Правен режим на вещите. Понятие, видове, ценни книги, пари и имущество

Автор: адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ,

доктор по гражданско и семейно право

 

Ключови думи: адвокат, гр. Пловдив, вещи, имоти, видове вещи, пари, имущество, ценни книги, вещно право

 

Статията има за цел да осъвремени учението за вещите. Поставен е акцент както върху българското право и доктрина, така и върху достиженията на правото на ЕС и съдебната практика на Съда на ЕС в Люксембург.

 

  1. ПОНЯТИЕ

В българската доктрина понятието „вещи“ се разглежда единствено в светлината на нормите на националното законодателство и съдебната практика на националните съдилища по тяхното прилагане и тълкуване. От 2007 г. обаче България е член на ЕС. Поради това е разумно да се помисли за осъвременяване на учението за вещите, като се вземат предвид и достиженията на правото на ЕС и съдебната практика на Съда на ЕС.

В българското законодателство липсва легална дефиния за вещи.[1] На теорията е оставено задължението да предостави понятие. Нека разгледаме различните предложения.

Според П. Венедиков вещите са самостоятелни веществени неща, с изключение на хората.[2] Положителна черта на определението е, че отделя хората от вещите. Това е и разликата с римското право, в което робите са били считани за вещи.[3] Слабият момент на определението е, че вещите се определят с прилагателното „веществен“, т.е. едно неизвестно се определя с друго.

Л. Василев и М. Павлова дефинират вещите като обособени предмети на природата.[4] Според тях те задължително имат телесен характер и могат да бъдат твърди тела, течности или енергиите. Към това понятие може да се отправи упрек, че дава твърде обща формулировка на белезите на вещта и не позволява извеждане на водещи признаци на вещите. Освен това, то е и неточно. Течностите и енергиите не са предмети.

Според Ал. Джеров вещта е определен телесен обект. Това е един материален  предмет, който съществува самостоятелно, върху който може да се учредяват  вещни права от правни субекти и който може да задоволява техни легитимни интереси. Според него вещта трябва да притежава три основни признака: самостоятелност; материалност; възможност да служи на правните субекти.[5]

В. Стоянов определя вещите като материални предмети със самостоятелно съществуване, които са предвидени за обекти на правото в правната норма. Това определение възприема признаците за материалност и самостоятелност на вещите, но и в същото време ги обвързва с правните норми, които очертават границите на регулация на обществените отношения по повод на вещите.[6]

Според В. Таджер вещите са материални предмети, които имат самостоятелно съществуване.[7] Посочени са два основни признака на вещите – материалност (телесност) и самостоятелност. Към вещите спадат всички обекти, имащи признака телесност. Това означава, че според нашето законодателство към вещите спадат и животните. Оттук се извежда и отговорността на собственика и лицето, под чиито надзор се намират този вид вещи – чл. 50 ЗЗД[8].

Според Г. Боянов, В. Петров и М. Марков вещите са всички материални обекти със самостоятелно и реално съществуване.[9] Това определение възприема принципната конструкция на В. Таджер и съдържа неговите положителни черти.

Видно от гореизложеното, почти всички автори в българската правна доктрина приемат вещите за материални предмети, които имат самостоятелно съществуване. Това е едно понятие с тяхно приложно поле, което поставя единствено акцент върху материалните предмети, но не и върху нематериалните обекти. Признакът „материалност“ трябва да се разбира в смисъл, че вещите трябва да съществуват обективно в реалността. Тук трябва да се има предвид обаче, че гражданското право, като отрасъл на частното право, допуска регулиране на обществени отношения (вещни, облигационни, семейни и т.н.) и по повод на бъдещи вещи. Пример за това е учредяването на право на строеж и ипотеката върху бъдеща вещ. Признакът „самостоятелност“  трябва да се разбира в смисъл, че всяка една вещ не трябва да е трайно прикрепена към друга вещ. В противен случай тя не би имала самостоятелно съществуване, а би била част от цялото, т.е. част от друга вещ. Пример за това са тухлите, от които е изградена къща. Преди да бъде поставена в стената при строително-монтажните работи, тухлата е самостоятелен предмет. След изграждане на стената, в която тухлата е поставена, тя изгубва своята самостоятелност и става част от новата вещ – къщата.

Спорно е дали към тези признаци трябва да се прибавят и други. Това е класическа дискусия в българското вещно право, която все още не е изгубила своето значение и има огромна практическа стойност. Струва ми се, че този въпрос трябва да бъде решен с оглед на извършване на анализ и на правото на ЕС и съдебната практика на Съда на ЕС. Този анализ би ни позволил да направим извод дали признаците „материалност“ и „самостоятелност“ са достатъчни за извеждане на понятието за вещи, или трябва да включим и други, които да го обогатят.

В правото на ЕС също липсва легално понятие за вещи. Съдебната практика на Съда на ЕС обаче неведнъж насочва вниманието си към въпроса за вещите. Това се налага преди всичко при анализа на една от основните свободи в ЕС. Това е свободното движение на стоки – чл. 28-37 ДФЕС.[10] В някои от съдебните решения на Съда на ЕС съдът изяснява признаците на тези вещи, които могат да бъдат квалифицирани като стоки.

