ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 4 от 11.03.2019 г. по тълк. дело № 4/2017 г., ОСГТК на ВКС

 

  1. Възлагането при публична продан на привиден кредитор не поражда вещнопрехвърлителен ефект.
  2. Този, който е дал своя вещ в залог или ипотека за обезпечаване на чужд дълг в хипотезата, при която изпълнението е насочено върху това имущество, има процесуалното качество на длъжник в изпълнителното производство.
  3. Недействителността на публичната продан по чл. 496, ал. 3 ГПК може да се релевира както чрез самостоятелен установителен иск, така и чрез позоваване от ищеца и възражение на ответника в други производства.
  4. Искът за обявяване недействителност на извършено от длъжника разпореждане със запорирана вещ или вземане, респ. разпореждане с имот след вписване на възбрана, предявен от лицето, в чиято полза е наложен запорът или възбраната, не е допустим.
  5. Лицето, платило трудовото възнаграждение на длъжника въпреки наложения запор, без да удържи сумата по запора, няма качеството на трето задължено лице, но отговаря лично пред кредитора наред с третото задължено лице (чл. 512, ал. 3 ГПК, сега със ЗИДГПК, ДВ, бр. 86/2017 г., чл. 512, ал. 4 ГПК).
  6. По реда на чл. 245, ал. 3, изр. второ ГПК (редакцията преди ЗИДГПК ДВ, бр. 86/2017 г.) може да бъде издаден обратен изпълнителен лист за разноските, събрани в изпълнителното производство в полза на взискателя от длъжника, срещу когото е било допуснато предварително изпълнение.

 

Тълкувателно дело № 4 от 2017 г. на ОСГТК е образувано с
разпореждане на председателя на Върховния касационен съд от 05.10.2017
год. на основание чл. 128, ал. 1 ЗСВ по предложение от заместникпредседателите и ръководители на гражданска и търговска колегия на
Върховния касационен съд за приемане на тълкувателно решение от общото
събрание на гражданска и търговска колегия на ВКС по следните спорни
въпроси, свързани с принудителното изпълнение:
1. Поражда ли вещнопрехвърлителен ефект постановлението за
възлагане в хипотезата, при която имотът, обект на изпълнението, е
възложен на привиден кредитор?
2. Има ли качеството на длъжник в изпълнителното производство или
е трето за изпълнението лице този, който е дал своя вещ в залог или
ипотека за обезпечаване на чужд дълг в хипотезата, при която
изпълнението е насочено върху това имущество?
3. По какъв процесуален ред може да се релевира недействителността
на публичната продажба по чл. 496, ал. 3 ГПК?
4. Допустим ли е иск за обявяване недействителност на извършено от
длъжника разпореждане със запорирана вещ или вземане, респ.
разпореждане с имот след вписване на възбрана, предявен от лицето, в
чиято полза е наложен запорът или възбраната?
5. Дали има качеството на длъжник в изпълнителното производство
или трето за изпълнението лице платилият трудовото възнаграждение
на длъжника въпреки наложения запор, без да удържи сумата по
запора /чл. 512, ал. 3 ГПК, сега със ЗИД, ДВ, бр.86/2017 г., чл. 512, ал.
4 ГПК/?
6. Може ли да бъде издаден по реда на чл. 245, ал. 3, изр. второ ГПК
обратен изпълнителен лист за разноските, събрани в изпълнителното
производство в полза на взискателя от длъжника, срещу когото
е било допуснато предварително изпълнение?
Общото събрание на гражданска и търговска колегия на Върховния
касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното :
1. По въпроса поражда ли вещнопрехвърлителен ефект
постановлението за възлагане в хипотезата, при която имотът, обект на
изпълнението, е възложен на привиден кредитор, е формирана
противоречива съдебна практика.
Според едното становище, привидният кредитор не може да запази
никакви права, придобити в един материалнонезаконосъобразен
изпълнителен процес. Той дължи връщане на всичко получено от него дори
в качеството му на купувач на публична продан, защото е получено без
основание. При възлагане на имота в полза на взискателя и при отпадане на
изпълнителното основание, въз основа на което е предприето
принудителното изпълнение върху имота, последният ще се счита
собственост на длъжника поради липса на изпълняемо право, което да
оправдае прехвърлянето на собствеността. Обратното становище е в смисъл,
че влязлото в сила постановление за възлагане, с което имотът, върху който
е насочено изпълнението, е възложен на взискателя, поражда
прехвърлителен ефект по отношение на собствеността, независимо от
наличието или липсата на изпълняемо право. Действителността на проданта
не би могла да се оспорва на други основания освен изрично предвидените в
чл.496, ал.З ГПК.
ОСГТК на ВКС намира следното:
Изпълнението върху недвижими вещи се извършва чрез публична
продан. Тя е производство за принудително прехвърляне на собственост.
Процедурата е приложима съответно при определени условия и за движими
вещи /чл.474, ал. 5 ГПК/. Правото на принудително изпълнение на
взискателя предпоставя съществуването на изпълняемото право. По тази
причина изпълняемото право на взискателя спрямо длъжника е предпоставка
за допустимост на изпълнителния процес. Съществуването на изпълняемото
право може да бъде проверявано при висящ изпълнителен процес и
установяването на неговата първоначална липса или последващо погасяване
води до прекратяване на индивидуалното принудително изпълнение /чл.433,
ал.1, т.1 и т.7 ГПК/. Липсата на изпълняемо право отнема
материалноправната основа на принудителното изпълнение. Тогава
удовлетворяването на взискателя е лишено от правно основание и
недължимо полученото подлежи на връщане. Когато несъществуването на
изпълняемото право е установено при висящо изпълнително производство,
последното се прекратява, а правните последици на извършените
изпълнителни действия се заличават с обратна сила /чл.433, ал.3 ГПК/.
Изрично са уредени и правните последици на прекратяването спрямо трети
лица поради липса на изпълняемо право /чл.433, ал.4 ГПК/.
Несъществуването на изпълняемото право може да бъде установено и след
приключване на изпълнителния процес. Принудителното осъществяване на
вземането не лишава нито длъжника, нито третото лице, дало реално
обезпечение на чужд дълг, от възможността да се защитят от
материалнонезаконосъобразния изпълнителен процес. Те могат да оспорят с
иск съществуването на вземането /а трето лице – и на обезпечението/, както
по време, така и след приключване на принудителното изпълнение. В
никакъв случай обаче привидният кредитор не може да запази правата,
придобити в материалнонезаконосъобразния изпълнителен процес. Той
винаги дължи да върне всичко получено, дори и в качеството на купувач от
публична продан /поради своята недобросъвестност, в това качество той не
може да придобие нито възложената му движима вещ на оригинерно
основание, нито възложения му недвижим имот с кратка давност/, тъй като
то е получено без основание. Привидният кредитор дължи и обезщетение за
всички причинени вреди. При възлагане на имота, върху който е насочено
изпълнението, в полза на взискателя, и при отпадане на изпълнителното
основание, въз основа на което е предприето принудителното изпълнение
върху имота, последният ще се счита собственост на длъжника поради липса
на изпълняемо право, което да оправдае прехвърлянето на собствеността.
Възлагането при публична продан на привиден кредитор не поражда
вещнопрехвърлителен ефект и когато той е платил нещо или дори всичко,
тъй като по разпределението не получава нищо или нещо по-малко от
предложената цена. Ефект няма, тъй като изначално той дължи връщане на
всичко, получено без основание, а ако то не е налице у него – обезщетение.
Това се отнася и за публична продан на движими вещи, макар те да се
придобиват на оригинерно основание. Ето защо дори привидният кредитор
да е платил всичко, той не придобива нищо.
Привидният кредитор не може да запази никакви права, придобити от
материалнонезаконосъобразния изпълнителен процес /злоупотребата с право
винаги има за последица порок на придобиването/. Той винаги дължи да
върне всичко получено, дори и в качеството на купувач от публична продан,
тъй като е получено без основание.
Към момента на публичната продан привидният кредитор-взискател
по изпълнението няма изпълняемо право и в рамките на спор за собственост
/по арг. на чл.483 ГПК/ длъжникът-собственик може да оспорва
законосъобразността на публичната продан, поддържайки че
постановлението за възлагане, макар и необжалвано и влязло в сила, няма
вещнопрехвърлителен ефект и купувачът от публичната продан не може да
придобие правото на собственост, защото собственикът на имота е нямал
качеството на длъжник по проведеното принудително изпълнение.
Прехвърлянето, извършено от съдебния изпълнител в полза на привидния
кредитор, е лишено от правно основание, вследствие на което е
недействително /арг. чл.55 ЗЗД/. Привидният взискател дължи връщане на
полученото без основание. Липсата на правно основание води до
неправомерност на създаденото икономическо състояние и задължение за
възстановяване на предишното положение.
2. По въпроса има ли качеството на длъжник в изпълнителното
производство или е трето за изпълнението лице този, който е дал своя вещ в
залог или ипотека за обезпечаване на чужд дълг в хипотезата, при която
изпълнението е насочено върху това имущество, има противоречива съдебна
практика.
Според едното становище, лицата по чл. 429, ал. 3 ГПК имат
качеството на страна – длъжник в изпълнителното производство, щом
изпълнението е насочено върху даденото от тях обезпечение на чуждото
задължение, тъй като по силата на закона са обвързани от субективните
предели на издадения срещу длъжника изпълнителен лист. Собственикът,
учредил вещно обезпечение на чужд дълг, по силата на закона е в правното
положение на длъжника по изпълнителния лист. На основание чл. 429, ал. 3
ГПК издаденият срещу длъжника изпълнителен лист има сила и срещу
лицето, ипотекирало имота си за обезпечаване задължението му, както и
срещу неговия частен праводател за ипотекирания имот, от което следва, че
тези лица се явяват длъжници по изпълнението, когато взискателят е
насочил изпълнението си върху имота. На това основание могат да обжалват
действията на съдебния изпълнител само в изрично посочените в чл. 435, ал.
2 ГПК случаи. Според другото становище разпоредбата на чл. 429, ал. 3 ГПК
предвижда, че изпълнителният лист има сила срещу лице, дало своя вещ в
залог или ипотека за обезпечение на дълга, когато взискателят насочва
изпълнението върху тази вещ. Тази разпоредба не променя процесуалното
му качество на трето лице в изпълнителното производство, поради което
допустимостта на жалбата следва да бъде преценявана именно от тази гледна
точка, като се съобразява, че по силата на чл. 435, ал. 4 ГПК трето лице може
да обжалва действията на съдебния изпълнител само когато изпълнението е
насочено върху вещи, които в деня на запора или възбраната се намират във
владение на това лице, при което по силата на чл. 437, ал. 2 ГПК жалбата
подлежи на разглеждане в открито заседание с призоваване на
жалбоподателя, длъжника и взискателя. Това се отнася и за приобретателя на
ипотекирания имот, който се явява трето за изпълнението лице и на това
основание разполага с правата по чл. 435, ал. 4 ГПК.
ОСГТК на ВКС намира следното:
Трето лице, чието право е засегнато от изпълнението, по смисъла на
чл.440 ГПК е всяко лице, което не е страна в производството по
принудително изпълнение, не е неин правоприемник и спрямо което
издаденият изпълнителен лист не разпростира своите субективни предели.
Принудителното изпълнение се изчерпва с прилаганите способи /вън от тях
принудително изпълнение няма/. Страни в процеса са засегнатите от
способа, а не „страните по делото“. Понятието „трето лице” се използва в
разпоредбите на чл.435, ал.4 и ал.5 ГПК, в които е уредено правото на жалба
на тези лица. Фактът на държането или владението на вещта, върху която е
насочено принудителното изпълнение, обуславя законността на
предприетото от съдебния изпълнител действие. С право на жалба срещу
него разполагат само тези трети за изпълнителния процес лица, които
упражняват фактическа власт върху вещите към момента на насочване на
принудително изпълнение върху тях, защото посягането върху тяхно
имущество за чужд дълг, извън случаите на чл.429, ал.3 ГПК, е незаконно.
Залогодателят и ипотекарният длъжник са обвързани от субективните
предели на издадения срещу длъжника изпълнителен лист съобразно
разпоредбата на чл.429, ал.3 ГПК. По тази причина те имат идентични на
длъжника в изпълнителното производство процесуално качество, съответно
права и задължения.
В материалното отношение с кредитора този, който е дал своя вещ в
залог или ипотека за обезпечаване на чужд дълг, не е длъжник, но в
изпълнителния процес той трябва да е страна, защото търпи принудата. Той
разполага с всички средства за защита, които законът признава на длъжника,
за да се защити от процесуалнонезаконосъобразното принудително
изпълнение. Той не може да бъде лишен от тях, независимо че по
изпълнителното дело други способи може да се осъществяват срещу главния
длъжник. Обективното материално право му дава и всички възражения, с
които разполага главният длъжник – чл. 151 ЗЗД. Изпълнителният лист има
сила не само срещу главния длъжник, но и за лицата, които са дали
обезпечения за неговия дълг – чл. 429, ал. 3 ГПК, дори процесът да не е
воден срещу него, нито заповедта за изпълнение да е издадена и срещу него.
Лицето, дало обезпечение за чуждо задължение, се ползва със защитата на
закона, а такава се дава на страна в изпълнителния процес, в който
единственият обект, към който се насочва принудителното изпълнение,
може да бъде само неговата вещ. Ако се приеме, че този, който е дал
обезпечение за чужд дълг се счита за трето лице, той би получил от закона
неадекватна и недостатъчна правна защита за разлика от положението, при
което той се признава за страна в изпълнителния процес.
Съдопроизводственият ред за разглеждане на жалбите, подадени от
заложния или ипотекарния длъжник, срещу постановлението за възлагане, е
този по чл. 437, ал. 1 ГПК. Длъжникът в процеса има право да участва в
наддаването, ако не е длъжник и по изпълняваното парично вземане – той
има правен интерес да плати чуждия дълг и така да се суброгира в правата на
удовлетворения кредитор и в изпълнителния лист, като по този начин осуети
проданта. Не може да бъде отречено правото му да избере да участва в
проданта, ако счита, че цената на имуществото, с което отговаря е по-ниска
от дълга, и така да се суброгира само до размера на платеното от него. Той
не купува свой имот и не плаща, за да придобие своята вещ, защото се
суброгира в правата на удовлетворения кредитор – всъщност той купува
дълг – имотът си остава негов, защото кредиторът вече е удовлетворен.
Неговото право да участва в наддаването не може да бъде отречено, поради
възможността да възникне конкуренция с първоначалния кредитор, ако част
от вземането не е обезпечена и двамата кредитори се окажат в положението
на хирографарни, тъй като първоначалният кредитор би бил поставен в
същото правно положение, и когато трето лице купи имота – суброгацията
ще настъпи по право с отчуждаването на имота, ще е за платената цена и
конкуренцията между хирографарните кредитори ще е същата. Това е
разликата с правното положение на поръчителя и другите лично задължени
лица, които не могат да се конкурират с първоначалния кредитор, когато
отговарят за целия дълг.
Разноските са за сметка на длъжника, защото се събират от
полученото, но се удовлетворяват предпочтително и не намаляват дълга.
3. По въпроса по какъв процесуален ред може да се релевира
недействителността на публичната продажба по чл. 496, ал. 3 ГПК, е налице
противоречива практика на състави на ВКС.
Според едното становище, тази недействителност може да се предяви
както чрез самостоятелен установителен иск, така и инцидентно като
преюдициален въпрос в производството по предявен иск за собственост на
имота, обект на проданта. Според другото становище недействителността по
чл. 496, ал. 3 ГПК може да се предяви само по пътя на обжалване на
постановлението за възлагане или чрез самостоятелен иск.
ОСГТК на ВКС намира следното:
Постановлението за възлагане е крайният акт, с който приключва
публичната продан. С него купувачът на публичната продан се легитимира
като собственик на имота. Публичната продан на недвижим имот е
деривативен способ за придобиване на вещни права и ако длъжникът не е
собственик на продавания имот, то и купувачът няма да стане собственик
/чл.496, ал.2 ГПК/. Законодателят е уредил способа за защита срещу влязло в
сила постановление за възлагане – исков ред, но не е ограничил формата на
искова защита. Позоваването на недействителността по принцип се
извършва от лице, чиито материални права са засегнати от принудителния
характер на публичната продан.
Въпросът за недействителността не е преюдициален, защото влиза в
предмета на делото по предявения иск за собственост и би имал значение и
за допустимия насрещен иск, че друг е собственик на същия имот. Тогава не
би могло да се обоснове недопустимост на възражение, което би се
преклудирало.
В хипотезите на чл.496, ал.3 ГПК, т.е. когато имотът е купен от лице,
което е нямало право да наддава, или при невнасяне на цената, публичната
продан е недействителна, като на общо основание тази недействителност
може да се релевира както чрез предявяване на нарочен установителен иск,
така и в производството по предявен иск за собственост върху имота, обект
на проданта, включително и чрез възражение на ответника.
Процесуалният закон не дава изричен отговор относно начина на
предявяването на недействителността, но същевременно и не създава
никакви ограничения в тази насока. При тълкуването на тази разпоредба
следва да се държи сметка за обстоятелството, че законодателят, за да
гарантира правната сигурност, е предвидил императивна забрана за
определена категория лица да участват в наддаването при публичната
продан. Ако поради някаква причина се стигне до нейното заобикаляне, то
това опорочава проданта до степен, че същата е недействителна.
Лице, което има правен интерес от позоваването на подобна
недействителност, може да я релевира в рамките на всеки допустим от ГПК
за целта съдебен процес и процесуален ред.
4. Има противоречива съдебна практика по въпроса допустим ли е иск
за обявяване недействителност на извършено от длъжника разпореждане със
запорирана вещ или вземане, респ. разпореждане с имот след вписване на
възбрана, предявен от лицето, в чиято полза е наложен запорът или
възбраната.
Според едното становище, такъв иск е допустим и следва да се
квалифицира по чл. 452, ал. 1 ГПК. Според обратното становище, такъв иск
е недопустим поради липса на правен интерес, тъй като търсената защита
следва от поредността на извършените вписвания, при което извършеното
разпореждане с възбранения имот е непротивопоставимо на вписалото
възбраната лице по силата на закона.
ОСГТК на ВКС намира следното:
С налагането на запора и съответно с вписването на възбраната на
длъжника се забранява да се разпорежда с вземането или вещта, както и да я
изменя, поврежда или унищожава /чл.451 ГПК/. Като обезпечение на иска
възбраната и запорът се допускат по всички видове искове – както
осъдителни искове за парични вземания, така и по искови производства, по
които ищецът е упражнил правото си на защита на конкретно свое
притезателно или потестативно материално право. Запорът и възбраната,
наложени в изпълнителното производство /чл. 449 – чл.450а ГПК/, при
насочено принудително изпълнение, имат за цел да препятстват длъжника да
извърши действия, с които да осуети или затрудни предприетото изпълнение
от взискателя.
Съобразно разпоредбата на чл. 452, ал. 1 ГПК извършените от
длъжника разпореждания със запорираната вещ или вземане след запора са
недействителни спрямо взискателя по изпълнителното производство и
присъединилите се кредитори, освен ако третото лице – приобретател, може
да се позове на чл. 78 ЗС. Според чл. 452, ал. 2 ГПК когато изпълнението е
насочено върху имот, недействителността има действие само за извършените
след вписването на възбраната разпореждания. От логическото тълкуване на
посочените разпоредби следва изводът, че разпоредителните действия на
длъжника са непротивопоставими на лицето, в чиято полза е наложен
запорът или възбраната. По силата на процесуалния закон това лице може да
се позове на непротивопоставимостта на наложената обезпечителна мярка,
без да е необходимо да води съдебен процес за обявяването на
недействителността, ако е имало качеството взискател, или качеството
присъединен кредитор в изпълнителното производство. Поради тази
непротивопоставимост лицето, в чиято полза е наложен запорът или
възбраната, може да осъществи принудително изпълнение върху
възбранения имот или запорираната движима вещ или вземане, но за него
липсва правен интерес от иск за обявяване недействителност на извършено от
длъжника разпореждане.
5. По въпроса дали има качеството на длъжник в изпълнителното
производство или трето за изпълнението лице платилият трудовото
възнаграждение на длъжника въпреки наложения запор, без да удържи
сумата по запора /чл. 512, ал. 3 ГПК, сега със ЗИД, ДВ, бр.86/2017 г., чл. 512,
ал. 4 ГПК/ е създадена противоречива съдебна практика.
Според едното становище предвидената в закона солидарна
отговорност на третото лице не му придава качеството на длъжник в
изпълнителното производство, тъй като не е обхванато от субективните
предели на издадения срещу длъжника изпълнителен лист, а за него на
основание чл.507, ал.З ГПК възникват само задължения на пазач на
вземането, при което всякакви разпореждания със същото са
непротивопоставими на взискателя. Предвидената в чл.512, ал.4 ГПК
солидарна отговорност на третото лице не е основание съдебният
изпълнител да предприема изпълнителни действия срещу него в качеството
му на длъжник, без взискателят да се е снабдил с изпълнителен лист срещу
това лице. Според другото становище действията на работодателя, платил
трудовото възнаграждение на длъжника въпреки наложения запор, го
превръщат в длъжник, като по искане на взискателя дължимата сума следва
да бъде събрана от него в рамките на вече образуваното изпълнително
производство въз основа на издадения срещу длъжника изпълнителен лист.
В хипотезата на чл.512, ал.З ГПК съдебният изпълнител може да предприеме
срещу третото задължено лице действия за принудително събиране не на
цялата дължима от длъжника сума, а само за сумата, която работодателят е
бил длъжен да удържи от трудовото му възнаграждение.
ОСГТК на ВКС намира следното:
Активната и пасивната легитимация в изпълнителния процес се
определят от изпълнителния лист. Взискател може да бъде само лицето,
което изпълнителният лист сочи като кредитор, а длъжник може да бъде
само лицето, което изпълнителният лист сочи като длъжник по вземането
или като лице, отговарящо за него. От това правило за надлежните страни,
има предвидени в закона изключения. Разпоредбите на чл. 429, ал. 2 и ал. 3
ГПК изрично определят издадения от съда изпълнителен лист срещу кого и в
какви хипотези може да бъде изпълняван и срещу кого има сила. Във всички
други случаи на отговорност за чужд дълг е нужен изпълнителен лист,
издаден срещу отговарящия. Съгласно чл. 507, ал. 3 ГПК след получаването
на запорното съобщение третото задължено лице има задълженията на пазач
спрямо дължимите от него вещи или суми. В чл. 512, ал. 4 ГПК се урежда
видът отговорност – „солидарна“ – спрямо взискателя лично, за лицето, което
плати трудовото възнаграждение на длъжника, заедно с третото задължено
лице. Това обаче може да стане единствено след снабдяване с изпълнителен
лист. Неизпълнението на задълженията за пазене не превръща лицето,
платило трудовото възнаграждение на длъжника въпреки наложения запор в
по-задължено лице от „третото”. Това лице не може да се поставя в понеблагоприятно положение от третото задължено лице. Предвидената в
закона солидарна отговорност на същото лице не му придава качеството на
длъжник в изпълнителното производство, тъй като не е обхванато от
субективните предели на издадения срещу длъжника изпълнителен лист.
6. По въпроса може ли да бъде издаден по реда на чл. 245, ал. 3, изр.
второ ГПК обратен изпълнителен лист за разноските, събрани в
изпълнителното производство в полза на взискателя от длъжника,
срещу когото е било допуснато предварително изпълнение, има
противоречива практика.
Според едното становище обратен изпълнителен лист се издава само за
онези суми, посочени в първоначалния изпълнителен лист, издаден въз
основа на съдебен акт, загубил своята изпълнителна сила, като не се
присъждат събраните от съдебния изпълнител разноски в незаконосъобразно
проведеното изпълнително производство. Като аргумент в подкрепа на тази
теза е изтъкнато, че за защита срещу присъждане на разноски в
изпълнителното производство е предвиден друг процесуален ред – жалба
срещу акт на съдебния изпълнител /чл. 435, ал. 2 ГПК/. Сочи се изрично, че в
случая трябва да се съобразят разясненията, свързани с приложението на
разпоредбата на чл.245, ал.3, изр. 2 ГПК, съдържащи се в т.13 на ТР №4/2013
г. от 18.06.2014 г. по т.д.№4/2013 г. на ОСГТК. Според тях обратен
изпълнителен лист по чл.245, ал.3, изр.2 ГПК се издава за “връщане на
сумите, получени въз основа на допуснатото предварително изпълнение” и
по-конкретно – получени въз основа на разпореждането за незабавно
изпълнение по чл.418 ГПК, като за издаване на обратния изпълнителен лист
е от значение дали в изпълнителното производство са събрани суми от
длъжника, от които да е постъпило плащане на взискателя, както и дали тези
суми подлежат на връщане предвид влязлото в сила решение за отхвърляне
на установителния иск или на определението за прекратяване на
производството по делото. Според другото становище с „обратния“
изпълнителен лист се присъждат и събраните в изпълнителното
производство разноски от длъжника, тъй като същите са получени от
взискателя въз основа на допуснатото предварително изпълнение.
ОСГТК на ВКС намира следното:
Според общото правило на чл.79, ал.1 ГПК разноските по изпълнението
са за сметка на длъжника без да се прави разлика дали принудителното
изпълнение се осъществява въз основа на влязъл в сила съдебен акт или
невлязъл в сила такъв /при допуснато предварително изпълнение на съдебно
решение/. Съобразно разпоредбата на чл. 245, ал.3, изр. второ ГПК /в
редакцията до 31.10.2017 г./ ако искът, по който е постановено решение,
ползващо се с предварително изпълнение, бъде отхвърлен, в полза на
длъжника се издава обратен изпълнителен лист за връщане на сумите или
вещите, получени въз основа на допуснатото предварително изпълнение на
отмененото решение. Посочената разпоредба дава израз на един от
основополагащите принципи в гражданското право – за предотвратяване на
неоснователно разместване на блага от имуществената сфера на едно лице в
тази на друго.
Ако в резултат на касационното обжалване осъдителният иск бъде
отхвърлен от ВКС /чл.293, ал.1 ГПК и чл.295, ал.1 ГПК/ или от въззивния
съд, на който делото е било върнато за ново разглеждане, и това решение
влезе в сила /чл. 294, ал.1 ГПК/, при спряно принудително изпълнение или
завършен изпълнителен процес, ищецът по неоснователния осъдителен иск
ще дължи връщане на недължимо полученото, както и обезщетение за
вредите от неоснователното принудително изпълнение. По този начин е
улеснена защитата срещу кредитор, който в действителност няма вземане.
Длъжникът е освободен от необходимостта да води искове. За всички
вземания на длъжника, които могат да бъдат несъмнено удостоверени от
съдебния изпълнител, защото за тях има данни в изпълнителното дело, се
издава обратен изпълнителен лист. Така длъжникът трябва да води иск само
за останалите настъпили вреди, които трябва да докаже. За събраната от
съдебния изпълнител окончателна такса също следва да се издаде обратен
изпълнителен лист. Тя е била платена за „удовлетворение“ на взискателя в
предизвикания от него материалнонезаконосъобразен изпълнителен процес.
Съдебният изпълнител не я дължи обратно, тъй като това е неговото законно
възнаграждение за надлежно свършена работа. Ето защо тя трябва да се
възстанови от взискателя.
Следователно при отмяната на решение, по което е постановено
предварително изпълнение и отхвърляне на иска, в полза на длъжника следва
да се издаде обратен изпълнителен лист както за връщане на сумите или
вещите, получени въз основа на допуснатото предварително изпълнение на
отмененото решение, така и за събраните разноски в полза на взискателя в
рамките на проведеното до момента изпълнително производство. В противен
случай длъжникът би се поставил в по-неблагоприятно положение от това
преди започване на принудителното изпълнение, въпреки че изпълнителният
титул въз основа на който е проведено това изпълнение е отпаднал с обратна
сила. Взискателят отделно би получил разноски, които не му се полагат,
именно поради отпадане на основанието, въз основа на което е било
постановено предварително изпълнение. В този случай защитата на
длъжника би била в отделно производство, което противоречи на идеята на
разпоредбата на чл. 245, ал.3, изр. второ ГПК, а именно, че на същия следва
да се възстанови всичко, което е дадено от него в изпълнителното
производство.
Това е обосновано и от общия правен принцип за обезщетяване на
причинените вреди, каквито в случая се явяват ненужно направените
разноски в материалнонезаконосъобразен изпълнителен процес.
В т. 13 на ТР №4/2013 г. от 18.06.2014 г. по т.д.№4/2013 г. на ОСГТК се
дава отговор на въпроса: „в кои хипотези се издава обратен изпълнителен
лист по чл. 245, ал. 3, изр. второ ГПК“, а актуалният въпрос е за кои вземания
на длъжника от провелия материалнонезаконосъобразно принудително
изпълнение кредитор, който в действителност няма вземане, се издава
обратен изпълнителен лист. Жалбата срещу постановлението за разноски не е
способ за защита, тъй като тя би била неоснователна в хода на изпълнението.
Докато изпълнението е висящо /не е прекратено поради отхвърлянето на
иска/, то е процесуалнозаконосъобразно и нито съдебният изпълнител, нито
съдът по жалбата могат да обсъждат дали в действителност има или няма
вземане.
С измененията на ГПК със ЗИДГПК /ДВ, бр.86/2017 г./ се дава отговор
на поставения преди това за тълкуване въпрос. Разпоредбата на чл. 245, ал.
3, изр. второ ГПК беше допълнена, като законодателят изрично предвиди, че
изпълнителен лист се издава както за връщане на сумите или вещите,
получени въз основа на допуснатото предварително изпълнение на
отмененото решение, така „и за събраните от длъжника такси и разноски в
изпълнителното производство”.
По изложените съображения общото събрание на гражданска и
търговска колегия на Върховния касационен съд на Република България

