адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Ключови думи: субективни предели, изпълнителен лист, съдебен изпълнител, наследник, суброгация, частен правоприемник, чл. 429 ГПК, изпълнително дело, адв. д-р Ивайло Василев, Пловдив.

 

НОРМИ

Граждански процесуален кодекс
Чл. 429. (1) Наследниците и частните правоприемници на взискателя, както и поръчителят и солидарният съдлъжник, които са платили дълга, могат да искат изпълнение въз основа на издадения в полза на взискателя изпълнителен лист. Приемството, съответно плащането от поръчителя или съдлъжника, се установява с писмени доказателства.
(2) Издаденият изпълнителен лист срещу наследодателя може да бъде изпълняван и върху имуществото на неговите наследници, освен ако те установят, че са се отказали от наследството или че са го приели по опис. Когато наследникът не е приел наследството, съдебният изпълнител определя срока по чл. 51 от Закона за наследството, като съобщава изявлението на наследника на съответния районен съдия, за да бъде надлежно вписано.
(3) Изпълнителният лист срещу длъжника има сила и срещу третото лице, дало своя вещ в залог или ипотека за обезпечение на дълга, когато взискателят насочва изпълнението върху тази вещ.
Чл. 439. (1) Длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението.
(2) Искът на длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.

 

ВЪПРОСИ

Изчерпателен ли е кръгът на лицата по чл. 429, ал. 1 ГПК?

Дали чл. 429, ал. 1 ГПК допуска само приемство в изпълнителния лист на страната на взискателя или допуска и приемство в образуваното по листа изпълнително дело?

Какъв е предметът на делото по иска, предвиден в чл. 439 ГПК, когато ищецът твърди, че съдебният изпълнител е приложил неправилно чл. 429, ал. 1 ГПК, като е конституирал на мястото на първоначалния взискател лице, което след образуваното дело е погасило изпълняемото право и твърди, че е встъпило в правата на първоначалния взискател, защото е имало правен интерес да изпълни чуждото задължение (чл. 74 ЗЗД)?

 

ОТГОВОРИ

Изчерпателен ли е кръгът на лицата по чл. 429, ал. 1 ГПК?

Чл. 429, ал. 1 ГПК допуска взискател по изпълнителното дело да е лице, което не фигурира в изпълнителния лист. Персоналният (личен) обхват на разпоредбата е ограничен до универсалните и частните правоприемници на кредитора по изпълнителния лист. Когато обаче частното правоприемство е обосновано с материалните предпоставки по чл. 74 ЗЗД (със законна суброгация), само поръчителят и солидарният длъжник, които са платили дълга и които фигурират в изпълнителното основание, са правоприемници на правото на принудително изпълнение на кредитора по изпълнителния лист, но не и всяко трето лице, за което законът предвижда да се суброгира в неговите права.
Правилото в изпълнителния процес по ГПК е, че взискател може да бъде само лицето, което изпълнителният лист сочи като кредитор по вземането, а длъжник може да е само лицето, което изпълнителният лист сочи като длъжник. Чл. 429 ГПК е именуван „субективни предели на изпълнителния процес“, но урежда изключенията от това правило. При тях надлежни страни в изпълнителния процес са субекти, които не фигурират в изпълнителния лист, но притежават надлежна легитимация. В ал. 1 на чл. 429 ГПК са изключенията за взискателя; в ал. 2 – за длъжника; в ал. 3 – за третото лице, дало своя вещ в залог или ипотека за обезпечение на дълга, когато взискателят е насочил изпълнението върху вещта (т. 2 от ТР № 4/ 11.03.2019 г. по тълк.д. № 4/ 2017 г. ОСГТК на ВКС). Чл. 429 ГПК въвежда изключения от правило, а разширителното му тълкуване е недопустимо. Това е изходната тълкувателна позиция за отговора на първия въпрос.
Съгласно чл. 429, ал. 1 ГПК, наследниците и частните правоприемници на взискателя, както и поръчителят и солидарният длъжник, които са платили дълга, могат да искат изпълнение въз основа на издадения в полза на взискателя изпълнителен лист. Приемството, съответно плащането от поръчителя или съдлъжника се установява с писмени доказателства.
Текстът на закона не налага различно третиране на кредиторите по изпълнителния лист-физически лица от кредиторите по изпълнителния лист-юридически лица. Чл. 429, ал. 1 ГПК предвижда наследникът (по закон или по завещание) да се възползва от изпълнителния лист на наследодателя. Наследственото правоприемство е универсално. Следователно чл. 429, ал. 1 ГПК допуска и универсалните правоприемници на юридическото лице да се възползват от изпълнителния лист. Изводът не противоречи на изходната тълкувателна позиция. Нормите, които въвеждат изключения от правило, не се тълкуват разширително, но се прилагат по аналогия, когато са налице предпоставките на чл. 46, ал. 2 ЗНА.
Чл. 429, ал. 1, изр. 1 ГПК предвижда и частните правоприемници да се възползват от изпълнителния лист на кредитора, но противопоставя (разграничава) поръчителя и солидарния длъжник, платили дълга, от всички останали случаи на частно правоприемство – аргумент от използвания съюз „както и“. При провеждане на граматическо тълкуване, съюзът предполага някаква особеност, в случая – за поръчителя и за солидарния длъжник. В съдебната практика и в правната теория категорично се приема, че: 1) поръчителят и солидарният длъжник имат правен интерес да платят дълга, а когато притежават регресно право срещу длъжника, се суброгират в правата на удовлетворения кредитор (чл. 74, вр. чл. 146 и чл. 127, ал. 2 ЗЗД) и 2) третото лице, което се е суброгирало в правата на кредитора, е негов частен правоприемник. От друга страна, законната суброгация настъпва ex lege, а издаденият изпълнителен лист е без значение за осъществяването на материалните й предпоставки. Тогава какви са причините законодателят да разграничи поръчителят и солидарният длъжник, които са платили дълга, от всички останали трети лица, които се суброгират в правата на кредитора по изпълнителния лист. 
Правоприемството по чл. 429, ал. 1, а и по ал. 2 ГПК винаги следва издаването на изпълнителния лист. Следователно съдебният изпълнител е органът, оправомощен да го установи. Законът овластява съдебният изпълнител да проведе държавната принуда по неудовлетвореното гражданско притезание (на дълга по изпълнителния лист), но изключва неговата компетентност да проверява материално-правните предпоставки за допустимост на изпълнителния процес (съществуването на дълга/ на изпълняемото право). Проверката за съществуването на дълга законът възлага на съда, а той я осъществява в производството по снабдяване с изпълнително основание (изпълнителен титул), в производството по издаване на изпълнителен лист и в производството по исковете, предвидени в ГПК, чийто предмет е материалната (не)законосъобразност на изпълнителния процес по конкретно изпълнително дело (исковете по чл. 439, ал. 1, чл. 240, ал. 2 и 3, чл. 242, ал. 2 и 3, чл. 440 ГПК). От фактите, които имат значение за съществуване на дълга обаче, съдебният изпълнител е оправомощен да констатира плащането (изпълнението), доколкото следва съдебното дирене в производството по създаденото изпълнително основание, респ. изтичането на срока за възражение срещу заповедта за изпълнение. Плащането длъжникът доказва с писмени доказателствени средства (чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК), а когато е по специалната сметка на съдебния изпълнител, той се осъществява пред него и му е служебно известен. 
Чл. 429, ал. 1, изр. 2 ГПК ограничава проверката, която съдебният изпълнител дължи по надлежната легитимация на лицето, което не фигурира като кредитор в изпълнителния лист до правоприемството, респ. – до плащането на дълга. Както бе обяснено, съдебният изпълнител по правило е компетентен да установява плащането. Следователно функцията, която чл. 429, ал. 1, изр. 2 ГПК му възлага, е типична за него. От друга страна, поръчителят и солидарният длъжник, които са платили дълга, се суброгират в правата на удовлетворения кредитор, само ако притежават и регресно право срещу длъжника по изпълнителния лист. Регресното право е също материално-правна предпоставки на законната суброгация (то обосновава правният интерес по смисъла на чл. 74 ЗЗД извън изключението по чл. 56 ЗЗД), а чл. 429, ал. 1, изр. 2, пр. 2 ГПК освобождава съдебният изпълнител от правомощието да извърши проверка и по нея. Законодателят отчита, че подобна дейност е нетипична за изпълнителния орган. Следователно в хипотезите на законна суброгация правоприемството по чл. 429, ал. 1 ГПК принадлежи единствено на поръчителя, респ. на солидарния длъжник, които са платили дълга, а не на всяко трето лице, което по силата на закона се е суброгирало в правата на удовлетворения кредитор по изпълнителния лист. Само за тези случаи законодателят (изрично) включва и правото на принудително изпълнение сред онези права, които суброгиралото се трето лице придобива от кредитора, в случая – от кредитора по изпълнителния лист. За да събере дължимата сума, всяко друго трето лице (различно от поръчителя и от солидарния длъжник), което твърди, че се е суброгирало в правата на кредитора по изпълнителния лист, следва да иницира съответното съдебно производство по снабдяване с изпълнително основание – да предяви осъдителен иск или заявление за заповед за изпълнение. В производството по снабдяване с изпълнително основание третото лице (различно от поръчителя и солидарния длъжник, платили дълга) следва да заяви своето регресно право срещу длъжника по изпълнителния лист, както и всички останали предпоставки на законната суброгация, на които се позовава. В това производство съдът ще е длъжен да зачете задължителното действие на влязлото в сила осъдително решение, респ. на влязлата в сила заповед за изпълнение – относно съществуването на дълга по изпълнителния лист към релевантния момент – приключването на съдебното дирене, респ. изтеклия срок по чл. 414 ГПК. А. е от чл. 298, ал. 2 и от чл. 414, вр. чл. 424 ГПК, доколкото третото лице е частен правоприемник на удовлетворения кредитор. От създаденото изпълнително основание обаче това трето лице не може да се възползва. Следователно чл. 429, ал. 1, in fine ГПК изяснява и пределите на настъпилата законова суброгация по чл. 74 ЗЗД. Върху суброгиралото се трето лице преминават всички прехвърлими права на кредитора, които могат да му послужат за събиране на вземането към момента на плащането (изпълнението), но с правото на принудително изпълнение на удовлетворения кредитор по издадения изпълнителен лист разполага само поръчителят или солидарният длъжник. 
От друга страна, чл. 429, ал. 1, изр. 2 ГПК не предвижда съдебният изпълнител да установява фактите, които са породили поръчителството, респ. пасивната солидарност. Тези факти всякога предхождат правоприемството, т.е. са без пряко отношение към него, а стоят и извън плащането на дълга. За да приложи чл. 429, ал. 1 ГПК обаче, съдебният изпълнител следва да е убеден, че платецът има качеството на поръчител, респ. на солидарен длъжник. Както бе обяснено, правоприемството в правото на принудително изпълнение на удовлетворения кредитор по изпълнителния лист законът признава само за поръчителя и за солидарния длъжник, платили дълга, а не за всяко суброгирало се трето лице. Изложеното налага още едно ограничително тълкуване на чл. 429, ал. 1 ГПК. Третото лице, което е платило дълга следва да фигурира в изпълнителното основание като поръчител, респ. като солидарен длъжник (така и ТР № 59/ 03.06.1974 г. по гр.д. № 16/ 1974 ОСГК на ВС). И поради това чл. 428, ал. 2, изр. 2 ГПК изисква изпълнителното основание да се представи към молбата за образуване на изпълнително дело. 
Извършеното тълкуване на чл. 429, ал. 1 ГПК има и логично обяснение. Поръчителят и солидарният длъжник, които са платили дълга, обичайно фигурират в изпълнителното основание. Правоприемството в изпълнителния лист на удовлетворения кредитор законодателят признава само за тях, защото отчита максималния обем на тяхната отговорност. Поръчителят е лично задължен заради длъжника по изпълнителния лист, а за изпълнението той отговаря с цялото си имущество (чл. 138 ЗЗД). Солидарният длъжник е задължен за дълга, заедно с длъжника по изпълнителния лист, а за изпълнението и той отговаря с цялото си имущество (чл. 122 ЗЗД). Извършеното ограничително тълкуване зачита и правата на длъжника по изпълнителния лист. Поръчителят има право на законните лихви върху дълга от деня на плащането (чл. 143, изр. 2 ЗЗД), а настъпилото правоприемство в изпълнителния лист обхваща и тях (без необходимост от изпълнително основание). Следователно в интерес на длъжника е поръчителят да встъпи в правото на кредитора по изпълнителния лист, без да изисква поръчителят да установява своите права в производство по снабдяване с изпълнително основание. Проведеното ограничително тълкуване осуетява и възможността за злоупотреба с правото на приемство в правата на кредитора по изпълнителния лист. Мерките в обезпечение на изпълняемото право (запор и възбрана) съдебният изпълнител взема към образуване на изпълнителното дело, респ. правоприемникът на кредитора по изпълнителния лист се възползва и от тях. Ограничителното им въздействие спрямо длъжника продължава в съдебното производство, в което по надлежния ред длъжникът се е позовал на процесуална или материална незаконосъобразност на изпълнителния процес. Обезпечителните мерки обаче запазват своето действие, включително когато съдът е спрял изпълнението (по чл. 438 ГПК или по чл. 397, ал. 1, т. 3 ГПК). Следователно в интерес на длъжника е чл. 429, ал. 1 ГПК да се прилага само за онези лица, които отговарят лично за или заради длъжника по изпълнителния лист (с цялото свое имущество).

Дали чл. 429, ал. 1 ГПК допуска само приемство в изпълнителния лист на страната на взискателя или допуска и приемство в образуваното по листа изпълнително дело?

Чл. 429, ал. 1 ГПК легитимира субектите, включени в персоналния му обхват, да поискат образуване на изпълнително дело с представяне на изпълнителния лист, в който не фигурират, но и да поискат заместването на взискателя по изпълнително дело, образувано по молба на кредитора по изпълнителния лист. Те разполагат и с право на жалба срещу отказа на съдебния изпълнител да зачете правоприемството в правото на принудително изпълнение на кредитора по изпълнителния лист. Съдът разглежда жалбата по реда на раздел I от глава X. ГПК. Материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение след зачетеното правоприемство по чл. 429, ал. 1 ГПК обаче се установя по исков ред. В зависимост от изпълнителното основание, длъжникът разполага с иска по чл. 439, по чл. 240, ал. 2 и 3 или по чл. 424 ГПК. Влязлото в сила постановление на съдебния изпълнител за образуване на изпълнителното дело или за заместване на първоначалния взискател и влязлото в сила решение по жалбата срещу отказа на съдебния изпълнител да зачете правоприемството по чл. 429, ал. 1 ГПК нямат задължително действие за съда по иска за несъществуване на изпълняемото право.
Както бе обяснено, чл. 429, ал. 1 ГПК предвижда правоприемство в правото на принудително изпълнение на кредитора по изпълнителния лист. То следва изпълнителния лист и настъпва по силата на закона (на основание чл. 429, ал. 1 ГПК). Съдебният изпълнител е органът, който е длъжен да го установи. Следователно същите лица разполагат и с жалба срещу отказа на съдебния изпълнител да го зачете (чл. 435, ал. 1, т. 1 ГПК). Съдът разглежда жалбата по реда и при условията на раздел I, глава X. ГПК. Чл. 429, ал. 1, изр. 2 ГПК го задължава да зачете и квотите в правата, придобити от кредитора по изпълнителния лист, стига да са определени от закона. Съдебният изпълнител е длъжен да приеме, че платилият дълга поръчител изцяло замества кредитора по изпълнителния лист (чл. 146 ЗЗД), освен ако искането на поръчителя за образуване на изпълнително дело, респ. за заместване на взискателя е за по-малкък размер (арг. от чл. 6, ал. 2 ГПК). Съдебният изпълнител е длъжен да приеме, че платилият солидарен длъжник е заместил кредитора в половината от дълга по изпълнителния лист. В чл. 127, ал. 1 ЗЗД е презумпцията за равенство в дяловете на солидарните длъжници, различни от поръчителя. Съдебният изпълнител е длъжен да я приложи, доколкото презумпцията е доказателствено правило, а законът не го оправомощава с компетентност да установява вътрешните отношения между съдлъжниците. Чл. 6, ал. 2 ГПК допуска също искането на солидарния длъжник да е за по-малка част от половината от дълга по изпълнителния лист. Презумпциите на закона не се оборват в изпълнителното производство. Оборването им, както и всеки факт от значение за материалната законосъобразност на изпълнителния процес е установима пред съда по исков ред. За това длъжникът разполага с отрицателния установителен иск, предвиден в чл. 439, ал. 1, респ. в чл. 240, ал. 2 и 3 или в чл. 424 ГПК, в зависимост от изпълнителното основание. Влязлото в сила постановление на съдебния изпълнител по чл. 429, ал. 1 ГПК, респ. влязлото в сила решение на съда, постановено по реда на раздел I от глава X. ГПК, нямат задължително действие за съда по отрицателния установителен иск (аналогия от чл. 358 ГПК). 