В Решение от 10.12.1968 г. по дело 7-68, Commission of the European Communities v Italian Republic е изразено становище, че под стоки трябва да се разбират продукти, които могат да се оценят в пари и да бъдат предмет на търговска сделка. От изложеното става видно, че Съдът на ЕС поставя акцент върху това стоката да бъде продукт, а най-често продуктите са материални предмети.[11] Това са различни видове храни, машини, лекарства, обувки, облекла, мебели и т.н.  Тоест, те са вещи. Съдът на ЕС посочва два признака на стоките – икономическа стойност и възможността да се търгуват. Под „икономическа стойност“ трябва да се разбира възможност вещта да бъде оценена в пари. Под „възможност да се търгува“ се разбира възможност вещта да бъде обект на търговски сделки. Тъй като в рамките на правото на ЕС действа принципът за свобода на договаряне, този признак изисква липсата на норма, която да забранява търговията с вещта.

Тук обаче трябва да се посочи, че през годините съдебната практика на Съда на ЕС еволюира. Този процес е свързан с нуждата от съобразяване с развитието на съвременните технологии и динамиката на търговския оборот. Под „стоки“ започва да се разбират не само материални предмети, но и някои нематериални обекти (блага)[12]. Такива са, например:

– природните газовете – вж. Решение от 23.10.1997 г. по дело C-159/94, Commission of the European Communities v French Republic;

– електричеството – вж. Решение от 23.10.1997 г. по дело C-158/94, Commission of the European Communities v Italian Republic; и

– отпадъци (напр. газове и химични съединения) – вж. Решение от 9.07.1990 г. по дело C-2/90, Commission of the European Communities v Kingdom of Belgium[13].

Тези нематериални обекти са съответно приравнени от Съда на ЕС на правния режим на материалните предмети, тъй като също притежават техните два признака.[14] Природният газ и енергията, например, имат както икономическа стойност, така и могат да се търгуват свободно на единния пазар. Те могат да са собственост на едно лице, което чрез сключването на сделка може да прехвърли собствеността върху тях на друго лице. Това е подход, който под влиянието на правото на ЕС е възприет и във вътрешното законодателство на всички държави-членки, включително и в България.

От гореизложеното става видно, че Съдът на ЕС няма напълно идентично виждане за понятието за стоки в сравнение с традиционно възприетото виждане за вещите в българската правна доктрина. Стоките се възприемат преди всичко като съвкупност от материални предмети и някои съответно приравнени на тях нематериални обекти. Пренебрегва се признакът „самостоятелност“. Вместо него се акцентира върху признаците „икономическа стойност“ и „възможност вещта да се търгува“.

Мисля, че Съдът на ЕС неправилно пренебрегва нуждата от поставяне на акцент и върху признака „самостоятелност“, но с основание акцентира върху другите два признака. Това позволява поставяне на акцент и върху нематериалните обекти като електричество, природен газ и отпадъците. Допуска се извеждане на едно по-широко и гъвкаво понятие, което с по-голяма точност отразява правните и икономически реалности при експлоатацията и търговията с вещите. Този подход трябва да бъде предпочетен и в българската правна доктрина. Трябва да се изведе едно по-широко понятие за вещите, което да акцентира с дължимата прецизност и върху нематериалните обекти, които по силата на закона са приравнени по своя вещноправен режим на вещите.[15] Какъв обаче подход трябва да се потърси?

Според мен е ненужно утежнение да се поставят задължителни условия всяка една вещ да има икономическа стойност и да може да се търгува. Най-малкото е необходимо да се припомни, че вещите могат да са обект и на граждански и потребителски сделки, а не само на търговски. Поради това това този признак трябва да бъде адаптиран и да се акцентира върху всички видове сделки. Вещите могат и да са извадени по силата на закона от гражданския и търговски оборот и поради това да не е възможно да са обект на сделка и/или да имат икономическа стойност. Пример са някои културни ценности, като например тракийските съкровища и паметниците на културата. Поради това едва ли е разумно признаците, изведени от съдебната практика на Съда на ЕС, да бъдат абсолютизирани и аналогично възприети за определяне на всички видове вещи. Струва ми се обаче, че този извод може да се направи с категоричност единствено за вещите, които са материални предмети. Това обаче не е така спрямо нематериалните обекти, приравнени на вещите. Причината за това е необходимостта те да бъдат отчетени при извеждане на понятието за вещи с цел обслужване на нуждите на гражданския и търговски оборот с оглед на нематериалните обекти. Това се налага предвид даване на безспорна яснота относно приравняване на техния правен режим на вещите.

В заключение на гореизложеното ще се опитам да изведа ново понятие за вещи, което да отчете правната обвързаност и разликите между материалните предмети и приравнените на тях нематериални обекти.

„Вещите са материални предмети със самостоятелно съществуване и приравнените на тях по силата на закона нематериални обекти, които притежават икономическа стойност и могат да са обект на сделки.“    

 

  1. ВИДОВЕ ВЕЩИ

Вещите могат да бъдат отделени в групи съобразно различни критерии. Всяко едно деление има своята практическа стойност.

