адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Ключови думи: погасителна давност, волеизявление, чл. 116, б. „а“ ЗЗД, прекъсване на погасителната давност, Тълкувателно решение на ВКС, адв. д-р Ивайло Василев, адвокат от Пловдив.

 

ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ ПО ВЪПРОС НА ПОГАСИТЕЛНАТА ДАВНОСТ?
 
С Определение № 224/16.07.2019 г. по т. д. № 1777/2018 г. на ВКС, II т. о., касационният състав е спрял производството на основание чл. 292 ГПК и е предложил на ОСГТК на ВКС да постанови тълкувателно решение по следния правен въпрос: „До кого следва да бъде адресирано изявлението на длъжника за признаване на вземането му, за да е налице прекъсване на давността на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД?“.
 
ПРОТИВОРЕЧИЕТО В СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА
 
В една част от съдебните актове – решение № 100 от 20.06.2011 г. по т. д. № 194/2010 г. на II т. о. на ВКС, решение № 105 от 5.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 1697/2013 г., I т. о., ТК на ВКС и др., е прието, че за да е налице признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а” ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Признаването на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора.
 
Противното разрешение е дадено в решение № 131 от 23.06.2016 г. по гр. д. № 5140/2015 г. на IV г. о. на ВКС и решение № 49 от 04.04.2017 г. по гр. д. № 50236/2016 г. на IV г. о. на ВКС. В тях по въпроса, дали изявление на длъжника, което не е адресирано към кредитора, съставлява признание на дълга по смисъла на чл. 116, б. „а” ЗЗД, е даден отговор, че не е необходимо волеизявлението, съдържащо признание на дълга, да бъде адресирано (отправено) до кредитора или негов представител, за да прекъсне давността съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Това волеизявление на длъжника има единствено удостоверителен (не и диспозитивен) характер. Прекъсването на давността настъпва по силата на самата правна норма (ex lege), като за това е достатъчно длъжникът да направи (обективира) такова недвусмислено волеизявление, че задължението му към кредитора съществува към момента, в който е направено (обективирано) волеизявлението. Без значение е дали с признанието си длъжникът цели да прекъсне давността или не; без значение е и кога и по какъв начин кредиторът е узнал за направеното признание от длъжника. Поради това, без значение е и по какъв повод е направено признанието на дълга и пред кого, както и до кого е адресирано. Достатъчно е волеизявлението на длъжника за това да е еднозначно, като то може да е направено изрично – писмено или устно; може да е обективирано пред свидетели или пред държавен орган, който може да го е удостоверил и в официален документ; може да е обективирано и чрез недвусмислени конклудентни действия.
 
Противоречивото разрешаване на въпроса в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, до кого следва да бъде адресирано изявлението на длъжника за признаване на вземането му, за да е налице прекъсване на давността на основание чл. 116, б. „а” ЗЗД, е основание по чл. 292 ГПК да се предложи на Общото събрание на Гражданската колегия и Търговската колегия на ВКС да постанови тълкувателно решение по него.

До кого следва да бъде адресирано изявлението на длъжника за признаване на вземането му, за да е налице прекъсване на давността на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД?

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Ключови думи: погасителна давност, волеизявление, чл. 116, б. „а“ ЗЗД, прекъсване на погасителната давност, Тълкувателно решение на ВКС, адв. д-р Ивайло Василев, адвокат от Пловдив.   ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ ПО ВЪПРОС НА ПОГАСИТЕЛНАТА ДАВНОСТ?   С Определение № 224/16.07.2019 […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Ключови думи: вписване, имотен регистър, искова молба, съдебно решение, отбелязване, действие на вписването, редовност на исковата молба, чл. 114 ЗС, чл. 129 ГПК, Правилник за вписванията, адв. д-р Ивайло Василев, вещно право, адвокат от Пловдив.

 

НОРМИ

Закон за собствеността

Чл. 114. Трябва да бъдат вписани:

а) (изм. – ДВ, бр. 33 от 1996 г.) исковите молби, с които се иска разваляне, унищожаване, отменяване или признаване нищожността на актове, подлежащи на вписване по чл. 112.

Когато вписването на исковата молба е предвидено с изрична разпоредба на закона, те произвеждат спрямо трети лица действието, посочено в същата разпоредба. При липса на такава разпоредба вписването има значение само за да даде гласност на съдебния спор относно имоти;

б) (изм. и доп. – ДВ, бр. 33 от 1996 г.) исковите молби за постановяване на решение за сключване на окончателен договор, с който се прехвърля или учредява вещно право върху недвижим имот.

Придобитите вещни права и наложени възбрани след вписването не могат да се противопоставят на ищеца. Държавата или общината за вземанията си срещу праводателя, станали изискуеми до деня на прехвърлянето или учредяването на вещното право, може да обърне взискането си към имота, в чийто ръце и да се намира той, и

в) исковите молби за постановяване на други решения по чл. 112, буква „з“. Придобитите от трети лица вещни права след вписването не могат да се противопоставят на ищеца.

На молбите по предходните букви не се дава ход в съдилищата, докато не бъдат вписани.

Чл. 115. Влезлите в законна сила решения, постановени по исковите молби по предходния член, се отбелязват по представен препис от решението.

В решението, в което се уважава искът, съдът дава шестмесечен срок на ищеца да извърши това отбелязване. След изтичането на този срок вписването на исковата молба губи действието си.

Съдът не издава препис от решението по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, докато ищецът не докаже, че са заплатени разноските по прехвърлянето, както и данъците и другите задължения на праводателя му към държавата.

Ако исковата молба не е вписана, решението, което е постановено по нея, няма действие спрямо трети лица, освен от деня, в който то е вписано.

Граждански процесуален кодекс

Чл. 129. (1) Съдът проверява редовността на исковата молба.

(2) Когато исковата молба не отговаря на изискванията по чл. 127, ал. 1 и по чл. 128, на ищеца се съобщава да отстрани в едноседмичен срок допуснатите нередовности, както и за възможността да ползва правна помощ, ако има необходимост и право на това. Когато адресът на ищеца не е посочен и не е известен на съда, съобщението се прави чрез поставяне на обявление на определеното за това място в съда в продължение на една седмица.

(3) Когато ищецът не отстрани в срока нередовностите, исковата молба заедно с приложенията се връща, а ако адресът не е известен, се оставя в канцеларията на съда на разположение на ищеца. Против връщането на исковата молба може да се подаде частна жалба, от която препис за връчване не се представя.

(4) По същия начин се постъпва и когато нередовностите в исковата молба се забележат по време на производството.

(5) Поправената искова молба се смята за редовна от деня на подаването.

(6) Длъжностно лице, което даде ход на молбата, без да е внесена напълно държавната такса, отговаря по чл. 6 от Закона за държавните такси.

Правилни за вписванията

Чл. 11. Трябва да бъдат вписани или отбелязани:

а) исковите молби, с които се иска разваляне (чл. 87, ал. 3 от ЗЗД), унищожаване (чл. 32 от ЗЗД), отменяване (чл. 227 от ЗЗД и чл. 37 от ЗН) или признаване нищожността (чл. 26 от ЗЗД) на актове, подлежащи на вписване по чл. 4;

б) исковите молби за постановяване решение за сключване на окончателен договор (чл. 19, ал. 3 от ЗЗД), с който се прехвърля или учредява вещно право върху недвижим имот, и

в) исковите молби за постановяване на други решения по чл. 4, букви „з“, „к“ и „л“.

Чл. 12. (1) За да се извърши вписването или отбелязването по чл. 11, представя се подадената в съда искова молба, по която е събрана държавна такса за образуване на дело, както и препис или препис-извлечение от молбата. Исковата молба трябва да отговаря на изискванията на чл. 6.

(2) Вписването се извършва по разпореждане на съдията по вписванията, като се нанася накратко петитумът на исковата молба по съответната персонална партида. Преписът от молбата се прилага към особено канцеларско дело, а оригиналът се връща на съда, в който е образувано делото. Ако исковата молба се отнася до няколко акта, нанасянето в партидната книга се извършва срещу записа за всеки от актовете, до които се отнася молбата.

(3) актът, до който се отнася исковата молба, не е вписан, вписването на молбата се извършва по реда, установен в чл. 9.

Чл. 13. Заличаването на вписването по предходния член става, като в партидната книга се отбележи съдебният акт, с който се постановява заличаването или с който се прекратява производството по образуваното дело.

Чл. 14. Влезлите в сила решения, постановени по исковите молби по чл. 11, се отбелязват по начина, посочен в чл. 12, по представен препис от решението. В този случай решението трябва да отговаря и на изискванията на чл. 6.

 

ВЪПРОС

Съставлява ли вписването на исковата молба, съобразно разпоредбата на чл. 114 ал.1 ЗС, изискване за редовността й, неизпълнението на което обуславя приложението на чл. 129 ал. 3 ГПК /чл. 100 ал.2 ГПК-отм./?

 

ОТГОВОР

Тезата на съдилищата , че изискването за вписване на искова молба на основание чл. 114 ал.1 б.”в” ЗС във вр. с чл. 112 б.”з” ЗС , не е изискване за съдържание на исковата молба по см. на чл. 127 ГПК / чл. 98 ГПК –отм./, а разпоредбата на чл. 128 ГПК /чл.99 ГПК-отм./ , не изисква представяне към исковата молба на вписан екземпляр, е правилна.

Разбирането на съдилищата , че неизпълнението на указанията на съда за вписване на исковата молба има за последица приложението на чл.100 ал.2 ГПК / отм./, като приложим процесуален закон към момента на постановяването им, а при действащия ГПК – на чл. 129 ал.3 ГПК, се базира на обстоятелствата, че изискването на законодателя за вписване на исковите молби по чл. 114 ЗС , макар и да не е еднозначно на основание за редовност на същата по см. на чл. 127 ГПК /чл. 98 ГПК –отм./, е изискване за всички искови молби по чл.114 ал.1 б.”в” ЗС .Това изискване е уредено от императивна правна норма и съставлява , според чл. 114 ал.2 ЗС , процесуално правило по законосъобразното движение на делото. Регламентираното процесуално задължение „ да не се дава ход на исковата молба” до нейното вписване, за разлика от изискванията за редовност на исковата молба по чл. 127 ГПК / чл. 98 ГПК-отм. /, въпреки че няма отношение към съдържанието на подлежащия на вписване акт, има значение за оповестяването на процеса и противопоставимостта на спорното материално право спрямо трети лица , поради което Общото събрание на гражданската колегия на ВКС намира, че това становище следва да бъде възприето като правилно.

По силата на допълнението към ЗС / ДВ. бр. 34/ 25. 04. 2000 година, в сила от 1.01.2001 година /, в който смисъл е и изменението на чл. 4 б.”а” от Правилник за вписванията / ПВп /, с новата редакция на чл.112 б.”а”ЗС законодателят приема, че се вписват „ всички актове, с които се прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижим имот, както и актовете, с които се признават такива права ”. Функционалното тълкуване на нормата във вр. с разпоредбите на чл. 112 б.”з” ЗС във вр. с чл.114 ал.1 б.”в” ЗС налага извод , че за исковите молби , с които се инициира производство за защита правото на собственост или друго ограничено вещно право – чл. 124 ал.1 ГПК , чл. 108 ЗС е налице императивно формулирано изискване да бъдат вписани.

Съгласно чл. 1 на ПВп , вписването е юридически акт с гражданско-правно действие, изразяващо се в даване гласност на подлежащия на вписване акт , визиран с разпоредбата на чл. 112 ЗС , и защита на преобретателя на един недвижим имот или ограничено вещно право.

Вписването на исковата молба има цел да даде гласност на съдебния спор относно конкретен недвижим имот, както и да осигури противопоставимост на правата на страната –ищец срещу всички права, придобити от трети лица , след вписването. Като правно действие вписването е без отношение към съдържанието на гражданско-правния спор и без да може да въздейства на спора така , като обстоятелствата и исканията, заявени с исковата молба. Невписването на искова молба не се отразява на спорния предмет, защото – по арг. от чл. 115 ал.4 ЗС , влезлите в сила решения по тези дела, също подлежат на вписване , а дори и невписани , тези решения обвързват страните със силата на пресъдено нещо, но придобитите вещни права ще бъдат противопоставими на третите лица, едва след вписването.

Съгласно разпоредбата на чл. 129 ал.2 във вр . ал.1 ГПК съдът приема за редовна онази искова молба , която отговаря на изискванията на чл. 127 ал.1 ГПК и чл. 128 ГПК- а именно да е написана на български език, с точно посочване на съда, до който е адресирана , имената на страните с необходимите индивидуализиращи белези на физическите и юридически лица , цена на иска при защита на имуществените оценяеми права, изложение на онези обстоятелства, на които страната ищец основава иска си и очертава предмета на спорното право, коректно формулиране на искането и подпис на лицето, подало исковата молба, както и да са налице необходимите приложения- -пълномощно, когато исковата молба се подава от пълномощник, документ за внесена държавна такса по сметка на съда и разноски , когато такива се дължат за събиране на доказателства и преписи с приложения за всички ответници.

Съгласно чл. 129 ал.3 ГПК неизпълнението указанията на съда за отстраняване на констатиран недостатък на исковата молба или по приложенията към нея , води до връщането й на ищеца.

Общото събрание на гражданската колегия на ВКС приема , че от гл.т. на процесуални последици , неизпълнението от страна на ищеца в срок на указанието на съда за вписване на искова молба по чл. 114 ЗС / в т.ч. и за съдебна делба /, следва да се приравни с тези по неизпълнение на указанията на съда за отстраняване на констатиран порок/ недостатък/ на исковата молба по чл. 127 и чл. 128 ГПК, т.е. да се приеме , че при неизпълнение е приложима разпоредбата на чл. 129 ал.3 ГПК.

Изискването за вписване по чл. 114 ал.1 б.”в” ЗС във вр. с чл. 112 б.”з” ЗС и чл. 114 ал.2 ЗС макар и имащо за цел оповестително- защитна функция по отношение на трети лица или спрямо трети лица –приобретатели на спорното вещно право , от гл.т. на обществения интерес и правна сигурност на гражданския оборот , като защитим по-висш интерес, задължава съда като правоприлагащ орган да следи служебно в рамките на проверката по чл. 127, 128 ГПК и чл. 130 ГПК за наличието на вписана искова молба по исковете по чл. 114 ЗС / в т.ч. и по искове за съдебна делба /.Уредено от специалния закон, като предпоставка за надлежното движение на производството, изискването за вписване обуславя приложението на чл. 129 ал. 3 ГПК в рамките на едно разширително тълкуване и прилагане на санкционните последици на закона , след като съдът изрично е указал на страната задължението й да извърши съответното правно действие- вписване на исковата молба , и е налице неизпълнение на това указание на съда.

Императивно формулираната процесуално правна норма на чл. 127 ал.1 ГПК , респ. чл. 128 ГПК, не може да се тълкува в по-широк смисъл от този, вложен от законодателя. Но установените от законодателя последици, а именно тези на чл. 129 ал.3 ГПК , свързани с процесуалното поведение на страната ищец в разрез с указанията на съда , могат да се приложат и по отношение неизпълнението на изискването за вписване на определената от законодателя категория искови молби.

Неизпълнението от страна на ищеца по делото на допълнителните изисквания при предприетата от него искова съдебна защита на определен вид субективни права, установени от материалния закон, който ги урежда , следва да се приравни по последици с неизпълнението на изискванията за редовност на исковата молба, макар и това изискване да няма правната характеристика на реквизит на редовната искова молба.

По този начин се постигна и една по-висша цел на гражданския процес: яснота за заявените в съдилищата искови молби, подлежащи на вписване и по-голяма стабилност на решенията по тези дела, , с оглед защитата и на обществения интерес при засиления граждански оборот на сделките с вещните права.

 

ИЗВОДИ

Изискването за вписване на искова молба на основание чл. 114 б.”в” във вр. с чл. 112 б.”з” ЗС, не е изискване за редовност и съдържание на исковата молба по см. на чл. 127 ГПК/ чл. 98 ГПК-отм./ , а разпоредбата на чл. 128 ГПК/ чл. 99 ГПК-отм./, не изисква представяне към исковата молба на вписан екземпляр от нея.

Вписването на искова молба по чл. 114 ЗС има оповестително-защитно действие спрямо трети, неучастващи в процеса лица, и не може да бъде пречка за възникването на валидно процесуално правоотношение и за постановяване на валиден съдебен акт , с който се дава защита на вещното право, предмет на търсената защита, и обвързващ страните по делото със силата на пресъдено нещо.

При действието на правилата за проверка редовността на исковата молба по чл. 127 ГПК, респ. за необходимите приложения по чл. 128 ГПК и на установения принцип на служебното начало с чл. 7 ал.1 ГПК , неизпълнението на изричното указание на съда за вписване на искова молба по чл. 114 ЗС, в т.ч. и за съдебна делба , е основание за нейното връщане на основание чл. 129 ал.3 ГПК .

Така ТР № 3 от 09.07.2010 г. на ОСГК на ВКС

Вписване на искова молба (чл. 114 и 115 ЗС) – Адвокат от Пловдив

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Ключови думи: вписване, имотен регистър, искова молба, съдебно решение, отбелязване, действие на вписването, редовност на исковата молба, чл. 114 ЗС, чл. 129 ГПК, Правилник за вписванията, адв. д-р Ивайло Василев, вещно право, адвокат от Пловдив.   НОРМИ Закон […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Ключови думи: право на строеж, суперфиция, упражняване на право на строеж, груб строеж, давностен срок, чл. 67 ЗС, адвокат от Пловдив.

 

НОРМИ

Закон за собствеността

Чл. 63. Собственикът може да отстъпи на друго лице правото да построи сграда върху неговата земя, като стане собственик на постройката.
Също така собственикът на земята може да прехвърли отделно от земята собствеността върху вече съществуващата постройка.
Собственост върху постройка, отделно от земята под нея, може да се създаде и чрез доброволна делба.
Чл. 64. Собственикът на постройката може да се ползува от земята само доколкото това е необходимо за използуването на постройката според нейното предназначение, освен ако в акта, с който му е отстъпено правото, е постановено друго.
Чл. 65. Когато правото на собственост върху постройката е установено със срок, след изтичането на срока собствеността върху сградата преминава безвъзмездно върху собственика на земята.
Чл. 66. Собственикът на постройката може да я продаде на трето лице при съответно приложение разпоредбите на чл. 33.
 Правото на строеж не се погасява, ако постройката или част от нея погине, освен ако в акта за учредяването е предвидено друго.
 Предмет на правото на строеж може да бъде и строеж под повърхността на земята.
Право на надстрояване и право на пристрояване се учредява за надстрояване, съответно пристрояване на съществуваща сграда.
Чл. 67. Правото да се построи сграда върху чужда земя (чл. 63, ал. 1) се погасява в полза на собственика на земята по давност, ако не се упражни в продължение на 5 години.
Закон за устройство на територията

Допълнителни разпоредби

§ 5. По смисъла на този закон:

46.Груб строеж“ е сграда или постройка, на която са изпълнени ограждащите стени и покривът, без или със различна степен на изпълнени довършителни работи.

 

ВЪПРОСИ

Какъв е смисълът на понятието „упражняване на правото на строеж“, употребено в чл. 67 ЗС, когато е учредено с единен договор за част от обектите в сграда, състояща се от множество самостоятелни обекти.

От кой момент започва да тече давностният срок по чл. 67 ЗС и прекъсва ли се той при прехвърляне на правото на строеж от първоначалния на последващ суперфициар.

Обусловено ли е упражняването на правото на строеж за отделни обекти в сграда от едни суперфициари от упражняването на съответните права от други суперфициари, когато те са сключили индивидуални договори със собственика на земята.

 

ОТГОВОРИ

Съгласно чл. 67 ЗС правото да се построи сграда върху чужда земя /чл. 63, ал. 1/ се погасява в полза на собственика на земята по давност, ако не се упражни в продължение на 5 години.

