Относно нормата на чл. 24, ал. 4 от Семейния кодекс

Автор: адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ,

доктор по гражданско и семейно право

 

Ключови думи: адвокат, гр. Пловдив, имоти, разпореждане, оспорване, съпрузи, чл. 24, ал. 3 и 4 СК

 

1.При разпореждане с имот (най-често това разпореждане е договор с вещен ефект), който е в режим на съпружеска имуществена общност (СИО), тоест бездялова съсобственост, се изисква кумулативното наличие на две волеизявления от съпрузите, с които дават съгласие – чл. 24, ал. 3 СК. Ако обаче само единият от съпрузите даде съгласие, без знанието на другия, тогава разпореждането с имота е оспоримо и другият съпруг може да го атакува по исков ред с конститутивен иск в 6-месечен срок от узнаването, но не по-късно от три години – чл. 24, ал. 4 СК. Този срок е преклузивен и след неговото изтичане съпругът изгубва правото си да оспори разпореждането на другия съпруг по исков ред.

Текстът на чл. 24, ал. 4 СК се тълкува противоречиво в съдебната практика на ВКС и литературата. Проблемът е създаден от нуждата да бъде запълнен със съдържание терминът „оспоримо“. В резултат на тези опити са изразени няколко становища. Нека ги разгледаме малко по-задълбочено.

2.В съдебната практика на ВКС е споделено становище, че сключената сделка от единия съпруг в хипотезата на чл. 24, ал. 4 СК, е относително недействителна спрямо другия съпруг – вж. напр. Тълкувателно решение № 5 от 29.12.2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г., ОСГТК на ВКС и Решение № 74 от 21.08.2015 г. по гр. д. № 5172/2014 г., IV г. о. на ВКС. Струва ми се, че това становище е неправилно предвид няколко специфики на относителната недействителност. Относителната недействителност по принцип има за цел да уреди отношенията между кредитор и длъжник с оглед на увреждащи действия от длъжника и с цел да обслужи принудителното изпълнение – арг. от чл. 135 ЗЗД и чл. 453 ГПК. В хипотезата на чл. 24, ал. 4 СК съпрузите нямат един спрямо друг подобно качество и чрез оспорването не се цели да се стигне до образуване на изпълнително дело пред ЧСИ по повод на неудовлетворено притезателно право, в което съпрузите да имат качеството на взискател и длъжник, а имотът да бъде изнесен на публична продан с оглед на неговото осребряване и удовлетворяване на правото на взискателя. Предвид тези специфики, мисля че няма как да се приеме, че в чл. 24, ал. 4 СК е уредена хипотеза на относителна недействителност.

3.В съдебната практика на ВКС се приема още, че тези разпореждания само от единия съпруг могат да доведат до сключване на валидна сделка, произвеждаща правни последици между страните, която ще бъде в състояние на висяща недействителност – вж. Решение № 102 от 03.07.2017 г. по гр. д. № 4192/2016 г., I г. о. на ВКС и Решение № 406 от 11.07.2013 г. по гр. д. № 419/2011 г., I г. о на ВКС. Тази висящност отпада едва след изтичане на срока, в който съпругът може да оспори по исков ред разпореждането на другия съпруг. Ако той не стори това се счита, че съпругът е потвърдил извършеното разпоредително действие от другия съпруг и сделката се стабилизира окончателно. В този смисъл, бих искал да посоча и Решение № 1021 от 05.11.2008 г. по гр. д. № 2636/2007 г., III г. о. на ВКС. В него е записано, че в хипотезата на чл. 24, ал. 4 СК е налице висяща недействителност, докато не бъде изключена възможността за потвърждаване на сделката от ненадлежно представлявания съпруг. При разпореждане с имот СИО не липсва представителна власт, когато овластяването е извършено само от единия съпруг без участието на другия, тъй като съпрузите се представляват един другиго презумптивно. В този случай изрично потвърждаване в определена форма от неучаствалия съпруг не се изисква, каквото изискване поставя по принцип чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Достатъчно е мълчаливото потвърждаване чрез неоспорването на сделката чрез иск в 6-месечен срок от узнаването.

Не мога да се съглася с извода на ВКС, че е налице висяща недействителност. Принципното положение при висящата недействителност винаги е, че сделката първоначално не поражда правни последици за страните – арг. от т. 2 от Тълкувателно решение от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г., ОСГТК на ВКС и т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г., ОСГК на ВКС.  Не такова е положението при чл. 24, ал. 4 СК, където сключената сделка първоначално поражда правни последици, но те могат да отпаднат впоследствие. Поради това ми се струва най-логично да се насочим към преценка, основана на най-близките две правни явления, които се доближават до ефекта на оспорването по чл. 24, ал. 4 СК. Първо, институтът на представителството и въпросът дали в хипотезата на чл. 24, ал. 4 СК е налице действие без представителна власт от единия съпруг спрямо другия съпруг. Второ, унищожаемостта на сделките по чл. 27 и сл. ЗЗД, ефектът на потвърждаването по чл. 35 ЗЗД и дали в хипотезата на чл. 24, ал. 4 СК е налице този порок на сделката, респ. е уредена хипотеза на мълчаливо потвърждаване при неоспорване на сделката. Нека разгледаме малко по-подробно тези възможности за аргументация и да преценим дали някоя от тях може да бъде подкрепена.

