигне до нейното заобикаляне, то
това опорочава проданта до степен, че същата е недействителна.
Лице, което има правен интерес от позоваването на подобна
недействителност, може да я релевира в рамките на всеки допустим от ГПК
за целта съдебен процес и процесуален ред.
4. Има противоречива съдебна практика по въпроса допустим ли е иск
за обявяване недействителност на извършено от длъжника разпореждане със
запорирана вещ или вземане, респ. разпореждане с имот след вписване на
възбрана, предявен от лицето, в чиято полза е наложен запорът или
възбраната.
Според едното становище, такъв иск е допустим и следва да се
квалифицира по чл. 452, ал. 1 ГПК. Според обратното становище, такъв иск
е недопустим поради липса на правен интерес, тъй като търсената защита
следва от поредността на извършените вписвания, при което извършеното
разпореждане с възбранения имот е непротивопоставимо на вписалото
възбраната лице по силата на закона.
ОСГТК на ВКС намира следното:
С налагането на запора и съответно с вписването на възбраната на
длъжника се забранява да се разпорежда с вземането или вещта, както и да я
изменя, поврежда или унищожава /чл.451 ГПК/. Като обезпечение на иска
възбраната и запорът се допускат по всички видове искове – както
осъдителни искове за парични вземания, така и по искови производства, по
които ищецът е упражнил правото си на защита на конкретно свое
притезателно или потестативно материално право. Запорът и възбраната,
наложени в изпълнителното производство /чл. 449 – чл.450а ГПК/, при
насочено принудително изпълнение, имат за цел да препятстват длъжника да
извърши действия, с които да осуети или затрудни предприетото изпълнение
от взискателя.
Съобразно разпоредбата на чл. 452, ал. 1 ГПК извършените от
длъжника разпореждания със запорираната вещ или вземане след запора са
недействителни спрямо взискателя по изпълнителното производство и
присъединилите се кредитори, освен ако третото лице – приобретател, може
да се позове на чл. 78 ЗС. Според чл. 452, ал. 2 ГПК когато изпълнението е
насочено върху имот, недействителността има действие само за извършените
след вписването на възбраната разпореждания. От логическото тълкуване на
посочените разпоредби следва изводът, че разпоредителните действия на
длъжника са непротивопоставими на лицето, в чиято полза е наложен
запорът или възбраната. По силата на процесуалния закон това лице може да
се позове на непротивопоставимостта на наложената обезпечителна мярка,
без да е необходимо да води съдебен процес за обявяването на
недействителността, ако е имало качеството взискател, или качеството
присъединен кредитор в изпълнителното производство. Поради тази
непротивопоставимост лицето, в чиято полза е наложен запорът или
възбраната, може да осъществи принудително изпълнение върху
възбранения имот или запорираната движима вещ или вземане, но за него
липсва правен интерес от иск за обявяване недействителност на извършено от
длъжника разпореждане.
5. По въпроса дали има качеството на длъжник в изпълнителното
производство или трето за изпълнението лице платилият трудовото
възнаграждение на длъжника въпреки наложения запор, без да удържи
сумата по запора /чл. 512, ал. 3 ГПК, сега със ЗИД, ДВ, бр.86/2017 г., чл. 512,
ал. 4 ГПК/ е създадена противоречива съдебна практика.
Според едното становище предвидената в закона солидарна
отговорност на третото лице не му придава качеството на длъжник в
изпълнителното производство, тъй като не е обхванато от субективните
предели на издадения срещу длъжника изпълнителен лист, а за него на
основание чл.507, ал.З ГПК възникват само задължения на пазач на
вземането, при което всякакви разпореждания със същото са
непротивопоставими на взискателя. Предвидената в чл.512, ал.4 ГПК
солидарна отговорност на третото лице не е основание съдебният
изпълнител да предприема изпълнителни действия срещу него в качеството
му на длъжник, без взискателят да се е снабдил с изпълнителен лист срещу
това лице. Според другото становище действията на работодателя, платил
трудовото възнаграждение на длъжника въпреки наложения запор, го
превръщат в длъжник, като по искане на взискателя дължимата сума следва
да бъде събрана от него в рамките на вече образуваното изпълнително
производство въз основа на издадения срещу длъжника изпълнителен лист.
В хипотезата на чл.512, ал.З ГПК съдебният изпълнител може да предприеме
срещу третото задължено лице действия за принудително събиране не на
цялата дължима от длъжника сума, а само за сумата, която работодателят е
бил длъжен да удържи от трудовото му възнаграждение.
ОСГТК на ВКС намира следното:
Активната и пасивната легитимация в изпълнителния процес се
определят от изпълнителния лист. Взискател може да бъде само лицето,
което изпълнителният лист сочи като кредитор, а длъжник може да бъде
само лицето, което изпълнителният лист сочи като длъжник по вземането
или като лице, отговарящо за него. От това правило за надлежните страни,
има предвидени в закона изключения. Разпоредбите на чл. 429, ал. 2 и ал. 3
ГПК изрично определят издадения от съда изпълнителен лист срещу кого и в
какви хипотези може да бъде изпълняван и срещу кого има сила. Във всички
други случаи на отговорност за чужд дълг е нужен изпълнителен лист,
издаден срещу отговарящия. Съгласно чл. 507, ал. 3 ГПК след получаването
на запорното съобщение третото задължено лице има задълженията на пазач
спрямо дължимите от него вещи или суми. В чл. 512, ал. 4 ГПК се урежда
видът отговорност – „солидарна“ – спрямо взискателя лично, за лицето, което
плати трудовото възнаграждение на длъжника, заедно с третото задължено
лице. Това обаче може да стане единствено след снабдяване с изпълнителен
лист. Неизпълнението на задълженията за пазене не превръща лицето,
платило трудовото възнаграждение на длъжника въпреки наложения запор в
по-задължено лице от „третото”. Това лице не може да се поставя в понеблагоприятно положение от третото задължено лице. Предвидената в
закона солидарна отговорност на същото лице не му придава качеството на
длъжник в изпълнителното производство, тъй като не е обхванато от
субективните предели на издадения срещу длъжника изпълнителен лист.
6. По въпроса може ли да бъде издаден по реда на чл. 245, ал. 3, изр.
второ ГПК обратен изпълнителен лист за разноските, събрани в
изпълнителното производство в полза на взискателя от длъжника,
срещу когото е било допуснато предварително изпълнение, има
противоречива практика.
Според едното становище обратен изпълнителен лист се издава само за
онези суми, посочени в първоначалния изпълнителен лист, издаден въз
основа на съдебен акт, загубил своята изпълнителна сила, като не се
присъждат събраните от съдебния изпълнител разноски в незаконосъобразно
проведеното изпълнително производство. Като аргумент в подкрепа на тази
теза е изтъкнато, че за защита срещу присъждане на разноски в
изпълнителното производство е предвиден друг процесуален ред – жалба
срещу акт на съдебния изпълнител /чл. 435, ал. 2 ГПК/. Сочи се изрично, че в
случая трябва да се съобразят разясненията, свързани с приложението на
разпоредбата на чл.245, ал.3, изр. 2 ГПК, съдържащи се в т.13 на ТР №4/2013
г. от 18.06.2014 г. по т.д.№4/2013 г. на ОСГТК. Според тях обратен
изпълнителен лист по чл.245, ал.3, изр.2 ГПК се издава за “връщане на
сумите, получени въз основа на допуснатото предварително изпълнение” и
по-конкретно – получени въз основа на разпореждането за незабавно
изпълнение по чл.418 ГПК, като за издаване на обратния изпълнителен лист
е от значение дали в изпълнителното производство са събрани суми от
длъжника, от които да е постъпило плащане на взискателя, както и дали тези
суми подлежат на връщане предвид влязлото в сила решение за отхвърляне
на установителния иск или на определението за прекратяване на
производството по делото. Според другото становище с „обратния“
изпълнителен лист се присъждат и събраните в изпълнителното
производство разноски от длъжника, тъй като същите са получени от
взискателя въз основа на допуснатото предварително изпълнение.
ОСГТК на ВКС намира следното:
Според общото правило на чл.79, ал.1 ГПК разноските по изпълнението
са за сметка на длъжника без да се прави разлика дали принудителното
изпълнение се осъществява въз основа на влязъл в сила съдебен акт или
невлязъл в сила такъв /при допуснато предварително изпълнение на съдебно
решение/. Съобразно разпоредбата на чл. 245, ал.3, изр. второ ГПК /в
редакцията до 31.10.2017 г./ ако искът, по който е постановено решение,
ползващо се с предварително изпълнение, бъде отхвърлен, в полза на
длъжника се издава обратен изпълнителен лист за връщане на сумите или
вещите, получени въз основа на допуснатото предварително изпълнение на
отмененото решение. Посочената разпоредба дава израз на един от
основополагащите принципи в гражданското право – за предотвратяване на
неоснователно разместване на блага от имуществената сфера на едно лице в
тази на друго.
Ако в резултат на касационното обжалване осъдителният иск бъде
отхвърлен от ВКС /чл.293, ал.1 ГПК и чл.295, ал.1 ГПК/ или от въззивния
съд, на който делото е било върнато за ново разглеждане, и това решение
влезе в сила /чл. 294, ал.1 ГПК/, при спряно принудително изпълнение или
завършен изпълнителен процес, ищецът по неоснователния осъдителен иск
ще дължи връщане на недължимо полученото, както и обезщетение за
вредите от неоснователното принудително изпълнение. По този начин е
улеснена защитата срещу кредитор, който в действителност няма вземане.
Длъжникът е освободен от необходимостта да води искове. За всички
вземания на длъжника, които могат да бъдат несъмнено удостоверени от
съдебния изпълнител, защото за тях има данни в изпълнителното дело, се
издава обратен изпълнителен лист. Така длъжникът трябва да води иск само
за останалите настъпили вреди, които трябва да докаже. За събраната от
съдебния изпълнител окончателна такса също следва да се издаде обратен
изпълнителен лист. Тя е била платена за „удовлетворение“ на взискателя в
предизвикания от него материалнонезаконосъобразен изпълнителен процес.
Съдебният изпълнител не я дължи обратно, тъй като това е неговото законно
възнаграждение за надлежно свършена работа. Ето защо тя трябва да се
възстанови от взискателя.
Следователно при отмяната на решение, по което е постановено
предварително изпълнение и отхвърляне на иска, в полза на длъжника следва
да се издаде обратен изпълнителен лист както за връщане на сумите или
вещите, получени въз основа на допуснатото предварително изпълнение на
отмененото решение, така и за събраните разноски в полза на взискателя в
рамките на проведеното до момента изпълнително производство. В противен
случай длъжникът би се поставил в по-неблагоприятно положение от това
преди започване на принудителното изпълнение, въпреки че изпълнителният
титул въз основа на който е проведено това изпълнение е отпаднал с обратна
сила. Взискателят отделно би получил разноски, които не му се полагат,
именно поради отпадане на основанието, въз основа на което е било
постановено предварително изпълнение. В този случай защитата на
длъжника би била в отделно производство, което противоречи на идеята на
разпоредбата на чл. 245, ал.3, изр. второ ГПК, а именно, че на същия следва
да се възстанови всичко, което е дадено от него в изпълнителното
производство.
Това е обосновано и от общия правен принцип за обезщетяване на
причинените вреди, каквито в случая се явяват ненужно направените
разноски в материалнонезаконосъобразен изпълнителен процес.
В т. 13 на ТР №4/2013 г. от 18.06.2014 г. по т.д.№4/2013 г. на ОСГТК се
дава отговор на въпроса: „в кои хипотези се издава обратен изпълнителен
лист по чл. 245, ал. 3, изр. второ ГПК“, а актуалният въпрос е за кои вземания
на длъжника от провелия материалнонезаконосъобразно принудително
изпълнение кредитор, който в действителност няма вземане, се издава
обратен изпълнителен лист. Жалбата срещу постановлението за разноски не е
способ за защита, тъй като тя би била неоснователна в хода на изпълнението.
Докато изпълнението е висящо /не е прекратено поради отхвърлянето на
иска/, то е процесуалнозаконосъобразно и нито съдебният изпълнител, нито
съдът по жалбата могат да обсъждат дали в действителност има или няма
вземане.
С измененията на ГПК със ЗИДГПК /ДВ, бр.86/2017 г./ се дава отговор
на поставения преди това за тълкуване въпрос. Разпоредбата на чл. 245, ал.
3, изр. второ ГПК беше допълнена, като законодателят изрично предвиди, че
изпълнителен лист се издава както за връщане на сумите или вещите,
получени въз основа на допуснатото предварително изпълнение на
отмененото решение, така „и за събраните от длъжника такси и разноски в
изпълнителното производство”.
По изложените съображения общото събрание на гражданска и
търговска колегия на Върховния касационен съд на Република България

