Автор:

 

адв. МАРГАРИТА БАЛАБАНОВА –

 

редовен докторант по Търговско/Стопанско право към ИДП при БАН

 

Ключови думи: адвокат, Пловдив, дивидент, печалба, търговско дружество, ООД, АД, СД, КД, КДА

 

  1. Лица, на които принадлежи правото на част от печалбата в търговско дружество

Правото на дивидент е имуществено субективно право на съдружник или акционер в търговско дружество да получи част от реализираната печалба. В ООД, АД и КДА дивидентът е съразмерен на участието на съдружника/акционера в капитала съгласно чл.133, ал.1 ТЗ, съответно чл. 181 ТЗ и чл. 253, ал. 2 ТЗ, освен ако не е уговорено друго в дружествения договор или устав на дружеството.  При СД и КД съдружниците също имат право на част от реализираната печалба, което следва от нормите на чл. 78, т. 4 ТЗ и чл. 102, т. 7 ТЗ. Начинът на разпределение на печалбата при СД и КД следва да се уреди в дружествения договор.

  1. Предпоставки

За да може правото на вземане за част от печалбата да се трансформира в конкретно право на дивидент – облигационно и ликвидно вземане към дружеството, следва да се реализира фактическият състав, с чието възникване законът свързва пораждането на това вземане.

Първата предпоставка е изтичането на финансовата година, като според § 1, т. 14 ДР на Закона за счетоводството (ЗСч) отчетен период по смисъла на закона се разбира една календарна година – 1 януари – 31 декември.

Втората предпоставка е приемането на годишен счетоводен отчет, заверен от дипломиран експерт-счетоводител.

Третата предпоставка е да бъде реализирана печалба от дружеството, която се определя при спазване на изискванията на ЗСч.

Последната предпоставка е да бъде прието решение на общото събрание на съдружниците респ. акционерите за разпределение на реализираната печалба, което се взима със съответното предвидено в ТЗ или дружествения договор респ. устав мнозинство.

Със завършването на този фактически състав абстрактното право за получаване на дивидент се превръща в ликвидно вземане в полза на съдружника или акционера към дружеството. В този смисъл е налице е установена съдебна практика – Решение № 14 от 10.09.2012 г. по търг. д. № 667/2010 г. на ВКС, II т. о., Определение № 443 от 19.06.2012 г. по търг. д. № 107/2012 г. на ВКС, II т. о. и други.

Правото на дивидент като част от дяловете респ. акциите съгласно чл.133, ал.1, съответно чл. 181, ал. 1 ТЗ е различно от облигационното вземане за разпределен дивидент, което се погасява с изтичането на общия петгодишен давностен срок. Като съставна част на членственото правоотношение, приобретателят на дружествен дял респ. акция придобива абстрактното право за получаване на бъдещи, но не и на разпределени преди отчуждаването му дивиденти. В договора за прехвърляне на дружествени дялове респ. при прехвърляне на акции обаче може да се уговори, че дивидентът за изминал период също е предмет на прехвърлителната сделка. Така Решение № 14 от 10.09.2012 г. по т. д. № 667 / 2010 г. на ВКС, II т. о.

  1. Забава и съдебна защита на правото на дивидент

Дружеството изпада в забава по отношение на задължението си за заплащане на разпределената печалба след като бъде поканено от съдружника или акционера.

Ако дивидентът не бъде заплатен доброволно от дружеството при наличие на горепосочените предпоставки, съдружникът може да търси правата си по съдебен ред чрез предявяване на иск срещу дружеството.

Материалноправно легитимирана страна по иск за дивидент е съдружник, който е имал това качество към годината на реализиране на печалбата и на вземане на решението за разпределянето й като дивидент.

 

ПРАВО НА ЧАСТ ОТ ПЕЧАЛБАТА (ДИВИДЕНТ) В ТЪРГОВСКО ДРУЖЕСТВО

Автор:   адв. МАРГАРИТА БАЛАБАНОВА –   редовен докторант по Търговско/Стопанско право към ИДП при БАН   Ключови думи: адвокат, Пловдив, дивидент, печалба, търговско дружество, ООД, АД, СД, КД, КДА   Лица, на които принадлежи правото на част от печалбата в търговско дружество Правото на дивидент е имуществено субективно право на съдружник или акционер в […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Ключови думи: съдебна делба, неподеляемо жилище, имот, съсобственост, наследници, спогодба, съдебна практика, ВС, адвокат, Пловдив, адвокат Ивайло Василев.

 

ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 4 ОТ 23.06.1969 Г., ПЛЕНУМ НА ВС

ОТНОСНО СЪДЕБНАТА СПОГОДБА ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ НЕПОДЕЛЯЕМОТО ЖИЛИЩЕ В ДЯЛ НА ЕДИН ОТ СЪДЕЛИТЕЛИТЕ СЪГЛАСНО ЧЛ. 288, АЛ. 2 ГПК.

 

Министърът на правосъдието е направил предложение пред Пленума на Върховния съд на НРБ да даде указания на съдилищата в смисъл, че във всяко положение на делбеното производство, а не само след допускането на делбата съделителите могат да сключат съдебна спогодба, с която неподеляемото жилище, обект на делбата, да бъде оставено съгласно чл. 288, ал. 2 ГПК в дял на единия или някои от тях, като дяловете бъдат уравнени с парични суми.

Предложонието е направено по повод тълкувателно Решение № 113 от 2.12. 1968 г. по гр. д. № 102/68 г. на ВС, ОСГК. С това решение е даден положителен отговор на поставения на разглеждане въпрос за допустимостта на съдебна спогодба при делба на неподеляемо жилище, като обаче е разгледана само хипотезата за допустимостта й през втората фаза на делбеното производство.

Пленумът на Върховния съд на НРБ намира, че действително посоченото тълкувателно решение е непълно, тъй като с него не е разгледан въпросът, дали и в първата фаза на делбата не е допустима съдебна спогодба досежно неподеляемо жилище. А допустимостта на такава спогодба не е ограничена от закона. Напротив, съгласно чл. 109, ал. 1, пр. 2 ГПК съдът е длъжен още в началото на всяко съдебно производство в първото по делото заседание да покани страните към спогодба. Това изискване на закона се отнася и до делбеното производство. И тук разрешаването на спорните въпроси и извършването на делбата по общо споразумение на съделителите се поощрява. Никакви особености на делбеното производство в неговата първа фаза не изключват възможността спорните въпроси да бъдат разрешавани от страните чрез спогодба. Те могат да уточнят взаимно правата си, да определят заедно делбената маса и реално да си я поделят. Когато обект на делбата е неподеляемо жилище, съделителите имат правната възможност да се споразумеят то да остане в дял на един или всякой от тях, който има нужда от него, тъй като чл. 288, ал. 2 ГПК предвижда по изключение в такъв случай вместо изнасяне на публична продан имота собствеността да бъде ликвидирана чрез предоставяне жилището на някой от нуждаещите се съделители. Следователно при съдебна делба на неподеляем жилищен имот спогодба може да бъде сключена, щом като са налице определените от закона условия, във всяко положение на производството както в първата, така и във втората фаза на делбата.

Съдът е задължен от текста на чл. 125 ГПК да следи за законосъобразноста на всяка съдебна спогодба, която одобрява. По-специално това налага при съществуващите след влизане в сила на ЗРПВПВННИ ограничения на сделките с някои недвижими имоти съдът да проверява дали законът не се заобикаля с прикрити зад привидни съдебни спогодби по чл. 288, ал. 2 ГПК други сделки относно недвижими жилищни имоти. Затова е необходимо страните да се легитимират пред съда като съсобственици, а така също да бъде удостоверявана жилищната нужда на съделителя, комуто се възлага жилището, за да може да бъде преценена законосъобразността на постигнатата спогодба. По този начин би била отстранена и възможността да бъде ощетявана държавата със значителната разлика между таксите, които се заплащат при съдебните спогодби в делбените производства, и тези, които се събират при сделките с недвижими имоти.

Поради изложените съображения Пленумът на ВС на НРБ

 

ПОСТАНОВИ:

 

Съдебна спогодба, с която неподеляемото жилище се предоставя на един от някой от съделителите съгласно чл. 288, ал. 2 ГПК при парично уравнение на дяловете, може да бъде сключвана от страните във всяка фаза на делбеното производство както поради допускането на делбата със съдебно решение, така и след това.

 

Съдебната спогодба за предоставяне неподеляемото жилище в дял на един от съделителите – Адвокат от Пловдив

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Ключови думи: съдебна делба, неподеляемо жилище, имот, съсобственост, наследници, спогодба, съдебна практика, ВС, адвокат, Пловдив, адвокат Ивайло Василев.   ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 4 ОТ 23.06.1969 Г., ПЛЕНУМ НА ВС ОТНОСНО СЪДЕБНАТА СПОГОДБА ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ НЕПОДЕЛЯЕМОТО ЖИЛИЩЕ В ДЯЛ НА […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Ключови думи: отговорност, вреди, незаконосъобразни действия, имот, съдия по вписванията, имотен регистър, действие на вписването, ЗОДОВ, чл. 45 ЗЗД, чл. 49 ЗЗД, съдебна практика, ВКС, адвокат, Пловдив, адвокат Ивайло Василев.

 

Въпрос

По какъв ред може да се търси отговорност за вреди от действия на съдията по вписванията – по реда на ЗОДОВ или по общия исков ред?

 

Отговор

Редът за реализиране на отговорността за вреди, настъпили в резултат на действия на съдия по вписванията, извършени в кръга на правомощията му, е общият исков ред. Исковете за присъждане на обезщетение за настъпили вреди, вследствие на действия на съдията по вписванията, когато са предявени срещу възложителя на работата, следва да бъдат квалифицирани по чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД. В чл.2, ал.1 от Устройствения правилник на Агенцията по вписванията, е посочено,че агенцията е администрация към министъра на правосъдието, а според чл.18, ал.1, т.1 службите по вписванията извършват вписвания, отбелязвания и заличаване по разпореждане на съдията по вписване. Съгласно чл.1 от Правилника за вписванията, вписването се състои в даване гласност на подлежащите на вписване актове, по начин предвиден в правилника. Производството е безспорно и едностранно.То завършва с акт за вписване или с отказ да бъде извършено.Съдебният контрол при отказ се извършва от окръжния съд, по реда на чл.32а, ал.4 от Правилника за вписване, който е идентичен с този по чл. 538, ал.2 вр. чл.278 ГПК за контрол на всички охранителни актове.
Съгласно чл.1 ал.1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни действия и бездействия на техни органи и длъжностни лица при и по повод изпълнение на административна дейност, а според чл.1 ал.2 ЗОДОВ исковете се разглеждат по реда, установен от АПК. Макар дейността по вписване да се осъществява от Агенцията по вписванията, като администрация на министъра на правосъдието, нейните завършващи актове не могат да бъдат определени като индивидиуални административни актове. Самата дейност по своя характер не е административна, а е с характер на охранително производство. Поради това редът по АПК за разглеждане на спора е неприложим. Ето защо отговорността за незаконосъобразни действия служител на Агенцията по вписванията при осъществяване на дейност по извършване на вписване в имотния регистър следва да се реализира по общия исков ред.

 

Така Опр. № 468 от 06.11.2019 г. на ВКС

По какъв ред може да се търси отговорност за вреди от действия на съдията по вписванията – по реда на ЗОДОВ или по общия исков ред? – Адвокат от Пловдив

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Ключови думи: отговорност, вреди, незаконосъобразни действия, имот, съдия по вписванията, имотен регистър, действие на вписването, ЗОДОВ, чл. 45 ЗЗД, чл. 49 ЗЗД, съдебна практика, ВКС, адвокат, Пловдив, адвокат Ивайло Василев.   Въпрос По какъв ред може да се търси […]

 

С разпореждане от 01.11.2019 г. на председателя на Върховния касационен съд (ВКС) бе образувано Тълкувателно дело № 4/2019 г.  за приемане на тълкувателно решение от Общото събрание на Гражданската колегия (ОСГК) на ВКС по въпроса: „При извършен строеж от съпрузи по време на брака им, без учредено право на строеж, в поземлен имот, съсобствен между единия съпруг и трето лице, придобива ли се в режим на съпружеска имуществена общност частта от построеното, съответстваща на правата на съпруга от съсобствеността върху терена?

Тълкувателното дело е образувано, след като с определение по гр. дело № 1507/2018 г. състав на Второ гражданско отделение на ВКС, на основание чл. 292 от ГПК, е спрял производството по делото и е предложил на ОСГК да постанови тълкувателно решение по поставения въпрос, по който е формирана противоречива практика на състави на Гражданската колегия на ВКС.

Съгласно т. 4 от Постановление на Пленума на Върховния съд № 5/1972 г. (ППВС) „включва се в съпружеската имуществена общност сградата, построена през време на брака върху земя, индивидуална собственост на единия съпруг, макар да не е било учредено право на строеж в полза на другия съпруг“.

В решението по гр. д. № 1345/2015 г. на Първо гражданско отделение на ВКС е дадено тълкуване, че разрешението в т. 4 на ППВС № 5/1972 г. намира приложение и в случаите, когато единият съпруг е бил собственик на идеална част от поземления имот, в който е построена сграда по време на брака между съпрузите. Построеното в съсобствен имот става съсобствено между собствениците на терена, като частта от него, съответстваща на правата на единия съсобственик, който е бил в брак по време на строителството, става съпружеска имуществена общност.

В друг съдебен акт, постановен от състав на Първо гражданско отделение на ВКС по гр. д. № 4951/2016 г., е прието, че за преценка дали една жилищна сграда е попаднала в съпружеската имуществена общност на страните в резултат на приращение по чл. 92 от Закона за собствеността (нормата гласи: „собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго“) е от значение да бъде установено дали сградата е построена в дворно място, което е било индивидуална собственост на единия от съпрузите или е било съсобствено между единия от съпрузите и трето лице. Така е, защото в двете хипотези изводът е различен – в първия случай съдебната практика (т. 4 от ППВС № 5/1972 г. и следваща практика) приема извода, че сградата е попаднала в съпружеската имуществена общност (че не е опровергана презумпцията за съвместен принос, установена в правилото на чл. 19, ал. 3 от Семейния кодекс от 1985 г. (отм.), във втория – че върху построеното е възникнала съсобственост на собствениците на терена.

 

Източник: www.vks.bg

ВКС образува тълкувателно дело по въпрос, свързан с режима на съпружеска имуществена общност

  С разпореждане от 01.11.2019 г. на председателя на Върховния касационен съд (ВКС) бе образувано Тълкувателно дело № 4/2019 г.  за приемане на тълкувателно решение от Общото събрание на Гражданската колегия (ОСГК) на ВКС по въпроса: „При извършен строеж от съпрузи по време на брака им, без учредено право на строеж, в поземлен имот, съсобствен между […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Ключови думи: отказ от наследство, вписване на отказ от наследство, интерес, непълнолетен, малолетен, отказ от права, чл. 130, ал. 3 СК, чл. 130, ал. 4 СК, адвокат, Пловдив.

 

Въпроси

Допустимо ли е извършването на отказ от наследство, направен от името на малолетен или непълнолетен наследник и представлява ли такъв отказ отказ от права по смисъла на чл. 130, ал. 4 СК?