Р Е Ш И:

1. Възлагането при публична продан на привиден кредитор не поражда
вещнопрехвърлителен ефект.
2. Този, който е дал своя вещ в залог или ипотека за обезпечаване на
чужд дълг в хипотезата, при която изпълнението е насочено върху това
имущество, има процесуалното качество на длъжник в изпълнителното
производство.
3. Недействителността на публичната продан по чл. 496, ал. 3 ГПК
може да се релевира както чрез самостоятелен установителен иск, така и чрез
позоваване от ищеца и възражение на ответника в други производства.
4. Искът за обявяване недействителност на извършено от длъжника
разпореждане със запорирана вещ или вземане, респ. разпореждане с имот
след вписване на възбрана, предявен от лицето, в чиято полза е наложен
запорът или възбраната, не е допустим.
5. Лицето, платило трудовото възнаграждение на длъжника въпреки
наложения запор, без да удържи сумата по запора, няма качеството на трето
задължено лице, но отговаря лично пред кредитора наред с третото
задължено лице /чл. 512, ал. 3 ГПК, сега със ЗИДГПК, ДВ, бр.86/2017 г., чл.
512, ал. 4 ГПК/.
6. По реда на чл. 245, ал.3 , изр. второ ГПК /редакцията преди ЗИДГПК
ДВ. бр. 86/2017 г./ може да бъде издаден обратен изпълнителен лист за
разноските, събрани в изпълнителното производство в полза на взискателя от
длъжника, срещу когото е било допуснато предварително изпълнение.

Тълкувателно решение № 4 от 11.03.2019 г. по тълк. дело № 4/2017 г., ОСГТК на ВКС

  ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 4 от 11.03.2019 г. по тълк. дело № 4/2017 г., ОСГТК на ВКС   Възлагането при публична продан на привиден кредитор не поражда вещнопрехвърлителен ефект. Този, който е дал своя вещ в залог или ипотека за обезпечаване на чужд дълг в хипотезата, при която изпълнението е насочено върху това имущество, има […]

 

Автор: адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ,

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Възбраните подлежат на заличаване, когато правна норма допуска извършването на това – арг. от чл. 2 ПВ. В този случай на вписване подлежи акт (искането на молителя), с който се оповестява на всички трети лица, че обезпечителната нужда на кредитора вече не е налице в съответното съдебно производство. Този акт се вписва в специалната книга за вписване по чл. 33, б. „п“ ПВ, която се образува от молби за заличаване на ипотеки и възбрани и за констативни протоколи.

Искане за заличаване до съдията по вписванията могат да направят съдът и съответният орган по принудително изпълнение, поискал вписване на възбраната – арг. от чл. 31, ал. 1 ПВ. В съдебната практика се посочва, че в искането на молителя трябва да е ясно посочен органът по принудително изпълнение, който иска заличаването, както и с кой акт е наложена възбраната – вж. Определение № 425 от 18.12.2008 г. по ч. гр. д. № 1516/2008 г., V г. о. на ВКС. В искането трябва да е посочен номерът на делото, да са идентифицирани кредиторът, в чиято полза е наложена възбраната, и длъжникът по изпълнителното дело или ответникът в съдебния процес, както и да е извършено описание на имота съобразно изискванията по ПВ. От съдържанието на искането трябва да става ясно дали се извършва пълно или частично заличаване на възбраната.

Това положение ще се запази и при въвеждане на имотен регистър в съответен съдебен район – арг. от чл. 31 и сл. Наредба № 2/2005 г. На вписване ще подлежи молбата на длъжностното лице, на което със закон е възложено да обезпечава вземания чрез налагане на възбрана – чл. 33, т. 3 Наредба № 2/2005 г. Заличаването ще се вписва по част „Д“ от имотната партида, в която трябва да се посочи още основанието и датата на вписване – чл. 23, ал. 1, т. 5 Наредба № 2/2005 г.

При искане за заличаване на възбрана се дължи държавна такса в размер на 7,50 лв. – чл. 3, ал. 1 във вр. с чл. 5 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенция по вписванията. Тя трябва да е преведена по специалната сметка на Агенция по вписванията. Към искането на молителя трябва да е приложен платежен документ, доказващ внасяне на държавната такса. Ако такъв документ липсва, съдията по вписванията трябва да постанови отказ от вписване. Не се дължи заплащане на държавна такса в хипотезите на чл. 84 ГПК и чл. 5 ЗДТ.

