Придобивният способ по чл. 91 ЗС (намиране на съкровище)

 

Автор: адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ,

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Резюме: Статията анализира класически за българското вещно право въпрос. Това е придобиването на съкровище в светлината на чл. 91 ЗС. Този въпрос има теоретична и практическа стойност. Той е важен с оглед на случаите, в които едно лице намира движими вещи с неизвестен собственик, които притежават археологическа, историческа или друга културна стойност (например златни накити, антични монети, медни съдове, керамика, старинни оръжия и др.). От този момент за това лице възниква задължение за уведомяване в кратък срок на най-близкия музей за намерените вещи. Ако те бъдат идентифицирани като културни ценности, собствеността върху вещите се придобива от държавата. Лицето, което ги е намерило обаче, има право да получи възнаграждение в размер на 25% от стойността им.

 

Ключови думи: адвокат, Пловдив, намиране на съкровище, културни ценности, възнаграждение, уведомяване, чл. 91 ЗС, Закон за културното наследство

 

Придобиването на съкровище е уредено в разпоредбите на чл. 91 от Закона за собствеността (ЗС). Според тях заровените в земята, зазиданите или скрити по друг начин вещи, собственикът на които не може да бъде открит, стават собственост на държавата. Лицето, което ги е намерило, има право на възнаграждение в размер на 25% от стойността. Тези разпоредби са законова основа на оригинерен способ за придобиване на вещни права върху движими вещи.[1]

Горното законово положение поражда въпроси с теоретична и практическа стойност. По-съществени сред тях са:

  • Кои са елементите на фактическия състав, от осъществяването на които зависи пораждане на действието на придобивния способ?
  • Каква характеристика трябва да притежават движимите вещи, които влизат в състава на съкровището?
  • От кой момент държавата придобива собствеността върху съкровището?
  • Какви са особеностите при реализация на правоотношението между държавата и лицето, което е намерило съкровището?

Според мен елементите на фактическия състав при придобиване на съкровище трябва да бъдат изведени по тълкувателен път от разпоредбите на чл. 91 ЗС и Закона за културното наследство (ЗКН).

Първият елемент от фактическия състав при придобиване на съкровище е свързан с действията по намиране на движимите вещи. Според мен извършените фактически действия при намиране на движимите вещи трябва да са извършени при липсата на знание на лицето, което ги е намерило, за тяхното местонахождение. Тоест, то трябва да е добросъвестно. Добросъвестността се предполага до доказване на противното. Това обаче не е достатъчно. Разпоредбата на чл. 91, ал. 1 ЗС дава ясна насока, че до момента на тяхното намиране те трябва да са скрити. Посочени са, неизчерпателно, две хипотези на скрити вещи – заровени в земята или зазидани. Тези хипотези само насочват към възможните житейски хипотези, при които може да бъде намерено съкровище. Този извод следва от анализа на използвания израз в закона след тяхното посочване: „или скрити по друг начин вещи“. Струва ми се, че изразът „по друг начин“ насочва вниманието към нуждата от извършване на индивидуална преценка на всяка една хипотеза, в която могат да бъдат открити скрити движими вещи.

Вторият елемент от фактическия състав при придобиване на съкровище е свързан с липсата на информация за местоположението на собственика на намерените скрити движими вещи. В закона е записано, че е необходимо собственикът да „не може да бъде открит“. Тоест, самоличността на собственика може да е известна, но към момента на откриване на движимите вещи трябва да съществува неизвестност относно данните за местоположението му. Възможна е и хипотеза на откриване на скрити движими вещи, които принадлежат на наследниците на собственика, приели наследството. В този случай трябва да съществува неизвестност дали тези наследници действително имат правния статус на наследници, и дали наследството е прието.