Преценката за това дали отказът от наследство е в интерес на малолетния или непълнолетния наследник следва ли да се направи в производство по чл. 130, ал. 3 СК и обвързващо ли е определението на съда в това производство за районния съд по мястото на откриване на наследството, който по закон е компетентен да впише направения отказ. Може ли този съд да извършва нова преценка с оглед интересите на детето и да откаже вписването на отказа в специалната книга на съда, въпреки даденото от компетентния съд разрешение за извършвантето на отказа в производството по чл. 130, ал. 3 СК?

 

Отговори

По първия поставен въпрос се приема, че е допустимо да бъде направен отказ от наследство от името на малолетен наследник, респективно непълнолетен наследник да се откаже от наследство със съгласието на своя родител или попечител, тъй като отказът от наследство не представлява отказ от права по смисъла на чл.130, ал.4 СК.
В момента на смъртта на едно лице съгласно чл.1 ЗН се открива неговото наследство, като определен кръг лица биват призовани към наследяване. Те обаче придобиват права върху наследството само ако го приемат /чл.48 ЗН/. От момента на откриване на наследството призованите към наследяване лица разполагат с няколко правни възможности – да приемат наследството било направо, било по опис, придобивайки по този начин наследството, или да се откажат от наследството. Те придобиват от този момент правото да приемат наследството, а не права върху конкретни имущества, с оглед на което следва да се приеме, че отказът от наследство сам по себе си не представлява отказ от конкретни права върху определено имущество, а изявление, с което призованото към наследяване лице изразява воля да не приеме наследството, т.е. да не придобива права върху притежаваната от наследодателя съвкупност от права, задължения и фактически отношения, доколкото такива действително са били притежавани от наследодателя. Само ако наследството бъде прието, призованите към наследяване лица придобиват от момента на неговото откриване права върху конкретните имущества, включени в наследството, като поемат и съответните задължения на наследодателя. Ако в наследството няма конкретни имущества, тъй като към момента на смъртта си наследодателят не е притежавал такива, но същото е обременено със задължения, не може да се приеме, че с факта на приемане на наследството се придобиват права. В подобна хипотеза с приемане на наследството недееспособният /малолетно или непълнолетно лице/ не придобива права, а поема само задължения, което определено не е в негов интерес.
И доколкото отказът от наследство не представлява изявление за отказ от конкретни права, а отказ от предоставена от закона възможност за придобиване на такива, по отношение на него разпоредбата на чл.130, ал.4 СК не намира приложение. Още повече тази разпоредба не следва да се тълкува разширително.
По втория поставен въпрос се приема, че не съществува пречка по реда на чл.130, ал.3 СК съдът по настоящия адрес на детето да извърши преценка дали отказът от наследство е в негов интерес, макар отказът от наследство да не представлява действие по разпореждане с конкретно имущество. Съображенията за това са свързани с необходимостта интересите на детето да бъдат охранени чрез извършване на преценка от независим правораздавателен орган, тъй като малолетното дете не извършва действието лично, а чрез законния си представител. В производството по чл.130, ал.3 СК съдът следва да съпостави стойността на активите на наследството, ако има такива, със стойността на задълженията на наследодателя, каквато преценка призованият към наследяване извършва лично, ако е пълнолетен и дееспособен, преди да вземе решение дали да приеме наследството, да го приеме ли по опис или да се откаже от него. Тъй като извършваната от съда по реда на чл.130, ал.3 СК преценка е с цел охраняване интересите на детето, няма пречка разпоредбата на чл.130, ал.3 СК да бъде тълкувана разширително.

 

Вж. Опр. № 180 от 30.10.2019 г. на ВКС

Отказ от наследство от непълнолетен или малолетен – Адвокат от Пловдив

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Ключови думи: отказ от наследство, вписване на отказ от наследство, интерес, непълнолетен, малолетен, отказ от права, чл. 130, ал. 3 СК, чл. 130, ал. 4 СК, адвокат, Пловдив.   Въпроси Допустимо ли е извършването на отказ от наследство, […]

 

С разпореждане от 31.10.2019 г. на председателя на Върховния касационен съд (ВКС) бе образувано Тълкувателно дело № 5/2019 г. за приемане от Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии (ОСГТК) на ВКС на тълкувателно решение по въпроса: „При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, от кога тече шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД – от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост?

Нормата на чл. 147, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) гласи, че поръчителят остава задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на шест месеца.

Тълкувателното дело е образувано, след като с определение от търг. дело № 2625/2018 г. на ВКС състав на Второ търговско отделение на основание чл. 292 от ГПК е спрял производството по делото и е предложил на ОСГТК да постанови тълкувателно решение по поставения въпрос, по който е констатирана противоречива практика на ВКС.

В една част от постановените по реда на чл. 290 от ГПК съдебни актове е застъпено становището, че шестмесечният срок тече от датата на падежа на всяка вноска и ако кредиторът бездейства и не предяви иск срещу главния длъжник в рамките на този срок, с изтичането му се прекратява задължението на поръчителя за плащане на тази вноска, т. е. преклудира се отговорността му за съответната част от главното задължение. Мотивирано е, че не е необходимо целият дълг да е станал изискуем, за да започне да тече шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД по отношение на вноски, чиито падежи вече са настъпили. Ако кредиторът не се грижи за интересите си и бездейства – нито води иск срещу главния длъжник за вноските с вече настъпили падежи, нито обявява на последния предсрочна изискуемост на вноските с ненастъпили падежи, шестмесечният срок тече за всяка отделна вноска от съответната дата на настъпване на падежа ú. Ако кредиторът не завежда иск срещу главния длъжник, но обяви на последния предсрочната изискуемост, шестмесечният срок ще тече от датата на достигане на това волеизявление до длъжника, но само по отношение на вноските с ненастъпили падежи към тази дата. По отношение на вноските с настъпили падежи към същата дата срокът тече от съответната дата на падежа на всяка една от тях.

В друго решение на състав на ВКС е дадено противно разрешение. Прието е, че с разпоредбата на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД „законът регламентира прекратяване на поръчителството поради бездействие на кредитора по договора след падежа на главното задължение, но не с падежа на отделни анюитетни вноски“. В друга група решения ВКС приема, че шестмесечният срок тече от момента на настъпване на предсрочната изискуемост на дълга, като за разлика от първата група решения не се прави разграничение относно вноските с настъпил и ненастъпил падеж към момента на обявяване на предсрочната изискуемост при наличие на вече падежирани вноски към настъпване на предсрочната изискуемост, явяващи се основание за обявяването ú.

 

По-подробно за противоречието в съдебната практика:

Поставеният в изложението правен въпрос, при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, от кога тече шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД – от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, вкл. в хипотеза на предсрочна изискуемост, е включен в предмета на делото и е обусловил изхода му. Същевременно, настоящият състав на ВКС констатира, че по този въпрос е формирана противоречива практика на ВКС по чл. 290 ГПК. В една част от постановените по реда на чл. 290 от ГПК съдебни актове – 4 решение № 83 от 26.05.2017г. по т. д. № 50394/2016 г. на ІV г. о. на ВКС и решение № 44 от 05.06.2017г. по гр. д. № 60073/2016 г. на ІІІ г. о. на ВКС, е застъпено становището, че шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД тече от датата на падежа на всяка вноска и ако кредиторът бездейства и не предяви иск срещу главния длъжник в рамките на този срок, с изтичането му се прекратява задължението на поръчителя за плащане на тази вноска т.е. преклудира се отговорността му за съответната част от главното задължение. Мотивирано е, че не е необходимо целият дълг да е станал изискуем, за да започне да тече шестмесечният преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД по отношение на вноски, чиито падежи вече са настъпили. Ако кредиторът не се грижи за интересите си и бездейства – нито води иск срещу главния длъжник за вноските с вече настъпили падежи, нито обявява на последния предсрочна изискуемост на вноските с ненастъпили падежи, шестмесечният преклузивен срок по 147, ал. 1 ЗЗД тече за всяка отделна вноска от съответната дата на настъпване на падежа ѝ. Ако кредиторът не завежда иск срещу главния длъжник, но обяви на последния предсрочната изискуемост, шестмесечният преклузивен срок по 147, ал. 1 ЗЗД ще тече от датата на достигане на това волеизявление до длъжника, но само по отношение на вноските с ненастъпили падежи към тази дата. По отношение на вноските с настъпили падежи към същата дата срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД тече от съответната дата на падежа на всяка една от тях. Противното разрешение е дадено в решение № 345 от 12.11.2012 г. по гр. д. № 481/2012 г. на III г.о. на ВКС, в което по въпроса, от кой момент тече 6- месечният срок по чл. 147, ал.1 ЗЗД, е прието, че с разпоредбата на чл. 147, ал.1 ЗЗД „законът регламентира прекратяване на поръчителството, поради бездействие на кредитора по договора след падежа на главното задължение, но не с падежа на отделни анюитетни вноски”. В решение № 58 от 15.04.2009 г. по т. д. № 584/2008 г. на II т. о., решение № 130 от 27.10.2009 г. по т. д. № 139/2009 г. на I т. о., решение № 23 от 24.03.2015 г. по т. д. № 1717/2013 г. на I т. о. и решение № 40 от 17.06.2015 г. по т. д. № 601/2014 г. на I т. о., ВКС приема, че шестмесечният срок по 147, ал. 1 ЗЗД тече от момента на настъпване на предсрочната изискуемост на дълга като за разлика от първата група решения не се прави разграничение относно вноските с настъпил и ненастъпил падеж към момента на обявяване на предсрочната изискуемост, при наличие на вече падежирани вноски към настъпване на предсрочната изискуемост, явяващи се основание за обявяването й. Противоречивото разрешаване в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК на въпроса, при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, от кога тече шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД – от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, вкл. в хипотеза на предсрочна изискуемост, е основание по чл. 292 ГПК да се предложи на Общото събрание на Гражданската колегия и Търговската колегия на ВКС да постанови тълкувателно решение по него.

 

Източник: www.vks.bg

 

ВКС образува тълкувателно дело по въпрос по приложението на чл. 147, ал. 1 ЗЗД

  С разпореждане от 31.10.2019 г. на председателя на Върховния касационен съд (ВКС) бе образувано Тълкувателно дело № 5/2019 г. за приемане от Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии (ОСГТК) на ВКС на тълкувателно решение по въпроса: „При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, от кога тече шестмесечният срок […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Закон за собствеността

Чл. 92. Собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго.

 

Въпрос

За приложението на презумпцията на чл. 92 ЗС и за необходимостта да бъде тълкувана волята на страните когато се прехвърля собствеността върху застроен поземлен имот, но намиращите се в него сгради не са изрично посочени в прехвърлителния акт.

 

Отговор

В практиката на Върховния касационен съд по решение № 120 от 22.10.2014г. по гр.д. № 2928/2014г. на ІІ г.о. се приема, че при прехвърляне на земята купувачът придобива и подобренията и сградите върху нея, щом същите не са изключени изрично като предмет на сделката; запазването на собствеността върху сградата, отделно от земята, трябва да бъде изрично уговорено в нотариалния акт, за да се смята оборена презумпцията по чл. 92 ЗС. В Решение № 37 от 04.04.2017г. по гр.д. № 3180/2016г. на І г.о. се изхожда от същото принципно разбиране, но същевременно се прави уговорката, че във всички случаи действителната воля на страните следва да се извлича чрез тълкуване както на нотариалния акт, така и на изявленията и поведението на страните при сключване на договора, на фактите около сключването на договора, на други сделки между страните или с трети лица. В същия смисъл са Решение № 370 от 06.07.2009г. по гр. д. № 994/2008г. на I г.о., Решение № 292 от 8.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 931/2009 г., I г.о.
В обобщение според съдебната практика, щом постройките не са изрично изключени при прехвърляне собствеността на дворното място, по силата на правилото на чл. 92 ЗС се счита, че те също са прехвърлени, освен ако не е доказано друго.

 

Вж. Р. № 125/29.10.2019г. на ВКС

За приложението на чл. 92 ЗС, когато се прехвърля собственост върху поземлен имот – Адвокат от Пловдив

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Закон за собствеността Чл. 92. Собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго.   Въпрос За приложението на презумпцията на чл. 92 ЗС и за необходимостта да бъде тълкувана волята […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Закон за собствеността

Чл. 34. Всеки съсобственик може, въпреки противна уговорка, да иска делба на общата вещ, освен ако законът разпорежда друго, или ако това е несъвместимо с естеството и предназначението на вещта.
Разпоредбите за делба на наследство важат съответно и за делба на съсобствен имот.
Искът за делба не се погасява с давност.

Закон за наследството

Чл. 69. (1) Наследникът може да поиска винаги делба, макар да има противно разпореждане от наследодателя.
(2) Всеки наследник може да иска своя дял в натура, доколкото това е възможно. Неравенството на дяловете се изравнява с пари. Имотите, които не могат да се поделят удобно, се изнасят на публична продан.
(3) Наследникът – земеделец-стопанин, който живее във или близо до населеното място, където се намират наследствените непокрити недвижими имоти, за да допълни притежаваната от него земя до размер на средния тип частно трудово земеделско стопанство, може да изкупи от останалите сънаследници, които не живеят в същото населено място или близо до него или пък не се занимават със земеделие, падналите им се в дял непокрити недвижими имоти.

 

Въпроси

  1. Абсолютна или относителна е недействителността по чл. 76 ЗН и може ли на нея да се позоват не само в делбеното, но и в други производства, както и трети лица, а не само сънаследниците под формата на правоизключващо възражение.
  2. Легитимирани ли са да се позовават на чл. 76 ЗН съделителите по висящ делбен процес, които са прехвърлили собствената си наследствена идеална част на лице, непритежаващо права в наследството.
  3. Завещание на селскостопански имоти, извършено след тяхното включване в ТКЗС или други образувания въз основа на тях селскостопански организации, собствеността върху която се възстановява има ли действие за тези имоти, ако наследството на завещателя е било открито преди обявяване противоконституционността на разпоредбата на чл. 90а ЗН относно тези завещания ­ ДВ, бр. 21/1996 г.
  4. Допустима ли е конкуренция между бившите съпрузи на неподеляемо жилище, съпружеска имуществена общност, когато на всеки от тях е възложено упражняването на родителки права върху родените от брака непълнолетни деца ­ чл. 288, ал. 2 ГПК.
  5. Към кой момент се преценява непълнолетието на родените от брака деца при делба на неподеляемо жилище между бившите съпрузи като предпоставка за възлагането му- към предявяване на искането или към поставянето на имота в дял.
  6. Допустимо ли е приложението на чл. 288, ал. 2 ГПК, когато родените от брака деца са пълнолетни, но на единия съпруг е възложено настойничество или попечителство върху тях поради поставянето им под пълно или ограничено запрещение.
  7. При какви нови условия се извършва възлагане на неподеляем жилищен имот по чл. 288, ал. 3 ГПК и по какъв ред при конкуренция за възлагането му се определя приоритета на предложилия най-висока цена между конкуриращите се съделители. В какво съотношение се намира възлагането по чл. 288, ал. 3 с това по чл. 288, ал. 2 ГПК.
  8. Намира ли приложение чл. 288, ал. 3 ГПК при комбинирана съсобственост на неподеляемото жилище, която е възникнала не само по наследяване, но и по друг способ ­ например сделка за част от имота и съделителят има двойно качество на наследник и приобретател по такава сделка.
  9. Към кой момент се прави преценката за наличие на предпоставките по чл. 288, ал. 3 ГПК когато неподеляемият делбен имот е предмет на две или повече наследства, открити в различно време.
  10. При обезсилване по право на възлагането на неподеляем жилищен имот при неплащане в срок на уравнението може ли да се прави възражения за извинителни причини за неспазване на срока и може ли съдът, преди изнасяне на имота на публична продан въз основа на възражение, подкрепено от доказателства, да направи преценка, че срокът за плащане е спазен и възлагането не е обезсилено.
  11. Необходим ли е изричен диспозитив в решението, с което да се констатира обезсилването на възлагането на неподеляемото жилище и този диспозитив как следва да се постанови- в самостоятелно решение или заедно с решението по чл. 288, ал. 7 ГПК.
  12. Кога следва да бъде направена новата възлагателна претенция по чл. 288, ал. 7 ГПК за да се приеме, че е спазен срока за своевременното и предявяване ­ по чл. 288, ал. 5 ГПК или след обезсилване на възлагането по чл. 288, ал. 7 ГПК, както и по каква оценка ще се извърши изкупуването на имота ­ определената при първоначалното възлагане или по тази след обезсилването му.
  13. Ако след заплащане на уравнението, възложеният имот е прехвърлен на трето лице, отмяната на решението за неговото възлагане по чл. 231 ГПК може ли да се отрази на правото на собственост на приобретателя по сделката и при какви условия.