Хипотези на заличаване на възбрана са налице, когато съответният съдебен орган или орган по принудително изпълнение констатира наличието на основание, което е несъвместимо с нуждата на кредитора от наложената обезпечителна мярка. По-често срещаните хипотези в тази насока са няколко.

Първо, заличаване на възбрана поради изтичане на преклузивния срок по чл. 390, ал. 3 ГПК за предявяване на иска или отмяна на обезпечението поради отпадане на предпоставките за неговото допускане. Актът, с който законодателят е предвидил да се извършва отмяната на наложеното обезпечение е влязло в сила определение – чл. 402, ал. 1 и 3 ГПК. Въз основа на това определение съдията по вписванията извършва заличаване на наложената възбрана – така Определение № 516 от 22.10.2012 г. по ч. гр. д. № 526/2012 г., I г. о. на ВКС; Определение № 182 от 03.05.2011 г. по ч. гр. д. № 496/2010 г., I г. о. на ВКС. Това означава, че в посочената хипотеза към молбата на молителя трябва да е приложено и определението на съда, с което се отменя наложената възбрана.

Този ред за отмяна на възбраната се прилага и в случаите, при които изпълнителното производство е прекратено или приключено на някое от основанията по чл. 433, ал. 1 и 2 ГПК и по него са налице обезпечителни възбрани. В тези случаи съдебният изпълнител няма правомощие служебно да поиска заличаване на възбраните на основание чл. 433, ал. 3 ГПК. Възбраните ще останат незаличени, докато компетентният съд не издаде определение по чл. 402, ал. 3 ГПК и молителят не поиска въз основа на него заличаване – вж. Решение № 295 от 15.02.2019 г. по гр. д. № 1626/2018 г., IV г. о. на ВКС

Второ, замяна на възбраната с друга обезпечителна мярка по реда на чл. 398 ГПК. Възбраната може да бъде заменена от съда, който има правомощие по искане на една от страните в съдебния процес, след като уведоми другата страна и вземе предвид възраженията й, направени в тридневен срок от съобщението, да допусне замяна на един вид обезпечение с друг. Законът допуска още една възможност за замяна на възбраната с друго обезпечение. Предвидено е, че при обезпечение на оценим в пари иск ответникът може винаги да замени без съгласието на другата страна допуснатото от съда обезпечение със залог в пари или в ценни книжа съгласно чл. 180 и 181 ЗЗД. Това обаче не се отнася до обезпечение на искове за собственост.

Трето, доброволен отказ на кредитора от наложената възбрана. Такъв отказ най-често се извършва в изпълнителното производство по ГПК или ДОПК, в което кредиторът иска от съдебния изпълнител да вдигне наложените възбрани върху имотите на длъжника. В този случай съдебният изпълнител трябва да се подчини на искането на кредитора, стига той да е заплатил авансово дължимите такси във връзка със заличаване на наложените възбрани, и да поиска от съдията по вписванията да вдигане възбраните на основание чл. 31, ал. 1 ПВ.

Четвърто, заличаване на възбраните поради несъразмерност с размера на задължението – чл. 442а, ал. 2 ГПК. Тази несъразмерност трябва да бъде отчетена от съдебния изпълнител вследствие на изрично възражение от длъжника и анализ на няколко фактора: всички данни и обстоятелства по делото, процесуалното поведение на длъжника и възможността вземането да остане неудовлетворено.

Пето, заличаване на възбраните при прекратяване или приключване на принудителното изпълнение по чл. 433 ГПК или чл. 225 ДОПК. В тези случаи трябва да се приложат правните последици на чл. 433, ал. 3 ГПК и чл. 225, ал. 2 ДОПК. Наложените възбрани трябва да бъдат вдигнати „служебно“ от съдебния изпълнител. Служебното вдигане на наложените възбрани означава, че съдебният изпълнител трябва да констатира влизане в сила на постановлението за прекратяване или разпореждането за приключване на изпълнителното дело и по своя инициатива да отправи искане за заличаване на възбраните. Тук обаче е налице едно практическо усложнение, което възниква от противоречивото тълкуване в съдебната практика на термина „служебно“ вдигане на наложените възбрани в разпоредбите на чл. 433, ал. 3 ГПК и чл. 225, ал. 2 ДОПК.

Според някои съдебни решения това означава, че съдебният изпълнител не трябва да заплаща държавна такса в полза на Агенция по вписванията при искане за заличаване на възбрана – вж. напр. Определение № 84 от 14.01.2019 г. по ч. гр. д. № 2829/2018 г., VIII гр. с-в на ОС-Пловдив. В съдебния акт е изтъкнато и обстоятелството, че молителят в производството е държавен съдебен изпълнител и като такъв той попада в обхвата на дефиницията за „държавни учреждения“ по смисъла на чл. 84, т. 1 ГПК, поради което е прието, че той всякога е освободен от заплащане на държавна такса. В конкретния казус обаче не е отчетено, че кредитор по изпълнителното дело е търговско дружество, събира се частно вземане и процесуалният ред за принудително изпълнение е този по ГПК, макар и органът по принудително изпълнение да е държавен съдебен изпълнител.

Според други съдебни актове изразът „служебно“ вдигане на възбраните не дава основание да се мисли в насока, че съдебният изпълнител не трябва да заплаща държавна такса при заличаване на възбраната – вж. Определение № 34 от 07.01.2019 г. по ч. гр. д. № 2748/2018 г. на ОС-Пловдив.

Според мен по-правилно е второто становище в съдебната практика. В разпоредбите на чл. 433 ГПК и чл. 225 ДОПК не е налице текст, който изрично да освобождава молителя (съдебния изпълнител) в производството по вписване от заплащане на държавна такса. Такъв текст не е налице и в чл. 84 ГПК, чл. 5 ЗДТ, ПВ или ЗКИР. Поради това като че ли е по-правилно да се приеме, че приложение трябва да намери разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенция по вписванията. Според нея дължимата държавна такса за заличаване е в размер на половината държавна такса, която се събира за вписване на възбрана. Тоест, за заличаване се дължи държавна такса в размер на 7,50 лв.

Тук трябва да се допълни още, че тази държавна такса не остава в тежест на съдебния изпълнител. Преди да прекрати или приключи изпълнителното дело той трябва да съобрази разпоредбите на чл. 79 ГПК. Според тях разноските по изпълнителното дело са за сметка на длъжника. Важно е обаче да бъдат отчетени изключенията от принципа, които са относими към разглежданото усложнение. Ако производството се прекрати на някое от основанията по чл. 433 ГПК, разноските са за сметка на кредитора, освен поради плащане, направено след започване на изпълнителното производство. Разноските са за сметка на кредитора и когато изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или бъдат отменени от съда. Струва ми се, че тези разпоредби ясно посочват, че разноските за вдигане на възбраната ще се дължат или от кредитора, или от длъжника. Това е въпрос, който трябва да се преценява съобразно конкретната правна обстановка по изпълнителното дело.

Шесто, заличаване на общите възбрани след приключване на производството по несъстоятелност по чл. 735 ТЗ във вр. с чл. 738 ТЗ. Тук трябва да се има предвид, че в съдебната практика на ВКС се приема, че прекратяването на действието на общата възбрана, наложена в производството по несъстоятелност, е последица от прекратяване на производството по несъстоятелност с решение по чл. 735, ал. 1 ТЗ. Съгласно чл. 735, ал. 2 ТЗ с решението за прекратяване на производството по несъстоятелност по ал. 1, съдът постановява заличаване на търговеца, освен ако са удовлетворени всички кредитори и е останало имущество. Именно по тези въпроси съдът по несъстоятелност е задължен да се произнесе с решението си по чл. 735 ТЗ, но не и относно прекратяване действието на наложената обща възбрана, което прекратяване настъпва по силата на закона, съгласно разпоредбата на чл. 738, ал. 1 ТЗ. Поради това, че прекратяването на действието на общата възбрана настъпва по силата на закона, дали съдът по несъстоятелност ще го посочи или не в решението си като последица от прекратяването на производството по несъстоятелност, е без правно значение за настъпването на тази последица. Съгласно чл. 738, ал. 2 ТЗ общата възбрана се заличава служебно от момента на вписване на решението за прекратяване на производството по несъстоятелност. Служебното заличаване следва да се разбира, че е относимо до съдията по вписванията за техническото му оформяне, като не се налага изричен акт съгласно чл. 31, ал. 2 ПВ – вж. Определение № 607 от 04.08.2014 г. по ч. гр. д. № 3745/2014 г., III г. о. на ВКС; Определение № 386 от 30.05.2013 г. по възз. ч. гр. д. №  374/2013 г. на ОС-Добрич.

Седмо, заличаване на индивидуална възбрана след продажба на имот в производството по несъстоятелност. В този случай трябва да се вземе предвид, че синдикът е страна по договора за продажба на имущество от масата по несъстоятелност, когато е извършена с разрешение на съда по реда на чл. 718 ТЗ и следователно може да иска от съдията по вписванията извършване на съответното действие – вписвания, отбелязвания и тяхното заличаване в случаите, предвидени в закон – чл. 569, т. 5 ГПК. Ако има постановен отказ за заличаване на възбрани от съдията по вписванията, то определението за отказ се връчва на страните в нотариалното производство като заинтересовани лица – чл. 32а, ал. 4 ПВ, от което следва, че синдикът може да обжалва това действие като иска отмяната му – така Определение № 681 от 22.10.2015 г. по гр. д. № 4365/2015 г., IV г. о. на ВКС.

Осмо, заличаване на възбрана по искане на заинтересовано лице, което има правен интерес от извършване на заличаването. Такава хипотеза е налице, когато гаранцията или обезпечението не са послужили. В този случай към молбата с искане за заличаване трябва да е приложено и удостоверение от органа, наложил възбраната, с разрешение за извършване на заличаването – чл. 31, ал. 2 ПВ. Такава хипотеза на заличаване на възбраната по искане на заинтересовано лице е предвидена само при действието на персоналната система на вписване по ПВ. При реалната система на вписване по ЗКИР обаче не е налице такава законова възможност. Това е особеност, която трябва да бъде съобразена при въвеждането на имотен регистър в съответния съдебен район.

Хипотези на заличаване на възбрана

  Автор: адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ, доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Възбраните подлежат на заличаване, когато правна норма допуска извършването на това – арг. от чл. 2 ПВ. В този случай на вписване подлежи акт (искането на молителя), с който се оповестява на всички трети лица, че обезпечителната […]

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ,

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

ПРОЦЕДУРА ПО РЕГИСТРАЦИЯ

Заявители на марки могат да бъдат както български физически и юридически лица, така и чуждестранни такива, като чуждите физически и юридически лица извършват действия пред Патентното ведомство чрез местен представител по индустриална собственост. Българският закон не изисква заявителят непременно да е производствено или търговско предприятие, което да произвежда или търгува със стоките, съответно да извършва услугите, за които желае да регистрира марката.
За получаване на регистрация на марка е необходимо да се подаде заявка в Патентното ведомство на Република България – директно, по пощата, по факс или по електронен път. Когато заявката се подава по електронен път, идентификация чрез уникален идентификатор на заявителя и на представителя по индустриална собственост, както и електронен подпис по смисъла на Закона за електронния документ и електронния подпис не са задължителни. При подаване чрез факс, оригиналите на документите трябва да бъдат получени в Патентното ведомство в едномесечен срок от датата на факса. Върху изпратените оригинални документи трябва ясно да бъде отбелязана датата на изпращането на факса.
Следва проверка дали са изпълнени изискванията от ЗМГО за установяване датата на подаване. За дата на подаване се счита датата, на която в Патентното ведомство са получени следните документи:

  • искане за регистрация;
  • името и адресът на заявителя;
  • изображение на марката;
  • списък на стоките или услугите, за които се иска регистрация;
  • за колективни и сертификатни марки – правилата за тяхното използване.

Когато тези изисквания не са изпълнени, заявката се смята за неподадена.
Когато са изпълнени всички изисквания, заявката се вписва във входящия регистър на Патентното ведомство на заявките за марки с входящ номер и дата на подаване, които се отбелязват върху нея.
За всяка заявка с установена дата на подаване се проверява дали е приложен документ за платени такси за заявяване, експертиза и публикация. Когато документът не е приложен, на заявителя се предоставя едномесечен срок за отстраняване на недостатъка. До един месец след изтичането на този срок таксите могат да бъдат платени в двоен размер. Ако в този срок таксите не са заплатени заявката се смята за оттеглена.
Заявката трябва да се отнася до една марка, предназначена за стоки и/или услуги от един или повече класове по Международната класификация на стоките и услугите. Заявката съдържа:

  • искане за регистрация;
  • идентификационни данни на заявителя;
  • идентификационни данни на представителя по индустриална собственост, когато такъв е упълномощен, в т.ч. пълномощно;
  • адрес за кореспонденция, ако има такъв;
  • претенция за приоритет, ако такъв се претендира, в т.ч. приоритетен документ. Когато има претенция за конвенционен приоритет, в заявката се посочват датата и номерът на първата заявка и страната, в която е подадена. При претенция за изложбен приоритет, в заявката се посочват датата на излагане на стоките или услугите и страната, в която е организирана изложбата;
  • указание за вида на марката;
  • изображение на марката, когато тя е комбинирана, фигуративна или триизмерна или изписване на марката, когато е словна. Изображението на марката трябва да бъде ясно и годно за възпроизвеждане в размер 7/7 см. Към заявката може да се приложи изображение на марката и на електронен носител. Когато марката е триизмерна, изображението трябва да показва нейната триизмерност. Ако един изглед не дава представа за цялостната форма, изображението може да включва и допълнителни изгледи;
  • описание на марката и/или указване на словните й елементи и начинът на изписването им – с букви на кирилица или на латиница, и/ или указание за цвета/цветовете, когато изображението на заявената марка е цветно;
  • данни за предходна заявка, в случаите на разделяне на заявката;
  • списък на стоките и/или услугите и класовете им по Международната класификация на стоките и услугите;
  • декларация за отказ от изключително право върху елемент от марката;
  • номер, дата и приоритет на заявката или регистрацията на марка на Общността, за която е поискано преобразуване в национална заявка;
  • опис на приложените към заявката документи;
  • подпис;
  • за колективни и сертификатни марки се прилагат и правила за използване;
  • документ за платени такси за заявяване, експертиза и публикация.

Заявката трябва да бъде подписана от заявителя или от неговия представител по индустриална собственост. Когато заявителят е юридическо лице, заявката се подписва от лицето, което го представлява по закон. При заявител юридическо лице или едноличен търговец, се изисква и поставянето на печат.
В двумесечен срок от представяне на документа за платени такси се извършва формална експертиза. В случай че при нея се установят недостатъци, заявителят се уведомява и му се предоставя двумесечен срок за отстраняването им. Ако в този срок заявителят не отстрани недостатъците производството се прекратява. Когато при проверката се установи, че заявката не се отнася до една марка, в рамките на посочения двумесечен срок, заявителят може да раздели заявката, като разделените заявки запазват датата на подаване, съответно приоритетната дата на първоначалната заявка. При разделяне на заявката се заплаща такса за заявяване, експертиза и публикация, като съдържанието на разделената заявка не трябва да се различава от съдържанието на първоначалната заявка.
В тримесечен срок от приключване на формалната експертиза или от публикацията на международната регистрация в официалния бюлетин на Патентното ведомство, се извършва експертиза относно наличието на абсолютни основания за отказ. Когато има основание за отказ за всички или за част от стоките или услугите, заявителят се уведомява като се посочват мотивите за отказа и му се предоставя тримесечен срок за възражение. Ако в рамките на този срок, заявителят не отговори, възрази неоснователно или не ограничи списъка на стоките или услугите се взема решение за пълен или частичен отказ. При частичен отказ, заявителят има възможност  в двумесечен срок от получаване на решението или в производството по разглеждане на жалби срещу решения за отказ да подаде молба за разделяне на заявката.
В едномесечен срок след приключване на експертизата относно наличието на абсолютни основания за отказ, всяка заявка, която отговаря на изискванията на закона се публикува в официалния бюлетин на Патентното ведомство. Международните регистрации, по които Република България е посочена страна, се публикуват в едномесечен срок от уведомяване на ведомството за международната регистрация.
В тримесечен срок от публикацията на марката всяко лице може да подаде възражение срещу регистрацията, респ. срещу признаване на действието на международна регистрация на територията на Република България й въз основа на абсолютните основания за отказ. Възражението се разглежда от отдела по опозиция, като лицето, подало възражението не е участник в производството по заявката. Възражението се изпраща на заявителя, респ. притежателя на международната регистрация, който може да представи становище по него.
В тримесечен срок от публикацията на заявката, определени лица, посочени в закона могат да подадат опозиция срещу регистрацията на марка, респ. срещу признаване на действието на международна регистрация на територията на Република България. Опозицията срещу признаване на действието на международна регистрация се подава в срока между шестия и деветия месец от публикацията на международната регистрация в официалния бюлетин на Патентното ведомство.Опозицията се подава в два екземпляра, като тя трябва да:

  •     е мотивирана;
  •     съдържа данни за лицето, подало опозицията;
  •     съдържа данни за марката, обект на опозицията;
  •     съдържа правното основание, на което се базира;
  •     е придружена с доказателства, когато това е необходимо;
  •     е придружена с доказателства за общоизвестността или известността на марката, когато опозицията се основава на общоизвестна марка или марка, ползваща се с известност;
  •     е придружена с документ за платена такса.
  •     е мотивирана;
  •     съдържа данни за лицето, подало опозицията;
  •     съдържа данни за марката, обект на опозицията;
  •     съдържа правното основание, на което се базира;
  •     е придружена с доказателства, когато това е необходимо;
  •     е придружена с доказателства за общоизвестността или известността на марката, когато опозицията се основава на общоизвестна марка или марка, ползваща се с известност;
  •     е придружена с документ за платена такса.