Движими и недвижими вещи

Може би с най-важно практическо значение за вещите е делението им на движими и недвижими, като последните се наричат още недвижими имоти. Според разпоредбата на чл. 110, ал. 1 ЗС недвижими вещи са: земята, растенията, сградите и другите постройки и въобще всичко, което по естествен начин или от действието на човека е прикрепено трайно към земята или към постройката. Всички други вещи, включително и енергията, са движими вещи – чл. 110, ал. 2 ЗС. Според мен по силата на законовата фикция на чл. 110, ал. 2 ЗС природните газове и отпадъците също трябва да се считат за движими вещи.

Основен белег на недвижимите вещи е трайната прикрепеност. Това означава, че вещта не може да се отдели от земята или друга недвижима вещ без нейното разрушаване или съществено повреждане. Ако отделянето може да се извърши, макар и с известна техническа трудност и при несъществено повреждане, обектът не представлява недвижима вещ, а движима.

Практическата стойност на това деление е отразено в нормативната уредба. Нека разгледаме по-важните практически аспекти от това деление на вещите.

Поначало законодателят урежда основно правния статус на недвижимите вещи и като изключение този на движимите вещи. Нещо повече – подробна уредба се създава за правото на собственост върху недвижимите имоти, а за други такива се прилагат същите правила, ако не е предвидено друго.

Чл. 18 ЗЗД предвижда, че право на собственост и други вещни права върху недвижими имоти се прехвърля или учредява в нотариална форма, като изключенията от това правило са посочени изрично в законодателството. Тук могат да бъдат посочени две изключения. Първо, в чл. 18 ЗС е предвидено, че договорите, с които се извършват придобиването и разпореждането с имоти – частна държавна или общинска собственост, се сключват в писмена форма и се вписват по разпореждане на съдията по вписванията по местонахождението на имота. Второ, такова изключение е налице при учредяването на право на преминаване през чужд имот в разпоредбата на чл. 192, ал. 1 ЗУТ и правото на прокарване на отклонения от общи мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура през чужди имоти в чл. 193, ал. 1 ЗУТ.[16]

Придобиването по давност на недвижими имоти при наличието на непрекъснато добросъвестно владение може да настъпи след изтичане на срок от 5 г., а при непрекъснато недобросъвестно владение за 10 г. – чл. 79 ЗС. При движимите вещи се изисква недобросъвестно владение в рамките на 5 г. – чл. 80, ал. 1 ЗС. При движимите вещи е без значение дали владението е добросъвестно или недобросъвестно.[17] Изключение прави придобиването по чл. 78 ЗС. Тази норма е специална спрямо общата норма на чл. 80 ЗС.

Актовете относно недвижимите имоти се вписват в книгите за вписванията по ПВ, докато тези относно движимите вещи не подлежат на вписване – арг. от чл. 112 ЗС, чл. 114 ЗС, чл. 115 ЗС, чл. 4 ПВ.[18]

Владението на недвижим имот или на вещно право върху такъв имот може да се защитава с посесорни искове по чл. 75 ЗС и чл. 76 ЗС, докато владението върху движима вещ може да се защити само с иска по чл. 76 ЗС в хипотезата на отнета вещ по насилствен или скрит начин.

Делата относно недвижимите имоти са подсъдни на съответния съд по местонахождение на недвижимия имот – чл. 109 ГПК. Нотариалното удостоверяване пред нотариус и вписването на актове относно недвижими имоти се извършва също по местонахождение на недвижимия имот – чл. 570, ал. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2 ЗСВ.

Принудителното изпълнение спрямо недвижим имот се извършва чрез публична продан по правилата на чл. 483 и сл. ГПК. Продажбата на недвижим имот е деривативен способ за придобиване на вещни права, защото е налице правоприемство – чл. 496, ал. 2 ГПК – така Решение № 365 от 22.10.2012 г. по гр. д. № 17/2002 г., І г. о. на ВКС, и Решение № 153 от 12.07.2013 г. по гр. д. № 1317/2013 г., ІІ г. о. на ВКС. Придунителното изпълнение спрямо движими вещи се извършва чрез продан на вещите, която по принцип не е публична, по правилата на чл. 465 и сл. ГПК. Продажбата обаче може да се проведе и по реда на публичните продани на недвижими имоти, когато движимата вещ е с оценка над 5000 лв. или вещите са моторни превозни средства, кораби и въздухоплавателни средства – чл. 474, ал. 5 ГПК. Продажбата на движими вещи по този ред е оригинерен способ за придобиване на вещни права, защото не е налице правоприемство – арг. от чл. 482, ал. 2 ГПК. Този извод е изрично направен в мотивите на Решение № 365 от 22.10.2012 г. по гр. д. № 17/2002 г., І г. о. на ВКС, както и в следните съдебни актове: Определение № 685 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 553/2010 г., II г. о. на ВКС; Решение № 461 от 10.05.2014 г. по в. гр. д. № 133/2014 г. на ОС – Бургас; Решение № 336 от 16.10.2014 г. по в. гр. д. № 413/2014 г. на ОС – Добрич.[19]

Потребими и непотребими вещи

Потребими са тези вещи, които след краткотрайно използване или употреба според тяхното предназначение биват унищожени или дотолкова увредени, че не могат повече да се използват по предназначение. Такива могат да са храните, газираните напитки, горивата. Непотребими са тези вещи, които могат да бъдат използвани или употребявани според предназначението им в по-дълготраен период от време. Такива са, например, сградите, леките автомобили, дрехите и животните. Практическото значение на това деление на вещите е в две насоки.