4.Може да се твърди, че в хипотезата на чл. 24, ал. 4 СК е налице извършено правно действие без представителна власт, която като правна конструкция се доближава най-много до тази по чл. 301 ТЗ. Може да се посочи, че и в двата случая имаме разпореждане без представителна власт. И в двата случая първоначално сделката поражда правни последици за страните. И при двете посочени разпоредби е дадена възможност за противопоставяне от страна на мнимо представлявания. При чл. 24, ал. 4 СК това е единият съпруг. При чл. 301 ТЗ това е търговецът, от чието име е сключена сделката. И в двата случая потвърждаването става мълчаливо чрез бездействие на мнимо представлявания. Разликата в двете хипотези е срокът, в който може да се извърши оспорването или противопоставянето. При чл. 301 ТЗ това трябва да стане незабавно след узнаването за сключената сделка. При чл. 24, ал. 4 СК този срок е по-дълъг.

Струва ми се, че горните аргументи, макар и на пръв поглед да са логични, не могат да изградят стабилна правна конструкция, тъй като не може да се приеме, че между съпрузите е налице представителство – нито законово, нито доброволно. Не трябва да се приема, че е налице и презумпция за наличието на представителство, тъй като в СК липсва такава разпоредба. Приемането на противното в съдебната практика на ВКС е дописване на закона, който подход за търсене на решение не мога да подкрепя. Такова неаргументирано становище, дописващо закона, е налице в Решение № 718 от 23.12.2009 г. по гр. д. № 1968/2008 г., I г. о. на ВКС; Решение № 3 от 27.01.2009 г. по гр. д. № 5356/2007 г., IV г. о. на ВКС; Решение № 915 от 07.02.2006 г. по гр. д. № 1160/2004 г., II г. о. на ВКС; Определение № 120 от 17.03.2016 г. по ч. гр. д. № 804/2016 г., II г. о. на ВКС. Предвид изложените аргументи, основани на буквата на закона, не мога да споделя правната конструкция за аргументиране на чл. 24, ал. 4 СК, която е изградена в светлината на института на представителството.[1]

5.Втората опция пред нас е да насочим вниманието си към тезата, че правният режим на оспорването по чл. 24, ал. 4 СК може да бъде доближен до ефекта на унищожаемостта на сделките, а на мълчаливото потвърждаване от съпруга, който не оспорва сделката, да се придаде значението на потвърждаване по смисъла на чл. 35 ЗЗД. Във връзка с тази теза, може да се посочи изложеното в литературата, че именно това е била и първоначалната идея в Проекта на Министерския съвет за нов Семеен кодекс, предложен на 40-то Народно събрание и приет от него на първо четене. Предложеният текст в разпоредбата е гласял следното: “Разпореждане с вещно право върху обща недвижима вещ, извършено от единия съпруг, е унищожаемо. Другият съпруг може да предяви иск за унищожаване на сделката на разпореждане в шестмесечен срок от узнаването, но не по-късно от една година от сключването й”.[2]

На мен ми се струва, че не трабва да се изразява съгласие с твърдението, че в хипотезата на чл. 24, ал. 4 СК сме изправени пред порок на волята и поради това сделката е унищожаема. Причината за това е, че за да имаме порок на волята, водещ до опорочаване на сделката, най-малкото трябва да е изразена воля при сключване на сделката. А в хипотезата на чл. 24, ал. 4 СК такава воля от ощетения съпруг липсва изцяло. Друга съществена разлика с унищожаемостта е, че при нея релевирането на порока става от лицето, което е направило волеизявление при сключване на сделката и е страна по нея, докато в анализирания случай оспорването става от лицето, което не е страна по сделката. Разлика е налице и в правния режим на потвърждаването. Докато при извършена сделка с вещен ефект при унищожаемостта е налице изискване за потвърждение в писмена форма от страната с опорочена воля по сделката, то при чл. 24, ал. 4 СК е налице единствено изискване за бездействие в определен период от време и то от страна на лицето, което не е страна по сделката. Предвид тези съществени различия, струва ми се че не може да се приеме, че при оспорването по чл. 24, ал. 4 СК е налице хипотеза на унищожаване на сделка.

6.Предвид всичко гореизложено, моето становище е, че като че ли е най-разумно да се приеме, че разпореждането с имот в режим на СИО, когато единият от съпрузите не е дал съгласието си, е в състояние на висяща действителност, която обаче не е аналогична по своя правен режим на тази по чл. 301 ТЗ и унищожаемостта по чл. 27 и сл. ЗЗД. Трябва да се приеме, че първоначално извършеното разпореждане с имота произвежда правни последици за съпрузите и третото лице – приобретател на имота, но от датата на неговото извършване за съпруга, който не е дал съгласието си, се поражда потестативното право да подаде в съответния съд конститутивен иск срещу другия съпруг и третото лице – приобретател на имота, които имат процесуалното качество на ответници, и да иска отмяна на разпореждането с имота. Правна промяна от оспорването може да настъпи единствено по силата на влязло в сила конститутивно съдебно решение, с което искът е уважен, като правните последици се свързват с отпадане с обратна сила на вещния ефект на разпореждането.

 

[1] В литратурата Д. Топузов също отрича наличието на представителство между съпрузите в разглежданата хипотеза – вж. Топузов, Д. Представителството между съпрузи в светлината на Принципите на Европейското семейно право. – Studia Iuris, 2017, № 1, с. 8, статията е достъпна на http://studiaiuris.com.

[2] Вж. Петров, Веселин. Промени в имуществените отношения между съпрузите. – Собственост и право, 2010, № 10, 44-48.