Р Е Ш И:

1. Възлагането при публична продан на привиден кредитор не поражда
вещнопрехвърлителен ефект.
2. Този, който е дал своя вещ в залог или ипотека за обезпечаване на
чужд дълг в хипотезата, при която изпълнението е насочено върху това
имущество, има процесуалното качество на длъжник в изпълнителното
производство.
3. Недействителността на публичната продан по чл. 496, ал. 3 ГПК
може да се релевира както чрез самостоятелен установителен иск, така и чрез
позоваване от ищеца и възражение на ответника в други производства.
4. Искът за обявяване недействителност на извършено от длъжника
разпореждане със запорирана вещ или вземане, респ. разпореждане с имот
след вписване на възбрана, предявен от лицето, в чиято полза е наложен
запорът или възбраната, не е допустим.
5. Лицето, платило трудовото възнаграждение на длъжника въпреки
наложения запор, без да удържи сумата по запора, няма качеството на трето
задължено лице, но отговаря лично пред кредитора наред с третото
задължено лице /чл. 512, ал. 3 ГПК, сега със ЗИДГПК, ДВ, бр.86/2017 г., чл.
512, ал. 4 ГПК/.
6. По реда на чл. 245, ал.3 , изр. второ ГПК /редакцията преди ЗИДГПК
ДВ. бр. 86/2017 г./ може да бъде издаден обратен изпълнителен лист за
разноските, събрани в изпълнителното производство в полза на взискателя от
длъжника, срещу когото е било допуснато предварително изпълнение.

Тълкувателно решение № 4 от 11.03.2019 г. по тълк. дело № 4/2017 г., ОСГТК на ВКС

  ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 4 от 11.03.2019 г. по тълк. дело № 4/2017 г., ОСГТК на ВКС   Възлагането при публична продан на привиден кредитор не поражда вещнопрехвърлителен ефект. Този, който е дал своя вещ в залог или ипотека за обезпечаване на чужд дълг в хипотезата, при която изпълнението е насочено върху това имущество, има […]

 

Автор: адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ,

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Възбраните подлежат на заличаване, когато правна норма допуска извършването на това – арг. от чл. 2 ПВ. В този случай на вписване подлежи акт (искането на молителя), с който се оповестява на всички трети лица, че обезпечителната нужда на кредитора вече не е налице в съответното съдебно производство. Този акт се вписва в специалната книга за вписване по чл. 33, б. „п“ ПВ, която се образува от молби за заличаване на ипотеки и възбрани и за констативни протоколи.

Искане за заличаване до съдията по вписванията могат да направят съдът и съответният орган по принудително изпълнение, поискал вписване на възбраната – арг. от чл. 31, ал. 1 ПВ. В съдебната практика се посочва, че в искането на молителя трябва да е ясно посочен органът по принудително изпълнение, който иска заличаването, както и с кой акт е наложена възбраната – вж. Определение № 425 от 18.12.2008 г. по ч. гр. д. № 1516/2008 г., V г. о. на ВКС. В искането трябва да е посочен номерът на делото, да са идентифицирани кредиторът, в чиято полза е наложена възбраната, и длъжникът по изпълнителното дело или ответникът в съдебния процес, както и да е извършено описание на имота съобразно изискванията по ПВ. От съдържанието на искането трябва да става ясно дали се извършва пълно или частично заличаване на възбраната.

Това положение ще се запази и при въвеждане на имотен регистър в съответен съдебен район – арг. от чл. 31 и сл. Наредба № 2/2005 г. На вписване ще подлежи молбата на длъжностното лице, на което със закон е възложено да обезпечава вземания чрез налагане на възбрана – чл. 33, т. 3 Наредба № 2/2005 г. Заличаването ще се вписва по част „Д“ от имотната партида, в която трябва да се посочи още основанието и датата на вписване – чл. 23, ал. 1, т. 5 Наредба № 2/2005 г.

При искане за заличаване на възбрана се дължи държавна такса в размер на 7,50 лв. – чл. 3, ал. 1 във вр. с чл. 5 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенция по вписванията. Тя трябва да е преведена по специалната сметка на Агенция по вписванията. Към искането на молителя трябва да е приложен платежен документ, доказващ внасяне на държавната такса. Ако такъв документ липсва, съдията по вписванията трябва да постанови отказ от вписване. Не се дължи заплащане на държавна такса в хипотезите на чл. 84 ГПК и чл. 5 ЗДТ.

Хипотези на заличаване на възбрана са налице, когато съответният съдебен орган или орган по принудително изпълнение констатира наличието на основание, което е несъвместимо с нуждата на кредитора от наложената обезпечителна мярка. По-често срещаните хипотези в тази насока са няколко.