Следва извършване на проверка за допустимост и формална редовност на опозицията.

В случай че опозицията е недопустима, се взема решение за необразуване на производство. Когато се констатират недостатъци по формалната редовност на опозицията, на опонента се предоставя двумесечен срок за отстраняването им. В случай, че формалните недостатъци не бъдат отстранени, се постановява решение за прекратяване на производството.
Опозицията се разглежда от тричленни състави на отдела по опозиция, които се състоят от трима експерти, единият от които е председател на състава. Страните се уведомяват, че е образувано производство по опозицията, като единият екземпляр от опозицията заедно с доказателствата се изпраща на заявителя на марката, обект на опозиция. Едновременно с това на страните се предоставя тримесечен срок за постигане на споразумение, който започва да тече от датата на изпращане на уведомлението. Този срок може да се удължава двукратно с по три месеца по писмено искане, подписано от страните. Когато страните депозират споразумение, се постановява решение за прекратяване на производството по опозицията. Ако в предвидения за това срок, не бъде постигнато споразумение на заявителя се предоставя двумесечен срок за отговор по опозицията. При представяне на отговор, той се изпраща на опонента за становище, за което му се предоставя едномесечен срок. Съответно при липса на отговор от страна на заявителя се постановява решение въз основа на опозицията и приложените към нея доказателства. С отговора по опозицията, заявителят има възможност да поиска от ответната страна да представи доказателства за реално използване на по-ранната марка в петгодишния период, предхождащ публикацията на заявката, които следва да се представят в двумесечен срок. Единият екземпляр от доказателствата за реално използване на по-ранната марка се изпраща на заявителя като му се предоставя едномесечен срок за становище. Ако опонентът не представи доказателства за реално използване на по-ранната марка, се постановява решение за отхвърляне на опозицията като неоснователна. Съставът на отдела по опозиция постановява решение в рамките на шест месеца от приключване на размяната на кореспонденция между страните. При неоснователност на опозицията, се постановява решение за отхвърлянето й. Когато тя е основателна се взема решение за пълен или частичен отказ на регистрацията на марката.
В едномесечен срок от изтичане на срока по чл. 38б, ал. 2 или 3 на ЗМГО, когато не е подадена опозиция или когато опозицията е отхвърлена изцяло или частично като неоснователна с влязло в сила решение, на заявителя се изпраща уведомление за плащане на такси за регистрация, публикация и издаване на свидетелство и му се предоставя едномесечен срок за плащането им. Таксите могат да бъдат платени в двоен размер до един месец след изтичането на предоставения срок.
При заплащане на таксите, в установения то закона срок се взема решение за регистрация на марката. Марката се вписва в Държавния регистър на марките, публикува се в официалния бюлетин на Патентното ведомство и на заявителя се издава свидетелство за регистрация.

ПРАВА, ПРОИЗТИЧАЩИ ОТ ИЗДАДЕНИЯ ЗАЩИТЕН ДОКУМЕНТ

Правото върху марка, което възниква с нейната регистрация, включва правото на притежателя й да я използва, да се разпорежда с нея и да забрани на трети лица без негово съгласие да използват в търговската дейност знак, който е идентичен или сходен на нея. Забраната за използване включва поставянето на знака върху стоките или върху техните опаковки, предлагането на стоките с този знак за продажба или пускането им на пазара, или съхраняването им с тези цели, както и предлагането или предоставянето на услуги с този знак, вносът или износът на стоките с този знак и използването на знака в търговски книжа и в реклами.
Когато марката е притежание на няколко лица и между тях не е уговорено друго, всяко от тях може да я използва в пълен обем. Правото да се разпореждат с марката (да я прехвърлят, да сключват лицензионни договори, да я залагат и предоставят като обезпечение) се упражнява съвместно от всички съпритежатели, като трябва да е налице тяхното писмено съгласие.

ОБЖАЛВАНЕ

Заявител на марка, който е получил:

  • решение за отказ на регистрацията на абсолютни основания
  • решение за прекратяване на производството по формална експертиза
  • решение на отдела по опозиция

може да подаде жалба срещу това решение пред отдел “Спорове” на Патентното ведомство. За да отговаря на законовите изисквания за допустимост, жалбата трябва:

  • да е подадена не по-късно от три месеца, считано от датата, на която жалбоподателят е получил решението
  • да е придружена от документ за платена такса.

Когато се установи, че тези условия не са изпълнени, на молителя се предоставя едномесечен срок за отстраняването им, в противен случай жалбата е недопустима и производство по нея не се образува. За да отговаря на законовите изисквания за формална редовност, всяка допустима жалба трябва:

  • да съдържа данни за заявката на марката и за жалбоподателя, както и мотиви срещу обжалваното решение
  • когато жалбата се подава чрез представител по индустриална собственост, към нея трябва да се приложи пълномощно на представителя, ако до този момент то не е представено по преписката.

Когато се установи, че тези две условия не са изпълнени, на молителя се предоставя едномесечен срок за отстраняването им, в противен случай жалбата е формално нередовна и производството по нея се прекратява с решение на председателя на Патентното ведомство. Производството се прекратява и тогава, когато жалбоподателят сам оттегли жалбата. Всяка допустима и формално редовна жалба се разглежда от състав на отдел “Спорове”, който се назначава със заповед на председателя на Патентното ведомство и се състои от двама държавни експерти и един юрист. Съставът разглежда мотивите на експертизата за отказ на регистрацията, за прекратяване на производството или за отхвърляне на опозицията, както и мотивите на жалбоподателя и изготвя становище по жалбата, въз основа на което председателят на Патентното ведомство взема решение. Когато жалбата е основателна, председателят на Патентното ведомство или оправомощен от него заместник-председател отменя решението за отказ, за прекратяване на производството или за отхвърляне на опозицията и постановява решение, с което:

  • връща заявката за регистрация на марката – когато е отменил решение за отказ на регистрация;
  • възобновява производството – когато е отменил решение за прекратяването му;
  • връща заявката за повторно разглеждане – когато е установил процедурни нарушения в производството по извършване на експертиза или опозиция.

Посочените решения не подлежат на обжалване по съдебен ред.
Когато жалбата е неоснователна, председателят на Патентното ведомство или оправомощен от него заместник-председател  постановява решение, с което потвърждава решението за отказ на регистрацията, за прекратяване на производството или за отхвърляне на опозицията. Тези решения могат да се обжалват по съдебен ред в тримесечен срок от получаване на решението. Компетентен да разглежда жалбите срещу решенията на председателя на Патентното ведомство е Административен съд – гр. София. Решенията на Административен съд – гр. София могат да се обжалват пред Върховния административен съд, чието решение е окончателно.

ИСКАНИЯ ЗА ОТМЕНЯНЕ И ЗАЛИЧАВАНЕ НА РЕГИСТРАЦИЯ

Всяко лице, което счита, че една регистрирана марка:

  • в петгодишен срок от датата на регистрацията й не е започнала да се използва реално на територията на Република България от своя притежател или с негово съгласие за стоките или услугите, за които е регистрирана, или използването й е било преустановено за непрекъснат петгодишен период от време;
  • е станала обичайно означение за стоката или услугата, за която е регистрирана или
  • се използва по начин, който въвежда в заблуждение потребителите относно естеството, качеството или географския произход на стоките или услугите, за които марката е регистрирана

може да подаде искане за отменяне на регистрацията на тази марка.
Всяко лице, което счита, че регистрацията на марка е била извършена:

  • в нарушение на изискванията за прилагане на ЗМГО по отношение на физическите и юридическите лица
  • в противоречие с абсолютните основания за отказ на регистрация, предвидени в същия закон

може да подаде искане за заличаване на регистрацията на тази марка.
Всяко лице с правен интерес, което счита, че една марка е регистрирана:

  • в противоречие с относителните основания за отказ на регистрация, предвидени в ЗМГО
  • е регистрирана недобросъвестно, което е установено с влязло в сила съдебно решение
  • е регистрирана от агент или представител на притежателя й без неговото съгласие
  • е регистрирана в нарушение на по-ранно право на интелектуална собственост
  • регистрираната марка се състои от или съдържа фирмата на друго лице

може да подаде искане за заличаване на регистрацията на тази марка.
Исканията могат да се подават в рамките на целия период на действие на регистрацията до отдел “Спорове” на Патентното ведомство. За да отговаря на законовите изисквания за допустимост, искането трябва:

  • да е придружено от документ за платена такса;
  • да съдържа доказателства за правния интерес на молителя, ако такъв се изисква;
  • да е подадено поне 5 години след регистрацията на марката, ако се иска отмяната й поради неизползване.

Когато се установи, че тези условия не са изпълнени, на молителя се предоставя едномесечен срок за отстраняването им, в противен случай искането е недопустимо и производство по него не се образува. За да отговаря на законовите изисквания за формална редовност, всяко допустимо искане трябва:

Когато се установи, че тези условия не са изпълнени, на молителя се предоставя едномесечен срок за отстраняването им, в противен случай искането е недопустимо и производство по него не се образува. За да отговаря на законовите изисквания за формална редовност, всяко допустимо искане трябва:

  • да съдържа данни за молителя, да е мотивирано и да е придружено от доказателства, когато това е необходимо;
  • да е подадено в два екземпляра, както и доказателствата към него;
  • когато искането се подава чрез представител по индустриална собственост, към него трябва да се приложи пълномощно на представителя.

Когато се установи, че тези условия не са изпълнени, на молителя се предоставя едномесечен срок за отстраняването им, в противен случай искането е недопустимо и производство по него не се образува. За да отговаря на законовите изисквания за формална редовност, всяко допустимо искане трябва:

  • да съдържа данни за молителя, да е мотивирано и да е придружено от доказателства, когато това е необходимо
  • да е подадено в два екземпляра, както и доказателствата към него
  • когато искането се подава чрез представител по индустриална собственост, към него трябва да се приложи пълномощно на представителя.

Когато се установи, че тези условия не са изпълнени, на молителя се предоставя едномесечен срок за отстраняването им, в противен случай искането е формално нередовно и производството по него се прекратява с решение на председателя на Патентното ведомство. Производството се прекратява и тогава, когато молителят сам оттегли своето искане или срокът на закрила на атакуваната марка междувременно изтече.
Всяко допустимо и формално редовно искане се разглежда от състав на отдел “Спорове”, който се назначава със заповед на председателя на Патентното ведомство и се състои от трима държавни експерти и двама юристи. Съставът дава възможност на притежателя на атакуваната марка да възрази срещу искането, както и на молителя да изрази становище по възражението. Съставът е оправомощен да иска от страните допълнителни доказателства с цел изясняване на фактите и обстоятелствата по спора.
След като разгледа мотивите на двете страни и проучи представените доказателства, съставът изготвя становище по искането, въз основа на което се взема решение. Когато искането е основателно, председателят на Патентното ведомство или оправомощен от него заместник-председател взема решение за пълно или частично отменяне, респ. заличаване на регистрацията. Когато искането е неоснователно, председателят на Патентното ведомство или оправомощен от него заместник-председател постановява решение, с което отхвърля искането. Тези решения могат да се обжалват по съдебен ред в тримесечен срок от получаването им от лицето, чиито права и законни интереси са засегнати. Компетентен да разглежда жалбите срещу решенията на председателя на Патентното ведомство е Административен съд – гр. София. Решенията на Административен съд – гр. София могат да се обжалват пред Върховния административен съд, чието решение е окончателно.

ПРАВНИ ПОСЛЕДИЦИ ОТ ОТМЕНЯНЕТО И ЗАЛИЧАВАНЕТО НА РЕГИСТРАЦИЯТА

Отменянето на регистрацията на марка при неизползване има действие от началото на петгодишния период на неизползване. В останалите случаи, отменянето на регистрацията има действие от датата на подаване на искането за отменяне.
Заличаването на регистрация на марка има действие от датата на подаване на заявката.

 

Изтичник: www.bpo.bg

Регистрация на търговска марка

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ, доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   ПРОЦЕДУРА ПО РЕГИСТРАЦИЯ Заявители на марки могат да бъдат както български физически и юридически лица, така и чуждестранни такива, като чуждите физически и юридически лица извършват действия пред Патентното ведомство чрез местен представител по индустриална собственост. Българският закон не […]

 

Автор: адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ,

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Статията предлага тълкуване на разпоредбата на чл. 453, т. 5 ГПК (Обн. ДВ, бр. 86 от 2017 г.). Тя е сравнително нова за правния мир и съдебната практика тепърва трябва да се ориентира към нейното тълкуване и правилно прилагане. С оглед на това, в статията анализирам частната хипотеза на вписан договор за наем или договор за аренда на земеделска земя и въпросът за защита на наемателя и арендатора при вписана възбрана и реализирана публична продан на имота. Анализирам и хипотезата на въвод във владение на купувача в продадения на публична продан имот или земеделска земя и възможностите за защита на наемателя или арендатора, който го държи към този момент. Изложените тези са съобразени с практиката на ВКС по поставените въпроси, както и с релевантната съдебна практика на други съдилища от цялата страна.

Според чл. 453, т. 5 ГПК на взискателя и на присъединените кредитори по изпълнителното дело не могат да се противопоставят договори за наем и аренда, както и всички споразумения, с които се предоставя ползването и управлението на възбранения недвижим имот. Тук трябва да се вземе предвид, че в зависимост от съдържанието на клаузите в договорите тези актове могат да бъдат квалифицирани като актове на обикновено управление или на разпореждане. Поради това в съдебната практика на ВКС е проведено разграничение в светлината на чл. 453 ГПК, което има съществено значение както за кредитора по изпълнителното дело, така и за купувача от публичната продан. Нека разгледаме малко по-подробно тази практика на ВКС.

В Решение № 129 от 30.06.2015 г. по гр. д. № 268/2015 г., I г. о. на ВКС, постановено по чл. 290 ГПК, е прието, че целта на изпълнителното производство при изпълнение, насочено върху недвижим имот за удовлетворяване на подлежащо на изпълнение парично вземане на кредитора е притежаваният от длъжника имот да бъде продаден по предвидения в ГПК ред, като получената от проданта сума послужи за удовлетворяване претенцията на взискателя. За да бъде постигната тази цел и за да бъде предотвратена възможността длъжникът да се разпореди с имуществото си, лишавайки по този начин взискателя от възможността да получи дължимата престация, процесуалният закон предвижда непротивопоставимост спрямо взискателя, а оттам съгласно чл. 496, ал. 2 ГПК и на лицето, придобило правото на собственост върху принадлежащите на длъжника имоти след извършването на публичната продан, на определени актове на длъжника, извършени след налагането на възбраната. И тъй като изпълнителното производство няма за цел неоправдано ограничаване правната сфера на длъжника, преценката за противопоставимостта на сключените от длъжника след налагане на възбраната договори за аренда, респ. договори за наем следва да бъде извършена с оглед естеството на посочените в чл. 453 ГПК актове. На взискателите, както и на лицето, придобило правото на собственост върху принадлежащите на длъжника имоти след извършване на публичната продан са непротивопоставими само извършените от длъжника след налагането на възбраната актове на разпореждане с имуществото, срещу което е насочено изпълнението. Разпоредбите на чл. 453 ГПК, чл. 496, ал. 2 ГПК и чл. 498, ал. 2 ГПК установяват непротивопоставимост и уреждат правните последици на извършените от длъжника актове само по отношение правото на собственост, гарантирайки осъществяване на публичната продан и правото на купувача да придобие собствеността. След налагането на възбрана длъжникът запазва правото на собственост върху имота, но няма правото да се разпорежда с него, а само правото да извършва действия на обикновено управление, доколкото правото му да извлича ползите от имота, включително да получава гражданските плодове, не е ограничено. Поради това приложение по отношение на сключените от него договори за наем на имота в подобна хипотеза следва да намери разпоредбата на чл. 229, ал. 2 ЗЗД, съгласно която лицата, които могат да вършат само действия по обикновено управление, не могат да сключват договор за наем за повече от три години. Тази разпоредба следва да намери приложение и при сключен договор за аренда, доколкото съгласно пар. 1 от ПЗР на ЗАЗ за неуредените в този закон въпроси се прилагат разпоредбите на гражданското законодателство, като се приеме, че лице, което може да извършва само действия по обикновено управление на земеделска земя, не може да сключва договор за аренда за срок, по-голям от минимално установения в чл. 4 ЗАЗ.