Относно вторият елемент от фактическия състав на придобивния способ съществува една особеност. Според мен, за да е налице този елемент, е важен моментът на откриване на движимите вещи. Ако впоследствие собственикът бъде открит или бъдат установени неговите наследници, приели наследството, този елемент може да отпадне. Законът обаче не е предвидил изрично тази хипотеза. Поради това няма как да бъде обосновано отпадане на действието на елемента с обратна сила (ex tunc). Затова ми се струва, че трябва да се приеме, че откриването на собственика води като правна последица до отпадане на действието на елемента занапред във времето (ex nunc). В този случай е възможно да възникнат редица усложнения, които са свързани с установяване на собственика на откритите движими вещи. От направения извод за действието занапред във времето като че ли трябва да се приеме, че откритият собственик или неговите наследници, които са приели наследството, е възможно да имат вещни претенции относно намереното съкровище, ако тяхната самоличност е установена преди осъществяване на всички елементи от фактическия състав на способа по чл. 91 ЗС. Ако тяхната самоличност бъде установена в по-късен момент, то това ще е правно ирелевантен юридически факт. Тези лица няма да имат възможност да предявят основателни вещни претенции спрямо намерените движими вещи, тъй като те вече ще са собственост на държавата по силата на оригинерния способ по чл. 91 ЗС. От оргинерния характер на способа следва и изводът, че те са придобити без всякакви вещни или облигационни тежести.

Третият елемент е свързан с правната характеристика на намерените движими вещи. Те трябва да притежават статус на културни ценности по смисъла на чл. 7 ЗКН.[2] Най-общо казано откритите движими вещи трябва да имат научна, историческа, археологическа или друга културна стойност.[3] От легалната дефиниция в чл. 7 ЗКН става видно, че понятието за културна ценност е определено абстрактно и притежава широко приложно поле. Това създава неизвестност за лицето, което е намерило скрити движими вещи по смисъла на чл. 91, ал. 1 ЗС, дали е отрило именно културни ценности. Поради това трябва да се приеме, че не е необходимо наличието на знание у лицето, което е намерило движимите вещи, че те са културни ценности. Правният статус на тези движими вещи се установява със сигурност в един по-късен момент от съответния държавен, регионален или общински музей – чл. 93, ал. 1 ЗКН във вр. с чл. 94, ал. 2 ЗКН. Това е обективен факт, който трябва да бъде разкрит при извършване на експертна оценка по реда на чл. 96 и сл. ЗКН. Той се установява чрез изготвяне на експертно заключение, което има единствено декларативен характер.

Горепосочените три елемента трябва да са налице кумулативно към момента на намиране на съкровището. При наличието на всички елементи може да се направи извод, че е намерено съкровище, придобивният способ по чл. 91 ЗС е произвел вещноправни последици и държавата е станала собственик на движимите вещи, които са включени в неговия състав. Въпреки че не е посочено коя държава се има предвид, съдебната практика приема, че чл. 91 ЗС има предвид българската държава.[4]

Ако всички елементи от фактическия състав са налице, тогава още от момента на намиране на съкровището държавата става негов собственик на първично (оригинерно) основание. От този момент намерилото съкровище лице става негов държател. Разбира се, неговото държане може да прерасне в обикновено (недобросъвестно) владение по смисъла на чл. 68 ЗС. Прерастването на държането във владение има значение за обема от права по чл. 72-76 ЗС на лицето, което упражнява фактическа власт върху движимите вещи. Без значение обаче дали то е владелец, съкровището не може да бъде придобито по давност – чл. 93, ал. 3 ЗКН.