Спрямо потребими вещи не трябва да се учредява право на ползване по чл. 56 ЗС, защото ползвателят няма да може да изпълни задължението си да не променя вещта съществено, тъй като след нейното използване тя ще бъде унищожена. Ползвателят няма да може да върне същата вещ съобразно изискването на чл. 57 ЗС. При непотребимите вещи този проблем не съществува и собственикът на вещта може да учреди право на ползване.[20]

При потребимите вещи може да се сключи заем за потребление по чл. 240 ЗЗД, ако заемополучателят може да върне вещи от същия вид, количество и качество. При непотребимите вещи такъв договор не може да се сключи. При тях се сключва заем за послужване по чл. 243 ЗЗД. При него заемополучателят се задължава да върне вещта след изтичане на уговорения между страните срок.

Индивидуално и родово определени вещи

Индивидуално определените вещи са тези, които са в достатъчно висока степен идентифицирани по своите белези и отличителни черти. Родово определените вещи са тези, които са определени единствено от общите си черти. Значението на това деление е в няколко насоки.

Първата е с оглед на момента, в който се прехвърля собствеността върху вещта. Това става съобразно правилата на чл. 24 ЗЗД. Когато вещта е индивидуално определена, тогава прехвърлянето на собствеността става по силата на самия договор, без да е необходимо фактическото предаване на вещта. Прехвърлянето настъпва в момента на постигане на съгласие между страните в предвидената от закона форма за действителност. Ако вещта е родово определена, тогава прехвърлянето на собствеността настъпва от момента на индивидуализацията на вещта. Обикновено тази индивидуализация настъпва не по съгласие на страните, а по волята само на една от тях, която отделя вещта от рода и по този начин извършва индивидуализацията.[21]

Второто практическо значение на това деление се отнася до риска от случайно погиване или повреждане на вещта. При индивидуално определните вещи рискът преминава върху купувача от момента на сключване на договора. Рискът при родово определените вещи, според чл. 186а ЗЗД, преминава върху купувача от момента, в който стоката бъде определена по съгласие между страните или му бъде предадена, а при доставка за купувача в други населени места – от момента, в който тя бъде предадена на спедитор или на превозвач, освен ако между страните е уговорено друго.[22]

Основно правило при договорите с вещноправно действие е, че рискът от погиването на вещта следва собствеността. Така, например, ако вещта бъде закупена от интернет сайт и продавачът предаде вещта на спедитор и тя погине по време на транспортирането й, тогава рискът ще е за купувача. Продавачът ще е изпълнил задължението си по договора да прехвърли собствеността от момента на предаването на вещта на спедитора, в който момент се счита извършена и индивидуализацията.

Вещи в гражданския оборот и вещи извън гражданския оборот

Според това дали вещите участват в оборота на блага или са извън него, те се делят на вещи в гражданския оборот и вещи извън гражданския оборот. Последните често се отъждествяват с публичната държавна или общинска собственост, тъй като разпоредбите на ЗДС и ЗОС по принцип не допускат разпоредителни сделки с тях – чл. 7 ЗДС и чл. 7 ЗОС. Тук обаче трябва да се има предвид, че публичната собственост също може да участва в стопанския оборот, като върху нея могат да се учредяват концесии.

Практическото значение на това деление се отнася преди всичко до действителността на сделката с вещи, които са публична държавна или общинска собственост. Тези сделки са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, тъй като нарушават императивните норми на чл. 7 ЗДС и чл. 7 ЗОС.[23] Нищожността е изначална и не може да се санира. Последицата от сключване на такива сделки е посочена в чл. 34 ЗЗД. Когато договорът бъде признат за нищожен, всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея.

Делими и неделими вещи

Според възможността за подялба между субекти на вещното право върху вещта, вещите се делят на делими и неделими.

Правната стойност на това деление се изразява в разпоредбата на чл. 34 ал. 1 ЗС. В нея е предвидено, че всеки съсобственик може, въпреки противна уговорка, да иска делба на общата вещ, освен ако законът разпорежда друго, или ако това е несъвместимо с естеството и предназначението на вещта. Забранено е да се извършва делба на неподелими вещи, но тази забрана до голяма степен е условна. На практика в природата рядко се срещат вещи, които при физическа делба запазват своята стойност. Правото обаче предлага изход от ситуацията, като се допуска неподеляемата вещ (например лека кола) да бъде поставена в дял на един от съделителите, а делът на другия да бъде уравнен в пари – чл. 349 ГПК.

Главни вещи и принадлежности

Принадлежности са тези вещи, които могат да бъдат обособени като самостоятелни вещи, но по предназначение са поставени за служене на други вещи. Тези други вещи се наричат главни. Определянето на това коя вещ е главна и коя принадлежност зависи винаги от преценката за съотношението между двете вещи.

