Защита на поръчителите в изпълнителния процес

Автор: адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ,

доктор по гражданско и семейно право

 

Ключови думи: адвокат, гр. Пловдив, поръчител, заповед за незабавно изпълнение, договор за банков или потребителски кредит, частен съдебен изпълнител, чл. 147 от Закона за задълженията и договорите, наследници на поръчител, отказ от наследство

 

  1. Увод

Чрез изложените тези и аргументи в статията имам за своя основна цел да предложа тълкуване на разпоредбите на чл. 147, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), чл. 55 от Търговския закон (ТЗ) и чл. 429, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Те са анализирани в светлината на четири въпроса, които се отнасят до хипотезата на поръчител, спрямо който съдът е издал заповед за незабавно изпълнение по чл. 418, ал. 1 ГПК и изпълнителен лист в полза на кредитодател по договор за банков кредит, въз основа на които последният е образувал изпълнително дело и са предприети изпълнителни действия от частен съдебен изпълнител (ЧСИ). Разгледана е и хипотезата, в която поръчителят умира по време на висящото изпълнително производство по ГПК и пред ЧСИ се поставя въпросът относно разширяване на субективните предели на издадения срещу поръчителя изпълнителен лист, конститутиране на наследниците му като длъжници и извършване на изпълнителни действия спрямо тяхното лично имущество.

 

  1. За квалификацията на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД и значението му в заповедното производство

Първият въпрос, който искам да поставя, е за квалификацията на 6-месечния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, след изтичането на който поръчителството се погасява. Този въпрос беше противоречиво решаван от съдилищата до 2014 г. Според първото становище срокът трябва да се квалифицира като давностен, поради което съдът не трябва да следи за него служебно, а само при позоваване от страна в процеса. Според второто становище срокът е преклузивен и съдът трябва да следи за него ex officio (служебно). В дискусията при търсене на отговор надделя второто становище. В т. 4б от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, се прие, че срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е краен и преклузивен. За разлика от погасителната давност с изтичането му не се погасява възможността за принудително изпълнение, а се прекратява самото поръчителство. Преклузивните срокове, за разлика от давностните, се прилагат от съда служебно – арг. от чл. 120 ЗЗД. В този смисъл е и Решение № 351 от 1995 г. по гр. д. № 2635/1994 г., V г. о. на ВКС.[1]

Поради изложеното и квалифицирането на срока като преклузивен, следва че той не може да бъде прекъсван или спиран на основанията по чл. 115 ЗЗД, чл. 116 ЗЗД и чл. 116а ЗЗД[2], които са предвидени само за давностните срокове. Противното разбиране би довело до непрецизно смесване на правния режим на давностните и преклузивните срокове, които са подчинени на различни принципни положения.[3]

Въз основа на този извод ВКС направи още един. Той има важно значение за заявителя в заповедното производство. Изтичането на 6-месечния срок към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение е абсолютно основание за отхвърляне на същото. Аргумент за това дава чл. 7, ал. 1 ГПК, от който следва задължението на съда служебно да следи за допустимостта на извършваните от страните процесуални действия.

Ако съдът обаче издаде заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по чл. 418, ал. 1 ГПК спрямо поръчителя като солидарен длъжник и не съобрази изтеклия 6-месечен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, тогава поръчителят може да подаде възражение по чл. 414 ГПК в двуседмичен срок от получаване на заявлението и да оспори твърдението, че е налице съществуващо валидно поръчителство. Извършването на това процесуално действие от поръчителя ще принуди кредитодателя, в чиято полза е издадена заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист, да предяви установителен иск[4] за съществуване на вземането по чл. 422 ГПК спрямо поръчителя и в рамките на исковото производство да докаже, че 6-месечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД не е изтекъл и поръчителят носи отговорност за задълженията на кредитополучателя по договора за банков кредит. В този случай доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК за установяване на този юридически факт е в тежест на ищеца кредитодател, а не на ответника поръчител. Ако ищецът кредитодател не успее да докаже, че е предявил иск спрямо кредитополучателя в 6-месечния срок, тогава искът му трябва да бъде отхвърлен, издаденият изпълнителен лист да бъде обезсилен и принудителното изпълнение спрямо поръчителя да бъде прекратено – чл. 423, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 433, ал. 1, т. 4 ГПК.[5] Ако до този момент от поръчителя са били събрани по принудителен ред определени парични суми или са били осребрени други принадлежащи му обекти (имоти, движими вещи, дружествени дялове, акции, облигации и др.), тогава поръчителят може да иска от съда издаване на обратен изпълнителен лист по чл. 422, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 245, ал. 3 ГПК. Въз основа на издадения обратен изпълнителен лист поръчителят ще може да се обърне към ЧСИ с искане да образува изпълнително дело спрямо кредитодателя.