Първо, заличаване на възбрана поради изтичане на преклузивния срок по чл. 390, ал. 3 ГПК за предявяване на иска или отмяна на обезпечението поради отпадане на предпоставките за неговото допускане. Актът, с който законодателят е предвидил да се извършва отмяната на наложеното обезпечение е влязло в сила определение – чл. 402, ал. 1 и 3 ГПК. Въз основа на това определение съдията по вписванията извършва заличаване на наложената възбрана – така Определение № 516 от 22.10.2012 г. по ч. гр. д. № 526/2012 г., I г. о. на ВКС; Определение № 182 от 03.05.2011 г. по ч. гр. д. № 496/2010 г., I г. о. на ВКС. Това означава, че в посочената хипотеза към молбата на молителя трябва да е приложено и определението на съда, с което се отменя наложената възбрана.

Този ред за отмяна на възбраната се прилага и в случаите, при които изпълнителното производство е прекратено или приключено на някое от основанията по чл. 433, ал. 1 и 2 ГПК и по него са налице обезпечителни възбрани. В тези случаи съдебният изпълнител няма правомощие служебно да поиска заличаване на възбраните на основание чл. 433, ал. 3 ГПК. Възбраните ще останат незаличени, докато компетентният съд не издаде определение по чл. 402, ал. 3 ГПК и молителят не поиска въз основа на него заличаване – вж. Решение № 295 от 15.02.2019 г. по гр. д. № 1626/2018 г., IV г. о. на ВКС

Второ, замяна на възбраната с друга обезпечителна мярка по реда на чл. 398 ГПК. Възбраната може да бъде заменена от съда, който има правомощие по искане на една от страните в съдебния процес, след като уведоми другата страна и вземе предвид възраженията й, направени в тридневен срок от съобщението, да допусне замяна на един вид обезпечение с друг. Законът допуска още една възможност за замяна на възбраната с друго обезпечение. Предвидено е, че при обезпечение на оценим в пари иск ответникът може винаги да замени без съгласието на другата страна допуснатото от съда обезпечение със залог в пари или в ценни книжа съгласно чл. 180 и 181 ЗЗД. Това обаче не се отнася до обезпечение на искове за собственост.

Трето, доброволен отказ на кредитора от наложената възбрана. Такъв отказ най-често се извършва в изпълнителното производство по ГПК или ДОПК, в което кредиторът иска от съдебния изпълнител да вдигне наложените възбрани върху имотите на длъжника. В този случай съдебният изпълнител трябва да се подчини на искането на кредитора, стига той да е заплатил авансово дължимите такси във връзка със заличаване на наложените възбрани, и да поиска от съдията по вписванията да вдигане възбраните на основание чл. 31, ал. 1 ПВ.

Четвърто, заличаване на възбраните поради несъразмерност с размера на задължението – чл. 442а, ал. 2 ГПК. Тази несъразмерност трябва да бъде отчетена от съдебния изпълнител вследствие на изрично възражение от длъжника и анализ на няколко фактора: всички данни и обстоятелства по делото, процесуалното поведение на длъжника и възможността вземането да остане неудовлетворено.

Пето, заличаване на възбраните при прекратяване или приключване на принудителното изпълнение по чл. 433 ГПК или чл. 225 ДОПК. В тези случаи трябва да се приложат правните последици на чл. 433, ал. 3 ГПК и чл. 225, ал. 2 ДОПК. Наложените възбрани трябва да бъдат вдигнати „служебно“ от съдебния изпълнител. Служебното вдигане на наложените възбрани означава, че съдебният изпълнител трябва да констатира влизане в сила на постановлението за прекратяване или разпореждането за приключване на изпълнителното дело и по своя инициатива да отправи искане за заличаване на възбраните. Тук обаче е налице едно практическо усложнение, което възниква от противоречивото тълкуване в съдебната практика на термина „служебно“ вдигане на наложените възбрани в разпоредбите на чл. 433, ал. 3 ГПК и чл. 225, ал. 2 ДОПК.

Според някои съдебни решения това означава, че съдебният изпълнител не трябва да заплаща държавна такса в полза на Агенция по вписванията при искане за заличаване на възбрана – вж. напр. Определение № 84 от 14.01.2019 г. по ч. гр. д. № 2829/2018 г., VIII гр. с-в на ОС-Пловдив. В съдебния акт е изтъкнато и обстоятелството, че молителят в производството е държавен съдебен изпълнител и като такъв той попада в обхвата на дефиницията за „държавни учреждения“ по смисъла на чл. 84, т. 1 ГПК, поради което е прието, че той всякога е освободен от заплащане на държавна такса. В конкретния казус обаче не е отчетено, че кредитор по изпълнителното дело е търговско дружество, събира се частно вземане и процесуалният ред за принудително изпълнение е този по ГПК, макар и органът по принудително изпълнение да е държавен съдебен изпълнител.

Според други съдебни актове изразът „служебно“ вдигане на възбраните не дава основание да се мисли в насока, че съдебният изпълнител не трябва да заплаща държавна такса при заличаване на възбраната – вж. Определение № 34 от 07.01.2019 г. по ч. гр. д. № 2748/2018 г. на ОС-Пловдив.

Според мен по-правилно е второто становище в съдебната практика. В разпоредбите на чл. 433 ГПК и чл. 225 ДОПК не е налице текст, който изрично да освобождава молителя (съдебния изпълнител) в производството по вписване от заплащане на държавна такса. Такъв текст не е налице и в чл. 84 ГПК, чл. 5 ЗДТ, ПВ или ЗКИР. Поради това като че ли е по-правилно да се приеме, че приложение трябва да намери разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенция по вписванията. Според нея дължимата държавна такса за заличаване е в размер на половината държавна такса, която се събира за вписване на възбрана. Тоест, за заличаване се дължи държавна такса в размер на 7,50 лв.

Тук трябва да се допълни още, че тази държавна такса не остава в тежест на съдебния изпълнител. Преди да прекрати или приключи изпълнителното дело той трябва да съобрази разпоредбите на чл. 79 ГПК. Според тях разноските по изпълнителното дело са за сметка на длъжника. Важно е обаче да бъдат отчетени изключенията от принципа, които са относими към разглежданото усложнение. Ако производството се прекрати на някое от основанията по чл. 433 ГПК, разноските са за сметка на кредитора, освен поради плащане, направено след започване на изпълнителното производство. Разноските са за сметка на кредитора и когато изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или бъдат отменени от съда. Струва ми се, че тези разпоредби ясно посочват, че разноските за вдигане на възбраната ще се дължат или от кредитора, или от длъжника. Това е въпрос, който трябва да се преценява съобразно конкретната правна обстановка по изпълнителното дело.

Шесто, заличаване на общите възбрани след приключване на производството по несъстоятелност по чл. 735 ТЗ във вр. с чл. 738 ТЗ. Тук трябва да се има предвид, че в съдебната практика на ВКС се приема, че прекратяването на действието на общата възбрана, наложена в производството по несъстоятелност, е последица от прекратяване на производството по несъстоятелност с решение по чл. 735, ал. 1 ТЗ. Съгласно чл. 735, ал. 2 ТЗ с решението за прекратяване на производството по несъстоятелност по ал. 1, съдът постановява заличаване на търговеца, освен ако са удовлетворени всички кредитори и е останало имущество. Именно по тези въпроси съдът по несъстоятелност е задължен да се произнесе с решението си по чл. 735 ТЗ, но не и относно прекратяване действието на наложената обща възбрана, което прекратяване настъпва по силата на закона, съгласно разпоредбата на чл. 738, ал. 1 ТЗ. Поради това, че прекратяването на действието на общата възбрана настъпва по силата на закона, дали съдът по несъстоятелност ще го посочи или не в решението си като последица от прекратяването на производството по несъстоятелност, е без правно значение за настъпването на тази последица. Съгласно чл. 738, ал. 2 ТЗ общата възбрана се заличава служебно от момента на вписване на решението за прекратяване на производството по несъстоятелност. Служебното заличаване следва да се разбира, че е относимо до съдията по вписванията за техническото му оформяне, като не се налага изричен акт съгласно чл. 31, ал. 2 ПВ – вж. Определение № 607 от 04.08.2014 г. по ч. гр. д. № 3745/2014 г., III г. о. на ВКС; Определение № 386 от 30.05.2013 г. по възз. ч. гр. д. №  374/2013 г. на ОС-Добрич.

Седмо, заличаване на индивидуална възбрана след продажба на имот в производството по несъстоятелност. В този случай трябва да се вземе предвид, че синдикът е страна по договора за продажба на имущество от масата по несъстоятелност, когато е извършена с разрешение на съда по реда на чл. 718 ТЗ и следователно може да иска от съдията по вписванията извършване на съответното действие – вписвания, отбелязвания и тяхното заличаване в случаите, предвидени в закон – чл. 569, т. 5 ГПК. Ако има постановен отказ за заличаване на възбрани от съдията по вписванията, то определението за отказ се връчва на страните в нотариалното производство като заинтересовани лица – чл. 32а, ал. 4 ПВ, от което следва, че синдикът може да обжалва това действие като иска отмяната му – така Определение № 681 от 22.10.2015 г. по гр. д. № 4365/2015 г., IV г. о. на ВКС.