Практическата стойност на това деление се изразява в чл. 98 ЗС. Той гласи, че принадлежността следва главната вещ, ако не е постановено или уговорено друго. Това означава че собственикът на главната вещ е собственик и на принадлежността. За да бъдат изключени от сделката и продавачът да остане техен собственик, в сделката трябва изрично да е посочено, че той си запазва собствеността върху тях. Тази уговорка в договора има значение за изключване на приложението на чл. 98 ЗС.

Гореизложеното безспорно се отнася до принадлежности, които представляват движими вещи, които са закрепени към други вещи и имат обслужваща функция спрямо тях. Прикрепените вещи, дори и да бъдат отделени, остават в собственост на собственика на главната вещ. Строителните материали и компоненти, които се прикрепват по такъв начин, който позволява след влагането им в строителството тяхното демонтиране и отделяне без повреждане на самия имот (например керемиди, електромери, мивки и др.) могат да се придобият от собственика на главната вещ при условията на чл. 98 ЗС – вж. Решение № 180 от 18.10.2013 г. по гр. д. № 2317/2013 г., II г.о. на ВКС.

В съдебната практика на ВКС се поставя въпросът дали това деление на вещите и правните последици може да се приложи и съобразно съотношението между недвижима вещ и несамостоятелни пристройки към тази вещ. Поставя се въпросът за статуса на пристройка към жилищна сграда, която пристройка се състои от две отделни части, предназначени да задоволяват складови нужди на етажните собственици и са функционално свързани с отделните жилища. Приема се, че тази пристройка е принадлежност към жилищната сграда по смисъла на чл. 98 ЗС, а съгласно този текст принадлежността следва главната вещ. Направен е изводът, че пристройката не представлява приращение към дворното място и в случая не се прилага презумпцията на чл. 92 ЗС – вж. Решение № 100 от 25.06.2014 г. по гр. д. № 4966/2013 г., І г.о. на ВКС.

Друг въпрос от практиката на ВКС е този за приложението на правилото на чл. 92 ЗС спрямо второстепенни постройки, които не са изрично упоменати при извършване на разпореждане с поземления имот. Приема се, че прехвърлянето на правото на собственост върху земята прави приобретателя собственик и на всички постройки и насаждения, освен ако не е уговорено нещо различно при сключване на договора. Тоест, ако постройките не са изрично изключени от предмета на разпореждане. Когато поземлен имот е застроен с жилищна сграда и със спомагателни, обслужващи постройки, които нямат самостоятелно предназначение, то последните представляват принадлежност към сградата на основното застрояване и съгласно чл. 98 ЗС следват нейната собственост – вж. Решение № 96 от 01.07.2015 г. по гр. д. № 1116/2015 г., II г.о. на ВКС, както и цит. в него:  Решение № 529 от 09.07.2010 г. по гр. д. № 1129/2009 г., I г. о. на ВКС Решение № 120 от 22.10.2014 г. по гр. д. № 2928/2014 г., II г.о. на ВКС;  Решение № 183 от 18.06.2012 г. по гр. д. № 88/2012 г., ІІ г.о. на ВКС.

Въпрос от практиката на ВКС е и този за характера на обособените избени помещения в една сграда, в която отделни жилищни обекти принадлежат на различни собственици и за възможността правото на собственост върху така обособените избени помещения да принадлежи на лица, които не притежават право на собственост върху самостоятелен жилищен обект, както и за обема права, прехвърлени по договор за продажба, имащ за предмет самостоятелно жилище в сграда в режим на етажна собственост.

Обособените като самостоятелни помещения в избата, чието предназначение е да служат като складови помещения към жилищните обекти в сградата, не представляват обща част по смисъла на чл. 37 ЗС. Те са принадлежност към жилищните обекти и като такива следват съгласно разпоредбата на чл. 98 ЗС главната вещ, освен ако не е постановено или уговорено друго, тъй като строителните правила и норми изискват към всяко жилище да бъде придадено поне едно складово помещение – в тавана или избата. Ако сградата се състои от няколко самостоятелни жилищни обекта, които принадлежат на различни лица, складовите помещения в избата, ако са достатъчно на брой, представляват принадлежност към съответните самостоятелни обекти в сградата. Те могат да бъдат притежавани само от лица, които притежават такива самостоятелни обекти в същата сграда. Ако някое от тези лица прехвърли този обект на трето лице, последното придобива и правото на собственост върху принадлежащите към жилищния обект обособени помещения в избата, дори това да не е изрично посочено в договора, по силата на който придобиват собствеността. Тези помещения не представляват самостоятелни обекти на правото на собственост, поради което не могат да принадлежат на лице, което не притежава самостоятелен обект в сградата, а оттам и не могат да бъдат придобити от такова лице нито посредством сделка, нито по давност, докато лицата, които притежават самостоятелни обекти в сградата могат да придобият собствеността върху обособени складови помещения посредством всеки един от предвидените в чл. 77 ЗС способи. Лицето, което извършва разпореждане с притежаван от него самостоятелен обект в сградата, не може да запази правото на собственост върху складовото помещение, принадлежащо към самостоятелния обект – вж. Решение № 207 от 16.06.2011 г. по гр. д. № 867/2010 г., II г.о. на ВКС.