 

  1. Началният момент, от който тече срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД

Вторият въпрос при защита на поръчителя е свързан с установяване на началния момент, от който започва да тече 6-месечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД при наличието на договор за банков кредит и погасителен план, в който е уговорено връщане на предоставената парична сума, лихвите и разноските при разсрочени плащания от страна на кредитополучателя. Като че ли практическото значение на отговора на този въпрос се поставя най-вече на плоскостта на хипотезата, при която кредитодателят е обявил вземанията по договора за банков кредит за предсрочно изискуеми и в своето заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение е претендирал, че 6-месечният срок по чл. 147 ЗЗД е започнал да тече от датата, на която кредитодателят е упражнил валидно правото си да направи целия кредит предсрочно изискуем.

В търсенето на отговор трябва да бъдат съобразени Решение № 132 от 02.10.2015 г. по търг. д. № 1907/2014 г., II т. о. на ВКС, и Решение № 40 от 17.06.2015 г. по търг. д. № 601/2014 г., І т. о. на ВКС. Според тях началният момент на 6-месечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД се определя от датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до кредитополучателя, и то ако към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока.[6]

Струва ми се, че горният извод е неправилен и не може да бъде приет. Причината за това е, че в него не се държи сметка за вземанията съобразно погасителния план, чиито падеж е настъпил. Поради това, вземайки предвид като фактор падежите на тези вземания, мисля че е по-разумно да се потърси друг отговор.

Според мен отговорът на въпроса трябва първоначално да се търси в мотивите на т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС. В тях е посочено, че в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредитодателят е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции (ЗКИ), правото на кредитодателя следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредитодателят трябва да е уведомил кредитополучателя за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.[7]

Тълкувателното решение насочва към настъпване на предсрочна изискуемост на вземанията в полза на кредитодателя. Самият термин „предсрочна изискуемост“ обаче насочва към възможност кредитодателят да упражни потестативното си право само и единствено спрямо вземанията, които към момента на настъпване на предсрочната изискуемост са с ненастъпил падеж съобразно договорения погасителен план. С упражняване на правото се счита, че техният падеж е настъпил, респ. е настъпила тяхната изискуемост.

Тук обаче може да се постави въпросът за това дали вземания по договора за банков кредит, чиято изискуемост вече е настъпила съобразно договорения погасителен план и кредитополучателят не е платил, могат да бъдат предсрочно изискуеми. Струва ми се, че отговорът на този въпрос трябва да е отрицателен. Предсрочната изискуемост настъпва само по отношение на тези вземания, чийто падеж и изискуемост не са настъпили към момента на валидното упражняване на потестативното право на кредитодателя. Поради това като че ли е по-разумно да бъдат отречени изводите в Решение № 132 от 02.10.2015 г. по търг. д. № 1907/2014 г., II т. о. на ВКС, и Решение № 40 от 17.06.2015 г. по търг. д. № 601/2014 г., І т. о. на ВКС. Според мен е по-правилно да се приеме, че срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД тече отделно за всяка вноска с вече настъпил падеж съобразно уговорения погасителен план между страните по договора за банков кредит. За вземанията обаче, които са станали предсрочно изискуеми, също тече отделен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Началният момент на този срок е датата на валидното упражняване на правото на кредитодателя по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ. В подкрепа на становището ми бих искал да се позова на съдебната практика на ВКС след постановяване на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, която дава необходимите ориентири за търсене на отговор на поставения въпрос.