Какъв е предметът на делото по иска, предвиден в чл. 439 ГПК, когато ищецът твърди, че съдебният изпълнител е приложил неправилно чл. 429, ал. 1 ГПК, като е конституирал на мястото на първоначалния взискател лице, което след образуваното дело е погасило изпълняемото право и твърди, че е встъпило в правата на първоначалния взискател, защото е имало правен интерес да изпълни чуждото задължение (чл. 74 ЗЗД)? 
Отрицателният установителен иск по чл. 439 ГПК е основателен срещу взискателя, когато съдът констатира, че съдебният изпълнител е образувал изпълнителното дело или е заместил първоначалния взискател по искане на лице, което не фигурира в изпълнителния лист, а пред съдебния изпълнител е обосновало своята легитимация като лице, което по силата на закона се е суброгирало в правата на кредитора по изпълнителния лист, с твърдения, различни от качеството на поръчител или на солидарен длъжник. Третото лице, за което съдебният изпълнител е приел, че се е суброгирало в правата на кредитора по изпълнителния лист, е надлежният ответник по иска по чл. 439 ГПК, но не и кредиторът. Съдът по иска по чл. 439 ГПК е длъжен да изследва материалните предпоставки на законната суброгация, единствено когато в изпълнителния процес правото по чл. 429, ал. 1 ГПК е било признато в полза на поръчителя или на солидарния длъжник, които са платили дълга.
Отговорът на третия въпрос не се нуждае от подробни мотиви, доколкото се извежда от вече развитите. Както бе обяснено, чл. 429, ал. 1 ГПК допуска правоприемство в правата на удовлетворения кредитор по изпълнителния лист само в полза на поръчителя, респ. на солидарният длъжник, които са платили дълга. Следователно когато съдът по иска по чл. 439 ГПК установи, че съдебният изпълнител е образувал изпълнителното дело или е заместил взискателя по искане на лице, което е платило дълга и се е позовало на законна суброгация, но не е поръчител или солидарен длъжник, искът е основателен. Плащането от третото лице е погасило правото на принудително изпълнение на кредитора по изпълнителния лист (чл. 73 ЗЗД), но правоприемството по чл. 429, ал. 1 ГПК не е настъпило. За доказването на регресното право пред съда по отрицателния установителен иск ограниченията по чл. 439, ал. 2 ГПК се неприложими. Вътрешните отношения между длъжника по изпълнителния лист и поръчителя, респ. между длъжника по изпълнителния лист и солидарния длъжник разкриват основанието на регресното право. Регресното право е границата на законната суброгация, т.е. то определя и размера (обема) на частното правоприемство в дълга, което съдът по иска по чл. 439 ГПК е длъжен да установи. 

Вж. Р. № 71 от 24.07.2019 г.

Субективни предели на изпълнителния лист (чл. 429, ал. 1 ГПК) – Адвокат от Пловдив

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Ключови думи: субективни предели, изпълнителен лист, съдебен изпълнител, наследник, суброгация, частен правоприемник, чл. 429 ГПК, изпълнително дело, адв. д-р Ивайло Василев, Пловдив.   НОРМИ Граждански процесуален кодекс Чл. 429. (1) Наследниците и частните правоприемници на взискателя, както и поръчителят […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Ключови думи: облигации, общо събрание на облигационерите, акционерно право, акционерно дружество, проспект, адв. д-р Ивайло Василев, търговско право, адвокат от Пловдив.

 

ВЪПРОСИ

Компетентно ли е Общото събрание на облигационерите да взема решения за промяна на условията, при които са записани облигации от съответната емисия облигации, издадени от акционерно дружество?
При положителен отговор на първия въпрос – с какво мнозинство следва да бъде взето решението за промяна на условията, при които са записани облигации от съответната емисия облигации, за да бъде правнообвързващо за всички облигационери, включително за неприсъствалите/непредставените на събранието и за гласувалите „против“?
Явява ли се изричното предвиждане в проспекта за емисията облигации по чл. 100б ЗППЦК на възможността и реда за промяна на условията, при които са записани облигациите, задължителна предпоставка за наличието на такава компетентност? 

 

ОТГОВОРИ

В Търговския закон и Закона за публично предлагане на ценни книжа не се съдържа легална дефиниция на термина „облигация“. Същността на понятието налага разглеждането му в два аспекта: като ценна книга и като договор за паричен заем, предоставен на акционерно дружество /АД/. Общият правен режим на облигацията се съдържа в разпоредбите на чл. 204 – чл. 218 ТЗ, а специалният режим – в ЗППЦК /чл. 2, чл. 77ш – чл. 89, чл. 100а – чл. 100и и др./ В качеството си на ценна книга облигацията материализира /при наличната облигация/ или изразява /при безналичната облигация/ право на вземане на притежателя си /облигационера/ за определена парична сума, която емитентът е получил при издаване на облигацията. С нея емитентът се задължава след изтичането на определен срок да заплати главницата /номиналната стойност/ и, ако това е предвидено, съответната уговорена лихва или да изпълни някакво друго уговорено задължение /например да заплати твърд доход/. 
Облигацията е легитимационно – разпоредителна ценна книга, като правата по нея възникват вън и независимо от издаването й като документ. Тя представлява инвестиционна ценна книга. Икономическата цел на издаването на облигации е да се финансира дейността на емитента при недостиг на оборотни средства и инвестиционен капитал, да се набавят парични средства, които впоследствие при настъпване на съответните падежи подлежат на връщане. Облигационерът записва или закупува облигации, за да инвестира – да получи доход, представляващ лихва при лихвоносните облигации, друг уговорен доход, евентуално положителната разлика между цената при покупка и продажба на облигациите на пазара на финансови инструменти. При издаване на облигации по реда на чл. 205, ал. 2 ТЗ облигационерът взема решение дали да инвестира в предложените за записване облигации въз основа на решението за издаване на облигации, прието от общото събрание на акционерите /ОСА/ или овластените за това органи, и предложението, което трябва да отговаря на съдържанието, предвидено в чл. 205, ал. 2 ТЗ. При публично предлагане на ценни книжа и допускане на ценни книжа до търговия на регулиран пазар по реда на ЗППЦК облигационерът взема решение дали да инвестира чрез записване или закупуване на облигации въз основа на проспекта, издаден по реда на чл. 81 и сл. ЗППЦК и потвърден от КФН по чл. 90 и сл. ЗППЦК.
Облигацията, разглеждана като договор за паричен заем, е разновидност на договора за заем по смисъла на чл. 240 и сл. ЗЗД, но поради особения си характер значително се различава от него – представлява облигационен заем по аргумент от чл. 206, ал. 3 и ал. 6, чл. 212, ал. 2 ТЗ и чл. 100б, ал. 1 ЗППЦН. Сключването на облигационния заем представлява сложен фактически състав. Фактическият състав на издаването на облигации от непублична емисия по реда на ТЗ включва следните елементи: решение за емитиране на облигации, с което се определят условията, при които заемът се счита сключен /чл. 206, ал. 3 във връзка с чл. 204, ал. 3 ТЗ/; предложение за записване на облигации, което се изготвя от дружеството въз основа на решението и трябва да съдържа реквизитите, предвидени в чл. 205, ал. 2 ТЗ; записване на определен брой облигации; пълно заплащане на емисионната стойност на всички записани облигации /чл. 205, ал. 3 ТЗ/, от който момент облигационният заем се счита сключен, което обуславя неговия реален характер. Фактическият състав на издаването на облигациите при публично предлагане на ценни книжа и допускане на ценни книжа до търговия на регулиран пазар по реда на ЗППЦК включва следните елементи: решение за публично предлагане на ценни книжа или за допускането на ценните книжа до търговия на регулиран пазар; изготвяне на проспект със съдържанието и формата, предвидени в чл. 81 и сл. ЗППЦК и Наредба № 2/17.09.2003г. за проспектите при публично предлагане и допускане до търговия на регулиран пазар на ценни книжа и за разкриването на информация; потвърждаване на проспекта от КФН; съобщение за публичното предлагане по чл. 92а ЗППЦК; записване на определен брой облигации, представляващо по смисъла на § 1, т. 11 от ДР на ЗППЦК /предишна т. 9 – ДВ, бр. 61/2002г., предишна т. 10, ДВ, бр. 103/2012г./ безусловно и неотменяемо волеизявление за придобиване на ценни книжа в процес на издаване и за заплащане на емисионната им стойност; пълно заплащане на емисионната стойност на всички записани облигации. Облигационният заем се счита сключен с постигане на всички параметри на емисията. 
Съгласно разпоредбата на чл. 206, ал. 3 ТЗ условията, при които заемът се смята сключен /при емитиране на облигации без публична подписка, т. е. при непублична емисия облигации/, се определят с решението на ОСА по чл. 204, ал. 3 ТЗ и трябва да бъдат включени в предложението за издаване на облигации по чл. 205, ал. 2 ТЗ. При публично предлагане на ценни книжа и допускане на ценни книжа до търговия на регулиран пазар по реда на ЗППЦК тези условия са посочени в проспекта, издаден по реда на чл. 81 и сл. ЗППЦК и потвърден от КФН по чл. 90 и сл. ЗППЦК. Условията, при които са записани облигации от съответната емисия, трябва да съответстват на изискванията, предвидени в Регламент /ЕО/ № 809/2004 на Комисията от 29.04.2004г. относно прилагането на Директива 2003/71/ЕО на Европейския парламент и на Съвета по отношение на информацията, съдържаща се в проспектите, както и формата, включването чрез препратка и публикуването на подобни проспекти и разпространяването на реклами, ЗППЦК и Наредба № 2/17.09.2003г. за проспектите при публично предлагане и допускане до търговия на регулиран пазар на ценни книжа и за разкриването на информация. Целта на включената в предложението за издаване на облигации по чл. 205, ал. 2 ТЗ, респективно в проспекта по чл. 81 и сл. ЗППЦК, информация е инвеститорите да направят точна оценка на икономическото и финансовото състояние, активите и пасивите, финансовите резултати /печалби и загуби/, перспективите за развитие на емитента и лицата, гарантиращи ценните книжа, както и на правата, свързани с ценните книжа, и тяхното упражняване, за да вземат информирано инвестиционно решение дали да запишат или закупят облигации от съответната емисия. В разпоредбата на чл. 22 от Регламент /ЕО/ № 809/2004 е посочена минималната информация, която следва да бъде включена в основния проспект и свързаните с него окончателни условия.
След записване на облигации от съответната емисия и заплащане на емисионната стойност на всички облигации, т. е. след сключване на облигационния заем, условията, при които са записани издадените облигации, не могат да бъдат едностранно променени от общото събрание на акционерите на дружеството – емитент. В този смисъл е разпоредбата на чл. 207, т. 1 ТЗ, съгласно която нищожно е всяко решение на дружеството за промяна в условията, при които са записани издадени облигации. Посочената разпоредба не се отнася за решенията на общото събрание на облигационерите.
Общото събрание на облигационерите /ОСО/ не е орган на акционерното дружество, а представлява организационна форма за връзка на облигационерите с органите на АД и е средство за гарантиране на техните интереси. Съгласно чл. 209, ал. 1 ТЗ облигационерите от една емисия образуват група за защита на интересите си пред акционерното дружество. Всяка група образува общо събрание и избира свой председател, който я представлява пред акционерното дружество – чл. 209, ал. 2 ТЗ. Съгласно чл. 100а, ал. 1 ЗППЦК посочената разпоредба не се прилага при публично предлагане на ценни книжа и допускане на ценни книжа до търговия на регулиран пазар по реда на ЗППЦК, тъй като фигурата на представителя на облигационерите по ТЗ е заменена с фигурата на довереника по ЗППЦК. 
Облигационерите са кредитори на емитента и в това си качество имат индивидуални и колективни права. Индивидуални права са правото на парично вземане за определена сума в размер, равен на номиналната стойност на облигацията, правото на лихва при лихвоносните облигации, съответните други права, например при привилегированите облигации правото на допълнителен доход и др. Облигационерите имат право да получат информация от емитента за изпълнение на задълженията му по облигациите, които притежават, относно обезпеченията и др., а емитентът е длъжен да предоставя на довереника на облигационерите отчет за изпълнение на задълженията си съгласно условията на облигационната емисия и друга периодична информация. Защитата на индивидуалните права на облигационерите може да се осъществи чрез предприемане на определени действия от страна на всеки облигационер, като в определени случаи упражняването на тези права и тяхната защита може да се предприеме и от ОСО.
Колективните права, на които облигационерите са титуляри, са свързани с участието им в общото събрание на облигационерите с право на глас, право да избират и да бъдат избирани за представители на облигационерите, право да участват опосредено чрез своите представители със съвещателен глас в общото събрание на акционерите. Упражняването на колективните права и тяхната защита се осъществява от ОСО чрез реализиране на неговите правомощия. 
Едно от предвидените в ТЗ правомощия на общото събрание на облигационерите от една емисия е да приеме решение /становище/ по въпроси, свързани с изпълнението на задълженията по облигационния заем и да го представи на акционерите – чл. 212, ал. 2 ТЗ. Във връзка с изпълнението на задълженията по облигационния заем е възможно да възникне необходимост от изменения на условията, при които са записани облигации от съответната емисия. Поради това, че общото събрание на облигационерите има право да изразява становище по въпроси, относими към изпълнението на задълженията по емитираните облигации, то има и правомощия да прави предложения за изменение на условията, при които са записани съответните облигации.
Съгласно чл. 100а, ал. 6 ЗППЦК /редакция към 20.02.2012г./, сега ал. 8, притежателите на облигации от една емисия или клас /в хипотезата, когато облигациите са издадени при условията на първично публично предлагане или са допуснати до търговия на регулиран пазар/ могат да решават въпроси от взаимен интерес на общо събрание, което се свиква от довереника на облигационерите по реда на чл. 214 ТЗ. Въпроси от взаимен интерес за облигационерите могат да възникнат в различни хипотези, включително при поява на финансови затруднения при емитента във връзка с изпълнението на задълженията му по облигационния заем. Поради това и с цел защита на интересите на облигационерите изменението на условията, при които са записани облигации от съответната емисия, може да бъде предмет на обсъждане и на решение, взето от ОСО. След записване на облигации от съответната емисия волята на притежателите на облигации от емисията за промяна в условията, при които са емитирани облигациите, се формира от ОСО. 
Аргументи за извода, че ОСО е компетентно да вземе решения за промяна на условията, при които са записани облигации от съответната емисия, могат да бъдат изведени също от разпоредбите на чл. 214, ал. 3, т. 1 и чл. 262ц, ал. 3 ТЗ. Съгласно чл. 214, ал. 3, т. 1 ТЗ представителите на облигационерите са длъжни да свикат общото събрание на облигационерите при уведомяване от органите за управление на акционерното дружество за предложение за изменение на предмета на дейност, вида или преобразуване на дружеството. Разпоредбата на чл. 262ц, ал. 3 ТЗ, предвиждаща правомощие на събранието на притежателите на ценни книги, които не са акции и дават особени права, да приеме решение, с което се съгласява с промяната на правата по тях, която настъпва в резултат на преобразуването на търговското дружество, е приложима и към преобразуване на търговско дружество – емитент на облигации и предоставената компетентност се отнася и до ОСО. След като ОСО е компетентно да приеме решение /становище/ във връзка с въпроси, които засягат емитираните облигации в резултат на изменението на предмета на дейност, вида или преобразуването на дружеството – емитент, то следва да се приеме, че ОСО може да прави предложения за изменение на условията, при които са записани облигации от съответната емисия, респективно да приеме или откаже направени от акционерното дружество предложения.
Обстоятелството, че всеки облигационер сам решава въз основа на решението по чл. 204, ал. 3 ТЗ и предложението по чл. 205, ал. 2 ТЗ, респективно проспекта по чл. 81 и сл. ЗППЦК дали да запише облигации от съответната емисия, и фактът, че условията на облигационния заем са в сила за всички облигационери, не ограничават правомощията на общото събрание на облигационерите във връзка с изменението на условията, при които са записани облигации от съответната емисия. 
Промяната на условията, при които са записани облигации, не може да бъде договаряна с всеки облигационер поотделно, тъй като, от една страна, облигационният заем не е сключен по този начин, а от друга страна, облигационерите от една емисия биха били поставени в неравностойно положение. 
Не може да се приеме, че изменението на тези условия следва да се извърши само с единодушно решение, взето от всички облигационери, притежатели на облигации от съответната емисия. Съобразно чл. 214, ал. 5 ТЗ за ОСО се прилагат съответно правилата за ОСА. Разпоредбата на чл. 230, ал. 1 ТЗ предвижда, че решението на ОСА се приема с мнозинство от представените акции, освен ако в закона или устава не е предвидено друго. Приложени към решението на общото събрание на облигационерите за промяна на условията, при които са записани облигации от съответната емисия, посочените разпоредби налагат извода, че при липса на предварително установени правила, това решение следва да бъде прието с мнозинство от представените облигации. В действащото към 20.02.2012г. законодателство /ТЗ и ЗППЦК/ липсва изрична разпоредба, уреждаща мнозинството при приемане на посоченото решение, нито такава е предвидена в проспекта за вторично публично предлагане на корпоративни облигации от „Флорина – България“ АД от 09.10.2007г., потвърден с решение № 33-Е/09.01.2008г. на КФН. В посочената в Регламент /ЕО/ № 809/2004 минимална информация, която следва да бъде включена в основния проспект и в свързаните с него окончателни условия, както и в относимото към настоящата емисия облигации приложение V към регламента липсва изискване за включване на условията и реда за изменение на условията, при които са издадени облигациите, както и за кворум и мнозинство на органа за приемане на промените. Възможно е обаче в проспекта за публично предлагане и допускане до търговия на регулиран пазар на емисии облигации с оглед защита на интересите на инвеститорите да бъдат установени правила за извършване на изменението на условията по емисията облигации, включително да бъдат предвидени изисквания за кворум и мнозинство. В този случай решението на общото събрание на облигационерите следва да бъде прието с предвиденото в проспекта мнозинство.
Комисията за финансов надзор с протокол № 11/16.03.2011г. на основание чл. 9, ал. 1 ЗКФН е огласила практика по прилагането на чл. 92, ал. 1, т. 3, предл. последно ЗППЦК относно изискванията към съдържанието на проспектите за публично предлагане и допускане до търговия на регулиран пазар на емисии облигации във връзка с възможни промени в условията, при които са издадени облигациите. С приетата практика КФН изисква в проспектите да бъде разкривана допълнителна информация относно възможността за промяна в условията, при които са издадени облигациите, като във връзка с т. 4.6 отприложение V към Регламент /ЕО/ № 809/2004 поставя изискване да се опише и възможността за промяна в условията по емисията облигации, като се представи ясна и изчерпателна информация по определени въпроси, например: предпоставките за извършване на промяната; параметрите, които могат да бъдат променяни; изисквания за кворум и мнозинство за вземане на решение от ОСО и др. В протокола е посочено, че допълнителната информация не засяга емисии облигации, които са издадени и допуснати до търговия към момента на оповестяването му, и такива, които са издадени към 16.03.2011г., и за които предстои допускането им до търговия на регулирания пазар. 
Със Закона за изменение и допълнение на ЗППЦК /ДВ, бр. 103/28.12.2012г./, т. е. след приемане на решението на ОСО – предмет на настоящите искове, е създадена нова т. 4 на ал. 1 на чл. 100б ЗППЦК, съгласно която проспектът за емисията облигации, както и в предложението по чл. 205, ал. 2 ТЗ, когато се предлагат облигации, предложени не при условията на публично предлагане и за които е предвидено в условията на емисията допускането им до търговия на регулиран пазар на ценни книжа, трябва да съдържа условията и реда за извършване на промени в условията, при които са издадени облигациите, включително изискванията за кворум и мнозинство за приемане на промените от страна на общото събрание на облигационерите. 
Със Закона за изменение и допълнение на ЗППЦК /ДВ, бр. 62/01.08.2017г./ разпоредбата на чл. 100б, ал. 1, т. 4 ЗППЦК е изменена, като е предвидено в проспекта за емисията облигации, както и предложението по чл. 205, ал. 2 ТЗ да се съдържат освен условията и реда за извършване на промени в условията, при които са издадени облигациите, също и конкретните параметри на емисията облигации, които подлежат на последваща промяна. В ал. 4 на чл. 100б ЗППЦК са регламентирани кворум и мнозинство за приемане на промените по ал. 1, т. 4 от общото събрание на облигационерите – да са представени не по-малко от две трети от издадените облигации; решението да бъде взето с мнозинство не по-малко от три четвърти от представените облигации. Уредена е възможност в проспекта, съответно в предложението за записване на облигациите да се предвиди и по-голям кворум и мнозинство при вземане на решения за промяна в условията и параметрите на облигационната емисия. Съгласно новата ал. 6 на чл. 100б ЗППЦК промени в облигационната емисия, извън тези по ал. 1, т. 4, както и промени, извършени в нарушение на ал. 3 – 5, са нищожни. Съгласно § 58 от ПЗР на ЗИДЗППЦК /ДВ, бр. 62/01.08.2017г./ промени в заварените до влизането в сила на този закон облигационни емисии, допуснати до търговия на регулиран пазар, може да се извършват при спазване на изискванията на чл. 100б, ал. 3 и 4 ЗППЦК. Изменената и допълнена със ЗИДЗППЦК /ДВ, бр. 103/28.12.2012г./ и ЗИДЗППЦК /ДВ, бр. 62/01.08.2017г./ правна уредба е неприложима към решенията, приети от общото събрание на облигационерите преди влизането им в сила.
Следователно изричното предвиждане в проспекта за емисията облигации по чл. 100б ЗППЦК на възможността и реда за промяна на условията, при които са записани облигациите, не е задължителна предпоставка за наличието на такава компетентност на общото събрание на облигационерите до влизане в сила на Закона за изменение и допълнение на ЗППЦК /ДВ, бр. 103/28.12.2012г./.