Осмо, заличаване на възбрана по искане на заинтересовано лице, което има правен интерес от извършване на заличаването. Такава хипотеза е налице, когато гаранцията или обезпечението не са послужили. В този случай към молбата с искане за заличаване трябва да е приложено и удостоверение от органа, наложил възбраната, с разрешение за извършване на заличаването – чл. 31, ал. 2 ПВ. Такава хипотеза на заличаване на възбраната по искане на заинтересовано лице е предвидена само при действието на персоналната система на вписване по ПВ. При реалната система на вписване по ЗКИР обаче не е налице такава законова възможност. Това е особеност, която трябва да бъде съобразена при въвеждането на имотен регистър в съответния съдебен район.

Хипотези на заличаване на възбрана

  Автор: адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ, доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Възбраните подлежат на заличаване, когато правна норма допуска извършването на това – арг. от чл. 2 ПВ. В този случай на вписване подлежи акт (искането на молителя), с който се оповестява на всички трети лица, че обезпечителната […]

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ,

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

ПРОЦЕДУРА ПО РЕГИСТРАЦИЯ

Заявители на марки могат да бъдат както български физически и юридически лица, така и чуждестранни такива, като чуждите физически и юридически лица извършват действия пред Патентното ведомство чрез местен представител по индустриална собственост. Българският закон не изисква заявителят непременно да е производствено или търговско предприятие, което да произвежда или търгува със стоките, съответно да извършва услугите, за които желае да регистрира марката.
За получаване на регистрация на марка е необходимо да се подаде заявка в Патентното ведомство на Република България – директно, по пощата, по факс или по електронен път. Когато заявката се подава по електронен път, идентификация чрез уникален идентификатор на заявителя и на представителя по индустриална собственост, както и електронен подпис по смисъла на Закона за електронния документ и електронния подпис не са задължителни. При подаване чрез факс, оригиналите на документите трябва да бъдат получени в Патентното ведомство в едномесечен срок от датата на факса. Върху изпратените оригинални документи трябва ясно да бъде отбелязана датата на изпращането на факса.
Следва проверка дали са изпълнени изискванията от ЗМГО за установяване датата на подаване. За дата на подаване се счита датата, на която в Патентното ведомство са получени следните документи:

  • искане за регистрация;
  • името и адресът на заявителя;
  • изображение на марката;
  • списък на стоките или услугите, за които се иска регистрация;
  • за колективни и сертификатни марки – правилата за тяхното използване.

Когато тези изисквания не са изпълнени, заявката се смята за неподадена.
Когато са изпълнени всички изисквания, заявката се вписва във входящия регистър на Патентното ведомство на заявките за марки с входящ номер и дата на подаване, които се отбелязват върху нея.
За всяка заявка с установена дата на подаване се проверява дали е приложен документ за платени такси за заявяване, експертиза и публикация. Когато документът не е приложен, на заявителя се предоставя едномесечен срок за отстраняване на недостатъка. До един месец след изтичането на този срок таксите могат да бъдат платени в двоен размер. Ако в този срок таксите не са заплатени заявката се смята за оттеглена.
Заявката трябва да се отнася до една марка, предназначена за стоки и/или услуги от един или повече класове по Международната класификация на стоките и услугите. Заявката съдържа:

  • искане за регистрация;
  • идентификационни данни на заявителя;
  • идентификационни данни на представителя по индустриална собственост, когато такъв е упълномощен, в т.ч. пълномощно;
  • адрес за кореспонденция, ако има такъв;
  • претенция за приоритет, ако такъв се претендира, в т.ч. приоритетен документ. Когато има претенция за конвенционен приоритет, в заявката се посочват датата и номерът на първата заявка и страната, в която е подадена. При претенция за изложбен приоритет, в заявката се посочват датата на излагане на стоките или услугите и страната, в която е организирана изложбата;
  • указание за вида на марката;
  • изображение на марката, когато тя е комбинирана, фигуративна или триизмерна или изписване на марката, когато е словна. Изображението на марката трябва да бъде ясно и годно за възпроизвеждане в размер 7/7 см. Към заявката може да се приложи изображение на марката и на електронен носител. Когато марката е триизмерна, изображението трябва да показва нейната триизмерност. Ако един изглед не дава представа за цялостната форма, изображението може да включва и допълнителни изгледи;
  • описание на марката и/или указване на словните й елементи и начинът на изписването им – с букви на кирилица или на латиница, и/ или указание за цвета/цветовете, когато изображението на заявената марка е цветно;
  • данни за предходна заявка, в случаите на разделяне на заявката;
  • списък на стоките и/или услугите и класовете им по Международната класификация на стоките и услугите;
  • декларация за отказ от изключително право върху елемент от марката;
  • номер, дата и приоритет на заявката или регистрацията на марка на Общността, за която е поискано преобразуване в национална заявка;
  • опис на приложените към заявката документи;
  • подпис;
  • за колективни и сертификатни марки се прилагат и правила за използване;
  • документ за платени такси за заявяване, експертиза и публикация.

Заявката трябва да бъде подписана от заявителя или от неговия представител по индустриална собственост. Когато заявителят е юридическо лице, заявката се подписва от лицето, което го представлява по закон. При заявител юридическо лице или едноличен търговец, се изисква и поставянето на печат.
В двумесечен срок от представяне на документа за платени такси се извършва формална експертиза. В случай че при нея се установят недостатъци, заявителят се уведомява и му се предоставя двумесечен срок за отстраняването им. Ако в този срок заявителят не отстрани недостатъците производството се прекратява. Когато при проверката се установи, че заявката не се отнася до една марка, в рамките на посочения двумесечен срок, заявителят може да раздели заявката, като разделените заявки запазват датата на подаване, съответно приоритетната дата на първоначалната заявка. При разделяне на заявката се заплаща такса за заявяване, експертиза и публикация, като съдържанието на разделената заявка не трябва да се различава от съдържанието на първоначалната заявка.
В тримесечен срок от приключване на формалната експертиза или от публикацията на международната регистрация в официалния бюлетин на Патентното ведомство, се извършва експертиза относно наличието на абсолютни основания за отказ. Когато има основание за отказ за всички или за част от стоките или услугите, заявителят се уведомява като се посочват мотивите за отказа и му се предоставя тримесечен срок за възражение. Ако в рамките на този срок, заявителят не отговори, възрази неоснователно или не ограничи списъка на стоките или услугите се взема решение за пълен или частичен отказ. При частичен отказ, заявителят има възможност  в двумесечен срок от получаване на решението или в производството по разглеждане на жалби срещу решения за отказ да подаде молба за разделяне на заявката.
В едномесечен срок след приключване на експертизата относно наличието на абсолютни основания за отказ, всяка заявка, която отговаря на изискванията на закона се публикува в официалния бюлетин на Патентното ведомство. Международните регистрации, по които Република България е посочена страна, се публикуват в едномесечен срок от уведомяване на ведомството за международната регистрация.
В тримесечен срок от публикацията на марката всяко лице може да подаде възражение срещу регистрацията, респ. срещу признаване на действието на международна регистрация на територията на Република България й въз основа на абсолютните основания за отказ. Възражението се разглежда от отдела по опозиция, като лицето, подало възражението не е участник в производството по заявката. Възражението се изпраща на заявителя, респ. притежателя на международната регистрация, който може да представи становище по него.
В тримесечен срок от публикацията на заявката, определени лица, посочени в закона могат да подадат опозиция срещу регистрацията на марка, респ. срещу признаване на действието на международна регистрация на територията на Република България. Опозицията срещу признаване на действието на международна регистрация се подава в срока между шестия и деветия месец от публикацията на международната регистрация в официалния бюлетин на Патентното ведомство.Опозицията се подава в два екземпляра, като тя трябва да:

  •     е мотивирана;
  •     съдържа данни за лицето, подало опозицията;
  •     съдържа данни за марката, обект на опозицията;
  •     съдържа правното основание, на което се базира;
  •     е придружена с доказателства, когато това е необходимо;
  •     е придружена с доказателства за общоизвестността или известността на марката, когато опозицията се основава на общоизвестна марка или марка, ползваща се с известност;
  •     е придружена с документ за платена такса.
  •     е мотивирана;
  •     съдържа данни за лицето, подало опозицията;
  •     съдържа данни за марката, обект на опозицията;
  •     съдържа правното основание, на което се базира;
  •     е придружена с доказателства, когато това е необходимо;
  •     е придружена с доказателства за общоизвестността или известността на марката, когато опозицията се основава на общоизвестна марка или марка, ползваща се с известност;
  •     е придружена с документ за платена такса.

Следва извършване на проверка за допустимост и формална редовност на опозицията.

