Отказът на съдията по вписванията. Основания и обжалване по съдебен ред

Автор: адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ,

доктор по гражданско и търговско право

 

Ключови думи: адвокат, гр. Пловдив, отказ на съдията по вписванията, обжалване на отказа, чл. 32а от Правилника за вписванията

 

Независимо дали вписването се извършва в книгите за вписванията по ПВ или имотния регистър, съдията по вписванията е задължен да разпореди вписване, ако са спазени всички законови изисквания относно молбата с искане за вписване, подлежащият на вписване акт и приложенията към молбата. Ако някое от изискванията не е спазено, съдията по вписванията разполага с правомощие да постанови отказ от вписване – чл. 32а ПВ и чл. 83 ЗКИР.

Постановеният отказ прегражда възможността фактическият състав на вписването да бъде завършен, респ. от вписването да възникне определеното в закона действие. Този отказ обаче може да бъде обжалван пред съответния окръжен съд, който разполага с правомощието да го потвърди или отмени. Предвид това, трябва да бъдат изяснени основните основания за отказ от вписване и някои от по-често срещаните в практиката допълнителни основания за отказ, както и някои от по-съществените усложнения при постановяването му, като се отчитат особеностите на вписването по персоналната и реалната система на вписване. Във връзка с постановяването на отказ, трябва да бъдат анализирани и принципните положения при обжалване на отказа по съдебен ред.

 

  1. Основания

1.1. Наличие на акт, който не подлежи на вписване

Актовете, подлежащи на вписване, са подчинени на принципа numerus clausus. Тоест, на вписване подлежат само тези актове, които са посочени в законова норма като подлежащи на вписване. Опит за тяхното изброяване е направен в чл. 112, 114 и 115 ЗС, както и в чл. 4 ПВ. То обаче е неизчерпателно, като е възможно в други закони да са посочени актове, които могат да бъдат вписани – чл. 48 ЗДС, чл. 34, ал. 7 ЗОС ,чл. 73, ал. 5 ТЗ, чл. 237, ал. 1 ЗЗД, чл. 17, ал. 2 ЗАЗ, чл. 2, ал. 2 ЗУЕС и др.

Този подход е възприет и относно вписването в имотния регистър – арг. от чл. 27 и 28 Наредба № 2/2005 г.

Такава хипотеза е налице и при договорното учредяване на сервитут по чл. 192, ал. 1 ЗУТ за преминаване през чужд поземлен имот. В този случай практиката на ВКС приема, че разпоредбата не е прецизна и под „поземлен имот” не трябва да се разбира само смисълът, който е вложен в § 5, т. 2 от ДР на ЗУТ. Тоест, като част от територията, определена с граници според правото на собственост. Поради това се приема, че правото на преминаване може да се учреди и върху недвижими имоти, построени в поземлен имот – вж. Определение № 267 от 08.10.2015 г. по ч. гр. д. № 4088/2015 г., II г. о. на ВКС.

Недопустимо е да бъдат вписвани обстоятелства относно недвижими имоти. Така, например, трябва да бъде отказано вписването на факта относно владението на недвижимия имот или факта на изтичане на срока по чл. 67 ЗС.[1]

Гореизложеното относно лимитивното изброяване на вписаните актове се отнася и до исканията за заличавания и отбелязвания. В този случай съдията по вписванията е ограничен единствено от проверката дали молителят има право да иска такова вписване, дали молбата му отговаря на законовите изисквания и дали представя акт, който да бъде вписан във връзка със заличаването. Пример за такъв случай е налице, когато купувачът на недвижим имот в производството по несъстоятелност по ТЗ може да иска заличаване на ипотеката, тъй като продажбата е приравнена на публична продан на недвижим имот по чл. 175 ЗЗД – вж. Определение № 6677 от 16.03.2016 г. по в. ч. гр. д. № 11891/2015 г. на СГС.

Не може да бъде отказано вписване, защото е налице предходно вписване относно същия имот и поради тази причина ще е налице конкуренция между правата по вписаните актове. Според практиката на ВКС съдията по вписванията и съдът в производство по жалба срещу отказ не могат да преценяват какви са последиците от вписването на съответния акт и дали правата по този акт се конкурират с правата по друг вписан или невписан акт. Дадени са следните примери: вписването на възбрана върху имот не е пречка по-късно да бъде вписан акт, с който собственикът прехвърля собствеността върху същия имот; вписването на акт за прехвърляне на имота не е пречка след това по партидата на прехвърлителя да бъде вписан следващ акт за прехвърляне на същия имот или възбрана върху него – вж. Определение № 179 от 21.04.2016 г. по ч. гр. д. № 1467/2016 г., IV г. о. на ВКС.

Съдията по вписванията не е компетентен да извърши контрол върху действията на нотариуса при изготвяне и съставяне на нотариалния акт, нито да извърши преценка дали и доколко правата на ползващото се от представения за вписване акт лице биха могли да бъдат оспорени. Такава преценка може да бъде направена само в рамките на състезателно исково производство при наличие на правен интерес от такова – така Определение № 401 от 09.07.2012 г. по в. гр. д. № 855/2012 г., ОС-Велико Търново. Той няма правомощие да извършва и материалноправна преценка за валидност на нотариален акт за поправка на вече вписан нотариален акт, който също подлежи на вписване – вж. Определение № 305 от 09.05.2013 г. по ч. гр. д. № 1740/2013 г., III г. о. на ВКС.