 

ИЗВОДИ

Общото събрание на облигационерите е компетентно да вземе решения за промяна на условията, при които са записани облигации от съответната емисия облигации, издадени от акционерно дружество.
До влизане в сила на Закона за изменение и допълнение на ЗППЦК /ДВ, бр. 103/28.12.2012г./ решението на общото събрание на облигационерите за промяна на условията, при които са записани облигации от съответната емисия, следва да бъде прието с мнозинство от представените облигации. Ако в проспекта за публично предлагане и допускане до търговия на регулиран пазар на емисии облигации с оглед защита на интересите на инвеститорите са установени правила за извършване на изменението на условията по емисията облигации, включително са предвидени изисквания за кворум и мнозинство, то решението на общото събрание на облигационерите следва да бъде прието с предвиденото в проспекта мнозинство.
Изричното предвиждане в проспекта за емисията облигации по чл. 100б ЗППЦК на възможността и реда за промяна на условията, при които са записани облигациите, не е задължителна предпоставка за наличието на такава компетентност на общото събрание на облигационерите до влизане в сила на Закона за изменение и допълнение на ЗППЦК /ДВ, бр. 103/28.12.2012г./ 

Така Р. № 10 от 19.07.2019 г. на ВКС

Промяна на условията при издадени облигации от акционерно дружество – Адвокат от Пловдив

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Ключови думи: облигации, общо събрание на облигационерите, акционерно право, акционерно дружество, проспект, адв. д-р Ивайло Василев, търговско право, адвокат от Пловдив.   ВЪПРОСИ Компетентно ли е Общото събрание на облигационерите да взема решения за промяна на условията, при […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Ключови думи: подобрения, недвижим имот, погасителна давност, договор за издръжка и гледане, разваляне, чл. 87 ЗЗД, адв. д-р Ивайло Василев, вещно право, адвокат от Пловдив.

 

ВЪПРОСИ

От кой момент насетне започва да тече предвидената от закона погасителна давност за извършените в чужд недвижим имот подобрения в случай на разваляне на алеаторен договор за издръжка и гледане по вина на приобретателя, извършил подобренията и при влязло в сила решение по чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на алеаторен договор за гледане и издръжка?

Вземането на приобретателя за извършените от него подобрения в недвижимия имот обусловено ли е от факта на предаване на владението върху вещта и този факт представлява ли елемент от фактическия състав по настъпване на изискуемостта на вземането?

 

ОТГОВОР

Погасителната давност като вид юридически факт, от категорията на юридическите събития, представлява период от време, с изтичането на който се погасява публичното субективно право на лицето-кредитор да иска съдебна защита или принудително изпълнение на притезателно или преобразуващо право. Давностният срок започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо – чл. 114 ЗЗД и може да спре да тече само при наличие на хипотеза измежду изчерпателно изброените от законодателя с разпоредбата на чл. 115, ал.1 ЗЗД основания за това.
Моментът от който тече срока на погасителната давност за вземане, произтичащо от извършените в чужд недвижим имот подобрения, в хипотезата на развален ( алеаторен ) договор за издръжка и гледане по вина на приобретателя, извършил подобренията, и при влязло в сила решение по чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на алеаторен договор за гледане и издръжка, е този посочен с разясненията по ТР № 88/ 26.VI.1964 г. по гр. д. № 66/64 г., ОСГК на ВС. 
Вземането за извършени подобрения в чужд недвижим имот има облигационен характер и почива на принципа за недопустимост на неоснователно обогатяване. По отношение на вземането за подобрения в чужд имот са приложими правилата относно неоснователно обогатяване, включително и правилата за погасяването на задълженията поради изтичане срока на погасителната давност. Погасителната давност започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. По принцип вземанията без определен падеж се дължат веднага. Вземането, произхождащо от извършени в чужд имот подобрения, не е свързано с някакъв отлагателен срок. Правоотношенията, които възникват между подобрителя и собственика на подобрения имот, обаче се характеризират с такива особености, които дават основание с оглед на общия смисъл на закона и справедливостта да се приеме, че изискуемостта на вземането на подобрителя за извършените от него подобрения в чужд имот не съвпада с извършването на самото подобрение и трябва да се отнесе към един по-късен момента именно моментът в който от владелец на подобренията, подобрителят става техен държател
Подобрителят по време на извършването на подобренията обикновено се намира във владение на имота. В хипотезите на разваляне на договор по реда на чл. 87, ал.3 ЗЗД, до влизане в сила на решението за това, подобрителят се счита за собственик и извършва подобренията на своя собствен имот като увеличава стойността му. След влизане в сила на позитивно решение по чл. 87, ал.3 ЗЗД, подобрителят запазва качеството си на владелец на имота, доколкото обратното действие на влязлото в сила решение не прекъсва фактическата му власт над имота. 
Доколкото извършените подобренията увеличават стойността на имота, собственикът дължи да възмезди стойностно подобрителя. Вземането на подобрителя за извършените подобрения става изискуемо още в момента на завършването на подобренията, но давносният срок тече от момента, когато собственикът си възвърне фактическата власт над имота. Затова следва да се признае, че вземането на подобрителя става изискуемо и погасителната давност за него започва да тече от момента на прекъсване на владението, от превръщането му в държане със съгласието на собственика или най-късно от момента, когато бъде смутено от собственика по исков ред, обикновено чрез предявяването на ревандикационен иск. Различието между добросъвестния и недобросъвестния подобрител във връзка с правото им да търсят обезщетение за подобренията се отнася само до размера на обезщетението и правото на задържането на имота до заплащането на обезщетението. Вземането на приобретателя за извършените от него подобрения в недвижимия имот като притезателно право не е обусловено от факта на предаване на владението върху вещта, този факт определя обаче момента на изискуемостта на вземането респ. момента от който тече срока на погасителната давност. В изложения смисъл са изцяло дадените задължителни разяснения с ПП ВС No 6 -74. 
С Решение No 110 от 28.11.2017 г. по гр. д. No 5557/2016 г. ВКС- II г.о. се приема, че вземането за извършени подобрения, включително на упражняващия владение върху чужд имот, има облигационен характер и представлява частен случай на неоснователно обогатяване. По тази причина по въпросите относно фактическия състав, изискуемостта и погасителната давност за това вземане съответно приложими са разясненията, дадени с ПП ВС № 1-79 г. Вземането за подобрения не притежава белезите на никой от фактическите състави по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, а по същността си разкрива близост с вземането по чл. 59, ал. 1 ЗЗД – с оглед наличието на увеличаване без основание имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице, което произтича от общите факти на вложените средства и повишаване качеството на чуждия имот. В хипотеза, когато подобренията са извършени от приобретател по алеаторен договор за гледане и издръжка, докато продължава действието на договора изобщо не може да се поставя въпрос за неговото обезщетяване в която и да е от хипотезите по чл. 72 – 74 ЗС, доколкото измененията в имота са внесени от неговия собственик. Проблемът за възмездяване на подобрителя възниква при наличието на влязло в сила решение за разваляне на алеаторния договор по чл. 87, ал. 3 ЗЗД. В момента на влизане в сила на това решение настъпва възстановяването на собствеността в патримониума на прехвърлителя, съответно – тогава настъпва и неговото обогатяване, защото е прехвърлил имот с по-ниска, а получава такъв с увеличена стойност. Следвайки логиката на т. 7, изр. първо от ПП ВС № 1-79 г., това е и моментът, считано от който настъпват изискуемостта на вземането за подобренията, извършени от приобретателя в недвижимия имот, предмет на разваления договор за гледане и издръжка, както и се поставя началото на давностния срок по чл. 110 ЗЗД. 
Изводът, направен от състава на ВКС, че в конкретния случай фактът на предаване на владението върху недвижимия имот е ирелевантен, е резултат на различните по двете дела факти. По цитираното дело прехвърлителката – бенефициент по алеаторния договор е запазила правото на ползване на имота т.е. в нито един момент подобрителят не е бил във фактическа власт на имота, което се явява частна хипотеза на случаите, при които приобретателят по договора за прехвърляне право на собственост срещу задължение за издръжка и гледане получава владението на имота след сключване на сделката и се намира в имота към датата на влизане в сила на решението по чл. 87, ал.3 ЗЗД за разваляне на алеаторния договор.

Така Р. № 20 от 18.07.2019 г. на ВКС 

 

Погасителна давност при подобрения в имот и разваляне на договор за издръжка и гледане – Адвокат от Пловдив

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Ключови думи: подобрения, недвижим имот, погасителна давност, договор за издръжка и гледане, разваляне, чл. 87 ЗЗД, адв. д-р Ивайло Василев, вещно право, адвокат от Пловдив.   ВЪПРОСИ От кой момент насетне започва да тече предвидената от закона погасителна давност […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Ключови думи: вреди, обезщетение, имуществена отговорност, травми, непочистен сняг или лед, община Пловдив, адв. д-р Ивайло Василев, адвокат от Пловдив.

 

КАЗУСЪТ

На 21.01.2017 г., около 18.00 часа, ищцата е вървяла по пътно платно в гр. Пловдив. Когато достигнала до кръстовище, завила наляво по нея, подхлъзнала се и паднала, вследствие на което изпитала силна болка. Била е откарана с бърза медицинска помощ в травматологично отделение в болница, където ѝ била поставена диагноза вътреставно, закрито счупване на двете кости на лявата подбедрица в долната й част. Било е извършено по спешност открито наместване с фиксиране на двете счупени кости с метални плаки и винтове, след което е била поставена гипсова ботушна шина. Ищцата е била изписана за домашно лечение след шестдневен престой, но още през същия ден е била приета по спешност в болница с диагноза „възпаление и тромбоза на дълбоките съдове“ – следствие на обездвижването след операцията, и последвалия престой в лечебното заведение. На 27.03.2017 г. някои от металните тела в засегнатия крак са били отстранени като част от оздравителния процес. В резултат на получените травматични увреждания движението и обслужването на ищцата били значително затруднени, поради което се е нуждаела от чужда помощ. Възстановяването е протекло в рамките на нормалното, с интензивни начални болки, постепенно намаляващи с времето.

По делото е установено, че община Пловдив е възложила на Общинско предприятие „Чистота“ извършването на дейностите по снегопочистване, опесъчаване и зимно поддържане на улици и обществени места на територията на града; че десет дни преди датата на злополуката е имало снеговалежи и минусови средноденонощни температури, включително и на 20.01.2017 г., когато снежна покривка е била 28 см., а тъй като улиците „П.” и „Д. Б.” са били трета категория и по тях е имало паркирани много автомобили, те били почиствани след обработване на булевардите и улиците, по които минава градски транспорт.

Ищцата е завела иск за причинени неимуществени вреди срещу община Пловдив. Върховен касационен съд е признал за основателен иска за сумата от 20 000 лв., като е осъдил община Пловдив на основание чл. 49 ЗЗД.

 

НОРМИ

Закон за задълженията и договорите

Чл. 45. Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.

Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното.

Чл. 49. Този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа.

Закон за общинската собственост

Чл. 2. (1) Общинска собственост са:

  1. имотите и вещите, определени със закон;
  2. имотите и вещите, предоставени в собственост на общината със закон;
  3. имотите, чиято собственост е възстановена на общината при условия и по ред, определени със закон;
  4. имотите и вещите, дарени или завещани на общината;
  5. имотите и вещите, придобити от общината с доброволен труд и/или с парични средства на населението;
  6. имотите и вещите, придобити от общината при ликвидацията на търговски дружества с общинско участие;
  7. имотите и вещите, придобити от общината чрез правна сделка, по давност или по друг начин, определен в закон.

(2) Не са общинска собственост имотите и вещите на търговските дружества и юридическите лица с нестопанска цел, дори ако общината е била единствен собственик на прехвърленото в тях имущество.

Чл. 3. (1) Общинската собственост е публична и частна.

(2) (Изм. – ДВ, бр. 101 от 2004 г.) Публична общинска собственост са:

  1. имотите и вещите, определени със закон;
  2. имотите, предназначени за изпълнение на функциите на органите на местното самоуправление и местната администрация;
  3. други имоти, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от местно значение, определени от общинския съвет.

(3) Частна общинска собственост са всички други общински имоти и вещи. Плодовете и приходите от имотите и вещите – публична общинска собственост, са частна собственост на общината.

Закон за местното самоуправление и местната администрация

  • 7. от ПЗР (1) С влизане в сила на този закон преминават в собственост на общините и следните държавни имоти:
  1. водоизточниците, включително подземните и минералните води, които се ползват само от съответната община, заедно с водовземните съоръжения и довеждащите мрежи и съоръжения;
  2. язовири, езера и принадлежащите към тях плажове, кариери за инертни и други материали от местно значение;
  3. незастроени парцели и имоти в селищните територии, предназначени за жилищно строителство, обществени, благоустройствени и комунални мероприятия, придобити чрез отчуждително производство, с изключение на подлежащите на връщане на предишните им собственици;
  4. общинските пътища, улиците, булевардите, площадите, обществените паркинги в селищата и зелените площи за обществено ползване;
  5. жилищните обекти, изградени по реда на чл. 117 от Закона за териториално и селищно устройство, за оборотни жилища или за социални мероприятия, включително за отдаване под наем на социално слаби семейства;
  6. обектите на общинската инфраструктура с местно значение, предназначени за административните потребности на общините, както и за здравно, образователно, културно, търговско, битово, спортно или комунално обслужване;
  7. мрежите и съоръженията на техническата инфраструктура на транспортната, енергийната, водоснабдителната, канализационната, съобщителната и инженерно-защитната система, които обслужват само територията на съответната община и не са включени в уставния фонд на търговски дружества.