В случай че опозицията е недопустима, се взема решение за необразуване на производство. Когато се констатират недостатъци по формалната редовност на опозицията, на опонента се предоставя двумесечен срок за отстраняването им. В случай, че формалните недостатъци не бъдат отстранени, се постановява решение за прекратяване на производството.
Опозицията се разглежда от тричленни състави на отдела по опозиция, които се състоят от трима експерти, единият от които е председател на състава. Страните се уведомяват, че е образувано производство по опозицията, като единият екземпляр от опозицията заедно с доказателствата се изпраща на заявителя на марката, обект на опозиция. Едновременно с това на страните се предоставя тримесечен срок за постигане на споразумение, който започва да тече от датата на изпращане на уведомлението. Този срок може да се удължава двукратно с по три месеца по писмено искане, подписано от страните. Когато страните депозират споразумение, се постановява решение за прекратяване на производството по опозицията. Ако в предвидения за това срок, не бъде постигнато споразумение на заявителя се предоставя двумесечен срок за отговор по опозицията. При представяне на отговор, той се изпраща на опонента за становище, за което му се предоставя едномесечен срок. Съответно при липса на отговор от страна на заявителя се постановява решение въз основа на опозицията и приложените към нея доказателства. С отговора по опозицията, заявителят има възможност да поиска от ответната страна да представи доказателства за реално използване на по-ранната марка в петгодишния период, предхождащ публикацията на заявката, които следва да се представят в двумесечен срок. Единият екземпляр от доказателствата за реално използване на по-ранната марка се изпраща на заявителя като му се предоставя едномесечен срок за становище. Ако опонентът не представи доказателства за реално използване на по-ранната марка, се постановява решение за отхвърляне на опозицията като неоснователна. Съставът на отдела по опозиция постановява решение в рамките на шест месеца от приключване на размяната на кореспонденция между страните. При неоснователност на опозицията, се постановява решение за отхвърлянето й. Когато тя е основателна се взема решение за пълен или частичен отказ на регистрацията на марката.
В едномесечен срок от изтичане на срока по чл. 38б, ал. 2 или 3 на ЗМГО, когато не е подадена опозиция или когато опозицията е отхвърлена изцяло или частично като неоснователна с влязло в сила решение, на заявителя се изпраща уведомление за плащане на такси за регистрация, публикация и издаване на свидетелство и му се предоставя едномесечен срок за плащането им. Таксите могат да бъдат платени в двоен размер до един месец след изтичането на предоставения срок.
При заплащане на таксите, в установения то закона срок се взема решение за регистрация на марката. Марката се вписва в Държавния регистър на марките, публикува се в официалния бюлетин на Патентното ведомство и на заявителя се издава свидетелство за регистрация.

ПРАВА, ПРОИЗТИЧАЩИ ОТ ИЗДАДЕНИЯ ЗАЩИТЕН ДОКУМЕНТ

Правото върху марка, което възниква с нейната регистрация, включва правото на притежателя й да я използва, да се разпорежда с нея и да забрани на трети лица без негово съгласие да използват в търговската дейност знак, който е идентичен или сходен на нея. Забраната за използване включва поставянето на знака върху стоките или върху техните опаковки, предлагането на стоките с този знак за продажба или пускането им на пазара, или съхраняването им с тези цели, както и предлагането или предоставянето на услуги с този знак, вносът или износът на стоките с този знак и използването на знака в търговски книжа и в реклами.
Когато марката е притежание на няколко лица и между тях не е уговорено друго, всяко от тях може да я използва в пълен обем. Правото да се разпореждат с марката (да я прехвърлят, да сключват лицензионни договори, да я залагат и предоставят като обезпечение) се упражнява съвместно от всички съпритежатели, като трябва да е налице тяхното писмено съгласие.

ОБЖАЛВАНЕ

Заявител на марка, който е получил:

  • решение за отказ на регистрацията на абсолютни основания
  • решение за прекратяване на производството по формална експертиза
  • решение на отдела по опозиция

може да подаде жалба срещу това решение пред отдел “Спорове” на Патентното ведомство. За да отговаря на законовите изисквания за допустимост, жалбата трябва:

  • да е подадена не по-късно от три месеца, считано от датата, на която жалбоподателят е получил решението
  • да е придружена от документ за платена такса.

Когато се установи, че тези условия не са изпълнени, на молителя се предоставя едномесечен срок за отстраняването им, в противен случай жалбата е недопустима и производство по нея не се образува. За да отговаря на законовите изисквания за формална редовност, всяка допустима жалба трябва:

  • да съдържа данни за заявката на марката и за жалбоподателя, както и мотиви срещу обжалваното решение
  • когато жалбата се подава чрез представител по индустриална собственост, към нея трябва да се приложи пълномощно на представителя, ако до този момент то не е представено по преписката.

Когато се установи, че тези две условия не са изпълнени, на молителя се предоставя едномесечен срок за отстраняването им, в противен случай жалбата е формално нередовна и производството по нея се прекратява с решение на председателя на Патентното ведомство. Производството се прекратява и тогава, когато жалбоподателят сам оттегли жалбата. Всяка допустима и формално редовна жалба се разглежда от състав на отдел “Спорове”, който се назначава със заповед на председателя на Патентното ведомство и се състои от двама държавни експерти и един юрист. Съставът разглежда мотивите на експертизата за отказ на регистрацията, за прекратяване на производството или за отхвърляне на опозицията, както и мотивите на жалбоподателя и изготвя становище по жалбата, въз основа на което председателят на Патентното ведомство взема решение. Когато жалбата е основателна, председателят на Патентното ведомство или оправомощен от него заместник-председател отменя решението за отказ, за прекратяване на производството или за отхвърляне на опозицията и постановява решение, с което:

  • връща заявката за регистрация на марката – когато е отменил решение за отказ на регистрация;
  • възобновява производството – когато е отменил решение за прекратяването му;
  • връща заявката за повторно разглеждане – когато е установил процедурни нарушения в производството по извършване на експертиза или опозиция.

Посочените решения не подлежат на обжалване по съдебен ред.
Когато жалбата е неоснователна, председателят на Патентното ведомство или оправомощен от него заместник-председател  постановява решение, с което потвърждава решението за отказ на регистрацията, за прекратяване на производството или за отхвърляне на опозицията. Тези решения могат да се обжалват по съдебен ред в тримесечен срок от получаване на решението. Компетентен да разглежда жалбите срещу решенията на председателя на Патентното ведомство е Административен съд – гр. София. Решенията на Административен съд – гр. София могат да се обжалват пред Върховния административен съд, чието решение е окончателно.

ИСКАНИЯ ЗА ОТМЕНЯНЕ И ЗАЛИЧАВАНЕ НА РЕГИСТРАЦИЯ

Всяко лице, което счита, че една регистрирана марка:

  • в петгодишен срок от датата на регистрацията й не е започнала да се използва реално на територията на Република България от своя притежател или с негово съгласие за стоките или услугите, за които е регистрирана, или използването й е било преустановено за непрекъснат петгодишен период от време;
  • е станала обичайно означение за стоката или услугата, за която е регистрирана или
  • се използва по начин, който въвежда в заблуждение потребителите относно естеството, качеството или географския произход на стоките или услугите, за които марката е регистрирана

може да подаде искане за отменяне на регистрацията на тази марка.
Всяко лице, което счита, че регистрацията на марка е била извършена:

  • в нарушение на изискванията за прилагане на ЗМГО по отношение на физическите и юридическите лица
  • в противоречие с абсолютните основания за отказ на регистрация, предвидени в същия закон

може да подаде искане за заличаване на регистрацията на тази марка.
Всяко лице с правен интерес, което счита, че една марка е регистрирана:

  • в противоречие с относителните основания за отказ на регистрация, предвидени в ЗМГО
  • е регистрирана недобросъвестно, което е установено с влязло в сила съдебно решение
  • е регистрирана от агент или представител на притежателя й без неговото съгласие
  • е регистрирана в нарушение на по-ранно право на интелектуална собственост
  • регистрираната марка се състои от или съдържа фирмата на друго лице

може да подаде искане за заличаване на регистрацията на тази марка.
Исканията могат да се подават в рамките на целия период на действие на регистрацията до отдел “Спорове” на Патентното ведомство. За да отговаря на законовите изисквания за допустимост, искането трябва:

  • да е придружено от документ за платена такса;
  • да съдържа доказателства за правния интерес на молителя, ако такъв се изисква;
  • да е подадено поне 5 години след регистрацията на марката, ако се иска отмяната й поради неизползване.

Когато се установи, че тези условия не са изпълнени, на молителя се предоставя едномесечен срок за отстраняването им, в противен случай искането е недопустимо и производство по него не се образува. За да отговаря на законовите изисквания за формална редовност, всяко допустимо искане трябва:

Когато се установи, че тези условия не са изпълнени, на молителя се предоставя едномесечен срок за отстраняването им, в противен случай искането е недопустимо и производство по него не се образува. За да отговаря на законовите изисквания за формална редовност, всяко допустимо искане трябва:

  • да съдържа данни за молителя, да е мотивирано и да е придружено от доказателства, когато това е необходимо;
  • да е подадено в два екземпляра, както и доказателствата към него;
  • когато искането се подава чрез представител по индустриална собственост, към него трябва да се приложи пълномощно на представителя.

