Признаци на обикновеното (недобросъвестно) владение по чл. 68 от Закона за собствеността

Автор: адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ,

доктор по гражданско и семейно право

 

Ключови думи: адвокат, гр. Пловдив, владение, чл. 68 от Закона за собствеността, фактическа власт, намерение

 

  1. Основни признаци

Обикновеното (недобросъвестно) владение е дефинирано в чл. 68, ал. 1 ЗС. В него е посочено, че владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. От тази дефиниция е видно, че тя иманентно съдържа два основни признака, на които владението трябва да отговаря. Това са упражняване на фактическа власт върху вещта и намерението вещта да се държи лично или чрез другиго като своя.[1] Те трябва да са налице кумулативно, за да може да говорим за владение и от него да произтекат предвидените в закона правни последици.

Първият основен признак е обективен. Той се изразява във фактическата власт над вещтаcorpus possessionis. Това означава, че владелецът трябва да може да въздейства върху вещта и да извършва действия спрямо нея. Тези действия могат да съответстват както изцяло на съдържанието на правомощията на титуляра на правото на собственост – пълно владение, така да се извършват действия, съобветстващи на ограничено вещно право – ограничено владение. Най-често се владее право на собственост. Възможно е обаче да се владее и в условията на ограничено вещно право (право на ползване, право на строеж, право на пристрояване и надстрояване, сервитутни права).

Тази фактическа власт е лесно установима. Тя може да се упражнява както лично от владелеца, така и от друго лице, което държи вещта за него. Това трето лице ще има качеството на държател, тъй като при него ще липсва намерение да държи вещта като своя.

Трябва да се подчертае, че фактическата власт създава определена сигурност в оборота, поради което владението се защитава от закона. Аргумент за това дават посесорните искове по чл. 75 и 76 ЗС, с които владелецът може да се брани при нарушение на владението. Неговото значение е съвсем кратко формулирано от Рудолф Йеринг: „Владението е предната стража на собствеността“. Поради тази причина т. 2 от диспозитива на ППВС № 6 от 1974 г. задължава съдилищата при установяване, че едно лице упражнява фактическа власт върху вещ да изследват дали тя не се държи като своя, т.е. дали е налице владение.

Струва ми се, че за да се вникне в извода в диспозитива на съдебния акт с оглед на сега действащата уредба на ГПК, трябва да се обърне внимание на аргументите на съда. В тях е посочено, че при наличието на породени правоотношения от договор (договор за наем, заем прослужване и пр.) или от друг правен акт, с който не се отстъпват правомощия, произтичащи от право на собственост или от ограничено вещно право върху вещта, упражняващият фактическата власт е държател, а не владелец на същата вещ. Наличието на такива договори или други юридически актове не освобождава съда от задълженията да провери дали вещта не се владее от лицето, упражняващо фактическата власт. За разкриване на обективната истина е необходимо съдилищата да изследват дали чрез фактическата власт се упражнява само субективното право, породено от тези договори или други юридически актове, или излизайки извън рамките на това субективно право, лицето, което държи вещта, не е започнало да упражнява за себе си действия, за които е оправомощен носителят на правото на собственост или на ограниченото вещно право върху вещта. Тези действия трябва да бъдат изявени и по отношение на собственика (съсобственика). ВС посочва, че е възможно да е налице държане и при липсата на такива договори или други юридически актове със собственика, стига лицето да не държи вещта за себе си като своя.

Според мен този извод трябва да бъде приет за зконосъобразен и с оглед на сега действащия ГПК. Той обаче трябва да бъде подчинен на диспозитивното начало в съдебния процес по новия ГПК, влязъл в сила от 01.03.2008 г. Трябва да се държи сметка обаче, че съдът е задължен да изследва фактите по делото единствено в рамките на очертания предмет на делото от страните и търсената защита и съдействие от тях – чл. 6, ал. 2 ГПК. Това променя фокуса на анализ на мотивите в ППВС № 6 от 1974 г., които са съобразени с действието на отменения ГПК от 1952 г., в който като основен принцип е бил възприет този на служебното начало. В него водеща роля за разкриване на обективната истина е имал съдът, а не страните в съдебния процес. Каква е практическата стойност на това разграничение? Тя се отнася до доказателствената тежест в съдебния процес. Ако едно лице твърди, че е владелец и докаже, че е упражнявало фактическа власт върху вещта, в тежест да другата страна е да докаже, че е налице правно основание, което изключва възможността тя да се държи като своя.