Съдията по вписванията не разполага и с правомощието да постанови отказ, защото в представения му дружествен договор или устав на търговско дружество не е индивидуализирано основанието, от което вносителят на непарична вноска черпи вещните си права.[2] Такова изискване за индивидуализация на основанието не е предвидено като задължително съдържание на дружествения договор или устава, поради което дружеството не трябва да бъде санкционирано чрез постановяването на отказ.

Според мен обаче съдията по вписванията разполага с правомощието да постанови отказ, ако основанието не е индивидуализирано в писменото съгласие на вносителя по чл. 73, ал. 1 ТЗ. В този случай нотариусът е проверил правата на вносителя към момента на извършване на волеизявлението му – арг. от чл. 73, ал. 1, изр. трето ТЗ. По силата на закона обаче тази проверка се извършва и от съдията по вписванията – арг. от чл. 73, ал. 5 ТЗ. Това явление е наречено в правната литература „двойна проверка”.[3] Поради това, например, ако пред съдията по вписванията е представен бланкетен писмен документ, инкорпориращ съгласието на вносителя, няма да е налице изпълнение на изискването за доказване на правата на вносителя.

 

1.2. Липса на процесуална легитимация на лицето,

което подава молбата с искане за вписване на акт

Такава хипотеза е мислима при липсата на валидно упълномощаване от правоимащото лице, което има правото да подаде молба с искане за вписване на подлежащ на вписване акт.

Друга възможна хипотеза е при невъзможност да се докаже правното положение на молителя, когато това е предвидено изрично при някои видове актове. Пример за това е банката при учредяване на законна ипотека.

 

1.3. Липса на правен интерес от вписване

Наличието на правен интерес не е изрично въведено в норма като изискване за вписване на всички актове. Такова изискване обаче може да се постави в определени хипотези. Тук ще посоча няколко примера.

Като пример за такава хипотеза може да се посочи, че ако един акт е вписан по партидата на приобретателя, респ. имотната партида по ЗКИР, съдията по вписванията може да откаже повторно вписване на същия акт. В този смисъл е и Определение № 116 от 12.02.2015 г. по ч. търг. д. № 342/2015 г., I т. о. на ВКС. В съдебния акт тази констатация е направена с оглед на вписване на апорт на вещно право върху имот в търговско дружество – чл. 73, ал. 5 ТЗ.

Липсва правен интерес и тогава, когато вписването на искова молба е поискано служебно от съда. Процесуално легитимиран да направи такова искане е единствено ищецът. Съдът може единствено да укаже на ищеца да впише исковата молба и да му предостави подходящ срок за предоставяне на доказателства, че вписването е извършено – вж. Определение № 38 от 09.02.2017 г. по ч. гр. д. № 4220/2016 г., II г. о. на ВКС.

Правният интерес е от значение и тогава, когато е направено искане за заличаване на ипотека поради изтичане на 10-годишния срок по чл. 172, ал. 1, изр. първо ЗЗД и неподновяване на вписването на първоначално вписаната ипотека в този срок. Съобразно Определение № 95 от 02.02.2018 г. по ч. търг. д. № 3006/2017 г., II т. о. на ВКС, за лице, имащо правен интерес да иска заличаване на вписването на ипотеката, и в този смисъл да бъде заинтересовано лице, трябва да се приеме:

  • всяка от страните по договора за ипотека и относно вземането, което обезпечава, а именно: кредиторът поради отпадане на обезпечителния интерес или погасяване на обезпеченото с ипотека вземане; длъжникът, целящ да уреди отношенията си по повод обезпеченото с ипотека негово задължение;
  • собственикът на имота, когато той е чуждо на задължението лице, с оглед освобождаването му от вещната тежест;
  • техните правоприемници;
  • всяко друго лице, чиито права и интереси са засегнати от ипотеката, например други кредитори, включително хирографарния кредитор, целящ да удовлетвори вземането си от ипотекирания имот.

Друг пример може да се посочи с оглед на практиката на ВКС. В нея се приема, че ако молителят поиска вписване на исковата молба след влизане в сила на съдебното решение, съдията по вписванията може да се позове на липсата на правен интерес на лицето от такова вписване и да постанови отказ. Аргументи се дават с оглед на това, че законът посочвал до кой момент може да се иска вписване на исковата молба. Допускането на такова вписване не би имало нито оповестително действие, нито оповестително-защитно действие – така Определение № 166 от 08.04.2014 г. по ч. гр. д. № 1464/2014 г., I г. о. на ВКС.