Когато се установи, че тези условия не са изпълнени, на молителя се предоставя едномесечен срок за отстраняването им, в противен случай искането е недопустимо и производство по него не се образува. За да отговаря на законовите изисквания за формална редовност, всяко допустимо искане трябва:

  • да съдържа данни за молителя, да е мотивирано и да е придружено от доказателства, когато това е необходимо
  • да е подадено в два екземпляра, както и доказателствата към него
  • когато искането се подава чрез представител по индустриална собственост, към него трябва да се приложи пълномощно на представителя.

Когато се установи, че тези условия не са изпълнени, на молителя се предоставя едномесечен срок за отстраняването им, в противен случай искането е формално нередовно и производството по него се прекратява с решение на председателя на Патентното ведомство. Производството се прекратява и тогава, когато молителят сам оттегли своето искане или срокът на закрила на атакуваната марка междувременно изтече.
Всяко допустимо и формално редовно искане се разглежда от състав на отдел “Спорове”, който се назначава със заповед на председателя на Патентното ведомство и се състои от трима държавни експерти и двама юристи. Съставът дава възможност на притежателя на атакуваната марка да възрази срещу искането, както и на молителя да изрази становище по възражението. Съставът е оправомощен да иска от страните допълнителни доказателства с цел изясняване на фактите и обстоятелствата по спора.
След като разгледа мотивите на двете страни и проучи представените доказателства, съставът изготвя становище по искането, въз основа на което се взема решение. Когато искането е основателно, председателят на Патентното ведомство или оправомощен от него заместник-председател взема решение за пълно или частично отменяне, респ. заличаване на регистрацията. Когато искането е неоснователно, председателят на Патентното ведомство или оправомощен от него заместник-председател постановява решение, с което отхвърля искането. Тези решения могат да се обжалват по съдебен ред в тримесечен срок от получаването им от лицето, чиито права и законни интереси са засегнати. Компетентен да разглежда жалбите срещу решенията на председателя на Патентното ведомство е Административен съд – гр. София. Решенията на Административен съд – гр. София могат да се обжалват пред Върховния административен съд, чието решение е окончателно.

ПРАВНИ ПОСЛЕДИЦИ ОТ ОТМЕНЯНЕТО И ЗАЛИЧАВАНЕТО НА РЕГИСТРАЦИЯТА

Отменянето на регистрацията на марка при неизползване има действие от началото на петгодишния период на неизползване. В останалите случаи, отменянето на регистрацията има действие от датата на подаване на искането за отменяне.
Заличаването на регистрация на марка има действие от датата на подаване на заявката.

 

Изтичник: www.bpo.bg

Регистрация на търговска марка

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ, доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   ПРОЦЕДУРА ПО РЕГИСТРАЦИЯ Заявители на марки могат да бъдат както български физически и юридически лица, така и чуждестранни такива, като чуждите физически и юридически лица извършват действия пред Патентното ведомство чрез местен представител по индустриална собственост. Българският закон не […]

 

Автор: адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ,

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Статията предлага тълкуване на разпоредбата на чл. 453, т. 5 ГПК (Обн. ДВ, бр. 86 от 2017 г.). Тя е сравнително нова за правния мир и съдебната практика тепърва трябва да се ориентира към нейното тълкуване и правилно прилагане. С оглед на това, в статията анализирам частната хипотеза на вписан договор за наем или договор за аренда на земеделска земя и въпросът за защита на наемателя и арендатора при вписана възбрана и реализирана публична продан на имота. Анализирам и хипотезата на въвод във владение на купувача в продадения на публична продан имот или земеделска земя и възможностите за защита на наемателя или арендатора, който го държи към този момент. Изложените тези са съобразени с практиката на ВКС по поставените въпроси, както и с релевантната съдебна практика на други съдилища от цялата страна.

Според чл. 453, т. 5 ГПК на взискателя и на присъединените кредитори по изпълнителното дело не могат да се противопоставят договори за наем и аренда, както и всички споразумения, с които се предоставя ползването и управлението на възбранения недвижим имот. Тук трябва да се вземе предвид, че в зависимост от съдържанието на клаузите в договорите тези актове могат да бъдат квалифицирани като актове на обикновено управление или на разпореждане. Поради това в съдебната практика на ВКС е проведено разграничение в светлината на чл. 453 ГПК, което има съществено значение както за кредитора по изпълнителното дело, така и за купувача от публичната продан. Нека разгледаме малко по-подробно тази практика на ВКС.

В Решение № 129 от 30.06.2015 г. по гр. д. № 268/2015 г., I г. о. на ВКС, постановено по чл. 290 ГПК, е прието, че целта на изпълнителното производство при изпълнение, насочено върху недвижим имот за удовлетворяване на подлежащо на изпълнение парично вземане на кредитора е притежаваният от длъжника имот да бъде продаден по предвидения в ГПК ред, като получената от проданта сума послужи за удовлетворяване претенцията на взискателя. За да бъде постигната тази цел и за да бъде предотвратена възможността длъжникът да се разпореди с имуществото си, лишавайки по този начин взискателя от възможността да получи дължимата престация, процесуалният закон предвижда непротивопоставимост спрямо взискателя, а оттам съгласно чл. 496, ал. 2 ГПК и на лицето, придобило правото на собственост върху принадлежащите на длъжника имоти след извършването на публичната продан, на определени актове на длъжника, извършени след налагането на възбраната. И тъй като изпълнителното производство няма за цел неоправдано ограничаване правната сфера на длъжника, преценката за противопоставимостта на сключените от длъжника след налагане на възбраната договори за аренда, респ. договори за наем следва да бъде извършена с оглед естеството на посочените в чл. 453 ГПК актове. На взискателите, както и на лицето, придобило правото на собственост върху принадлежащите на длъжника имоти след извършване на публичната продан са непротивопоставими само извършените от длъжника след налагането на възбраната актове на разпореждане с имуществото, срещу което е насочено изпълнението. Разпоредбите на чл. 453 ГПК, чл. 496, ал. 2 ГПК и чл. 498, ал. 2 ГПК установяват непротивопоставимост и уреждат правните последици на извършените от длъжника актове само по отношение правото на собственост, гарантирайки осъществяване на публичната продан и правото на купувача да придобие собствеността. След налагането на възбрана длъжникът запазва правото на собственост върху имота, но няма правото да се разпорежда с него, а само правото да извършва действия на обикновено управление, доколкото правото му да извлича ползите от имота, включително да получава гражданските плодове, не е ограничено. Поради това приложение по отношение на сключените от него договори за наем на имота в подобна хипотеза следва да намери разпоредбата на чл. 229, ал. 2 ЗЗД, съгласно която лицата, които могат да вършат само действия по обикновено управление, не могат да сключват договор за наем за повече от три години. Тази разпоредба следва да намери приложение и при сключен договор за аренда, доколкото съгласно пар. 1 от ПЗР на ЗАЗ за неуредените в този закон въпроси се прилагат разпоредбите на гражданското законодателство, като се приеме, че лице, което може да извършва само действия по обикновено управление на земеделска земя, не може да сключва договор за аренда за срок, по-голям от минимално установения в чл. 4 ЗАЗ.

В смисъла на гореизложеното са и множество други съдебни актове – вж. напр. Решение № 1443 от 09.11.2016 г. по възз. гр. д. № 1921/2016 г. на ОС-Пловдив, Решение № 1669 от 16.12.2016 г. по възз. гр. д. № 2264/2016 г. на ОС-Пловдив, Решение № 228 от 24.11.2017 г. по гр. д. № 394/2017 г. на РС-Бяла, Решение № 2660 от 02.08.2016 г. по гр. д. № 5923/2016 г. на РС-Пловдив, Решение № 65531 от 17.03.2017 г. по гр. д. № 59707/2015 г. на СРС и др.