(2) Не преминава в собственост на общините имущество по ал. 1, което е включено в капитала, уставния фонд или се води по баланса на търговско дружество, фирма и предприятие с държавно имущество.

Закон за движение по пътищата

Чл. 108. (1) Пешеходците са длъжни да се движат по тротоара или банкета на пътното платно.

(2) Пешеходците могат да се движат по платното за движение, противоположно на посоката на движението на пътните превозни средства, по възможност най-близо до лявата му граница:

  1. когато няма тротоар или банкет или е невъзможно те да бъдат използвани;
  2. при пренасяне или тласкане на обемисти предмети, когато с това се затруднява движението на другите пешеходци.

 

ВЪПРОС

По приложението на чл. 49 ЗЗД – отговаря ли общината за вреди, причинени на пешеходец поради придвижването му по непочистено от сняг и/или лед улично платно?

 

ОТГОВОР

Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 3, ал. 2, т. 1 ЗОС, вр. с § 7, т. 4 ПЗР ЗМСМА, улиците в рамките на населеното място, които не са част от републиканската пътна мрежа, представляват публична общинска собственост. Общината е длъжна да управлява предоставената и собственост, в т.ч. улиците в рамките на населеното място, в интерес на населението и с грижата на добър стопанин – чл. 140 КРБ и чл. 11, ал.1 ЗОС. Дължимата грижа в полза на териториалната общност включва както изграждане, ремонт и поддържане на улиците, така и полагане на грижи за чистотата им, в т.ч. снегопочистване и осигуряването на безопасно придвижване на пешеходци и возила.

Когато по силата на чл. 8 от Закона за нормативните актове, общинският съвет е възложил с наредба задълженията си за поддържане на чистотата на територията на съответната община на трети лица, каквито са специализирани предприятия, работещи по договор с общината и собствениците и ползвателите на имоти на територията на общината, то за вреди от техни противоправни действия или бездействия, отговорността е на общината – обективна, безвиновна, гаранционно-обезпечителна отговорност по чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 45 ЗЗД. Общината разполага с възможност да уреди с договора за възлагане на работата на съответното предприятие санкции при неизпълнение на задълженията му, както и с възможност за санкции спрямо лицата, на които е възложила изпълнение на задължения по поддържане на чистотата на територията и, в т.ч. съставяне на протоколи и налагане на глоби на физически и юридически лица, отговорни за снегопочистване на тротоарните платна. За вреди от действията на изпълнителите на работата обаче отговаря общината, която е възложител на работата, длъжна да управлява имотите общинска собственост с грижата на добър стопанин и да осигурява нормални, безопасни условия на живот на гражданите на територията и.

Предвид изложеното, общината отговаря както за вреди, настъпили при движение на МПС поради непочистването от сняг и/или лед на улично платно, така и за вреди, причинени на пешеходец поради придвижването му непочистен тротоар. Общината отговаря на основание чл. 49 ЗЗД и за настъпили за пешеходеца вреди при придвижването му по пътното платно, когато ползването на тротоара не е била възможно. Съгласно чл. 108, ал. 1 ЗДП, пешеходците са длъжни да се движат по тротоара, но съгласно ал. 2, т.1 от същият текст на закона, пешеходците могат да се движат и по пътното платно, когато няма тротоар или е невъзможно той да бъде ползван. При непочистен от сняг и лед тротоар или при заемането му от паркирани коли в нарушение на чл. 94, ал. 3 ЗДП, правещо невъзможно ползването му за преминаване на пешеходци, то отговорността за вреди на пешеходец при движението му по пътното платно е на общината, която като собственик на имота има задължение за почистване на улиците, в т.ч. за предприемане на мерки за отстраняване на нарушенията, препятстващи движението на пешеходците по тротоарните платна.

Вж. Р. № 124 от 18.07.2019 г. на ВКС

Отговаря ли общината за вреди, причинени на пешеходец при придвижването му по непочистено от сняг и/или лед улично платно? – Адвокат от Пловдив

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Ключови думи: вреди, обезщетение, имуществена отговорност, травми, непочистен сняг или лед, община Пловдив, адв. д-р Ивайло Василев, адвокат от Пловдив.   КАЗУСЪТ На 21.01.2017 г., около 18.00 часа, ищцата е вървяла по пътно платно в гр. Пловдив. Когато […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Ключови думи: етажна собственост, дворно място, установителен иск, правен интерес, адв. д-р Ивайло Василев, вещно право, адвокат от Пловдив.

 

НОРМИ

Граждански процесуален кодекс

Чл. 124. (1) Всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това.

(2) Може да се предяви иск за осъждане на ответника да изпълни повтарящи се задължения, дори тяхната изискуемост да настъпва след постановяване на решението.

(3) Иск за пораждане, изменение или прекратяване на граждански правоотношения може да се предяви само в предвидените в закон случаи.

(4) Може да се предяви иск за установяване истинността или неистинността на един документ. Иск за установяване съществуването или несъществуването на други факти с правно значение се допуска само в случаите, предвидени в закон.

(5) (Изм. – ДВ, бр. 63 от 2017 г., в сила от 05.11.2017 г.) Иск за установяване на престъпно обстоятелство от значение за едно гражданско правоотношение или за отмяна на влязло в сила решение се допуска в случаите, когато наказателно преследване не може да бъде възбудено или е прекратено на някое от основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2 – 5 или е спряно на някое от основанията по чл. 25, ал. 1, т. 2 или чл. 26 от Наказателно-процесуалния кодекс, и в случаите, когато извършителят на деянието е останал неоткрит.

Закон за собствеността

Чл. 38. При сгради, в които етажи или части от етажи принадлежат на различни собственици, общи на всички собственици са земята, върху която е построена сградата, дворът, основите, външните стени, вътрешните разделителни стени между отделните части, вътрешните носещи стени, колоните, трегерите, плочите, гредоредите, стълбите, площадките, покривите, стените между таванските и избените помещения на отделните собственици, комините, външните входни врати на сградата и вратите към общи тавански и избени помещения, главните линии на всички видове инсталации и централните им уредби, асансьорите, водосточните тръби, жилището на портиера и всичко друго, което по естеството си или по предназначение служи за общо ползуване.

Може да се уговори частите на сградата, които обслужват само някои от отделно притежаваните етажи или части от етажи, да бъдат общи само на лицата, чиито помещения обслужват.

Общите части не може да се делят.

Чл. 40. Дяловете на отделните собственици в общите части са съразмерни на съотношението между стойностите на отделните помещения, които те притежават, изчислени при учредяването на етажната собственост. По-късни изменения в отделните помещения не се отразяват върху размера на дяловете.

При надстрояване на сграда в етажна собственост собствениците на надстроените етажи или части от етажи придобиват, срещу заплащане, собствеността и върху всички общи части на сградата, включително и върху земята. Дяловете на всички съсобственици в общите части се определят съобразно съотношението между стойностите на отделните помещения по време на завършването на строежа.

Когато собственикът на етаж или част от етаж прехвърли отделна част от своя имот на друго лице, частта на приобретателя и на отчуждителя в общите части на сградата се определя от съотношението между стойностите на прехвърлената и запазената част по време на прехвърлянето. Същото правило се прилага и при делба.

 

ВЪПРОС

Налице ли е правен интерес от предявяване на положителен установителен иск за собственост на идеални части от дворно място, представляващо обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС, когато посочените права от ищеца в исковата молба в процентно съотношение, не се засягат от посочените за ответника права, за които той се легитимира с констативен нотариален акт за собственост?

 

ОТГОВОР

Чл.124 ал.1 ГПК въвежда като абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на установителен иск, наличието на правен интерес, който следва да бъде посочен и обоснован в исковата молба. При положителния установителен иск за собственост правен интерес е налице, когато ищецът твърди, че ответникът претендира право, което изключва това на ищеца.

Когато ищецът притежава идеална част от недвижим имот , той има правен интерес от положителния установителен иск за собственост само ако ответникът претендира респ. има титул за собственост на същия имот в обем, който засяга правата на ищеца. Съгласно приетото с ТР 3/2012 на ВКС, ОСГК, лице, което претендира правото на собственост, признато другиму с констативен нотариален акт, може по исков път да установи несъществуването на удостовереното с този нотариален акт право. При положителния установителен иск за собственост, предмет на установяване са правата на ищеца, затова отмяната на констативния нотариален акт на ответника като законна последица от уважаването на иска, следва да се постанови от съда само по отношение на признатите на ищеца права с решението, защото само за тях се разрешава възникналият спор за материално право. Когато и двете спорещи страни по положителния установителен иск за собственост притежават констативни нотариални актове за идеални части от един и същ недвижим имот, установяването на правата на ищеца може да има за последица отмяна на констативния нотариален акт на ответника, само ако между тях има колизия. При условие, че съсобственици на един имот са се снабдили с констативни нотариални актове за идеални части, с които техните права не се застъпват, не е налице правен интерес от положителния установителен иск. Тогава спорът за материално право по смисъла на чл. 537 ал.2 ГПК няма да бъде разрешен, защото ищецът ще установи своите права, но няма да отрече правата на ответника в обема, в който ищецът твърди, че не ги притежава. При спор за собственост между съсобственици по отношение на обема на правата на всеки един от тях, за ищеца ще е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск по отношение на частта от правата на ответника, които той отрича, защото идеалните части на съсобствениците са от значение за вътрешните отношения между тях за използването и управлението на общата вещ съгласно чл. 32 ЗС. Положителен установителен иск е недопустим и по отношение на дворно място, което е в режим на етажна собственост. В тази хипотеза по силата на чл. 38 ЗС дворното място е обща част, затова действителните права на етажните собственици следва да бъде установени едновременно за всички в производство по чл. 40 ЗС.

Така Р. № 59 от 17.07.2019 г. на ВКС

Правен интерес при установителен иск за собственост на идеални части от дворно място-етажна собственост (чл. 124 ГПК) – Адвокат от Пловдив

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Ключови думи: етажна собственост, дворно място, установителен иск, правен интерес, адв. д-р Ивайло Василев, вещно право, адвокат от Пловдив.   НОРМИ Граждански процесуален кодекс Чл. 124. (1) Всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Ключови думи: погасителна давност, волеизявление, чл. 116, б. „а“ ЗЗД, прекъсване на погасителната давност, Тълкувателно решение на ВКС, адв. д-р Ивайло Василев, адвокат от Пловдив.

 

ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ ПО ВЪПРОС НА ПОГАСИТЕЛНАТА ДАВНОСТ?
 
С Определение № 224/16.07.2019 г. по т. д. № 1777/2018 г. на ВКС, II т. о., касационният състав е спрял производството на основание чл. 292 ГПК и е предложил на ОСГТК на ВКС да постанови тълкувателно решение по следния правен въпрос: „До кого следва да бъде адресирано изявлението на длъжника за признаване на вземането му, за да е налице прекъсване на давността на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД?“.
 
ПРОТИВОРЕЧИЕТО В СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА
 
В една част от съдебните актове – решение № 100 от 20.06.2011 г. по т. д. № 194/2010 г. на II т. о. на ВКС, решение № 105 от 5.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 1697/2013 г., I т. о., ТК на ВКС и др., е прието, че за да е налице признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а” ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Признаването на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора.
 
Противното разрешение е дадено в решение № 131 от 23.06.2016 г. по гр. д. № 5140/2015 г. на IV г. о. на ВКС и решение № 49 от 04.04.2017 г. по гр. д. № 50236/2016 г. на IV г. о. на ВКС. В тях по въпроса, дали изявление на длъжника, което не е адресирано към кредитора, съставлява признание на дълга по смисъла на чл. 116, б. „а” ЗЗД, е даден отговор, че не е необходимо волеизявлението, съдържащо признание на дълга, да бъде адресирано (отправено) до кредитора или негов представител, за да прекъсне давността съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Това волеизявление на длъжника има единствено удостоверителен (не и диспозитивен) характер. Прекъсването на давността настъпва по силата на самата правна норма (ex lege), като за това е достатъчно длъжникът да направи (обективира) такова недвусмислено волеизявление, че задължението му към кредитора съществува към момента, в който е направено (обективирано) волеизявлението. Без значение е дали с признанието си длъжникът цели да прекъсне давността или не; без значение е и кога и по какъв начин кредиторът е узнал за направеното признание от длъжника. Поради това, без значение е и по какъв повод е направено признанието на дълга и пред кого, както и до кого е адресирано. Достатъчно е волеизявлението на длъжника за това да е еднозначно, като то може да е направено изрично – писмено или устно; може да е обективирано пред свидетели или пред държавен орган, който може да го е удостоверил и в официален документ; може да е обективирано и чрез недвусмислени конклудентни действия.
 
Противоречивото разрешаване на въпроса в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, до кого следва да бъде адресирано изявлението на длъжника за признаване на вземането му, за да е налице прекъсване на давността на основание чл. 116, б. „а” ЗЗД, е основание по чл. 292 ГПК да се предложи на Общото събрание на Гражданската колегия и Търговската колегия на ВКС да постанови тълкувателно решение по него.

До кого следва да бъде адресирано изявлението на длъжника за признаване на вземането му, за да е налице прекъсване на давността на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД?

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Ключови думи: погасителна давност, волеизявление, чл. 116, б. „а“ ЗЗД, прекъсване на погасителната давност, Тълкувателно решение на ВКС, адв. д-р Ивайло Василев, адвокат от Пловдив.   ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ ПО ВЪПРОС НА ПОГАСИТЕЛНАТА ДАВНОСТ?   С Определение № 224/16.07.2019 […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Ключови думи: вписване, имотен регистър, искова молба, съдебно решение, отбелязване, действие на вписването, редовност на исковата молба, чл. 114 ЗС, чл. 129 ГПК, Правилник за вписванията, адв. д-р Ивайло Василев, вещно право, адвокат от Пловдив.

 

НОРМИ

Закон за собствеността

Чл. 114. Трябва да бъдат вписани:

а) (изм. – ДВ, бр. 33 от 1996 г.) исковите молби, с които се иска разваляне, унищожаване, отменяване или признаване нищожността на актове, подлежащи на вписване по чл. 112.

Когато вписването на исковата молба е предвидено с изрична разпоредба на закона, те произвеждат спрямо трети лица действието, посочено в същата разпоредба. При липса на такава разпоредба вписването има значение само за да даде гласност на съдебния спор относно имоти;

б) (изм. и доп. – ДВ, бр. 33 от 1996 г.) исковите молби за постановяване на решение за сключване на окончателен договор, с който се прехвърля или учредява вещно право върху недвижим имот.

Придобитите вещни права и наложени възбрани след вписването не могат да се противопоставят на ищеца. Държавата или общината за вземанията си срещу праводателя, станали изискуеми до деня на прехвърлянето или учредяването на вещното право, може да обърне взискането си към имота, в чийто ръце и да се намира той, и

в) исковите молби за постановяване на други решения по чл. 112, буква „з“. Придобитите от трети лица вещни права след вписването не могат да се противопоставят на ищеца.

На молбите по предходните букви не се дава ход в съдилищата, докато не бъдат вписани.

Чл. 115. Влезлите в законна сила решения, постановени по исковите молби по предходния член, се отбелязват по представен препис от решението.

В решението, в което се уважава искът, съдът дава шестмесечен срок на ищеца да извърши това отбелязване. След изтичането на този срок вписването на исковата молба губи действието си.

Съдът не издава препис от решението по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, докато ищецът не докаже, че са заплатени разноските по прехвърлянето, както и данъците и другите задължения на праводателя му към държавата.

Ако исковата молба не е вписана, решението, което е постановено по нея, няма действие спрямо трети лица, освен от деня, в който то е вписано.

Граждански процесуален кодекс

Чл. 129. (1) Съдът проверява редовността на исковата молба.

(2) Когато исковата молба не отговаря на изискванията по чл. 127, ал. 1 и по чл. 128, на ищеца се съобщава да отстрани в едноседмичен срок допуснатите нередовности, както и за възможността да ползва правна помощ, ако има необходимост и право на това. Когато адресът на ищеца не е посочен и не е известен на съда, съобщението се прави чрез поставяне на обявление на определеното за това място в съда в продължение на една седмица.

(3) Когато ищецът не отстрани в срока нередовностите, исковата молба заедно с приложенията се връща, а ако адресът не е известен, се оставя в канцеларията на съда на разположение на ищеца. Против връщането на исковата молба може да се подаде частна жалба, от която препис за връчване не се представя.

(4) По същия начин се постъпва и когато нередовностите в исковата молба се забележат по време на производството.

(5) Поправената искова молба се смята за редовна от деня на подаването.

(6) Длъжностно лице, което даде ход на молбата, без да е внесена напълно държавната такса, отговаря по чл. 6 от Закона за държавните такси.

Правилни за вписванията

Чл. 11. Трябва да бъдат вписани или отбелязани:

а) исковите молби, с които се иска разваляне (чл. 87, ал. 3 от ЗЗД), унищожаване (чл. 32 от ЗЗД), отменяване (чл. 227 от ЗЗД и чл. 37 от ЗН) или признаване нищожността (чл. 26 от ЗЗД) на актове, подлежащи на вписване по чл. 4;

б) исковите молби за постановяване решение за сключване на окончателен договор (чл. 19, ал. 3 от ЗЗД), с който се прехвърля или учредява вещно право върху недвижим имот, и

в) исковите молби за постановяване на други решения по чл. 4, букви „з“, „к“ и „л“.