Струва ми се, че изводът на ВКС трябва да бъде споделен като правилен, но не и аргументите, въз основа на които е направен. По принцип не съществува законова разпоредба по отношение на исковите молби, която да ограничава по време правото на молителя да иска вписване. Изключение е налице единствено относно съдебните решения по искови молби по чл. 114 ЗС, които трябва да бъдат вписани в шестмесечен срок от влизането им в сила – арг. от чл. 115, ал. 2 ЗС. От това следва, че по отношение на исковите молби съдията по вписванията следи само за това дали актът подлежи на вписване или не. Не трябва да се подкрепи и аргументът на съда, че вписването на исковата молба не би породило действие, дори искането на молителя да бъде уважено. Всеки един вписан акт поражда най-малкото оповестително действие, тъй като то се свързва единствено с възможността третите лица да узнаят за вписания акт. Правният интерес на молителя в разгледаната хипотеза може да е свръзан най-малкото с даването на гласност на спора.

 

1.4. Искането за вписване не е направено пред

местно компетентен съдия по вписванията

Това изискване е въведено в чл. 570, ал. 1, изр. второ ГПК. Вписванията се извършват пред съдията по вписванията, в чийто район на действие се намира имотът. Това е съответният районен съд. За спазването на това изискване съдията по вписванията следи служебно.

В съдебната практика се приема, че когато вписването се извършва в книгите за вписванията по ПВ, ако вписването касае имоти, които се намират в различни съдебни райони, тогава съдията по вписванията може да постанови частичен отказ по чл. 32а ПВ на искането за вписване относно тази част от имотите, които не се намират в рамките на неговата териториална компетентност – вж. Определение № 926 от 28.03.2013 г. по възз. ч. гр. д. № 506/2013 г. на ОС-Бургас.

В съдебната практика на ВКС обаче се приема, че производството по вписване е охранително и спрямо него са приложими общите правила на ГПК. Поради това приложение намира чл. 2 ГПК относно задължението на съдията по вписване за съдействие на страните. Поради това е прието, че когато съдията по вписванията е сезиран с искане, по което не е местно компетентен да се произнесе, същото трябва да бъде препратено на местно компетентния съдия по вписванията в районния съд по местонахождение на недвижимия имот, предмет на акта, подлежащ на вписване – вж. Определение № 368 от 02.06.2015 г. по ч. гр. д. № 2866/2015 г., IV г. о. на ВКС.

Мисля, че второто решение трябва да бъде предпочетено като по-правилно. То дава преимущество на защитата на правата на молителя и избягване на ненужното му утежняване с още разноски поради формалния му пропуск. В този случай молбата на молителя, подлежащият на вписване акт и другите приложения към нея трябва да бъдат препратени служебно на местно компетентния съдия по вписвания – арг. от чл. 25, ал. 6, изр. първо ЗННД. Компетентният съдия по вписванията, приел изпратения му акт, трябва да извърши отново проверка и, ако всички законови изисквания са спазени, да постанови вписване на акта. Ако те не са спазени, съдията по вписванията трябва да постанови отказ от вписване. Причината за това е, че единствено местно компетентен съдия по местонахождение на имота разполага с правомощие да постанови вписване или отказ. Съдията по вписванията, който е изпратил подлежащия на вписване акт, не разполага с такова правомощие – арг. от чл. 570, ал. 1, изр. второ ГПК.[4]

Приемането на това решение обаче поражда един съществен проблем за молителя, свързан с началния момент, в който се поражда действието на вписването. Проблемът е свързан с липсата на правило, което да обоснове, че въпреки препращането на молбата и подлежащия на вписване акт, действието на вписването ще възникне от първото записване на акта във входящия регистър по чл. 33, б. „ж” ПВ, а не при записването във входящия регистър след постъпването му в службата по вписванията, която обслужва компетентния да постанови вписване съдия по вписванията. Разбира се, може да се направи опит това правило да се изведе по тълкувателен път или въз основа на принципа за правната сигурност. Струва ми се обаче, че една такава правна и логическа конструкция би породила опасност от дописване на закона и извеждане на правила, каквито към настоящия момент не са уредени по отношение на вписването по реда на ПВ. Поради това не подкрепям такъв подход на аргументация.

Предвид гореизложеното, мисля че е по-правилно de lege ferenda предложеното решение от мен да бъде изрично уредено в норма. Това може да стане чрез допълнение на чл. 10 ПВ с нова ал. 4, което систематично да обвърже не само разглеждания пример, но и хипотезите, в които се допуска вписване на актове без описание на имоти по чл. 6, ал. 2 ПВ в различни съдебни райони. Това решение би дало преимущество на интересите на молителя, който ще получи възможно най-ранна защита, свързана още с първото му действие, с което възниква процесуалното отношение между него и съдията по вписванията.

Този проблем е решен в уредбата на вписването в имотния регистър по ЗКИР и Наредба № 2/2005 г. Аргумент за това е разпоредбата на чл. 32, ал. 3 Наредба № 2/2005 г. В нея е предвидено, че когато имотите се намират в районите на различни служби по вписванията, преписът от молбата и акта се изпраща служебно незабавно по разпореждане на съдията по вписванията до съответната служба по вписванията. Тази молба не се записва във входящия регистър. Посочено е обаче, че в партидата на имота се отбелязват входящият номер, датата и часът, поставени от изпращащата служба по вписванията. Струва ми се, че този текст трябва да се тълкува именно с оглед на даването на възможно най-ранна защита на молителя. Поради това при вписване в имотния регистър приемащият изпратената му молба и акт съдия по вписванията трябва да съобрази отбелязването в партидата на имота. Все пак обаче, с оглед на правната сигурност, de lege ferenda е разумно това задължение на съдията по вписванията да бъде изрично инкорпорирано в чл. 32, ал. 3 Наредба № 2/2005 г. Това може да стане чрез допълнение на разпоредбата, като се създаде ново изр. четвърто, в което задължението да бъде записано.