След известни колебания практиката на ВКС е обединена около становището, че срокът от пет години, в който следва да се упражни правото на строеж, за да не се погаси в полза на собственика на земята, е давностен. Практиката е уеднаквена и по реда на чл. 291 ГПК с решение на ВКС, І г.о. № 476 от 27.07.2010 г. по гр. д. № 198/2009 г., в което е прието, че макар да се погасява самото субективно право, а не правото на иск, срокът изрично е посочен в закона като давностен, за да може в отношенията между собственика на земята и титуляра на правото на строеж да намерят приложение разпоредбите, уреждащи института на погасителната давност – чл. 110 – 120 ЗЗД.

От определянето на срока по чл. 67, ал. 1 ЗС като давностен следва, че неспазването му не води автоматично до погасяване на правото на строеж и съдът не може служебно да приложи давността – чл. 120 ЗЗД; собственикът на земята не може да се позове на давността след като правото на строеж вече е реализирано – чл. 118 ЗЗД; срокът може да бъде прекъсван и спиран на предвидените в чл. 115 и 116 ЗЗД основания.

 

Какъв е смисълът на понятието „упражняване на правото на строеж“, употребено в чл. 67 ЗС, когато е учредено с единен договор за част от обектите в сграда, състояща се от множество самостоятелни обекти?

Създадена е противоречива практика в решения на ВКС, постановени по реда чл. 291 ГПК по въпроса: кога следва да се счита упражнено правото на строеж при учредена суперфиция за сграда, в която е предвидено изграждане на самостоятелни обекти, за част от които собственикът на земята си е запазил правото на строеж, а за другите го е учредил по единен договор, след което суперфициарят е извършил разпореждане за отделните обекти в полза на различни физически или юридически лица.

Според едното становище – решение № 57 от 04.03.2010 г. по гр. д. № 17/2009 г.; решение № 16 от 16.06.2010 г. по гр. д. № 442/2009 г. на ВКС, първо гражданско отделение, правото на строеж за всички суперфициари е упражнено при завършване на цялата сграда в груб строеж, когато се придобива и собствеността върху обектите, носители на правото на строеж за които са различни лица.

Според другото становище, изразено в решение № 250 от 21.07.2010 г. по гр. д. № 724/2009 г. на ВКС, второ гражданско отделение, понятието“упражняване“ на правото на строеж не трябва да се свързва с момента на придобиване на собствеността върху постройката. Ако предвидената за построяване сграда се състои от отделни, самостоятелни обекти и правото на строеж се отстъпи на различни лица, то се счита за реализирано от момента на построяване на съответния обект в груб строеж независимо от това дали цялата сграда е завършена до този етап. Противното разбиране означава да се отрече възможността всеки от обектите да принадлежи на отделен собственик.

Съществува и становище в съдебната практика, че ако сградата, за която е учредено право на строеж, съдържа няколко обекта, всеки от тях става годен обект на собственост с изграждането му със стени и покривна плоча и към този момент правото на строеж е упражнено за съответния обект. Това становище се основава на тезата, че ЗУТ урежда обществените отношения, свързани с устройството на територията, инвестиционното проектиране и строителството в Република България и съдържа ограничения върху собствеността единствено за тези цели /чл. 1, ал. 2 ЗУТ/. Собствеността и другите вещни права, способите за тяхното придобиване, изгубване и защита, както и владението и вписванията се уреждат в ЗС и другите специални закони според титуляра на правото на собственост /ЗДС, ЗОС и др./ или според вида на имота /ЗСПЗЗ, ЗГ и др./ затова предвидените административни процедури в ЗУТ за одобряване на инвестиционни проекти, за тяхното изменение в хода на строителството и поетапното му разрешаване са съобразени с материалноправната възможност отделни обекти в сграда да се изграждат последователно във времето и да се придобива собственост върху тях. Тази уредба на ЗУТ следва възможностите на вещното право, а не обратно.

Върховният касационен съд, Общото събрание на гражданската колегия, намира за правилно първото становище.

Според чл. 92 ЗС собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго. Принципът на приращението се изключва само в изрично предвидените в закона случаи. Такова изключение съдържа чл. 63, ал. 1 ЗС, който предоставя правна възможност на собственика на земята да отстъпи на друго лице правото да построи сграда върху нея, както и да придобие собствеността на постройката отделно от земята. Чл. 67 ЗС определя петгодишен срок, в който следва да се упражни правото на строеж и постановява, че при бездействие на суперфициаря то се погасява по давност. Очевидна е целта на закона да стимулира суперфициаря да реализира своето ограничено вещно право, което обременява имота на собственика и да не допусне то да съществува без да има предвидимост и яснота дали ще бъде упражнено и в какъв срок, тъй като общото правило е, че вещните права не се погасяват по давност и се изгубват съгласно чл. 99 ЗС само ако друг ги придобие или собственикът се откаже от тях.

Учредяването на правото на строеж може да е прехвърляне на бъдеща вещ, по силата на което приобретателят ще стане собственик на вещта, когато тя бъде изградена в груб вид. Погасяването на правото на строеж по давност е мислимо като правна последица само когато приобретателят има задължението да изгради вещта. Когато задължението за изграждане на вещта е на учредителя на правото на строеж, място за неговото погасяване по давност няма. Ако собственикът на земята учреди право на строеж за отделни обекти в сграда, като се задължи да я построи, така учреденото право на строеж за отделните обекти в сградата никога не ще се погаси по давност.

Никога не се погасява по давност и правото на строеж, отстъпено като обезщетение за отчужден недвижим имот /§ 11 ПР ЗУТ/.

Упражняването на субективните права представлява поведение на техния титуляр, насочено към осъществяването на съдържанието им, чрез което се цели да бъде удовлетворен конкретен признат от закона интерес. Като ограничено вещно право, произтичащо от правото на собственост, правото на строеж се състои от няколко отделни правомощия. Неговият носител има право да построи сграда върху чужда земя и да придобие собствеността на постройката, както и да ползва земята в рамките на необходимото за пълноценното ползване на постройката. Отделните правомощия не са самостоятелни и независими едно от друго, те формират единно право, целта на което е да се притежава самостоятелен обект отделно от земята в отклонение на принципа на приращението по чл. 92 ЗС. Следователно понятието „упражняване“ на правото на строеж, употребено в чл. 67 ЗС, следва да се тълкува в смисъл на реализиране на правомощието, чрез което се постига крайната цел – придобиване на суперфициарна собственост.

Собственост върху сграда, построена въз основа на учредено право на строеж, може да възникне само ако тя е обособена като вещ, съдържаща минимални признаци за самостоятелност, за да може да бъде годен обект на вещни права според изискванията на съответните строителни норми. Такива норми са приети за пръв път през 1898 г. със Закона за благоустройство на населените места в Княжество България (отм.) и оттогава се доразвиват според потребностите на обществено-икономическите отношения, за да се стигне до детайлната регламентация на действащия Закон за устройство на територията /ЗУТ/. Легално определение на понятието сграда е съдържал чл. 164 от Закона за благоустройството от 1941 г. (отм.) – това е всеки строеж, над или под земята, ограничен от страни със стени или колони, а отгоре – с покрив и предназначен за жилищни, домакински, стопански или други нужди. Дефиницията не е възпроизведена в действащия ЗУТ, но се извежда по тълкувателен път.

Съгласно чл. 181, ал. 1 и 2 ЗУТ правото на строеж на сграда или на част от нея може да бъде предмет на прехвърлителна сделка от момента на учредяването му до завършване на сградата в груб строеж. След това разпореждането се извършва с цялата сграда или със самостоятелни части от нея. Следователно разпоредбата определя завършването на грубия строеж като момент на придобиване на собственост за обектите в цялата сграда. Законната дефиниция на понятието „груб строеж“ /карабина/ също се съдържа в ЗУТ. Според § 5, т. 46 от Допълнителните разпоредби това е сграда или постройка, на която са изпълнени ограждащите стени и покривът, без или в различна степен на изпълнение на довършителните работи. От този момент се счита, че е възникнал обектът на суперфициарна собственост. Дотогава строежът представлява недвижим имот по смисъла на чл. 110 ЗС като част от незавършена сграда, която е прикрепена към земята, но не е отделен обект на собственост и правото на строеж все още не е упражнено.

При сгради в режим на етажна собственост освен право на собственост върху отделните самостоятелни обекти съществува и съпритежание на общите части като двете права са в неразривно единство – чл. 98 ЗС. Затова е недопустимо да се разкъсват отделните правомощия на правото на строеж като се приеме, че до изтичане на петгодишния срок по чл. 67 ЗС то е упражнено, но не е придобита собствеността поради неизграждане на общите части. Състоянието, при което за неопределен период от време съществуват упражнени и неупражнени, но непогасени по давност ограничени вещни права на строеж за части от сградата, в съотношение на главна вещ и принадлежност /основен обект и общи части/ не е в интерес на собственика на земята сградата да бъде построена в петгодишен срок, който цели да защити разпоредбата на чл. 67 ЗС. Недовършеното строителство е неприемливо и от гледна точка на устройството на урбанизираните територии, затова ЗУТ съдържа разпоредби, целящи да стимулират приключването на строежите в определен срок. Според чл. 153, ал. 2 ЗУТ разрешението за строеж губи действието си, ако в продължение на три години от влизането му в сила не е започнало строителството или в продължение на пет години не е завършен грубият строеж, освен ако не бъде презаверено в едногодишен срок.

Тълкуването на понятието „упражняване на правото на строеж“ чрез отъждествяването му с фактическото извършване на строителството за обект от сградата противоречи на същностната характеристика на правото на строеж, което макар и осъществяващо се последователно във времето, е единно право. То се упражнява не когато са построени отделните обекти – гаражи, магазини, апартаменти, офиси и др., а при завършването на цялата сграда в груб строеж. В този момент се придобива и собствеността върху обектите, за които носители на правото на строеж са различни лица, защото са изградени и общите части. Изключение от това правило е допустимо само в хипотезата на чл. 152, ал. 2 ЗУТ – когато разрешението за строеж е издадено за отделни етапи /части/ на строежите, които могат да се изпълняват и ползват самостоятелно, а за жилищните сгради и за отделни етажи от сградата – при условие, че се завърши архитектурно-пространственото и фасадното оформяне на всеки етап от строителството.

С оглед на изложеното правото на строеж по смисъла на чл. 67 ЗС е упражнено при изграждане на сградата в груб строеж или завършване на съответния етап на строителството в хипотезата на чл. 152, ал. 2 ЗУТ както при учредено право на строеж за цялата сграда на един правен субект, така и когато той го прехвърли за отделни обекти на трети лица.

Правото на строеж се учредява с договор или с административен акт, като по-често срещаната хипотеза е договорът, който по общото правило на чл. 18 ЗЗД следва да бъде сключен с нотариален акт. В съвременните условия се е наложила практиката собственикът на земята да сключва договор за учредяване на право на строеж за част от предвидените за изграждане обекти в бъдещата сграда със строител-предприемач, който поема задължение да я построи и въведе в експлоатация. При неизпълнение на задължението за изграждане на сградата в уговорения срок, собственикът на земята може да развали договора по съдебен ред, с което ще отпадне правното му действие. Друго самостоятелно основание за прекратяване на правото на строеж е погасяването му по давност. Собственикът на земята може, без да разваля договора, направо да се позове на давността като предяви иск за собственост срещу суперфициаря, на когото той е отстъпил правото на строеж, ако в петгодишния срок от учредяването му, сградата не е завършена до покрив. При уважаването на иска правото на строеж като погасено по давност ще се върне в патримониума на собственика на земята и той ще придобие и подобренията върху нея – изградените обекти или етажи, защото правото на строеж, сключено по единен договор със собственика на земята, не може да бъде упражнено частично. Ако в петгодишния срок сградата не е завършена до покрив, правото на строеж ще се погаси по давност изцяло, а не само за незавършените обекти.

Ако договорът между строителя-предприемач и собственика на земята бъде развален и междувременно правото на строеж е прехвърлено на трети лица, тези от тях, които са договаряли преди предявяване на иска и вписването на исковата молба след първоначалното учредяване на правото на строеж, ще запазят правата си на основание чл. 88, ал. 2 ЗЗД. Те обаче черпят права от първоначалния суперфициар и затова не могат да бъдат в по-благоприятно положение от него. Последващото прехвърляне не обвързва собственика на земята, затова правото на строеж трябва да се реализира в рамките на петгодишния срок от учредяването на суперфицията. Ако този срок не е спазен и давността не е спирана и прекъсвана, правото ще се погаси за всички обекти при позоваване на давността от собственика на земята. Той ще придобие изградената част от сградата по правилото на чл. 92 ЗС, а суперфициарят ще има правата по чл. 72 ЗС като добросъвестен владелец, защото е придобил правото на строеж на валидно законно основание. За ликвидацията на отношенията със собственика на земята в този случай следва да намерят приложение разясненията, дадени в ППВС 6/74 г. т. ІV като суперфициарят ще има право да получи увеличената стойност на имота. При това разрешение собственикът на земята ще има възможност да учреди правото на строеж възмездно на друго физическо или юридическо лице, за да получи средства за изграждане на своите обекти и довършване на сградата, както и да обезщети суперфициарите с погасени права. Възможно е обаче неговият интерес, за довършване на сградата да изисква да се запазят правата на тези, чиито обекти са изградени, затова той може да упражни правото си за прекратяване на суперфицията на основание чл. 67 ЗС само по отношение на лицата, чиито обекти не са построени.

 

От кой момент започва да тече давностният срок по чл. 67 ЗС и прекъсва ли се той при прехвърляне на правото на строеж от първоначалния на последващ суперфициар?

Когато правото на строеж се учредява с договор между страните, от момента на сключването му или от момента, в който те са уговорили, че ще породи действие, започва да тече и срокът за упражняването му. Учредителят на правото следва да съдейства на суперфициаря за изпълнението на договора. Ако собствениците на земята нямат /поради състоянието на имота/ и не са поели задължение да извършат някакви фактически или правни действия, всички необходими действия за започването на строежа трябва да бъдат извършени от суперфициаря. Ако според естеството на учредените права в договора суперфициарят не може да предприеме някое от необходимите действия по реда на ЗУТ без съдействието на собствениците на земята, или ако някой от тях недобросъвестно се противопостави на предприети от суперфициаря действия, собствениците на земята не могат да се позоват на забавянето на строежа по тази причина, тъй като никой не може да черпи права от своята недобросъвестност. Ако строителството се забави по други обективни причини, които не са свързани с недобросъвестно поведение на собственика на земята и с неизпълнение на задълженията на суперфициаря, като например съдебни спорове с трети лица по повод на издадените разрешения на строеж, през времетраенето им срокът по чл. 67 ЗС също няма да тече.

Последващото прехвърляне на правото на строеж от суперфициаря на трето лице не обвързва собствениците на земята и по отношение на приобретателя не започва да тече нов срок за упражняване на правото на строеж, защото той не може да има повече права от своя праводател. Петгодишният давностен срок по чл. 67 ЗС тече от един и същи момент както за първоначалния титуляр на учреденото право на строеж, така и за лицата, на които той впоследствие прехвърля това право за отделни обекти в сградата.

Изводът е, че давностният срок по чл. 67 ЗС започва да тече от момента, в който договорът за учредяването на правото на строеж породи действие, независимо от всякакви последващи прехвърляния. Ако собствениците на земята /или дори някои от тях/ недобросъвестно са създавали пречки за реализирането на правото на строеж, те не могат да се ползват от своята недобросъвестност.

 

Обусловено ли е упражняването на правото на строеж за отделни обекти в сграда от едни суперфициари от упражняването на съответните права от други суперфициари, когато те са сключили индивидуални договори със собственика на земята?

При учредяване на правото на строеж за отделните самостоятелни обекти на различни лица, то възниква от отделни договори и не може да се разглежда като единно за цялата сграда. Когато тези обекти могат да бъдат построени само в определена последователност и упражняването на правото на строеж от суперфициаря зависи от извършването на фактически или правни действия от собственика на земята, той /собственикът на земята/ не може да се позове на забавянето на строежа по тази причина, тъй като никой не може да черпи права от своята недобросъвестност. Така например, ако собственикът на земята учредява право на строеж за втория и третия етаж, като се задължава да построи за себе си първия етаж и не го изгради, той не може да изисква от суперфициарите да реализират тяхното право. То не може да се погаси по давност, тъй като давностният срок не може да започне да тече. Аналогично е положението за третия етаж, когато суперфициарят с право на строеж за втория етаж не го изгражда. В този случай давностният срок за упражняване на правото на строеж на третия етаж не може да започне да тече, докато не е изпълнен вторият етаж – от суперфициаря за този етаж или от собственика на земята, след като правото на бездействалия суперфициар бъде погасено по давност. Срокът обаче няма да тече само за суперфициаря, който черпи правото си от собственика на земята. Ако той от своя страна го прехвърли на трето лице, за него ще важи казаното в т. 2 и няма да започне нов срок от момента на придобиване на правото на строеж. Ако правото на строеж на суперфициаря на втория етаж се погаси по давност, или договорът с него се развали, могат да бъдат преуредени отношенията между собственика на земята и суперфициаря, чийто срок за упражняване на правото на строеж не е започнал да тече. Всеки от суперфициарите обаче, както и собственикът на земята, когато той е запазил за себе си правото на строеж на отделни обекти, е длъжен /освен ако в договора не е уговорено друго/ да участва в изграждането на общите части по чл. 38 ЗС – основи, покрив и др.

 

ИЗВОДИ

Смисълът на понятието „упражняване на правото на строеж“, употребено в чл. 67 ЗС, когато е учредено с единен договор за част от обектите в сграда, състояща се от множество самостоятелни обекти включително и при последващо прехвърляне на правото на строеж на други лица, е изграждането на грубия строеж на сградата или съответния етап, за който е издадено разрешението за строеж.

Давностният срок по чл. 67 ЗС започва да тече от момента, в който договорът за учредяването му породи действие, независимо от всякакви последващи прехвърляния. Ако собствениците на земята недобросъвестно са създавали пречки за реализирането на правото на строеж, те не могат да се ползват от своята недобросъвестност.

Упражняването на правото на строеж върху отделен обект в сграда с два или повече самостоятелни обекти, което първоначално е учредено с индивидуални договори на различни лица, може да е обусловено от фактическото изграждане на друг обект в сградата, задължение за изпълнението на който е поето от собственика на земята или от друг суперфициар, получил правото на строеж от собственика на земята.

В този случай началото на срока по чл. 67 ЗС за всеки от суперфициарите ще започне да тече от момента, когато фактически може да започне строителството за съответния обект.

Така ТР № 1 от 04.05.2012 г. на ОСГК на ВКС

Въпроси при упражняване на право на строеж (чл. 67 ЗС) – Адвокат от Пловдив

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Ключови думи: право на строеж, суперфиция, упражняване на право на строеж, груб строеж, давностен срок, чл. 67 ЗС, адвокат от Пловдив.   НОРМИ Закон за собствеността Чл. 63. Собственикът може да отстъпи на друго лице правото да построи сграда […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Ключови думи: съдебна делба, имоти, съсобствен имот, съсобственост, разпределение на имотите, чл. 353 ГПК, чл. 69 ЗН, адвокат, Пловдив.

 

НОРМИ

Граждански процесуален кодекс

Чл. 353. Съдът може да извърши делбата, като разпредели наследствените имоти между съделителите, без да тегли жребий, когато съставянето на дялове и тегленето на жребий се оказва невъзможно или много неудобно.

Закон за наследството

Чл. 69. (1) Наследникът може да поиска винаги делба, макар да има противно разпореждане от наследодателя.

(2) Всеки наследник може да иска своя дял в натура, доколкото това е възможно. Неравенството на дяловете се изравнява с пари. Имотите, които не могат да се поделят удобно, се изнасят на публична продан.

(3) Наследникът – земеделец-стопанин, който живее във или близо до населеното място, където се намират наследствените непокрити недвижими имоти, за да допълни притежаваната от него земя до размер на средния тип частно трудово земеделско стопанство, може да изкупи от останалите сънаследници, които не живеят в същото населено място или близо до него или пък не се занимават със земеделие, падналите им се в дял непокрити недвижими имоти.