В смисъла на гореизложеното са и множество други съдебни актове – вж. напр. Решение № 1443 от 09.11.2016 г. по възз. гр. д. № 1921/2016 г. на ОС-Пловдив, Решение № 1669 от 16.12.2016 г. по възз. гр. д. № 2264/2016 г. на ОС-Пловдив, Решение № 228 от 24.11.2017 г. по гр. д. № 394/2017 г. на РС-Бяла, Решение № 2660 от 02.08.2016 г. по гр. д. № 5923/2016 г. на РС-Пловдив, Решение № 65531 от 17.03.2017 г. по гр. д. № 59707/2015 г. на СРС и др.

Аз приемам, че горепосочената съдебна практика трябва да бъде подкрепена като правилна. Разбира се, разпоредбата на чл. 453, т. 5 ГПК трябва да бъде съобразявана всякога, но тя не трябва да бъде тълкувана изолирано от другите разпоредби в ГПК, а във връзка с разпоредбите на чл. 451, ал. 1 ГПК и чл. 452, ал. 1 и 2 ГПК. В тях изрично е посочено, че се забранява на длъжника да се „разпорежда“ с възбранения имот. По аргумент от противното, на длъжника не е забранено да управлява имота. Следователно, той може да сключва договори за обикновено управление на имота и тези договори няма да са относително недействителни спрямо кредитора по изпълнителното дело и присъединените кредитори. Длъжникът има право да събира гражданските плодове от него (наемна цена или арендни плащания), както и естествените плодове (напр. плодове, зеленчуци, зърнено-житни култури и т.н.). Според мен тези действия в никакъв случай не накърняват процесуалните права на кредитора по изпълнителното дело. Дори напротив, той има полза от тях. Кредиторът има интерес от това длъжникът да получава парични доходи или да обработва земята си, за да извлича ползите от нея, и от полученото да погасява дълга си. Кредиторът не понася вреди от управлението на имота, а има само ползи. Могат да бъдат дадени няколко примера в тази насока. Кредиторът може да поиска от съдебния изпълнител да наложи запор върху паричното вземане на длъжника спрямо наемателя или арендатора по реда на чл. 450, ал. 2 и 3 ГПК и чл. 507 ГПК, като в този случай от получаване на запорното съобщение третото лице (наемател или арендатор) ще трябва да изпълнява задължението си директно по изпълнителното дело. Кредиторът има възможност да поиска и налагане на запор върху естествените плодове, като след това поиска от съдебния изпълнител тяхната продажба по някой от предвидените начини по чл. 475-478 ГПК. От продажната цена кредиторът ще удовлетвори вземането си.

Струва ми се, че не може да се твърди, че вписаните договори за наем и аренда на земеделска земя могат да доведат до вреди за кредитора, тъй като се накърнява желанието му по възможно най-бързия начин да разпродаде имотите на длъжника. В конкретния случай то обикновено се обосновава с това, че имотът би станал непродаваем, тъй като не би се намерило купувач на публичната продан, който да закупи имот с облигационна тежест. Тук трябва да се посочат няколко аргумента против тази теза. Първо, както вече посочих с примери, за кредитора възникват допълнителни възможности за удовлетворение, а не вреди. Второ, вписаните договори за наем и аренда не накърняват по какъвто и да е начин процесуалното право на кредитора да иска изнасяне на имота на публична продан. Наемателят и арендаторът нямат възможност, например, да подават жалби срещи кредитора по чл. 435 ГПК или да водят искове по чл. 440 ГПК. Поради това тук въобще не може да се говори за някакъв вид противопоставимост на материалните права на наемателя или арендатора на процесуалното право на кредитора на иска изнасяне на имота чрез съдействието на съдебен изпълнител. Трето, вписаните договори за наем и аренда не могат да възпрепятстват настъпване на вещния ефект на постановлението за възлагане, издадено в полза на купувача от публичната продан. Поради това от вписването на тези актове не може да се говори за осуетяване на публичната продан. Четвърто, мисля, че вписаните наеми и аренди не правят всякога възбранения имот неатрактивен за купувачите при публична продан. Това по-скоро е въпрос на преценка, която трябва да се извърши при съобразяване на множество критерии и съобразно спецификите на всяка отделна ситуация. Не бива да се спекулира с интерпретацията на инвестиционните намерения на купувачите на публична продан и да се приема, че вписаните договори за наем и аренда са непременно облигационни тежести с негативно влияние за купувача на публичната продан. Така, например, може да се посочи хипотеза на продажба на търговски център, в която като наемател с вписан дългосрочен договор е популярна сред потребителите верига магазини, които привличат голям брой посетители. Именно защото е налице вписан договор за наем, който ще се запази и след публичната продан, сградата става атрактивна и публичната продан се реализира при наличието на голям брой наддавачи и достигане на по-висока продажна цена от първоначалната по обявлението за публична продан.

Трябва да се съобразят интересите и на наемателите и арендаторите. Техните права също трябва да бъдат отчитани при търсене на баланс в отношенията между лицата. Често тези лица са инвеститори, които развиват търговска дейност и създават работни места, които трябва да бъдат защитени. Чрез вписването на договорите те имат за цел да защитят инвестицията си. Например, това могат да са търговски дружества, използващи възбранените имоти за производствени помещения на стоки, офиси за обслужване на клиенти или за добиване на зърнено-житни култури от земеделската земя. Поради това те не бива да носят негативи от сключването на сделки на обикновено управление с лица, които нямат законова забрана да извършват такива правни действия. Следователно, при търсене на решение трябва да се изхожда от принципната позиция, че положението на наемателите и арендаторите с вписани договори не трябва да се влошава вследствие на предприетите изпълнителни действия от съдебния изпълнител и промяната на собствеността върху имота след публичната му продан. Извършените от тях правни действия не са правонарушение, за да може да се обоснове, че от тях следва настъпване на санкционни последици.

Тук трябва да се постави и принципният въпрос за това дали въобще при чл. 453, т. 5 ГПК е налице конкуренция между процесуалните права на кредитора и присъединените кредитори и материалните права на наемателите и арендаторите с вписан договор. Първо трябва да се подчертае, че за конкуренция на права трябва да се говори, когато едно лице притежава право, което отрича или ограничава право на друго лице по повод на същия обект. Изхождайки от това принципно разбиране, трябва да се направи опит за преценка дали това правило може да стъпи на основата на чл. 453, т. 5 ГПК. Съществува ли въобще конкуренция между правата на лицата?

Според мен в случая процесуалното право на кредитора да иска изнасяне на имота на публична продан не се отрича или ограничава от материалното право на наемателя или арендатора да ползва имота до края на уговорения срок. Напротив, то се обогатява с още възможности, за което по-горе бяха дадени и конкретни аргументи в светлината на действащата уредба на ГПК. Това е и правната логика в чл. 451, ал. 1 ГПК и чл. 452, ал. 1 и 2 ГПК  на длъжника да се забранява единствено разпореждане с възбранения имот, което може да доведе до осуетяване на принудителното изпълнение, но не и сключване на сделки на обикновено управление на имота. Поради това тук трябва да се приеме, че противопоставимостта по смисъла на чл. 453, т. 5 ГПК няма за цел да реши проблема с конкуренцията между права, който да се постави в светлината на принципа Prior tempore, potior iure (Първият по време е първи по право). Този принцип няма как да се приложи по отношение на чл. 453, т. 5 ГПК, тъй като в тази хипотеза просто липсва конкуренция между права. Тук законодателят влага по-различен смисъл от хипотезите на конкуренция по чл. 453, т. 1 и 2 ГПК, при които действително е налице конкуренция между правата на кредитора по изпълнителното дело и трето лице с вписан акт с вещен ефект или вписана искова молба с оповестително-защитно действие. Предвид изложените аргументи, трябва да се приеме, че понятието за противопоставимост по чл. 453, т. 5 ГПК трябва да се запълни съдържателно единствено със следния смисъл: наемателят и арендаторът, както и другите ползватели или управляващи възбранения имот не могат да противопоставят материалните си правата на кредитора и на присъединилите се кредитори по изпълнителното дело с оглед на възможността срещу имота да бъде насочено принудителното изпълнение, както и в смисъл, че правата на наемателя и арендатора не могат да дадат основание за осуетяване на публичната продан на възбранения имот и за настъпване на вещния ефект на постановлението за възлагане, с което купувачът придобива собствеността.  

Трябва да се направи извод, че ако договорът за наем или аренда в земеделието е вписан по-рано от възбраната, то той е задължителен за взискателя и за купувача от публичната продан до края на уговорения в договора срок. Ако е налице хипотеза на ипотекарен кредитор, тогава договорите трябва да са вписани преди учредяване на първата ипотека – чл. 498, ал. 3 ГПК. Ако обаче договорът е вписан след възбраната или първата ипотека, той отново е задължителен за кредитора по изпълнителното дело и за купувача от публичната продан, ако може да бъде квалифициран като сделка на обикновено управление. При квалифициране на договора като сделка на разпореждане, той отново е задължителен, но само за срок от три години за договора за наем – чл. 229, ал. 2 ЗЗД, и за срок от пет години при договорите за аренда на земеделска земя – чл. 4 ЗАЗ във вр. с пар. 1 ПЗР на ЗАЗ.

Тук трябва да се посочи още, че опитът на купувача от публичната продан да осъществи въвод във владение спрямо наемателя или арендатора по реда на чл. 498, ал. 2 и 3 ГПК би представлявал злоупотреба с процесуално право, ако срокът на договора не е изтекъл – чл. 3 ГПК.  Още от момента на влизане в сила на постановлението за възлагане купувачът става страна по вписания договор за наем или аренда и той е задължителен за него – чл. 237, ал. 1 ЗЗД. От този момент за него възниква задължение да осигури ползването на имота за целия срок на договора – чл. 228 ЗЗД. Поради това опитът на купувача от публичната продан да наруши задължението си по договора, по който той е страна в качеството си на наемодател, би предоставил възможност на наемателя да води осъдителен иск за реално изпълнение по чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 228 ЗЗД и чл. 237, ал. 1 ЗЗД срещу купувача. Наемателят има правен интерес да води такъв иск, тъй като между него и купувача от публичната продан е налице валидно облигационно отношение по аргумент от чл. 237, ал. 1 ЗЗД и Решение № 129 от 30.06.2015 г. по гр. д. № 268/2015 г., I г. о. на ВКС, както и е налице неизпълнение на поето конкретно задължение – искането на купувача от публичната продан за въвод във владение в наетия имот, което действие е неизпълнение на задължението на наемодателя да предостави ползването на наетия имот. С оглед на получаване на бърза защита на наемателя, завеждането на този иск е желателно да е предхождано от искане за обезпечение на бъдещ иск, в което да се поиска от съда издаване на обезпечителна заповед за спиране на изпълнението по чл. 390, ал. 4 ГПК срещу представяне на гаранция. По този начин ще се гарантира, че купувачът от публичната продан няма да злоупотреби с процесуалните си права и да ощети наемателя.

Гореизложеният подход на искова защита на наемателя е приет и в Определение № 53 от 23.02.2017 г. по възз. ч. търг. д. № 16/2017 г. на ОС-Шумен. В съдебния акт е посочено, че наемателят разполага с правото да води иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 228 ЗЗД и чл. 237, ал. 1 ЗЗД срещу купувача от публичната продан, който иска въвод във владение по чл. 498 ГПК. Предвид наличието на възможност за водене на осъдителен иск, съдът е приел, че иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено между страните (наемател и купувач от публичната продан) е налице съществуваща облигационна връзка е недопустим. 

Ако срокът на договора за наем или аренда е изтекъл, тогава купувачът има възможност да се ползва от облекчения ред за влизане във владение по чл. 498, ал. 2 и 3 ГПК. Това е и смисълът на посочените разпоредби – да се предостави облекчен ред за защита на купувача от публичната продан. Във всички останали хипотези на придобиване на имот с облигационна тежест купувачът ще трябва да води исков процес и да предяви осъдителен иск срещу наемателя или арендатора. В разглежданата от мен частна хипотеза на публична продан обаче му е дадена възможност да се ползва директно от услугите на съдебния изпълнител, без да се налага да води продължителен във времето и скъп процес. Предвид изложеното, трябва да се приеме, че съдебният изпълнител е длъжен да следи служебно за изтичане на срока на вписания договор за наем или аренда. Изпълнението на това задължение не може да представлява трудност за съдебния изпълнител, тъй като договорът е вписан и съответната служба по вписване може да предостави препис, от който съдебният изпълнител да узнае съдържанието на клаузите относно срока. Изтичането на срока е предпоставка за допустимост на искането на купувача от публичната продан за осъществяване на въвод във владение. Ако тази предпоставка не е изпълнена, съдебният изпълнител трябва да постанови отказ на искането на купувача. Наемателят и арендаторът нямат възможност да се бранят срещу въвода във владение чрез предявяване на посесорни искове по чл. 75 ЗС или чл. 76 ЗС. Тяхното приложно поле е изключено по силата на разпоредбите на чл. 498, ал. 2 ГПК, в които е прието, че лицата, които владеят имота, могат да се бранят само с искове за собственост. Струва ми се, че по аргумент от по-силното основание след като разпоредбата на чл. 498, ал. 2 ГПК се прилага за владелците, тя трябва да намери приложение и спрямо държателите, каквито безспорно са наемателите и арендаторите.

Според съдебната практика редът за разрешаване на спора между купувача от публичната продан и наемателя е единствено исковият процес. Жалба на наемателя на основание чл. 435, ал. 4 ГПК в качеството му на трето лице по изпълнителното дело е недопустима. Такава би била и жалбата на арендатора. Процесуално легитимиран жалбоподател, който има правото да се брани срещу въвода във владение по чл. 498 ГПК, е единствено владелец на имота, а наемателят и арендатора имат качеството на държател – вж. Определение № 388 от 20.09.2018 г. по възз. гр. д. № 660/2018 г. на ОС-Велико Търново. Същата правна логика трябва да се приложи и по отношение на жалбата по чл. 435, ал. 5 ГПК, която е недопустима, ако жалбоподател е наемателят или арендаторът.

Противопоставимост на възбраната на вписан договор за наем на имот или аренда на земеделска земя (чл. 453, т. 5 ГПК)

  Автор: адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ, доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Статията предлага тълкуване на разпоредбата на чл. 453, т. 5 ГПК (Обн. ДВ, бр. 86 от 2017 г.). Тя е сравнително нова за правния мир и съдебната практика тепърва трябва да се ориентира към нейното тълкуване и […]

 

Европейската комисия днес настоятелно прикани България да преразгледа правилата за това как търговците могат да събират вземания от потребителите, така че тези правила да бъдат в съответствие с правото на ЕС за неравноправните клаузи в потребителските договори, ни информира онлайн медията www.manager.bg. В нея е посочено, че европейските правила защитават потребителите от неравноправни клаузи в договори с търговци, включително с доставчици на финансови услуги. Според правилата на ЕС тези неравноправни клаузи не са обвързващи за потребителите и гражданите разполагат със средства за правна защита срещу тях. Съгласно съдебната практика на Съда на Европейския съюз, това означава, че националните съдилища са задължени да преценят неравноправния характер на договорните условия, тоест дори ако потребителят не повдигне въпроса. Досега в България заповедите за изпълнение и заповедите за незабавно изпълнение се издават без съществени проверки от съдилищата. Потребителите могат да ги оспорват само при много строги условия. Някои кредитори, например банки, могат да получат заповеди за незабавно изпълнение „почти автоматично“, като потребителите разполагат с много ограничени възможности, за да предотвратят или да оспорят изпълнението, основано на несправедливи договорни условия, се посочва в съобщението.  Ако България не изпрати удовлетворителен отговор до два месеца, ЕК може да продължи наказателната процедура.

 

Източник: https://www.manager.bg/es/blgariya-s-tri-posledni-preduprezhdeniya-ot-evrokomisiyata-sled-tova-nakazatelna-procedura.

 

Европейската комисия: българското право не дава адекватна защита на длъжника в заповедното производство

  Европейската комисия днес настоятелно прикани България да преразгледа правилата за това как търговците могат да събират вземания от потребителите, така че тези правила да бъдат в съответствие с правото на ЕС за неравноправните клаузи в потребителските договори, ни информира онлайн медията www.manager.bg. В нея е посочено, че европейските правила защитават потребителите от неравноправни клаузи в […]

 

Автор: адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ,

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Новите положения в чл. 10 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения

От днес (22.01.2019 г.) влизат в сила промените в чл. 10 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. С тях се въвеждат нови минимални прагове за дължимото адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, защита и съдействие на страната по изпълнително дело, както следва: за дълг до 500 лв. – минимално възнаграждение от 30 лв.; за дълг от 500,01 лв. до 1000 лв. – минимално възнаграждение от 60 лв. Длъжниците по изпълнителни дела за малки дългове обаче ще продължават да дължат на взискателя заплатеното адвокатско възнаграждение за образуване за изпълнителното дело в размер на 200 лв. – чл. 10, т. 1 от Наредба № 1/2004 г.