 

1.5. Липса на спазена форма на подлежащия на вписване акт

Съобразно т. 6 от Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГТК на ВКС, когато вписването се извършва по реда на ПВ, това изискване обхваща случаите на проверка относно:

  • наличието на акт, извършен по нотариален ред или в писмена форма с нотариална заверка на подписите по чл. 3, ал. 1 ПВ, но като се държи сметка, че законова норма може да предвижда по изключение и вписването на договори в друга форма – напр. чл. 73, ал. 5 ТЗ;
  • наличието на подписи в акта;
  • идентификацията на страните и имота в акта съобразно чл. 6, б. „а” и „в” ПВ и чл. 60, т. 1-7 ЗКИР.

Ако актът е сключен в по-тежка форма, тогава не е налице основание за отказ от вписване.[5] Това изискване за форма на подлежащия на вписване акт не е за проверка за действителност на акта, а за редовност на искането на молителя.

Това положение обаче ще претърпи промяна при въвеждането на имотния регистър – арг. от чл. 38, ал. 1 Наредба № 2/2005 г. Съдията по вписванията ще има правомощие на извършва материалноправна проверка относно валидността на акта. Така, например, ако не е спазена формата за действителност по чл. 18 ЗЗД, изискващ нотариална форма за прехвърляне на право на собственост върху недвижими имоти, съдията по вписванията ще може да откаже вписване на това основание.

Извършваната проверка от съдията по вписванията обаче, независимо дали вписването се извършва по реда на ПВ или ЗКИР, не може да се разпростре и до тълкуване на клаузите в договора, подлежащ на вписване. Поради това той не може да откаже вписване с аргумента, че наименованието на акта не отговаря на квалификацията му. Така, например, ако наименованието е „договор за аренда в земеделието”, а от съдържанието е видно, че всъщност уговореното е единствено относно сключването на договор за наем на недвижим имот, съдията по вписванията е длъжен да се съобрази с посоченото от страните. В този смисъл е и Определение № 30 от 19.01.2015 г. по в. ч. гр. д. № 668/2014 г. на ОС–Шумен.

 

1.6. Липса на внесена държавна такса съобразно Раздел I от

Тарифата за държавните такси, събирани от Агенцията по вписванията

Държавната такса се дължи от молителя за извършваната услуга от съдията по вписванията и службата по вписванията към Агенция по вписванията. Тя се заплаща по специална банкова сметка на Агенция по вписванията, която е изпълнителна агенция към Министерство на правосъдието.

По изключение не се дължи държавна такса в следните хипотези на вписване:

  • на актове за държавна и общинска собственост и на актове за поправка на актове за държавна и общинска собственост – чл. 74а ЗДС и чл. 60а ЗОС;
  • за вписване на възбрана, наложена в полза на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество – чл. 41, ал. 3 ЗОПЗНПИ;
  • за такси за вписване и заличаване на законна ипотека в хипотезата на пар. 11д от ДР на ЗПСК;
  • актове на лица, освободени от заплащане на държавна такса по силата на чл. 5 ЗДТ – вж. напр. Определение № 20 по гр. д. № 49/2017 г., ОС-Видин.

Трябва да бъде съобразен и чл. 12, ал. 1 ПВ, който поставя условие за вписването на исковите молби, свързано с представяне на доказателство в производството по вписване, че за тях е заплатена дължимата държавна такса по Тарифа № 1 към закона за държавните такси за таксите, събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и министерството на правосъдието. Установяването на внасяне на държавната такса пред съдията по вписванията може да се извърши както с представяне на вносната бележка за постъпилата сума по сметка на съда, така и с разпореждане на съда върху самата искова молба, че следва да се извърши вписването. Наличието на такова разпореждане предполага, че съдът е извършил проверка за редовност на исковата молба, включително и на изискването за внасяне на държавна такса по нея. Внасянето на държавната такса не може да се установява с други несигурни доказателства, като например с издаване на заверен препис от исковата молба, върху който обаче няма отбелязване за внасяне на държавна такса, нито пък разпореждане на съда за вписването й – вж. Определение № 215 от 08.12.2017 г., по ч. гр. д. № 4749/2017 г., II г. о. на ВКС, и Определение № 25 от 21.01.2012 г. по ч. гр. д. № 544/2011 г., I г. о. на ВКС.

Това изискване не е възпроизведено в ЗКИР и Наредба № 2/2005 г. Струва ми се, че това е законов пропуск, който за вбъдеще трябва да бъде коригиран. Поради това de lege ferenda уредбата на вписването в имотния регистър трябва да бъде допълнена с аналогична разпоредба на тази по чл. 12, ал. 1 ПВ.