Ако откритите движими вещи имат археологическа стойност по смисъла на чл. 2а ЗКН във вр. с чл. 146, ал. 1 ЗКН, то те са публична държавна собственост.  Това означава, че намерилият съкровище не може да се разпореди с откритите движими вещи, тъй като те са публична държавна собственост още от момента на тяхното откриване. Това следва от тяхната същност и предназначение – тези движими вещи имат ценна археологическа стойност, която трябва да бъде съхранена от държавата с оглед на обществения интерес от запазване на българската държавна идентичност. Поради това трябва да се приеме, че те са вещи, които са извън гражданския оборот. Разпореждането с такива вещи е нищожно по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД и изначално не произвежда правни последици, тъй като противоречи на разпоредбата на чл. 7, ал. 1 ЗДС. В нея е изрично посочено, че вещите – публична държавна собственост, не могат да са обект на разпореждане. Това води до извода, че всички движими вещи, включени в състава на съкровището, не могат да бъдат прехвърляни или обременявани с права на трети лица. Това следва от разбирането, което се влага в термина за разпореждане с вещ от съдебната практика.[5]

Ако обаче вещите нямат археологическа стойност, а друга културна стойност – напр. историческа или научна стойност, по аргумент от противното от чл. 2а ЗКН те са частна държавна собственост. Аргумент за този извод дава и чл. 2, ал. 3, изр. първо ЗКН, което посочва, че културните ценности могат да бъдат и частна собственост. Това означава, че те са вещи в гражданския оборот и намерилото ги лице, макар и да не е техен собственик, може да извършва валидни разпоредителни сделки с тях. В този случай сделките няма да могат да породят вещни последици, а само облигационни правни последици. В този случай обаче е възможно да се приложи правилото на чл. 78 ЗС.[6] Ако всички предпоставки на оригинерния придобивен способ по чл. 78 ЗС са налице, то третото лице-приобретател на движимите вещи ще стане техен собственик.

Тук трябва да се подчертае още веднъж, че лицето, което е намерило съкровище, не е негов собственик. Собственик е държавата, без значение дали статусът на движимите вещи е на публична или частна собственост. Поради това правният мир създава гражданско правоотношение между тях, което има за цел да стимулира всички лица, намиращи съкровище, да го предадат на държавата. В рамките на правоотношението възникват права и задължения за страните. Нека обобщим по-съществените сред тях.

Още от момента на намиране на съкровището за лицето, което го е открило, възниква задължението за уведомяване на най-близкия държавен, регионален или общински музей – чл. 93, ал. 1 ЗКН. За това лице възниква и задължението да запази вещите в състоянието, в което ги е намерило, до предаването им на компетентните органи.

Уведомяване трябва да се извърши и в хипотезата на загубени вещи по чл. 88 ЗС – арг. от чл. 93, ал. 1 ЗКН. В този случай те се предават на съответната община, като общината е длъжна да предприеме действия по издирване на собственика на вещите или лицето, което ги е изгубило.

Тук трябва да се посочи, че уведомяване може да извърши и всяко лице, което има ценна информация за съкровище. Под „ценна информация“ трябва да се разбира всяка информация, въз основа на която може да се установи местонахождението на вещ по чл. 88 или 91 ЗС, да се предприемат действия за опазването й, да се предотврати нейното унищожаване, повреждане или незаконното й присвояване – вж. пар. 1 от ДР на Наредба № Н-2 от 12.01.2012 г. за определяне размера на възнаграждението на лицата, предали вещи по реда на чл. 93 от Закона за културното наследство или съобщили ценна информация за такива вещи (Наредба № Н-2 от 12.01.2012 г.). Възможността за извършване на уведомяване е право на лицето, а не негово задължение. То произтича от разпоредбата на чл. 95, ал. 1, изр. първо ЗКН. Упражняването на това право не е ограничено от срок. Тази хипотеза не попада в приложното поле на чл. 93, ал. 1 ЗКН. Поради това уведомяването може да бъде извършено по всяко време. Ако лицето упражни правото си валидно, то има право на възнаграждение.