Промените се отразяват само на адвокатските възнаграждения, които ще се претендират по изпълнителни дела след влизане в сила на промените в чл. 10 от Наредба № 1/2004 г.

Новите положения не се отнасят за дългове на длъжника, които са в размер над 1000 лв. За водене на изпълнително дело адвокатът ще има правото да получи половината от това, което би взел за процесуално представителство по гражданско дело със същия материален интерес.

 

Значение на промените за длъжника по изпълнителното дело

Горепосочените нови положения имат значение за размера на дълга на длъжника по изпълнителното дело. По този начин се намалява финансовата тежест върху длъжниците по изпълнителни дела, които са осъдени за малки по размер суми и спрямо които има опасност размерът на дължимите разноски в полза на взискателя да станат по-големи по размер от дълга по изпълнителния лист. Ако общият размер на дълга по изпълнителния лист, издаден в полза на взискателя, е в горепосочените минимални размери, взискателят ще има възможност да претендира от частния съдебен изпълнител да му бъде заплатена само посочените 30 лв. или 60 лв. съобразно чл. 10 от Наредба № 1/2004 г. При претенция за събиране на по-висока по размер сума, длъжникът има възможност да обжалва постановлението за разноски на съдебния изпълнител по реда на чл. 435 и следващите от ГПК поради липсата на фактическа и правна сложност по изпълнителното дело. 

Тук трябва да се подчертае, че нормите относно отговорността за разноски имат процесуален характер, доколкото регулират въпроси относно размера на дълга по изпълнителното дело и правото на взискателя да ги претендира за събиране по принудителен ред във висящото изпълнително дело. Поради това трябва да се приложи правилото, че новата процесуална норма преурежда завареното висящо процесуално правоотношение. От това следва, че от днес промените в чл. 10 от Наредба № 1/2004 г. ще трябва да бъдат съобразявани при всяко едни възражение на длъжника за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.

От днес взискателят по изпълнително дело за малък дълг ще има право да претендира по-малко по размер адвокатско възнаграждение

  Автор: адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ, доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Новите положения в чл. 10 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения От днес (22.01.2019 г.) влизат в сила промените в чл. 10 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. […]

 

Автор: адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ,

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Резюме: Статията анализира класически за българското вещно право въпрос. Това е придобиването на съкровище в светлината на чл. 91 ЗС. Този въпрос има теоретична и практическа стойност. Той е важен с оглед на случаите, в които едно лице намира движими вещи с неизвестен собственик, които притежават археологическа, историческа или друга културна стойност (например златни накити, антични монети, медни съдове, керамика, старинни оръжия и др.). От този момент за това лице възниква задължение за уведомяване в кратък срок на най-близкия музей за намерените вещи. Ако те бъдат идентифицирани като културни ценности, собствеността върху вещите се придобива от държавата. Лицето, което ги е намерило обаче, има право да получи възнаграждение в размер на 25% от стойността им.

 

Ключови думи: адвокат, Пловдив, намиране на съкровище, културни ценности, възнаграждение, уведомяване, чл. 91 ЗС, Закон за културното наследство

 

Придобиването на съкровище е уредено в разпоредбите на чл. 91 от Закона за собствеността (ЗС). Според тях заровените в земята, зазиданите или скрити по друг начин вещи, собственикът на които не може да бъде открит, стават собственост на държавата. Лицето, което ги е намерило, има право на възнаграждение в размер на 25% от стойността. Тези разпоредби са законова основа на оригинерен способ за придобиване на вещни права върху движими вещи.[1]

Горното законово положение поражда въпроси с теоретична и практическа стойност. По-съществени сред тях са:

  • Кои са елементите на фактическия състав, от осъществяването на които зависи пораждане на действието на придобивния способ?
  • Каква характеристика трябва да притежават движимите вещи, които влизат в състава на съкровището?
  • От кой момент държавата придобива собствеността върху съкровището?
  • Какви са особеностите при реализация на правоотношението между държавата и лицето, което е намерило съкровището?

Според мен елементите на фактическия състав при придобиване на съкровище трябва да бъдат изведени по тълкувателен път от разпоредбите на чл. 91 ЗС и Закона за културното наследство (ЗКН).

Първият елемент от фактическия състав при придобиване на съкровище е свързан с действията по намиране на движимите вещи. Според мен извършените фактически действия при намиране на движимите вещи трябва да са извършени при липсата на знание на лицето, което ги е намерило, за тяхното местонахождение. Тоест, то трябва да е добросъвестно. Добросъвестността се предполага до доказване на противното. Това обаче не е достатъчно. Разпоредбата на чл. 91, ал. 1 ЗС дава ясна насока, че до момента на тяхното намиране те трябва да са скрити. Посочени са, неизчерпателно, две хипотези на скрити вещи – заровени в земята или зазидани. Тези хипотези само насочват към възможните житейски хипотези, при които може да бъде намерено съкровище. Този извод следва от анализа на използвания израз в закона след тяхното посочване: „или скрити по друг начин вещи“. Струва ми се, че изразът „по друг начин“ насочва вниманието към нуждата от извършване на индивидуална преценка на всяка една хипотеза, в която могат да бъдат открити скрити движими вещи.

Вторият елемент от фактическия състав при придобиване на съкровище е свързан с липсата на информация за местоположението на собственика на намерените скрити движими вещи. В закона е записано, че е необходимо собственикът да „не може да бъде открит“. Тоест, самоличността на собственика може да е известна, но към момента на откриване на движимите вещи трябва да съществува неизвестност относно данните за местоположението му. Възможна е и хипотеза на откриване на скрити движими вещи, които принадлежат на наследниците на собственика, приели наследството. В този случай трябва да съществува неизвестност дали тези наследници действително имат правния статус на наследници, и дали наследството е прието.

Относно вторият елемент от фактическия състав на придобивния способ съществува една особеност. Според мен, за да е налице този елемент, е важен моментът на откриване на движимите вещи. Ако впоследствие собственикът бъде открит или бъдат установени неговите наследници, приели наследството, този елемент може да отпадне. Законът обаче не е предвидил изрично тази хипотеза. Поради това няма как да бъде обосновано отпадане на действието на елемента с обратна сила (ex tunc). Затова ми се струва, че трябва да се приеме, че откриването на собственика води като правна последица до отпадане на действието на елемента занапред във времето (ex nunc). В този случай е възможно да възникнат редица усложнения, които са свързани с установяване на собственика на откритите движими вещи. От направения извод за действието занапред във времето като че ли трябва да се приеме, че откритият собственик или неговите наследници, които са приели наследството, е възможно да имат вещни претенции относно намереното съкровище, ако тяхната самоличност е установена преди осъществяване на всички елементи от фактическия състав на способа по чл. 91 ЗС. Ако тяхната самоличност бъде установена в по-късен момент, то това ще е правно ирелевантен юридически факт. Тези лица няма да имат възможност да предявят основателни вещни претенции спрямо намерените движими вещи, тъй като те вече ще са собственост на държавата по силата на оригинерния способ по чл. 91 ЗС. От оргинерния характер на способа следва и изводът, че те са придобити без всякакви вещни или облигационни тежести.

Третият елемент е свързан с правната характеристика на намерените движими вещи. Те трябва да притежават статус на културни ценности по смисъла на чл. 7 ЗКН.[2] Най-общо казано откритите движими вещи трябва да имат научна, историческа, археологическа или друга културна стойност.[3] От легалната дефиниция в чл. 7 ЗКН става видно, че понятието за културна ценност е определено абстрактно и притежава широко приложно поле. Това създава неизвестност за лицето, което е намерило скрити движими вещи по смисъла на чл. 91, ал. 1 ЗС, дали е отрило именно културни ценности. Поради това трябва да се приеме, че не е необходимо наличието на знание у лицето, което е намерило движимите вещи, че те са културни ценности. Правният статус на тези движими вещи се установява със сигурност в един по-късен момент от съответния държавен, регионален или общински музей – чл. 93, ал. 1 ЗКН във вр. с чл. 94, ал. 2 ЗКН. Това е обективен факт, който трябва да бъде разкрит при извършване на експертна оценка по реда на чл. 96 и сл. ЗКН. Той се установява чрез изготвяне на експертно заключение, което има единствено декларативен характер.

Горепосочените три елемента трябва да са налице кумулативно към момента на намиране на съкровището. При наличието на всички елементи може да се направи извод, че е намерено съкровище, придобивният способ по чл. 91 ЗС е произвел вещноправни последици и държавата е станала собственик на движимите вещи, които са включени в неговия състав. Въпреки че не е посочено коя държава се има предвид, съдебната практика приема, че чл. 91 ЗС има предвид българската държава.[4]

Ако всички елементи от фактическия състав са налице, тогава още от момента на намиране на съкровището държавата става негов собственик на първично (оригинерно) основание. От този момент намерилото съкровище лице става негов държател. Разбира се, неговото държане може да прерасне в обикновено (недобросъвестно) владение по смисъла на чл. 68 ЗС. Прерастването на държането във владение има значение за обема от права по чл. 72-76 ЗС на лицето, което упражнява фактическа власт върху движимите вещи. Без значение обаче дали то е владелец, съкровището не може да бъде придобито по давност – чл. 93, ал. 3 ЗКН.

Ако откритите движими вещи имат археологическа стойност по смисъла на чл. 2а ЗКН във вр. с чл. 146, ал. 1 ЗКН, то те са публична държавна собственост.  Това означава, че намерилият съкровище не може да се разпореди с откритите движими вещи, тъй като те са публична държавна собственост още от момента на тяхното откриване. Това следва от тяхната същност и предназначение – тези движими вещи имат ценна археологическа стойност, която трябва да бъде съхранена от държавата с оглед на обществения интерес от запазване на българската държавна идентичност. Поради това трябва да се приеме, че те са вещи, които са извън гражданския оборот. Разпореждането с такива вещи е нищожно по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД и изначално не произвежда правни последици, тъй като противоречи на разпоредбата на чл. 7, ал. 1 ЗДС. В нея е изрично посочено, че вещите – публична държавна собственост, не могат да са обект на разпореждане. Това води до извода, че всички движими вещи, включени в състава на съкровището, не могат да бъдат прехвърляни или обременявани с права на трети лица. Това следва от разбирането, което се влага в термина за разпореждане с вещ от съдебната практика.[5]

Ако обаче вещите нямат археологическа стойност, а друга културна стойност – напр. историческа или научна стойност, по аргумент от противното от чл. 2а ЗКН те са частна държавна собственост. Аргумент за този извод дава и чл. 2, ал. 3, изр. първо ЗКН, което посочва, че културните ценности могат да бъдат и частна собственост. Това означава, че те са вещи в гражданския оборот и намерилото ги лице, макар и да не е техен собственик, може да извършва валидни разпоредителни сделки с тях. В този случай сделките няма да могат да породят вещни последици, а само облигационни правни последици. В този случай обаче е възможно да се приложи правилото на чл. 78 ЗС.[6] Ако всички предпоставки на оригинерния придобивен способ по чл. 78 ЗС са налице, то третото лице-приобретател на движимите вещи ще стане техен собственик.

Тук трябва да се подчертае още веднъж, че лицето, което е намерило съкровище, не е негов собственик. Собственик е държавата, без значение дали статусът на движимите вещи е на публична или частна собственост. Поради това правният мир създава гражданско правоотношение между тях, което има за цел да стимулира всички лица, намиращи съкровище, да го предадат на държавата. В рамките на правоотношението възникват права и задължения за страните. Нека обобщим по-съществените сред тях.

Още от момента на намиране на съкровището за лицето, което го е открило, възниква задължението за уведомяване на най-близкия държавен, регионален или общински музей – чл. 93, ал. 1 ЗКН. За това лице възниква и задължението да запази вещите в състоянието, в което ги е намерило, до предаването им на компетентните органи.

Уведомяване трябва да се извърши и в хипотезата на загубени вещи по чл. 88 ЗС – арг. от чл. 93, ал. 1 ЗКН. В този случай те се предават на съответната община, като общината е длъжна да предприеме действия по издирване на собственика на вещите или лицето, което ги е изгубило.

Тук трябва да се посочи, че уведомяване може да извърши и всяко лице, което има ценна информация за съкровище. Под „ценна информация“ трябва да се разбира всяка информация, въз основа на която може да се установи местонахождението на вещ по чл. 88 или 91 ЗС, да се предприемат действия за опазването й, да се предотврати нейното унищожаване, повреждане или незаконното й присвояване – вж. пар. 1 от ДР на Наредба № Н-2 от 12.01.2012 г. за определяне размера на възнаграждението на лицата, предали вещи по реда на чл. 93 от Закона за културното наследство или съобщили ценна информация за такива вещи (Наредба № Н-2 от 12.01.2012 г.). Възможността за извършване на уведомяване е право на лицето, а не негово задължение. То произтича от разпоредбата на чл. 95, ал. 1, изр. първо ЗКН. Упражняването на това право не е ограничено от срок. Тази хипотеза не попада в приложното поле на чл. 93, ал. 1 ЗКН. Поради това уведомяването може да бъде извършено по всяко време. Ако лицето упражни правото си валидно, то има право на възнаграждение.

При извършване на уведомяване за съответното лице възниква право да получи възнаграждение от държавата, което е в размер на 25% от стойността на намереното съкровище. Държавата трябва да изплати обезщетение на намерилото съкровище лице по чл. 91, ал. 2 ЗС в размер на 25% от стойността му, която се определя към момента на изготвяне на експертно заключение по реда на Наредба № Н-2 от 12.01.2012 г. Съдебната практика отчита като правно ирелевантна за определяне на възнаграждението по чл. 91, ал. 2 ЗС увеличена стойност на откритите и предадени на съответния музей културни ценности, която е следствие на извършена реставраторска и консервационна дейност с изключително скъпи консумативи и вложен труд, така че тя се е превърнала в находка с висока научна и експозиционна стойност.[7]

Тук трябва да се подчертае, че в ЗС и ЗКН не е определен лимит на възнаграждението. В чл. 91, ал. 2 ЗС обаче е ясно посочено, че то е 25% от стойността на намерените вещи. В противоречие на посочената разпоредба обаче, в чл. 3, ал. 2 и 3 Наредба № Н-2 от 12.01.2012 г. е прието, че размерът на възнаграждението не може да бъде обвързан в процентно отношение със стойността на движимата културна ценност. Сложен е и лимит на възнаграждението, който е в размер на 5000 лв. Мисля, че от изложеното е очевидно, че разпоредбите на чл. 3, ал. 2 и 3 Наредба № Н-2 от 12.01.2012 г. са незаконосъобразни и влизат в явно противоречие с разпоредбата на чл. 91, ал. 2 ЗС. Поради това предлагам за в бъдеще de lege ferenda да се обмисли двете разпоредби от посочената Наредба да бъдат отменени.

В допълнение на горното, трябва да се посочи, че ако към настоящия момент разпоредбите на чл. 3, ал. 2 и 3 Наредба № Н-2 от 12.01.2012 г. бъдат съобразени при определяне на възнаграждението по чл. 91, ал. 2 ЗС, то за лицето, което е намерило съкровище и не е изплатен пълният размер на възнаграждението в размер на 25% от стойността на намерените вещи, възниква правото да предяви осъдителен иск по чл. 59 ЗЗД спрямо съответния музей за сумата, представляваща разлика между изплатеното възнаграждение и сумата, чиято стойност съответства на 25% от намерената съвкупност от движими вещи. В това дело лицето може да иска от гражданския съд да приложи пряко разпоредбата от по-високо йерархично ниво в структурата на източниците на правото, а не противоречащите й разпоредби от източник на правото, който е от по-ниско йерархично ниво. В случая приложение ще намери чл. 91, ал. 2 ЗС.

От момента на уведомяването по чл. 93, ал. 1 ЗКН за съответния музей възниква задължение да предприеме незабавни действия по запазване на движимите вещи, представляващи част от намереното съкровище. Това задължение е допълнено от правомощията на съответните органи на музеите по чл. 96 и сл. ЗКН по идентификация и регистрация на движими вещи, които по своя статус са културни ценности. Тези правомощия имат за цел да гарантират защита на интересите на държавата при придобиване на съкровище, което е съставено от културни ценности.

 

[1] Вж. Стоянов, В. Вещно право. С.: БАН, 2004, с. 261; Боянов, Г. Вещно право. С.: Авалон, 2014, с. 345; Недев, Д. Правно действие на първичните способи за придобиване на вещни права. С.: Сиела, 2017, 152-155; Петров, Владимир и Марков, М. Вещно право. Помагало. 9-то издание. С.: Сиби, 2017, с. 189.

[2] Така също Боянов, Г. Цит. съч., с. 345.

[3] Вж. Стоянов, В. Цит. съч., с. 261.

[4] Така Тълкувателно решение № 65 от 17.07.1989 г. по гр. д. № 66/1989 г., ОСГК на ВС.