Чл. 12. (1) За да се извърши вписването или отбелязването по чл. 11, представя се подадената в съда искова молба, по която е събрана държавна такса за образуване на дело, както и препис или препис-извлечение от молбата. Исковата молба трябва да отговаря на изискванията на чл. 6.

(2) Вписването се извършва по разпореждане на съдията по вписванията, като се нанася накратко петитумът на исковата молба по съответната персонална партида. Преписът от молбата се прилага към особено канцеларско дело, а оригиналът се връща на съда, в който е образувано делото. Ако исковата молба се отнася до няколко акта, нанасянето в партидната книга се извършва срещу записа за всеки от актовете, до които се отнася молбата.

(3) актът, до който се отнася исковата молба, не е вписан, вписването на молбата се извършва по реда, установен в чл. 9.

Чл. 13. Заличаването на вписването по предходния член става, като в партидната книга се отбележи съдебният акт, с който се постановява заличаването или с който се прекратява производството по образуваното дело.

Чл. 14. Влезлите в сила решения, постановени по исковите молби по чл. 11, се отбелязват по начина, посочен в чл. 12, по представен препис от решението. В този случай решението трябва да отговаря и на изискванията на чл. 6.

 

ВЪПРОС

Съставлява ли вписването на исковата молба, съобразно разпоредбата на чл. 114 ал.1 ЗС, изискване за редовността й, неизпълнението на което обуславя приложението на чл. 129 ал. 3 ГПК /чл. 100 ал.2 ГПК-отм./?

 

ОТГОВОР

Тезата на съдилищата , че изискването за вписване на искова молба на основание чл. 114 ал.1 б.”в” ЗС във вр. с чл. 112 б.”з” ЗС , не е изискване за съдържание на исковата молба по см. на чл. 127 ГПК / чл. 98 ГПК –отм./, а разпоредбата на чл. 128 ГПК /чл.99 ГПК-отм./ , не изисква представяне към исковата молба на вписан екземпляр, е правилна.

Разбирането на съдилищата , че неизпълнението на указанията на съда за вписване на исковата молба има за последица приложението на чл.100 ал.2 ГПК / отм./, като приложим процесуален закон към момента на постановяването им, а при действащия ГПК – на чл. 129 ал.3 ГПК, се базира на обстоятелствата, че изискването на законодателя за вписване на исковите молби по чл. 114 ЗС , макар и да не е еднозначно на основание за редовност на същата по см. на чл. 127 ГПК /чл. 98 ГПК –отм./, е изискване за всички искови молби по чл.114 ал.1 б.”в” ЗС .Това изискване е уредено от императивна правна норма и съставлява , според чл. 114 ал.2 ЗС , процесуално правило по законосъобразното движение на делото. Регламентираното процесуално задължение „ да не се дава ход на исковата молба” до нейното вписване, за разлика от изискванията за редовност на исковата молба по чл. 127 ГПК / чл. 98 ГПК-отм. /, въпреки че няма отношение към съдържанието на подлежащия на вписване акт, има значение за оповестяването на процеса и противопоставимостта на спорното материално право спрямо трети лица , поради което Общото събрание на гражданската колегия на ВКС намира, че това становище следва да бъде възприето като правилно.

По силата на допълнението към ЗС / ДВ. бр. 34/ 25. 04. 2000 година, в сила от 1.01.2001 година /, в който смисъл е и изменението на чл. 4 б.”а” от Правилник за вписванията / ПВп /, с новата редакция на чл.112 б.”а”ЗС законодателят приема, че се вписват „ всички актове, с които се прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижим имот, както и актовете, с които се признават такива права ”. Функционалното тълкуване на нормата във вр. с разпоредбите на чл. 112 б.”з” ЗС във вр. с чл.114 ал.1 б.”в” ЗС налага извод , че за исковите молби , с които се инициира производство за защита правото на собственост или друго ограничено вещно право – чл. 124 ал.1 ГПК , чл. 108 ЗС е налице императивно формулирано изискване да бъдат вписани.

Съгласно чл. 1 на ПВп , вписването е юридически акт с гражданско-правно действие, изразяващо се в даване гласност на подлежащия на вписване акт , визиран с разпоредбата на чл. 112 ЗС , и защита на преобретателя на един недвижим имот или ограничено вещно право.

Вписването на исковата молба има цел да даде гласност на съдебния спор относно конкретен недвижим имот, както и да осигури противопоставимост на правата на страната –ищец срещу всички права, придобити от трети лица , след вписването. Като правно действие вписването е без отношение към съдържанието на гражданско-правния спор и без да може да въздейства на спора така , като обстоятелствата и исканията, заявени с исковата молба. Невписването на искова молба не се отразява на спорния предмет, защото – по арг. от чл. 115 ал.4 ЗС , влезлите в сила решения по тези дела, също подлежат на вписване , а дори и невписани , тези решения обвързват страните със силата на пресъдено нещо, но придобитите вещни права ще бъдат противопоставими на третите лица, едва след вписването.

Съгласно разпоредбата на чл. 129 ал.2 във вр . ал.1 ГПК съдът приема за редовна онази искова молба , която отговаря на изискванията на чл. 127 ал.1 ГПК и чл. 128 ГПК- а именно да е написана на български език, с точно посочване на съда, до който е адресирана , имената на страните с необходимите индивидуализиращи белези на физическите и юридически лица , цена на иска при защита на имуществените оценяеми права, изложение на онези обстоятелства, на които страната ищец основава иска си и очертава предмета на спорното право, коректно формулиране на искането и подпис на лицето, подало исковата молба, както и да са налице необходимите приложения- -пълномощно, когато исковата молба се подава от пълномощник, документ за внесена държавна такса по сметка на съда и разноски , когато такива се дължат за събиране на доказателства и преписи с приложения за всички ответници.

Съгласно чл. 129 ал.3 ГПК неизпълнението указанията на съда за отстраняване на констатиран недостатък на исковата молба или по приложенията към нея , води до връщането й на ищеца.

Общото събрание на гражданската колегия на ВКС приема , че от гл.т. на процесуални последици , неизпълнението от страна на ищеца в срок на указанието на съда за вписване на искова молба по чл. 114 ЗС / в т.ч. и за съдебна делба /, следва да се приравни с тези по неизпълнение на указанията на съда за отстраняване на констатиран порок/ недостатък/ на исковата молба по чл. 127 и чл. 128 ГПК, т.е. да се приеме , че при неизпълнение е приложима разпоредбата на чл. 129 ал.3 ГПК.

Изискването за вписване по чл. 114 ал.1 б.”в” ЗС във вр. с чл. 112 б.”з” ЗС и чл. 114 ал.2 ЗС макар и имащо за цел оповестително- защитна функция по отношение на трети лица или спрямо трети лица –приобретатели на спорното вещно право , от гл.т. на обществения интерес и правна сигурност на гражданския оборот , като защитим по-висш интерес, задължава съда като правоприлагащ орган да следи служебно в рамките на проверката по чл. 127, 128 ГПК и чл. 130 ГПК за наличието на вписана искова молба по исковете по чл. 114 ЗС / в т.ч. и по искове за съдебна делба /.Уредено от специалния закон, като предпоставка за надлежното движение на производството, изискването за вписване обуславя приложението на чл. 129 ал. 3 ГПК в рамките на едно разширително тълкуване и прилагане на санкционните последици на закона , след като съдът изрично е указал на страната задължението й да извърши съответното правно действие- вписване на исковата молба , и е налице неизпълнение на това указание на съда.

Императивно формулираната процесуално правна норма на чл. 127 ал.1 ГПК , респ. чл. 128 ГПК, не може да се тълкува в по-широк смисъл от този, вложен от законодателя. Но установените от законодателя последици, а именно тези на чл. 129 ал.3 ГПК , свързани с процесуалното поведение на страната ищец в разрез с указанията на съда , могат да се приложат и по отношение неизпълнението на изискването за вписване на определената от законодателя категория искови молби.

Неизпълнението от страна на ищеца по делото на допълнителните изисквания при предприетата от него искова съдебна защита на определен вид субективни права, установени от материалния закон, който ги урежда , следва да се приравни по последици с неизпълнението на изискванията за редовност на исковата молба, макар и това изискване да няма правната характеристика на реквизит на редовната искова молба.

По този начин се постигна и една по-висша цел на гражданския процес: яснота за заявените в съдилищата искови молби, подлежащи на вписване и по-голяма стабилност на решенията по тези дела, , с оглед защитата и на обществения интерес при засиления граждански оборот на сделките с вещните права.

 

ИЗВОДИ

Изискването за вписване на искова молба на основание чл. 114 б.”в” във вр. с чл. 112 б.”з” ЗС, не е изискване за редовност и съдържание на исковата молба по см. на чл. 127 ГПК/ чл. 98 ГПК-отм./ , а разпоредбата на чл. 128 ГПК/ чл. 99 ГПК-отм./, не изисква представяне към исковата молба на вписан екземпляр от нея.

Вписването на искова молба по чл. 114 ЗС има оповестително-защитно действие спрямо трети, неучастващи в процеса лица, и не може да бъде пречка за възникването на валидно процесуално правоотношение и за постановяване на валиден съдебен акт , с който се дава защита на вещното право, предмет на търсената защита, и обвързващ страните по делото със силата на пресъдено нещо.

При действието на правилата за проверка редовността на исковата молба по чл. 127 ГПК, респ. за необходимите приложения по чл. 128 ГПК и на установения принцип на служебното начало с чл. 7 ал.1 ГПК , неизпълнението на изричното указание на съда за вписване на искова молба по чл. 114 ЗС, в т.ч. и за съдебна делба , е основание за нейното връщане на основание чл. 129 ал.3 ГПК .

Така ТР № 3 от 09.07.2010 г. на ОСГК на ВКС

Вписване на искова молба (чл. 114 и 115 ЗС) – Адвокат от Пловдив

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Ключови думи: вписване, имотен регистър, искова молба, съдебно решение, отбелязване, действие на вписването, редовност на исковата молба, чл. 114 ЗС, чл. 129 ГПК, Правилник за вписванията, адв. д-р Ивайло Василев, вещно право, адвокат от Пловдив.   НОРМИ Закон […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Ключови думи: право на строеж, суперфиция, упражняване на право на строеж, груб строеж, давностен срок, чл. 67 ЗС, адвокат от Пловдив.

 

НОРМИ

Закон за собствеността

Чл. 63. Собственикът може да отстъпи на друго лице правото да построи сграда върху неговата земя, като стане собственик на постройката.
Също така собственикът на земята може да прехвърли отделно от земята собствеността върху вече съществуващата постройка.
Собственост върху постройка, отделно от земята под нея, може да се създаде и чрез доброволна делба.
Чл. 64. Собственикът на постройката може да се ползува от земята само доколкото това е необходимо за използуването на постройката според нейното предназначение, освен ако в акта, с който му е отстъпено правото, е постановено друго.
Чл. 65. Когато правото на собственост върху постройката е установено със срок, след изтичането на срока собствеността върху сградата преминава безвъзмездно върху собственика на земята.
Чл. 66. Собственикът на постройката може да я продаде на трето лице при съответно приложение разпоредбите на чл. 33.
 Правото на строеж не се погасява, ако постройката или част от нея погине, освен ако в акта за учредяването е предвидено друго.
 Предмет на правото на строеж може да бъде и строеж под повърхността на земята.
Право на надстрояване и право на пристрояване се учредява за надстрояване, съответно пристрояване на съществуваща сграда.
Чл. 67. Правото да се построи сграда върху чужда земя (чл. 63, ал. 1) се погасява в полза на собственика на земята по давност, ако не се упражни в продължение на 5 години.
Закон за устройство на територията

Допълнителни разпоредби

§ 5. По смисъла на този закон:

46.Груб строеж“ е сграда или постройка, на която са изпълнени ограждащите стени и покривът, без или със различна степен на изпълнени довършителни работи.

 

ВЪПРОСИ

Какъв е смисълът на понятието „упражняване на правото на строеж“, употребено в чл. 67 ЗС, когато е учредено с единен договор за част от обектите в сграда, състояща се от множество самостоятелни обекти.

От кой момент започва да тече давностният срок по чл. 67 ЗС и прекъсва ли се той при прехвърляне на правото на строеж от първоначалния на последващ суперфициар.

Обусловено ли е упражняването на правото на строеж за отделни обекти в сграда от едни суперфициари от упражняването на съответните права от други суперфициари, когато те са сключили индивидуални договори със собственика на земята.

 

ОТГОВОРИ

Съгласно чл. 67 ЗС правото да се построи сграда върху чужда земя /чл. 63, ал. 1/ се погасява в полза на собственика на земята по давност, ако не се упражни в продължение на 5 години.

След известни колебания практиката на ВКС е обединена около становището, че срокът от пет години, в който следва да се упражни правото на строеж, за да не се погаси в полза на собственика на земята, е давностен. Практиката е уеднаквена и по реда на чл. 291 ГПК с решение на ВКС, І г.о. № 476 от 27.07.2010 г. по гр. д. № 198/2009 г., в което е прието, че макар да се погасява самото субективно право, а не правото на иск, срокът изрично е посочен в закона като давностен, за да може в отношенията между собственика на земята и титуляра на правото на строеж да намерят приложение разпоредбите, уреждащи института на погасителната давност – чл. 110 – 120 ЗЗД.

От определянето на срока по чл. 67, ал. 1 ЗС като давностен следва, че неспазването му не води автоматично до погасяване на правото на строеж и съдът не може служебно да приложи давността – чл. 120 ЗЗД; собственикът на земята не може да се позове на давността след като правото на строеж вече е реализирано – чл. 118 ЗЗД; срокът може да бъде прекъсван и спиран на предвидените в чл. 115 и 116 ЗЗД основания.

 

Какъв е смисълът на понятието „упражняване на правото на строеж“, употребено в чл. 67 ЗС, когато е учредено с единен договор за част от обектите в сграда, състояща се от множество самостоятелни обекти?

Създадена е противоречива практика в решения на ВКС, постановени по реда чл. 291 ГПК по въпроса: кога следва да се счита упражнено правото на строеж при учредена суперфиция за сграда, в която е предвидено изграждане на самостоятелни обекти, за част от които собственикът на земята си е запазил правото на строеж, а за другите го е учредил по единен договор, след което суперфициарят е извършил разпореждане за отделните обекти в полза на различни физически или юридически лица.

Според едното становище – решение № 57 от 04.03.2010 г. по гр. д. № 17/2009 г.; решение № 16 от 16.06.2010 г. по гр. д. № 442/2009 г. на ВКС, първо гражданско отделение, правото на строеж за всички суперфициари е упражнено при завършване на цялата сграда в груб строеж, когато се придобива и собствеността върху обектите, носители на правото на строеж за които са различни лица.

Според другото становище, изразено в решение № 250 от 21.07.2010 г. по гр. д. № 724/2009 г. на ВКС, второ гражданско отделение, понятието“упражняване“ на правото на строеж не трябва да се свързва с момента на придобиване на собствеността върху постройката. Ако предвидената за построяване сграда се състои от отделни, самостоятелни обекти и правото на строеж се отстъпи на различни лица, то се счита за реализирано от момента на построяване на съответния обект в груб строеж независимо от това дали цялата сграда е завършена до този етап. Противното разбиране означава да се отрече възможността всеки от обектите да принадлежи на отделен собственик.

Съществува и становище в съдебната практика, че ако сградата, за която е учредено право на строеж, съдържа няколко обекта, всеки от тях става годен обект на собственост с изграждането му със стени и покривна плоча и към този момент правото на строеж е упражнено за съответния обект. Това становище се основава на тезата, че ЗУТ урежда обществените отношения, свързани с устройството на територията, инвестиционното проектиране и строителството в Република България и съдържа ограничения върху собствеността единствено за тези цели /чл. 1, ал. 2 ЗУТ/. Собствеността и другите вещни права, способите за тяхното придобиване, изгубване и защита, както и владението и вписванията се уреждат в ЗС и другите специални закони според титуляра на правото на собственост /ЗДС, ЗОС и др./ или според вида на имота /ЗСПЗЗ, ЗГ и др./ затова предвидените административни процедури в ЗУТ за одобряване на инвестиционни проекти, за тяхното изменение в хода на строителството и поетапното му разрешаване са съобразени с материалноправната възможност отделни обекти в сграда да се изграждат последователно във времето и да се придобива собственост върху тях. Тази уредба на ЗУТ следва възможностите на вещното право, а не обратно.

Върховният касационен съд, Общото събрание на гражданската колегия, намира за правилно първото становище.

Според чл. 92 ЗС собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго. Принципът на приращението се изключва само в изрично предвидените в закона случаи. Такова изключение съдържа чл. 63, ал. 1 ЗС, който предоставя правна възможност на собственика на земята да отстъпи на друго лице правото да построи сграда върху нея, както и да придобие собствеността на постройката отделно от земята. Чл. 67 ЗС определя петгодишен срок, в който следва да се упражни правото на строеж и постановява, че при бездействие на суперфициаря то се погасява по давност. Очевидна е целта на закона да стимулира суперфициаря да реализира своето ограничено вещно право, което обременява имота на собственика и да не допусне то да съществува без да има предвидимост и яснота дали ще бъде упражнено и в какъв срок, тъй като общото правило е, че вещните права не се погасяват по давност и се изгубват съгласно чл. 99 ЗС само ако друг ги придобие или собственикът се откаже от тях.