 

ВЪПРОС

Какви са критериите за разпределение на делбените имоти по чл. 353 ГПК?

 

ОТГОВОР

Критериите за разпределение на допуснатите до делба имоти по аргумент от т. 5 от ПП 7-73 г. са големината на дела, сравнена със стойността на самостоятелните обекти, извършените в имота подобрения, реалното му ползване Според приетото в този тълкувателен акт, извършените подобрения в някой от делбените имоти и установеното владение са преценени като неудобство за теглене на жребий, т.е. като основания за извършване на разпределението. Съдебната практика не определя поредност, в която следва да се преценяват тези критерии. Когато по делото са събрани доказателства, обосноваващи приложението на тези критерии, съдът е длъжен да ги прецени в съвкупност. С Р № 147/23.02.2009 г. по гр. д. № 681/2008 г. I гр. о., постановено по отменения ГПК е прието, че големината на квотите и стойността на дяловете е критерий, но следва да се съблюдава и правилото на чл. 69, ал. 2 от ЗН – всеки от съделителите да получи реален дял, като разпределението по чл. 292 от ГПК /отм/ се съобрази и с това между съделителите да се създава най-малко неудобство, предвид установения начин на ползване и извършване на подобрения във формираните дялове. В Р № 583/5.07.2004 г. по гр. д. № 222/2004 г. извършването на подобрения в някой от дяловете от част от съделителите и фактическото ползване на този дял от тях също е посочено като един от критериите за извършване на разпределение по чл. 292 от ГПК/отм/, защото прилагането му води до това да не се създават на значителни затруднения и необходимост от уреждане на сметки със суми в големи размери. В този смисъл е и Р № 30/27.06.2011г. по гр.д.№ 1040/2010 г. на І гр.о. Същевременно с решение № 166 от 03.12.2018 г. по гр.д.№ 28/2018 г. на ВКС І гр.о., с което в отговор на въпроса по приложението на чл. 353 ГПК, по който е допуснат касационен контрол на основание чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, е прието, че тази разпоредба не поставя ограничения относно това какъв вид неудобства биха били пречка за извършване на делбата чрез теглене на жребий, поради което те могат да са свързани със засягане както на имуществената, така и на личната сфера на съделителите и ако те са значителни, независимо дали са от имуществено или лично естество, следва да се съобразят при извършване на делбата. В решение № 91/20.06.2017 г. по гр.д.№ 4198/2016 г., на ВКС, І гр.о. и цитираното в него решение №100/27.07.2015г. по гр.д.№6463/2014г. на ВКС, І гр.о. е обобщено, че при разпределянето по чл. 353 ГПК съдът се ръководи от предназначението на имотите, тяхната стойност и квотите на съсобствениците като по възможност следва на всеки съделител, респ. група съделителити, да се разпределят равностойни имоти не само според тяхната цена, но и според вида и предназначението им.

Така Р. № 78 от 10.07.2019 г. на ВКС

Съдебна делба на съсобствени имоти. Разпределяне на имотите по чл. 353 ГПК – Адвокат от Пловдив

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Ключови думи: съдебна делба, имоти, съсобствен имот, съсобственост, разпределение на имотите, чл. 353 ГПК, чл. 69 ЗН, адвокат, Пловдив.   НОРМИ Граждански процесуален кодекс Чл. 353. Съдът може да извърши делбата, като разпредели наследствените имоти между съделителите, без да […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Ключови думи: частен съдебен изпълнител, дисциплинарна отговорност, изпълнително дело, лишаване от правоспособност, жалба до Камарата на Частните съдебни изпълнители, адвокат, Пловдив.

 

Резюме:

На 11.07.2019 г. ВКС постанови решение, с което лиши от правоспособност частен съдебен изпълнител (ЧСИ) за година и четири месеца. В решението ВКС приема, че ЧСИ е извършил множество нарушения, които обосновават налагане на санкционната мярка. Те са следните:

  1. Продължила действията по принудително изпълнение след изтичане на повече от две години от искането на взискателя за извършване на изпълнителни действия, с което нарушила чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК;
  2. Конституирала през март 2016 г. дъщеря си като присъединен взискател по делото, с което е нарушила чл. 19, ал. 3 ЗЧСИ, вр. чл. 22, ал. 1, т. 2 ГПК, както и чл. 20, ал. 2 от Етичния кодекс на ЧСИ.
  3. Не е изследвала статута на длъжника по ЗДДС при изготвяне на оценката на имота и движимите вещи; при определяне на началната цена на имотите и движимите вещи не е посочено дължи ли се ДДС и за коя част от имота или вещите; не е преведен ДДС и не е съставен документ по чл. 83 ЗДДС.
  4. В нарушение на чл. 428, ал. 1 ГПК не е изпратила ПДИ на длъжника с посочване на актуалния размер по дълга, включително публичните му задължения.
  5. В нарушение на чл. 487, ал. 2 ГПК няма разгласа на публичната продан.
  6. В нарушение на чл. 485, ал. 2 ГПК в обявление за имоти, находящи се в общ. Брусарци, е определена първоначална цена по-ниска от размера на данъчните оценки за имотите;
  7. В обявление за имоти е определена първоначална цена за имота при първа публична продан, по-ниска от данъчната оценка.

Цялото решение на ВКС може да прочетете тук:

 

Р Е Ш Е Н И Е

№ 73

гр.София, 11.07.2019 г.

в името на народа

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на седми март две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА

БОЯН ЦОНЕВ

при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 2069/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 73, ал. 2 от Закона за частния съдебен изпълнител и е образувано по жалби, подадени съответно от Съвета на Камарата на Частните съдебни изпълнители (СКЧСИ), чрез юрисконсулт А. Д. и от частен съдебен изпълнител А. В. Я., чрез адв. В. Ч., против решение на Дисциплинарната комисия на Камарата на частните съдебни изпълнители, взето на 21.12.2017 г. по дисциплинарно дело № 17/2017 г..

Съветът на Камарата на частните съдебни изпълнители (СКЧСИ) обжалва решението в частта относно наложеното наказание, като счита, че това, определено от Дисциплинарната комисия на Камарата на частните съдебни изпълнители (ДК на КЧСИ) е „явно несправедливо“. Няма оплаквания в частта, с която е отхвърлено искането за налагане на дисциплинарно наказание за част от посочените в искането деяния.

Министърът на правосъдието не е обжалвал решението на ДК на КЧСИ, което е постановено по негово искане, нито се е присъединил към жалбата на СКЧСИ, но е страна и в съдебната фаза на производството – съдът, ако отмени решението на ДК, решава спора по същество. От министъра зависи дали да изразява становище по делото, дали да изпраща представител за участие в съдебно заседание, но това не променя процесуалното му качество. В открито съдебно заседание негов представител е заявил, че обжалваното решение е правилно.

Частният съдебен изпълнител (ЧСИ) А. Я. с рег. № 747, район на действие ОС – Монтана, в отговора на жалбата изразява становище, че тя е неоснователна. Излага подробни съображения за това, че с действията си по изпълнителното дело не е нарушила посочените в решението правила. Поддържа становището и в открито съдебно заседание лично и чрез адв. В. Ч., като излага и съображения в писмена защита, постъпила на 14.03.2019 г., в указания от съда срок. В писмената защита прави довод и за недопустимост на жалбата на СКЧСИ, защото е подадена от юрисконсулт Д. и това, че тя е упълномощена от Г. Д..

ЧСИ Я. от своя страна, обжалва същото решение в частта, с която са й наложени дисциплинарни наказания. Счита, че дисциплинарната отговорност е погасена, защото по жалбата на „Напоителни системи ЕАД е била образувана преписка на 14.09.2016 г. в МП, което значи, че най-късно на 14.09.2016 г. органът по чл. 70, ал. 1 ЗЧСИ – министърът на правосъдието е узнал за допуснати нарушения по изпълнително дело № 161/2016 г. На 07.09.2016 г. е уведомена и КЧСИ, но искането на Съвета на камарата до председателя на ДДК е от 08.03.2017 г., също след изтичане на срока по чл. 69, ал. 1, предл. 1 ЗЧСИ. Излага и съображения за неправилност на решението, тъй като счита, че не е допуснала приетите нарушения: Взискателят [община] е възложил на ЧСИ да определи начина на изпълнение, поради което не може да се очаква от кредитора да иска извършване на действия по изпълнението, след като е предоставил това на ЧСИ; не е имало поради това основание за прекратяване на изпълнителното производство. Няма допуснато нарушение и на чл. 19, ал. 3 ЗЧИ – нормата е специална по отношение общата разпоредба на чл. 22, ал. 1 ГПКК и съдържа диспозитивен елемент; ЧСИ не може да отказва извършването на изпълнителни действия, освен в случаите на чл. 22 ГПК, но законодателят не е предвидил задължителното отвеждане в хипотезата на чл. 22 ГПК, а му е предоставил правото на избор. При това, взискател е [община], а само присъединеният кредитор е в родствена връзка с ЧСИ /нейна дъщеря/; ЧСИ не може при това положение да се отведе от цялото изпълнително дело. Не е допуснато нарушение на чл. 131 ЗДДС, тъй като сградите са построени в периода 1963-1965 г., а съоръженията като неделима част от сградата като съоръжение – ВЕЦ „Смирненски“ са монтирани през 1967 г. и същите се явяват освободена доставка по см. чл. 45 ЗДДС. По тази причина ЧСИ не е бил задължен да начислява и внася ДДС върху продажбите. Няма нарушение на чл. 428, ал. 1 ГПК – покана за доброволно изпълнение за вземане на присъединения взискател Е. П. е изпратена на 10.03.2016 г. и след това държавата се е присъединила за публични вземания; ЧСИ изпратила нарочно съобщение от 25.05.2016 г., с което уведомила длъжника, като изрично в съобщението е посочена сумата, с която се присъединява публични взискател – 8 290 125,88 лв.; съобщението е получено от длъжника на 27.05.2016 г. Няма допуснато нарушение на чл. 487, ал. 2 ГПК относно разгласяване на публичната продан за обект МВЕЦ „Кошарник“ – обявление е било поставено на таблото на РС Монтана на 06.06.2016 г., на таблото в кметството по местонахождението на имота, на същата дата. Несвоевременното разгласяване в сайта на ОС Монтана е поради системен проблем и не може да бъде вменен във вина на ЧСИ; за проблема ЧСИ Я. своевременно е сигнализирала. Не е нарушен чл. 485, ал. 2 ГПК – началната цена на публичната продан е над размера на данъчната оценка. В писмените бележки навежда нови твърдения и доводи за незаконност на обжалваното решение, което е недопустимо извън преклузивните срокове за обжалването му.

Подробните съображения с какъв печат са подпечатани преписите от решението на ДК, изпратени до СКЧСИ и до министъра на правосъдието, кой е подписал придружителното писмо до всички страни в производството, нямат никакво отношение нито към допустимостта на образуваното съдебно производство, нито към валидността и правилността на обжалваното решение.

В открито съдебно заседание Съветът на камарата на ЧСИ изразява становище за неоснователност на жалбата на ЧСИ Я.. Представителят на министъра на правосъдието – също, доколкото счита обжалваното решение за правилно. И двамата правят възражение за прекомерност на претендираното от ЧСИ адвокатско възнаграждение по чл. 78 ГПК.

КЧСИ не изразява становище по жалбите.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че двете жалби са процесуално допустими, като подадени в срок, от легитимни страни и срещу подлежащ на обжалване пред Върховния касационен съд акт. Неоснователни са възраженията на ЧСИ Я. относно редовността на жалбата, подадена от СКЧСИ. По делото са представени доказателства, установяващи наличие на процесуално представителство по пълномощие на юрисконсулт А. Д. за жалбоподателя СКЧСИ по чл. 32, ал. 1, т. 3, предл. 1 ГПК. Другите съображения във връзка с наличие на надлежно процесуално представителство на юрисконсулт Д. и това как и от кого е взето решението за подаване на жалбата от СКЧКИ нямат отношение към въпросите за редовност на същата, вкл. за приложение на чл. 32, ал. 1, ал. 3 ГПК, нито могат да се поставят от насрещната страна по спора.

За да се произнесе, съдебният състав взе предвид следното:

Дисциплинарното дело е образувано за нарушения, допуснати от ЧСИ А. Я. с рег. № 747, район на действие ОС – Монтана, по изпълнително дело № 20127470400161, по искане на Съвета на Камарата на частните съдебни изпълнители и по искане на Министъра на правосъдието, съединени за общо разглеждане и произнасяне.

Искането на СКЧСИ от 08.03.2017 г. е въз основа на решение от 16.12.2016 г. за образуване на дисциплинарно производство срещу ЧСИ Я., след жалба вх. № Ж-397/07.09.2016 г. от длъжника „Напоителни системи“ ЕАД и сигнал с вх. № 4336/15.12.2016 г. от заместник министъра на земеделието и храните, след поискано и дадено от ЧСИ становище и извършена по изпълнителното дело проверка.

Искането на министъра на правосъдието е от 28.03.2017 г. въз основа на доклада за извършена проверка по жалба от длъжника „Напоителни системи“ ЕАД. Докладът е представен на министъра на 20.03.2017 г.

Предмет на настоящата проверка са твърдения за нарушения на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, чл. 19, ал. 3 ЧСИ вр. чл. 22, ал. 1, т. 2 ГПК, на чл. чл. 428, ал. 1 ГПК, чл. 487, ал. 2 ГПК, чл. 485, ал. 2 ГПК и нарушения, свързани със задълженията на ЧСИ по чл. 131 от Закона за данък добавена стойност (ЗДДС).

Съставът на Върховния касационен съд намира за неоснователно възражението на ЧСИ Я., че исканията на СКЧСИ и на министъра на правосъдието са направени след изтичане на шестмесечния срок по чл. 69, ал. 1 ЗЧСИ.

Срокът по цитираната разпоредба е за сезиране на компетентния наказващ орган – по аналогичен начин въпросът за дисциплинарната отговорност на държавните съдии изпълнители е уреден в ЗСВ. Вярно е, че в ЗЧСИ няма срок за продължителността на дисциплинарното производство, а само за разглеждането и решаването на дисциплинарното дело от Дисциплинарния състав, поради което е възможно и неоснователно забавяне на крайния акт, но това законодателно разрешение, не може да доведе до различен извод относно тълкуването на чл. 69, ал. 1 ЗЧСИ. Сезиращото лице може да контролира само скоростта на своето разследване; не може да влияе на бързината, с която действа наказващият орган, съответно правораздава съдът, нито да влияе на процесуалното поведение на другите участници.

За „узнаване” на нарушението не може да се приеме датата, на която са постъпили сигнали или жалби на трети лица, нито датата, на която е назначена проверка от Съвета на камарата, съответно от министъра на правосъдието. Именно след тяхното приключване се установяват конкретните деяния, тогава органът по чл. 70, ал. 1 ЗЧСИ се запознава с тях и преценява дали съставляват нарушения, решава дали да търси дисциплинарна отговорност. Това е моментът, от който започне да тече шестмесечния давностен срок по чл. 69, ал. 1, предл. 1 ЗЧСИ.

В случая, той не е изтекъл. Министърът на правосъдието е узнал за нарушенията на 20.03.2017 г. по констатациите от назначената от него проверката. На 28.03.2017 г. е отправено искане до Дисциплинарната комисия при Камарата на частните съдебни изпълнители, което е в срока по чл. 69, ал. 1 ЗЧСИ.

Съветът на камарата, след като е получил жаби от „Напоителни системи“ АД /длъжник/ и от заместник министъра на земеделието и храните, е поискал с две поредни писма от ЧСИ становища по всяка от жалбите и изпращане на пълно и заверено копие от изпълнителното дело. Съответно, на 14.10.2016 г. и на 16.12.2016 г., в свои заседания СКЧСИ е узнал за нарушенията и преди изтичане на шестмесечния срок по чл. 69, ал. 2 ЗЧСИ е сезирал Дисциплинарната комисия – на 08.03.2017 г.

Съставът на Върховния касационен съд, по въпроса допуснати ли са нарушения от ЧСИ Я., съответно за тях може ли да се ангажира дисциплинарната й отговорност, намира следното:

В обжалваното решение на ДК на КЧСИ, е прието за установено, че ЧСИ А. Я. с рег. № 747, район на действие ОС – Монтана, по изпълнително дело № …., е допуснала следните нарушения:

  1. Продължила действията по принудително изпълнение след изтичане на повече от две години от искането на взискателя за извършване на изпълнителни действия, с което нарушила чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК;
  2. Конституирала през март 2016 г. дъщеря си Е. П. Б. като присъединен взискател по делото, с което е нарушила чл. 19, ал. 3 ЗЧСИ, вр. чл. 22, ал. 1, т. 2 ГПК, както и чл. 20, ал. 2 от Етичния кодекс на ЧСИ.
  3. Не е изследвала статута на длъжника по ЗДДС при изготвяне на оценката на имота и движимите вещи; при определяне на началната цена на имотите и движимите вещи не е посочено дължи ли се ДДС и за коя част от имота или вещите; не е преведен ДДС и не е съставен документ по чл. 83 ЗДДС.
  4. В нарушение на чл. 428, ал. 1 ГПК не е изпратила ПДИ на длъжника с посочване на актуалния размер по дълга, включително публичните му задължения.
  5. В нарушение на чл. 487, ал. 2 ГПК няма разгласа на публичната продан.
  6. В нарушение на чл. 485, ал. 2 ГПК в обявление № 43, изх. № 1763/01.06.2016 г. за имоти, находящи се в землището на [населено място], общ. Брусарци, е определена първоначална цена по-ниска от размера на данъчните оценки за имотите с № … и с № …;
  7. В обявление № 44 с изх. № 1766/01.06.2016 г. за имоти в [населено място],[жк], е определена първоначална цена за имота при първа публична продан, по-ниска от данъчната оценка

За така описаните повече от седем отделни нарушения, е наложил 7 отделни наказания – по седемте пункта, така, както са описани по-горе, по всеки пункт – глоба от по 1000 лв., или общо глоба в размер на 7000 лв.

По делото е установено, че изпълнителното дело е образувано на 21.04.2012 г. с възлагателно писмо от [община] за събиране на публично общинско вземане против „Напоителни системи“ ЕАД, клон Мизия на обща стойност 15 436,19 лв. , от които главница 14762,56 и 673, 63 лв. лихва. На 31.08.2012 г. ЧСИ е изпратил на длъжника „съобщение за доброволно изпълнение“ с посочване, че към тази дата задължението му е в размер на 17749,67 лв. С писмо, постъпило на 13.09.2012 г. взискателят уведомил ЧСИ, че е получил плащане от длъжника, с изключение на разноски по изпълнителното дело в размер на 54 лв. На 17.09.2012 г. длъжникът също уведомил, че с платежни документи от 15.08.2012 г. е превел дължимата сума на взискателя и иска прекратяване на изпълнителното дело. Молбата е оставена без уважение поради неплатени такси и разноски по изпълнителното дело към ЧСИ в размер на 54 лв. След тава, в продължение на повече от две години взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия, такива не е предприел и ЧСИ.

Правилно в обжалваното решение на ДК е прието, че на 21.04.2014 г. е настъпило основание за прекратяване на изпълнителното дело. Както е изяснено в ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и без изричен акт от съдията изпълнител, на тази дата, по силата на закона, изпълнителното производство е прекратено. Доводът на ЧСИ, че взискателят му е възложил по чл. 18 ЗЧСИ да избира начина на изпълнение би имал значение, ако сам той бе предприел изпълнителни действия в този период, но в случая той не го е сторил и така давността не е била прекратена било по почин на взискателя, било по инициатива на частния съдебен изпълнител.

ЧСИ, като е продължил действията по принудително изпълнение след посочената по-горе дата – присъединил нови трима взискатели, наложил възбрани, извършил опис и оценка на движими вещи, изнесъл на публична продан недвижими имоти, е нарушил чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.