Вторият основен признак е субективен. Елементът се изразява в намерението на владелеца да държи вещта като свояanimus possidendi. Както вече посочих, държането може да се осъществява лично или чрез трето лице. Този елемент е част от душевния мир на човека. Той не е явен, поради което би бил трудно доказуем в съдебния процес, ако доказателствената тежест се носеше от владелеца. Обикновено за него съдим от проявата на обективния признак. Ето защо, с оглед на доказването в съдебния процес, в разпоредбата на чл. 69 ЗС е установена оборимата презумция, че се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Доказателствената тежест за оборването на тази презумпция е в тежест на ответника в съдебния процес.

В ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК на ВКС се допуска, че презумцията установена в чл. 69 ЗС може да се прилага и между съсобственици на една вещ, но не и между сънаследници. Според съдебния акт презумпцията на чл.69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно в съдебния процес да се докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена.

В ТР е посочено още, че независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си.

Такава хипотеза е налице и при наследяването на имот от две или повече лица. В този случай, за да се счита, че сънаследникът е владелец на идеалните части на другите сънаследници, той трябва да демонстрира намерението си да държи вещта като лично своя. Това става чрез действия, които демонстрират отричане на правата на сънаследниците върху съсобствената вещ. Такива са отстраняване от имота, недопускане, оспорване на права. Съдебната практика приема, че обикновеното ползване на съсобствената вещ по смисъла на чл. 31 ЗС не изразява намерение за своене – така р. № 110 от 20.03.2012 г. по гр. д. № 870/2011 г., II г. о. на ВКС; р. № 566 от 21.06.2010 г. по гр. д. № 1053/2009 г., І г. о. на ВКС; р. № 596 от 30.06.2010 г. по гр. д. № 1534/2009 г., І г. о. на ВКС; р. № 532 от 06.07.2010 г. по гр. д. № 1459/2009 г., I  г. о. на ВКС; р. № 381 от 25.10.2010 г. по гр. д. № 37/2010 г., І г. о. на ВКС.

Начинът, по който се установява и упражнява владението, не е признак на понятието за владение.[2] То е без правно значение за преценката дали са налице признаците по чл. 68, ал. 1 ЗС.

 

  1. Допълнителни признаци

Правната доктрина и съдебната практика примат, че владението трябва да притежава и някои допълнителни признаци. Историческият анализ на института на владението показва, че те произлизат от отменения чл. 302 ЗИСС, в който е било посочено, че: „Владението е законно, когато то е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно, несъмнително и с намерение да се държи вещта, като своя собствена” (курс. мой – И. В.). Тоест, те са плод на историческите традиции в българското вещно право. Те се приемат безкритично и при действието на уредбата на владението при сега действащия ЗС. Аргумент за това дават и р. № 68 от 02.08.2013 г. по гр. д. № 603/2012 г., I г. о. на ВКС, р. № 304 от 04.05.1995 г. по гр. д. № 75/1995 г., I г. о на ВКС и р. № 649/1993 г. по гр. д. № 477/1992 г., I г. о. на ВС[3], в които е прието, че макар и ЗС да не посочва изрично тези признаци на владението, те се извеждат като логическо следствие на основните два признака на владението по чл. 68 ЗС. Нека разгледаме по-подробно тези признаци.

Владението трябва да е постоянно. То трябва да е демонстрация на владелеца, че желае трайното упражняване на фактическата власт върху вещта. Не е задължително фактическата власт да се упражнява всяка минута, час, ден и т. нат. Фактическата власт може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота, ако те сочат за намерение за своенето му и не са прекъсвани от действия на трети лица – така р. № 23 от 20.05.2016 г. по гр. д. № 5162/2015 г., II г. о. на ВКС и р. № 6 от 22.10.2010 г. по гр. д. № 2760/2008 г., I г. о. на ВКС.