При извършване на уведомяване за съответното лице възниква право да получи възнаграждение от държавата, което е в размер на 25% от стойността на намереното съкровище. Държавата трябва да изплати обезщетение на намерилото съкровище лице по чл. 91, ал. 2 ЗС в размер на 25% от стойността му, която се определя към момента на изготвяне на експертно заключение по реда на Наредба № Н-2 от 12.01.2012 г. Съдебната практика отчита като правно ирелевантна за определяне на възнаграждението по чл. 91, ал. 2 ЗС увеличена стойност на откритите и предадени на съответния музей културни ценности, която е следствие на извършена реставраторска и консервационна дейност с изключително скъпи консумативи и вложен труд, така че тя се е превърнала в находка с висока научна и експозиционна стойност.[7]

Тук трябва да се подчертае, че в ЗС и ЗКН не е определен лимит на възнаграждението. В чл. 91, ал. 2 ЗС обаче е ясно посочено, че то е 25% от стойността на намерените вещи. В противоречие на посочената разпоредба обаче, в чл. 3, ал. 2 и 3 Наредба № Н-2 от 12.01.2012 г. е прието, че размерът на възнаграждението не може да бъде обвързан в процентно отношение със стойността на движимата културна ценност. Сложен е и лимит на възнаграждението, който е в размер на 5000 лв. Мисля, че от изложеното е очевидно, че разпоредбите на чл. 3, ал. 2 и 3 Наредба № Н-2 от 12.01.2012 г. са незаконосъобразни и влизат в явно противоречие с разпоредбата на чл. 91, ал. 2 ЗС. Поради това предлагам за в бъдеще de lege ferenda да се обмисли двете разпоредби от посочената Наредба да бъдат отменени.

В допълнение на горното, трябва да се посочи, че ако към настоящия момент разпоредбите на чл. 3, ал. 2 и 3 Наредба № Н-2 от 12.01.2012 г. бъдат съобразени при определяне на възнаграждението по чл. 91, ал. 2 ЗС, то за лицето, което е намерило съкровище и не е изплатен пълният размер на възнаграждението в размер на 25% от стойността на намерените вещи, възниква правото да предяви осъдителен иск по чл. 59 ЗЗД спрямо съответния музей за сумата, представляваща разлика между изплатеното възнаграждение и сумата, чиято стойност съответства на 25% от намерената съвкупност от движими вещи. В това дело лицето може да иска от гражданския съд да приложи пряко разпоредбата от по-високо йерархично ниво в структурата на източниците на правото, а не противоречащите й разпоредби от източник на правото, който е от по-ниско йерархично ниво. В случая приложение ще намери чл. 91, ал. 2 ЗС.

От момента на уведомяването по чл. 93, ал. 1 ЗКН за съответния музей възниква задължение да предприеме незабавни действия по запазване на движимите вещи, представляващи част от намереното съкровище. Това задължение е допълнено от правомощията на съответните органи на музеите по чл. 96 и сл. ЗКН по идентификация и регистрация на движими вещи, които по своя статус са културни ценности. Тези правомощия имат за цел да гарантират защита на интересите на държавата при придобиване на съкровище, което е съставено от културни ценности.

 

[1] Вж. Стоянов, В. Вещно право. С.: БАН, 2004, с. 261; Боянов, Г. Вещно право. С.: Авалон, 2014, с. 345; Недев, Д. Правно действие на първичните способи за придобиване на вещни права. С.: Сиела, 2017, 152-155; Петров, Владимир и Марков, М. Вещно право. Помагало. 9-то издание. С.: Сиби, 2017, с. 189.

[2] Така също Боянов, Г. Цит. съч., с. 345.

[3] Вж. Стоянов, В. Цит. съч., с. 261.

[4] Така Тълкувателно решение № 65 от 17.07.1989 г. по гр. д. № 66/1989 г., ОСГК на ВС.

[5] Вж. напр. Тълкувателно решение № 91 от 01.10.1974 г. по гр. д. № 63/1974 г., ОСГК на ВС.

[6] Вж. Стоянов, Д. Придобивният способ по чл. 78 ЗС. С.: Сиела, 2016, с. 207.

[7] Вж. Решение от 05.01.2004 г. по гр. д. № 1162/2002 г. на СГС.