Учредяването на правото на строеж може да е прехвърляне на бъдеща вещ, по силата на което приобретателят ще стане собственик на вещта, когато тя бъде изградена в груб вид. Погасяването на правото на строеж по давност е мислимо като правна последица само когато приобретателят има задължението да изгради вещта. Когато задължението за изграждане на вещта е на учредителя на правото на строеж, място за неговото погасяване по давност няма. Ако собственикът на земята учреди право на строеж за отделни обекти в сграда, като се задължи да я построи, така учреденото право на строеж за отделните обекти в сградата никога не ще се погаси по давност.

Никога не се погасява по давност и правото на строеж, отстъпено като обезщетение за отчужден недвижим имот /§ 11 ПР ЗУТ/.

Упражняването на субективните права представлява поведение на техния титуляр, насочено към осъществяването на съдържанието им, чрез което се цели да бъде удовлетворен конкретен признат от закона интерес. Като ограничено вещно право, произтичащо от правото на собственост, правото на строеж се състои от няколко отделни правомощия. Неговият носител има право да построи сграда върху чужда земя и да придобие собствеността на постройката, както и да ползва земята в рамките на необходимото за пълноценното ползване на постройката. Отделните правомощия не са самостоятелни и независими едно от друго, те формират единно право, целта на което е да се притежава самостоятелен обект отделно от земята в отклонение на принципа на приращението по чл. 92 ЗС. Следователно понятието „упражняване“ на правото на строеж, употребено в чл. 67 ЗС, следва да се тълкува в смисъл на реализиране на правомощието, чрез което се постига крайната цел – придобиване на суперфициарна собственост.

Собственост върху сграда, построена въз основа на учредено право на строеж, може да възникне само ако тя е обособена като вещ, съдържаща минимални признаци за самостоятелност, за да може да бъде годен обект на вещни права според изискванията на съответните строителни норми. Такива норми са приети за пръв път през 1898 г. със Закона за благоустройство на населените места в Княжество България (отм.) и оттогава се доразвиват според потребностите на обществено-икономическите отношения, за да се стигне до детайлната регламентация на действащия Закон за устройство на територията /ЗУТ/. Легално определение на понятието сграда е съдържал чл. 164 от Закона за благоустройството от 1941 г. (отм.) – това е всеки строеж, над или под земята, ограничен от страни със стени или колони, а отгоре – с покрив и предназначен за жилищни, домакински, стопански или други нужди. Дефиницията не е възпроизведена в действащия ЗУТ, но се извежда по тълкувателен път.

Съгласно чл. 181, ал. 1 и 2 ЗУТ правото на строеж на сграда или на част от нея може да бъде предмет на прехвърлителна сделка от момента на учредяването му до завършване на сградата в груб строеж. След това разпореждането се извършва с цялата сграда или със самостоятелни части от нея. Следователно разпоредбата определя завършването на грубия строеж като момент на придобиване на собственост за обектите в цялата сграда. Законната дефиниция на понятието „груб строеж“ /карабина/ също се съдържа в ЗУТ. Според § 5, т. 46 от Допълнителните разпоредби това е сграда или постройка, на която са изпълнени ограждащите стени и покривът, без или в различна степен на изпълнение на довършителните работи. От този момент се счита, че е възникнал обектът на суперфициарна собственост. Дотогава строежът представлява недвижим имот по смисъла на чл. 110 ЗС като част от незавършена сграда, която е прикрепена към земята, но не е отделен обект на собственост и правото на строеж все още не е упражнено.

При сгради в режим на етажна собственост освен право на собственост върху отделните самостоятелни обекти съществува и съпритежание на общите части като двете права са в неразривно единство – чл. 98 ЗС. Затова е недопустимо да се разкъсват отделните правомощия на правото на строеж като се приеме, че до изтичане на петгодишния срок по чл. 67 ЗС то е упражнено, но не е придобита собствеността поради неизграждане на общите части. Състоянието, при което за неопределен период от време съществуват упражнени и неупражнени, но непогасени по давност ограничени вещни права на строеж за части от сградата, в съотношение на главна вещ и принадлежност /основен обект и общи части/ не е в интерес на собственика на земята сградата да бъде построена в петгодишен срок, който цели да защити разпоредбата на чл. 67 ЗС. Недовършеното строителство е неприемливо и от гледна точка на устройството на урбанизираните територии, затова ЗУТ съдържа разпоредби, целящи да стимулират приключването на строежите в определен срок. Според чл. 153, ал. 2 ЗУТ разрешението за строеж губи действието си, ако в продължение на три години от влизането му в сила не е започнало строителството или в продължение на пет години не е завършен грубият строеж, освен ако не бъде презаверено в едногодишен срок.

Тълкуването на понятието „упражняване на правото на строеж“ чрез отъждествяването му с фактическото извършване на строителството за обект от сградата противоречи на същностната характеристика на правото на строеж, което макар и осъществяващо се последователно във времето, е единно право. То се упражнява не когато са построени отделните обекти – гаражи, магазини, апартаменти, офиси и др., а при завършването на цялата сграда в груб строеж. В този момент се придобива и собствеността върху обектите, за които носители на правото на строеж са различни лица, защото са изградени и общите части. Изключение от това правило е допустимо само в хипотезата на чл. 152, ал. 2 ЗУТ – когато разрешението за строеж е издадено за отделни етапи /части/ на строежите, които могат да се изпълняват и ползват самостоятелно, а за жилищните сгради и за отделни етажи от сградата – при условие, че се завърши архитектурно-пространственото и фасадното оформяне на всеки етап от строителството.

С оглед на изложеното правото на строеж по смисъла на чл. 67 ЗС е упражнено при изграждане на сградата в груб строеж или завършване на съответния етап на строителството в хипотезата на чл. 152, ал. 2 ЗУТ както при учредено право на строеж за цялата сграда на един правен субект, така и когато той го прехвърли за отделни обекти на трети лица.

Правото на строеж се учредява с договор или с административен акт, като по-често срещаната хипотеза е договорът, който по общото правило на чл. 18 ЗЗД следва да бъде сключен с нотариален акт. В съвременните условия се е наложила практиката собственикът на земята да сключва договор за учредяване на право на строеж за част от предвидените за изграждане обекти в бъдещата сграда със строител-предприемач, който поема задължение да я построи и въведе в експлоатация. При неизпълнение на задължението за изграждане на сградата в уговорения срок, собственикът на земята може да развали договора по съдебен ред, с което ще отпадне правното му действие. Друго самостоятелно основание за прекратяване на правото на строеж е погасяването му по давност. Собственикът на земята може, без да разваля договора, направо да се позове на давността като предяви иск за собственост срещу суперфициаря, на когото той е отстъпил правото на строеж, ако в петгодишния срок от учредяването му, сградата не е завършена до покрив. При уважаването на иска правото на строеж като погасено по давност ще се върне в патримониума на собственика на земята и той ще придобие и подобренията върху нея – изградените обекти или етажи, защото правото на строеж, сключено по единен договор със собственика на земята, не може да бъде упражнено частично. Ако в петгодишния срок сградата не е завършена до покрив, правото на строеж ще се погаси по давност изцяло, а не само за незавършените обекти.

Ако договорът между строителя-предприемач и собственика на земята бъде развален и междувременно правото на строеж е прехвърлено на трети лица, тези от тях, които са договаряли преди предявяване на иска и вписването на исковата молба след първоначалното учредяване на правото на строеж, ще запазят правата си на основание чл. 88, ал. 2 ЗЗД. Те обаче черпят права от първоначалния суперфициар и затова не могат да бъдат в по-благоприятно положение от него. Последващото прехвърляне не обвързва собственика на земята, затова правото на строеж трябва да се реализира в рамките на петгодишния срок от учредяването на суперфицията. Ако този срок не е спазен и давността не е спирана и прекъсвана, правото ще се погаси за всички обекти при позоваване на давността от собственика на земята. Той ще придобие изградената част от сградата по правилото на чл. 92 ЗС, а суперфициарят ще има правата по чл. 72 ЗС като добросъвестен владелец, защото е придобил правото на строеж на валидно законно основание. За ликвидацията на отношенията със собственика на земята в този случай следва да намерят приложение разясненията, дадени в ППВС 6/74 г. т. ІV като суперфициарят ще има право да получи увеличената стойност на имота. При това разрешение собственикът на земята ще има възможност да учреди правото на строеж възмездно на друго физическо или юридическо лице, за да получи средства за изграждане на своите обекти и довършване на сградата, както и да обезщети суперфициарите с погасени права. Възможно е обаче неговият интерес, за довършване на сградата да изисква да се запазят правата на тези, чиито обекти са изградени, затова той може да упражни правото си за прекратяване на суперфицията на основание чл. 67 ЗС само по отношение на лицата, чиито обекти не са построени.

 

От кой момент започва да тече давностният срок по чл. 67 ЗС и прекъсва ли се той при прехвърляне на правото на строеж от първоначалния на последващ суперфициар?

Когато правото на строеж се учредява с договор между страните, от момента на сключването му или от момента, в който те са уговорили, че ще породи действие, започва да тече и срокът за упражняването му. Учредителят на правото следва да съдейства на суперфициаря за изпълнението на договора. Ако собствениците на земята нямат /поради състоянието на имота/ и не са поели задължение да извършат някакви фактически или правни действия, всички необходими действия за започването на строежа трябва да бъдат извършени от суперфициаря. Ако според естеството на учредените права в договора суперфициарят не може да предприеме някое от необходимите действия по реда на ЗУТ без съдействието на собствениците на земята, или ако някой от тях недобросъвестно се противопостави на предприети от суперфициаря действия, собствениците на земята не могат да се позоват на забавянето на строежа по тази причина, тъй като никой не може да черпи права от своята недобросъвестност. Ако строителството се забави по други обективни причини, които не са свързани с недобросъвестно поведение на собственика на земята и с неизпълнение на задълженията на суперфициаря, като например съдебни спорове с трети лица по повод на издадените разрешения на строеж, през времетраенето им срокът по чл. 67 ЗС също няма да тече.

Последващото прехвърляне на правото на строеж от суперфициаря на трето лице не обвързва собствениците на земята и по отношение на приобретателя не започва да тече нов срок за упражняване на правото на строеж, защото той не може да има повече права от своя праводател. Петгодишният давностен срок по чл. 67 ЗС тече от един и същи момент както за първоначалния титуляр на учреденото право на строеж, така и за лицата, на които той впоследствие прехвърля това право за отделни обекти в сградата.

Изводът е, че давностният срок по чл. 67 ЗС започва да тече от момента, в който договорът за учредяването на правото на строеж породи действие, независимо от всякакви последващи прехвърляния. Ако собствениците на земята /или дори някои от тях/ недобросъвестно са създавали пречки за реализирането на правото на строеж, те не могат да се ползват от своята недобросъвестност.

 

Обусловено ли е упражняването на правото на строеж за отделни обекти в сграда от едни суперфициари от упражняването на съответните права от други суперфициари, когато те са сключили индивидуални договори със собственика на земята?

При учредяване на правото на строеж за отделните самостоятелни обекти на различни лица, то възниква от отделни договори и не може да се разглежда като единно за цялата сграда. Когато тези обекти могат да бъдат построени само в определена последователност и упражняването на правото на строеж от суперфициаря зависи от извършването на фактически или правни действия от собственика на земята, той /собственикът на земята/ не може да се позове на забавянето на строежа по тази причина, тъй като никой не може да черпи права от своята недобросъвестност. Така например, ако собственикът на земята учредява право на строеж за втория и третия етаж, като се задължава да построи за себе си първия етаж и не го изгради, той не може да изисква от суперфициарите да реализират тяхното право. То не може да се погаси по давност, тъй като давностният срок не може да започне да тече. Аналогично е положението за третия етаж, когато суперфициарят с право на строеж за втория етаж не го изгражда. В този случай давностният срок за упражняване на правото на строеж на третия етаж не може да започне да тече, докато не е изпълнен вторият етаж – от суперфициаря за този етаж или от собственика на земята, след като правото на бездействалия суперфициар бъде погасено по давност. Срокът обаче няма да тече само за суперфициаря, който черпи правото си от собственика на земята. Ако той от своя страна го прехвърли на трето лице, за него ще важи казаното в т. 2 и няма да започне нов срок от момента на придобиване на правото на строеж. Ако правото на строеж на суперфициаря на втория етаж се погаси по давност, или договорът с него се развали, могат да бъдат преуредени отношенията между собственика на земята и суперфициаря, чийто срок за упражняване на правото на строеж не е започнал да тече. Всеки от суперфициарите обаче, както и собственикът на земята, когато той е запазил за себе си правото на строеж на отделни обекти, е длъжен /освен ако в договора не е уговорено друго/ да участва в изграждането на общите части по чл. 38 ЗС – основи, покрив и др.

 

ИЗВОДИ

Смисълът на понятието „упражняване на правото на строеж“, употребено в чл. 67 ЗС, когато е учредено с единен договор за част от обектите в сграда, състояща се от множество самостоятелни обекти включително и при последващо прехвърляне на правото на строеж на други лица, е изграждането на грубия строеж на сградата или съответния етап, за който е издадено разрешението за строеж.

Давностният срок по чл. 67 ЗС започва да тече от момента, в който договорът за учредяването му породи действие, независимо от всякакви последващи прехвърляния. Ако собствениците на земята недобросъвестно са създавали пречки за реализирането на правото на строеж, те не могат да се ползват от своята недобросъвестност.

Упражняването на правото на строеж върху отделен обект в сграда с два или повече самостоятелни обекти, което първоначално е учредено с индивидуални договори на различни лица, може да е обусловено от фактическото изграждане на друг обект в сградата, задължение за изпълнението на който е поето от собственика на земята или от друг суперфициар, получил правото на строеж от собственика на земята.

В този случай началото на срока по чл. 67 ЗС за всеки от суперфициарите ще започне да тече от момента, когато фактически може да започне строителството за съответния обект.

Така ТР № 1 от 04.05.2012 г. на ОСГК на ВКС

Въпроси при упражняване на право на строеж (чл. 67 ЗС) – Адвокат от Пловдив

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Ключови думи: право на строеж, суперфиция, упражняване на право на строеж, груб строеж, давностен срок, чл. 67 ЗС, адвокат от Пловдив.   НОРМИ Закон за собствеността Чл. 63. Собственикът може да отстъпи на друго лице правото да построи сграда […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Ключови думи: съдебна делба, имоти, съсобствен имот, съсобственост, разпределение на имотите, чл. 353 ГПК, чл. 69 ЗН, адвокат, Пловдив.

 

НОРМИ

Граждански процесуален кодекс

Чл. 353. Съдът може да извърши делбата, като разпредели наследствените имоти между съделителите, без да тегли жребий, когато съставянето на дялове и тегленето на жребий се оказва невъзможно или много неудобно.

Закон за наследството

Чл. 69. (1) Наследникът може да поиска винаги делба, макар да има противно разпореждане от наследодателя.

(2) Всеки наследник може да иска своя дял в натура, доколкото това е възможно. Неравенството на дяловете се изравнява с пари. Имотите, които не могат да се поделят удобно, се изнасят на публична продан.

(3) Наследникът – земеделец-стопанин, който живее във или близо до населеното място, където се намират наследствените непокрити недвижими имоти, за да допълни притежаваната от него земя до размер на средния тип частно трудово земеделско стопанство, може да изкупи от останалите сънаследници, които не живеят в същото населено място или близо до него или пък не се занимават със земеделие, падналите им се в дял непокрити недвижими имоти.

 

ВЪПРОС

Какви са критериите за разпределение на делбените имоти по чл. 353 ГПК?

 

ОТГОВОР

Критериите за разпределение на допуснатите до делба имоти по аргумент от т. 5 от ПП 7-73 г. са големината на дела, сравнена със стойността на самостоятелните обекти, извършените в имота подобрения, реалното му ползване Според приетото в този тълкувателен акт, извършените подобрения в някой от делбените имоти и установеното владение са преценени като неудобство за теглене на жребий, т.е. като основания за извършване на разпределението. Съдебната практика не определя поредност, в която следва да се преценяват тези критерии. Когато по делото са събрани доказателства, обосноваващи приложението на тези критерии, съдът е длъжен да ги прецени в съвкупност. С Р № 147/23.02.2009 г. по гр. д. № 681/2008 г. I гр. о., постановено по отменения ГПК е прието, че големината на квотите и стойността на дяловете е критерий, но следва да се съблюдава и правилото на чл. 69, ал. 2 от ЗН – всеки от съделителите да получи реален дял, като разпределението по чл. 292 от ГПК /отм/ се съобрази и с това между съделителите да се създава най-малко неудобство, предвид установения начин на ползване и извършване на подобрения във формираните дялове. В Р № 583/5.07.2004 г. по гр. д. № 222/2004 г. извършването на подобрения в някой от дяловете от част от съделителите и фактическото ползване на този дял от тях също е посочено като един от критериите за извършване на разпределение по чл. 292 от ГПК/отм/, защото прилагането му води до това да не се създават на значителни затруднения и необходимост от уреждане на сметки със суми в големи размери. В този смисъл е и Р № 30/27.06.2011г. по гр.д.№ 1040/2010 г. на І гр.о. Същевременно с решение № 166 от 03.12.2018 г. по гр.д.№ 28/2018 г. на ВКС І гр.о., с което в отговор на въпроса по приложението на чл. 353 ГПК, по който е допуснат касационен контрол на основание чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, е прието, че тази разпоредба не поставя ограничения относно това какъв вид неудобства биха били пречка за извършване на делбата чрез теглене на жребий, поради което те могат да са свързани със засягане както на имуществената, така и на личната сфера на съделителите и ако те са значителни, независимо дали са от имуществено или лично естество, следва да се съобразят при извършване на делбата. В решение № 91/20.06.2017 г. по гр.д.№ 4198/2016 г., на ВКС, І гр.о. и цитираното в него решение №100/27.07.2015г. по гр.д.№6463/2014г. на ВКС, І гр.о. е обобщено, че при разпределянето по чл. 353 ГПК съдът се ръководи от предназначението на имотите, тяхната стойност и квотите на съсобствениците като по възможност следва на всеки съделител, респ. група съделителити, да се разпределят равностойни имоти не само според тяхната цена, но и според вида и предназначението им.