След настъпилата перемпция, през март 2016 г. ЧСИ е конституирал дъщеря си Е. П. Б. като присъединен взискател по изпълнителното дело. Правилно ДК е приела в обжалваното решение, че е нарушен чл. 22, ал. 1, т. 2 ГПК – престъпена е забрана за участие като съдебен изпълнител на лице, което е роднина по права линия без ограничение на някоя от страните по делото. Законодателят в случая не предоставя на съдията изпълнител преценката да реши дали да се откаже да извърши изпълнителното действие или не; той е длъжен да откаже да го извърши. Разпоредба на чл. 19, ал. 3 ЗЧСИ не предвижда друго – от това, че извън хипотезите на чл. 22 ГПК съдия-изпълнителят не може да откаже извършването на изпълнителни действия не следва, че във всички хипотези на чл. 22 ГПК и особено в относимата към случая – ал. 1, т. 2, той разполага с право на преценка и може, но не е длъжен да откаже извършване на изпълнителни действия. Всички основания за отвод по чл. 22, ал. 1 ГПК се основават на обстоятелства, които според законодателя пораждат основателно съмнение в безпристрастието на съдията/съдия-изпълнителя, като в хипотезите на ал. 1, т. 1-5, които са изрично посочени, е винаги налице такова съмнение. Наличие и на други обстоятелства (чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК) също могат да породят основателно съмнение в безпристрастието, доколкото в конкретната ситуация у разумен наблюдател е възможно да се създаде впечатление, че съдията/съдия-изпълнителят не е способен да реши въпроса безпристрастно. Изискването е съдията/съдия-изпълнителят не само да бъде безпристрастен, но и да внушава безпристрастност, както и да бъде възприеман като такъв; безпристрастността трябва да бъде очевидна. Етичният кодекс на частните съдебни изпълнители също приравнява наличието на основанията по чл. 22 ГПК на предположение за наличие на конфликт на интереси спрямо частния съдебен изпълнител, т.е. на основателно съмнение, че личният интерес на частния съдебен изпълнител може да се отрази на неговата безпристрастност при упражняване на служебните му задължения.

Неоснователен е доводът на ЧСИ Я., че хипотезата на чл. 22, ал. 1 ГПК в случая е неприложима и тя не може да „се отведе“ от изпълнителното производство, защото то е образувано с други страни. ЧСИ в случаите на обстоятелство, представляващо основание за съмнение в безпристрастността и конфликт на интереси /хипотезите на чл. 22 ГПК/ отказва извършването на съответното изпълнително действие, което би го поставило в подобна ситуация. Друг е въпросът, че в случая дъщерята на ЧСИ се е присъединила по вече прекратено по силата на закона изпълнително производство, по което длъжникът е бил останал задължен само за 54 лв. и то за такси и разноски за съдията изпълнител, невнесени предварително от взискателя при образуване на изпълнителното производство.

Правилно в обжалваното решение е прието, че ЧСИ Я. е допуснала дисциплинарно нарушение като не е изследвала статута по ЗДДС на дружеството – длъжник и собственик на имуществото, предмет на принудителното изпълнение, при изготвяне на оценката на имота и движимите вещи и преди определяне на началната им цена. Длъжникът е акционерно дружество с едноличен собственик държавата и е регистрирано по ЗДДС – обстоятелство, за което е имало и данни по изпълнителното дело. По смисъла на ЗДДС публичната продан представлява доставка на стока, регламентирана в чл. 131, като специфичен случай на доставка. Когато собственикът на вещта (длъжникът) е регистрирано по ЗДДС лице, съдебният изпълнител е длъжен в срок 5 дни от получаване на пълната цена по продажбата да преведе дължимия данък по продажбата по банкова сметка на ТД на НАП, която се явява компетентна за съдебния изпълнител и да уведоми компетентната ТД на НАП, в която собственикът на вещта е регистриран по ЗДДС, за издадения документ за продажбата, определен в ППЗДДС.

Доводът на ЧСИ Я., че не е допуснала нарушение на чл. 131 ЗДДС, тъй като продадените сградите са построени в периода 1963-1965 г., а съоръженията като неделима част от сградата като съоръжение – ВЕЦ „Смирненски“ са монтирани през 1967 г. и същите се явяват освободена доставка по см. чл. 45 ЗДДС, са неоснователни. Разпоредбата на чл. 45, ал. 7 ЗДДС дава възможност на доставчика и в случаите на освободена доставка да избере доставката да бъде облагаема. Съгласно чл. 83, ал. 5 от ППЗДДС при публична продан правото на избор се упражнява от собственика на вещта след покана от съдебния изпълнител. Когато е упражнено правото на избор относно характера на доставката и същата се третира като облагаема, то съгласно чл. 131, ал. 2 от ЗДДС се приема, че в продажната цена е включен данъкът, като той, заедно с продажната цена, се превежда от получателя /купувача/ на съдебния изпълнител. В случай на препятстване собственика на имота да упражни правото си на избор по чл. 45, ал. 7, във вр. с чл. 83, ал. 5 от ППЗДДС, данъчната тежест ще се поеме не от крайния потребител /купувача/, а от него. Следователно независимо, че при публичната продан разпореждането с имота се извършва не по волята на доставчика (собственика на имота – длъжник по публичната продан), законът не е лишил същия от правото на избор относно характера на доставката, когато същата е освободена по смисъла на ЗДДС. Поради това и в случаите на публична продан следва да бъде осигурена възможност на доставчика да упражни правото си на избор относно характера на доставката – дали желае същата да бъде облагаема по ЗДДС или освободена, а с оглед на това и съдията изпълнител да процедира според разпореденото в чл. 131 ЗДДС.

По делото е установено, също така, че в поканата за доброволно изпълнение от 31.08.2012 г. за вземането на [община], в призовките за принудително изпълнение от 10.03.2016 г. с насрочен опис за 16.03.2016 г. за вземането на Е. П. и в призовката за принудително изпълнение от 03.05.2016 г. с насрочен опис на 05.05.2016 г. по вземане на П. и на [община], няма отбелязване за публичните държавни задължения, които длъжникът има и, които са били известни на ЧСИ. В диспозитива на решението на ДК не е уточнено дали наказанието е наложено и за трите нарушения. Съдебният състав приема, че Дисциплинарната комисия при налагане на санкцията е имала предвид само призовките за принудително изпълнение от 10.03.2016 г. и от 03.05.2016 г., доколкото друго не се следва и от мотивите на решението, а и поради това, че дисциплинарната отговорност за деяние, осъществено близо пет години преди сезиране на ДК (31.08.2012 г) е погасено по давност. Съгласно чл. 458 ГПК държавата се смята винаги за присъединен взискател за дължимите от длъжника публични вземания, а според редакцията на нормата преди изм. с ДВ бр. 86/2017 г., и за други държавни вземания, размерът на които е бил съобщен на съдебния изпълнител до извършването на разпределението. Ако има неяснота относно размера на установеното публично задължение на длъжника, то това не е основание ЧСИ да не конституира държавата като присъединен взискател за съобщеното вземане, с последващите се от това задължения по чл. 460 и чл. 462 ГПК, нито да чака изрично искане от нея; ЧСИ конституира държавата по чл. 458 ГПК щом са налице основания за това и я уведомява за стореното. При необходимост, следва да изиска ново уточнение от НАП за задълженията на длъжника, като към датата на извършване на разпределението съобрази уточнената сума, а ако подобно уточнение не е направено – има предвид размера на последно съобщеното му публично задължение на длъжника. По изпълнителното дело има удостоверение за наличие на задължения към НАП на длъжника, известни на ЧСИ още от 2012 г. и преди да изпрати на 10.03.2016 г. призовка за принудително изпълнение с насрочен опис върху възбранен имот в [населено място]. Тази призовка съдържа само сбор от общо дължимите суми единствено на присъединения взискател Е. П. (дъщеря на ЧСИ Я.), без тези, останали непогасени към [община], както и какви са задълженията към държавата, нито посочен размер на натрупаните общо такси и разноски по изпълнението. По-късно, на 14.04.2016 г. ЧСИ е уведомен от НАП за публично задължение на длъжника към държавата в размер на 8 290 125,88 лв. Поставил резолюция върху придружителното писмо „за сведение на присъединения взискател“, без данни такова да е изпратено, и друго разпореждане, с което „присъединява НАП“ от същата дата. На 25.04.2016 г. присъединил по чл. 456 ГПК „Комерс Нови Пазар“ ЕООД за вземане от 1953 лв. По негово искане на 03.05.2016 г. наложил възбрана в полза на този взискател за вземане по горната сума върху два недвижими имота. На същата дата изпратил две призовки за принудително изпълнение до длъжника. Едната е „по изпълнителното дело с взискател [община] и Е. П. Б.“ и е за насрочен опис на възбранен имот“, без посочване на дължимите суми към всеки взискател, включително и тези към държавата.

С втората призовка от същата дата насрочил опис върху други недвижими имоти. В нея вече е посочен размерът на задължението към държавата от 8 290 125,88 лв., както и това на „Комерс Нови Пазар“ ЕООД от 1953 лв. Не са посочени други дължими суми, включително за такси и разноски.

Вземането на държавата е от вида на посочените в чл. 136, т. 6 ЗЗД и следва да се удовлетвори предпочтително от цялото имущество на длъжника, включително и от това, възбранено от ЧСИ за обезпечение на вземането на дъщеря й Е. П.. Съгласно чл. 460 ГПК, ако събраната сума по изпълнителното дело е недостатъчна за удовлетворяване на всички взискатели, извършва се разпределение, като най-напред се отделят суми за изплащане на вземанията, които се ползват с право на предпочтително удовлетворение. Остатъкът се разпределя между другите вземания по съразмерност.

При така установеното, основателно е заключението на ДК, че ЧСИ е допуснал нарушение, като не е посочил в обсъжданите призовки за принудително изпълнение от 16.03. и от 03.05.2016 г. размера на задължението към държавата, а още и това, че призовките са непълни – не са посочени всички дължими суми, а и там, където са посочени няма яснота за начина на формиране по пера с размер и произход на задълженията. Така те не изпълняват изискването за информираност на длъжника, той е лишен от право на защита, вкл. да възрази относно размер на разноските. Както е изяснено в ТР № 3/2015 г. от 10.07.2017 г. по т.д. № 3/2015 г. на ОСГТК вземането за разноски по изпълнението се реализира принудително в производството по изпълнението именно въз основа на този акт на съдебния изпълнител, без за това да е необходимо издаването на изпълнителен лист; отразеното в него трябва да може да бъде установено – че всяка посочена сума е действително внесена, за какво и, че е действително дължима се по изпълнителното производство, поради което именно за длъжника е възникнало задължение за възстановяването й; произнасянето относно възложените разноски в изпълнението може да бъде оспорвано от длъжника по реда на чл. 435, ал. 2 ГПК. Без подробна информация какво и на какво основание се дължи, даденото указание на длъжника за възможността доброволно да погаси задължението, на практика се явява безпредметно, а още и пропуснатият дълг към публичния взискател създава невярна представа, че длъжникът ще погаси задълженията към един или всички взискатели при плащане на задълженията към тях, съответно изпълнителното производство ще бъде прекратено, без действително да е наясно, че има и привилигировано вземане на държавата, което трябва да погаси, а още и неконкретизирани по вид и размер задължения за такси и разноски. Не е без значение за длъжника и за държавата и това кога във времето и от какво имущество, чрез какъв изпълнителен способ, държавата ще се удовлетвори.

Правилно в обжалваното решение е установено и нарушение на разпоредбата на чл. 487, ал. 2 ГПК. Няма спор по делото, че за насрочената продан на обект МВЕЦ „Кошарник“ няма публикация на интернет-страницата на ОС – Монтана по местоизпълнението на самото обявление за публичната продан.

Без значение е на какво се дължи това, има ли вина ЧСИ. Факт е, че публикация е нямало, от което следва и, че поради нередовност в разгласата /обявление/, процедурата по чл. 487, ал. 2 ГПК е следвало да се повтори, като се определи нова дата на проданта.

Първоначалната цена, която е обявена при първата публична продан на имотите в обявление № 43, изх. № 1763/01.06.2016 г. за имоти, находящи се в землището на [населено място], общ. Брусарци в и в обявление № 44 с изх. № 1766/01.06.2016 г. за имоти в [населено място],[жк]е по-ниска от размера на данъчните оценки за имотите. Данъчната оценка на поземлен имот с № …. с площ от 35,279 дка е в размер на 46 568,28 лв. за земята и 1127,49 лв. за сградите; началната цена по обявлението за първа публична продан е общо в размер на 42615 лв. Данъчната оценка за поземлен имот с № ….. е 36732,33 лв. за земята и 3150,32 лв. за сградите. Обявлението за публичната продан е с начална цена общо в размер на 32 175 лв. Данъчната оценка на имотите в [населено място] е 73 943,60 лв., а обявата за публична продан с първоначална цена 58 995 лв.

В заключение, жалбата на ЧСИ Я. е неоснователна. Деянията, за които е санкционирана от ДК са извършени от нея, съставляват дисциплинарни нарушения, за които следва да понесе дисциплинарна отговорност и тя не е погасена по давност.

Основателна е жалбата на СКЧСИ.

Наказанието е определено без да се извърши цялостна преценка на обстоятелствата по чл. 53 от Устава на КЧСИ, то е занижено и не отговаря на целите на генералната и специалната превенция.

Дисциплинарният състав, вместо да определи едно наказание за всички установени дисциплинарни нарушения, преценявайки поотделно и в съвкупност тяхната тежест, броят им, условията, при които са извършени, формата на вината, неблагоприятните последици, ако са настъпили такива, отношението на ЧСИ към извършеното от него и готовността да се поправи, данни за дисциплинарното му минало, е постановил поотделно наказание за нарушенията по всеки пункт /някъде са и повече от едно деяние, водещо да нарушение на едно и също правило/. Не само, че не е извършил каквато и да е преценка според горните критерии, но дори не е съобразил, че сам в дисциплинарното производство е установил множество деяния, всяко от които съставлява дисциплинарно нарушение.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че за всички установени от ДК нарушения, посочени по-горе в съдебния акт, наказание „глоба“, дори и в максималния предвиден от ЗЧСИ размер, е несъизмерима и несъответна санкция. Такава се явява лишаването от правоспособност за срок от една година и четири месеца, считано от обявяване на съдебното решение.

Съдът взе предвид големия брой на нарушенията, включително това, че след настъпилата перемпция, от 21.04.2014 г. всички последвали изпълнителни действия се явяват незаконни; Нарушението на чл. 19, ал. 3 ЗЧСИ, вр. чл. 22, ал. 1, т. 2 ГПК, както и на чл. 20, ал. 2 от Етичния кодекс на ЧСИ засяга основен принцип на действие на ЧСИ в изпълнителния процес, а именно неговата безпристрастност, съставлява конфликт на интереси по конкретното дело, а още е и и поведение, сериозно уронващо почтенността и авторитета на професията като цяло, която е натоварена с високи обществени очаквания и възложени й от държавата отговорности. Вида на нарушенията и условията, при които са допуснати, създават условия за имуществено увреждане на длъжника, на публичния взискател и на фиска и това следва също да се има предвид, доколкото има отношение към сериозността на нарушенията, въпреки че няма твърдения по делото и не са установени конкретни вредни последици. Частният съдебен изпълнител няма критично отношение към извършеното, не се разкайва и не е готов да се поправи. КЧСИ не е представила информация за налагане на други нарушения на ЧСИ Я.. При тези съображения и като отчете принципа за съразмерност и съответност на санкцията с нарушението, съдът счита, че определеното по-горе наказание по чл. 68, ал. 1, т. 4 ЗЧСИ се явява справедливото наказание в случая.

ЧСИ следва да заплати на СКЧСИ съдебноделоводни разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.

МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение на Дисциплинарната комисия на Камарата на частните съдебни изпълнители, взето на 21.12.2017 г. по дисциплинарно дело № 17/2017 г.в частта ОТНОСНО НАЛОЖЕНОТО НАКАЗАНИЕ на ЧСИ А. В. Я., с рег. № 747, район на действие ОС – Монтана за допуснати от нея по изпълнително дело № 20127470400161 нарушения, а именно „глоба“ в размер общо на 7000 лв. и вместо това ПОСТАНОВИ:

НАЛАГА на ЧСИ А. В. Я., с рег. № 747, район на действие ОС – Монтана наказание „лишаване от правоспособност за срок от една година и четири месеца“, считано от обявяване на настоящото съдебно решение.

ОСЪЖДА ЧСИ А. В. Я., с рег. № 747, район на действие ОС – Монтана да заплати на Съвета на Камарата на частните съдебни изпълнители сумата в размер на 300 лв. – съдебноделоводни разноски по делото, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

Лишиха от правоспособност ЧСИ от Монтана

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Ключови думи: частен съдебен изпълнител, дисциплинарна отговорност, изпълнително дело, лишаване от правоспособност, жалба до Камарата на Частните съдебни изпълнители, адвокат, Пловдив.   Резюме: На 11.07.2019 г. ВКС постанови решение, с което лиши от правоспособност частен съдебен изпълнител (ЧСИ) […]

 

Автор:

адв. МАРГАРИТА БАЛАБАНОВА –

редовен докторант по Търговско/Стопанско право към ИДП при БАН

Ключови думи: адвокат, Пловдив, търговски дружества, търговска фирма, търговска марка, домейн име, защита, конукренция

 

  1. Същност и изисквания към търговска фирма

Нормативната уредба на търговската фирма е в Търговския закон (ТЗ). Общите положения, приложими за всички търговци (еднолични и търговски дружества), са в чл. 7 до чл. 11, а изискванията към фирмите на отделните видове търговци са уредени в съответните глави на ТЗ за тези търговци. Съгласно легалното определение на чл. 7, ал. 1 ТЗ фирмата е наименованието, под което търговецът упражнява занятието си и се подписва. Чрез фирмата търговецът се индивидуализира. Фирмата на търговеца създава отличителност и е индивидуализиращ белег на търговеца. Всеки търговец задължително трябва да има фирма и тя се посочва както в заявлението за регистрация на едноличен търговец (ЕТ), така и в учредителния акт, дружествения договор или устава на търговското дружеството. Фирмата на търговеца задължително се вписва в Търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел (ТРРЮЛНЦ). Непосочването на фирмата в учредителния договор или устава на дружеството е основание за обявяване на дружеството за недействително на основание чл. 70 ТЗ.

Изискванията, на които трябва да отговоря всяка една търговска фирма, са предвидени в чл. 7, ал. 2 ТЗ. Всяка фирма има задължително предписано от закона съдържание, което е различно за различните търговци. Съгласно чл. 59 ТЗ фирмата на едноличния търговец трябва да съдържа без съкращения личното и фамилното или бащиното име, с което е известен в обществото. Съгласно чл. 77 ТЗ фирмата на събирателното дружество се състои от фамилните имена или фирмите на един или повече съдружници с указанието „събирателно дружество“ или „съдружие“ („с-ие“). Съгласно чл. 101 ТЗ фирмата на КД трябва да съдържа обозначението „командитно дружество“, или съкратено „КД“, и името поне на един от неограничено отговорните съдружници. Името на ограничено отговорен съдружник не се вписва във фирмата, но ако това е станало, той се смята за неограничено отговорен по отношение на кредиторите на дружеството. Съгласно чл. 116 ТЗ фирмата на ООД трябва да съдържа означението „Дружество с ограничена отговорност“, или съкратено „ООД“, а когато капиталът принадлежи на едно лице, фирмата съдържа означението „еднолично ООД“. Съгласно чл. 158, ал. 2 ТЗ във фирмата на акционерното дружество се включва означението „акционерно дружество“ или съкращението „АД“, а съгласно чл. 253, ал. 3 ТЗ фирмата на КДА трябва да съдържа означението „командитно дружество с акции“ или съкратено „КДА“. Фирмата на клона включва фирмата на търговеца и добавката „клон“.

За някои търговци има предвидени допълнителни изисквания към тяхната фирма, предвидени в специални закони[1].