Аз приемам, че горепосочената съдебна практика трябва да бъде подкрепена като правилна. Разбира се, разпоредбата на чл. 453, т. 5 ГПК трябва да бъде съобразявана всякога, но тя не трябва да бъде тълкувана изолирано от другите разпоредби в ГПК, а във връзка с разпоредбите на чл. 451, ал. 1 ГПК и чл. 452, ал. 1 и 2 ГПК. В тях изрично е посочено, че се забранява на длъжника да се „разпорежда“ с възбранения имот. По аргумент от противното, на длъжника не е забранено да управлява имота. Следователно, той може да сключва договори за обикновено управление на имота и тези договори няма да са относително недействителни спрямо кредитора по изпълнителното дело и присъединените кредитори. Длъжникът има право да събира гражданските плодове от него (наемна цена или арендни плащания), както и естествените плодове (напр. плодове, зеленчуци, зърнено-житни култури и т.н.). Според мен тези действия в никакъв случай не накърняват процесуалните права на кредитора по изпълнителното дело. Дори напротив, той има полза от тях. Кредиторът има интерес от това длъжникът да получава парични доходи или да обработва земята си, за да извлича ползите от нея, и от полученото да погасява дълга си. Кредиторът не понася вреди от управлението на имота, а има само ползи. Могат да бъдат дадени няколко примера в тази насока. Кредиторът може да поиска от съдебния изпълнител да наложи запор върху паричното вземане на длъжника спрямо наемателя или арендатора по реда на чл. 450, ал. 2 и 3 ГПК и чл. 507 ГПК, като в този случай от получаване на запорното съобщение третото лице (наемател или арендатор) ще трябва да изпълнява задължението си директно по изпълнителното дело. Кредиторът има възможност да поиска и налагане на запор върху естествените плодове, като след това поиска от съдебния изпълнител тяхната продажба по някой от предвидените начини по чл. 475-478 ГПК. От продажната цена кредиторът ще удовлетвори вземането си.

Струва ми се, че не може да се твърди, че вписаните договори за наем и аренда на земеделска земя могат да доведат до вреди за кредитора, тъй като се накърнява желанието му по възможно най-бързия начин да разпродаде имотите на длъжника. В конкретния случай то обикновено се обосновава с това, че имотът би станал непродаваем, тъй като не би се намерило купувач на публичната продан, който да закупи имот с облигационна тежест. Тук трябва да се посочат няколко аргумента против тази теза. Първо, както вече посочих с примери, за кредитора възникват допълнителни възможности за удовлетворение, а не вреди. Второ, вписаните договори за наем и аренда не накърняват по какъвто и да е начин процесуалното право на кредитора да иска изнасяне на имота на публична продан. Наемателят и арендаторът нямат възможност, например, да подават жалби срещи кредитора по чл. 435 ГПК или да водят искове по чл. 440 ГПК. Поради това тук въобще не може да се говори за някакъв вид противопоставимост на материалните права на наемателя или арендатора на процесуалното право на кредитора на иска изнасяне на имота чрез съдействието на съдебен изпълнител. Трето, вписаните договори за наем и аренда не могат да възпрепятстват настъпване на вещния ефект на постановлението за възлагане, издадено в полза на купувача от публичната продан. Поради това от вписването на тези актове не може да се говори за осуетяване на публичната продан. Четвърто, мисля, че вписаните наеми и аренди не правят всякога възбранения имот неатрактивен за купувачите при публична продан. Това по-скоро е въпрос на преценка, която трябва да се извърши при съобразяване на множество критерии и съобразно спецификите на всяка отделна ситуация. Не бива да се спекулира с интерпретацията на инвестиционните намерения на купувачите на публична продан и да се приема, че вписаните договори за наем и аренда са непременно облигационни тежести с негативно влияние за купувача на публичната продан. Така, например, може да се посочи хипотеза на продажба на търговски център, в която като наемател с вписан дългосрочен договор е популярна сред потребителите верига магазини, които привличат голям брой посетители. Именно защото е налице вписан договор за наем, който ще се запази и след публичната продан, сградата става атрактивна и публичната продан се реализира при наличието на голям брой наддавачи и достигане на по-висока продажна цена от първоначалната по обявлението за публична продан.

Трябва да се съобразят интересите и на наемателите и арендаторите. Техните права също трябва да бъдат отчитани при търсене на баланс в отношенията между лицата. Често тези лица са инвеститори, които развиват търговска дейност и създават работни места, които трябва да бъдат защитени. Чрез вписването на договорите те имат за цел да защитят инвестицията си. Например, това могат да са търговски дружества, използващи възбранените имоти за производствени помещения на стоки, офиси за обслужване на клиенти или за добиване на зърнено-житни култури от земеделската земя. Поради това те не бива да носят негативи от сключването на сделки на обикновено управление с лица, които нямат законова забрана да извършват такива правни действия. Следователно, при търсене на решение трябва да се изхожда от принципната позиция, че положението на наемателите и арендаторите с вписани договори не трябва да се влошава вследствие на предприетите изпълнителни действия от съдебния изпълнител и промяната на собствеността върху имота след публичната му продан. Извършените от тях правни действия не са правонарушение, за да може да се обоснове, че от тях следва настъпване на санкционни последици.

Тук трябва да се постави и принципният въпрос за това дали въобще при чл. 453, т. 5 ГПК е налице конкуренция между процесуалните права на кредитора и присъединените кредитори и материалните права на наемателите и арендаторите с вписан договор. Първо трябва да се подчертае, че за конкуренция на права трябва да се говори, когато едно лице притежава право, което отрича или ограничава право на друго лице по повод на същия обект. Изхождайки от това принципно разбиране, трябва да се направи опит за преценка дали това правило може да стъпи на основата на чл. 453, т. 5 ГПК. Съществува ли въобще конкуренция между правата на лицата?

Според мен в случая процесуалното право на кредитора да иска изнасяне на имота на публична продан не се отрича или ограничава от материалното право на наемателя или арендатора да ползва имота до края на уговорения срок. Напротив, то се обогатява с още възможности, за което по-горе бяха дадени и конкретни аргументи в светлината на действащата уредба на ГПК. Това е и правната логика в чл. 451, ал. 1 ГПК и чл. 452, ал. 1 и 2 ГПК  на длъжника да се забранява единствено разпореждане с възбранения имот, което може да доведе до осуетяване на принудителното изпълнение, но не и сключване на сделки на обикновено управление на имота. Поради това тук трябва да се приеме, че противопоставимостта по смисъла на чл. 453, т. 5 ГПК няма за цел да реши проблема с конкуренцията между права, който да се постави в светлината на принципа Prior tempore, potior iure (Първият по време е първи по право). Този принцип няма как да се приложи по отношение на чл. 453, т. 5 ГПК, тъй като в тази хипотеза просто липсва конкуренция между права. Тук законодателят влага по-различен смисъл от хипотезите на конкуренция по чл. 453, т. 1 и 2 ГПК, при които действително е налице конкуренция между правата на кредитора по изпълнителното дело и трето лице с вписан акт с вещен ефект или вписана искова молба с оповестително-защитно действие. Предвид изложените аргументи, трябва да се приеме, че понятието за противопоставимост по чл. 453, т. 5 ГПК трябва да се запълни съдържателно единствено със следния смисъл: наемателят и арендаторът, както и другите ползватели или управляващи възбранения имот не могат да противопоставят материалните си правата на кредитора и на присъединилите се кредитори по изпълнителното дело с оглед на възможността срещу имота да бъде насочено принудителното изпълнение, както и в смисъл, че правата на наемателя и арендатора не могат да дадат основание за осуетяване на публичната продан на възбранения имот и за настъпване на вещния ефект на постановлението за възлагане, с което купувачът придобива собствеността.  

Трябва да се направи извод, че ако договорът за наем или аренда в земеделието е вписан по-рано от възбраната, то той е задължителен за взискателя и за купувача от публичната продан до края на уговорения в договора срок. Ако е налице хипотеза на ипотекарен кредитор, тогава договорите трябва да са вписани преди учредяване на първата ипотека – чл. 498, ал. 3 ГПК. Ако обаче договорът е вписан след възбраната или първата ипотека, той отново е задължителен за кредитора по изпълнителното дело и за купувача от публичната продан, ако може да бъде квалифициран като сделка на обикновено управление. При квалифициране на договора като сделка на разпореждане, той отново е задължителен, но само за срок от три години за договора за наем – чл. 229, ал. 2 ЗЗД, и за срок от пет години при договорите за аренда на земеделска земя – чл. 4 ЗАЗ във вр. с пар. 1 ПЗР на ЗАЗ.

Тук трябва да се посочи още, че опитът на купувача от публичната продан да осъществи въвод във владение спрямо наемателя или арендатора по реда на чл. 498, ал. 2 и 3 ГПК би представлявал злоупотреба с процесуално право, ако срокът на договора не е изтекъл – чл. 3 ГПК.  Още от момента на влизане в сила на постановлението за възлагане купувачът става страна по вписания договор за наем или аренда и той е задължителен за него – чл. 237, ал. 1 ЗЗД. От този момент за него възниква задължение да осигури ползването на имота за целия срок на договора – чл. 228 ЗЗД. Поради това опитът на купувача от публичната продан да наруши задължението си по договора, по който той е страна в качеството си на наемодател, би предоставил възможност на наемателя да води осъдителен иск за реално изпълнение по чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 228 ЗЗД и чл. 237, ал. 1 ЗЗД срещу купувача. Наемателят има правен интерес да води такъв иск, тъй като между него и купувача от публичната продан е налице валидно облигационно отношение по аргумент от чл. 237, ал. 1 ЗЗД и Решение № 129 от 30.06.2015 г. по гр. д. № 268/2015 г., I г. о. на ВКС, както и е налице неизпълнение на поето конкретно задължение – искането на купувача от публичната продан за въвод във владение в наетия имот, което действие е неизпълнение на задължението на наемодателя да предостави ползването на наетия имот. С оглед на получаване на бърза защита на наемателя, завеждането на този иск е желателно да е предхождано от искане за обезпечение на бъдещ иск, в което да се поиска от съда издаване на обезпечителна заповед за спиране на изпълнението по чл. 390, ал. 4 ГПК срещу представяне на гаранция. По този начин ще се гарантира, че купувачът от публичната продан няма да злоупотреби с процесуалните си права и да ощети наемателя.