 

Отговори

1. Разпоредбата на чл. 76 ЗН установява правилото, че актовете на разпореждане на сънаследник с отделни наследствени предмети са недействителни, ако тези предмети не се паднат в негов дял при делбата.

Трайната съдебна практика, установена с Т. р. 72/1985 г. ОСГК, ВС приема че актовете на разпореждане на сънаследник с отделна сънаследствена вещ (предмет, имот) или с идеална част от такава са абсолютно недействителни, нищожни, въпреки че тази нищожност на актовете на разпореждане отпада с обратно действие от момента на извършването им, доколкото при делбата вещта се падне в дял на разпоредилия се съделител. Като изключения на това разбиране са хипотезите: 1) ако наследството съставлява и се изчерпва само с една вещ (предмет, имот), то актът на разпореждане с идеалната част, съответстваща на наследствения дял, съставлява акт на разпореждане с наследството ­ чл. 212 ЗЗД или 2) ако всички сънаследници са се разпоредили с наследствените си части от вещта, или разпореждането е извършено помежду им.

Увеличеният обем на сделките със сънаследствени имоти в резултат на извършената реституция, освободения граждански оборот с недвижими имоти, законодателно променената философия и критерии за възлагане на неподеляемите жилищни имоти, като способ за ликвидиране на съсобствеността по съдебен ред, наред с дадените инцидентни съдебни решения относно характера и вида на недействителността по чл. 76 ЗН, различни от възприетите разрешения на цитираната практика, налагат преосмисляне на разбирането за вида недействителност по чл. 76 ЗН, както и за кръга на засегнатите, така и на кръга защитени лица и последиците от прилагането на нормата.

Вещното право на собственост е абсолютно право и предполага възможността на титуляра му да извършва разпореждания в полза на трети лица, доколкото същите не противоречат на закона и морала. Наследникът-собственик може да се разпорежда в полза на всяко трето лице с цялото наследство без ограничения. Наследникът ­ съсобственик също може да извършва разпореждане с това имущество, но при ограниченията на общия закон ­ чл. 33, ал. 2 ЗС, както и с по-тежката санкция на чл. 76 ЗН.

Недействителността се използува за родово дефиниране на онези сделки, които не пораждат или не могат да породят своето правно действие поради неспазване на определени законови изисквания ­ т.е. сделки с недостатъци ­ чл. 26 и чл. 27 ЗЗД.

Нищожните сделки са недействителни сделки. При нищожната сделка не възникват онези правни последици, които страните целят със сключването им. Тази недействителност е винаги начална (ab initio)и не може да се заздрави като всеки може да се позове на нищожността на сделката.

Т. р. 72/1985 ОСГК ВС приема, че недействителността по чл. 76 ЗН е абсолютна недействителност, нищожност. Тази недействителност е специална по отношение на общата норма на чл. 26 ЗЗД, но е приравнена по последици на нея. Правнологичното противоречие на Т. р. 72/1985 г. е заложено в становището, че актът на разпореждане със сънаследствена вещ (изцяло или отчасти) макар и абсолютно недействителен, нищожен, във възприетите хипотези (изключения) винаги е действителен, а при установеното от закона условие може да се санира и се зачете неговото обратно действие.

Стриктното тълкуване на нормата на чл. 76 ЗН, визираща условие за заличаване последиците на недействителността ­ „ако при делбата вещта се падне в дял на разпоредилия се сънаследник“, налага извода, че възприетата теза за абсолютната недействителност не може да се приеме безусловно. Сключената разпоредителна сделка от сънаследника с лични имуществени прехвърлими права, която може да бъде заздравена, не може да се приравнява по последици на нищожните сделките, при които липсва възможност за саниране. Отреденото място на чл. 76 в закон, регулиращ наследствените правоотношения (ЗН), сочи, че последиците на нормата имат ограничен обхват и намират приложение само за сделките на разпореждане със сънаследствено имущество. Тази недействителност, като санкция за несъобразено с нормата на закона поведение при сключване на разпоредителната сделка, брани правата и на ограничен кръг лица- сънаследниците ­ по арг. на чл. 69, ал. 2 ЗН, и в този смисъл е особен вид недействителност. След като актът на разпореждане със сънаследствено имущество може да се заздрави и се заличат последиците на недействителността, то тази недействителност предполага ограничено във времето състояние на сделката в отношенията между сънаследниците. Разпоредителната сделка извършена в нарушение на чл. 76 ЗН не нарушава императивно правило, установено в защита на публичния ред и добрите нрави, а накърнява отношенията между ограничен кръг лица ­ сънаследници и приобретател по сделката. Тази недействителност има ограничен обхват, няма действие по отношение на всички, затова на нея не могат да се позовават лица, които не са страни по сделката или сънаследници.

В хипотезите на висящата недействителност разпоредителната сделка е недействителна като несъобразена с определени изисквания на закона, но може да породи желаното правно действие при осъществяване на даден допълнителен юридически факт. С Т. р. 72/1985 г. се приема, с оглед възможността за валидиране на акта на разпореждане на сънаследника, че недействителността по чл. 76 ЗН по последици е аналогична на висящата недействителност, но я определя като абсолютна недействителност, нищожност ­ т.е. начална и по отношение на всички. Тезата на възприетото разрешение търпи критика. Предвиденото в самия закон условие за валидиране на акта на разпореждане „ако при делбата разпоредения предмет не се падне в дял на съделителя-прехвърлител“, няма характеристиката на юридически факт (conditio iuris) като срок, допълнително волеизявление и др. Сбъдването на условието по чл. 76 ЗН е свързано с упражняването и реализирането на потестативното право на делба. Възможността всеки, извън делбения процес или иск за собственост, да се позове на тази недействителност преди извършване на делбата, логически противоречи на защитната функция на нормата, охраняваща интересите на сънаследниците по отношение на общите-сънаследствени вещи, режима на тяхното разпореждане и запазването им в сънаследствената делбена маса.

Относителната недействителност предполага действителна правна сделка, която поражда желаните и целени правни последици, но по силата на закона тази сделка няма действие спрямо едно или няколко лица. Правото да се иска прогласяване на недействителността на конкретен акт на разпореждане е дадено именно на лицата, които са защитени от нормата на закона т.е. лицата с конкретен материален интерес. За тези лица недействителността на сделката е една възможност, едно право, упражняването на което зависи само от тях. Последиците на относителната недействителност са ограничени спрямо определени лица и по отношение на определени имущества, тя няма действие по отношение на всички и може да бъде заздравена.

Систематичното място на чл. 76 ЗН и граматичното тълкуване на нормата сочат, че основната Й защитна функция касае определен кръг лица при определени условия- само сънаследниците в спора относно ликвидиране съсобствеността, породена при наследяване. Актът на разпореждане на сънаследник, изцяло или отчасти, с отделна сънаследствена вещ следва да се приеме като относително недействителен по право. Разпоредителната сделка е действителна, валидно обвързва страните по нея, поражда желаните и целени от тях правни последици и има действие спрямо третите лица. Актът на разпореждане със сънаследствена вещ, изцяло или отчасти, е непротивопоставим по отношение на останалите сънаследници, доколкото с разпоредената вещ не се изчерпва наследството и не се касае до хипотеза на разпореждане по чл. 212 ЗЗД, или е налице хипотеза на извършени разпореждания от всички сънаследници със сънаследствения им дял, или разпореждането е между тях.

В съдебния исков процес за ликвидиране съсобствеността, възникнала по наследяване или при иск за собственост относно нейното съществуване, сделката може да се обяви за недействителна по чл. 76 ЗН по искане на сънаследника, който не желае в делбата да участвува приобретателя по нея. Правото на сънаследника да иска прогласяване на относителната недействителност по чл. 76 ЗН може да се упражни само в първата фаза на делбения процес-по арг. на чл. 279 ГПК, под формата на инцидентен установителен иск или правоизключващо възражение. Спорът по чл. 76 ЗН се явява преюдициален и обуславящ спора за собственост и в делбения процес, тъй като с решението по чл. 282, ал. 1 ГПК следва със силата на пресъдено нещо да се разреши спора за страните ­ съделители, титуляри (съпритежатели) на правото на собственост.

Разпоредбата на чл. 75, ал. 2 ЗН установява, че ако делбата е извършена без участието на някой от сънаследниците, тя е нищожна. Изразът „без участието на някой от сънаследниците“ се тълкува в широкия смисъл, че при всички хипотези на извършване на делба без участието на лице, от кръга на титулярите на правото на собственост, делбата е нищожна. За да се извърши делбата между действителните съсобственици, ако е заявен искът по чл. 76 ЗН, като главна надлежна страна в процеса следва да участвува сънаследника ­ прехвърлител. Приобретателят по сделката, също има качеството на главна страна (ответник (и необходим другар по иска за прогласяване на относителната недействителност. Сънаследниците, упражнили иска си по чл. 76 ЗН, целят по отношение на тях да бъде прогласена недействителността на акта на разпореждане със сънаследствената вещ и връщането на същата в делбената маса. Между страните по сделката, актът на разпореждане е валиден, но не прехвърля права, ако искът по чл. 76 ЗН се уважи. Последиците на акта на разпореждане не се зачитат в отношенията на сънаследниците, поради което не приобретателя, а разпоредилият се с вещта или части от нея сънаследник, е носител на правото на собственост на сънаследствената вещ и делбата следва да се извърши с неговото участие. Ако във втората фаза, при извършване на делбата, разпоредената сънаследствена вещ не се падне нему в дял, то ще следва, че в отношенията между прехвърлител и приобретател актът на разпореждане макар и действителен, не може да прехвърли права. Прехвърлителят­сънаследник отговаря спрямо приобретателя по реда на чл. 189 и сл. ЗЗД.

Недействителността по чл. 76 ЗН не е абсолютна недействителност, нищожност за извършен от сънаследник, несъобразен със закона, акт на разпореждане със сънаследствената вещ, а признато право за защита срещу едно валидно разпореждане, дадено в полза на определен кръг правни субекти да поискат незачитане на последиците му при ликвидиране съсобствеността върху сънаследствени имущества. Възприетото становище, че уредената от закона недействителност на чл. 76 ЗН е относителна недействителност по право, налага да бъдат обявени за загубили сила т. 1, т. 2 ­ предложение последно и т. 4 на Т. р. 72/1985 на ОСГК на ВС.

2. Защитната функция на нормата на чл. 76 ЗН е установена в полза на сънаследника, който не е извършил разпореждането и който желае в делбата да участвуват само сънаследниците. Онзи от сънаследниците, който се е разпоредил изцяло или отчасти със сънаследствена вещ е легитимиран да отговаря по иска за прогласяване на недействителността и понесе санкциите на закона, доколкото някой от останалите сънаследници упражни правото си по чл. 76 ЗН. При извършване на разпореждането той е изразил воля, която валидно го обвързва с другата страна по сделката, а при прогласяване на недействителността отговаря по чл. 189 и сл. ЗЗД. Разпоредилият се, изцяло или отчасти със сънаследствена вещ сънаследник, няма правото по чл. 76 ЗН. В отношенията между страните по сделката, същата е валидна и поражда действие от момента на сключването й. Признаване правото да се иска прогласяване недействителността на сделката по чл. 76 ЗН в полза на разпоредилия се сънаследник, би съставлявало злоупотреба с права.

3. С частните завещателни разпореждания ­ чл. 16, ал. 2 ЗН, наследодателят се разпорежда с определено, точно индивидуализираноимущество в полза на друго лице за времето след смъртта си и му придава качеството на заветник. По силата на завета лицето ­ бенефициер става собственик на конкретното имущество след смъртта на завещателя, тъй като заветът има пряк транслативен ефект, но само и доколкото завещаната вещ се намира в патримониума на завещателя ­ по арг. на чл. 19, ал. 1 ЗН. След като основанието да се зачете частното завещателно разпореждане е наличието на вещта в патримониума на завещателя към момента на откриване на наследството, то ако към този момент няма завършена административна процедура по възстановяване собствеността на конкретен земеделски имот с решение на Общинската служба по земеделие и гори (ПК), заветът е недействителен по общите правила на ЗН. Реституираните по ЗСПЗЗ земеделски земи съставляват новооткрито наследство според законовата дефиниция на чл. 91а ЗН и като имущество се приобщават към имуществото на наследодателя след неговата смърт. Заветникът не е наследник, а кредитор на наследството и няма качеството на правоимащо лице по см. на чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ. Подчинени на общия режим за действителност на завета, частните завещателни разпореждания и претендираните права на заветниците не попадат в приложното поле на чл. 90а ЗН.

Съгласно разпоредбата на чл. 16, ал. 1 ЗН, завещателното разпореждане, по силата на което завещателят се разпорежда посмъртно в полза на едно лице с цялото си имущество, съставлява основание за универсално правоприемство, установено по силата на закона. Т. е. от момента на откриване на наследството, лицето което е назначено (посочено) за наследник по силата на универсалното завещателно разпореждане, придобива и става титуляр на целия комплекс или идеална част от него наследими, прехвърлими имуществени права на завещателя-наследодател, респ. и на задълженията му.

Разпоредбата на чл. 90а ЗН, приет с изменението на ЗН (ДВ, бр. 60/1992 г.) установява, че завещание или продажба на наследство, съставено и извършена след одържавяването или включването в трудовокооперативни земеделски стопанства или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации на имоти, собствеността върху които се възстановява по ЗСПЗЗ, няма действие за тези имоти.

Законодателят придава правна релевантност на факта време на съставяне на завещанието, като се ръководи от предполагаемата липса на воля на завещателя да се разпореди безвъзмездно за след смъртта си с отнетите му имоти. Като логична последица на предполагаемата липса на воля е установено, че 1) доколкото завещанието е съставено след внасянето на земите в ТКЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации и 2) при смърт на завещателя (правоимащо лице) преди тяхното възстановяване с Решение на Общинската служба по земеделие и гори (ПК) по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ и чл. 27 ППЗСПЗЗ, направеното завещание няма действие за имуществата, които към момента на смъртта му не му принадлежат.