В хипотезата на вписване на искова молба ищците, освободени от държавна такса за исковото производство на основание чл. 83, ал. 2 ГПК, не са освободени от задължение за плащане на държавна такса за вписване. Те не могат да бъдат освободени от това задължение нито от съда, нито от съдията по вписванията – така т. 10 от Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГТК на ВКС. Това решение е законосъобразно, но мисля че за вбъдеще може да се обмисли неговото изоставяне. Струва ми се, че проблемът не е в тълкуването, а в уредбата на чл. 83 ГПК, в който е налице законодателен пропуск. Не може да се приеме, че държавата осигурява възможност за търсене на защита по съдебен път чрез освобождаване от държавна такса, а допуска обезсмислянето му като не позволява на ищеца да се ползва от освобождаване и при искането за вписване на исковата молба. Подобно решение съдържа две опасности. Първо, когато съдът допуска освобождаването от държавна такса за съдебния процес, но след като исковата молба не е вписана, тогава тя да е нередовна и да трябва да бъде върната на ищеца – чл. 114, ал. 2 ЗС. Второ, дори съдът да не върне исковата молба, ако тя не е вписана, тогава ответникът ще може да се разпореди със спорния имот и третото лице-приобретател ще може да му противопостави правата си, дори искът на ищеца да бъде уважен. Такива са случаите, когато от вписването на исковата молба възниква оповестително-защитно действие. От това става видно, че липсата на освобождаване от такса за вписване се явява неблагоприятна последица за молителя, за който е установено, че по обективни причини няма средства да я заплати. Поради това предлагам de lege ferenda чл. 83 ГПК да бъде допълнен с нова ал. 4, в която изрично да се предвиди, че при освобождаване от държавна такса по чл. 83, ал. 2 ГПК съдът може да освободи ищеца, ако той е поискал това, и от заплащане на такса за вписването на исковата молба, ако тя подлежи на вписване.

 

1.7. Липса на приложена скица-копие от кадастралната карта

Съдебната практика на ВКС приема, че законовото изискване е изпълнено, когато е представена скица, която точно индивидуализира имота и по-конкретно, когато тя съдържа данните, които съгласно чл. 60 ЗКИР се вписват в част „А” от партидата на недвижимия имот в имотния регистър. По сега действащата персонална система на вписване това изискване се отнася само за районите с одобрена кадастрална карта – чл. 6, ал. 3 ПВ. След въвеждането на имотен регистър в даден съдебен район, изискването ще се отнася за вписването на всички актове. Данните, които трябва да съдържа скицата-копие от кадастралната карта са следните:

  • идентификатор на имота;
  • неговия вид (поземлен имот, сграда или самостоятелен обект в сграда);
  • адреса му;
  • границите (идентификаторите на съседните поземлени имоти, съответно на самостоятелните обекти в сградата), площта в квадратни метри или в декари;
  • предназначението на имота;
  • етажността на сградата (ако се касае за сграда) и обстоятелствата по чл. 67 ЗН.

В същия смисъл на гореизложеното са: Определение № 14 от 12.01.2017 г. по гр. д. № 4482/2016 г., III г. о. на ВКС; Определение № 25 от 19.01.2016 г. по ч. гр. д. 6317/2015 г., III г. о. на ВКС; Определение № 582 от 15.12.2016 г. по ч. гр. д. № 5149/2016 г., ІV г. о. на ВКС; Определение № 722 от 08.10.2014 г. по ч. гр. д. № 4293/2014 г., ІІІ г. о. на ВКС; Определение № 196 от 24.04.2013 г. по ч. гр. д. № 2544/2013 г., I г. о. ВКС. Съдебната практика приема, че може да бъде представена и скица-проект от кадастралната карта, когато тя съдържа всички изискуеми данни по чл. 60, ал. 1-7 ЗКИР.

Приема се, че това изискване не се прилага по отношение на исковите молби и възбраните, които се налагат в обезпечителното и изпълнителното производство – вж. т. 2 от Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГТК на ВКС. В тези случаи се дава приоритет на принципите за бързина и правна сигурност, които са съобразени с функциите на горепосочените актове. От значение е и нуждата от изненада, която се цели при възбраните чрез тяхното вписване.

 

1.8. Липса на представени доказателства за изпълнение на чл. 264 ДОПК

Това изискване е обвързано с преценката за липса на дължими публични задължения относно имота.[6] За да бъде изпълнено, необходимо е на съдията по вписванията да бъде представено удостоверение за липсата на данъчни задължения или липсата на непогасени подлежащи на принудително изпълнение задължения за данъци, мита и задължителни осигурителни вноски – чл. 264, ал. 1 ДОПК – вж. Определение № 127 от 05.07.2017 г. по ч. гр. д. № 2342/2017 г., I г. о. на ВКС; Определение № 19 от 13.01.2016 г. по ч. гр. д. № 4947/2015 г., III г. о. на ВКС; Определение № 616 от 13.12.2013 г. по гр. д. № 7348/2013 г., I г. о. на ВКС.