[5] Вж. напр. Тълкувателно решение № 91 от 01.10.1974 г. по гр. д. № 63/1974 г., ОСГК на ВС.

[6] Вж. Стоянов, Д. Придобивният способ по чл. 78 ЗС. С.: Сиела, 2016, с. 207.

[7] Вж. Решение от 05.01.2004 г. по гр. д. № 1162/2002 г. на СГС.

Придобивният способ по чл. 91 ЗС (намиране на съкровище)

  Автор: адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ, доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Резюме: Статията анализира класически за българското вещно право въпрос. Това е придобиването на съкровище в светлината на чл. 91 ЗС. Този въпрос има теоретична и практическа стойност. Той е важен с оглед на случаите, в които едно […]

 

Материалноправните предпоставки по чл.3, ал.4 ЗАЗ /ДВ
бр.13/2017г., в сила от 07.02.2017г./ не попадат в обхвата на дължимата от
съдията по вписванията проверка при вписване на анекс към договор за
аренда в земеделието или на нов договор за аренда в земеделието.

Тълкувателно решение от 16.01.2019 г. по тълк. д. № 1/2018 г., ОСГТК на ВКС

Тълкувателно дело №1/2018г. по описа на ОСГТК на ВКС е
образувано с разпореждане от 19.01.2018г. на Председателя на Върховния
касационен съд за приемане на тълкувателно решение по следния въпрос:

„Попадат ли в обхвата на дължимата от съдията по вписванията проверка
материалноправните предпоставки по чл.3, ал.4 от Закона за арендата в
земеделието / ДВ бр.13/2017 г., в сила от 07.02.2017г./, при вписване на
анекс към договор за аренда в земеделието или на нов договор за аренда в
земеделието, сключени след изменението на нормата?“

Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния
касационен съд, за да се произнесе съобрази следното:

Налице е противоречиво разрешаване от Върховния касационен съд
на поставения въпрос със застъпени две противоположни становища.

В първата група определения, постановени по реда на чл. 274, ал.3
ГПК, се застъпва становище, че при вписване на договор за аренда или
анекс към вече сключен договор, подписани след изменението на чл.3, ал.4
ЗАЗ /обн. ДВ бр.13/2017г., в сила от 07.02.2017г./, не се изисква
представяне на доказателства, установяващи материалноправната
легитимация на арендодателя като единствен собственик или притежаващ
повече от 50 % от собствеността върху имотите – обект на арендата, нито
доказателства за упълномощаването му от собствениците на повече от 50%
от собствеността върху имотите. Извършването на такава проверка, след
като това не е изрично предвидено в закона, е извън правомощията на
съдията по вписванията.

Различно е становището, възприето във втората група определения,
постановени по реда на чл.274, ал.3 ГПК, в които се поддържа, че съгласно
точния разум на действащата след 07.02.2017г. разпоредба на чл.3, ал.4 от
ЗАЗ съдията по вписванията е нормативен адресат на същата и има
правомощие да извършва проверка на материалноправните предпоставки
на анекси към договор за аренда, сключени след тази дата, както и на нови
арендни договори, предвид обстоятелството, че тя не се предхожда от
проверка, извършвана от друг орган, комуто това е било възложено със
закон.
Двете посочени по-горе становища се основават на принципните
постановки на т.6 от Тълкувателно решение №7/25.04.2013г. по
тълкувателно дело № 7/2012г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които съдията
по вписванията няма право да проверява материалноправните предпоставки
на представения за вписване акт, освен ако това изрично не е предвидено в
закон. Различието в дадените разрешения е относно това дали законът
изрично натоварва съдията по вписванията да извършва проверка на
материалноправните предпоставки по чл.3, ал.4 от Закона за арендата в
земеделието /редакция ДВ бр.13/2017 г./ при представяне за вписване на
съответния акт.

Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния
касационен съд приема за правилно първото становище.

По силата на чл.3, ал.1 и чл.18, ал.1 от Закона за арендата в
земеделието /редакция ДВ бр.13/2017г./ договорът за аренда и анексът за
продължаването му се сключват в писмена форма с нотариална заверка на
подписите и се вписват в службите по вписванията и в регистъра на
съответната общинска служба по земеделие.
С оглед приетото в т.6 от Тълкувателно решение № 7/25.04.2013г. по
тълкувателно дело №7/2012г. на ОСГТК на ВКС проверката, която съдията
по вписванията извършва съгласно чл.32а, ал.1 от Правилника за
вписванията относно това, дали представеният за вписване акт отговаря на
изискванията на закона, се ограничава до преценка, дали актът подлежи на
вписване, съставен ли е съобразно изискванията за форма и има ли
предвиденото в Правилника за вписванията съдържание. Не се проверяват
материалноправните предпоставки на акта, освен в изрично определени от
закона случаи. В съобразителната част на тълкувателното решение се
посочва, че проверката, която съдията по вписванията извършва, е в
рамките на едностранното и безспорно охранително производство по
вписване, приключващо с охранителен акт, имащо за цел да осигури
публичност и противопоставимост, а не да бъдат защитени правата на
евентуално засегнатите от вписания акт лица и решени правни спорове.
Регламентирането на вписването като вид нотариално удостоверяване
съгласно чл.569, т.5 ГПК не заличава спецификите му. Проверката на
съдържанието на акта, която дължи съдията по вписванията, е в две насоки:
идентификация на страните /чл.6, ал.1, б.“А“ ПВ/ и идентификация на
имота / чл.6, ал.1, б.“В“ ПВ/. Само ако законът изрично натоварва съдията
по вписванията да действа в качеството на нотариус, той може да извършва
проверката, попадаща в правомощията на нотариуса, която включва
изследване на правата на праводателя при разпоредителни сделки с вещни
права върху недвижими имоти съгласно чл.586, ал.1 ГПК и проверка на
съответствието на сделката с императивни законови правила и добрите
нрави на основание чл.574 ГПК. Съгласно т.5 от Тълкувателно решение №
7/25.04.2013г. по тълкувателно дело № 7/2012г. на ОСГТК на ВКС
изключение в посочения смисъл е предвидено в чл.73, ал.5 ТЗ, с която
изрична разпоредба законодателят е възложил на съдията по вписванията
да извършва проверка на правата на вносителя на непарична вноска в
търговско дружество с предмет вещно право върху недвижим имот.
Изследването на правата на лицата, посочени като арендодатели в
подлежащия на вписване договор за аренда или анекс за продължаването
му, не е обхваната и от дължимата от съдията по вписванията проверка
относно идентификацията на страните. Според чл.6, ал.1, б. „А“ ПВ
притежаването на определено субективно имуществено право не е сред
изчерпателно изброените идентификационни белези на страните по акта,
подлежащ на вписване.
С §6 на ПЗР на ЗИД на ЗСПЗЗ, обн. ДВ бр.13/07.02.2017г., в сила от
същата дата, е изменен чл.3, ал.4 ЗАЗ, като е предвидено, че договор за
аренда може да бъде сключен със съсобственик на земеделска земя, чиято
собственост е повече от 50 на сто идеални части от съсобствен имот или
със съсобственик, упълномощен от съсобственици, притежаващи общо с
него повече от 50 на сто идеални части от съсобствения имот. В
действалата до изменението редакция на чл.3, ал.4 ЗАЗ е регламентирана
възможност за сключване на договор за аренда само от някои от
съсобствениците, т.е. и от съсобственик, притежаващ по-малко от
половината от дяловете. Законодателната промяна е продиктувана от
необходимост да се преустановят широко разпространени практики чрез
сключване на дългосрочни арендни договори за целия земеделски имот от
миноритарен съсобственик, при засягане интересите на мажоритарните
съсобственици, малко на брой арендатори да ползват земеделски земи. С
посоченото изменение и допълнение на ЗСПЗЗ са отчетени както
съществуващите множество спорове между съсобствениците, така и между
тях и арендаторите, между самите арендатори и противоречивото
разрешаване на същите при отнасянето им до съда. С новата редакция на
чл.3, ал.4 ЗАЗ се създава кореспондиращо на общата уредба по чл.32, ал.1
ЗС разрешение относно управлението и ползването на съсобствени
земеделски земи чрез отдаване под аренда- общата вещ се използува и
управлява съгласно решението на съсобствениците, притежаващи повече от
половината от общата вещ. Следователно коментираното изменение има
отношение единствено към материалноправните предпоставки за
сключване на договор за аренда и анекс за изменението му по отношение на
срока и не въвежда нарочно изискване съдията по вписванията да
проверява правата на арендодателя.
Провеждането на законодателната инициатива за минимализиране на
опасността от злоупотреби от страна на съсобственик с миноритарен дял е
завършено с въвеждането на правило, аналогично с това по чл.586, ал.1
ГПК, при сключване на договор за аренда, в приетия след образуване на
настоящото тълкувателно дело ЗИД на ЗСПЗЗ /ДВ бр.42/2018г., в сила от
22.05.2018г./. С § 11 от ПЗР на същия закон е изменен чл.3, ал.1 ЗАЗ като на
нотариуса изрично е възложено извършването на проверка за спазване на
изискванията на чл.3, ал.4 ЗАЗ в хода на нотариалното производство по
удостоверяване на подписите на страните по договора за аренда.
По изложените съображения, Общото събрание на Гражданска и
Търговска колегии на Върховния касационен съд

Р Е Ш И:

Материалноправните предпоставки по чл.3, ал.4 ЗАЗ /ДВ
бр.13/2017г., в сила от 07.02.2017г./ не попадат в обхвата на дължимата от
съдията по вписванията проверка при вписване на анекс към договор за
аренда в земеделието или на нов договор за аренда в земеделието.

Тълкувателно решение от 16.01.2019 г. по тълк. д. № 1/2018 г., ОСГТК на ВКС (вписване на договор за аренда в земеделието)

  Материалноправните предпоставки по чл.3, ал.4 ЗАЗ /ДВ бр.13/2017г., в сила от 07.02.2017г./ не попадат в обхвата на дължимата от съдията по вписванията проверка при вписване на анекс към договор за аренда в земеделието или на нов договор за аренда в земеделието. Тълкувателно решение от 16.01.2019 г. по тълк. д. № 1/2018 г., ОСГТК на […]

Автор:

адв. МАРГАРИТА БАЛАБАНОВА –

редовен докторант по Търговско/Стопанско право към ИДП при БАН

Ключови думи: адвокат, Пловдив, търговски дружества, действителен собственик, мерки срещу изпиране на пари, глоба

 

Законът за мерките срещу изпирането на пари (ЗМИП) и Правилникът за прилагане на Закона за мерките срещу изпирането на пари (ПЗМИП) предвиждат задължение учредените на територията на Република България юридически лица и други правни образувания да получават, да разполагат и да предоставят в определените по закон случаи подходяща, точна и актуална информация относно физическите лица, които са техни действителни собственици, включително подробни данни относно притежаваните от тях права.

Информацията и данните за действителните собственици трябва да се впишат по партидите на учредените на територията на Република България юридически лица (търговски дружества, сдружения,  фондации и др.) и други правни образувания в Търговския регистър и в регистъра на юридическите лица с нестопанска цел и в регистър БУЛСТАТ.

Съгласно параграф 9 на ЗМИП срокът за вписване на данните за действителните собственици в Търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел и в регистър БУЛСТАТ по партида на съответното юридическо лице е до 31 май 2019г.

„Действителен собственик“ по смисъла на закона е физическо лице или физически лица, което/които в крайна сметка притежават или контролират юридическо лице или друго правно образувание, и/или физическо лице или физически лица, от чието име и/или за чиято сметка се осъществява дадена операция, сделка или дейност, и които отговарят най-малко на някое от следните условия:

  1. По отношение на корпоративните юридически лица и други правни образувания (търговски дружества, ЮЛНЦ – сдружения и фондация, дружества по ЗЗД) действителен собственик е лицето, което пряко или косвено притежава достатъчен процент от акциите, дяловете или правата на глас в това юридическо лице или друго правно образувание, включително посредством държане на акции на приносител, или посредством контрол чрез други средства, с изключение на случаите на дружество, чиито акции се търгуват на регулиран пазар, което се подчинява на изискванията за оповестяване в съответствие с правото на Европейския съюз или на еквивалентни международни стандарти, осигуряващи адекватна степен на прозрачност по отношение на собствеността.

Индикация за пряко притежаване е налице, когато физическо лице респективно лица притежава акционерно или дялово участие най-малко 25 на сто от юридическо лице или друго правно образувание.

Индикация за косвено притежаване е налице, когато най-малко 25 на сто от акционерното или дяловото участие в юридическо лице или друго правно образувание принадлежи на юридическо лице или друго правно образувание, което е под контрола на едно и също физическо лице или физически лица, или на множество юридически лица и/или правни образувания, които в крайна сметка са под контрола на едно и също физическо лице/лица.

  1. По отношение на доверителната собственост, включително тръстове, попечителски фондове и други подобни чуждестранни правни образувания, учредени и съществуващи съобразно правото на юрисдикциите, допускащи такива форми на доверителна собственост, действителният собственик е учредителят; доверителният собственик; пазителят, ако има такъв; бенефициерът или класът бенефициери, или лицето, в чийто главен интерес е създадена или се управлява доверителната собственост, когато физическото лице, което се облагодетелства от нея, предстои да бъде определено или всяко друго физическо лице, което в крайна сметка упражнява контрол над доверителната собственост посредством пряко или косвено притежаване или чрез други средства.
  2. По отношение на фондации и правни форми, подобни на доверителна собственост – физическото лице или лица, които заемат длъжности, еквивалентни или сходни с посочените в т. 2.

Не е действителен собственик физическото лице или физическите лица, които са номинални директори, секретари, акционери или собственици на капитала на юридическо лице или друго правно образувание, ако е установен друг действителен собственик.

Контрол“ е налице, когато едно физическо или юридическо лице (контролиращ):

  1. притежава повече от половината от гласовете в общото събрание на друго юридическо лице, или
  2. има право да определя повече от половината от членовете на управителния или надзорния орган на друго юридическо лице и същевременно е акционер или съдружник в това юридическо лице, или
  3. има право да упражнява решаващо влияние върху друго юридическо лице по силата на сключен с него договор или по силата на неговия дружествен договор или устав, или
  4. е акционер или съдружник в друго юридическо лице и по силата на договор с други акционери или съдружници контролира самостоятелно повече от половината от гласовете в общото събрание на това юридическо лице, както и всяка възможност, която, без да представлява индикация за пряко или косвено притежаване, дава възможност за упражняване на решаващо влияние върху юридическо лице или друго правно образувание при вземане на решения за определяне състава на управителните и контролните органи, преобразуване на юридическото лице, прекратяване на дейността му и други въпроси от съществено значение за дейността му.

Индикация за „непряк контрол“ е упражняването на краен ефективен контрол върху юридическо лице или друго правно образувание чрез упражняването на права чрез трети лица. Това може да стане по силата на упълномощаване, договор или друг вид сделка, както и чрез други правни форми, осигуряващи възможност за упражняване на решаващо влияние чрез трети лица.

Когато, след като са изчерпани всички възможни средства, не може да се установи като действителен собственик лице съгласно по горните критерии или когато съществуват съмнения, че установеното лице или лица не е действителният собственик, за „действителен собственик“ се счита физическото лице, което изпълнява длъжността на висш ръководен служител. Задължените лица по ЗМИП водят документация за предприетите действия с цел установяване на действителния собственик.

За нарушенията на задълженето за вписване на действителните собственици в съответния публичен регистър са предвидени административно наказателни санкции. За физически лица наказанието е глоба в размер от 500 до 5 000 лв.  Когато нарушителят е юридическо лице или едноличен търговец – имуществената санкция е в размер от 1000 до 10 000 лв. По високи размери на глобите стигащи до 20 000 лв, са предвидени когато нарушителят е кредитна или финансова институция, застраховател, лизингово предприятие, инвестиционните посредници или други изрично предвидени в закона субекти. За повторни извършени нарушения глобите са по-високи.

По ЗМИП има предвидени и други мерки, които задължените лица трябва да предприемат. Подаване на данни за действителните собственици в съответните регистри е само една от мерките срещу изпирането на пари, които вменява законът.

ВИСОКИ ГЛОБИ ЗА ТЪРГОВСКИ ДРУЖЕСТВА И ЮРИДИЧЕСКИ ЛИЦА С НЕСТОПАНСКА ЦЕЛ, КОИТО НЕ ДЕКЛАРИРАТ ДЕЙСТВИТЕЛНИТЕ СИ СОБСТВЕНИЦИ ДО 31.05.2019г.