Противоконституционността на чл. 90а ЗН произтича от противоречието му с чл. 17, ал. 1 от Конституцията, защитаващ правото на собственост и наследяване на гражданите на Република България. Собствениците на земеделски земи никога не са губили в цялост правото на собственост ­ по арг. на чл. 71 ЗН (отм.). По силата на реституционния закон (ЗСПЗЗ) правото на собственост не се придобива, а се възстановява в пълноценния му вид. Противоконституционността на чл. 90а ЗН е прогласена с Решение № 4 на КС на Република България от 27.02.1996 г., обнародвано с ДВ, бр. 21 от 12.03.1996 г. и влязло в сила на 16.03.1996 г. Правните последици на прогласената противоконституционност на даден закон са уредени с разпоредбата на чл. 151, ал. 2 и 3 на Конституцията на Република България в смисъл, че противоречащата на основния закон правна норма се обезсилва. На предвиденото действие на решенията на Конституционния съд ex tunc ­ за в бъдеще, се базира становището, че по отношение на заварените висящи спорни правоотношения за открити наследства до 16.03.1996 г. норма на чл. 90а ЗН намира приложение във всички хипотези.

В съдебната практика има и второ становище, с което се приема, че ако съденият спор за зачитане правата по завещание на земеделски земи, чиято собственост се възстановява по ЗСПЗЗ, но е съставено след одържавяването и включването им в ТКЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации, не е приключил с влязло в сила решение към датата на влизане в сила на Решение № 4/1996 на КС на Република България, разпоредбата на чл. 90а ЗН не следва да намери приложение, като се зачете действието на обявената противоконституционност на закона.

Общото събрание на ГК на ВКС счита за правилно второто становище. С влизане в сила на ЗСПЗЗ (ДВ, бр. 17/1991 г.) се създаде нормативната база и обективните предпоставки за възстановяване правото на собственост на земеделските имоти в самостоятелно индивидуализирани обекти. От момента на приемането на чл. 90а ЗН със ЗИДЗН (ДВ, бр. 60/1992 г.) разпоредбата е в обективно противоречие с основни принципи на Конституцията на РБ, с правото на гражданите да наследяват и притежават имота на своите праводатели. От момента на влизане в сила на решението за обезсилване на противоконституционния закон ­ чл. 90а ЗН, той не може да се прилага към онези спорове, които съществуват, но не са заявени пред съда или ще възникнат в бъдеще. Принципът на равенство на гражданите пред закона предпоставя необходимостта от зачитане правата им по завещание, ако съдебният спор е висящ към датата на влизане в сила на решението на Конституционния съд. Гражданският съд, като общ правоприлагащ орган, е задължен да съобрази решението си с правните последици на конституционното решение. Възприетото становище налага ограничаване приложното поле на обявената за противоконституционна норма на чл. 90а ЗН, в рамките на приключилите с влязло в сила решение съдебни спорове до датата на влизане в сила на решението на Конституционния съд ­ 16.03.1996 г. Съдебните решения по висящите граждански производства към и след тази дата следва да бъдат подчинени на общото правило в полза на наследяващия ­ in favorem testamenti и обявената противо-констаитуционност на чл. 90а ЗН, като действието на универсалните (общи) завещателни разпореждания, доколкото същите са валидни и отговарят на изискванията на закона, се зачита.

4. С изменената редакция на чл. 288, ал. 2 ГПК (ДВ, бр. 64/1999 г.) са уредени две хипотези за възлагане в дял на неподеляемо жилище, придобито в режим на съпружеска имуществена общност ­ когато съсобствеността възниква поради смърт на единия съпруг или при развод на страните.

С чл. 288, ал. 2 ГПК законодателят урежда възможността един от бившите съпрузи да получи възлагане и изкупи съсобствения жилищен недвижим имот във втората фаза на делбата ако 1) жилището е било съпружеска имуществена общност, прекратена поради развод; 2) на претендиращия възлагане съпруг е предоставено упражняването на родителските права по отношение на децата от брака и 3) същият не притежава друго жилище. Условията на закона са изброени изчерпателно и се изисква кумулативното им наличие.

Ако при прекратяването на брака поради развод, брачният съд е предоставил упражняването на родителски права на всеки от родителите, при две или повече родени от брака деца, и всеки един от бившите съпрузи има заявена възлагателна претенция и не притежава друг жилищен имот, следва че и двамата бивши съпрузи отговарят на условията на закона. В действащата хипотеза на чл. 288, ал. 2 ГПК съдът не разполага с компетентността за преценка и избор на кого от претендиращите съделители да възложи имота, поради липса на законова основа за това. Нормата на чл. 288, ал. 2 ГПК въвежда изключение от общия принцип заложен в чл. 288, ал. 1 ГПК, явяващо се привилегия в защита интересите на ненавършилите пълнолетие деца. Новата редакция на чл. 288, ал. 2 ГПК не възпроизвежда отменената норма на чл. 288, ал. 3 ГПК (до ДВ, бр. 124/1997 г.), уреждаща възможността за възлагане на неподеляем жилищен имот от съда с оглед критерия „най-голяма жилищна нужда“. С разясненията на Т. р. 67/1985 г. ОСГК ВС преценката на този релативно формулиран законов критерий бе предоставена на съда по извършване на делбата. Действуващият чл. 288, ал. 2 ГПК (ДВ, бр. 64/1999 г.) не допуска каквато и да е преценка извън законовите изисквания като основание за предпочитание на единия съпруг. Ако и двамата бивши съпрузи отговарят на условията на закона, то претенцията на нито един от тях не може да бъде уважена поради липса на законова база за преценка на конкуриращите основания. Делбата следва да се извърши чрез изнасяне имота на публична продан.

5. В делбения процес всяка страна­съсобственик реализира своето потестативно субективно право за ликвидирането на една спорна съсобственост и превръщането й в индивидуална собственост. Във втората фаза на делбата, всеки съсобственик има възможността да заяви искане за възлагане по чл. 288, ал. 2 или 3 ГПК, ако делбеният имот е жилищен и неподеляем. Преценката за наличие на фактите и тяхното подвеждане под конкретна правна норма за уважаване на заявената претенция се разглежда от съда след приключване на устните състезания. Съдът взема под внимание всички онези правнорелевантни за претендираното право факти, включително и тези настъпили след предявяване на иска, но от значение за спорното право ­ чл. 188, ал. 3 ГПК.

Меродавен момент за преценка на факта на непълнолетието на родените от брака деца следва да бъде приключване устните състезания в първата инстанция. Първоинстанционният съд е този, който постановява съдебния акт по извършване на делбата и в рамките на правомощията му по чл. 188, ал. 1 и ал. 2 ГПК прави преценка за наличие на законовите условия по чл. 288, ал. 2 ГПК. Въззивната инстанция провежда самостоятелно съдебно дирене, преценка на фактите и по основателността на претендираното право като необходим и обуславящ етап за осъществяване на контролните си функции по преценка на крайния правен резултат ­ по арг. от чл. 208 ГПК. След като въззивната инстанция следва да преценява материалноправната законосъобразност на акта на първата инстанция за наличие на правнорелевантните факти към приключване на устните състезания, именно към този момент следва роденото от брака на страните дете да е непълнолетно ­ т.е. да не е навършило 18 годишна възраст. Разпоредбата на чл. 188, ал. 3 ГПК, задължаваща инстанцията по същество да цени и настъпилите след предявяване на иска факти, не може да намери приложение по отношение факта на настъпване на пълнолетието на роденото от брака дете във въззивната инстанция, тъй като при тази хипотеза се касае до обективно настъпващ, предварително известен за страните факт от категорията на юридическите събития, а не до волево действие на страните или трети лица.

6. Поставянето под запрещение е акт на съда, с който се ограничава или отнема по установен ред и въз основа на установени от закона основания дееспособността на едно физическо лице, при трайно душевно заболяване, което препятствува лицето само да се грижи за себе си и своите работи.

С разпоредбата на чл. 5, ал. 1 и 2 ЗЛС пълнолетните лица, които поради слабоумие или душевна болест не могат да се грижат за своите работи, се поставят под пълно запрещение и стават недееспособни, а онези пълнолетни лица с такива страдания, но чието състояние не е така тежко, се поставят под ограничено запрещение. Препращащата норма на чл. 5, ал. 3 ЗЛС сочи, че по отношение на правните действия на лицата по ал. 1 се прилага чл. 3, ал. 2 ЗЛС, а за правните действия на лицата по ал. 2 се прилага чл. 4, ал. 2 на ЗЛС. Статутът на лицата, поставени под пълно и ограничено запрещение е приравнен по закон на този на малолетните и непълнолетни лица. Когато родителите имат качеството на попечител или настойник и упражняват родителските права по чл. 128, ал. 3 СК, то възможността съдът да извърши възлагането на основание чл. 288, ал. 2 ГПК в полза на съпруга, упражняващ родителки права, е допустимо и социално оправдано, с оглед и дължимата обществена защита на лицата, страдащи от тежко заболяване и в неравностойно положение.

7. Разпоредбата на чл. 288, ал. 3 ГПК сочи, че „ако неподеляемият имот е жилище, всеки от съделителите, който при откриване на наследството е живял в него и не притежава друго такова, може да поиска то да бъде поставено в негов дял, като дяловете на останалите съделители се уравнят с други имоти или с пари“.

Основно законово изискване е делбеният недвижим имот да има характер на жилище и да е неподеляем. Процесният недвижим имот следва да е служил за жилище на наследодателя и по своето предназначение да служи за задоволяване на жилищни нужди, отговаряйки на изискванията на чл. 40 ЗУТ и т. 30 от ДР на ЗУТ (ДВ, бр. 1/2002 г.), както и от същия да не могат да се обособят самостоятелни обекти на собственост при спазване изискванията на чл. 203 ЗУТ.

По отношение на съделителя с възлагателна претенция, законът поставя отрицателното условие същият да не притежава друго жилище, както и условието при откриване на наследството, сънаследникът да е живял в жилището на наследодателя.

Граматичното и логическо тълкуване на правната норма налагат извода, че изискването „при откриване на наследството“, изключва от обхвата на този способ за извършване на делбата всяка друга съсобственост освен тази, която е възникнала в резултат на наследяване, както и хипотезите, когато съделителят с възлагателна претенция, направена по реда и в срока по чл. 288, ал. 5 ГПК, няма качеството на наследник или не е живял в имота към момента на откриване на наследството.

В закона няма дефиниция на посоченото изискване „да е живял в него“ (т.е. процесното жилище). Практиката предполага трайно фактическо състояние продължително във времево отношение, установяване и пребиваване в делбения недвижим имот с цел използуването му по предназначение. Доказването на правнорелевантния факт, че претендиращият съделител е живял в имота, е свързано с установяване на различни конкретни за случая обстоятелства. То следва да е пряко и пълно като изводът на съда не може да почива на предположение въз основа на регистрацията на постоянен адрес по чл. 26, ал. 1, т. 5 във вр. с чл. 27 ЗБДС (Закон за българските документи за самоличност ­ ДВ, бр. 93/1998 г.). Постоянният адрес е този, на който българския гражданин получава официалните съобщения от органите на държавната администрация и съдебната власт, но този адрес може да не съвпада с адреса по местоживеене.

В практиката на съдилищата съществуват известни затруднения относно преценката на условието съделителят с възлагателна претенция „да не притежава друго жилище“ когато преди или по време на делбения процес, същият се е разпоредил с жилищен имот и съставлява ли това разпореждане злоупотреба с права (чл. 3 ГПК) като пречка да се извърши възлагане по чл. 288, ал. 3 ГПК. Ако съделителят отговаря на всички условия на чл. 288, ал. 3 ГПК и няма заявена друга възлагателна претенция, извършеното разпореждане е неотносимо към спора. След като законът формулира изчерпателно условията, на които следва да отговаря заявилият възлагателна претенция съделител, то при липса на искане за възлагането от другите съделители, извършеното валидно разпореждане с друг жилищен имот или части от него не е пречка за уважаване на възлагателната му претенция.

Ако има заявена възлагателна претенция и от друг сънаследник и всеки един от тях отговаря на условията за възлагане по чл. 288, ал. 3 ГПК, то извършеното разпореждане на имот или части от него от единия съделител, не може да се квалифицира като злоупотреба с права, тъй като създаденото отрицателно условие за възлагане по чл. 288, ал. 3 ГПК не влияе на преценката по създадената конкуренция. В нормата на чл. 288, ал. 3 ГПК законодателят е установил единственото основание за предпочитание ­ предложената по-висока цена за имота. Извършеното разпореждане не може да се цени като злоупотреба с права, тъй като не цели създаване на по-благоприятни условия при конкуренция по смисъла на отменената норма на чл. 288, ал. 3 ГПК (редакция до ДВ, бр. 124/1997 г.). В контекста на новата законовата уредба и недопустимост на конкуренцията на възлагателните претенции, принципно не може да има групиране на сънаследниците и възлагане в общ дял по чл. 288, ал. 3 ГПК.

Когато няколко съделители, отговарящи на изискванията на чл. 288, ал. 3 ГПК предявяват претенция за поставяне имота в дял, предпочита се онзи, който предложи по-висока цена. Нормата на чл. 288, ал. 5 ГПК определя, че при възлагане по чл. 288, ал. 2 ГПК, имотът се оценява по действителната му стойност. Идентичността на правната същност на възлагането по чл. 288, ал. 2 и по ал. 3 ГПК обосновава разширително тълкуване и приложение изискванията на ал. 5 и в двете хипотези.

Действителната пазарна цена на имота е тази стойност, която отчита не само конкретното техническо състояние на жилището (време на изграждане, материали, овехтяване и др.), но и икономическите параметри, обусловени от предлагането и търсенето на регионалния пазар на недвижими имоти. Цената се определя от съда в делбения процес с помощта на вещи лица ­ чл. 157 ГПК. Стойността на имота, по даденото след влизане в сила на решението по чл. 282, ал. 1 ГПК и надлежно приетото в хода на делбения процес експертно заключение, следва да послужи за база на съда при преценката на предложената най-висока цена.

Законодателят не е уредил конкретна процедура за определяне на приоритетното предложение. За да се гарантира равенството на страните съдът следва, аналогично на наддаването в изпълнителния процес ­ чл. 378 ГПК, да проведе в хода на съдебното следствие тайно наддаване между съделителите- претенденти. В определено за наддаването открито съдебно заседание, всеки от съделителите следва в писмена форма, в затворен плик да предостави на съда подписано лично или от пълномощник (в рамките на мандата му) предложение при минимална цена за имота, тази по експертизата. Пликовете с предложенията се отварят в присъствие на призованите страни и техните представители по закон или договор, като в протокола съдът вписва предложението на всяка от страните. Решаващият съд приема и прилага пликовете и съответните предложения. Преценката на съда за предложената най-висока цена следва да се извърши при постановяване на решението ­ чл. 186 и чл. 189 ГПК. Ако някоя от страните счита, че с проведената процедура са нарушени процесуални правила, то порокът следва да се релевира по пътя на обжалването, а не по реда на чл. 126 ГПК.

Със смъртта на едно лице се открива наследството му. Ако това лице е в брак се прекратява както брачната връзка, така и съпружеската имуществена общност, включваща придобитите възмездно, в резултат на съвместния принос, вещи и/или права върху вещи от бившите съпрузи по време на брака им. Участващият в делбата преживял съпруг на неподеляемия недвижим жилищен имот-съпружеска имуществена общност има двойното качество: на наследник и съсобственик. Наличието на предпоставките за възлагане на имота по чл. 288, ал. 2 ГПК изключват разглеждането на евентуалните претенции по чл. 288, ал. 3 ГПК. Конкуренцията на правните основания следва да се разреши според принципа, че специалният закон изключва приложението на общия. Разпоредбата на чл. 288, ал. 3 ГПК ще намери приложение доколкото не са налице условията за възлагане на основание чл. 288, ал. 2 ГПК. Съгласно чл. 9 ЗН преживелият съпруг, доколкото не е обявен за недостоен (чл. 3 ЗН), наследява наред със съответния ред на призованите към наследяване лица. В делбата на имот, съпружеска имуществена общност, той има двойно качество ­ на наследник и на съсобственик на лично основание. Законодателят е създал привилегията на чл. 288, ал. 2 ГПК само в полза преживелия съпруг-съсобственик. Ако имотът, предмет на делбения процес, е лична собственост на покойния съпруг ­ наследодател, преживелият съпруг ще се ползува само от правата си на сънаследник по чл. 288, ал. 3 ГПК.