Заместими и незаместими вещи

Заместимите вещи могат да бъдат върнати от заемоприемателя на заемодателя от същия вид количество и качество и тази замяна трябва да бъде равностойна. При незаместимите вещи не може да се осъществи такава замяна. При тях трябва да се върне тази вещ, която е предоставена за ползване.

Практическата стойност на това деление е в това, че заместимите вещи могат да бъдат предмет на договор за заем за потребление – чл. 240 ЗЗД, а незаместимите – на договор за заем за послужване – чл. 243 ЗЗД. Преценявайки се вида на вещите съобразно горепосочения разграничителен критерий, страните трябва да съобразят вида на договора и уговорните в него клаузи. Тази преценка има значение за правните последици от сключения договор и по-специално за задължението на заемоприемателя за връщане на заетите вещи.

Плодове

В българското вещно право под плодове се разбират онези вещи или доходи, които са получени в резултат на експлоатация на други вещи, без да се засяга съществено цялостта на последните. Видовете плодове са естествени и граждански.

Естествените плодове са тези движими вещи, които се получават от отглеждането на дървета, житни посеви, оризови поля и т.н. Те се наричат органични плодове. Плодове са и златото и въглищата, които се извличат от мините. Те се наричат неорганични плодове.

Гражданските плодове са тези доходи, които се получават по повод на експлоатацията на движими и недвижими вещи. Такива са наема, който получава наемодателят от наемателя за ползването на наетия недвижим имот, или лихвите, които  влогодателят получава от банката в хипотезата на паричен влог по чл. 421, ал. 1 ТЗ. Тези плодове обаче не са вещи. Те също са обекти на гражданските правоотношения, но различен вид.

Практичектическата стойност на това деление се съдържа в няколко разпоредби.

Първата е чл. 93 ЗС. Според чл. 93 ЗС добивът от вещта, като плодове, прираст от добитък, наем и други такива, принадлежи на собственика й. Същите права имат и съсобствениците за своята част от общата вещ. Плодовете се дължат на собственика/съсобственика и без покана. Това са хипотези, основани на принципа за недопустимост на неоснователно обогатяване по чл. 55-59 ЗЗД. Когато един съсобственик ползва сам целия имот като е получавал добивите от него, включително плодовете от частта на другия съсобственик, и искът е основан на тези обстоятелства, тогава се дължи обезщетение до размера на тяхната стойност – вж. Решение № 290 от 11.11.2011 г. по гр. д. № 1503/2010 г., ІІІ г.о. на ВКС.

Друга разпоредба е тази на чл. 56 ЗС. Тя дава правото на лицето, в чиято ползва е учредено право на ползване, да придобие добивите от вещта, която се ползва.

Трета разпоредба е тази на чл. 71 ЗС. Тя дава правото на добросъвестния владелец да придобива плодовете от вещта. Собственикът на вещ обаче, в полза на когото е допусната ревандикация по чл. 108 ЗС спрямо добросъвестен владелец, има право на добивите от вещта след предявяване на иска за връщане на същата и тогава, когато в полза на владелеца е признато право на задържане за заплащане на подобренията и необходимите разноски за запазване на вещта – така Тълкувателно решение № 29 от 02.04.1962 г., по гр. д. № 22/1962 г., ОСГК на ВС.

 

  1. ЦЕННИ КНИГИ И ФИАТНИ ПАРИ

Ценните книги и парите са специфичев вид движими вещи. Те притежават особености, които ги отличават. Поради това те ще бъдат разгледани отделно.

Ценни книги

Ценните книги са особена категория движими вещи. Ценните книги представляват документи, които материализират определени частни права. Тази дефиниция дава основание да се изведат четири основни характеристики на ценните книги.[24]

Пъравата характеристика е с квалифицирането на ценната книга като документ. Това означава, че тя е вещ, която материализира волеизявление. В този случай вещта има спомагателна функция спрямо обективираната воля.

Втората характеристика е свързана с това, че волеизявлението има частноправен характер. Това означава, че инкорпорираната воля в ценната книга не е израз на упражняване на властнически правомощия от орган на публичната власт, а е насочена към пораждане, изменение или прекратяване на правни последици, които се отнасят изцяло в сферата на частното право.

Третата характеристика е единството, което се образува между вещта (документа) и материализираното волеизявление. Това означава, че упражняването на правото е невъзможно без притежаване и предявяване на документа. Това води до извода, че с прехвърляне на собствеността върху вещта се прехвърля и инкорпорираното право по нея. Този извод обаче не се отнася до погиването на вещта. Ако документът бъде изгубен или унищожен, това не води автоматично до изгубване и на материализираното по него частно право.

Четвъртата характеристика е свързана с това, че по принцип ценните книги са numerus clausus. Те се посочват изчерпателно в закона и страните не са свободни да създават по съгласие други ценни книги.

Всички тези характеристики трябва да са налице кумулативно, за да е налице ценна книга. По българското частно право такива са: чек, менителница, запис на заповед, акции, облигации и т. нат.