Не се изисква представяне на удостоверение по чл. 264, ал. 1 ДОПК, когато:

  • на вписване подлежи едностранен акт на кредитор, който упражнява свое потестативно право – вж. Определение № 702 от 04.11.2015 г. по ч. гр. д. № 4945/2015 г., IV г. о. на ВКС. Такъв характер имат, например, вписванията на законната ипотека по чл. 168, ал. 1 ЗЗД и молбата на кредитор на наследодателя по чл. 67, ал. 1 ЗН;
  • на вписване подлежи брачен договор, в който са налице единствено клаузи относно преобразуване на лично имущество по чл. 23 СК. В този случай е достатъчно единствено наличието на данъчни оценки, в които фигурира името на съпруга, на чието име са придобити имотите, и отбелязването в тях за липса на непогасени задължения – така Определение № 29 от 07.02.2018 г. по ч. гр. д. № 20/2018 г., I г. о. на ВКС;
  • при вписване на цесия относно вземане, обезпечено с ипотека – чл. 171 ЗЗД – вж. Определение № 243 от 10.01.2013 г. по ч. гр. д. № 510/2012 г., ОС-София;
  • при вписване на сделки в производството по несъстоятелност, с които е извършена продан на имот, част от масата на несъстоятелността. Аргумент за това е, че в този случай ТЗ се явява специален закон спрямо ДОПК. Поради това държавата и общините не трябва да се удовлетворят първи от получената сума от продажбата, а едва в шести ред на вземанията по чл. 722, ал. 1 ТЗ[7].

Когато нотариалната заверка на декларацията по чл. 264 ДОПК е направена от чуждестранен нотариус от държава, която е ратифицирала Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове и има заверка „apostille” при спазване на процедурата за нотариална заверка на подпис в съответната страна, трябва да се приеме, че това удовлетворява изискванията за аналогичната заверка и по българския процесуален закон – така Определение № 175 от 20.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2235/2016 г., I г. о. на ВКС.

 

1.9. Липса на идентификация на страните и имота

Това изискване е въведено относно подлежащия на вписване акт съозбразно изискванията при вписвания в книгите за вписванията по ПВ – чл. 6, ал. 1, б. „а” и „в” ПВ – вж. Определение № 509 от 16.07.2015 г. по ч. гр. д. № 3645/2015 г., IV г. о. на ВКС. Изключения от това изискване са налице единствено в изчерпателно посочените случаи в чл. 6, ал. 2-4 ПВ.

Изискването е въведено и спрямо молбата с искане за вписване на акта в имотния регистър – арг. от чл. 77 ЗКИР. В нея задължително трябва да се идентифицират страните и имотът по представения подлежащ на вписване акт.

Прави впечатление обаче, че такова изискване липсва относно подлежащия на вписване акт по чл. 27 или 28 Наредба № 2/2005 г. Това е така, тъй като спрямо този акт съдията по вписванията не извършва проверка за наличието на определено в закона съдържание, която да е аналогична на тази по чл. 6 ПВ. Поради това трябва да се приеме, че и за вбъдеще след въвеждане на имотния регистър в службата по вписванията ще могат да се предоставят подлежащи на вписване актове, в които не е задължително да е налице описание на имотите (напр. договори за прехвърляне на наследство или на търговско предприятие). Липсата на описание в подлежащия на вписване акт няма да е основание за постановяване на отказ от вписване.

 

1.10. Липса на представени доказателства, че вносителят на

непаричната вноска в търговското дружество е носител на вещното право

Това са доказателства, които доказват правото на собственост върху имота, принадлежащи на вносителя на непаричната вноска – чл. 75, ал. 5, изр. трето ТЗ. Ако такива доказателства не са предоставени или те са недостатъчни, съдията по вписванията няма право да дава указания или да изисква предоставянето да доказателства по служебен ред. Той трябва да постанови отказ от вписване, който има значение единствено за противопоставимостта на придобитите от търговското дружество вещни права – вж. т. 5 от Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГТК на ВКС.

Тук в допълнение трябва да се посочи, че е недопустимо съдията по вписванията да изисква представянето на доказателства от молителя, ако това не е изрично уредено в закона. Така, например, той не може да извършва подобна проверка по отношение на преписите от завещанията. При тяхното вписване не е налице аналогично изискване, каквото е предвидено в чл. 73, ал. 5 ТЗ. Така, например, при универсалните (общи) завещания волята на завещателя може да е формирана абстрактно, без да са индивидуализирани всички вещни права върху имотите. Такова завещание е действително и поражда правни последици за лицето, което е посочено в завещанието като наследник – чл. 16, ал. 1 ЗН.[8] Поради това трябва да се приеме, че съдията по вписванията няма правомощие да проверява правата на завещателя.

 

  1. Обжалване на отказа

При постановяване на отказ от съдията по вписванията обжалване на определението може да се извърши само по съдебен ред. Това поставя три въпроса. Кои лица могат да обжалват отказа? По какъв ред се извършва обжалването? Какъв е ефектът на обжалването спрямо действието на вписването?

Отказът на съдията по вписванията може да се обжалва от молителя в производството по вписване. Това е правоимащото лице по акта, чието вписване се иска.