8. Комбинирана (смесена) съсобственост е съсобственост възникнала в резултат на повече от един юридически факт ­ прекратена съпружеска имуществена общност и наследяване, сделка за част от имота и наследяване и др. Доколкото с възприетото становище по т. 7 се приема, че само възникналата в резултат на наследяване съсобственост попада под диспозицията на чл. 288, ал. 3 ГПК, то следва, че при нито една от хипотезите на смесена съсобственост съдът не може да извърши делбата на основание чл. 288, ал. 3 ГПК. Делбата следва да се извърши на основание чл. 288, ал. 1 ГПК, чрез изнасяне имота на публична продан. Вложеното от законодателя ново виждане във формулирането на нормите в чл. 288 ГПК, че пазарният ­ икономически критерий е определящ при избор на способа за извършване на делбата, цели да осигури на съсобственика, който е лишен от дял в натура, да получи най-справедливото парично възмездяване.

9. Разпоредбата на чл. 288, ал. 3 ГПК установява законовото изискване претендиращият възлагане съделител да е наследник, който е живял в имота при откриване на наследството ­ т. е. към момента на смъртта на наследодателя. Правото да иска възлагане в дял може да се реализира в делбения процес ако за претендиращия съделител ­ наследник са налице всички материалноправни предпоставки. При две и повече наследства ако всеки съделител, който има качеството на пряк наследник или по заместване, е живял в процесния недвижим имот към смъртта на наследодателя си, той формално отговаря на условието на закона. След като по отношение на всеки от претендиращите съделители са налице предпоставките за възлагане по чл. 288, ал. 3 ГПК, то за всеки един от тях е достатъчно да е живял в имота към момента на откриване на наследството, от което черпи правата си.

В случай на смърт по време на процеса, настъпила преди упражняване на правото да се иска възлагане по чл. 288, ал. 3 ГПК, то може да се упражни от неговите наследници. Граматичното тълкуване налага извода, че условието „да е живял в имота“ следва да е налице по отношение на този, който е упражнил правото, а ако са няколко и между тях има конкуренция, законът следва да се приложи съобразно разясненията по т. 7.

10. Обезсилване по право по чл. 288, ал. 7 ГПК, уредено с ЗИДГПК ­ ДВ, бр. 64/1999 г., съставлява нов фактически състав, различен по своята правна характеристика и последици от този, регламентиран с предходните редакции на разпоредбата на чл. 288, ал. 7 ГПК (до и с изменението в ДВ, бр. 124/1997 г.).

На обезсилване по право подлежат решенията по възлагане по чл. 288, ал. 2 или ал. 3 ГПК, постановени след 19.07.1999 г. ­ влизането в сила на ЗИДГПК с ДВ, бр. 64/1999 г. Само по отношение на тези възлагателни решения, законът обуславя пораждането на вещноправния им (конститутивен (ефект и превръщането на спорната съсобственост в индивидуална собственост, с изтичане на срок и плащане на парично уравнение в рамките на същия, имащи характера на отлагателно условие. Само с плащането на определеното парично уравнение с лихвите в 6-месечния срок, от датата на влизане в сила на възлагателното решение, получилият възлагане съделител става собственик на имота. Ако условието не настъпи поради неплащането в срок в резултат на бездействие на съделителя­длъжник, то не настъпва и вещноправният ефект на съдебния акт. За времето до извършване на надлежно плащане в рамките на 6-месечния срок, получилият възлагане съделител няма правата на собственик на имота и не може да извършва валидни разпоредителни сделки с него. При неплащане в срока по чл. 288, ал. 6 ГПК от процесуално-правна страна са налице условията да се прогласи настъпилото обезсилване на възлагателното решение по право и се възстанови висящността на делбения процес във втората му фаза. От материалноправна страна следва, че спорната съсобственост е запазена.

Правният режим на обезсилването на основание чл. 288, ал. 7 ГПК до последните законодателни изменения ­ ЗИДГПК, приет с ДВ, бр. 64/1999 г., регламентира обезсилването на възлагателни решения по чл. 288, ал. 2 и ал. 3 ГПК като самостоятелно исково производство. С влизане в сила на възлагателните решения по чл. 288, ал. 2 и ал. 3 ГПК настъпва вещноправният ефект на конститутивното решение. Съделителят, комуто е възложен имота става собственик с влизане в сила на възлагателното решение. Съделителят, комуто е присъдено паричното уравнение на дял е кредитор по вземането и при неизпълнение разполага с правната възможност да иска обезсилване по исков ред. Само влязлото в сила решение по конститутивния иск по чл. 288, ал. 7 ГПК (редакция до ДВ, бр. 64/1999 г.) възстановява висящността на делбения процес във втората фаза ­ по извършване на делбата.

Основанието за обезсилване на възлагателното решение по чл. 288, ал. 2 и ал. 3 ГПК по право и за възстановяване висящността на делбения процес е неплащането на определеното със същото решение парично задължение за уравнение на дял, заедно с лихвите. Задължението е парично и има за предмет плащане на определена сума. Това задължение е носимо и следва да се изпълни по местожителството на кредитора. При преценката за точното му изпълнение важат общите способи на ЗЗД (прихващане ­ чл. 103, ал. 1 ЗЗД и чл. 104 ЗЗД, доколкото компенсаторният ефект настъпва в рамките на 6-месечния срок, от влизане в сила на възлагателното решение, новация ­ чл. 107 ЗЗД, опрощаване ­ чл. 108 ЗЗД, сливане и др. погасители способи).

Ако паричното задължение за уравнение на дял не се погаси в срок, длъжникът изпада в забава, чиито неблагоприятни последици не могат да бъдат заличени по волята на страните по облигационната връзка. Дори плащането на дължимите суми след изтичане на срока по чл. 288, ал. 6 ГПК не може да заличи последиците на неизпълнението. Ако няма плащане или друго надлежно изпълнение в шестмесечния срок от влизане на възлагателното решение в сила, то се обезсилва по силата на закона, а последиците на съдебния акт се заличават с обратна сила.

Извинителните причини по чл. 81, ал. 1 ЗЗД съставляват обстоятелства, попречили на изпълнението на облигационната престация, които не могат да се вменят във вина на длъжника и могат да заличат последиците на неизпълнението. Императивно формулираната норма на чл. 288, ал. 7 ГПК изключва всяка възможност за незачитане последиците на неизпълнението в шестмесечния срок, предвид на произтичащото по закон обезсилване на възлагателното решение и отпадане с обратна сила основанието за възникване на самото парично задължение.

За да се възстанови висящността на делбения процес, съделителят-кредитор, в чиято полза е възникнало вземането по паричното уравнение на дял, следва да сезира с писмена молба съда. Съделителят-кредитор черпи правото си от отрицателния факт, че не е престирана определената сума пари, в предвидения от закона срок. Съделителят-длъжник, който възразява, че е изпълнил точно паричното си задължение, следва да докаже, съобразно правилото на чл. 127, ал. 1 ГПК, позитивните факти на плащането в срок. Тяхното доказване следва да бъде пълно и пряко. Доказването на праворелевантните факти, с които законът свързва определени последици, предполага извършването на процесуални действия от страните и съда при съблюдаване правилата на процесуалния закон. След като паричното задължение за уравнение на дял възниква въз основа на влязло в сила възлагателно решение по чл. 288, ал. 2 или ал. 3 ГПК, то за доказване факта на изпълнение на плащането, важат ограниченията на чл. 133, ал. 1 б. „г“ ГПК.

11. С обезсилването по право на възлагателното решение по чл. 288, ал. 2 или ал. 3 ГПК се възстановява висящността на делбения процес във втората му фаза ­ по извършването.

Искането за прогласяване на настъпилото обезсилване по право по чл. 288, ал. 7 ГПК е функционално свързано с искането да се извърши делбата. По своята правна същност съставлява искане за признаване на едно правоотношение ­ липсата на валидна престация на сумите, определени по възлагателното решение, като паричен еквивалент на имотен дял на съделителя без дял в натура. Обезсилването по право заличава с обратна сила възлагателното решение по чл. 288, ал. 2 или ал. 3 ГПК и предпоставя необходимостта от завършващата фаза на делбения процес и осъществяване крайната цел ­ ликвидиране на спорната съсобственост чрез постановяване на ново решение по извършване на делбата в рамките на чл. 288, ал. 7 ГПК. След като съделителят-кредитор по вземане на суми за уравнение на дял по възлагателно решение по чл. 288, ал. 2 или ал. 3 ГПК е заявил пред съда, че не му е платено в срок и иска делбения имот да се изнесе на публична продан, по своята същност искането му касае установяване на фактите на неплащане в законовия срок и приложението на правните последици на закона. Без установяването на фактите и прогласяване на установените от закона последици с изричен диспозитив, постановеното ново решение по извършване на делбата ще бъде в обективно противоречие със съществуващото редовно от формална страна възлагателно решение по чл. 288, ал. 2 или ал. 3 ГПК. Без постановен изричен диспозитив за обезсилване, в правния мир ще съществува влязло в сила решение, което се ползува със силата на пресъдено нещо, имащо действие по отношение на всички ­ арг. чл. 220 ГПК.

Изричният диспозитив може да бъде постановен без самостоятелно решение, ако имотът се изнася на публична продан, но ако се касае до хипотезите на възлагане при ново предложение за плащане веднага, то съдът следва да постанови две самостоятелни решения ­ за прогласяване на обезсилването по право и по извършване на делбата по чл. 288, ал. 7, изр. 3-то ГПК.

След постановяване на решение с което се прогласява обезсилването по право на възлагателно решение по чл. 288, ал. 2 или ал. 3 ГПК, изнасянето на делбения имот на публична продан по чл. 288, ал. 7 ГПК е основният способ за извършване на делбата. Законодателят е предвидил изключение в изр. 3-то, при хипотезата, че друг съделител, отговарящ на условията на чл. 288, ал. 3 ГПК, заплати веднага цената, по която е оценен имота при делбата. Искането за прогласяване на обезсилването по право и за ново извършване на делбата може да е отдалечено по време от датата на постановяване на обезсиленото възлагателно решение, поради което следва, че при възлагане на неподеляем жилищен имот по чл. 288, ал. 7 ГПК, делбата също следва да се извърши по действителната пазарна цена според разясненията по т. 7.

12. Искането за възлагане е самостоятелно процесуално правомощие и елемент от заявения иск за ликвидиране по съдебен ред на една спорна съсобственост на конкретна вещ. Всеки съделител има право да поиска да получи възлагане на имота, предмет на делбата, като заплати дяловете на останалите съделители след доказване съществуването на материално правните предпоставки, формулирани като безусловни изисквания на закона. Граматичното тълкуване на препращащата норма на чл. 288, ал. 7, изр. 3-то ГПК към изискванията за възлагане по чл. 288, ал. 2 и 3 ГПК налага извода, че съделителят следва да е заявил претенцията си по реда и в срока по чл. 288, ал. 5 ГПК ­ до приключване на първото по делото съдебно заседание след влизане в сила на решението по чл. 282, ал. 1 ГПК. Възлагането на делбения имот по чл. 288, ал. 7 ГПК следва да се извърши по действителната пазарна цена, а това е цената, определена към момента на извършване на делбата.

13. Ако към момента на постановяване решението по чл. 231 ГПК няма плащане на паричното задължение за уравнение на дял и няма решение по извършване на делбата по чл. 288, ал. 7, изр. 3-то ГПК, то отмяната на решението не засяга вещноправния ефект на възлагателното решение. Поради неизпълнение на задължението за парично уравнение на дял в законовия срок, конститутивният ефект на възлагателното решение не се е проявил и няма ликвидиране на спорната съсобственост. Отменителното решение възстановява процесуалната връзка и правоотношения без да засяга материалноправните отношения на съсобствеността. Делбеният процес се възобновява в неговата втора фаза между същите страни, за същото искане и съдът следва да извърши делбата съобразно закона ­ чл. 288, ал. 1­3, чл. 289 или чл. 292 ГПК.

Ако трети лица са придобили чрез разпоредителна сделка имота от съделителя, получил възлагане по чл. 288, ал. 2 или 3 ГПК, но не платил сумите за уравнение на дяловете, то следва, че тези лица са придобили чрез сделка имот от несобственик. Сделката е валидна (при липса на други опорочаващия я основания по чл. 26 и чл. 27 ЗЗД), но не е прехвърлила права, тъй като никой не може да прехвърли права, които няма. Третите лица не са придобили права, които са противопоставими на съсобствениците.

При условие, че разпоредителната сделка е извършена след като е налице точно плащане от страна на съделителя, получил възлагане и преди постановяване на отменително решение по чл. 231 ГПК, недвижимият имот ­ предмет на делбата е валидно отчужден и не може да бъде върнат в делбената маса. Възобновеното между съделителите делбено производство следва да продължи. Юридическото действие на разпореждане от страна на съделителя, получил възлагане на имота, преди отмяната на възлагателното решение, е породило вещноправните си последици. Отчужденият недвижим имот не може да бъде предмет на ново извършване на делбата, тъй като правата на третите лица са валидно придобити, а отменителното решение няма обратно действие ­ по аналогия на чл. 88, ал. 2 ЗЗД и чл. 113 ЗС. Всеки съделител, който не може да получи реален дял поради реализираната разпоредителна сделка със съсобствеността, следва да получи ново стойностно уравнение по действителната пазарна цена на дела си. Разпореждането с недвижимия имот от съделителя, получил възлагане, е валидно и позволено от закона. С плащането в срок, този съделител става собственик на имота и с разпореждането е прехвърлил права, който притежава в пълен обем. Необходимостта да се зачете извършеното разпореждане с оглед правата на третите лица, налага на решаващия съд да приеме безусловно, че имотът отново се получава в дял от извършилия разпореждането съделител. В полза на останалите съделители правото да получат имотен дял или парично уравнение при извършване на делбата се трансформира в правото да получат парично обезщетение, съответстващо на дела на всеки в съсобствеността, при нова оценка. Без нова пазарна цена на имота при стойностното уравняване на дяловете би се получило едно неправомерно разместване на блага, поради което обезщетяването следва правилата на неоснователното обогатяване. Правата на третите лица, при тази хипотеза, могат да отпаднат, само ако са оспорени с иск за разкриване на симулация или са отменени в отделен исков процес по чл. 135 ЗЗД.