Не са ценни книги т.н. ICO (от английски език – Initial Coin Offering). Те представляват нов метод, базиран на блокчей технологията на криптовалутите, за първично набиране на парични средства от стартиращи своята дейност търговски дружества (стартъпи). Те са дигитални „жетони“ срещу които инвеститорите получават правото да използват услугите на търговското дружество. Тоест, те са сделка за предоставяне на услуга, сключена по електронен път. ICO са изцяло на дигитален носител. Те не представляват документи, материализиращи частно волеизявление. Срещу тях инвеститорът не получава членствени права в търговското дружество, нито правото на част от печалбата. Поради това би било неправилно да се търси прилика с акциите и облигациите.

Практическата стойност на ценните книги от гледна точка на вещното право се съдържа в чл. 78 ЗС. Според него, ако едно лице придобие по възмезден начин владението на движима вещ или на ценна книга на приносител на правно основание, макар и от несобственик, но без да знае това, придобива собствеността.[25] Това правило позволява на лицето да придобие собствеността върху вещта (документа), с което да може законосъобразно да се легитимира и като носител на правото, инкорпорирано по нея.

Подробно изучаване на ценните книги е налице в курсовете по облигационно и търговско право. Поради тази причина няма да изяснявам в допълнение  други особености на ценните книги.

Фиатни пари

Фиатните пари, подобно на ценните книги, са особена категория движими вещи. Те са парични знаци, които са вътрешно платежно средство. Аргумент за приемане на това определение дава и чл. 25, ал. 2 ЗБНБ. Парите могат да са както на книжен носител (банкноти), така и под формата на монети. Тяхната основна функция е да служат като универсално средство за размяна на всякакви стоки и услуги. Те са и универсална мярка за стойност.[26]

Не са фиатни пари различните криптовалути, напр. биткойн и етериум. Те представляват цифрова валута, която е подчинена на децентрализирана и криптирана електронна система. При тях липсва обективиране на стойността в банкноти или монети. Те не са материални предмети, а база данни от транзакции. Поради това те не могат да бъдат квалифицирани като вещи.

Практическата стойност на парите от гледна точка на вещното право се разкрива в това, че върху парите може да се упражнява само право на собственост. То се установява с простото им предаване в рамките на гражданския или търговския оборот.

Друга особеност е, че спрямо парите е невъзможно да се приложи правилото на чл. 78, ал. 2 ЗС, когато реалният им притежател не може да ги идентифицира по техните отличителни белези (напр. сериен номер). Ако обаче това е възможно, тогава парите могат да бъдат ревандикирани. Пример за приложението на това правило е прехвърлянето на собствеността върху монета с номизматична стойност, която е открадната от реалния собственик. В този случай би било неоправдано лишаването на реалния собственик от защитата му по чл. 78, ал. 2 ЗС.

Горното води до извода обаче, че придобиването на пари от несобственик може да се подчини на правния режим на владението по чл. 68-76 ЗС. Тази специфична хипотеза обаче не може да доведе до аналогично прилагане на правния режим на владението, а до съответно прилагане. Това означава, че чл. 68-76 ЗС ще се прилагат, ако съответната разпоредба е съвместима със специфичния характер на парите. Така, например, неприложим е чл. 72 ЗС относно правния режим на подобренията и правото на задържане до заплащане на подобренията и на разноските.

Друга особеност при парите като движими вещи е, че те не могат да бъдат преработвани, както и да бъдат съединявани или отделяни – чл. 94-98 ЗС.

Парите обаче са подчинени на общия режим при намерените движими вещи. Ако едно лице намери пари, то е длъжно да ги върне на реалния собственик, като приспадне направените разноски – чл. 87 ЗС. Ако собственикът е неизвестен, парите трябва да се предадат на съответната служба „Общинска собственост”.

 

  1. ИМУЩЕСТВО

Имуществото е специфичен обект на гражданите правоотношения. В някои разпоредби на закона терминът се употребява в смисъла на вещи – вж. напр. чл. 225, ал. 2 и чл. 226, ал. 2 ЗЗД. Това е законодателна неточност, която за вбъдеще трябва да бъде отстранена. По принцип терминът за имущество е много по-широк по своя обхват. Така, например, имуществото на търговското дружество включва не само вещни права върху вещи, но и облигационни права, фактически отношения, права върху търговски марки, авторски права, ноу-хау и т. н. В изпълнителното производство по ГПК се използва изразът „имуществени права”. То има значение за делението им на секвестируеми и несеквестируеми. Секвестируемите имуществени права са тези, спрямо които може да се насочи принудителното изпълнение, то да бъде продадено и получената парична сума да послужи за удовлетворение на кредитора (взискателя).

Терминът имущество се използва и в чл. 13 и 14 ЗН. В тях се урежда възможността едно лице да се разпореди с имуществените си права и задължения за след смъртта си. Тоест, под имущество тук се разбират и задълженията на едно лице.

От изложеното може да се направи извод, че вещите са част от имуществото на едно лице. Имуществото на това лице обаче не е съставено само от вещи. То има много по-широк обхват. Поради това не може да бъде сложен знак на равенство между термините за вещи и имущество.