В Решение № 83 от 26.05.2017 г. по търг. д. № 50394/2016 г., IV г. о. на ВКС, е посочено, че когато в договор е уговорено, че обезпечено с поръчителство задължение към кредитодателя (главното задължение по смисъла на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД) ще се погасява на отделни погасителни вноски с различни, последователни падежи, то несъмнено погасяването на всяка от тези вноски води до погасяване на съответната част от главното задължение. Когато дадена вноска не бъде погасена (чрез плащане или по друг начин) на съответния падеж (срок, дата), от този момент тя става изискуема и кредитодателят успешно може да проведе иск срещу кредитополучателя за плащането на същата вноска. От това ясно следва и изводът, че от същата дата – падежът на вноската – започва да тече и 6-месечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД и ако кредитодателят бездейства и не предяви иск срещу кредитополучателя в рамките на този срок, с изтичането му се прекратява задължението на поръчителя за плащане на същата вноска. Тоест, преклудира се отговорността му за съответната част от главното задължение. При това положение е очевидно, че не е необходимо да настъпи падежът и на последната погасителна вноска, респ. не е необходимо целият дълг да е станал изискуем, за да започне да тече 6-месечният преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД по отношение на предходните вноски, чиито падежи вече са настъпили.

Горните изводи не се променят, ако в договора е уговорено и че целият дълг става предсрочно изискуем при настъпване на определени обстоятелства (неплащане на определен брой вноски на съответните падежи, забава над определен срок на плащането на една или повече вноски и пр.). Съгласно приетото в т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането (или друго уговорено обстоятелство) и упражненото от кредитодателя право да обяви целия дълг за предсрочно изискуем чрез волеизявление, което трябва да достигне до кредитополучателя. С достигане на това волеизявление до кредитополучателя и ако обективно са настъпили уговорените обстоятелства за предсрочната изискуемост, изискуеми стават и вноските, чиито падежи все още не са настъпили. Ако кредитодателят не се грижи за интересите си и бездейства – нито води иск срещу кредитополучателя за вноските с вече настъпили падежи, нито обявява на последния предсрочна изискуемост на вноските с ненастъпили падежи, положението не се променя и 6-месечният преклузивен срок по 147, ал. 1 ЗЗД тече за всяка отделна вноска от съответната дата на настъпване на падежа ѝ. Ако кредитодателят не завежда иск срещу кредитополучателя, но обяви на последния предсрочната изискуемост, 6-месечният преклузивен срок по 147, ал. 1 ЗЗД ще тече от датата на достигане на това волеизявление до кредитополучателя, но само по отношение на вноските с ненастъпили падежи към тази дата. По отношение на вноските с настъпили падежи към същата дата положението отново остава непроменено и за тях срокът тече от съответната дата на падежа на всяка една от тях.

Възприетото по-горе разрешение на въпроса кореспондира и с приетото в Решение № 139 от 05.11.2014 г. по търг. дело № 57/2012 г., I т.о. на ВКС. В него е посочено, че в хипотезата, когато кредитодателят не е обявил на кредитополучателя предсрочната изискуемост преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, изискуеми са вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания (неустойки, лихви), които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и са включени в представеното извлечение от счетоводните книги (респ. друг документ по чл. 417 от ГПК).

Аналогично на гореприетото е и изводът в Решение № 44 от 05.06.2017 г. по гр. д. № 60073/2016 г., III г.о. на ВКС. В него е прието, че в случай, че кредитодателят е реализирал това свое право и е обявил кредита за предсрочно изискуем, то от обявяването на предсрочната изискуемост започва да тече срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД за всички непадежирали вноски, тъй като от този момент настъпва изискуемостта за целия дължим остатък от кредита с ненастъпил падеж и за кредитодателя възниква възможност да иска плащането му от кредитополучателя, както и от поръчителя. Ако в 6-месечния срок кредитодателят не предяви иск срещу кредитополучателя за непадежиралите вноски, то отговорността на поръчителите за задължението на кредитополучателя за тези вноски отпада, поради прекратяване на поръчителството.