Поради трудното доказване на постоянното упражняване на фактическа власт върху вещта, разпоредбата на чл. 83 ЗС въвежда в правния мир презумпцията, че за владелеца е достатъчно да докаже, че е владял в различни времена. Тогава се предполага, че е владял и в промеждутъка. Презумпцията е оборима и е въведена с оглед на придобиването по давност на вещи. В тази връзка бих искал да се позова на становището на В. Стоянов, който посочва, че владелецът не трябва да доказва въобще владението си за определен период, а този, който твърди, че не е упражнявано владение в промеждутъка, трябва да го докаже.[4]

Владението трябва да е непрекъснато. То не трябва да е прекъсвано повече от шест месеца, за да може владелецът да придобие вещта по давност – чл. 81 ЗС. Ако в съдебния процес се докаже, че фактическата власт върху вещта е изгубвана за повече от шест месеца по време на давностния срок, тогава се счита, че тя е била прекъсната и необходимият срок за придобиване на вещта е започнал да тече отново от начало от датата на установяване на новата фактическа власт – р. № 136 от 11.11.2011 г. по гр. д. № 144/2009 г., I г. о. на ВКС.

Доказателствената тежест за установяване, че владелецът не е упражнявал фактическа власт върху вещта за повече от 6 месеца не е в задължение на владелеца. Той може да се ползва от благоприятните последици от установяването на факта, но чл. 83 ЗС размества доказателствената тежест. Според нея, който докаже, че е владял в различни времена, предполага се, че е владял и в промеждутъка, ако не се докаже противното.

Владението трябва да е явно. Владелецът трябва да демонстрира намерението си да държи вещта като своя, а не да упражнява фактическа власт, прикривайки намерението си пред действителния титуляр на вещното право. Това изискване обаче не поставя задължение пред владелеца да уведоми титутляра на вещното право или да положи грижа да доведе до знанието му факта на владението – така р. № 144 от 02.12.2014 г. по гр. д. № 1650/2014 г., II г. о. на ВКС. Общият принцип на справедливостта обаче изключва скритостта като възможност, която позволява придобиването на имот по давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият (собственикът) няма възможност (поради неведение) да се брани – така р. № 436 от 21.03.2006 г. по гр. д. № 1366/2005 г., IV г.о. на ВКС.

В тази връзка бих искал да се посоча един пример от правната доктрина. Л. Панайотова-Чалъкова пише, че за да се придобие право на строеж по давностно владение, лицето, което упражнява фактическа власт върху чуждата вещ, трябва да демонстрира явно тази фактическа власт. То трябва да струпва строителни материали, да подготвя строителните работи и въобще да започне да осъществява строителство.[5] Именно това са изискванията за явност на владението. То противостои на разбирането за установяване на владение по скрит начин, което не се защитава от закона. Аргумент за това дава чл. 76 ЗС, в който е посочено, че отненото владение по скрит начин[6] подлежи на санкциониране. Владелецът с отнето владение може да иска връщането на вещта. Това следва от разбирането, че това лице, което е отнело вещта, няма качеството на владелец, а на държател по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС. При установяване на фактическата власт върху вещта липсва допълнителният признак явност и поради това не е налице владение. Ratio legis е, че като държател това лице трябва да понесе отстраняването от вещта в полза на владелеца.

Владението трябва да е несъмнено. Този признак изисква при владението да няма съмнение за наличието на който и да е от двата основни признака от чл. 68, ал. 1 ЗС, за да може да бъде признато качеството на владелец на дадено лице. В съдебната практика този признак по-често се преценява ведно с това дали владението е явно. Приема се, че те се допълват. Причината за това е, че и двата признака се преценяват на плоскостта на поведението на владелеца спрямо собственика на вещта или носителя на ограниченото вещно право. В този смисъл е и р. № 238 от 11.04.2000 г. по гр. д. № 1031/1999 г., I г.о. на ВКС, в което е прието, че владението е явно и несъмнено, когато владелецът манифестира поведение, което не оставя никакво съмнение, че той упражнява фактическата власт за себе си.