В съдебната практика на ВКС се приема, че в никакъв случай горепосочените основания за отказ от вписване не могат да послужат за основание да бъде отказано вписване на акт по разпореждане на съда – така т. 6 от Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГТК на ВКС. Вж. също Определение 516 от 01.07.2014 г. по ч. гр. д. № 3668/2014 г., III г. о. на ВКС. В съдебния акт се подчертава, че съдията по вписванията не може да упражнява контрол относно съдържанието на исковата молба, когато нейното вписване е разпоредено от съда. Това обаче не означава, че когато ищецът поиска вписване, се прилага същото правило. Напротив, спрямо това искане съдията по вписванията има правомощията да упражнява контрол.

Съдията по вписванията обаче може да постанови отказ при искане от нотариуса или съдебния изпълнител. Тези лица, макар и упражняващи делегирани им от държавата властнически функции, нямат статуса на съдилищата. В този случай в практиката на ВКС се приема, че процесуално легитимирани да обжалват отказа са лицата, в чиято полза е поискано вписването или органите, които действат в техен интерес. Това могат да бъдат и нотариусът или съдебният изпълнител, които са поискали вписването. Това решение е изрично прието по отношение на съдебните изпълнители относно възбраните – вж. т. 8 от Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГТК на ВКС. Аргумент за това е, че те са заинтересовано лице по смисъла на чл. 531, ал. 1 ГПК, тъй като действат от свое име и в полза на взискателя. Същото решение се приема и по отношение на нотариусите, когато те са задължени по закон да действат в полза на правоимащото лице по подлежащия на вписване нотариален акт – чл. 25, ал. 5 ЗННД. И в двата случая съобщението за отказ от вписване се връчва на нотариуса или съдебния изпълнител.

Процесуално легитимиран да обжалва отказ на съдията по вписванията е и синдикът в производството по несъстоятелност, тъй като е страна по договора за продажбата на недвижим имот от масата по несъстоятелност, когато е извършена с разрешение на съда по реда на чл. 718 ТЗ.[9] Качеството на страна по договора като продавач следва изрично от чл. 718, ал. 5 ТЗ.

Тук трябва да се посочи, че не е задължително отказът на съдията по вписванията да е мотивиран. Поради това в практиката на ВКС се приема, че липсата на мотиви не е основание за нищожност на определнието, с което е извършен отказ – вж. Определение № 194 от 10.05.2010 г. по ч. гр. д. № 95/2010 г., II г. о. на ВКС. Все пак трябва да се посочи, че въпреки липсата на изискване за мотивиране на отказа, установена добра практика на мнозинството от съдиите по вписванията е да аргументират своите откази. Струва ми се обаче, че това положение трябва да намери изрична уредба в нормативните актове. Целта на изготвяне на мотиви е даване на възможност на молителя и съда да се запознаят със съображенията на съдията по вписванията и по този начин да бъде гарантирано правото на защита на молителя и улеснена работата на съда при решаване на делото. Поради това предлагам de lege ferenda уредбата в чл. 32а ПВ и чл. 43 Наредба № 2/2005 г. да бъдат допълнени с разпоредби, които да вменяват задължение на съдията по вписванията да мотивира определенията си.

            При постановен отказ от вписване определението на съдията по вписванията има дилаторен (отлагателен) ефект върху действието на вписването. Той прегражда пътя за възникване на предвидените правни последици. Този ефект може да бъде преодолян чрез обжалване на отказа по реда на чл. 577 във вр. с. чл. 274 и сл. ГПК. Жалбата трябва да бъде подадена в едноседмичен преклузивен срок от датата на получаване на отказа от лицето, което е активно процесуално легитимирано да го обжалва. Когато жалбата е изпратена по пощата, спазването на срока може да се докаже от молителя чрез разписка от пощенската станция, където е подадена жалбата, фискален бон и обратна разписка – вж. Определение № 169 от 28.04.2016 г. по ч. гр. д. № 1644/2016 г., III г. о. на ВКС, както и посочената в него съдебна практика: Определение № 947 от 28.11.2011 г. по ч. търг. д. № 610/2010 г., II т. о. на ВКС; Определение № 279 от 12.04.2012 г. по ч. търг. д. № 272/2011 г., II т. о. на ВКС; Определение № 403 от 28.05.2012 г. по ч. търг. д. № 330/2012 г., II т. о. на ВКС.

Жалбата се подава чрез съответната служба по вписване, в която съдията по вписване е постановил отказа – вж. Определение № 26 от 09.01.2014 г. по ч. гр. д. № 6754/2013 г., III г. о. на ВКС. Целта е да бъде комплектована преписката, съдържаща отказа, частната жалба срещу отказа, платежният документ за държавната такса по сметка на компетентния окръжен съд и другите прилежащи документи. Съдията по вписванията трябва да извърши преценка за редовност на жалбата, като при констатирана нередовност трябва да съобщи на жалбоподателя, че разполага с едноседмичен срок за отстраняване на нередовностите – арг. от чл. 275, ал. 2 във вр. с 262, ал. 1 ГПК.