Автор: адв. МАРГАРИТА БАЛАБАНОВА – редовен докторант по Търговско/Стопанско право към ИДП при БАН Ключови думи: адвокат, Пловдив, търговски дружества, действителен собственик, мерки срещу изпиране на пари, глоба   Законът за мерките срещу изпирането на пари (ЗМИП) и Правилникът за прилагане на Закона за мерките срещу изпирането на пари (ПЗМИП) предвиждат задължение учредените на територията […]

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ,

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Ключови думи: адвокат, Пловдив, кредит, потребител, длъжник, банка, удължаване на падежа, неравноправни клаузи, нищожност

 

В настоящия текст представям на вниманието на всички кредитополучатели Решение № 345 от 09.01.2019 г. по търг. д. № 1768/2018 г., II т. о. на ВКС. В него съдът е направил извод, че ако в договор за потребителски кредит са налице клаузи относно възможност за удължаване на падежа по волята на банката, което води до възникване на задължение за заплащане на допълнителни такси в тежест на кредитополучателя, то са налице неравноправни клаузи по смисъла на Закона за защита на потребителите. Тоест, те не пораждат правни последици и потребителят не дължи тяхното заплащане.

 

Р Е Ш Е Н И Е

№ 345

гр. София, 09.01.2019 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ

при секретаря Александра Ковачева
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1768/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по чл.290 вр. чл.386, ал.3 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Фератум България” ЕООД – гр.София], срещу решение № 490 от 28.02.2018 г., постановено по т. д. № 3001/2017 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 1559 от 08.03.2017 г. по гр. д. № 8969/2016 г. на Софийски градски съд, с което по иск на Комисия за защита на потребителите е прогласена за нищожна на основание чл.148, ал.1, т.4 вр. чл.143 от Закона за защита на потребителите (З.) клаузата на чл.7.2 от Общи условия за предоставяне на услугата F.; Осъдено е „Фератум България” ЕООД да отстрани на основание чл.187, т.2, пр.2 З. клаузата на чл.7.2 от общите си условия в срок един месец от влизане на решението в сила и да преустанови за в бъдеще нейното използване на основание чл.187, т.3 З.; Задължено е „Фератум България” ЕООД да огласи на основание чл.187, т.1 З. за своя сметка диспозитива на решението с възпроизвеждане пълния текст на прогласената за нищожна клауза в едномесечен срок от влизане на решението в сила чрез съобщение, публикувано в национален ежедневник, и чрез съобщение на интернет страницата на дружеството; Осъдено е „Фератум България” ЕООД да заплати на Комисия за защита на потребителите разноски по делото в размер на 791.20 лв.
В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение като неправилно на всички основания по чл.281, т.3 ГПК. Касаторът поддържа, че въззивният съд е нарушил материалния закон като е приел, че под формата на такса „Фератум България” ЕООД начислява в тежест на потребителите други дължими суми за услугата F. и че от мълчанието на потребителя следва неблагоприятна последица – задължение за плащане на начислените суми. Позовава се на необоснованост на извода на въззивния съд за осъществяване на елементите от фактическия състав на чл.148, ал.1, т.4 вр. чл.143 З., въз основа на който оспорената от Комисията за защита на потребителите клауза е дефинирана като неравноправна, респ. нищожна. Навежда оплаквания, че съдът се е произнесъл по иска въпреки представените доказателства за липса на правен интерес от предявяването му с оглед отсъствието на клиенти, които ползват или имат намерение да ползват услугата F.. Аргумент в подкрепа на тезата, че услугата F. реално не се предлага и не се ползва от клиенти на дружеството, касаторът черпи от обстоятелството, че след публикуване на съобщение във в.”Сега” от Комисията за защита на потребителите нито един потребител не се е присъединил към иска и не е взел участие в делото по реда на чл.383 ГПК. В жалбата се поддържа и оплакване, че въззивният съд е постановил решението си при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл.12 ГПК, тъй като не е обсъдил и преценил всички доказателства и доводи на страните по вътрешно убеждение, не е отчел факта, че няма, не е имало и няма да има сключени договори между „Фератум България” ЕООД и клиенти, ползващи услугата F., и е установил неправилно релевантните за делото факти.
С касационната жалба е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, което не следва да се обсъжда, тъй като съгласно чл.386, ал.3 ГПК касационното обжалване на въззивното решение не е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация Комисия за защита на потребителите със седалище в гр. София – чрез юрк. Д. С., който изразява становище за неоснователност на касационната жалба и за оставяне в сила на обжалваното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и на поддържаните касационни основания съобразно правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното :

Производството по гр. д. № 8969/2016 г. е образувано пред Софийски градски съд по предявен от Комисия за защита на потребителите, съгласно правомощията по чл.186, ал.3 З. вр. чл.379 и сл. ГПК, против „Фератум България” ЕООД иск за прогласяване за нищожна като неравноправна на съдържащата се в Общи условия за предоставяне на услугата F. клауза на чл.7.2 с текст „Ако клиентът забави плащане, по която и да е сума по кредита, предоставена при условията на договора за кредит, дружеството има право : 7.2.1 Между 1 и 3 ден от закъснението да изпрати на клиента напомнително писмо за дължимото плащане и уведомление, че в случай, че това плащане на бъде извършено до 8-мия ден от падежа, ще се счита, че клиентът желае удължаване на падежа с 13 дни, за което на 9-тия ден от падежа ще следва да заплати такса за ползване на допълнителна услуга – удължаване на просрочено задължение до 13 дни, в размер, уговорен в Тарифата; 7.2.2 Между 9 и 11 ден от закъснението да изпрати на клиента напомнително писмо за дължимото плащане и уведомление, че в случай, че не извърши това плащане до 13-тия ден от първоначално уговорения падеж, ще се счита, че клиентът желае удължаване на падежа от 14-тия до 19-тия ден на първоначално уговорения падеж, за което на 14-тия ден от първоначално уговорения падеж и в допълнение таксата да ползване на допълнителна услуга по чл.7.2.1 ще следва да заплати такса за ползване на допълнителна услуга – удължаване на просрочено задължение от 14 до 19 дни, в размер, уговорен в Тарифата; 7.2.3 Между 14 и 16 ден от закъснението да изпрати на клиента напомнително писмо за дължимото плащане и уведомление, че в случай, че не извърши това плащане до 19-тия ден от първоначално уговорения падеж, ще се счита, че клиентът желае удължаване на падежа от 20-тия до 29-тия ден на първоначално уговорения падеж, за което на 20-тия ден от първоначално уговорения падеж и в допълнение на таксата за ползване на допълнителна услуга по чл.7.2.1 и чл.7.2.2 ще следва да заплати такса за ползване на допълнителна услуга – удължаване на просрочено задължение от 20 до 29 дни, в размер, уговорен в Тарифата”. Неравноправният характер на оспорената клауза е обоснован с твърдения, че тя представлява уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до неравновесие в правата между потребителя и търговеца. В исковата молба са посочени конкретни обстоятелства, с оглед на които клаузата е квалифицирана като неравноправна и съответно нищожна, включително противоречие с разпоредбата на чл.10а, ал.2 З., забраняваща на кредитора да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, в т. ч. и разходи за уведомяване. Направено е искане съдът да разпореди последиците по чл.187, т.1, т.2 и т.3 З.

Първоинстанционният съд е приел, че предявеният иск е допустим и основателен, прогласил е клаузата на чл.7.2 за нищожна на основание чл.148, ал.1, т.4 вр. чл.143 З., осъдил е „Фератум България” ЕООД да отстрани нищожната клауза от общите си условия в срок от един месец след влизане на решението в сила и да преустанови за в бъдеще нейното използване, задължил е дружеството за публикува за своя сметка диспозитива на решението по реда на чл.187, т.1 З..
Сезиран с въззивна жалба от „Фератум България” ЕООД, Софийски апелативен съд е постановил обжалваното с касационната жалба въззивно решение, с което е потвърдил решението на първоинстанционния съд.
Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответника – жалбоподател за липса на правен интерес от предявяването на иска поради отсъствие на клиенти, които са ползвали, ползват и имат намерение да ползват услугата F.. Посочил е, че твърдението на ответника за отсъствие на сключени договори с физически лица за предоставяне на услугата F. не изключва възможността такива договори да бъдат сключени във всеки следващ момент и не ограничава произтичащите от закона правомощия на Комисията за защита на потребителите да оспори с иск пред съда преценената като неравноправна клауза, след като ответникът не отрича съществуването й и тя продължава да бъде част от неговите общи условия. Приел е, че тезата на ответника за липса на интерес у потребителите от ползване на услугата F. е в противоречие със собствените му твърдения в исковата молба за предприети действия, насочени към отстраняване на клаузата на чл.7.2 от общите условия за предоставяне на тази услуга.
По същество въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд за противоречие на оспорената клауза с разпоредбата на чл.10а, ал.2 З. и с разпоредбите на З., уреждащи неравноправните клаузи в потребителски договори.
Препращайки по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че „удължаване на просрочено задължение” не представлява допълнителна услуга по смисъла на чл.10а, ал.1 З., срещу която потребителят да дължи заплащане на допълнителна такса, както е предвидено в чл.7.2 от общите условия на дружеството – ответник. От текста на чл.10а, ал.1 З. съдът е направил извод, че правилото на чл.7.2, задължаващо потребителя да заплаща такса за допълнително удължаване срока на кредита, нарушава забраната на чл.10, ал.2 З. кредиторът да изисква от потребителя такса в произволно определен от него размер за действия, свързани с управлението на кредита. Възприел е и аргументите на първоинстанционния съд, че с оглед разпоредбата на чл.33, ал.1 З., според която при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, е недопустимо под формата на „такса” кредиторът да начислява други дължими от потребителя суми, различни от лихвата.
Освен противоречие с чл.10а, ал.2 З., посредством препращане към мотивите на първоинстанционното решение въззивният съд е констатирал, че оспорената клауза покрива и фактическите състави на чл.143, т.5 З., чл.143, т.8 и т.8а З. и чл.143, т.13 З..
Във връзка с чл.143, т.5 З. съдът е изложил аргументи, че клаузата на чл.7.2 задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо спрямо срока на забавата обезщетение, като за 29 дни забава той се оказва задължен едновременно за три различни такси. Ф. от чл.7.2 мълчаливо съгласие на потребителя с изменението на договора при по-тежки условия в случай на забава в плащанията е преценено като релевантно за осъществяване на хипотезите по чл.143, т.8, т.8а и т.13 З.. Изложени са съображения, че за разлика от търговското право, в потребителското право е изключено мълчанието на потребителя да се приравнява на съгласие с предлаганите от търговеца условия, както и че според директивите на ЕС за защита на потребителите е недопустимо под каквато и да е форма от мълчанието на потребителя да следват неблагоприятни за него последици.
По повод оплакванията във въззивната жалба на ответника въззивният съд е формирал извод, че клаузата на чл.7.2 носи всички белези на неравноправна клауза по смисъла на чл.143 З., тъй като нарушава изискването за добросъвестност и създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора. Изразил е разбиране, че поведението на ответника – търговец е недобросъвестно, тъй като посредством клаузата на чл.7.2 той цели по всякакъв начин да събира от потребителите неправомерни такси като без да променя присъщото на таксата икономическо съдържание, формално променя основанието й, означавайки я с различни наименования – такса за управление, такса за уведомяване, такса за удължаване.
Въззивният съд е отказал да се произнесе по възражението на ответника, че общите условия, в които е включена оспорената клауза, не се прилагат на практика, тъй като са неразделна част от договори за предоставяне на услугата F., която не е предмет на дейност на дружеството и не се предлага от него. Съобразявайки отговора на исковата молба, съдът е констатирал, че възражението е релевирано за пръв път във въззивното производство и че се разминава със защитната позиция в отговора, насочена към обосноваване равноправния характер на клаузата.
Въззивното решение е валидно, допустимо и правилно.
Неоснователно е оплакването в касационната жалба на „Фератум България” ЕООД за липса на правен интерес от предявяването на иска за установяване нищожност на клаузата на чл.7.2 от Общите условия за предоставяне на услугата F.. Както правилно е приел въззивният съд, правният интерес произтича от самото наличие на оспорената клауза в изготвените от дружеството и предлагани на потребителите общи условия. Фактът дали дружеството е сключило договори с потребители при действието на конкретните общи условия е ирелевантен за правния интерес от водене на иска. Дори към момента на предявяване на иска да не е имало сключени договори, във всеки последващ момент е възможно да бъде сключен договор при действието на предлаганите от касатора общи условия и съответният потребител да бъде обвързан от клаузата, която Комисията за защита на потребителите е оспорила като неравноправна в изпълнение на изрично възложените й със закона правомощия да защитава интересите на потребителите срещу неравноправни клаузи в потребителски договори. Не може да бъде споделен доводът на касатора, че за липсата на правен интерес сочи отсъствието на заявени в срока по чл.383 ГПК искания за участие в делото от потребители, засегнати от оспорената клауза. Предявяването на иск от Комисията за защита на потребителите гарантира защитата на колективния потребителски интерес, засегнат от клаузата на чл.7.2. Участието на потребителите в делото зависи от тяхната преценка, поради което от решението им да се доверят на предприетите от Комисията действия, без да участват в заведеното от нея дело, не може да се прави извод за липса на правен интерес от предявения иск.
Правилен е изводът на въззивния съд за преклудиране на възражението на ответника, че услугата F., до която се отнася клаузата на чл.7.2, не е част от предмета на дейност на дружеството и не се предлага от него. С отговора на исковата молба ответникът не е въвел възражение в посочения смисъл, а е поддържал твърдения, че е изпълнил указанията на ищеца за привеждане на общите условия за предоставяне на услугата F. в съответствие със закона и че клаузата на чл.7.2 не е неравноправна, респ. нищожна. Пропускайки възможността да релевира възражението в срока за отговор на исковата молба, ответникът е изгубил правото да го въведе в процеса в по-късен момент, в т. ч. и пред въззивната инстанция. Поради това оплакването в касационната жалба, че въззивният съд не е обсъдил фактите, на които е основано възражението, не насочва към неправилност на въззивното решение.
При постановяване на решението въззивният съд е обсъдил всички доказателства, относими към спора за неравноправен характер на клаузата на чл.7.2, и се е произнесъл по допустимите възражения и доводи на страните, което изключва поддържаното в касационната жалба нарушение на чл.12 ГПК. В мотивите към решението съдът е изложил подробни съображения защо счита за ирелевантен твърдения от ответника факт, че няма клиенти, ползващи или желаещи да ползват услугата F.. Предвид обстоятелството, че клаузата на чл.7.2 е част от предлаганите на потребителите общи условия на ответника, преценката на съда, че липсата на сключени договори с потребители за предоставяне на услугата F. е без значение за основателността на иска, е законосъобразна.
Неоснователни са и оплакванията в касационната жалба за постановяване на въззивното решение в нарушение на материалния закон – чл.143 З..
Разпоредбата на чл.143 З. дефинира като неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В текстовете на чл.143, т.1 т.18 З. са изброени възможни проявни форми на неравноправни клаузи, като по аргумент от т.19 на чл.143 З. изброяването е примерно, а не изчерпателно.
Изводите на въззивния съд, че по отношение на клаузата на чл.7.2 са изпълнени кумулативните изисквания от фактическия състав на чл.143 З., позволяващ дефинирането й като неравноправна, са изградени в съответствие със закона и са обосновани. Предвиждането в чл.7.2 при забава в изпълнението на задължението си по договора потребителят да заплаща такса за „удължаване на падежа”, която нараства във времето в зависимост от периода на забавата, несъмнено не отговаря на изискването за добросъвестност и нарушава равновесието между правата и задълженията на търговеца и на потребителя. Възлагането в тежест на потребителя на допълнителна такса за управление на договора/кредита в случай на забава, за която по правило потребителят дължи обезщетение в размер на лихвата за забава, противоречи на разпоредбите на чл.10, ал.2 З. и чл.33, ал.1 З.. Същевременно приравняването на мълчанието на потребителя – по повод съобщението на търговеца за „продължаване” на падежа, на съгласие за изменение на договора при по-неблагоприятни условия (начисляване на допълнителни такси, наред с лихвите за забава и с другите дължими суми по договора) е в разрез с разпоредбите на чл.143, т.8 вр. т.8а и т.13 З.. Констатираното противоречие на оспорената от Комисията за защита на потребителите клауза с приложимите разпоредби на З. и на З. е основание клаузата да се прогласи за нищожна като неравноправна, както правилно е процедирал въззивният съд.
По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1, пр.1 ГПК обжалваното решение по т. д. № 3001/2017 г. на Софийски апелативен съд следва да бъде оставено в сила.
В зависимост от изхода на делото и на основание чл.78, ал.8 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 490 от 28.02.2018 г., постановено по т. д. № 3001/2017 г. на Софийски апелативен съд.

ОСЪЖДА „Фератум България” ЕООД с ЕИК[ЕИК] – [населено място], ул. „Проф. Георги Брадистилов” № 4, ет.2, офис 3.1, да заплати на Комисия за защита на потребителите – гр. Софияо, пл. „Сланейков” № 4А, сумата 300 лв. (триста лв.) – юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Ново решение на ВКС: кредитополучателите не дължат заплащане на такси по неравноправни клаузи за „удължаване на падежа“

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ, доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Ключови думи: адвокат, Пловдив, кредит, потребител, длъжник, банка, удължаване на падежа, неравноправни клаузи, нищожност   В настоящия текст представям на вниманието на всички кредитополучатели Решение № 345 от 09.01.2019 г. по търг. д. № 1768/2018 г., II т. о. на […]