Владението трябва да е спокойно. Това означава, че владението не трябва да е придобито с насилие, защото в този случай то ще е опорочено – така р. № 276 от 20.11.2014 г. по гр. д. № 3036/2014 г., I г. о. на ВКС. От гледна точка на принципа на справедливостта е недопустимо да се допусне положение, в което едно лице ще установи фактическа власт върху вещ чрез извършването на противоправни действия и след това ще може да черпи облаги от тези си действия.

В практиката на ВКС се приема, че едно владение е спокойно, когато не е установено с насилие и не се поддържа с насилие. Владението престава да бъде спокойно и когато се оспорва с насилие, в резултат на което се смущава намерението да се държи вещта като своя. Въпрос на фактическа преценка във всеки отделен случай е дали владението е смутено чрез извършване на определени действия, но във всички случаи тези действия трябва да сочат към противопоставяне от страна на невладеещия собственик за продължителен период от време на поведението на владеещия несобственик по отношение на владения имот. Предявяването на извънсъдебни претенции не смущава владението, нито прекъсва придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС – така р. № 376 от 12.03.2013 г. по гр. д. № 260/2012 г., I г. о. на ВКС. В този смисъл е и р. № 5 от 25.01.2010 г. по гр. д. № 2728/2008 г., II г. о. на ВКС, в което е прието, че словесните пререкания между сънаследниците, предявяването на претенции в разговори помежду им, които обаче не са съпроводени с действия, насочени към самия имот и имащи за последица отстраняването на владеещия сънаследник от имота, не прекъсват започналата да тече в негова полза придобивна давност и не смущават владението му.

 

  1. Признаци на владението при съвладение

Владението може да се упражнява и от повече от едно лице. В този случай ще сме изправени пред хипотезата на съвладение, което е разновидност на владението. Тези лица ще упражняват съвместно фактическа власт върху вещта или ще упражняват съвместно правомощията на титуляра на ограниченото вещно право. Според ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК на ВКС при съвладение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС трябва да са налице и двата основни признака на владението. Тогава фактическата власт се упражнява едновременно от две или повече лица, които държат вещта заедно като своя, а за всеки един от тях владението има самостоятелно действие. В случаите на съвладение всяко от лицата, които го придобиват, трябва да има намерение да държи вещта като своя обща заедно с останалите. Това намерение следва да е налице при установяването на фактическата власт.

Пример за наличието на съвладение е обикновено при сънаследниците на недвижим имот, които присъединяват владението си към това на наследодателя – чл. 82 ЗС. Както в хипотезата на един владелец, така и при всеки един от съвладелците трябва да са налице горепосочените основни, но и допълнителни признаци на владението. Доколкото се възприема разбирането, че допълнителните признаци са логическо следствие на основните, те не бива да бъдат разделяни.

 

 

[1] Вж. Таджер, В. Владението. С.: СОФИ-Р, 2001, 24-29; Стоянов, В. Вещно право. С.: БАН, 2004, 21-23.

[2] Така Таджер, В. Владението…, с. 19.

[3] Съдебните актове са цит. в статията на съдия В. Александров „Презумпцията по чл. 83 от ЗС в практиката на ВКС по чл. 290 от ГПК”, публикувана на сайта на Сдружение „Грамада”: http://gramada.org/%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B7%D1%83%D0%BC%D0%BF%D1%86%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%BF%D0%BE-%D1%87%D0%BB-83-%D0%BE%D1%82-%D0%B7%D1%81-%D0%B2-%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%BA%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0/.

[4] Вж. Стоянов, В. Придобиване по давност. С.: БАН, 2014, с. 48.

[5] Вж. Панайотова-Чалъкова, Л. Суперфицията по българското вещно право. С.: Фенея, 2009, с. 120.

[6] „Скрит начин” по смисъла на чл. 76 ЗС е налице, когато отнемането на вещта или имота е извършено по начин или време, които правят трудно възприемането му от владелеца (например по време, когато се значе, че той отсъства от населеното място) – така  Бобатинов, М., Влахов, Кр. Вещно право. Практически проблеми. С.: Сиби, 2007, с. 21.