 

  1. Доказателствен характер на счетоводните книги

Третият въпрос, на който искам да обърна внимание, е свързан с представените пред съда извлечения от кредитодателя на водените от него счетоводни книги и разпределението на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК при изготвяне на доклада по чл. 146 ГПК. Този въпрос има практическо значение в хипотезата, когато поръчителят е подал възражение по чл. 414 ГПК и спрямо него в едномесечен срок е предявен установителен иск по чл. 422 ГПК. В този случай кредитодателят, имащ качеството на ищец в процеса, се позовава на водените от него счетоводни книги като представя заверени копия на части от тях. По този начин той се стреми да докаже неизпълнение на задълженията на кредитополучателя по договора за банков кредит, за които поръчителят отговаря, и точният размер на непогасените вземания с настъпил падеж.

Трябва да се подчертае, че кредитодателят има задължение да води счетоводни книги, което възниква ex lege (по силата на закона) – арг. от чл. 53 ТЗ. В разпоредбите на чл. 53 ТЗ са изрично вменени задължения при воденето на счетоводните книги. Неспазването на което и да е от тях е скрепено със санкция. Съгласно чл. 55, ал. 2 ТЗ търговските книги, водени в нарушение на изискванията на ТЗ и Закона за счетоводството (ЗСч), не могат да служат като доказателство в полза на тези, които са задължени да ги водят – така Решение № 89 от 02.06.2011 г. по търг. д. № 649/2010 г., II т.о. на ВКС. Съгласно чл. 55, ал. 1 ТЗ търговските книги трябва да се водят редовно.[8]

Това положение не се предполага, тъй като в закона липсва уредена такава презумпция. Поради това ми се струва, че е най-правилно да се приеме, че редовното водене на счетоводните книги, на които кредитодателят се позовава и черпи изгода от тях, трябва да се установи от самия него по безспорен начин при условията на пълно и главно доказване в съдебния процес, тъй като тяхната доказателствена сила е производна и не трябва да се презумира. В този смисъл са и: Решение № 187 от 24.01.2013 г. по търг. д. № 436/2012 г., II т. о. на ВКС; Решение № 169 от 31.01.2013 г. по търг. д. № 664/2011 г., II т. о. на ВКС; Решение № 155 от 13.03.2007 г. по търг. д. № 917/2006 г., ТК на ВКС; Решение № 42 от 25.02.2004 г. по гр. д. № 485/2003 г., ТК на ВКС.

Горепосочените норми се прилагат не само в отношенията между търговци, но и между търговци и нетърговци. Тоест, дори когато едната страна е поръчител, който не е търговец по смисъла на чл. 1 ТЗ. Това следва и от тълкуването на нормата на чл. 287 ТЗ, според която разпоредбите за търговските сделки се прилагат и за двете страни, когато за едната от тях сделката е търговска и не следва друго от този закон. В конкретната хипотеза и двете разглеждани предпоставки на чл. 287 ТЗ са налице.[9]

От горното следва, че извлеченията от счетоводните книги на ищеца, на които той се позовава, които самият той е водел и от които той черпи само изгодни правни последици, не могат да бъдат кредитирани от съда като достоверно доказателство в полза на кредитодателя в исковия процес по чл. 422 ГПК, освен ако той не докаже редовното водене на своите счетоводни книги. Предвид това, съдът винаги трябва да възлага доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК за установяване на редовното водене на счетоводните книги на ищеца съобразно изискванията на чл. 53-55 от ТЗ и принципите и стандартите на счетоводството по ЗСч в тежест на ищеца, който има качеството на кредитодател. Доказателствената тежест трябва да бъде разпределена в доклада по чл. 146 ГПК, а окончателната преценка за доказване на редовното водене на счетоводните книги от кредитодателя трябва да се направи след изслушване на назначената съдебно-счетоводна експертиза от съда. Тя трябва ясно и точно да анализира всеки един принцип на ТЗ и ЗСч, които се отнасят до воденето на счетоводни книги, и мотивирано да изясни защо вещото лице прави извод, че счетоводството отговаря или не отговаря на тези изсквания. Бланкетните изводи на вещото лице, че според него счетоводството е водено редовно не трябва да бъдат кредитирани от съда, ако липсва подробна мотивационна част от експертизата. Въз основа на заключенията на вещото лице съдът трябва да формулира своите правни изводи в съдебното решение като съобрази разпоредбите на чл. 182 ГПК и чл. 55 ТЗ, които в пълен синхрон насочват вниманието на съда към редовно водените счетоводни книги. Ако ищецът не е успял да докаже редовното водене на своето счетоводство, трябва да бъде приложена санкционната последица по чл. 55, ал. 2 ТЗ. Предявеният иск по чл. 422 ГПК трябва да бъде отхвърлен като неоснователен.