 

  1. ОТНОСИТЕЛНАТА НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТ ПО ЧЛ. 76 ЗН Е ОСОБЕН ВИД НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТ. ПРАВОТО ДА СЕ ИСКА ПРОГЛАСЯВАНЕ ОТНОСИТЕЛНАТА НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТ ПО ЧЛ. 76 ЗН МОЖЕ ДА СЕ УПРАЖНИ САМО ОТ СЪНАСЛЕДНИЦИ, НЕРАЗПОРЕДИЛИ ДЕЛА СИ, КАТО ИНЦИДЕНТЕН, ПРЕЮДИЦИАЛЕН И ОБУСЛАВЯЩ, УСТАНОВИТЕЛЕН ИСК ИЛИ ЧРЕЗ ВЪЗРАЖЕНИЕ.
  2. ЛЕГИТИМИРАНИ ДА СЕ ПОЗОВАТ НА ЧЛ. 76 ЗН И ДА ИСКАТ ПРОГЛАСЯВАНЕ НА НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА НА АКТА НА РАЗПОРЕЖДАНЕ, ИЗЦЯЛО ИЛИ ОТЧАСТИ СЪС СЪНАСЛЕДСТВЕНА ВЕЩ В ДЕЛБЕНИЯ ПРОЦЕС, СА САМО СЪДЕЛИТЕЛИТЕ-СЪНАСЛЕДНИЦИ, КОИТО НЕ СА СТРАНИ ПО СДЕЛКАТА, НО НЕ И СЪНАСЛЕДНИКА-ПРЕХВЪРЛИТЕЛ.
  3. ЧАСТНИТЕ ЗАВЕЩАТЕЛНИ РАЗПОРЕЖДАНИЯ (ЧЛ. 16, АЛ. 2 ЗН) НА ЗЕМЕДЕЛСКИ ЗЕМИ, СОБСТВЕНОСТТА НА КОЙТО СЕ ВЪЗСТАНОВЯВА ПО ЗСПЗЗ НЕ СЕ ОБХВАЩАТ ОТ ПРИЛОЖНОТО ПОЛЕ НА ЧЛ. 90А ЗН. УНИВЕРСАЛНИТЕ ЗАВЕЩАТЕЛНИ РАЗПОРЕЖДАНИЯ (ЧЛ. 16, АЛ. 1 ЗН) ИМАТ ДЕЙСТВИЕ И СЛЕДВА ДА СЕ ЗАЧЕТАТ ПО ОТНОШЕНИЕ НА ЗЕМЕДЕЛСКИТЕ ЗЕМИ, СОБСТВЕНОСТТА НА КОИТО СЕ ВЪЗСТАНОВЯВА ПО ЗСПЗЗ, ДОРИ И СЪСТАВЕНИ СЛЕД КАТО ТЕЗИ ЗЕМИ СА ВКЛЮЧЕНИ В ТКЗС ИЛИ ДРУГИ ОБРАЗУВАНИ ВЪЗ ОСНОВА НА ТЯХ СЕЛСКОСТОПАНСКИ ОРГАНИЗАЦИИ И НАСЛЕДСТВОТО НА ЗАВЕЩАТЕЛЯ Е ОТКРИТО ПРЕДИ ОБЯВЯВАНЕ ПРОТИВОКОНСТИТУЦИОННОСТТА НА НОРМАТА НА ЧЛ. 90А ЗН.
  4. АКО ДВАМАТА БИВШИ СЪПРУЗИ ОТГОВАРЯТ НА УСЛОВИЯТА НА ЧЛ. 288, АЛ. 2 ГПК, ПРЕТЕНЦИЯТА НА НИТО ЕДИН ОТ ТЯХ НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ УВАЖЕНА.
  5. НЕПЪЛНОЛЕТИЕТО НА РОДЕНИТЕ ОТ БРАКА ДЕЦА, КАТО ЮРИДИЧЕСКИ ФАКТ И МАТЕРИАЛНОПРАВНА ПРЕДПОСТАВКА ЗА ВЪЗЛАГАНЕ ПО ЧЛ. 288, АЛ. 2 ГПК СЛЕДВА ДА Е НАЛИЦЕ КЪМ МОМЕНТА НА ПРИКЛЮЧВАНЕ НА УСТНИТЕ СЪСТЕЗАНИЯ В ПЪРВАТА ИНСТАНЦИЯ.
  6. СЪДЪТ МОЖЕ ДА ИЗВЪРШВА ВЪЗЛАГАНЕ ПО ЧЛ. 288, АЛ. 2 ГПК В ПОЛЗА НА БИВШ СЪПРУГ, КОГАТО СЪЩИЯТ УПРАЖНЯВА ПРАВАТА ПО ЧЛ. 128, АЛ. 3 СК.
  7. ПРИ КОНКУРЕНЦИЯ НА ВЪЗЛАГАТЕЛНИ ПРЕТЕНЦИИ ПО ЧЛ. 288, АЛ. 3 ГПК, ЕДИНСТВЕНОТО ОСНОВАНИЕ, ДАВАЩО ПРИОРИТЕТ Е ПРЕДЛОЖЕНАТА НАЙ-ВИСОКА ЦЕНА ПРИ ПРОВЕДЕНО ОТ СЪДА ТАЙНО НАДДАВАНЕ. СЪОТНОШЕНИЕТО МЕЖДУ НА ЧЛ. 288, АЛ. 3 ГПК И ЧЛ. 288, АЛ. 2 ГПК Е СЪОТНОШЕНИЕ НА ОБЩ КЪМ СПЕЦИАЛЕН ЗАКОН.
  8. ПРИ СЪСОБСТВЕНОСТ, ВЪЗНИКНАЛА В РЕЗУЛТАТ НА ПОВЕЧЕ ОТ ЕДИН ЮРИДИЧЕСКИ ФАКТ, ВЪЗЛАГАНЕТО ПО ЧЛ. 288, АЛ. 3 ГПК Е НЕДОПУСТИМО. ДЕЛБАТА СЛЕДВА ДА СЕ ИЗВЪРШИ С ИЗНАСЯНЕ НЕПОДЕЛЯЕМИЯ ЖИЛИЩЕН ИМОТ НА ПУБЛИЧНА ПРОДАН ­ ЧЛ. 288, АЛ. 1 ГПК.
  9. КОГАТО СЪСОБСТВЕНОСТТА НА НЕПОДЕЛЯЕМИЯ ДЕЛБЕН ЖИЛИЩЕН ИМОТ ВЪЗНИКВА В РЕЗУЛТАТ НА ДВЕ ИЛИ ПОВЕЧЕ ОТКРИТИ НАСЛЕДСТВА, ТО ЗА ВЪЗЛАГАНЕТО ПО ЧЛ. 288, АЛ. 3 ГПК Е ДОСТАТЪЧНО ПРЕТЕНДИРАЩИЯТ ВЪЗЛАГАНЕ СЪДЕЛИТЕЛ, ДА Е ЖИВЯЛ В ИМОТА ПРИ ОТКРИВАНЕ НА НАСЛЕДСТВОТО. ПРИ КОНКУРЕНЦИЯ ПО ЧЛ. 288, АЛ. 3 ГПК СЛЕДВА ПРИЛОЖЕНИЕ НА РАЗРЕШЕНИЕТО ПО Т. 7.
  10. СРОКЪТ ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ И ПЛАЩАНЕТО НА СУМИТЕ ПО РЕШЕНИЯ ПО ЧЛ. 288, АЛ. 2 ИЛИ АЛ. 3 ГПК, ИМАТ ХАРАКТЕРИСТИКАТА НА ОТЛАГАТЕЛНО УСЛОВИЕ ЗА ПРОЯВЛЕНИЕ КОНСТИТУТИВНОТО ДЕЙСТВИЕ НА ВЛЯЗЛОТО В СИЛА РЕШЕНИЕ ПО ВЪЗЛАГАНЕ. ПРИЕМАНЕ НА ИЗВИНИТЕЛНИ ПРИЧИНИ ПО ЧЛ. 81, АЛ. 1 ЗЗД ЗА НЕСПАЗВАНЕ ИЗИСКВАНИЯТА НА ЗАКОНА, Е НЕДОПУСТИМО.
  11. СЪДЪТ ПОСТАНОВЯВА ИЗРИЧЕН ДИСПОЗИТИВ ПО ИСКАНЕТО НА СЪДЕЛИТЕЛЯ-КРЕДИТОР ЗА ПРОГЛАСЯВАНЕ НА НАСТЪПИЛОТО ПО ПРАВО ОБЕЗСИЛВАНЕ НА ВЪЗЛАГАТЕЛНО РЕШЕНИЕ НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 288, АЛ. 7 ГПК.
  12. ВЪЗЛАГАТЕЛНАТА ПРЕТЕНЦИЯ ПО ЧЛ. 288, АЛ. 7 ГПК СЛЕДВА ДА Е НАПРАВЕНА В СРОКА ПО ЧЛ. 288, АЛ. 5 ГПК. ДЕЙСТВИТЕЛНАТА ПАЗАРНА ОЦЕНКА НА ДЕЛБЕНИЯ ИМОТ СЕ ОПРЕДЕЛЯ КЪМ МОМЕНТА НА ПОСТАНОВЯВАНЕ РЕШЕНИЕТО ПО ИЗВЪРШВАНЕ НА ДЕЛБАТА.
  13. АКО РАЗПОРЕДИТЕЛНАТА СДЕЛКА Е ИЗВЪРШЕНА СЛЕД КАТО Е НАЛИЦЕ ТОЧНО ПЛАЩАНЕ НА УРАВНЕНИЕ ТО И ПРЕДИ ПОСТАНОВЯВАНЕ НА ОТМЕНИТЕЛНОТО РЕШЕНИЕ ПО ЧЛ. 231 ГПК, ТО НЕДВИЖИМИЯТ ИМОТ- ПРЕДМЕТ НА ДЕЛБАТА Е ВАЛИДНО ОТЧУЖДЕН И НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ВЪРНАТ В ДЕЛБЕНАТА МАСА.

 

Така ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 1 ОТ 19.05.2004 Г. ПО ГР. Д. № 1/2004 Г., ОСГК НА ВКС

Проблеми на съдебната делба – Адвокат от Пловдив

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Закон за собствеността Чл. 34. Всеки съсобственик може, въпреки противна уговорка, да иска делба на общата вещ, освен ако законът разпорежда друго, или ако това е несъвместимо с естеството и предназначението на вещта. Разпоредбите за делба на наследство важат […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Закон за собствеността

Чл. 34. Всеки съсобственик може, въпреки противна уговорка, да иска делба на общата вещ, освен ако законът разпорежда друго, или ако това е несъвместимо с естеството и предназначението на вещта.
Разпоредбите за делба на наследство важат съответно и за делба на съсобствен имот.
Искът за делба не се погасява с давност.

Закон за наследството

Чл. 69. (1) Наследникът може да поиска винаги делба, макар да има противно разпореждане от наследодателя.
(2) Всеки наследник може да иска своя дял в натура, доколкото това е възможно. Неравенството на дяловете се изравнява с пари. Имотите, които не могат да се поделят удобно, се изнасят на публична продан.
(3) Наследникът – земеделец-стопанин, който живее във или близо до населеното място, където се намират наследствените непокрити недвижими имоти, за да допълни притежаваната от него земя до размер на средния тип частно трудово земеделско стопанство, може да изкупи от останалите сънаследници, които не живеят в същото населено място или близо до него или пък не се занимават със земеделие, падналите им се в дял непокрити недвижими имоти.

 

Въпрос

Kогато ищецът по иск за съдебна делба се откаже от иска и производството се прекрати на основание чл. 119, ал. 2 ГПК, допустимо ли е да предяви наново същия иск?

 

Отговор

Наред с допустимостта от закона правото на собственост да принадлежи на две и повече лица, чл. 34, ал. 1 ЗС дава право на всеки от съсобствениците да иска делба на общата вещ. Противна уговорка не може да отмени това право, освен ако законът разпорежда друго или ако това е несъвместимо с естеството и предназначението на вещта. Искът за съдебна делба не се погасява с давност.

За разлика от обикновения исков процес правото на иск за съдебна делба принадлежи на всеки от съсобствениците, както и участието им в делбата е задължително. От това произтича и една от особеностите на делбеното производство – всеки един от ответниците се счита ищец по искането за прекратяване на съсобствеността чрез съдебна делба. Това им положение дава възможност да се допусне делбата и при недопускане участието на ищеца, ако някой от ответниците е направил искане, без да е необходимо предявяването на насрещен иск. Следователно всяка страна в делбеното производство, независимо от положението й – ищец или ответник, притежава всички процесуални права и задължения, които може да упражни в един съдебен процес въобще и конкретно в делбения такъв.

С делбеното производство се цели да се прекрати съществуващата общност.

Съгласно чл. 75, ал. 2 ЗН неучастието на някой от съсобствениците при извършването на съдебна делба води до нейната нищожност изцяло.

Съгласно чл. 119, ал. 2 ГПК ищецът може да се откаже изцяло или отчасти от спорното право във всяко положение на делото. Отказът от иска е процесуално действие, което го лишава от възможността по-нататък да търси правна защита по съдебен ред на своето материално право.

Ако тези положения се пренесат и към делбеното производство, това би означавало съсобственикът, който се е отказал от предявения иск за съдебна делба, да няма възможност да предяви отново същия иск и ако другите съсобственици не поискат делба, съсобствената вещ да остане неделена. Подобно разрешение влиза в противоречие с чл. 34, ал. 1 ЗС, забраняващ както отказа от правото на съдебна делба, така и обявяващ за невалидна всяка уговорка между съсобствениците за неизвършването й. Докато съсобствеността върху вещта продължава да съществува, вкл. и правото на собственост на отказалия се от иска ищец, съществува и възможността да се иска нейното прекратяване чрез делба. Към понятието противна уговорка по смисъла на закона следва да се приравни и личното изявление на съсобственика, че въобще или за известен срок няма да иска съдебна делба на общата вещ. Отказът от предявен иск за делба представлява именно такова изявление, той е равнозначен с уговорка, поради което и такъв отказ не може да има действие. Следователно въпреки направен отказ от иск за съдебна делба ищецът може да предяви повторно такъв иск, а ако той е предявен от друг съсобственик – да участвува в производството.

 

КОГАТО ИЩЕЦЪТ ПО ИСК ЗА ДЕЛБА СЕ ОТКАЖЕ ОТ ИСКА И ПРОИЗВОДСТВОТО СЕ ПРЕКРАТИ НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 119, АЛ. 2 ГПК, ТОЙ МОЖЕ ДА ПРЕДЯВИ НАНОВО СЪЩИЯ ИСК, А АКО Е ПРЕДЯВЕН ОТ ДРУГ СЪСОБСТВЕНИК – ДА УЧАСТВУВА В ПРОИЗВОДСТВОТО.

 

Вж. ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 99 ОТ 10.12.1979 Г. ПО ГР. Д. № 80/1979 Г., ОСГК НА ВС

Може ли да се иска повторна съдебна делба след отказ от иск? – Адвокат от Пловдив

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Закон за собствеността Чл. 34. Всеки съсобственик може, въпреки противна уговорка, да иска делба на общата вещ, освен ако законът разпорежда друго, или ако това е несъвместимо с естеството и предназначението на вещта. Разпоредбите за делба на наследство важат […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

  1. По допустимостта на делбата на някои права

Правото на строеж върху чужд имот, включително и правото на надстрояване и пристрояване, е вещно право по смисъла на чл. 63 от Закона за собствеността (ЗС). Съгласно чл. 111 ЗС разпоредбите на закона относно недвижимите имоти се прилагат и спрямо вещните права върху недвижимите имоти, ако законът не постановява друго. Понеже по отношение на вещното право на строеж в закона не е предвидено друго, трябва да се приеме, че намира приложение и разпоредбата на чл. 34 ЗС, независимо от това дали е започнало или не неговото осъществяване. Затова, когато вещното право на строеж върху чужд имот принадлежи на няколко лица, то може да бъде предмет на делба. Това следва и от разпоредбата на чл. 22, ал. 1 от Закона за собствеността на гражданите (ЗСГ)(*1).