Гореизложеният подход на искова защита на наемателя е приет и в Определение № 53 от 23.02.2017 г. по възз. ч. търг. д. № 16/2017 г. на ОС-Шумен. В съдебния акт е посочено, че наемателят разполага с правото да води иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 228 ЗЗД и чл. 237, ал. 1 ЗЗД срещу купувача от публичната продан, който иска въвод във владение по чл. 498 ГПК. Предвид наличието на възможност за водене на осъдителен иск, съдът е приел, че иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено между страните (наемател и купувач от публичната продан) е налице съществуваща облигационна връзка е недопустим. 

Ако срокът на договора за наем или аренда е изтекъл, тогава купувачът има възможност да се ползва от облекчения ред за влизане във владение по чл. 498, ал. 2 и 3 ГПК. Това е и смисълът на посочените разпоредби – да се предостави облекчен ред за защита на купувача от публичната продан. Във всички останали хипотези на придобиване на имот с облигационна тежест купувачът ще трябва да води исков процес и да предяви осъдителен иск срещу наемателя или арендатора. В разглежданата от мен частна хипотеза на публична продан обаче му е дадена възможност да се ползва директно от услугите на съдебния изпълнител, без да се налага да води продължителен във времето и скъп процес. Предвид изложеното, трябва да се приеме, че съдебният изпълнител е длъжен да следи служебно за изтичане на срока на вписания договор за наем или аренда. Изпълнението на това задължение не може да представлява трудност за съдебния изпълнител, тъй като договорът е вписан и съответната служба по вписване може да предостави препис, от който съдебният изпълнител да узнае съдържанието на клаузите относно срока. Изтичането на срока е предпоставка за допустимост на искането на купувача от публичната продан за осъществяване на въвод във владение. Ако тази предпоставка не е изпълнена, съдебният изпълнител трябва да постанови отказ на искането на купувача. Наемателят и арендаторът нямат възможност да се бранят срещу въвода във владение чрез предявяване на посесорни искове по чл. 75 ЗС или чл. 76 ЗС. Тяхното приложно поле е изключено по силата на разпоредбите на чл. 498, ал. 2 ГПК, в които е прието, че лицата, които владеят имота, могат да се бранят само с искове за собственост. Струва ми се, че по аргумент от по-силното основание след като разпоредбата на чл. 498, ал. 2 ГПК се прилага за владелците, тя трябва да намери приложение и спрямо държателите, каквито безспорно са наемателите и арендаторите.

Според съдебната практика редът за разрешаване на спора между купувача от публичната продан и наемателя е единствено исковият процес. Жалба на наемателя на основание чл. 435, ал. 4 ГПК в качеството му на трето лице по изпълнителното дело е недопустима. Такава би била и жалбата на арендатора. Процесуално легитимиран жалбоподател, който има правото да се брани срещу въвода във владение по чл. 498 ГПК, е единствено владелец на имота, а наемателят и арендатора имат качеството на държател – вж. Определение № 388 от 20.09.2018 г. по възз. гр. д. № 660/2018 г. на ОС-Велико Търново. Същата правна логика трябва да се приложи и по отношение на жалбата по чл. 435, ал. 5 ГПК, която е недопустима, ако жалбоподател е наемателят или арендаторът.

Противопоставимост на възбраната на вписан договор за наем на имот или аренда на земеделска земя (чл. 453, т. 5 ГПК)

  Автор: адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ, доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Статията предлага тълкуване на разпоредбата на чл. 453, т. 5 ГПК (Обн. ДВ, бр. 86 от 2017 г.). Тя е сравнително нова за правния мир и съдебната практика тепърва трябва да се ориентира към нейното тълкуване и […]

 

Европейската комисия днес настоятелно прикани България да преразгледа правилата за това как търговците могат да събират вземания от потребителите, така че тези правила да бъдат в съответствие с правото на ЕС за неравноправните клаузи в потребителските договори, ни информира онлайн медията www.manager.bg. В нея е посочено, че европейските правила защитават потребителите от неравноправни клаузи в договори с търговци, включително с доставчици на финансови услуги. Според правилата на ЕС тези неравноправни клаузи не са обвързващи за потребителите и гражданите разполагат със средства за правна защита срещу тях. Съгласно съдебната практика на Съда на Европейския съюз, това означава, че националните съдилища са задължени да преценят неравноправния характер на договорните условия, тоест дори ако потребителят не повдигне въпроса. Досега в България заповедите за изпълнение и заповедите за незабавно изпълнение се издават без съществени проверки от съдилищата. Потребителите могат да ги оспорват само при много строги условия. Някои кредитори, например банки, могат да получат заповеди за незабавно изпълнение „почти автоматично“, като потребителите разполагат с много ограничени възможности, за да предотвратят или да оспорят изпълнението, основано на несправедливи договорни условия, се посочва в съобщението.  Ако България не изпрати удовлетворителен отговор до два месеца, ЕК може да продължи наказателната процедура.

 

Източник: https://www.manager.bg/es/blgariya-s-tri-posledni-preduprezhdeniya-ot-evrokomisiyata-sled-tova-nakazatelna-procedura.

 

Европейската комисия: българското право не дава адекватна защита на длъжника в заповедното производство

  Европейската комисия днес настоятелно прикани България да преразгледа правилата за това как търговците могат да събират вземания от потребителите, така че тези правила да бъдат в съответствие с правото на ЕС за неравноправните клаузи в потребителските договори, ни информира онлайн медията www.manager.bg. В нея е посочено, че европейските правила защитават потребителите от неравноправни клаузи в […]

 

Автор: адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ,

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Новите положения в чл. 10 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения

От днес (22.01.2019 г.) влизат в сила промените в чл. 10 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. С тях се въвеждат нови минимални прагове за дължимото адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, защита и съдействие на страната по изпълнително дело, както следва: за дълг до 500 лв. – минимално възнаграждение от 30 лв.; за дълг от 500,01 лв. до 1000 лв. – минимално възнаграждение от 60 лв. Длъжниците по изпълнителни дела за малки дългове обаче ще продължават да дължат на взискателя заплатеното адвокатско възнаграждение за образуване за изпълнителното дело в размер на 200 лв. – чл. 10, т. 1 от Наредба № 1/2004 г.

Промените се отразяват само на адвокатските възнаграждения, които ще се претендират по изпълнителни дела след влизане в сила на промените в чл. 10 от Наредба № 1/2004 г.

Новите положения не се отнасят за дългове на длъжника, които са в размер над 1000 лв. За водене на изпълнително дело адвокатът ще има правото да получи половината от това, което би взел за процесуално представителство по гражданско дело със същия материален интерес.

 

Значение на промените за длъжника по изпълнителното дело

Горепосочените нови положения имат значение за размера на дълга на длъжника по изпълнителното дело. По този начин се намалява финансовата тежест върху длъжниците по изпълнителни дела, които са осъдени за малки по размер суми и спрямо които има опасност размерът на дължимите разноски в полза на взискателя да станат по-големи по размер от дълга по изпълнителния лист. Ако общият размер на дълга по изпълнителния лист, издаден в полза на взискателя, е в горепосочените минимални размери, взискателят ще има възможност да претендира от частния съдебен изпълнител да му бъде заплатена само посочените 30 лв. или 60 лв. съобразно чл. 10 от Наредба № 1/2004 г. При претенция за събиране на по-висока по размер сума, длъжникът има възможност да обжалва постановлението за разноски на съдебния изпълнител по реда на чл. 435 и следващите от ГПК поради липсата на фактическа и правна сложност по изпълнителното дело. 

Тук трябва да се подчертае, че нормите относно отговорността за разноски имат процесуален характер, доколкото регулират въпроси относно размера на дълга по изпълнителното дело и правото на взискателя да ги претендира за събиране по принудителен ред във висящото изпълнително дело. Поради това трябва да се приложи правилото, че новата процесуална норма преурежда завареното висящо процесуално правоотношение. От това следва, че от днес промените в чл. 10 от Наредба № 1/2004 г. ще трябва да бъдат съобразявани при всяко едни възражение на длъжника за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.

От днес взискателят по изпълнително дело за малък дълг ще има право да претендира по-малко по размер адвокатско възнаграждение

  Автор: адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ, доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Новите положения в чл. 10 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения От днес (22.01.2019 г.) влизат в сила промените в чл. 10 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. […]