 

  1. Наследяване на задължения на поръчител в изпълнителното производство по ГПК

            Четвъртият въпрос, който искам да поставя, е свързан с възможността наследниците на поръчителя да бъдат конституирани като длъжници в изпълнителното производство по ГПК след смъртта на поръчителя. Тази възможност съществува предвид разширяване на субективните предели на изпълнителния лист, издаден срещу поръчителя наследодател – чл. 429, ал. 2 ГПК. В този случай, тъй като поръчителството не е договор intuitu personae (с оглед на личността), то не се прекратява със смъртта на поръчителя.[10] Задължението по него става част от съвкупността от задълженията, които се включват в наследството.[11] Поради това, ако наследниците приемат наследството, по пътя на универсалното правоприемство те ще заместят като страна наследодателя в договора за поръчителство. Тяхното имущество ще се смеси с това на наследодателя и те на свой ред ще отговарят спрямо кредитодателя с цялото си имущество за обезпечените вземания по договора за банков кредит. Тук възниква въпросът дали наследниците могат да се откажат от наследството и да осуетят конституирането им от ЧСИ като длъжници в изпълнителното производство по ГПК, или ако приемат наследството, то поне да ограничат отговорността си.

При търсенето на отговор на този въпрос трябва да се има предвид, че в разглежданата хипотеза законът презумира приемането на наследството от страна на наследниците на поръчителя. В чл. 429, ал. 2, изр. първо ГПК е налице оборима презумпция – така Решение № 927 от 05.05.1956 г. по гр. д. № 973/1956 г., IV г. о. на ВС, Решение № 8533 от 15.12.2017 г. по в. гр. д. № 14750/2017 г. на СГС.[12] Тя дава правомощието на ЧСИ да продължи изпълнението по издадения изпълнителен лист срещу наследодателя и спрямо имуществото на неговите наследници, освен ако те установят, че са се отказали от наследството или че са го приели по опис.

Поради изложеното ми се струва, че за да осуетят конституирането им като длъжници и да предотвратят принудителното изпълнение спрямо тях, наследниците на поръчителя имат най-голям интерес от това да оборят презумпцията, че са приели наследството като своевременно извършват отказ от наследство по реда на чл. 52 от Закона за наследството (ЗН). Той се извършва чрез писмено волеизявление, което се вписва в особената книга по чл. 49 ЗН, която се води от съответния районен съд. След извършване на отказа от наследство, наследниците трябва да предоставят писмени доказателства пред ЧСИ за извършения отказ и с молба да поискат прекратяване изпълнението спрямо тях.

Възможно е обаче правата в наследството да са с по-висока стойност от задължението на поръчителя. Например, поръчителят наследодател е притежавал необременен от вещни тежести апартамент на стойност 100 000 лв., а задължението му по договора за поръчителство е за 40 000 лв. Поради това наследниците могат да имат полза да приемат наследството. В този случай е препоръчително наследството да бъде прието по опис по реда на чл. 61, ал. 1 ЗН във вр. с чл. 553 и сл. ГПК. Наследниците имат полза да приемат наследството по този ред, защото ще ограничат отговорността си до размера на полученото имущество – чл. 60, ал. 2 ЗН. Според мен под ограничена отговорност тук трябва да се разбира правомощието на ЧСИ да осребрява само и единствено обекти, които са включени в наследствената маса и са били притежание на починалия поръчител, но не и обекти от личното имущество на наследниците. Кои са тези обекти посочва описът, който служи като ориентир на ЧСИ. Аргумент за приемането на становището ми е и разпоредбата на чл. 429, ал. 2, изр. първо ГПК, в която изрично е написано, че при приемане на наследството по опис ЧСИ няма правомощието да насочи изпълнението спрямо личното имущество на наследниците.[13]