Някои съдилища допускат без съгласие на страните да се учредява със самото решение в делбеното производство правото да се построи в незастроен парцел нова сграда или да се надстрои съществуваща сграда. Това е неправилно. Правото да се извърши построяване на определена сграда или да се надстрои построена вече сграда не може да се учреди с решението по делбата, макар и да съществува техническа възможност за застрояване, надстрояване или пристрояване на общия имот. Трябва да се различава възможността за учредяване на вещното право на строеж от самото му учредяване. Това е така, защото до делба се допускат съществуващи, а не бъдещи вещи и вещни права и защото с чл. 63, ал. 3 ЗС е предвидена възможността за учредяване на собственост върху постройка отделно от земята под нея само чрез доброволна, а не и чрез съдебна делба. Касае се за учредяване на тежест върху чужд имот, а това може да стане със съгласие на собственика; когато се касае до съсобственост – по общо съгласие на всички съсобственици, а не по пътя на съдебната делба.

Членството в жилищностроителна кооперация (ЖСК) не създава вещно право на кооператора, поради което не е допустима по съдебен ред делбата на участие в ЖСК. Т. следва и от разпоредбата на чл. 11, б. „в“ от Правилника за жилищностроителните кооперации, във връзка с т. 12 от Типовия устав на ЖСК (*2), в който е предвиден специален ред за заместване при смърт на член на ЖСК. Що се касае до делбата на апартамент в построена от ЖСК сграда, такава е допустима, след като съответният й член придобие правото на собственост върху него.

 

  1. По приложението на чл. 12, ал. 1 и 2 от Закона за наследството (ЗН)

а) С повишаване жизненото равнище на народа в обикновената покъщнина се включват все повече вещи, които съобразно с бита на семейството служат за задоволяване на неговите нужди. С оглед на това при допускане на делбата могат при поискване да се включат в дела на наследниците, които са живели с наследодателя и са се грижили за него, тези вещи, които съобразно с общия стандарт на живота и бита на домакинството са били в обичайно ползване.

б) Сънаследници, които са спомогнали да се увеличи наследството по време, когато наследодателят е бил жив, и не са били възнаградени по някакъв начин за този свой принос, имат право да получат срещу това имот или пари. Искането за това се разрешава с решението по чл. 286 ГПК. Приносът обаче не води до уголемяване на определения със закона наследствен дял, който е в зависимост само от степента на родството с наследодателя, броя на наследниците, наличието на завещания и др.

 

  1. За приложението на чл. 281 ГПК

а) С тълкувателно решение № 67 на ОСГК от 1970 г. се прие, че в рамките на делбеното производство може да се упражни правото на единия съпруг след развода да получи част от движимите вещи на другия съпруг или от тяхната стойност, ако е допринесъл за придобиването им, а също така, че с иска за делба може да бъде съединен иск за по-голям дял поради по-голям принос. С решението следователно се възприема, че може да се иска делба на вещи, които в самото производство ще бъдат признати за съсобствени, а също – че в него може да се постанови един или друг размер на дяловете на съделителите.

С тълкувателно решение № 6 на ОСГК от 1972 г. се дадоха указания, че искът за прекратяване по съдебен ред на имуществена общност между съпрузите при наличие на важни за това причини не може да бъде съединен с иск за делба. С това решение следователно се прие, че искът за установяване на съсобственост не може да бъде съединен с иск за делба.

Пленумът счита, че съдебна делба следва да се иска само на вещ, която при предявяване на иска е съсобствена. Това следва от правилото на чл. 34 ЗС. В случаите, когато с решението по конститутивен иск се създава съсобственост (чл. 14, ал. 1, изречение второ от Семейния кодекс (СК) (*3), чл. 14, ал. 4 и 5 СК (*4), чл. 19, ал. 3 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) при обявяване за окончателен на предварителен договор за покупка на идеална част от недвижим имот, чл. 87, ал. 3 ЗЗД и т. н.) тя не съществува, преди да е влязло в сила решението по този иск. Поради това искът за делба на съсобственост не може да бъде съединен с иска за създаването й или за създаването на различни от законните дялове.

б) В практиката не се разрешава еднакво въпросът дали правото да се иска намаление на завещание и на дарение може да се предяви освен от прекия наследник, чиято запазена част е накърнена, още и от неговите наследници, заветници, приобретатели на наследствени права или от кредиторите му.

Правото на възстановяване на запазена част е имуществено право, поради което то преминава в полза на наследниците, включително и на наследника с право на запазена част. Такъв наследник може да упражни правото на своя наследодател. От друга страна, упражнението му зависи от личното усмотрение на наследника с право на запазена част, който може да се съобрази с волята на наследодателя, извършил разпореждане със своите имоти чрез завещание или дарение. Поради това не може да се признае на приобретателя на наследствените права на наследника с право на запазена част, както и на неговите заветници да искат намаление на завещанието или дарението, което накърнява запазената част на техния праводател, освен ако последният изрично им е прехвърлил и това право. Приобретателят на наследствените права или заветникът придобива тези права в състоянието им към момента на сделката или откриване на наследството. Щом искът за възстановяване на запазена част не е упражнен от наследника с право на запазена част, следва, че той е прехвърлил правата си, без да включи и правото да се иска възстановяването й.

Тези съображения нямат място досежно кредиторите на наследника с право на запазена част. Ако такъв наследник не упражни правото да иска намаление на завещанията или на даренията и това заплашва удовлетворението на кредиторите му, те имат право да упражнят правото на своя длъжник. Това е в съгласие с разрешението, дадено в чл. 56 ЗН, според което кредиторите на лицето, което се е отказало от дадено наследство, могат да искат унищожението на отказа в своя полза, доколкото не могат да се удовлетворят от имуществото му. Правото на отказ от наследството е също в зависимост от личната преценка на наследника, но законът въпреки това създава иск в полза на кредиторите за унищожаване на отказа при посочената предпоставка. Бездействието да се упражни правото за възстановяване на запазена част по своите последици за кредитора не се отличава от отказа от наследство, поради което следва да му се признае възможността да упражни правата на своя длъжник.

в) Не се разрешава еднакво и въпросът дали по предявения иск за възстановяване на запазена част от един наследник следва да се възстанови запазена част и на тези наследници, които не са предявили този иск. Правото да се иска намаление на завещания и на дарения е лично право. Поради това, когато намалението не е поискано от всички наследници с право на запазена част, то се допуска само по отношение на този, който е направил надлежно искане. То не може да ползва наследници, които не са поискали намаление на завещание или на дарение.

г) Поначало всички вземания и права се погасяват по давност с изтичане на определен срок, освен ако в закона е постановено друго. В закона не е посочено дали искът за възстановяване на запазена част се погасява по давност. Според чл. 34, ал. 3 ЗС искът за делба не се погасява по давност. Тази разпоредба се отнася само до исковете за делба, но не и за останалите вземания на наследниците. Поради това при липса на специален срок следва да се приеме, че искът за намаляване на завещания и на дарения се погасява с общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД. На наследника обаче могат да не бъдат известни направените от наследодателя завещания. Поради това петгодишният давностен срок започва да тече от момента, когато заветникът упражни своето право по завещанието. Това следва и от правилото на чл. 55 ЗН, според което наследникът с право на запазена част може да иска намаление на завещания, открити след като той е приел наследството, а приемането на наследството може да се извърши в петгодишен срок от откриването на наследството по силата на чл. 50 ЗН.

Упражняването на завещанието може да стане в петгодишен срок от откриване на наследството.

Що се касае до даренията, правото да се иска намалението им, когато с тях е накърнена запазена част на наследника, възниква от откриването на наследството. Елемент на договора за дарение е приемането на подареното от страна на надарения. От момента на приемането на дарението последният вече упражнява правата си по договора. От друга страна, накърнението на запазената част се определя в момента на откриване на наследството. Поради това от този момент започва течението на петгодишния давностен срок.

д) При направеното възражение, че даден съделител не е приел наследството или сам се е отказал от него, може да се слуша противно възражение, че е налице приемане или пък че направеният отказ е нищожен, защото например преди него е извършено приемане. За установяване на приемане на наследство или пък на нищожността на заявен отказ е недопустим отделен иск. Това е така, защото нищожният отказ не произвежда никакво действие. Отказалият се от наследство, който поддържа, че отказът му е нищожен, може да предяви иск за делба на наследство, а също и всеки друг иск – вещен или облигационен, основан на наследяването, в който да се позове на нищожността. Поради това такъв ищец няма правен интерес да иска самостоятелно установяване на приемането на наследството или пък на нищожността на отказа. Само когато наследникът не разполага с никакъв друг иск, той може да предяви самостоятелно иск за установяване на нищожността на отказа или наличието на приемане на наследство.

Тези съображения не намират място при унищожаване на отказа поради пороци на волята или при невъзможност на кредиторите на отреклия се да се удовлетворят от имуществото му. В първия случай отказалият се от наследство може както в производството за делба, така и в отделно производство да иска унищожаването на отказа поради пороци на волята, когато законът не изключва това. Във втория случай искът се предявява от кредитора извън делбеното производство. Тези изводи следват от обстоятелството, че искът за унищожаване на отказа е конститутивен, а не установителен.

 

  1. По приложението на чл. 286 ГПК

а) В делбеното производство се разглеждат и исканията на съделителите за сметки помежду им. Тъй като основният предмет на производство е прекратяването на съществуващата съсобственост, съделителите могат да предявят искания само за такива сметки, които имат връзка с общността, предмет на делбата. Затова не подлежат на разглеждане в производството за делба искания от съделителите във връзка с личен заем. Това се отнася и за заем от един на друг съделител, за да бъде закупена общата вещ.

б) Съществува противоречие в съдебната практика по въпроса за това, откога започва да тече давността за предявяване на искането по чл. 12, ал. 2 ЗН. Според едното становище правото на сънаследника, който приживе на наследодателя е спомогнал за увеличение на наследството, да иска да му се пресметне това увеличение е свързано с наследството, поради което давността започва да тече от откриване на наследството. Според второто становище употребеният в закона израз, че правото да се иска увеличението за вземането по чл. 12, ал. 2 ЗН в имот или в пари се прави в делбата, дава основание да се приеме, че давността за това вземане започва да тече от предявяване на иска за делба.

Правилно е второто становище. Според чл. 12, ал. 2 ЗН сънаследници, които приживе на наследодателя са спомогнали да се увеличи наследството, могат, ако те не са били възнаградени по друг начин, да искат при делбата да се пресметне това увеличение. Оттук трябва да се направи заключение, че давността за упражняване на правото по чл. 12, ал. 2 ЗН започва да тече от предявяване на иска за делба.

 

  1. Относно разделителния протокол

а) Нееднакво се разрешава въпросът дали при разпределение на дяловете от съда по чл. 292 ГПК трябва да се съставя разделителен протокол. Според чл. 292 ГПК съдът извършва делбата чрез разпределяне на наследствените имоти между съделителите, без да се тегли жребие, когато съставянето на дяловете и тегленето на жребие се оказва невъзможно или много неудобно. От изричния текст на закона следва да се направи заключение, че при разпределение на допуснатите до делба имоти от съда не се съставя разделителен протокол.

б) Тегленето на жребие по смисъла на чл. 292 ГПК е невъзможно, когато до делба са допуснати имоти, съществено различаващи се един от друг по площ, обем или стойност, а същевременно частите на съделителите са различни. Ако при такава хипотеза се пристъпи към разпределение на имотите чрез жребие, може да се получи така, че съделителя с по-голяма част да получи по-малък дял, а този с по-малка част – по-голям дял.

Тегленето на жребие трябва да се счете много неудобно например в случаите, когато преди делбата съделителите са били във владение на отделни имоти и всеки е направил във владения имот значителни подобрения, като построяване на сгради, големи пристройки, надстройки и преустройства, и въобще когато възлагането чрез жребие може да породи значителни имуществени спорове между съделителите. В тези случаи разпределението на допуснатите по делба имоти, когато за всеки съделител има имот, се извършва от съда, без да се тегли жребие.

в) Съсобствена сграда или жилище могат да бъдат разделени по съдебен ред в самостоятелни обекти, когато това не е свързано със значителни преустройства или с неудобства, по-големи от обикновените, и при спазване на строителните правила и норми – чл. 39, ал. 2 ЗС, респективно чл. 62 от Закона за териториално и селищно устройство (ЗТСУ). Когато обособяването на сградите или жилището в самостоятелни нови жилища е свързано с изменение на утвърдения архитектурен проект, то не може да бъде извършено по съдебен ред, преди органите на народния съвет в определения от съда срок да са одобрили архитектурния проект за обособяване на дяловете. Когато обаче обособяването на жилищата не е свързано с изменение на утвърдения архитектурен проект, такова одобрение не е необходимо да се изисква.

 

  1. По приложението на чл. 288 ГПК

а) С т. 6, ал. 1 от Постановление № 4 на Пленума на ВС от 1964 г. се даде тълкуване, че по реда на чл. 288, ал. 2 ГПК могат да се поставят в дял само жилища или дворни места, в които има и жилищни сгради, и че не могат да бъдат предмет на възлагането празни дворни места.

С чл. 3, ал. 1 ЗСГ (*1) обаче се постанови, че жилищен имот е не само жилището, но и жилищностроителният парцел, правото на строеж, на надстрояване или на пристрояване, а чл. 22, ал. 1 от същия закон (*1) предвижда съделителите да правят искания за възлагане по реда на чл. 288 ГПК на неподеляеми недвижими имоти, на право на строеж, надстрояване и пристрояване. Същевременно с чл. 58, ал. 2 ЗТСУ се дава право да се иска поставяне в дял по реда на чл. 288, ал. 2 ГПК на незастроен парцел върху този съделител, който има право да го застрои и чиято нужда е най-голяма. При това изменение на законодателството т. 6, ал. 1 от Постановление № 4 на Пленума на ВС от 1964 г. следва да се счете за загубила сила. Съобразно с изложеното могат да бъдат възлагани по реда на чл. 288, ал. 2 ГПК както построени жилища, така и такива в строеж, а също така учредени права на строеж, надстрояване и пристрояване и незастроени жилищностроителни парцели.

б) По реда на чл. 288, ал. 2 ГПК могат да се възлагат на двама или повече съделители две или повече жилища. В някои случаи тези жилища се намират в една постройка и чрез възлагането им на различни съделители се образува етажна собственост. В други случаи жилищата се намират в отделни постройки, но в един общ парцел.

Тъй като в първия случай се създава етажна собственост чрез решението на съда за възлагане на жилищата, делът на получателите на жилищата в общите части на сградата се определя пропорционално на стойностите на жилищата при възлагането – чл. 40, ал. 1 ЗС. Когато строежът на едното жилище или на двете жилища не е още окончателно завършен, дяловете на всички съсобственици в общите части се определят съобразно със съотношението между стойностите на отделните жилища към времето на завършване на строежа – чл. 40, ал. 2, изречение второ ЗС.

Вторият случай е аналогичен на тези, уредени в чл. 31 ЗТСУ (*5). Поради това дяловете от парцела на получателите на жилища са равни, когато парцелът е определен за малоетажно застрояване, и пропорционални на стойностите на възложените жилища, когато той е определен за многоетажно застрояване.

в) Според чл. 288, ал. 6 ГПК решението за възлагане на неподеляемото жилище се обезсилва по искане на заинтересованата страна при неплащане на две вноски (*6). От смисъла на закона се разбира, че се касае до неплащане на две вноски в пълен размер. Възможно е обаче няколко или всички вноски да са платени в непълен размер, и то така, че сборът на недоплатеното от тях да е равен на сбора на две пълни вноски. В този случай също следва да се приеме, че е налице основание за обезсилване на решението за възлагане, защото общото неизпълнение е в размер, признат от закона за значителен.