Освен задължителното съдържание, търговската фирма може да включва означение за предмета на дейност, участващите лица, както и свободно избрана добавка. Това е така нареченото факултативно съдържание, което се определя от търговеца. Търговецът обаче трябва да определи факултативното съдържание така, че фирмата да отговаря на истината, да не въвежда в заблуждение и да не накърнява обществения ред и морала (чл. 7, ал. 2, in fine ТЗ).

Изискването за истинност на търговската фирма означава, че тя трябва да внушава вярна представа за търговеца – за вида на търговеца и за осъществяваната от него дейност. По отношение на вида на търговеца не може например във фирмата на ООД да се включва добавка сочеща на друг вид дружество (СД, АД и др.). По отношение на предмета на дейност, лице, което не притежава лиценз за извършване на дейност по застраховане, не може да използва в своята фирма думата „застраховане“ или нейни производни на български или на чужд език (чл. 18, ал. 2 КЗ). Не може дружество да включи във фирмата си обозначението „банка“ или „авиокомпания“, без да има съответен лиценз за извършване на такава дейност и други.

Изискването фирмата да не въвежда в заблуждение въплъщава законодателния критерий за отличителност и уникалност на фирмата като главен идентифициращ белег на търговеца. Нормата укрепва сигурността на оборота срещу евентуални опити на търговци да търсят по – голямо доверие чрез използване на чужда фирма, която има създадена репутация и добро име. Заблудата може да се изразява както в пълното заимстване на чужда вече регистрирана фирма, но и в имитация или сходство[2]. Заблудата може да се изразява и в използване на елемент от чуждо търговско име[3].

Законодателно въведеното изискване за уникалност на търговското име следва да се преценява в национален мащаб в производството по регистрация. Длъжностното лице по регистрация към ТРРЮЛНЦ осъществява превантивен контрол като проверява дали друго лице няма права върху фирмата или наименованието и дали те отговарят на изискванията на чл. 7, ал. 2 ТЗ при първоначално вписване или промяна на фирмата на търговец (чл. 21, т. 7 от Закона за търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел (ЗТРРЮЛНЦ)). Ако при проверката установи съвпадение или сходство с по-ранно вписана фирма или несъобразяване с изискванията на чл. 7, ал. 2 ТЗ длъжностно лице постановява отказ за вписване. Всяка нова фирма трябва да се различава от регистрираните преди нея и да не въвежда в заблуждение, поради което при преценката за наличие на сходство между наименования на търговски дружества следва да се съобрази дали регистрираната впоследствие фирма въвежда потребителите в заблуждение.

Третото изискване към фирмата на търговеца е същата да не накърнява обществения ред и морала. Длъжностното лице по регистрация трябва да осъществява превантивен контрол по отношение на това изискване на закона. Ако бъде заявен за вписване търговец с фирма, която е очевидно неприемлива от гледна точка на морала, длъжностното лице трябва да постанови отказ за вписване. Такава например ще е фирма, която съдържа нецензурни или дискриминационни думи или изрази.

Фирмата трябва задължително да е изписана на български език. Законодателят има предвид изписването на наименованието на търговеца с български букви. Няма законово изискване фирмата да е дума или словосъчетание, което има смисъл на български език. Фирмата се избира свободно от търговеца и тя може да е дори измислена дума или съчетание, което няма никакво значение на какъвто и да е език. Затова няма пречка  фирмата на дружеството да е чуждица дума, изписана с български букви. Например Ауто (от Auto), Бет (от bet), партнер (от partner) и други. Практиката на Агенцията по вписванията приема за допустимо използването на български букви за изписване на думи от чужд език[4]. Възможно е в учредителния акт, дружествения договор или устав на дружеството фирмата да бъде допълнително изписана и на чужд език, както и това изписване на чужд език да бъде вписано в ТРРЮЛНЦ. Това обаче не е задължително.

Друго изискване, което поставя законът, е фирмата да не е идентична или сходна със защитена марка, освен ако търговецът има права върху нея (чл. 7, ал. 5 ТЗ). Под защитена марка следва да се разбира такава, която е регистрира пред Патентното ведомство и съответно се ползва със защитата, дадена от Закона за марките и географските означения (ЗМГО). Ако правото на марка е възникнало преди правото на фирма и търговецът, който е регистрирал по-късно правото на фирма, при използването на фирмата нарушава правото на марка, титулярят на правото на марка разполага с искова защита по чл. 76 ЗМГО[5]. Длъжностното лице по регистрация към Агенцията по вписване обаче извършва проверка за права върху фирмата само в ТРРЮЛНЦ и в регистъра на запазените фирми, но не и в Патентното ведомство. Законът не е предоставил превантивна защита по отношение на по-рано регистрираните търговските марки. Затова титулярят на правата върху търговска марка ще може да се защити по реда на чл. 76 ЗМГО. Ако търговската марка бъде регистрирана като търговска фирма и бъде използвана без разрешението на титуляря на по-рано регистрираната марка за същите стоки или услуги според мен ще е налице нарушение на правото на регистрирана марка[6].

ТЗ предвижда при обявяване на търговеца в ликвидация фирмата да съдържа добавка „в ликвидация“, а при обявяване в несъстоятелност – „в несъстоятелност“. По този начин се осигурява сигурност в търговския оборот, тъй като за третите лица съществува яснота относно това, че съответният търговец е в производство по ликвидация респективно в производство по несъстоятелност.

Съгласно чл. 11, ал. 1 ТЗ фирмата може да се употребява само от търговеца, който я е регистрирал. От този текст следва, че правото на фирма възниква от регистрацията – от вписването в ТРРЮЛНЦ. Правото е абсолютно и противопоставимо на всяко трето лице. Съдържанието на абсолютното право върху фирмата предоставя на търговеца възможност да я използва в цялостната си дейност – при търговски преддоговорни и договорни отношения, рекламна дейност на произвеждани стоки и/или предоставяни услуги, отразяване на фирмата върху произвеждани и предлагани стоки и други.

Търговската фирма е неимуществено, нематериално право, тъй като негов обект е словесно обозначение. Словесното обозначение само по себе си няма имуществена стойност, отделно от търговското предприятие. Такава стойност имат доброто име, реномето и репутацията на дружеството[7], които трябва да се разграничават от фирмата. Търговската фирма е наименованието на търговеца, под което упражнява своята дейност. Именно в резултат на своята дейност дружеството може да изгради добра репутация и добро име в обществото. Те се формират при осъществяване на дейността на дружеството и могат да доведат до увеличение на икономическите изгоди над тези, които дружеството би реализирало без наличието на такава репутация. Репутацията и доброто име са свързани с търговеца, а не с неговата фирма. Те могат да има конкретен материален израз и в тази връзка са част от имуществото на дружеството.

Съгласно чл. 2 от Конвенцията за учредяване на Световната организация за интелектуална собственост (СОИС), понятието „интелектуална собственост“ включва правата отнасящи се и до търговското наименование. Съгласно чл. 7, ал. 1 ТЗ фирмата е наименование на търговеца.  Затова следва да се приеме, че търговската фирма е обект на индустриалната собственост. Съгласно чл. 8 от  Конвенцията за закрила на индустриалната собственост, подписана на 20 март 1883 г., известна като Парижката конвенция, търговското име се закриля във всички страни – членки на Съюза, без задължение за депозиране или за регистрация, независимо от това, дали то съставлява или не част от една фабрична или търговска марка. В доктрината се приема, че изискването за закрила независимо от регистрацията е предвидено, за да се гарантира закрила на търговските имена на чуждестранните предприятия, които не са регистрирани в ТРРЮЛНЦ на Република България. Правилото, че фирмата се закриля независимо от това дали съставлява част или не от търговска марка цели да гарантира, че действието на закрилата на фирмата няма да бъде прекратено, ако се прекрати закрилата на марката, в която то е било включено[8].

Доколкото търговската регистрация е безсрочна, правото на търговска фирма също е безсрочно[9]. Със заличаването на търговеца от ТРРЮЛНЦ, търговското дружество престава да съществува като правен субект, а ЕТ губи качеството си на търговец. Затова със заличаването на търговското дружество се прекратява и правото върху търговската фирма.

Търговската фирма не може да се прехвърля отделно от предприятието на търговеца, нито да се отстъпва временно или безсрочно чрез договор за лицензия. Това правило изрично е предвидено за фирмата на ЕТ в чл. 60 ТЗ. Доколкото обаче търговското наименование е индивидуализиращ белег и всеки търговец е длъжен да има фирма, то няма как последната да се прехвърли отделно от предприятието не само при ЕТ, но и при търговските дружества и другите търговци. Няма как търговец да остане без търговско наименование. Аргумент в полза на застъпено становище черпя и от разпоредбата на чл. 11, ал. 1 ТЗ. Нормата е императивна, доколкото е установена в обществен интерес. Общественият интерес за правов ред изисква уникалност на търговската фирма като първичен признак за нейната отличимост и търговска идентификация и този интерес е поставен над волята на страните[10]. За разлика от търговската марка, където в чл. 13 ЗМГО изрично е предвидена възможност за разпореждане с нея, то ТЗ не предвижда никаква диспозитивна възможност за разпореждане с фирмата, отделно от търговското предприятие. Такава възможност не е предвидена и в ЗТРРЮЛНЦ. С оглед на това нормата на чл. 60 ТЗ следва да се прилага по аналогия и за търговските дружества.

  1. Разграничение на търговска фирма от търговска марка

Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗМГО марката е знак, който е способен да отличава стоките или услугите на едно лице от тези на други лица и може да бъде представен графично. Общото между фирмата и марката е тяхната отличителна функция. Основното различие е обаче, че фирмата отличава търговци, а марката – стоки или услуги. От това следва, че един търговец може да има само една фирма, но може да има неограничен брой марки, доколкото един търговец може да предлага неограничен брой стоки и услуги. Фирмата е винаги словесно означение, докато марката може да бъде както словесна, така  и фигуративна – да включва рисунки, фигури, формата на стоката или на нейната опаковка, комбинация от цветове, звукови знаци или всякакви комбинации от такива знаци. Правото на фирма възниква с вписването и в ТРРЮЛНЦ, а правото на марка се придобива чрез регистрация в Патентното ведомство, считано от датата на подаване на заявката. Срокът на закрила също е различен. Фирмата се ползва от закрила до заличаване на вписването й в ТРРЮЛНЦ, а марката за период от 10 години от датата на подаване на заявката. Регистрацията на марката може да бъде подновявана неограничено за следващи периоди от десет години. Фирмата може да се прехвърля само заедно с търговското предприятие, а марката може да се прехвърля свободно[11], доколкото тя не е свързана със самия търговец, а със стоките и услугите, които той предлага.

Изискванията, на които трябва да отговорят фирмата и марката, за да бъдат регистрирани, са различни. Изискванията към търговската фирма бяха изяснени по-горе. Общите изисквания, които са еднакви за фирмата и за марката, са да не противоречат на обществения ред или на добрите нрави и да не въведат в заблуждение потребителите.

Абсолютните основания за отказ за регистрация на марката са свързани с възможността един знак изобщо да бъде марка, а относителните са свързани с наличието на по-ранни права на трети лица. Абсолютните основания, при които се постановява отказ за регистрация на марка са предвидени в чл. 11 ЗМГО. Най-общо абсолютните основания се свързват с изискването за отличителност[12] и за истинност[13] на марката. Относителните основания за отказ за регистрация обхващат хипотезите, при които регистрацията може да засегне по-ранни права на трети лица[14].

Защита на търговската фирма и на марката също е различна. Гражданско правната защита на търговската фирма е уредена в ТЗ, а тази на марката в ЗМГО.

  1. Разграничение на търговска фирма от домейн име

Домейн е термин, който няма легално определение. Преобладаващо е мнението, че понятията домейн и домейн име са синоними[15] и същите ще бъдат използвани като такива в настоящия анализ. Като термин домейн име е използван в чл. 35, ал. 3 ЗЗК. С оглед на нарастващото значение на интернет се увеличават споровете във връзка с използването на домейн имена. Това налага дефинирането на понятието.

Домейн името е уникално име на сайт в Интернет[16]. То е адрес в интернет и изпълнява функцията за адресация към определен ресурс в интернет.  Съществуването на две или повече домейн имена с напълно съвпадащи символи технически е изключено. Доколкото домейн името е уникално и не може да се повтаря, според мен то е идентифициращ белег на субекта, на когото принадлежи даден сайт и на информацията, която се съдържа в него[17].

Домейн името се състои от три части. Първият елемент на домейн името, който обаче не е задължителен, е “www”. Този елемент не носи каквато й да е индивидуализираща информация, а само указва прилагането при използването на домейна на специално информационно пространство  – World Wide Web[18]. Разширенията на домейните или още наричани домейни от първо ниво (bg, com, net, org, info и др.) носят обща информация за принадлежността на домейните. Например, че домейнът е регистриран като организация за осъществяване на търговска дейност, че е регистриран по признака държавна принадлежност и други. Разширенията на домейнa също не съдържат отличителност за конкретни субекти. Третият елемент на домейна е словесно обозначение, което се избира свободно от лицето, което го регистрира.  Това е второто ниво на интернет адреса, което е „същинското име“ на домейна. Домейн името е уникално за интернет, защото то оправомощава своя титуляр да го използва в мрежата и задължава съответния регистратор да не го разрешава за ползване от друго лице.

Законовата уредба на домейн името е много лаконична. В национален мащаб чл. 35, ал. 3 ЗЗК забранява използването на домейн на интернет страница, идентичен или близък до тези на други лица, по начин, който може да доведе до заблуждение и/или да увреди интересите на конкурентите[19]. От това следва, че както при търговската фирма и марка, така и по отношение на домейн имената, има изискване същите да не въвеждат в заблуждение потребителите.

Домейн името не трябва да съответства на по-рано регистрирана търговска фирма или марка и да се използва по начин, който би довел до заблуда потребителите и би увредил интересите на лице с по-ранни права[20]. Регистраторите на домейн имена следят единствено за съответствие на заявеното за регистрация домейн име с по-рано регистрирани домейн имена, а не и за съответствие с по-рано регистрирани търговски марки и фирми. Няма превантивен контрол за съответствие.

Домейн имената не трябва да се използват по начин, който да нарушава правата на търговските фирми и марки на трети лица или други права, произтичащи от закона. Домейн имената не са материални, физически активи, а договорно право за използване на домейни. Европейският съд по правата на човека в решение по делото Paeffgen Gmbh v. Germany е приел, че домейн имената могат да имат икономическа стойност и се явяват обект на собственост по смисъла на Протокол № 1 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи[21]. Ако  регистрирано домейн име нарушава права върху търговска фирма или марка, правоимащото лице може да потърси правата си по съответния законов ред в зависимост от нарушението.

  1. Защита на търговска фирма по исков ред

Фирмата може да се употребява само от търговеца, който я е регистрирал. Съгласно чл. 7, ал. 4 ТЗ всеки търговец има право да предяви иск за установяване на недобросъвестно заявяване или използване на фирма, за преустановяване на недобросъвестното използване на фирма и за обезщетение за вреди, когато фирмата е идентична или сходна с регистрирана по-рано фирма. Тази разпоредба предвижда три възможности за защита.

Първо, всеки търговец разполага с правото да предяви установителен иск за установяване на недобросъвестно заявяване или използване на фирма, която е идентична или сходна с по-рано регистрирана. Не е необходимо да е налице настъпила вреда. Установителният иск не се погасява по давност. С него търговецът, титуляр на правото на фирма, може да установи със сила на присъдено нещо, че неговата фирма се използва от друг търговец недобросъвестно.

Втората възможност, която предвижда тази разпоредба, е предявяване на осъдителен иск за преустановяване на недобросъвестното използване на фирма, която е идентична или сходна с по-рано регистрирана. Тази защита е по-интензивна, тъй като с нея се иска прекратяване на недобросъвестното използване. Искът не се погасява по давност.

Защитата, която дава законът, обаче не е достатъчна. Законодателят не е предвидил изрична легитимация един търговец да иска вписване в партидата на друг търговец, изразяващо се в промяна или заличаване на наименованието на последния, в резултат на успешно проведено производство по иск с правно основание чл.7, ал.4 ТЗ. Не може да се приеме, че по силата на чл.15, ал.1, т.3 ЗТРРЮЛНЦ този търговец е легитимиран заявител[22]. Освен това не е предвидено изрично, че съдебното решение се изпраща служебно на Агенцията по вписванията за вписване или заличаване по чл. 14 ЗТРРЮЛНЦ. Цитираната норма предвижда, че в случаите, предвидени със закон, вписване, заличаване и обявяване се извършват незабавно въз основа на акт на съда, на друг държавен орган и на частен съдебен изпълнител. В тези случаи актът се изпраща на агенцията служебно.

Не може да намери приложение и искът по чл. 29 ЗТРРЮЛЦ, според който всяко лице, което има правен интерес, както и прокурорът, може да предяви иск за установяване на нищожност или недопустимост на вписването, както и за несъществуване на вписано обстоятелство. Нищожно е вписването на неподлежащо на вписване обстоятелство, както и допускане на вписване от длъжностно лице, което не отговаря на изискванията
за валидност. Недопустимо е вписване, което е постановено по искане на
нелегитимирано в регистърното производство лице. Понятието несъществуващо обстоятелство, чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ е въвел само по отношение на подлежащите на вписване такива. Вписване на несъществуващо обстоятелство е налице, когато е вписано обстоятелство, което не е възникнало валидно[23]. Недобросъвестното използване на по-рано регистрирана фирма не попада в нито една от предвидените хипотези.

De lege ferenda трябва да се приеме нова алинея на чл. 7 ТЗ, в която да се уреди, че търговецът, с по-рано регистрирана фирма, който е осъдил търговеца с по-късно регистрирана фирма да преустанови недобросъвестното използване, има право да заяви в ТРРЮЛНЦ промяна или заличаване на фирмата, вместо търговеца – нарушител. Другата възможност е изрично да се предвиди, че съдът служебно изпраща окончателното съдебно решение по иск с правно основание чл. 7, ал. 4, предл. 2 ТЗ в Агенцията по вписванията за вписване или заличаване по чл. 14 ЗТРРЮЛНЦ. Систематичното място на тази алинея е чл. 7, ал. 5 ТЗ, а сегашната ал. 5 може да стане ал. 6. По този начин правата на търговеца с по-ранни права върху фирма ще са гарантирани. Към настоящия момент дори при уважен иск по чл. 7, ал. 4, предл. 2 ТЗ, при липса на доброволно изпълнение на решението, не е налице възможност за реализиране на заличаването или промяната на по-късно регистрираната фирма в ТРРЮЛНЦ.

Третата възможност, която дава чл. 7, ал. 4 ТЗ, е търговецът да предяви иск за обезщетение за  претърпените вреди. В този случай освен използването или заявяването на по-рано регистрирана фирма, трябва да се докажат вредите и техния размер. Осъдителният иск за обезщетение се погасява с общата пет годишна давност.

Съгласно чл. 7, ал. 1, изр. 2 ЗТРРЮЛНЦ вписаното обстоятелство се смята, че е станало известно на третите добросъвестни лица от момента на вписването. Т.е. и в трите разгледани хипотези е налице презумпция за недобросъвестност, която може да бъде оборена единствено до изтичането на 15 дни от вписването, ако третото лице докаже, че му е било невъзможно да узнае за вписаната по-рано фирма (чл. 7, ал. 1, изр. 2 ЗТРРЮЛНЦ).

Съгласно чл. 11, ал. 2 ТЗ при използване на чужда фирма заинтересуваните лица могат да искат прекратяване на по-нататъшното й използване и обезщетение за вредите. Тази разпоредба на пръв поглед се припокрива с чл. 7, ал. 4 ТЗ по отношение на исковете за преустановяване на ползването и обезщетението за вреди. Налице е обаче съществена разлика във фактическите им състави. В чл. 7, ал. 4 ТЗ недобросъвестното използване може да се изразява единствено в  недобросъвестно заявяване или използване на фирма, която е идентична или сходна с по-рано регистрирана фирма. Хипотезата на чл. 11 , ал. 2 ТЗ е по-широка по обхват доколкото касае всякакво друго недобросъвестно използване на чужда фирма – използване на регистрираната фирма като марка, домейн име или използване в търговските книжа, реклами и други. Разпоредбата на чл. 7, ал. 4 ТЗ се явява специална по отношение на разпоредбата на чл. 11, ал. 2 ТЗ, която не се отнася до случаите, когато се използва регистрирано по съответния ред сходно търговско наименование[24]. Осъдителният иск за преустановяване на нарушението по чл. 11, ал. 2 ТЗ не се погасява по давност, а искът за обезщетение за вреди се погасява с пет годишна давност.