Ако обаче наследството не е прието и пред ЧСИ липсват данни за извършен отказ, тогава ЧСИ разполага с правомощието да определи срок за приемане на наследството – чл. 429, ал. 2, изр. второ ГПК във вр. с чл. 51 ЗН. При наличието на изричен отказ за приемане на наследството или липсата на отговор до ЧСИ в определения срок, това обстоятелство се съобщава на съответния съд от ЧСИ и съобщението се вписва в особената книга по чл. 49 ЗН. След това се прилагат правните последици на чл. 51, ал. 2 ЗН. Наследниците губят право да приемат наследството и не заместват наследодателя в договора за поръчителство. В този смисъл относно правния ефект на отказа от наследство е и изложеното в Тълкувателно решение № 148 от 10.12.1986 г., ОСГК на ВС, и Решение № 868 от 04.07.2008 г. по гр. д. № 3865/2007 г., II г. о. на ВКС.

С отказа от наследство наследниците се лишават от включените в наследството права и не приемат включените в него задължения. Те не само престават да бъдат наследници, но се счита, че не са били такива, тъй като отказът от наследство произвежда действие от откриване на наследството. Тоест, отказът има действие ex tunc (обратно действие) от смъртта на поръчителя наследодател. Следователно лицата, които са се отказали от наследството на починалия поръчител, се изключват от числото на наследниците, загубват това качество и се счита, че те са трети лица спрямо правата и задълженията, възникващи във връзка с наследството. В този смисъл е и Решение № 145 от от 23.11.2011 г. по търг. д. № 1018/2010 г., I. т. о. на ВКС.

Тъй като отказът от наследство има обратно действие, той може да се противопостави на кредитодателя, дори да е извършен след вписване на възбрана върху имот на наследник – така Решение № 1268 от 10.07.2015 г. по в. гр. д. № 1639/2015 г., ОС-Пловдив.

Трябва да се вземе предвид обаче, че спрямо ЧСИ няма забрана след извършения отказ от наследство да издири наследниците от следващия ред, за които възниква правото на приемат наследството и отново да приложи гореописаната процедура по чл. 429, ал. 2 ГПК във вр. с чл. 51 ЗН. Това трябва да стане по искане на кредитодателя или служебно в хипотезата на възлагане по чл. 18, ал. 1 от Закона за частните съдебни изпълнители (ЗЧСИ). Докато наследството не бъде прието, ЧСИ не може да предприема никакви изпълнителни действия спрямо имуществото на починалия поръчител, тъй като в периода от неговата смърт до приемане на наследството изпълнителното производство трябва да бъде спряно – чл. 432, ал. 1, т. 3 ГПК във вр. с чл. 229, ал. 1, т. 2 ГПК. Изключение прави единствено хипотезата на започнала публична продан на недвижим имот на поръчителя наследодател, за която вече е било направено обявление – чл. 432, ал. 1, т. 3 ГПК. В този случай ЧСИ разполага с правомощието да довърши този изпълнителен способ по реда на чл. 483 и сл. ГПК, но не и да предприема други изпълнителни действя по изграждане на фактическия състав на други способи за принудително изпълнение спрямо имущество на поръчителя наследодател. Няма пречка обаче ЧСИ да налага обезпечителни мерки запор или възбрана спрямо това друго имущество. Той трябва да извърши тези действия с оглед на правното очакване някой от наследниците да приеме наследството и опасността той да успее да се разпореди с имуществото на поръчителя наследодател, като по този начин опита да осуети или затрудни неговото осребряване. Съществува и възможност всички наследници, които имат правото да наследяват, да извършват отказ от наследство и по силата на закона всички включени права и задължения да станат притежание на държавата – чл. 11 ЗН. В този случай обезпечителните мерки биха помогнали на ЧСИ да възобнови принудителното изпълнение, но като конституира като длъжник държавата при условията на чл. 519 ГПК. В този случай спрямо държавата ще се счита, че е приравнена на наследник, приел наследството по опис – така Определение № 148 от 30.08.1978 г. по ч. гр. д. № 2436/1978 г., II г. о. на ВС.