Разсрочването на плащането по чл. 288 ГПК е едно улеснение за получателя на жилището и същевременно затруднение на съделителите, на които делът се уравнява с пари. На първия не следва да се дава по-голямо улеснение от предвиденото в закона, а на вторите – по-голямо затруднение чрез удължаване на изискваните от закона срокове. Поради това следва да се признае, че при плащане се погасяват хронологично по-старите вноски.

г) От общите правила за прихващане на задълженията (чл. 103 и сл. ЗЗД) следва, че съделителят, на когото е възложено жилище, може да прихване вземанията си по сметките от другите съделители срещу вноските, които им дължи за уравнение. На същото основание съделителите, които имат задължения по сметките срещу този, на когото е възложено жилище, могат да прихванат срещу тях вземанията си по вноските за уравнение. При това такова прихващане е възможно не само срещу вноските с настъпил падеж, но и срещу тези с ненастъпил падеж. Този извод се налага поради специфичните отношения, създадени между съделителите във връзка с възлагане на неподеляем имот по реда на чл. 288, ал. 2 ГПК. Разсрочката на плащането за уравнение е предвидена в чл. 288, ал. 6 ГПК за облекчаване на имащия по-голяма жилищна нужда съделител. Когато обаче той има насрещно вземане по сметките срещу останалите съделители, събирането на това вземане, преди да се издължат сумите за уравнение и без да се извърши прихващане, неоправдано ще затрудни тези съделители.

д) След влизане в сила на решението за възлагане на неподеляемо жилище съделителят, на когото то е възложено, може да го отчужди на трето лице. Възможно е след такава сделка решението за възлагане на жилището да бъде обезсилено по реда на чл. 288, ал. 6 ГПК или да бъде отменено по реда на чл. 225 или чл. 231 ГПК. Поначало приобретателите на жилището запазват своите права, тъй като те са се доверили на влязло в сила решение на съда. Приобретателите обаче могат да бъдат и недобросъвестни при получаване на жилището било защото им е било известно, че се атакува по надлежния ред решението по възлагането, било защото са сключили привидна сделка със съделителя, комуто жилището е възложено, било защото им е известно, че с нея се увреждат останалите съделители. Поради това следва да се признае на последните правото да искат обявяване на прехвърлителната сделка за нищожна по смисъла на чл. 26 ЗЗД или за недействителна по отношение на тях по реда на чл. 135 ЗЗД.

е) След обезсилване на решението по чл. 288, ал. 6 ГПК жилището може да бъде възложено по реда на чл. 288, ал. 2 ГПК на друг съделител. Възлагането на този случай не следва да се постановява, преди решението за обезсилването да е влязло в сила, тъй като преди този момент жилището продължава по силата на решението по чл. 288, ал. 2 ГПК да бъде възложено на първоначалния получател.

Срокът за предявяване на искане за възлагане на жилище е определен в чл. 288, ал. 5 ГПК, а именно – най-късно до първото по делото заседание след влизане в сила на решението по допускане на делбата. Поради това след влизане в сила на решението за обезсилване на първоначалното възлагане жилището може да бъде възложено само на този съделител, който своевременно, в срока по чл. 288, ал. 5 ГПК е направил искане.

 

  1. За нищожността на делбата

Според чл. 75, ал. 2 ЗН делбата, извършена без участие на някои от съделителите, е изцяло нищожна. Поради това договорът за доброволна делба, когато като страна в него не участва някой от съсобствениците на вещта, както и съдебната делба, извършена без участието на някой съсобственик, са нищожни. Решението по нищожната делба не е пречка за извършването на делба между действителните съсобственици, тъй като не са налице условията на чл. 224 ГПК.

Когато при участие на всички съсобственици в делбата вземе участие и несъсобственик на вещта, решението по допускане на делбата, а също и последващите решения по чл. 286, чл. 288 и чл. 289 ГПК са постановени в нарушение на закона, поради което подлежат на преглед по реда на чл. 225 ГПК.

 

  1. За спогодбата по делбеното дело

а) Съдебната спогодба, постигната в производството за делба, както и спогодбата в исковото (съдебно) производство, не се отличава по своята същност от извънсъдебната. Подобно на нея тя представлява двустранен договор. Поради това, когато съдебната спогодба противоречи на закона или държавния народностопански план или ги заобикаля, или въобще са налице условията на чл. 26 ЗЗД, тя се явява нищожна. Съдебната спогодба може да бъде унищожена по съдебен ред в случаите, предвидени в чл. 27 ЗЗД. Тя също може да бъде развалена поради неизпълнение на поетите с нея задължения.

Определението на съда, с което се одобрява съдебната спогодба, няма самостоятелно значение и не променя договорния й характер. Поради това то не следва да бъде отменено по реда на чл. 225 или чл. 231 ГПК. Съделителите могат да се позоват на нищожността или да искат унищожаването на спогодбата или нейното разваляне поради неизпълнение, без да е необходима отмяната на определението по някои от извънредните способи за това.

По тези съображения следва да се изостави становището, заето в т. 2, б. „и“ от Постановление № 16 на Пленума на ВС от 1963 г.

б) Досежно вещите, които са предмет на делбата, самата спогодба има вещно прехвърлително действие по отношение на тях. Това се отнася и за случая, когато предмет на делбата е една единствена вещ, която по силата на спогодбата се предоставя на един съделител, а останалите получават парично уравнение.

Със съдебната спогодба могат да се създават, изменят или погасяват и правоотношения, които не са били предмет на делото за делба. Когато тези действия по силата на закона трябва да се извършат в специална форма, съдебната спогодба сама по себе си не произвежда ефект. Това следва от разпоредбата на второто изречение на чл. 365, ал. 2 ЗЗД. С оглед на това, за да настъпи създаването, изменението или погасяването на правоотношенията, които не са били предмет на делбата, спогодбата трябва да бъде последвана от сключване на акт в определената от закона форма, но тъй като се сключва писмено, тя представлява в тези случаи предварителен договор, който може да бъде обявен за окончателен по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД, ако са налице необходимите условия.

 

  1. Други въпроси

Пленумът на ВС констатира, че по някои въпроси в производството за делба се допускат неточности и грешки. Това налага да се обърне внимание на съдилищата върху някои такива грешки и неточности. Така исканията по сметките не се записват в съдебния протокол точно и пълно, решенията по сметките не винаги съдържат осъдителен диспозитив, в някои случаи само се признава съществуващото вземане; при насрещни задължения осъдителният диспозитив не дава отговор на първоначалните и на насрещните претенции, а само на резултата от тяхната компенсация, и то дори когато такава не е поискана. Това се отнася и за съдебно-деловодните разноски. Обикновено съдилищата не се произнасят по тях, макар да следва те да се разпределят между съделителите съобразно с признатия им дял в прекратената общност, когато са направени във връзка с нейното ликвидиране. Когато обаче разноските са направени по повдигнат спорен въпрос (например по възлагане на неподеляемо жилище, по намаляване на завещания и дарения, по искания по сметките и т. н.), разноските следва да се възлагат съобразно с общите правила на чл. 64 и чл. 65 ГПК.

 

1. Правото на строеж върху чужд имот може да бъде предмет на съдебна делба.

С решението по делбата без съгласие на страните не може да се учреди право да се построи нова сграда в съсобствено място или да се надстрои или пристрои съществуваща сграда.

Делба на апартамент в сграда, построена от ЖСК, може да се допусне, след като кооператорът, за когото той е отреден, придобие правото на собственост. Правото на членство в ЖСК не може да се дели по съдебен ред.

2. а) При определяне на покъщнината като обикновена по смисъла на чл. 12, ал. 1 ЗНасл. се вземат предвид общият стандарт на живота по времеоткриване на наследството, битът на семейството и присъщите му нужди.

б) Размерът на наследствения дял не може да бъде уголемен поради приноса на сънаследник в увеличаване имуществото на наследодателя при условията на чл. 12, ал. 2 ЗНасл. Наследникът получава за приноса си възнаграждение в имот или в пари.

3. а) С иска за делба не може да бъде съединен конститутивен иск за създаване на съсобственост или на различни от законните дялове.

б) Правото да се иска възстановяването на запазена част може да бъде упражнено както от наследника с право на запазена част, така и от неговите наследници. То не може да бъде упражнено от други приобретатели на наследствени права, освен ако изрично им е прехвърлено.

При бездействие на наследника със запазена част кредиторите му могат да искат намаление на завещания и на дарения за възстановяване на запазената му част, доколкото не могат да се удовлетворят от личното му имущество.

в) Намаление на завещания и на дарения, за да се възстанови запазената част, се допуска само в полза на поискалия това. Запазена част на наследници, които не са направили искане, не се допълва.

г) Искът за намаляване на завещания и на дарения за възстановяване на запазената част се погасява с общата петгодишна давност, която за даренията започва да тече от откриване на наследството, а за завещанията от момента, когато заветникът упражни своите права по завещанието.

д) Иск за установяване, че е прието наследство, и за нищожност на заявен отказ от наследство не може да се предяви в отделно производство, освен ако наследникът не разполага с друг иск, към който да присъедини този иск.

4. а) В срока по чл. 286 ГПК съделителите могат да предявят искания само за вземания, които те имат един спрямо друг във връзка с прекратената общност.

б) Давността за исканията по чл. 12, ал. 2 ЗНасл. започва да тече от предявяване на иска за делба.

5. а) Разделителен протокол се съставя само в случаите, когато ще се пристъпи към теглене на жребие.

б) Невъзможност за теглене на жребие по смисъла на чл. 292 ГПК е налице тогава, когато до делба се допуснати имоти, съществено различаващи се един от друг по площ, обем или стойност, а същевременно дяловете на съделителите са различни.

Голямо неудобство за образуване на дялове по смисъла на чл. 292 ГПК е налице тогава, когато всеки от съделителите е направил в отделен дял значителни подобрения.

в) При обособяване на отделни жилища в съсобствена сграда е необходимо проектът за това обособяване да бъде одобрен от органите на народния съвет само когато то е свързано с изменение на утвърдения архитектурен проект.

6. а) По реда на чл. 288, ал. 2 ГПК могат да се възлагат жилище, завършено и в строеж, учредено право на строеж, на надстрояване и пристрояване и жилищностроителен парцел.

Обявява т. 6, ал. 1 от Постановление № 4/1964 г. на Пленума на ВС за загубила сила. (*7)

б) При възлагане на две или повече жилища на различни съделители в един парцел общите части, включително и от съсобственото място, се определят пропорционално на стойностите на жилищата при възлагането, когато се образува етажна собственост и когато жилищата са довършени. Когато строежът на едно или повече жилища не е довършен по време на възлагането, дяловете на съсобствениците в общите части се определят съобразно със съотношението между стойностите на отделните жилища към времето на завършване на строежа.

Когато жилищата се намират в отделни постройки в един парцел, делът на съделителите, на които те се възлагат, е равен в случая, че той е определен за малкоетажно строителство, и съразмерен на стойностите на възложените жилища, в случай че парцелът е определен за многоетажно строителство.

в) Решението по чл. 288, ал. 2 ГПК се обезсилва при неплащане на две вноски в пълен размер, а също и при непълно плащане на няколко вноски, когато сборът на недоплатеното е равен на две пълни вноски. При плащане се погасяват по-старите вноски.

г) Съделител, на когото е възложено жилище, може да прихване вземанията си по сметките от другите съделители срещу вноските, които им дължи за уравнение на дяловете.

Съделители, които имат задължения по сметките срещу този, на когото е възложено неподеляемото жилище, могат да прихванат срещу тях вземанията си по всички вноски, включително и по тези с ненастъпил падеж.

д) Когато решението за възлагането на жилища е обезсилено, а също и когато то е отменено по реда на чл. 225 или 231 ГПК, приобретателите на имота запазват правата си, ако са ги придобили преди обезсилването или отмяната на решението. Заинтересуваните обаче могат да поискат обявяването на прехвърлителната сделка за нищожна или за недействителна по отношение на тях.

е) След обезсилване на решението за възлагане на имота по чл. 288, ал. 2 ГПК жилището се възлага на друг съделител, след като то влезе в сила. Новият приобретател трябва да е направил искането за възлагане в срока по чл. 288, ал. 5 ГПК

7. Договорът за доброволна делба е нищожен, когато като страна в него не участвува някой от съсобствениците на имота. Нищожна е и съдебната делба, когато като страни в производството не са участвували всички съсобственици.

На преглед по реда на надзора подлежи решението, постановено в делбено производство, в което е участвувал несъсобственик.

8. Съдебната спогодба може да бъде унищожена само по исков ред. По този ред може да се иска развалянето на съдебната спогодба поради неизпълнение. Съдебната спогодба е нищожна в случаите на чл. 26 ЗЗД.

Определението за одобряване на съдебна спогодба не подлежи на преглед по реда на надзора и на отмяна. Отменява т. 2, б. „и“ от Постановление № 16/1963 г. на Пленума на ВС.

б) Спогодбата има вещно прехвърлително действие досежно вещите, предмет на делбата, включително и тогава, когато такъв предмет е една вещ, която по силата на спогодбата се предоставя на един съделител, а останалите получават парично уравнение.

Когато със съдебната спогодба се създават, изменят или погасяват и правоотношения, които не са предмет на делото за делба, този ефект не настъпва със самата спогодба, ако законът предвижда за това друга форма. За да настъпи създаването, изменението или погасяването на тези правоотношения, спогодбата трябва да бъде последвана от сключване на акт в определената от закона форма. Спогодбата в този случай представлява договор, който може да бъде обявен за окончателен по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД.

9. Обръща внимание на съдилищата при разглеждане на дела за съдебна делба да следят за точно и пълно отбелязване в съдебните протоколи на исканията за сметките; решенията по сметките да съдържат осъдителен диспозитив за всички уважени искания, включително и когато те са насрещно предявени; съдебните и деловодните разноски да се разпределят съобразно с признатия дял на съделителите в прекратената общност, когато са направени по необходимост, а когато са направени по повдигнати спорни въпроси съобразно с общите правила на чл. 64 и 65 ГПК (*8).

 

–––––––-

(*1) Отм. (ДВ, бр. 21 от 1990 г.)

(*2) Срв. чл. 23 ЗЖСК. Също и чл. 15 от същия закон

(*3) Срв. чл. 26, ал. 2 СК от 1985 г.

(*4) Срв. чл. 28 и чл. 29 СК от 1985 г.

(*5) Срв. изменението на чл. 31 ЗТСУ (ДВ, бр. 45 от 1984 г.)

(*6) Срв. чл. 288, ал. 7 ГПК според ДВ, бр. 31 от 1990 г.

(*7) Следва да се има предвид отменяването на гл. I и II ЗСГ (ДВ, бр. 21 от 1990 г.)

(*8) Срв. чл. 293а ГПК (ДВ, бр. 23 от 1983 г.)

 

Така ППВС 7 от 28.11.1973г.

Съдебна делба на съсобственост. Въпроси и отговори от съдебната практика – Адвокат от Пловдив

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   По допустимостта на делбата на някои права Правото на строеж върху чужд имот, включително и правото на надстрояване и пристрояване, е вещно право по смисъла на чл. 63 от Закона за собствеността (ЗС). Съгласно чл. 111 ЗС разпоредбите […]