Исковете по чл. 7, ал. 4 и чл. 11, ал. 2 ТЗ се разгледат по реда на Общия исков процес, уреден в част II на Гражданския процесуален кодекс (ГПК), а не по реда на разглеждане на търговски спорове – чл. 365 – 378 ГПК.

  1. Защита пред Комисия за защита на конкуренцията

Използването на чужда фирма може да представлява нелоялна конкуренция. Съгласно чл. 35, ал. 2 ЗЗК е забранено използването на фирма, марка или географско означение, идентични или близки до тези на други лица, по начин, който може да доведе до увреждане интересите на конкурентите. Фактическият състав изисква да са налице кумулативно следните предпоставки: 1) използване на фирма, марка или географско означение, идентични или близки до тези на други лица и 2) използването да става по начин, който може да доведе до увреждане интересите на конкурентите и/или на потребителите[25].

С включването на думата, носеща главното смислово значение в търговското наименование на други, нововъзникнали стопански субекти, се създава вероятност за въвеждане в заблуждение, както търговските партньори, така и потребителите на съответния пазар, относно наличието на правна и фактическа връзка между търговските дружества. Със самия факт на вписване в ТРРЮЛНЦ на дружество със сходно търговско наименование и предмет на дейност, включващ производство и търговия със същия вид стоки, е налице намерение за конкурентно пазарно поведение, което би се явило в разрез с добросъвестната търговска практика. Такова поведение е противно на правилата на конкуренцията при наличието на изрично предвидена законова забрана за използването на фирма, марки или отличителен знак, идентични или близки до тези на други лица по начин, който може да доведе до увреждане интересите на конкурентите или/и на потребителите. За да се приеме, че съставът на чл.35, ал.2 ЗЗК е осъществен, не е задължително фактическото извършване на конкурентната стопанска дейност, както и появата на вреди. При тълкуване на разпоредбите на чл.1, ал.2 и чл.2 ЗЗК, както и на пряко приложимата разпоредба на чл.35, ал.2 ЗЗК се извежда правилото, че възможността за правна защита съществува и само при опасност от такова поведение, без то да е било реално проявено[26].

Производството пред КЗК започва по искане на заинтересованите лица, чиито интереси са засегнати или застрашени от нарушение. При образувано производство, задачата на КЗК е да следи за спазването на разпоредбите на ЗЗК, с оглед защита на конкуренцията и гарантиране на свободната стопанска инициатива. По съществото си  производството е такова за установяване на нарушение и налагане на предвидена в закона санкция за него.  КЗК съобразява общите цели на правото на конкуренция за осигуряване на достатъчен възпиращ ефект на санкциите и другите административни мерки. Производството приключва с решение, с което КЗК може да установи извършеното нарушение и нарушителя, да наложи имуществена санкция или глоба и да постанови прекратяване на нарушението. Производството пред КЗК допълва възможностите за защита срещу нарушения на правата върху търговските фирми, марки и домейни и може да се реализира паралелно с исковата съдебна защита.

[1] Вж. чл. 18, ал. 1 КЗ, съгласно който фирмата на застрахователното акционерно дружество съдържа думата „застраховане“ или нейни производни на български език и може да съдържа думата „застраховане“ или нейни производни и на чужд език.

[2] Брайков, В., Търговското име и неговата защита, сп. Търговско право, 2001г., бр. 2, с. 126-127

[3] Вж. Определение № 304 от 15.05.2018 г. по т. д. № 2918/2017 г. на ВКС, II т. о., където е прието, че използването дори само на един елемент от фирменото наименование, който е част от името на по-рано регистрирано дружество, може да е недобросъвестно, като преценката е винаги конкретна.

[4] Така Решение № 1 от 17.11.2009 г. по т. д. № 835/2009 г. на Окръжен съд – Бургас, Решение № Ф-90 от 30.11.2010 г. по ф. д. № 97/2010 г. на Софийски апелативен съд, Решение № 375 от 21.02.2018 г. по т. д. № 127/2018 г. на ТО VI-20 състав на Софийски градски съд и други.

[5] Калайджиев, А. Търговско право. Обща част, С., ИК Труд и право, 2015г., с. 167

[6] Считам за преодоляна по-стара практика на ВКС, обективирана в Решение № 154 от 08.12.2009 г. по т. д. № 194/2009 г. на ВКС, II т. о., където е прието обратното, доколкото решението е постановена преди приемането на новата чл. 7, ал. 5 ТЗ, която изрично въвежда изискването, че търговската фирма не може да бъде идентична или сходна със защитена марка.

[7]Вж. Решение на Общия съд от 8.11.2011г. по T‑88/09,  Idromacchine Srl срещу Европейската комисия относно доброто име и реноме на юридическо лице.

[8] Така Драганов, Ж., Обекти на интелектуалната собственост, С., Сиби, 2016г., с. 235-236

[9] Така Калайджиев, А., цит. съч., с. 162

[10] Така приемат и Брайков, В., цит. съч. с. 128-129 и Калайджиев, А. цит. съч., с. 163

[11] Вж. Драганов, Ж., цит. съч.,  с. 236-237

[12] Вж. чл. 11, ал. 1, т. 1 до 5 ЗМГО

[13] Вж. чл. 11, ал. 2, т. 6 до 13 ЗМГО

[14] Вж. чл. 12 ЗМГО

[15] Така P. Mockapetris, Domain names – concepts and facilities https://www.ietf.org/rfc/rfc1034.txt?number=1-34 и др., обратното Цакова., И.  Интернет право.бг – кратък курс лекции, Парадигма, С., 2014, с. 202-203, която обаче не посочва в какво се състои разликата между понятията. Технически погледнато разлика няма.

[16] Интернет е изграден от IP адреси, а не от домейни. Затова е създаден Domain Name System (DNS), която пази връзка между всяко едно домейн име и определен IP адрес.

[17] В този смисъл и Цакова, И. цит. съч., с. 198

[18] Информационно пространство, в което документи и други уеб ресурси се идентифицират чрез Uniform Resource Locators

[19] Вж. Решение № 9134 от 22.07.2016 г. по адм. д. № 13259/2015 на ВАС, съгласно което сходство/идентичност, респективно различие между домейните, следва да се търси във второто ниво на интернет адреса, който се избира от адресанта на свободен принцип.

[20] Вж. Решение № 929 от 23.05.2013 г. по т. д. № 4313/2011 г. на Софийски градски съд, където съдът е приел, че използването в домейн на знак, който е част от търговска марка на друго лице, без съгласието на притежателя на марката, е нарушение на правата на притежателя на марката, тъй като поради идентичността или сходството на знака с марките и идентичността/ сходството на стоките на марките и знака съществува вероятност за объркване на потребителите, която включва възможност за свързване на знака с марките.

[21] В разглежданото решение съдът е приел, че решението на националния съд на Германия, с което дружество е задължено да  преустанови използването на домейн имена, които нарушават правото върху регистрирани по-рано търговски имена и марки, и да подаде заявка за анулиране на регистрацията на тези домейн имена, служи за утвърждаване на законния общ интерес от запазването на функционираща система за защита на търговските марки и имена. Това става чрез ефективно предотвратяване на неоправомощени трети лица от неоснователно използване на отличителния характер и зачитане на защитени марки или наименования в ущърб на техните притежатели.

[22] Така Решение № 1647 от 29.06.2018 г. по т.д. № 2126/2018 г. на Софийски апелативен съд

[23] Така Тълкувателно решение № 1 на ОСГК на ВКС от 6.12.2002г. по тълк. дело №1/2002г.

[24] Решение № 788/30.01.2003 г. по адм. д. № 4231/2002 г. на ВАС

[25] Вж. Решение № 819 от 15.10.2015 г. по преписка вх. № КЗК – 158/2015г. на КЗК

[26] Така Решение № 788 от 30.01.2003 г. по адм. д. № 4231/2002 г. на ВАС

ТЪРГОВСКА ФИРМА – СЪЩНОСТ, РАЗГРАНИЧЕНИЯ И ЗАЩИТА

  Автор: адв. МАРГАРИТА БАЛАБАНОВА – редовен докторант по Търговско/Стопанско право към ИДП при БАН Ключови думи: адвокат, Пловдив, търговски дружества, търговска фирма, търговска марка, домейн име, защита, конукренция   Същност и изисквания към търговска фирма Нормативната уредба на търговската фирма е в Търговския закон (ТЗ). Общите положения, приложими за всички търговци (еднолични и търговски […]

 

ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ
2/2017
гр.София 09.07.2019 год.
Върховният касационен съд на Република България, Общо събрание
на Гражданска и Търговска колегии, в съдебно заседание на 16 май 2019
година

Тълкувателното дело е образувано с разпореждане от 01.06.2017г.,
допълнено с разпореждане от 26.10.2017г., на Председателя на Върховния
касационен съд на основание чл.128 ал.1 ЗСВ за постановяване на
тълкувателно решение по следните противоречиво решавани в практиката
на ВКС и съдилищата въпроси:

І. „Намира ли приложение защитата на кредитора по чл.135 ЗЗД по
отношение на извършени от поръчителя разпоредителни действия?”;
ІІ. „Налице ли е връзка на преюдициалност по смисъла на чл.229 ал.1
т.4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането
му и предявения иск по чл.135 ЗЗД за обявяване относителната
недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи
кредитора?”;
ІІІ. „Какъв е редът за защита на кредитора при последваща
разпоредителна сделка, извършена от третото лице, в чиято полза
длъжникът му се е разпоредил с имуществото си?“.

Общото събрание на Гражданска и търговска колегия на Върховния
касационен съд, за да се произнесе по поставените въпроси, съобрази
следното:

1. Намира ли приложение защитата на кредитора по чл.135 ЗЗД
по отношение на извършени от поръчителя разпоредителни
действия?
В практиката съществуват следните противоречиви становища:
Според първото искът по чл.135 ЗЗД /т.нар.„Павлов иск”/ не намира
приложение по отношение на извършени от поръчителя действия поради
акцесорния характер и обезпечителната функция на самото поръчителство
– под длъжник следва да се разбира само титулярът на главното
задължение, не и лицето, което е поръчителствало за неговото изпълнение.
Според второто становище по отношение на поръчителя са
допустими всички процесуални способи, които гарантират точно
изпълнение на поетото задължение, в това число и да се проведе иск по
чл.135 ЗЗД.
Налице е и трето становище, съгласно което искът по чл.135 ЗЗД
може да се проведе по отношение на поръчителя, след като той е придобил
качество на длъжник с издаване на заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист срещу него.
Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния
касационен съд приема за правилно второто становище по следните
съображения:
Отговорът на въпроса е обусловен от същността и характеристиките
на отменителния иск по чл.135 ЗЗД и на поръчителството.
Искът по чл.135 ал.1 ЗЗД е на разположение на всеки кредитор –
както на парично, така и на непарично вземане /ППВС №.1 от 29.03.1965
по г.д.№ 7/1964г./. Касае се за облигационен иск, който представлява
средство за защита на кредитора в случай, че неговият длъжник
предприема увреждащи действия, с които намалява имуществото си и/или
затруднява удовлетворението от него – т.е. накърнява „общото обезпечение
на кредитора” /чл.133 ЗЗД/. Целта на иска е да бъдат обявени за
недействителни спрямо кредитора действията на длъжника, с които той го
уврежда. Последиците от уважаването му се изразяват в това, че
атакуваното действие – увреждащата сделка – остава действителна за
страните по нея /прехвърлител и приобретател/, но се счита за
недействителна /т.е. за нестанала/ по отношение на кредитора ищец – и той
може да насочи изпълнението за удовлетворяване на вземането си към
прехвърленото имущество, макар че то е преминало в патримониума на
приобретателя. Чрез предявяването на иска се упражнява едно
потестативно право – кредиторът да се удовлетвори от сумата, получена на
публична продан при принудително изпълнение върху вещта, обект на
договора между длъжника и неговия съконтрахент. Последният понася
санкцията да търпи изпълнение срещу нея за чужд дълг, ако е бил
недобросъвестен при възмездното й придобиване – действал е със
знанието, че сделката е увреждаща – чл.135 ал.1 предл.2 ЗЗД, или ако е
придобил вещта безвъзмездно; ако иска да се освободи от изпълнението,
той може да плати на кредитора, погасявайки задължението на
праводателя си, като след това търси възмездяване от него /Тълкувателно
решение №.5/29.12.2014 по тълк. д.№.5/13, ОСГТК на ВКС/. Предвид
горните характеристики искът съставлява част от общото обезпечение на
кредиторите, уредено в чл.133 ЗЗД.
Поръчителството е договор, с който поръчителят се задължава
спрямо кредитора на трето лице да отговаря за изпълнението на
задължението на това трето лице /чл.138 ал.1 изр.1 ЗЗД/. Касае се за лично
обезпечение, чрез което се гарантира изпълнението на чужд дълг – този на
главния длъжник. Поръчителят обещава същия резултат, който главният
длъжник трябва да осъществи – и дължи това, което последният дължи
/“каквото и колкото дължи главният длъжник, това и толкова дължи и
поръчителят“/ – освен ако не е уговорено друго или друго следва от
естеството на дължимата престация. Отговорността му е акцесорна – в
генетична и функционална зависимост от главния дълг /обуславя се от
съществуването и обема на отговорността на главния длъжник/ – но и
относително самостоятелна /поръчителството може да бъде дадено при полеки условия/. Тя е солидарна – длъжникът и поръчителят са солидарни
длъжници и спрямо всеки от тях кредиторът може самостоятелно да търси
изпълнение на вземането си /чл.141 ЗЗД, Тълкувателно решение
№.4/18.06.14 по тълк.д.№.4/13, ОСГТК на ВКС, т.5в/ – и не е субсидиарна –
длъжникът няма възражение за предварителен иск или поредност,
кредиторът може да насочи претенцията си както срещу основния
длъжник, така и срещу поръчителя /независимо от това дали първо се е
обърнал към главния длъжник/, поръчителят няма право да иска от
кредитора първо да насочи иска си срещу главния длъжник, а срещу него –
едва ако не бъде удовлетворен при принудително изпълнение срещу
главния длъжник. Тези характеристики на отговорността на поръчителя –
самостоятелност на договорното отношение, солидарност и липса на
субсидиарност – обуславят извода, че със сключването на договора за
поръчителство поръчителят става допълнителен длъжник на кредитора.
Изискването за писмена форма на договора е предвидено за предпазване от
необмислено задължаване за чужд дълг – и след като поръчителят се е
съгласил в надлежната форма да поеме такова задължение, то цялото му
имущество трябва да служи за обезпечение. За вземането на кредитора
отговарят две имущества – това на длъжника и на поръчителя, и той има на
разположение два „общи залога” по смисъла на чл.133 ЗЗД. След като
кредиторът има двама съдлъжника, той следва да разполага с една и съща
възможност за защита спрямо тях – т.е. по отношение на поръчителя
следва да бъдат допустими всички процесуални способи, които гарантират
точно изпълнение на поетото задължение, вкл. и иск по чл.135 ЗЗД.
Противното би означавало, че кредиторът няма възможността да предпазва
обема на допълнителното имущество от увреждащи го действия и да
противодейства на недобросъвестни действия и разпореждания от страна
на поръчителя, респективно че не притежава общо обезпечение върху
имуществото на поръчителя – т.е. би обезсмислило поръчителството.
Отделно от изложеното, разпоредбата на чл.135 ЗЗД борави с
понятието „длъжник“ като не прави разграничение между отговорността
за лично или за чуждо задължение, респективно дали качеството
„длъжник“ е придобито по главно или по акцесорно правоотношение,
каквото е поръчителството. Доколкото в резултат на последното се стига
до възникване на солидарно задължение между поръчителя и главния
длъжник по отношение на кредитора, при липса на специална норма, която
да изключва приложението на Павловия иск, няма основание да се приеме,
че понятието „длъжник” в същата норма не включва всички лица, които
отговарят за задължението с цялото си имущество. Не могат и чрез
тълкуване да се въвеждат ограничения на отговорността на поръчителя
извън предвидените в закона. Макар предназначението на институтите на
поръчителството и отменителния иск да е сходно /и двата имат
обезпечителен характер/ и възможността действия на поръчителя да бъдат
атакувани с Павлов иск да представлява обезпечаване на или върху
обезпечение, законова забрана за такова не е предвидена.
По изложените съображения следва да се приеме, че защитата на
кредитора по чл.135 ЗЗД е приложима и по отношение на извършени от
поръчителя разпоредителни действия.

2. Налице ли е връзка на преюдициалност по смисъла на чл.229
ал.1 т.4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за
вземането му и предявения иск по чл.135 ЗЗД за обявяване
относителната недействителност на извършени от длъжника действия,
увреждащи кредитора?
В практиката се застъпват две противоречиви становища.
Според едното между производството по предявен от кредитора иск
за вземането му и предявения иск по чл.135 ЗЗД за обявяване
относителната недействителност на извършени от длъжника действия,
увреждащи кредитора, е налице връзка на преюдициалност по смисъла на
чл.229 ал.1 т.4 ГПК. Макар по принцип за успешното провеждане на иска
по чл.135 ЗЗД да не е необходимо вземането на кредитора да е установено
с влязло в сила решение, след като той вече е предприел действия за
установяването му чрез самостоятелен иск, бъдещото решение по него ще
е от значение за произнасянето по основателността на иска по чл.135 ЗЗД и
следва да бъде съобразено.
Според другото становище връзка на преюдициалност между двете
дела няма и основанието за спиране по чл.229 ал.1 т.4 ГПК не е налице. В
производството по чл.135 ЗЗД съдът не може да проверява съществува ли
вземането, което легитимира ищеца като кредитор, като възникването на
това качество не е обусловено от установяването на вземането с влязло в
сила решение.
Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния
касационен съд намира за правилното първото становище.
Основанието за спиране по чл.229 ал.1 т.4 ГПК е налице, когато има
висящ процес относно друг спор, който е преюдициален за този, по който
производството се спира. Преюдициален е този спор, по който със сила на
пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти,
релевантни за субективното право по спряното производство
/Тълкувателно решение N.8/7.05.14 по тълк.д.№.8/13, ОСГТК на ВКС/.
Спирането на това основание позволява съдът, разглеждащ обусловеното
дело, да съобрази решението по обуславящото дело – което има значение
за правилното му решаване. Връзката на обусловеност е обективна и не
зависи от поредността на предявяване на двата иска.
В разглеждания случай при преценката за преюдициалност следва да
се съобразят предназначението и предпоставките за уважаване на иска по
чл.135 ЗЗД.
Павловият иск е облигационен иск, който представлява средство за
защита на кредитора в случай, че неговият длъжник предприема
увреждащи действия, с които намалява имуществото си и/или затруднява
удовлетворението от него.
По принцип правото на кредитора да иска обявяване за
недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по
реда на чл.135 ЗЗД е предпоставено от наличие на действително вземане.
Това вземане може да не е изискуемо или ликвидно; не е необходимо и
предварително да бъде установено с влязло в сила решение. Съдът по
Павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако
произтича от твърдените факти /предмет на делото по чл.135 ЗЗД не е
самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за
недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с
които длъжникът го уврежда (правоотношението, легитимиращо ищеца
като кредитор, става предмет на делото единствено когато Павловият иск е
обективно съединен с иск за вземането)/. Той може да приеме обратното
само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. При това
положение наличието на паралелен процес, който има за предмет
признаване или отричане на вземането на кредитора – т.е. установяване
наличието на действително вземане – е от значение за правилното
решаване на спора по отменителния иск по чл.135 ЗЗД /обстоятелството,
че успешното провеждане на иска за вземането не е процесуална
предпоставка за предявяването на Павловия иск, само по себе си не
означава, че между двете производства не е налице връзка на
обусловеност/. Признаването или отричането на вземането ще рефлектира
върху преценката дали ищецът действително има качество на кредитор с
права по чл.135 ЗЗД, респективно върху основателността на предявения
иск. Между двете производства е налице връзка на преюдициалност, която
попада в приложното поле на чл.229 ал.1 т.4 ГПК и е основание за спиране
на производството по Павловия иск. Приемането на противното би
означавало отричане на наличието на действително вземане на кредитора
като материалноправна предпоставка за уважаването на Павловия иск и би
довело до ситуация, в която в производство по чл.135 ЗЗД длъжникът по
едно несъществуващо или погасено по давност вземане на практика да
няма път, по който да се защити и да избегне уважаването на иска.
Подобно разрешение би резултирало в несправедливо разкъсване на
връзката между материалното правоотношение и съответното му
проявление в процеса и би било в разрез с принципите за правната
сигурност.
Посоченото по-горе е неотносимо към хипотеза, в която се касае за
кредитор на непарично вземане, включително и за титуляр на
потестативното право за сключване на окончателен договор. В последния
случай, когато обещан с предварителен договор имот е продаден на трето
лице, за купувача по предварителния договор сделката е увреждаща
поради осуетената възможност за реализиране на правото да се иска
сключване на окончателен договор. Поради това и за кредитора по
предварителния договор е налице правен интерес да предяви отменителния
иск и съответно успешното му провеждане дава възможност да се обяви за
окончателен сключеният преди увреждащата сделка предварителен
договор. Връзката на обусловеност е обратна – в този случай
производството по чл.135 ЗЗД се явява преюдициално спрямо
производството по чл.19 ал.3 ЗЗД, респективно последното е това, което
подлежи на спиране. Посоченият пример не изчерпва възможните случаи –
в подобни хипотези, когато успешното провеждане на отменителния иск е
условие за реализиране на правата на съответния кредитор на непарично
вземане, производството по иска по чл.135 ЗЗД не се явява обусловено, а
обуславящо за изхода на другия спор.
Предвид изложеното, в това число уточнението относно кредитора
на непарично вземане и титуляра на потестативното право за сключване на
окончателен договор, следва да се приеме, че, при паралелно развиващи се
производство, разглеждащо вземането на кредитора /както в случаите на
предявен от кредитора иск за установяване на вземането му, така и в
случаите на предявен от длъжника иск за признаване несъществуване на
вземането на кредитора по Павловия иск/, и производство по Павлов иск,
между тях е налице връзка на преюдициалност.