В описаната хипотеза могат да възникнат някои усложнения. Те са свързани с неспазване на процедурата по чл. 429, ал. 2 ГПК във вр. с чл. 51 ЗН, конституиране на наследниците в изпълнителното производство по ГПК и предприемане на изпълнителни действия по осребряване на тяхното лично имущество, въпреки че те не са приели наследството. В този случай ми се струва, че постановлението за конституиране на наследниците има правопораждащ ефект и именно от този момент наследниците придобиват процесуалното качество на длъжници в изпълнителното производство по ГПК. Поради това на процесуално основание те имат всички права и задължения на длъжниците. Тъй като това процесуално положение на наследниците обаче не отговаря на тяхното реалното материалноправно положение, то за наследниците на поръчителя възниква интерес да търсят защита спрямо незаконосъобразните действия на ЧСИ.

Според мен тази защита може да бъде получена по два начина. И при двата наследниците трябва да извършат своевременен отказ от наследство по реда на чл. 52 ЗН, който да бъде доведен до знанието на ЧСИ. След това за наследниците съществуват две алтернативни възможности. Първо, да поискат прекратяване на изпълнението спрямо тях и при отказ на ЧСИ да обжалват неговия отказ на основание чл. 435, ал. 1, т. 3 ГПК пред съответния окръжен съд. При обжалването наследниците могат да искат от съда да спре принудителното изпълнение до постановяване на съдебното решение – чл. 438 ГПК. Второ, ако изпълнението не бъде прекратено, наследниците могат да предявят иск на основание чл. 439, ал. 1 ГПК за оспорване на изпълнението. За да бъде получено ефективно съдействие от съда при търсене на защита, наследниците могат да поискат издаване на обезпечителна заповед за спиране на изпълнителното производство по ГПК по реда на чл. 389 и сл. ГПК, ако то не е било спряно преди това.

 

  1. Изводи

Въз основа на направения анализ на поставените в статията въпроси, могат да се направят следните обобщаващи изводи:

  • Срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е преклузивен и съдът в заповедното производство следи служебно за него. Ако заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 418, ал. 1 ГПК е подадено след изтичането на срока, то трябва да бъде отхвърлено;
  • Срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД тече отделно за всяка вноска с настъпил падеж съобразно уговорения погасителен план между страните по договора за кредит. Спрямо вноските, които са станали предсрочно изискуеми, началният момент на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е датата, на която кредитодателят е упражнил валидно правото си по чл. 60, ал. 2 ЗКИ и волеизявлението му е достигнало до кредитополучателя;
  • Ищецът в исковото производство по предявен иск на основание чл. 422 ГПК, за да докаже неизпълнение на задълженията на кредитополучателя, размерът на непогасените вземания с настъпил падеж и отговорността на поръчителя за тях, трябва при всички положения да докаже редовното водене на своето счетоводство по смисъла на чл. 55, ал. 1 ТЗ във вр. с чл. 53 ТЗ. Ако той не стори това, искът му трябва да бъде отхвърлен като неоснователен от съда;
  • При смърт на поръчителя, имащ качеството на длъжник в изпълнителното производство по ГПК, неговите наследници или могат да извършат отказ от наследство като направят волеизявление за отказ и го впишат в особената съдебна книга по реда на чл. 52 ЗН във вр. с чл. 49 ЗН, или при даването на срок от ЧСИ за приемане на наследството по реда на чл. 429, ал. 2 ГПК изрично да заявят своя отказ пред ЧСИ да приемат наследството. Ако те имат полза да приемат наследството, желателно е това да стане чрез извършване на опис по реда на чл. 553 и сл. ГПК, за да могат наследниците да ограничат отговорността си спрямо кредитодателя.

 

[1] В този смисъл е и изложеното от П. Голева – В: Герджиков, О., И. Русчев, М. Марков, Г. Стефанов, К. Касабова, П. Голева, Т. Градинарова, В. Гигова, К. Недкова, Г. Хорозов, Ст. Стефанов. Обезпеченията в материалното и в процесуалното право. С.: ИК „Труд и право“, 2018, 431-432.