Така Р. № 78 от 10.07.2019 г. на ВКС

Съдебна делба на съсобствени имоти. Разпределяне на имотите по чл. 353 ГПК – Адвокат от Пловдив

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Ключови думи: съдебна делба, имоти, съсобствен имот, съсобственост, разпределение на имотите, чл. 353 ГПК, чл. 69 ЗН, адвокат, Пловдив.   НОРМИ Граждански процесуален кодекс Чл. 353. Съдът може да извърши делбата, като разпредели наследствените имоти между съделителите, без да […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Ключови думи: частен съдебен изпълнител, дисциплинарна отговорност, изпълнително дело, лишаване от правоспособност, жалба до Камарата на Частните съдебни изпълнители, адвокат, Пловдив.

 

Резюме:

На 11.07.2019 г. ВКС постанови решение, с което лиши от правоспособност частен съдебен изпълнител (ЧСИ) за година и четири месеца. В решението ВКС приема, че ЧСИ е извършил множество нарушения, които обосновават налагане на санкционната мярка. Те са следните:

  1. Продължила действията по принудително изпълнение след изтичане на повече от две години от искането на взискателя за извършване на изпълнителни действия, с което нарушила чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК;
  2. Конституирала през март 2016 г. дъщеря си като присъединен взискател по делото, с което е нарушила чл. 19, ал. 3 ЗЧСИ, вр. чл. 22, ал. 1, т. 2 ГПК, както и чл. 20, ал. 2 от Етичния кодекс на ЧСИ.
  3. Не е изследвала статута на длъжника по ЗДДС при изготвяне на оценката на имота и движимите вещи; при определяне на началната цена на имотите и движимите вещи не е посочено дължи ли се ДДС и за коя част от имота или вещите; не е преведен ДДС и не е съставен документ по чл. 83 ЗДДС.
  4. В нарушение на чл. 428, ал. 1 ГПК не е изпратила ПДИ на длъжника с посочване на актуалния размер по дълга, включително публичните му задължения.
  5. В нарушение на чл. 487, ал. 2 ГПК няма разгласа на публичната продан.
  6. В нарушение на чл. 485, ал. 2 ГПК в обявление за имоти, находящи се в общ. Брусарци, е определена първоначална цена по-ниска от размера на данъчните оценки за имотите;
  7. В обявление за имоти е определена първоначална цена за имота при първа публична продан, по-ниска от данъчната оценка.

Цялото решение на ВКС може да прочетете тук:

 

Р Е Ш Е Н И Е

№ 73

гр.София, 11.07.2019 г.

в името на народа

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на седми март две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА

БОЯН ЦОНЕВ

при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 2069/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 73, ал. 2 от Закона за частния съдебен изпълнител и е образувано по жалби, подадени съответно от Съвета на Камарата на Частните съдебни изпълнители (СКЧСИ), чрез юрисконсулт А. Д. и от частен съдебен изпълнител А. В. Я., чрез адв. В. Ч., против решение на Дисциплинарната комисия на Камарата на частните съдебни изпълнители, взето на 21.12.2017 г. по дисциплинарно дело № 17/2017 г..

Съветът на Камарата на частните съдебни изпълнители (СКЧСИ) обжалва решението в частта относно наложеното наказание, като счита, че това, определено от Дисциплинарната комисия на Камарата на частните съдебни изпълнители (ДК на КЧСИ) е „явно несправедливо“. Няма оплаквания в частта, с която е отхвърлено искането за налагане на дисциплинарно наказание за част от посочените в искането деяния.

Министърът на правосъдието не е обжалвал решението на ДК на КЧСИ, което е постановено по негово искане, нито се е присъединил към жалбата на СКЧСИ, но е страна и в съдебната фаза на производството – съдът, ако отмени решението на ДК, решава спора по същество. От министъра зависи дали да изразява становище по делото, дали да изпраща представител за участие в съдебно заседание, но това не променя процесуалното му качество. В открито съдебно заседание негов представител е заявил, че обжалваното решение е правилно.

Частният съдебен изпълнител (ЧСИ) А. Я. с рег. № 747, район на действие ОС – Монтана, в отговора на жалбата изразява становище, че тя е неоснователна. Излага подробни съображения за това, че с действията си по изпълнителното дело не е нарушила посочените в решението правила. Поддържа становището и в открито съдебно заседание лично и чрез адв. В. Ч., като излага и съображения в писмена защита, постъпила на 14.03.2019 г., в указания от съда срок. В писмената защита прави довод и за недопустимост на жалбата на СКЧСИ, защото е подадена от юрисконсулт Д. и това, че тя е упълномощена от Г. Д..

ЧСИ Я. от своя страна, обжалва същото решение в частта, с която са й наложени дисциплинарни наказания. Счита, че дисциплинарната отговорност е погасена, защото по жалбата на „Напоителни системи ЕАД е била образувана преписка на 14.09.2016 г. в МП, което значи, че най-късно на 14.09.2016 г. органът по чл. 70, ал. 1 ЗЧСИ – министърът на правосъдието е узнал за допуснати нарушения по изпълнително дело № 161/2016 г. На 07.09.2016 г. е уведомена и КЧСИ, но искането на Съвета на камарата до председателя на ДДК е от 08.03.2017 г., също след изтичане на срока по чл. 69, ал. 1, предл. 1 ЗЧСИ. Излага и съображения за неправилност на решението, тъй като счита, че не е допуснала приетите нарушения: Взискателят [община] е възложил на ЧСИ да определи начина на изпълнение, поради което не може да се очаква от кредитора да иска извършване на действия по изпълнението, след като е предоставил това на ЧСИ; не е имало поради това основание за прекратяване на изпълнителното производство. Няма допуснато нарушение и на чл. 19, ал. 3 ЗЧИ – нормата е специална по отношение общата разпоредба на чл. 22, ал. 1 ГПКК и съдържа диспозитивен елемент; ЧСИ не може да отказва извършването на изпълнителни действия, освен в случаите на чл. 22 ГПК, но законодателят не е предвидил задължителното отвеждане в хипотезата на чл. 22 ГПК, а му е предоставил правото на избор. При това, взискател е [община], а само присъединеният кредитор е в родствена връзка с ЧСИ /нейна дъщеря/; ЧСИ не може при това положение да се отведе от цялото изпълнително дело. Не е допуснато нарушение на чл. 131 ЗДДС, тъй като сградите са построени в периода 1963-1965 г., а съоръженията като неделима част от сградата като съоръжение – ВЕЦ „Смирненски“ са монтирани през 1967 г. и същите се явяват освободена доставка по см. чл. 45 ЗДДС. По тази причина ЧСИ не е бил задължен да начислява и внася ДДС върху продажбите. Няма нарушение на чл. 428, ал. 1 ГПК – покана за доброволно изпълнение за вземане на присъединения взискател Е. П. е изпратена на 10.03.2016 г. и след това държавата се е присъединила за публични вземания; ЧСИ изпратила нарочно съобщение от 25.05.2016 г., с което уведомила длъжника, като изрично в съобщението е посочена сумата, с която се присъединява публични взискател – 8 290 125,88 лв.; съобщението е получено от длъжника на 27.05.2016 г. Няма допуснато нарушение на чл. 487, ал. 2 ГПК относно разгласяване на публичната продан за обект МВЕЦ „Кошарник“ – обявление е било поставено на таблото на РС Монтана на 06.06.2016 г., на таблото в кметството по местонахождението на имота, на същата дата. Несвоевременното разгласяване в сайта на ОС Монтана е поради системен проблем и не може да бъде вменен във вина на ЧСИ; за проблема ЧСИ Я. своевременно е сигнализирала. Не е нарушен чл. 485, ал. 2 ГПК – началната цена на публичната продан е над размера на данъчната оценка. В писмените бележки навежда нови твърдения и доводи за незаконност на обжалваното решение, което е недопустимо извън преклузивните срокове за обжалването му.

Подробните съображения с какъв печат са подпечатани преписите от решението на ДК, изпратени до СКЧСИ и до министъра на правосъдието, кой е подписал придружителното писмо до всички страни в производството, нямат никакво отношение нито към допустимостта на образуваното съдебно производство, нито към валидността и правилността на обжалваното решение.

В открито съдебно заседание Съветът на камарата на ЧСИ изразява становище за неоснователност на жалбата на ЧСИ Я.. Представителят на министъра на правосъдието – също, доколкото счита обжалваното решение за правилно. И двамата правят възражение за прекомерност на претендираното от ЧСИ адвокатско възнаграждение по чл. 78 ГПК.

КЧСИ не изразява становище по жалбите.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че двете жалби са процесуално допустими, като подадени в срок, от легитимни страни и срещу подлежащ на обжалване пред Върховния касационен съд акт. Неоснователни са възраженията на ЧСИ Я. относно редовността на жалбата, подадена от СКЧСИ. По делото са представени доказателства, установяващи наличие на процесуално представителство по пълномощие на юрисконсулт А. Д. за жалбоподателя СКЧСИ по чл. 32, ал. 1, т. 3, предл. 1 ГПК. Другите съображения във връзка с наличие на надлежно процесуално представителство на юрисконсулт Д. и това как и от кого е взето решението за подаване на жалбата от СКЧКИ нямат отношение към въпросите за редовност на същата, вкл. за приложение на чл. 32, ал. 1, ал. 3 ГПК, нито могат да се поставят от насрещната страна по спора.

За да се произнесе, съдебният състав взе предвид следното:

Дисциплинарното дело е образувано за нарушения, допуснати от ЧСИ А. Я. с рег. № 747, район на действие ОС – Монтана, по изпълнително дело № 20127470400161, по искане на Съвета на Камарата на частните съдебни изпълнители и по искане на Министъра на правосъдието, съединени за общо разглеждане и произнасяне.

Искането на СКЧСИ от 08.03.2017 г. е въз основа на решение от 16.12.2016 г. за образуване на дисциплинарно производство срещу ЧСИ Я., след жалба вх. № Ж-397/07.09.2016 г. от длъжника „Напоителни системи“ ЕАД и сигнал с вх. № 4336/15.12.2016 г. от заместник министъра на земеделието и храните, след поискано и дадено от ЧСИ становище и извършена по изпълнителното дело проверка.

Искането на министъра на правосъдието е от 28.03.2017 г. въз основа на доклада за извършена проверка по жалба от длъжника „Напоителни системи“ ЕАД. Докладът е представен на министъра на 20.03.2017 г.

Предмет на настоящата проверка са твърдения за нарушения на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, чл. 19, ал. 3 ЧСИ вр. чл. 22, ал. 1, т. 2 ГПК, на чл. чл. 428, ал. 1 ГПК, чл. 487, ал. 2 ГПК, чл. 485, ал. 2 ГПК и нарушения, свързани със задълженията на ЧСИ по чл. 131 от Закона за данък добавена стойност (ЗДДС).

Съставът на Върховния касационен съд намира за неоснователно възражението на ЧСИ Я., че исканията на СКЧСИ и на министъра на правосъдието са направени след изтичане на шестмесечния срок по чл. 69, ал. 1 ЗЧСИ.

Срокът по цитираната разпоредба е за сезиране на компетентния наказващ орган – по аналогичен начин въпросът за дисциплинарната отговорност на държавните съдии изпълнители е уреден в ЗСВ. Вярно е, че в ЗЧСИ няма срок за продължителността на дисциплинарното производство, а само за разглеждането и решаването на дисциплинарното дело от Дисциплинарния състав, поради което е възможно и неоснователно забавяне на крайния акт, но това законодателно разрешение, не може да доведе до различен извод относно тълкуването на чл. 69, ал. 1 ЗЧСИ. Сезиращото лице може да контролира само скоростта на своето разследване; не може да влияе на бързината, с която действа наказващият орган, съответно правораздава съдът, нито да влияе на процесуалното поведение на другите участници.

За „узнаване” на нарушението не може да се приеме датата, на която са постъпили сигнали или жалби на трети лица, нито датата, на която е назначена проверка от Съвета на камарата, съответно от министъра на правосъдието. Именно след тяхното приключване се установяват конкретните деяния, тогава органът по чл. 70, ал. 1 ЗЧСИ се запознава с тях и преценява дали съставляват нарушения, решава дали да търси дисциплинарна отговорност. Това е моментът, от който започне да тече шестмесечния давностен срок по чл. 69, ал. 1, предл. 1 ЗЧСИ.

В случая, той не е изтекъл. Министърът на правосъдието е узнал за нарушенията на 20.03.2017 г. по констатациите от назначената от него проверката. На 28.03.2017 г. е отправено искане до Дисциплинарната комисия при Камарата на частните съдебни изпълнители, което е в срока по чл. 69, ал. 1 ЗЧСИ.

Съветът на камарата, след като е получил жаби от „Напоителни системи“ АД /длъжник/ и от заместник министъра на земеделието и храните, е поискал с две поредни писма от ЧСИ становища по всяка от жалбите и изпращане на пълно и заверено копие от изпълнителното дело. Съответно, на 14.10.2016 г. и на 16.12.2016 г., в свои заседания СКЧСИ е узнал за нарушенията и преди изтичане на шестмесечния срок по чл. 69, ал. 2 ЗЧСИ е сезирал Дисциплинарната комисия – на 08.03.2017 г.

Съставът на Върховния касационен съд, по въпроса допуснати ли са нарушения от ЧСИ Я., съответно за тях може ли да се ангажира дисциплинарната й отговорност, намира следното:

В обжалваното решение на ДК на КЧСИ, е прието за установено, че ЧСИ А. Я. с рег. № 747, район на действие ОС – Монтана, по изпълнително дело № …., е допуснала следните нарушения:

  1. Продължила действията по принудително изпълнение след изтичане на повече от две години от искането на взискателя за извършване на изпълнителни действия, с което нарушила чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК;
  2. Конституирала през март 2016 г. дъщеря си Е. П. Б. като присъединен взискател по делото, с което е нарушила чл. 19, ал. 3 ЗЧСИ, вр. чл. 22, ал. 1, т. 2 ГПК, както и чл. 20, ал. 2 от Етичния кодекс на ЧСИ.
  3. Не е изследвала статута на длъжника по ЗДДС при изготвяне на оценката на имота и движимите вещи; при определяне на началната цена на имотите и движимите вещи не е посочено дължи ли се ДДС и за коя част от имота или вещите; не е преведен ДДС и не е съставен документ по чл. 83 ЗДДС.
  4. В нарушение на чл. 428, ал. 1 ГПК не е изпратила ПДИ на длъжника с посочване на актуалния размер по дълга, включително публичните му задължения.
  5. В нарушение на чл. 487, ал. 2 ГПК няма разгласа на публичната продан.
  6. В нарушение на чл. 485, ал. 2 ГПК в обявление № 43, изх. № 1763/01.06.2016 г. за имоти, находящи се в землището на [населено място], общ. Брусарци, е определена първоначална цена по-ниска от размера на данъчните оценки за имотите с № … и с № …;
  7. В обявление № 44 с изх. № 1766/01.06.2016 г. за имоти в [населено място],[жк], е определена първоначална цена за имота при първа публична продан, по-ниска от данъчната оценка

За така описаните повече от седем отделни нарушения, е наложил 7 отделни наказания – по седемте пункта, така, както са описани по-горе, по всеки пункт – глоба от по 1000 лв., или общо глоба в размер на 7000 лв.

По делото е установено, че изпълнителното дело е образувано на 21.04.2012 г. с възлагателно писмо от [община] за събиране на публично общинско вземане против „Напоителни системи“ ЕАД, клон Мизия на обща стойност 15 436,19 лв. , от които главница 14762,56 и 673, 63 лв. лихва. На 31.08.2012 г. ЧСИ е изпратил на длъжника „съобщение за доброволно изпълнение“ с посочване, че към тази дата задължението му е в размер на 17749,67 лв. С писмо, постъпило на 13.09.2012 г. взискателят уведомил ЧСИ, че е получил плащане от длъжника, с изключение на разноски по изпълнителното дело в размер на 54 лв. На 17.09.2012 г. длъжникът също уведомил, че с платежни документи от 15.08.2012 г. е превел дължимата сума на взискателя и иска прекратяване на изпълнителното дело. Молбата е оставена без уважение поради неплатени такси и разноски по изпълнителното дело към ЧСИ в размер на 54 лв. След тава, в продължение на повече от две години взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия, такива не е предприел и ЧСИ.

Правилно в обжалваното решение на ДК е прието, че на 21.04.2014 г. е настъпило основание за прекратяване на изпълнителното дело. Както е изяснено в ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и без изричен акт от съдията изпълнител, на тази дата, по силата на закона, изпълнителното производство е прекратено. Доводът на ЧСИ, че взискателят му е възложил по чл. 18 ЗЧСИ да избира начина на изпълнение би имал значение, ако сам той бе предприел изпълнителни действия в този период, но в случая той не го е сторил и така давността не е била прекратена било по почин на взискателя, било по инициатива на частния съдебен изпълнител.