3. Какъв е редът за защита на кредитора при последваща
разпоредителна сделка, извършена от третото лице, в чиято полза
длъжникът му се е разпоредил с имуществото си?
По въпроса са възприети различни становища в практиката на
Върховния касационен съд.
Според едното становище е налице правен интерес от предявяването
на Павлов иск срещу длъжника и лицето, с което той е договарял, и в
случая, когато последното е прехвърлило имота на трето лице преди
вписване на исковата молба за обявяване недействителността на сделката.
Конкуренцията между тези трети лица и кредитора с оглед вещните права
върху недвижими имоти е уредена в чл.135 ал.1 изр.3 ЗЗД –
недействителността не засяга правата, които трети добросъвестни лица са
придобили възмездно преди вписване на исковата молба за обявяване на
недействителността. Това означава, че кредиторът може да насочи
принудителното изпълнение към правата, предмет на обявеното за
недействително действие, дори и те вече да са в патримониума на
правоприемник на лицето, с което длъжникът е договарял, освен ако
третото лице е придобило правата възмездно преди вписване на исковата
молба за обявяване на недействителността и то е добросъвестно.
Прехвърлянето на имота не изключва наличие на правен интерес от
обявяването за недействителна на сделката между длъжника и лицето, с
което той е договарял, и не води до недопустимост на исковото
производство, а дали имотът, предмет на тази сделка, може да бъде върнат
в патримониума на длъжниците, не е предмет на исковото, а на
изпълнителното производство. В изпълнителното производство, но при
наличие на решение, с което е уважен иск по чл.135 ал.1 ЗЗД, кредиторът
преценява реализирането на правата си по решението, а третите лица се
защитават по специалния ред, предвиден за обжалване действията на
съдия-изпълнител /чл.435 ал.5 изр.2 ГПК/, а при пропускане на сроковете
за обжалване третото лице може да предяви владелчески иск /чл.435 ал.5
изр.2 ГПК/.
Според второто становище, когато кредиторът е увреден не чрез
една, а чрез поредица от правни действия или сделки, като целеният от
длъжника краен увреждащ резултат се постига с осъществяване на
последното действие или сделка, кредиторът може да иска обявяването за
недействителни на цялата поредица от действия или сделки, които го
увреждат в това му качество. В този случай преценката дали е налице
знание за увреждането – когато такова се изисква, се извършва с оглед на
последния приобретател от поредицата. Касае се за един иск с правно
основание чл.135 ал.1 ЗЗД, с който се иска обявяване на относителната
недействителност на цялата поредица от увреждащи кредитора действия
или сделки, а не до отделни искове за обявяване на всяко едно действие
или сделка за относително недействителна отделно от останалите. С оглед
на това е невъзможно всяка една от сделките да бъде обявена за
относително недействителна, независимо от другата сделка, и затова
предварителното обявяване на относителната недействителност на първото
действие или сделка не може да бъде разглеждано като предпоставка за
допустимост или за основателност на иска по чл.135 ал.1 ЗЗД за обявяване
на относителната недействителност на последващите действия или сделки.
Доколкото се касае за един иск по чл.135 ал.1 ЗЗД, въпросът за
относителната недействителност на всяко едно от поредицата от
увреждащи действия или сделки не може да бъде разглеждан в
самостоятелно производство по чл.135 ал.1 ЗЗД отделно от останалите, а
този въпрос се разрешава в производство, в което е предявен искът за
обявяване на относителната недействителност на цялата поредица от
действия или сделки, при отчитане на съществуващите между тях
взаимовръзки.
По поставения въпрос Общото събрание на Гражданска и Търговска
колегии на Върховния касационен съд намира следното:
Разпоредбата на чл.135 ал.1 ЗЗД урежда потестативното право на
кредитора да обяви за недействителни по отношение на него сделките или
други правни действия, с които длъжникът го уврежда, като се лишава от
свое имущество или по какъвто и да е начин затруднява принудителното
удовлетворяване на кредитора. Целеният с предявяване на иска по чл.135
ал.1 ЗЗД ефект е увреждащите сделки на длъжника да бъдат
непротивопоставими на кредитора, като за него се считат неизвършени.
Уважаването на иска по чл.135 ЗЗД дава на кредитора възможност
да се удовлетвори принудително от имуществото, предмет на сделката.
Обявената по този ред относителна недействителност е само в
отношенията между кредитора и длъжника и между кредитора и лицето, с
което длъжникът е договарял, а по отношение на всички останали лица, в
това число в отношенията между длъжника и лицето, с което е договарял,
действието на сделката се запазва и имуществото се счита собственост на
приобретателя. Поради това приобретателят, с когото длъжникът е
договарял, като титуляр на правото на собственост върху имуществото
може да го прехвърли на трето лице, а последното на свой ред да извърши
прехвърляне, като във всички случаи прехвърлянето ще се явява
извършено от титуляр. При наличие на такава поредица от прехвърляния
на имуществото кредиторът е увреден не чрез една, а чрез поредица от
сделки.
Правилото на чл.135 ал.1 изр.3 ЗЗД дава защита на кредитора и
спрямо последващите приобретатели, придобили права върху имуществото
от лицето, с което длъжникът е договарял, ако са недобросъвестни или са
се облагодетелствали безвъзмездно от праводател, по отношение на когото
искът може да бъде уважен. Ако прехвърлянето на правата е извършено
след вписване на исковата молба по чл.135 ЗЗД, съгласно чл.226 ал.3 ГПК
обявената недействителност на сключената от длъжника сделка може да
бъде противопоставена на последващите приобретатели, които са длъжни
да търпят принудително изпълнение върху придобитите от тях права. Това
правило се отнася и до прехвърлянето на други видове имущество след
завеждане на делото, когато исковата молба не подлежи на вписване.
Ако приобретателят, с когото длъжникът е договарял, се е
разпоредил с имота преди вписването на исковата молба по иска по чл.135
ЗЗД, постановеното по този иск решение ще бъде непротивопоставимо на
последващия приобретател, чийто акт е вписан преди вписване на исковата
молба. И в този случай обаче по аргумент за противното от чл.135 ал.1
изр.3 ЗЗД извършеното прехвърляне ще бъде непротивопоставимо
/относително недействително/ спрямо кредитора, ако приобретателят е
недобросъвестен или е придобил безвъзмездно от праводател, по
отношение на когото искът може да бъде уважен. Това разрешение следва
да намери приложение и при прехвърляне на имуществото от лицето, в
чиято полза се е разпоредил длъжникът, извършено преди предявяване на
иска по чл.135 ЗЗД, когато исковата молба не подлежи на вписване.
Обстоятелството дали приобретателят по определена сделка при
сключването й е бил добросъвестен или не, е факт с правно значение, за
чието установяване чл.135 ал.1 изр.3 ЗЗД не предвижда самостоятелен иск.
Тази разпоредба урежда единствено предпоставките, при които
последващата сделка с имуществото на длъжника би била
противопоставима на кредитора. С оглед на това кредиторът може да се
защити срещу увреждането му поради извършеното последващо
прехвърляне от съконтрахента на длъжника с иск по чл.135 ЗЗД не само по
отношение на сделката, сключена между длъжника и неговия
съконтрахент, но и по отношение на последващите сделки, сключени с
приобретатели, за които кредиторът твърди, че са недобросъвестни –
знаели са за неговото увреждане, или са придобили правата безвъзмездно
от праводател, по отношение на когото са налице предпоставките на чл.135
ал.1 изр.2 ГПК за уважаване на иска.
Правилото на чл.135 ал.1 изр.3 ЗЗД урежда конкуренцията между
интереса на кредитора, който е увреден от извършените сделки, и
сигурността на гражданския оборот, изхождайки от два критерия –
възмездността или безвъзмездността на разпореждането в полза на третото
за облигационното отношение кредитор-длъжник лице и
добросъвестността на това лице. Интересите на кредитора, увреден от
извършените прехвърляния, следва да бъдат предпочетени пред интереса
на приобретателя, който е знаел за увреждането на кредитора, и пред
интереса на приобретателя, който се е облагодетелствал безвъзмездно и е
придобил от праводател, по отношение на когото искът може да бъде
уважен. Тези трети лица следва да търпят принудително изпълнение върху
придобитото от тях имущество поради участието им в увреждането на
кредитора, знаейки за това увреждане или поради безвъзмездното им
облагодетелстване в резултат на увреждащото действие на длъжника.
Целената от кредитора защита се постига с уважаване на иска по
чл.135 ЗЗД по отношение на последния приобретател на имуществото.
Когато последният приобретател е придобил имуществото възмездно,
кредиторът може да постигне защита по реда на чл.135 ЗЗД, ако този
приобретател е недобросъвестен – знаел е за увреждането. За уважаването
на иска против последния приобретател на възмездно основание е без
значение добросъвестността на неговия праводател или на останалите
лица, придобили имота след прехвърлянето му от длъжника. Дори някой
от междинните приобретатели на имуществото, които впоследствие са го
прехвърлили, да не е знаел за увреждането на кредитора, при
недобросъвестност на последния приобретател искът следва да бъде
уважен, тъй като тези предходни сделки са били само средство за
постигане на увреждането. Когато последният приобретател е придобил
имуществото безвъзмездно, дори и да е бил добросъвестен, правното му
положение е идентично с това на неговия праводател, т.е. искът може да
бъде уважен, ако спрямо праводателя са налице предпоставките за
уважаване на иска. Поради това, когато последният приобретател е
придобил безвъзмездно имуществото от праводатели, които също са го
придобили безвъзмездно, искът по чл.135 ЗЗД следва да бъде уважен. При
няколко последователни прехвърляния, част от които безвъзмездни, а
друга част – възмездни, уважаването на иска по отношение на последния
приобретател на безвъзмездно основание се обуславя от добросъвестността
на този праводател, който последен е придобил имота възмездно от своя
съконтрахент, независимо от добросъвестността на останалите междинни
приобретатели /на безвъзмездно или възмездно основание/. Ако този
междинен праводател, който последен е придобил имота възмездно от своя
съконтрахент, е бил недобросъвестен, искът по отношение на последния
приобретател на безвъзмездно основание следва да бъде уважен,
независимо от неговата добросъвестност. Ако обаче същият междинен
праводател е действал добросъвестно и спрямо него искът по чл.135 ЗЗД
не може да бъде уважен, извършеното от него безвъзмездно разпореждане
в полза на добросъвестен приобретател е противопоставимо на кредитора,
а в полза на недобросъвестен приобретател – е относително
недействително спрямо кредитора.
В случаите, в които кредиторът е поискал обявяване за
недействителни на цялата поредица от увреждащи го действия или сделки,
при преценката за наличие на знание за увреждането от страна на
последния приобретател или за наличие на предпоставките по чл.135 ал.1
изр.2 ЗЗД по отношение на неговия праводател, когато е придобил
безвъзмездно, следва да бъдат отчетени съществуващите връзки между
отделните сделки. По този начин цялата поредица от сделки следва да бъде
обявена за относително недействителна по отношение на кредитора, ако са
налице предпоставките за уважаване на иска по отношение на последния
приобретател. И обратно, ако не са налице предпоставките за уважаване на
иска по отношение на последния приобретател, искът за обявяване на
относителна недействителност на поредицата от сделки следва да бъде
отхвърлен, дори и да са налице основания за това по отношение на някоя
от междинните сделки.
Възможно е обаче едва след предявяването на иск по чл.135 ЗЗД по
отношение на извършеното от длъжника увреждащо действие кредиторът
да узнае за сключена преди вписване на исковата молба, респ. преди
предявяване на иска последваща разпоредителна сделка от съконтрахента
на длъжника. В посочения случай не може да бъде отречен интересът на
кредитора да предяви в отделно производство иск по чл.135 ЗЗД и по
отношение на извършената последваща сделка, за да постигне целената
защита. В това производство кредиторът ще следва да установи както
предпоставките за обявяване на относителна недействителност на сделката
между длъжника и неговия съконтрахент /тъй като последният
приобретател не е страна в производството по иска с предмет тази сделка/,
така и предпоставките за уважаване на иска по отношение на последния
приобретател, отчитайки съществуващите връзки между отделните сделки.
С оглед този предмет на доказване, когато производствата по предявените
искове по чл.135 ЗЗД са висящи пред един и същи съд, следва съгласно
чл.213 ГПК да бъдат съединени за разглеждане в едно общо производство,
за да бъде съобразена връзката между отделните сделки.
Предвид изложеното, ОСГТК на ВКС приема следното:
Защитата на кредитора по чл.135 ЗЗД при последваща
разпоредителна сделка, извършена от лицето, в чиято полза длъжникът се е
разпоредил с имуществото си, е чрез предявяване на иска по чл.135, ал.1
ЗЗД за недействителност по отношение на него не само на първоначалната
сделка с имуществото на длъжника, но и на последващите сделки, които го
увреждат. Исковете могат да бъдат предявени и самостоятелно, но при
наличие на предпоставките на чл.213 ГПК следва да бъдат разгледани в
едно производство.

По изложените съображения Общото събрание на Гражданска и
Търговска колегия на Върховния касационен съд

Р Е Ш И :

1. Защитата на кредитора по чл.135 ЗЗД е приложима по
отношение на извършени от поръчителя разпоредителни действия.
2. Налице е връзка на преюдициалност по смисъла на чл.229 ал.1
т.4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за
вземането му и предявен иск по чл.135 ЗЗД за обявяване на
относителна недействителност на извършени от длъжника действия,
увреждащи кредитора.
3. Защитата на кредитора по чл.135 ЗЗД при последваща
разпоредителна сделка, извършена от лицето, в чиято полза
длъжникът се е разпоредил с имуществото си, е чрез предявяване на
иска по чл.135, ал.1 ЗЗД за недействителност по отношение на него не
само на първоначалната сделка с имуществото на длъжника, но и на
последващите сделки, които го увреждат. Исковете могат да бъдат
предявени и самостоятелно, но при наличие на предпоставките на
чл.213 ГПК следва да бъдат разгледани в едно производство.

ОСОБЕНО МНЕНИЕ

по т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 г. на
ОСГТК на ВКС
Не споделяме становището на мнозинството на ОСГТК по въпроса за
приложимостта на иска по чл. 135 ЗЗД по отношение извършените от
поръчителя разпоредителни действия.
Законът за задълженията и договорите предвижда различни правни
способи за обезпечаване вземането на кредитора. Всички те са
предназначени да защитят интереса на кредитора, като осигурят
възможност за удовлетворяване на неговото вземане. Един от тези способи
е уреденият в чл. 135 ЗЗД отменителен иск (Павлов иск), чрез който
кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни по
отношение на него действията, с които длъжникът го уврежда. Целта на
този иск е да бъде запазено, респ. възстановено имуществото на длъжника,
тъй като по изрично разпореждане на закона (чл. 133 ЗЗД) то служи за
общо обезпечение на неговите кредитори. Следователно, предмет на
отменителния иск са действията на длъжника. Под “длъжник” по смисъла
на чл. 135 ЗЗД следва да се разбира обаче само лицето, което е насрещна
страна по правоотношението, породило вземането на кредитора, т. е.
носителят на главното задължение, но не и лицето, което е
поръчителствало за неговото изпълнение. Безспорно, поръчителят отговаря
за същия дълг заедно с длъжника и то при условията на солидарност (освен
ако не е уговорено друго). Неговата отговорност обаче е акцесорна и има
обезпечителна функция. Тя е вторична и съществува дотолкова, доколкото
съществува главният дълг. Поръчителството е един от предвидените в
закона (чл. 133 и сл. ЗЗД) способи за гарантиране изпълнението на
главното задължение, какъвто представлява и отменителният иск. Именно
от еднаквата им правна същност и предназначение произтича
неприложимостта на иска по чл. 135 ЗЗД по отношение действията на
поръчителя. В противен случай би се стигнало до обезпечаване на самото
обезпечение, което е в очевидно противоречие със смисъла на този
институт.
Съдия Камелия Ефремова
Съдия Бонка Йонкова
Съдия Ваня Алексиева