Практическата стойност на това разграничение може да се обясни с чл. 133 ЗЗД, в който е посочено, че цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори, които имат еднакво право да се удовлетворят от него, ако няма законови основания за предпочитание. По смисъла на тази разпоредба следва, че при липсата на доброволно изпълнение на едно задължение, тези права на длъжника, които могат да бъдат осребрени, могат да послужат за заместване на липсващото доброволно изпълнение. Това заместване може да се получи по принцип в рамките на производството по ликвидация, несъстоятелност или принудителното изпълнение по ГПК или ДОПК, в които имуществото на длъжника може да бъде продадено по принудителен ред. До такова принудително осребряване може да се стигне и по реда на частното принудително изпълнение, което се провежда по реда на чл. 32 и сл. ЗОЗ.

 

[1] Срв. подхода в Австрия и Германия, където законодателят прави опит да изведе легална дефиниция. В Австрия вещите са определени като всичко, което се различава от човека и служи за ползване от него – чл. 295 от Allgemeines Bürgerliches Gesetzbuch – ABGB (Австрийския граждански кодекс). В Германия нормативната уредба посочва, че вещите са само телесни предмети – чл. 90 от Bürgerliches Gesetzbuch (Германския граждански законник – ГГЗ).

[2] Вж. Венедиков, П. Система на българското вещно право. С., 1991, с. 1; Венедиков, П. Ново вещно право. С.: ИК “Проф. Петко Венедиков”, 1995, с. 17.

[3] Вж. Андреев, М. Римско частно право. С.: Тракия, с. 192.

[4] Вж. Василев, Л. Българско вещно право. С.: Нова звезда, 2001, с. 18; Павлова, М. Гражданско право – обща част. С.: СОФИ-Р, 2002, с. 391.

[5] Вж. Джеров, Ал. Вещно право. Осмо преработено и допълнено издание. С.: Сиела, 2010, 34-38.

[6] Вж. Стоянов, В. Вещно право. С.: БАН, 2004, с. 16.

[7] Вж. Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял II. С., 2001,  с. 288.

[8] По-подробно за този вид отговорност – вж. Голева, П. Деликтно право. С.: Нова звезда, 2015, 147-154; Тасев, С. Деликтната отговорност. С.: Сиела, 2009, 68-77.

[9] Вж. Боянов, Г. Вещно право. С.: Авалон, 2009, с. 26; Петров, В., Марков, М. Вещно право. Помагало. С.: Сиби, 2017, с. 28.

[10] Подробно по този въпрос – вж. Oliver, P. Oliver on Free Movement of Goods in the European Union. Oxford: Hardt Publishing Ltd., 2010.

[11] В този смисъл е и т. 3.1.2. от „Свободно движение на стоки. Наръчника за прилагане на разпоредбите на договора, уреждащи свободното движение на стоки.“. Люксембург: Служба за публикации на Европейския съюз, 2010, 9-10.

[12] Вж. Ramaekers, E. European Union Property Law. From Fragment to a System. Cambridge: Intersentia, 2013, 54-55. Авторката използва термина „неосезаеми обекти“. „Неосезаем“ е синоним на „нематериален“, поради което между двете думи не трябва да се търси смислово различие.

[13] Вж. чл. 3, т. 1 от Директива 2008/98/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно отпадъците и за отмяна на определени директиви и пар. 1, т. 17 ЗУО, според които „отпадък“ е всяко вещество или предмет, от който притежателят се освобождава или възнамерява да се освободи, или е длъжен да се освободи.

[14] В българската правна доктрина тези вещи се означават като „особени“ – вж. Петров, В., Марков, М. Цит. съч., 28-29.

[15] Извън анализа трябва да бъдат поставени нематериалните обекти, които могат да притежават посочените признаци, но към тях кумулативно са добавени други и поради това те притежават специфичен облик. Такива са обектите на интелектуална собственост, които са резултат от интелектуална дейност – вж. Драганов, Ж. Обекти на интелектуалната собственост. С.: Сиби, 2016, с. 66. Такива са напр. търговски марки, промишлени дизайни, авторски права, ноу-хау, патенти, изобретения, полезни модели и т.н. Природният газ, енергиите и отпадъчните вещества не притежават този признак.

[16] Вж. Боянова, Г. Вещните сервитутни права. С.: Авалон, 2008, с. 145.

[17] Вж. Стоняов, В. Придобиване по давност. С.: БАН, 2014, с. 36.

[18] Вж. Стоянов, В. Имотен регистър. С.: БАН, 2005, 73-105.

[19] Тава виждане се споделя и от В. Попова – В: Сталев, Ж. и др. Българско гражданско процесуално право. Девето преработено и допълнено издание. С.: Сиела, 2012, с. 1045.

[20] Подробно за приложното поле на вещното право на ползване – вж. Стоянов, В. Право на ползване. С.: Прогрес-М 2000, 1993, 48-77.

[21] Вж. Голева, П. Облигационно право. С.: Нова звезда, 2015, с. 273.

[22] Пак там, с. 274.

[23] Вж. Павлова, М. Цит. съч., с. 394.

[24] Вж. Голева, П. Търговско право. Втора част. Търговски сделки. С.: Апис, 2015, 429-433.

[25] Вж. Стоянов, Д. Придобивният способ по чл. 78 ЗС. С.: Сиела, 2016, 150-160.

[26] Вж. Калайджиев, А. Облигационно право. С.: Сиби, 2013, с. 201 и сл.