ЧСИ, като е продължил действията по принудително изпълнение след посочената по-горе дата – присъединил нови трима взискатели, наложил възбрани, извършил опис и оценка на движими вещи, изнесъл на публична продан недвижими имоти, е нарушил чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.

След настъпилата перемпция, през март 2016 г. ЧСИ е конституирал дъщеря си Е. П. Б. като присъединен взискател по изпълнителното дело. Правилно ДК е приела в обжалваното решение, че е нарушен чл. 22, ал. 1, т. 2 ГПК – престъпена е забрана за участие като съдебен изпълнител на лице, което е роднина по права линия без ограничение на някоя от страните по делото. Законодателят в случая не предоставя на съдията изпълнител преценката да реши дали да се откаже да извърши изпълнителното действие или не; той е длъжен да откаже да го извърши. Разпоредба на чл. 19, ал. 3 ЗЧСИ не предвижда друго – от това, че извън хипотезите на чл. 22 ГПК съдия-изпълнителят не може да откаже извършването на изпълнителни действия не следва, че във всички хипотези на чл. 22 ГПК и особено в относимата към случая – ал. 1, т. 2, той разполага с право на преценка и може, но не е длъжен да откаже извършване на изпълнителни действия. Всички основания за отвод по чл. 22, ал. 1 ГПК се основават на обстоятелства, които според законодателя пораждат основателно съмнение в безпристрастието на съдията/съдия-изпълнителя, като в хипотезите на ал. 1, т. 1-5, които са изрично посочени, е винаги налице такова съмнение. Наличие и на други обстоятелства (чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК) също могат да породят основателно съмнение в безпристрастието, доколкото в конкретната ситуация у разумен наблюдател е възможно да се създаде впечатление, че съдията/съдия-изпълнителят не е способен да реши въпроса безпристрастно. Изискването е съдията/съдия-изпълнителят не само да бъде безпристрастен, но и да внушава безпристрастност, както и да бъде възприеман като такъв; безпристрастността трябва да бъде очевидна. Етичният кодекс на частните съдебни изпълнители също приравнява наличието на основанията по чл. 22 ГПК на предположение за наличие на конфликт на интереси спрямо частния съдебен изпълнител, т.е. на основателно съмнение, че личният интерес на частния съдебен изпълнител може да се отрази на неговата безпристрастност при упражняване на служебните му задължения.

Неоснователен е доводът на ЧСИ Я., че хипотезата на чл. 22, ал. 1 ГПК в случая е неприложима и тя не може да „се отведе“ от изпълнителното производство, защото то е образувано с други страни. ЧСИ в случаите на обстоятелство, представляващо основание за съмнение в безпристрастността и конфликт на интереси /хипотезите на чл. 22 ГПК/ отказва извършването на съответното изпълнително действие, което би го поставило в подобна ситуация. Друг е въпросът, че в случая дъщерята на ЧСИ се е присъединила по вече прекратено по силата на закона изпълнително производство, по което длъжникът е бил останал задължен само за 54 лв. и то за такси и разноски за съдията изпълнител, невнесени предварително от взискателя при образуване на изпълнителното производство.

Правилно в обжалваното решение е прието, че ЧСИ Я. е допуснала дисциплинарно нарушение като не е изследвала статута по ЗДДС на дружеството – длъжник и собственик на имуществото, предмет на принудителното изпълнение, при изготвяне на оценката на имота и движимите вещи и преди определяне на началната им цена. Длъжникът е акционерно дружество с едноличен собственик държавата и е регистрирано по ЗДДС – обстоятелство, за което е имало и данни по изпълнителното дело. По смисъла на ЗДДС публичната продан представлява доставка на стока, регламентирана в чл. 131, като специфичен случай на доставка. Когато собственикът на вещта (длъжникът) е регистрирано по ЗДДС лице, съдебният изпълнител е длъжен в срок 5 дни от получаване на пълната цена по продажбата да преведе дължимия данък по продажбата по банкова сметка на ТД на НАП, която се явява компетентна за съдебния изпълнител и да уведоми компетентната ТД на НАП, в която собственикът на вещта е регистриран по ЗДДС, за издадения документ за продажбата, определен в ППЗДДС.

Доводът на ЧСИ Я., че не е допуснала нарушение на чл. 131 ЗДДС, тъй като продадените сградите са построени в периода 1963-1965 г., а съоръженията като неделима част от сградата като съоръжение – ВЕЦ „Смирненски“ са монтирани през 1967 г. и същите се явяват освободена доставка по см. чл. 45 ЗДДС, са неоснователни. Разпоредбата на чл. 45, ал. 7 ЗДДС дава възможност на доставчика и в случаите на освободена доставка да избере доставката да бъде облагаема. Съгласно чл. 83, ал. 5 от ППЗДДС при публична продан правото на избор се упражнява от собственика на вещта след покана от съдебния изпълнител. Когато е упражнено правото на избор относно характера на доставката и същата се третира като облагаема, то съгласно чл. 131, ал. 2 от ЗДДС се приема, че в продажната цена е включен данъкът, като той, заедно с продажната цена, се превежда от получателя /купувача/ на съдебния изпълнител. В случай на препятстване собственика на имота да упражни правото си на избор по чл. 45, ал. 7, във вр. с чл. 83, ал. 5 от ППЗДДС, данъчната тежест ще се поеме не от крайния потребител /купувача/, а от него. Следователно независимо, че при публичната продан разпореждането с имота се извършва не по волята на доставчика (собственика на имота – длъжник по публичната продан), законът не е лишил същия от правото на избор относно характера на доставката, когато същата е освободена по смисъла на ЗДДС. Поради това и в случаите на публична продан следва да бъде осигурена възможност на доставчика да упражни правото си на избор относно характера на доставката – дали желае същата да бъде облагаема по ЗДДС или освободена, а с оглед на това и съдията изпълнител да процедира според разпореденото в чл. 131 ЗДДС.

По делото е установено, също така, че в поканата за доброволно изпълнение от 31.08.2012 г. за вземането на [община], в призовките за принудително изпълнение от 10.03.2016 г. с насрочен опис за 16.03.2016 г. за вземането на Е. П. и в призовката за принудително изпълнение от 03.05.2016 г. с насрочен опис на 05.05.2016 г. по вземане на П. и на [община], няма отбелязване за публичните държавни задължения, които длъжникът има и, които са били известни на ЧСИ. В диспозитива на решението на ДК не е уточнено дали наказанието е наложено и за трите нарушения. Съдебният състав приема, че Дисциплинарната комисия при налагане на санкцията е имала предвид само призовките за принудително изпълнение от 10.03.2016 г. и от 03.05.2016 г., доколкото друго не се следва и от мотивите на решението, а и поради това, че дисциплинарната отговорност за деяние, осъществено близо пет години преди сезиране на ДК (31.08.2012 г) е погасено по давност. Съгласно чл. 458 ГПК държавата се смята винаги за присъединен взискател за дължимите от длъжника публични вземания, а според редакцията на нормата преди изм. с ДВ бр. 86/2017 г., и за други държавни вземания, размерът на които е бил съобщен на съдебния изпълнител до извършването на разпределението. Ако има неяснота относно размера на установеното публично задължение на длъжника, то това не е основание ЧСИ да не конституира държавата като присъединен взискател за съобщеното вземане, с последващите се от това задължения по чл. 460 и чл. 462 ГПК, нито да чака изрично искане от нея; ЧСИ конституира държавата по чл. 458 ГПК щом са налице основания за това и я уведомява за стореното. При необходимост, следва да изиска ново уточнение от НАП за задълженията на длъжника, като към датата на извършване на разпределението съобрази уточнената сума, а ако подобно уточнение не е направено – има предвид размера на последно съобщеното му публично задължение на длъжника. По изпълнителното дело има удостоверение за наличие на задължения към НАП на длъжника, известни на ЧСИ още от 2012 г. и преди да изпрати на 10.03.2016 г. призовка за принудително изпълнение с насрочен опис върху възбранен имот в [населено място]. Тази призовка съдържа само сбор от общо дължимите суми единствено на присъединения взискател Е. П. (дъщеря на ЧСИ Я.), без тези, останали непогасени към [община], както и какви са задълженията към държавата, нито посочен размер на натрупаните общо такси и разноски по изпълнението. По-късно, на 14.04.2016 г. ЧСИ е уведомен от НАП за публично задължение на длъжника към държавата в размер на 8 290 125,88 лв. Поставил резолюция върху придружителното писмо „за сведение на присъединения взискател“, без данни такова да е изпратено, и друго разпореждане, с което „присъединява НАП“ от същата дата. На 25.04.2016 г. присъединил по чл. 456 ГПК „Комерс Нови Пазар“ ЕООД за вземане от 1953 лв. По негово искане на 03.05.2016 г. наложил възбрана в полза на този взискател за вземане по горната сума върху два недвижими имота. На същата дата изпратил две призовки за принудително изпълнение до длъжника. Едната е „по изпълнителното дело с взискател [община] и Е. П. Б.“ и е за насрочен опис на възбранен имот“, без посочване на дължимите суми към всеки взискател, включително и тези към държавата.

С втората призовка от същата дата насрочил опис върху други недвижими имоти. В нея вече е посочен размерът на задължението към държавата от 8 290 125,88 лв., както и това на „Комерс Нови Пазар“ ЕООД от 1953 лв. Не са посочени други дължими суми, включително за такси и разноски.

Вземането на държавата е от вида на посочените в чл. 136, т. 6 ЗЗД и следва да се удовлетвори предпочтително от цялото имущество на длъжника, включително и от това, възбранено от ЧСИ за обезпечение на вземането на дъщеря й Е. П.. Съгласно чл. 460 ГПК, ако събраната сума по изпълнителното дело е недостатъчна за удовлетворяване на всички взискатели, извършва се разпределение, като най-напред се отделят суми за изплащане на вземанията, които се ползват с право на предпочтително удовлетворение. Остатъкът се разпределя между другите вземания по съразмерност.

При така установеното, основателно е заключението на ДК, че ЧСИ е допуснал нарушение, като не е посочил в обсъжданите призовки за принудително изпълнение от 16.03. и от 03.05.2016 г. размера на задължението към държавата, а още и това, че призовките са непълни – не са посочени всички дължими суми, а и там, където са посочени няма яснота за начина на формиране по пера с размер и произход на задълженията. Така те не изпълняват изискването за информираност на длъжника, той е лишен от право на защита, вкл. да възрази относно размер на разноските. Както е изяснено в ТР № 3/2015 г. от 10.07.2017 г. по т.д. № 3/2015 г. на ОСГТК вземането за разноски по изпълнението се реализира принудително в производството по изпълнението именно въз основа на този акт на съдебния изпълнител, без за това да е необходимо издаването на изпълнителен лист; отразеното в него трябва да може да бъде установено – че всяка посочена сума е действително внесена, за какво и, че е действително дължима се по изпълнителното производство, поради което именно за длъжника е възникнало задължение за възстановяването й; произнасянето относно възложените разноски в изпълнението може да бъде оспорвано от длъжника по реда на чл. 435, ал. 2 ГПК. Без подробна информация какво и на какво основание се дължи, даденото указание на длъжника за възможността доброволно да погаси задължението, на практика се явява безпредметно, а още и пропуснатият дълг към публичния взискател създава невярна представа, че длъжникът ще погаси задълженията към един или всички взискатели при плащане на задълженията към тях, съответно изпълнителното производство ще бъде прекратено, без действително да е наясно, че има и привилигировано вземане на държавата, което трябва да погаси, а още и неконкретизирани по вид и размер задължения за такси и разноски. Не е без значение за длъжника и за държавата и това кога във времето и от какво имущество, чрез какъв изпълнителен способ, държавата ще се удовлетвори.

Правилно в обжалваното решение е установено и нарушение на разпоредбата на чл. 487, ал. 2 ГПК. Няма спор по делото, че за насрочената продан на обект МВЕЦ „Кошарник“ няма публикация на интернет-страницата на ОС – Монтана по местоизпълнението на самото обявление за публичната продан.

Без значение е на какво се дължи това, има ли вина ЧСИ. Факт е, че публикация е нямало, от което следва и, че поради нередовност в разгласата /обявление/, процедурата по чл. 487, ал. 2 ГПК е следвало да се повтори, като се определи нова дата на проданта.

Първоначалната цена, която е обявена при първата публична продан на имотите в обявление № 43, изх. № 1763/01.06.2016 г. за имоти, находящи се в землището на [населено място], общ. Брусарци в и в обявление № 44 с изх. № 1766/01.06.2016 г. за имоти в [населено място],[жк]е по-ниска от размера на данъчните оценки за имотите. Данъчната оценка на поземлен имот с № …. с площ от 35,279 дка е в размер на 46 568,28 лв. за земята и 1127,49 лв. за сградите; началната цена по обявлението за първа публична продан е общо в размер на 42615 лв. Данъчната оценка за поземлен имот с № ….. е 36732,33 лв. за земята и 3150,32 лв. за сградите. Обявлението за публичната продан е с начална цена общо в размер на 32 175 лв. Данъчната оценка на имотите в [населено място] е 73 943,60 лв., а обявата за публична продан с първоначална цена 58 995 лв.

В заключение, жалбата на ЧСИ Я. е неоснователна. Деянията, за които е санкционирана от ДК са извършени от нея, съставляват дисциплинарни нарушения, за които следва да понесе дисциплинарна отговорност и тя не е погасена по давност.

Основателна е жалбата на СКЧСИ.

Наказанието е определено без да се извърши цялостна преценка на обстоятелствата по чл. 53 от Устава на КЧСИ, то е занижено и не отговаря на целите на генералната и специалната превенция.

Дисциплинарният състав, вместо да определи едно наказание за всички установени дисциплинарни нарушения, преценявайки поотделно и в съвкупност тяхната тежест, броят им, условията, при които са извършени, формата на вината, неблагоприятните последици, ако са настъпили такива, отношението на ЧСИ към извършеното от него и готовността да се поправи, данни за дисциплинарното му минало, е постановил поотделно наказание за нарушенията по всеки пункт /някъде са и повече от едно деяние, водещо да нарушение на едно и също правило/. Не само, че не е извършил каквато и да е преценка според горните критерии, но дори не е съобразил, че сам в дисциплинарното производство е установил множество деяния, всяко от които съставлява дисциплинарно нарушение.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че за всички установени от ДК нарушения, посочени по-горе в съдебния акт, наказание „глоба“, дори и в максималния предвиден от ЗЧСИ размер, е несъизмерима и несъответна санкция. Такава се явява лишаването от правоспособност за срок от една година и четири месеца, считано от обявяване на съдебното решение.

Съдът взе предвид големия брой на нарушенията, включително това, че след настъпилата перемпция, от 21.04.2014 г. всички последвали изпълнителни действия се явяват незаконни; Нарушението на чл. 19, ал. 3 ЗЧСИ, вр. чл. 22, ал. 1, т. 2 ГПК, както и на чл. 20, ал. 2 от Етичния кодекс на ЧСИ засяга основен принцип на действие на ЧСИ в изпълнителния процес, а именно неговата безпристрастност, съставлява конфликт на интереси по конкретното дело, а още е и и поведение, сериозно уронващо почтенността и авторитета на професията като цяло, която е натоварена с високи обществени очаквания и възложени й от държавата отговорности. Вида на нарушенията и условията, при които са допуснати, създават условия за имуществено увреждане на длъжника, на публичния взискател и на фиска и това следва също да се има предвид, доколкото има отношение към сериозността на нарушенията, въпреки че няма твърдения по делото и не са установени конкретни вредни последици. Частният съдебен изпълнител няма критично отношение към извършеното, не се разкайва и не е готов да се поправи. КЧСИ не е представила информация за налагане на други нарушения на ЧСИ Я.. При тези съображения и като отчете принципа за съразмерност и съответност на санкцията с нарушението, съдът счита, че определеното по-горе наказание по чл. 68, ал. 1, т. 4 ЗЧСИ се явява справедливото наказание в случая.

ЧСИ следва да заплати на СКЧСИ съдебноделоводни разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.

МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение на Дисциплинарната комисия на Камарата на частните съдебни изпълнители, взето на 21.12.2017 г. по дисциплинарно дело № 17/2017 г.в частта ОТНОСНО НАЛОЖЕНОТО НАКАЗАНИЕ на ЧСИ А. В. Я., с рег. № 747, район на действие ОС – Монтана за допуснати от нея по изпълнително дело № 20127470400161 нарушения, а именно „глоба“ в размер общо на 7000 лв. и вместо това ПОСТАНОВИ:

НАЛАГА на ЧСИ А. В. Я., с рег. № 747, район на действие ОС – Монтана наказание „лишаване от правоспособност за срок от една година и четири месеца“, считано от обявяване на настоящото съдебно решение.

ОСЪЖДА ЧСИ А. В. Я., с рег. № 747, район на действие ОС – Монтана да заплати на Съвета на Камарата на частните съдебни изпълнители сумата в размер на 300 лв. – съдебноделоводни разноски по делото, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

Лишиха от правоспособност ЧСИ от Монтана

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Ключови думи: частен съдебен изпълнител, дисциплинарна отговорност, изпълнително дело, лишаване от правоспособност, жалба до Камарата на Частните съдебни изпълнители, адвокат, Пловдив.   Резюме: На 11.07.2019 г. ВКС постанови решение, с което лиши от правоспособност частен съдебен изпълнител (ЧСИ) […]