[2] Разпоредбата на чл. 116а ЗЗД е нова – вж. ДВ, бр. 42 от 22.05.2018г. Тя обаче не е особено прецизна и трябва да се тълкува поправително в смисъл, че Когато вземането е предявено частично, давността се спира или и прекъсва само за предявената част. Повече по този въпрос – вж. Василев, Ив. Критичен поглед към новия чл. 116а ЗЗД. – достъпна в Правния портал www.lex.bg, https://news.lex.bg/guestpost/%D0%BA%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B8%D1%87%D0%B5%D0%BD-%D0%BF%D0%BE%D0%B3%D0%BB%D0%B5%D0%B4-%D0%BA%D1%8A%D0%BC-%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%8F-%D1%87%D0%BB-116%D0%B0-%D0%B7%D0%B7%D0%B4/.

[3] Повече за разграничението между двата вида срокове – вж. Голева, П., Чернев, С. За квалификацията на давностните и преклузивните срокове. – Правна мисъл, 1987, № 1.

[4] В теорията и практиката съществува спор дали искът по чл. 422 ГПК може първоначално да се предяви като осъдителен. Според мен разпоредбите на чл. 422 ГПК са пределно ясни. Искът трябва първоначално да се предяви като установителен. Аргумент за това дава и нормата на чл. 415, ал. 3 ГПК. В нея е изрично посочено, че искът при подадено възражение в срок или при връчена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК е установителен. Не виждам пречка обаче по време на процеса ищецът да направи опит да измени иска си по реда на чл. 214 ГПК. Тук обаче трябва да се подчертае, че последната дума за допускане на изменението на иска е на съда, който преценява дали това е уместно в зависимост от защитата на ответника – арг. от чл. 214, ал. 1, изр. първо ГПК. Единствената хипотеза, при която заявителят може първоначално да предяви осъдителен иск, е при отказ на съда да издаде заповед за незабавно изпълнение – арг. от чл. 415, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК.

[5] Вж. Д. Митева – В: Пунев, Бл., В. Гачев, Г. Хорозов, Д. Митева, Д. Танев, Е. Кръшкова, Е. Балевска, К. Топалов, Кр. Влахов, М. Златарева, М. Обретенова, М. Бобатинов, Ст. Кюркчиев. Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика. С.: ИК „Труд и право“, 2017, 1095-1096.

[6] Вж. Кунчев, К. Закон за задълженията и договорите. Задължителна съдебна практика. Част V. С.: Сиби, 2018, с. 66.

[7] Подробно по този въпрос – вж. Василев, Ив. Предсрочна изискуемост на вземането по договор за банков предит в хипотезата на предявен иск по чл. 422 ГПК. – достъпна в сайта http://gramada.org/.

[8] Вж. Голева, П. Търговско право. Търговци. Шесто преработено и допълнено издание. С.: Нова звезда, 2018, с. 76.

[9] Вж. Калайджиев, А. Търговско право. Обща част. С.: ИК „Труд и право“, 2011, с. 172.

[10] Така също П. Голева – В: Герджиков, О., И. Русчев, М. Марков, Г. Стефанов, К. Касабова, П. Голева, Т. Градинарова, В. Гигова, К. Недкова, Г. Хорозов, Ст. Стефанов. Цит. съч., с. 433.

[11] Подробно за наследството и неговите елементи, съставени от права и задължения на наследодателя – вж. изложеното от Веселин Петров – В: Цанкова, Ц., Е. Матеева, М. Марков, В. Петров, Д. Танев, И. Георгиев. Закон за наследството. Научноприложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика. Нормативен текст. С.: ИК „Труд и право“, 2016, 72-91.

[12] Вж. също В. Попова – В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. С.: Сиела, 2012, 970-971; Градинарова, Т. Гражданско изпълнително производство (курс лекции). Русе: Издателски център при РУ „А. Кънчев“, 2015, с. 131.

[13] Тук обаче е коректно да се отбележи, че между авторите в правната литература е налице спор относно това тълкуване на чл. 60, ал. 2 ЗН. Вместо всички – вж. Петров, Васил. Ограничена отговорност на наследника, приел наследството по опис. – Норма, 2017, № 1, 5-27, достъпна на http://norma.bg/bg/.