Ако жалбата е редовна, тогава тя се изпраща на компетентния окръжен съд, който я разглежда по реда на Глава двадесет и първа от ГПК „Обжалване на определенията”. Производството е контролно-отменително и има за цел да провери законосъобразността на определението на съдията по вписванията, с което е постановен отказът. В него участва само лицето, което е подало жалбата. Тоест, то е едностранно.

Контролно-отменителното производство може да завърши или с отмяна на отказа на съдията по вписванията, при което съдът задължава съответния съдия по вписванията да разпореди извършване на исканото вписване, или с потвърждаване на отказа.

Ако отказът бъде отменен, тогава се счита, че действието на вписването е възникнало от датата на записване на акта във входящия регистър в съответната служба по вписванията – арг. от чл. 577, ал. 3 ГПК.[10] Това решение ще се прилага аналогично и спрямо вписване на молбата във входящия регистър, когато вписването се извършва в имотния регистър – арг. от чл. 43, ал. 3 Наредба № 2/2005 г.

Ако отказът на съдията по вписвания не бъде обжалван в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК или бъде потвърден от въззивния или касационния съд[11] с влязъл в сила съдебен акт, тогава дилаторният ефект на определението прераства в перемпторен (пресекателен) ефект и създава непреодолима възможност за възникване на действието на вписването – вж. Определение 941 от 16.12.2014 г. по ч. гр. д. № 5789/2014, IV г. о. на ВКС. В съдебния акт е разгледан случай, в който молителят е поискал връщане на подлежащия на вписване акт след постановяването на отказ от съдията по вписванията. ВКС е направил извод, че по този начин той е изгубил правен интерес от обжалването. Констатирал е, че подлежащият на вписване акт е върнат на молителя, поради което, дори отказът на съдията по вписванията да бъде отменен, няма как същият да бъде вписан.

Трябва да се посочи, че при наличието на влязло в сила определение на съдията по вписванията, с което е постановен отказ от вписване, за молителя не е налице забрана за подаване на нова молба с искане за вписване на същия акт, в който са отстранени съществуващите преди това недостатъци. Молителят разполага с тази възможност, тъй като определението на съдията по вписванията не се ползва със сила на пресъдено нещо. В този случай обаче молителят няма да може да се ползва от по-ранното вписване във входящия регистър, а от датата на новото записване на акта, респ. молбата при вписванията в имотния регистър, във входящия регистър. Той няма да може да се ползва и от вече заплатената държавна такса по сметката на Агенция по вписванията, а ще трябва да заплати нова.

 

 

[1] Вж. Ставру, Ст. Отказът на съдията по вписванията в практиката на Върховния касационен съд (2008-2011). С.: Фенея, 2012, 36-37, който се позовава на Определение № 812 от 18.11.2010 г. по ч. търг. д. № 713/2010 г., II т. о. на ВКС. В Германия обаче се допуска вписване на споразумение между съсобственици относно начина на управление на съсобствения имот. Вписването има значение за противопоставимостта спрямо трети лица – чл. 1010 ГГЗ.

[2] Обратно Балтов, Р. Въпроси, породени от вписването на апортна вноска в службите по вписванията. – Пазар и право, 2005, № 9, с. 9. Авторът се позовава на Решение №  ф-166 от 09.12.1992  г. по ф. д. № 149/1992 г., V г. о. на ВС.

[3] Вж. Стоянов, В. Промените в Търговския закон в областта на непаричните вноски с предмет недвижими имоти. – Собственост и право, 2013, № 9, с. 54.

[4] Обратно Димитров, Кр. Относно процедурата за вписването на актове в различни съдебни райони. – Собственост и право, 2017, № 11, 53-58.

[5] В този смисъл е и Монова, Сн. Отказ от вписване. – Собственост и право, 2002, № 4, с. 18, в което съчинение авторката се позовава на Определение № 615 от 29.11.1999 г. по гр. д. № 336/1999 г., IV г. о. на ВКС.

[6] Вж. Кръшкова, Е. Вписване на непарична вноска (апорт) в имотния регистър. – Собственост и право, 2013, № 12, 45-47, която се позовава на Определение № 616 от 21.07.2011 г. по ч. търг. д. № 492/2011 г., II т. о. на ВКС. В него е отказано вписването на апортна вноска с аргумента, че при наличието на изискуеми задължения за данъци, мита и задължителни осигурителни вноски вписването е допустимо само след тяхното заплащане. В противен случай съдията по вписванията ще носи солидарна отговорност за тяхното заплащане с прехвърлителя – чл. 265 ДОПК.

[7] Вж. Балтов, Р. Особености при вписването на някои актове. – Общество и право, 2017, № 6, 86-88.

[8] Вж. Цанкова, Ц. Завещанието в българското наследствено право. С.: Фенея, 1995, с. 114.

[9] Вж. Григоров, Гр. Несъстоятелност. С.: Сиби, 2017, с. 383, както и Определение 681 от 22.10.2015 г. по гр. д. 4365/2015 г., IV г. о. на ВКС.

[10] Вж. Стоянов, В. Измененията в Правилника за вписванията. – Собственост и право, 2005, № 11, 7-13.

[11] Отказът на въззивния съд да отмени определението на съдията по вписванията подлежи на касационен контрол при наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК – арг. от чл. 274, ал. 3 ГПК.