Особено мнение

по т.1 от ТД№2/2017г. ОСГТК на ВКС.
Считам, че искът по чл. 135 ЗЗД е не приложим спрямо
действия и сделки, извършени от поръчител, по следните
съображения:
ЗЗД урежда различни правни средства за обезпечаване на
вземането на кредитора, като общото между тях е, че са предназначени да
защитят интереса му по максимално ефективен начин, осигурявайки
възможност за удовлетворяване на неговото вземане. Един от тези способи
е отменителният иск по чл. 135 ЗЗД, чрез който кредиторът може да иска
да бъдат обявени спрямо него за недействителни действията, с които
длъжникът го уврежда.
Друго такова средство е поръчителството чиято функцията е
обезпечителна – с него кредиторът получава още едно „общо
обезпечение“, което да служи за удовлетворяване на вземането му и тъй
като поръчителят отговаря със собственото си имущество, то представлява
лично обезпечение. Съгласно чл. 141 ЗЗД поръчителят отговаря солидарно
с главния длъжник. Преди падежа на главното задължение обаче
кредиторът не може да иска плащане (нито извънсъдебно, нито съдебно) от
поръчителя. Този момент е и вододелът за възможността кредиторът да
разчита на второто имущество (това на поръчителя) за удовлетворяване на
дълга.
Поръчителят е солидарно отговорен към кредитора, но неговото
задължение е акцесорно, зависимо от главния дълг, за разлика от
отговорността на солидарните длъжници. Акцесорността като правна
същност на поръчителното задължение се проявява в следното:
задължението на поръчителя възниква и неговата отговорност може да се
ангажира само при наличието на действително и съществуващо главно
задължение; задължението на поръчителя не може да стане изискуемо
преди главния дълг; прекратяването на главния дълг прекратява
поръчителството; погасяването на главния дълг по давност погасява и
задълженията на поръчителя; в шест месечен срок от падежа на главното
задължение кредиторът трябва да предяви иск срещу главния длъжник, в
противен случай губи правата, които има срещу поръчителя. Съгласно чл.
147, ал. 1, изр. 1 ЗЗД „Поръчителят остава задължен и след падежа на
главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в
течение на шест месеца.“ Общоприето е, че поръчителството се прекратява
след изтичане на шестмесечния срок след настъпване на падежа на главния
дълг в случай, че кредиторът не е предявил иск спрямо длъжника.
Изтичането на този срок, съпроводено с липсата на заведен иск срещу
длъжника от кредитора погасява задължението на поръчителя, а
кредиторът губи правото си на иск спрямо последния. Това неминуемо
би следвало да се отрази и върху възможността на кредитора да упражни
Павлов иск спрямо поръчителя. Доколкото отменителният иск
представлява субективно преобразуващо право, което е вторично на
главното вземане, то загубването на главното вземане би следвало да
прекрати и производното преобразуващо право.
Чрез Павловия иск се упражнява лично потестативно право на
кредитора и се предизвиква сериозна намеса в и ограничаване направата на
длъжника. Именно предвид естеството им /чрез еднностранно
волеизявление да предизвикват промяна в чужда правна сфера/,
потестативните права са винаги изрично уредени в закона – вкл. с оглед
последиците от упражняването им и засягането на интересите на трети
лица. Поради това – и по съображения за правна сигурност – уредбата им
трябва да се тълкува стриктно. В случая в чл.135 ЗЗД не е уредено изрично
потестативно право на кредитора по отношение на поръчителя и на
разпорежданията му с негово имущество. При това положение тълкуване в
смисъл, че такова право съществува, няма законова опора и би внесло
неоправдано ограничаване на правната сфера на поръчителя и евентуални
трети лица, приобретатели на прехвърлено от него имущество.
Тълкувателното решение не дава отговор на въпроса и кои
увреждащи действия на поръчителя могат да се атакуват-тези извършени
след сключване на поръчителството или само тези, които са извършени
след датата на падежа на главното задължение. Макар непосредствената
цел на производството да не е удоволетворяване на притезанието, то
кредиторът не би имал правен интерес да се намесва в чуждата правна
сфера, ако не е реално застаршен от намаляване имуществото на длъжника.
Възниква и въпроса как следва да се докаже легитимацията на кредитор по
отношение на поръчителя, след като целта на производството по чл.135
ЗЗД не е да се установи вземането на кредитора срещу прекия му длъжник,
по отношение на когото той притежава конкретно вземане, а да се обявят
за относително недействителни действия и сделки на поръчителя, които
следва да увреждат кредиторовия интерес. Ищецът по чл.135 ЗЗД не е
кредитор „изобщо” на поръчителя и с оглед даденото разрешение в
тълкувателното решение ще трябва да установи дали вземането му към
главния длъжник съществува или не, а също така и дали вземането на
поръчителя, като акцесорно такова, съществува или не. Това променя
същността на Павловия иск чийто предмет са увреждащите действията на
длъжника, като последният е обаче само лицето, което е насрещна страна
по правоотношението, породило вземането на кредитора , а не и
поръчителя, по отношение на който не съществува законово задължение да
следи изпълнява ли се или не поетото от главния длъжник задължение .
Съществена пречка за сигурността на гражданския оборот би
представлявал и фактът, че кредиторът ще впише исковата молба по
чл.135 ЗЗД, когато предмет на отмяната е сделка с недвижим имот, от
което следва, че върху спорния имот за неограничен срок е възможно да
тежи една пречка за свободно разпореждане с него, тъй като последният
може никога да не предяви вземането срещу прекия си длъжник и
поръчителството да се прекрати, но тава няма да рефрлектира върху
вписаното върху партидата на имота евентуално уважително решение по
Павловия иск.
Предвид горните аргументи следва да се приеме, че предоставената
на кредитора защита чрез Павловия иск е неприложима по отношение на
поръчителя.
ПОДПИС: В.Райчева

Особено мнение

по т. 2 от Тълкувателно решение № 2/2017
на Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии на
Върховния касационен съд

В т. 2 от тълкувателното решение се приема, че е налице връзка на
преюдициалност по смисъла на чл. 229 ал. 1, т. 4 ГПК между
производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявен
иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване на относителна недействителност на
извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора. Когато
увреденият кредитор е с парично вземане, предявеният от него павлов иск
е обусловен от висящия иск за съществуване на вземането, което налага
спиране на производството по павловия иск.
Това разрешение противоречи на изрично посочената правна
характеристика на павловия иск, че предмет на делото по този иск не е
паричното вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за
недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с
които длъжникът го уврежда. Поради това съдът по павловия иск изхожда
от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените
факти и може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила
на пресъдено нещо.
Преюдициалност по смисъла на чл. 229 ал. 1, т. 4 ГПК е налице,
когато, за да се произнесе по предмета на делото, съдът трябва да съобрази
съществуването или несъществуването на друго правоотношение между
страните, но от тяхната воля зависи дали това правоотношение да бъде
включено допълнително в предмета на делото чрез инцидентен
установителен иск, или съдът да се произнесе по това правоотношение
само с оглед на значението му за предявения иск. Във всички случаи обаче
съдът е длъжен сам да установи фактите и се произнесе по съществуването
или несъществуването на обуславящото правоотношение.
При павловият иск отношение на преюдициалност в горния смисъл
няма. Съдът по павловия иск може и е длъжен да съобрази единствено вече
формираната сила на пресъдено нещо, която отрича съществуването на
вземането. Той не може сам да установи фактите и се произнесе
съществува ли вземането. Това е причината в производството по павловия
иск да не може да се предяви инцидентен установителен иск за
съществуване на вземането.
Уваженият павлов иск дава възможност на кредитора да се
удовлетвори от имуществото на длъжника, въпреки че то е отчуждено
или обременено. Тази възможност обаче съществува само за нуждите
на принудителното изпълнение. Ако впоследствие кредиторът бъде
удовлетворен по друг начин или съществуването на вземането му бъде
отречено, обявената относителна действителност губи действие и
правното положение на длъжника и третото лице остават незасегнати.
Следва да се отчете също, че невлязлото в сила осъдително
въззивно решение подлежи на принудително изпълнение и ако
производството по павловия иск е спряно, изпълнението на практика
няма да може да бъде насочено и осъществено по отношение на
имуществото, предмет на увреждащата сделка или действие, докато не
влезе в сила решението по иска за вземането и не приключи спряното
производство по павловия иск, което може да отнеме години.
Практическото съображение да се приеме предлаганото разрешение
е, че ако съществуването на вземането бъде отречено, ответниците ще са
осъдени неоснователно да платят разноските по павловия иск. Това обаче
не може да бъде причина да се отлага във времето дължимата защита на
увредения кредитор.
Ако паричното вземане не е съществувало, привидният кредитор е
злоупотребил с правото си на иск и отговаря не само за разноските на
ответниците по павловия иск, но за всички имуществени и неимуществени
вреди.
съдия Борислав Белазелков
съдия Светла Цачева
съдия Здравка Първанова

Кредиторът може да води Павлов иск по чл. 135 ЗЗД и срещу поръчител

  ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 2/2017 гр.София 09.07.2019 год. Върховният касационен съд на Република България, Общо събрание на Гражданска и Търговска колегии, в съдебно заседание на 16 май 2019 година Тълкувателното дело е образувано с разпореждане от 01.06.2017г., допълнено с разпореждане от 26.10.2017г., на Председателя на Върховния касационен съд на основание чл.128 ал.1 ЗСВ за постановяване на […]

 

ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ
1/2017
гр.София, 09.07.2019 год.
Върховният касационен съд на Република България, Общо
събрание на Гражданска и Търговска колегии,

постави на разглеждане тълкувателно дело № 1 по описа за 2017 г.
на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии
докладвано от съдия МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

С Разпореждане от 07.04.2017 г. на Председателя на ВКС, на
основание чл.128, ал.1 от ЗСВ и чл.292 от ГПК, е образувано тълкувателно
дело №1/2017 г., поради констатирана противоречива съдебна практика по
следните въпроси:

1.Какъв е порокът на въззивно решение, постановено при
наличие на основание за спиране на производството по чл.229, ал.1, т.4
ГПК;
2.Допустимо ли е исково производство в хипотезата, при която
посоченият в исковата молба ответник е починал преди предявяването
на иска.

Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на
Върховния касационен съд, за да се произнесе по поставените въпроси,
съобрази следното:

1.По въпроса за порока на въззивното решение, постановено при
наличие на основание за спиране на производството по чл.229, ал.1, т.4
ГПК, съществува противоречива практика на състави на ВКС, създадена
при сега действащия ГПК (в сила от 01.03.2008 г.) .
В едната група решения е прието, че въззивното решение,
постановено при наличие на основание за спиране на делото по чл.229, ал.1,
т.4 ГПК, е недопустимо и подлежи на обезсилване, тъй като връзката на
преюдициалност между делата е отрицателна процесуална предпоставка за
упражняване правото на иск по обусловеното дело, за която съдът следи
служебно. Съдебните състави са се позовали на приетото разрешение по т.8
от ТР №1/17.07.2001 г. на ОСГК, че когато основанието за спиране на
производството по чл.182, ал.1, б. „г” и б. „д” ГПК (отм.), сега – чл.229,
ал.1, т.4 и т.5 ГПК, се е осъществило пред въззивния съд, но той е
постановил решението си без да спре производството, при обжалване пред
ВКС съдебният му акт подлежи на обезсилване като недопустим. При
възприетата квалификация на порока по чл.281, т.2 ГПК въззивните
решения са обезсилени и делата са върнати за ново разглеждане от друг
въззивен състав с указания за спирането им, респ. за съобразяване на
решението по обуславящото дело.
В другата група съдебни актове на ВКС съставите са приели, че
въззивното решение, постановено в нарушение на нормата на чл.229, ал.1,
т.4 ГПК е неправилно (чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК), поради допуснато от
съда съществено нарушение на основно съдопроизводствено правило –
делото не е спряно, въпреки наличието на данни за висящ преюдициален
спор, който е от значение за правилното решаване на обусловеното дело.
Въззивните решения са отменени и на основание чл.293, ал.3 ГПК делата са
върнати за ново разглеждане на въззивния съд с указания да се
предприемат необходимите процесуални действия в зависимост от етапа,
на който се намира обуславящото производство.
Противоречието в съдебната практика на ВКС при сега
действащият ГПК (в сила от 01.03.2008 г.) е породено от различната правна
квалификация на порока (недопустимост или неправилност), от който е
засегнато въззивното решение, когато то е постановено при наличие на
основание за спиране на производството по чл.229, ал.1, т.4 ГПК. И в двата
случая касационните състави са приели, че несъблюдавайки правилото на
чл.229, ал.1, т.4 ГПК въззивният съд е допуснал съществено процесуално
нарушение, което опорочава постановеното решение. Практически един и
същ е и крайният резултат от касационното обжалване – делата са върнати
на въззивния съд за повторно разглеждане и решаване със задължителни
указания за предприемане на необходимите процесуални действия за
съобразяване на преюдициалния спор в зависимост от етапа, на който се
намира.
При действащата уредба на касационното производство,
противоречието във възприеманата различна квалификация на порока на
въззивното решение е от значение за фазата по селектирането на
касационните жалби, с оглед предпоставките и основанието, на което би
могъл да бъде допуснат касационният контрол. Ако нарушението на
процесуалната норма на чл.229, ал.1, т.4 ГПК обуславя недопустимост на
въззивния акт, касационният контрол ще следва да се допусне служебно от
ВКС в изпълнение на задължението му да следи за спазването на
процесуалните норми, обезпечаващи валидността и допустимостта на
съдебните решения, в какъвто смисъл е разрешението по т.1 от ТР №1/
19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, възпроизведено в
новата редакция на чл.280, ал.2, предл. 2-ро ГПК, (обн. ДВ бр.86 от 27.10.
2017 г., в сила от 05.11.2017 г.). Ако неспазването на нормата на чл.229,
ал.1, т.4 ГПК е порок, водещ до неправилност на въззивното решение,
поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствено правило,
селектирането на касационната жалба би било обусловено от формулиран
от касатора конкретен правен въпрос при наличието на предпоставките по
чл.280, ал.1 ГПК.
Тълкувателното питане в контекста, в който е зададено, с оглед
конкретно констатираното противоречие в решенията на състави на ВКС,
постановени в производство по чл.290 – чл.293 ГПК, лимитират отговора
на въпроса за вида порок на въззивното решение за случаите, когато
основанието по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране е възникнало до момента
на постановяване на въззивния акт, но въпреки това в нарушение на
правилото по чл.229, ал.1, т.4 ГПК висящността на преюдициалния спор не
е зачетена от решаващия съд. С оглед на това, въпросът предполага
изясняване значението на процесуалното правило по чл.229, ал.1, т.4 ГПК и
последиците от нарушаването му от въззивния съд при обжалване на
решението пред ВКС.
При така изложеното, по поставения за тълкуване въпрос ОСГТК
на ВКС намира за правилно първото разрешение, с което е прието, че
нарушаването от въззивния съд на нормата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, когато
основанието за спиране е било налице към момента на постановяване на
въззивното решение, е порок, който води до недопустимост на съдебния акт
(чл.281, т.2 ГПК). Съображенията са следните:
Пороците на въззивното решение при формиране волята на
въззивния съд са регламентирани в чл.281 ГПК – това са пороци, водещи до
нищожност, недопустимост и неправилност на постановеното решение.
Поначало, видът порок на едно съдебно решение се определя от
вида и тежестта на нарушената правна норма при постановяването му, от
причините довели до нарушението, както и от възможностите за
отстраняването му в хода на съдебния контрол. Недопустимостта е порок,
при който съдебното решение е валидно, но е постановено при липса на
условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество. Касае се
за порок в процесуалноправната основа на исковото производство – за
липса на положителна, или за наличие на отрицателна процесуална
предпоставка, свързана с възникването, съществуването и упражняването
на правото на иск.
Процесуалните предпоставки като условия за допустимост на
иска, обуславят допустимостта на процеса, а с това и правото и
задължението на съда да разгледа и реши по същество правния спор
между страните. Предпоставките се разграничават на абсолютни и
относителни, според това, дали за тях съдът следи служебно (както е при
абсолютните – подведомственост, процесуална правоспособност,
дееспособност и др.), или се вземат предвид само по отвод на страната (при
относителните – чл.19, чл.105, чл.117, ал.2 ГПК и др.). В съвкупността си
всички те трябва да са налице през цялото време на развитие на исковия
процес и към момента на постановяване на решението, за да бъде то
валиден и допустим съдебен акт. Отпадането на процесуална предпоставка,
респ. възникването на процесуална пречка в хода на делото, препятства
развитието на процеса и винаги осуетява допустимостта на решението като
процесуално действие на съда, защото прави ненадлежно упражняването на
правото на иск. Това има за последица липса на право и задължение за
правораздавателния орган да извършва процесуални действия, насочени
към разглеждане и решаване на спора по същество.
Основанието по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на
производството по делото се разглежда в правната теория (в
преобладаващата част) като абсолютна процесуална пречка за надлежното
упражняване правото на иск. По същността си спирането на
производството представлява временна недопустимост на развитието и
завършването на висящия процес, забрана през известен период от време да
се извършват процесуални действия от съда и страните по делото, насочени
към решаване на спора по същество.
Конкретно, разпоредбата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК предвижда, че
съдът спира производството, когато в същия или в друг съд се разглежда
дело, решението по което „ще има значение за правилното решаване на
спора”. Нормата е аналогична на отменената по чл.182, ал. 1, б. „г” ГПК
(1952 г.), съгласно която съдът спира производството, „когато в същия или
в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за
правилното решаване на предявения иск”; както и на уредбата в ЗГС – отм.
(чл.520, т.2 ЗГС – 1907г.; чл. 366, т.3 ЗГС – 1930 г.) предвиждаща, че във
всяко положение на делото страните могат да повдигнат отвод, а служебно
съдът е длъжен да не приема делото за решаване, когато в същия или друг
съд се разглежда дело, което „има тясна връзка с предявения иск”.
Използваните в цитираните норми изрази са правнотехнически термини с
утвърдено в практиката и теорията значение. Законодателят няма предвид
всяка възможна връзка между две висящи дела, а точно определена
зависимост, при която задължително следва да се зачетат последиците от
влязло в сила решение или присъда по обуславящото дело .
В мотивите на ТР № 2/19.11.2014 г. по т.д. № 2/2014 г. и ТР №
8/07.05.2014 г. по т.д. №8/2013 г. на ОСГТК е посочено, че основанието за
спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК е налице, когато има висящ процес
относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено
нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за
субективното право по спряното производство. Обусловеността между
двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения
и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните
правоотношения. В тълкувателните мотиви по т.5 на ТР №7/31.07.2017 г.
по т.д.№ 7/2014 г. на ОСГТК тази зависимост е обяснена и със
съотношението между различните спорни предмети на двете дела, при
което разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от
установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по
преюдициалното правоотношение.
От изложеното следва, че връзката между делата, която има
предвид чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни
правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги
е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае
допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради
това не предполага различия в преценките на съда по двете дела.
Процесуалното значение на тази зависимост се изразява в това, че
висящността на преюдициалния спор временно препятства упражняването
на правото на иск по обусловеното дело, доколкото нормата на чл.229, ал.1,
т.4 ГПК императивно задължава съдът да преустанови процесуалните
действия по разглеждането и приключването на делото с решение по
съществото на спора. Необходимостта от съдебна преценка за наличие на
преюдициална връзка и акт на съда, постановяващ спирането на
обусловеното делото, не променя абсолютния характер на пречката и
императивността на процесуалното правило. Съдът е длъжен да спре
делото, при това независимо дали страните са поискали, или са се
противопоставили на спирането. Поради това, наличието на обуславящо
дело, без значение какъв е видът му (гражданско, административно,
наказателно дело) и кога е образувано (преди или след обусловеното дело),
актът по което следва да бъде зачетен от съда по обусловения иск с оглед
разпоредбите на чл.297 – чл.298, чл.300, чл.302 ГПК, е абсолютна
отрицателна процесуална предпоставка за упражняването на правото на иск
и за развитието на процеса по обусловеното дело.
Спазването на процесуалните норми, уреждащи абсолютните
процесуални предпоставки на правото на иск при разглеждането на делото
във всяка инстанция, обезпечава законосъобразното развитие на процеса и
допустимостта на съдебното решение. Нормата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК
предвижда съобразяването по обусловеното дело на нови права, факти и
обстоятелства, каквито представляват установените с решението или
присъдата по обуславящото дело. Това може да стане само пред съд, чиято
основна дейност е решаваща, а не проверяваща. В касационното
производство, развиващо се по реда на чл.290 – чл.293 ГПК, правомощията
на ВКС по отношение на обжалвания съдебен акт са лимитирани в рамките
на проверка за валидност, процесуална допустимост и правилност на
обжалваното решение, при недопустимост да се събират нови
доказателства и да се установяват нови факти. Поради това, зачитането на
съдебния акт по преюдициалния спор, както разпорежда правилото на
чл.229, ал.1, т.4 ГПК, поначало не може да бъде сторено от ВКС в
производството по чл.290 – чл.293 ГПК, доколкото това изисква
касационният съд да предприеме спиране на обусловеното дело
(изключението е за фазата по чл.295 ГПК, когато ВКС действа като
решаващ съд и може да съобразява нови фактически положения, каквито
представляват установените с решението или присъдата по обуславящото
дело).
С оглед на изложеното, следва да се приеме, че при наличие на
основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК (независимо кога са
възникнали предпоставките за това – пред първоинстанционния или пред
въззивния съд), въззивното решение ще е недопустимо и подлежащо на
обезсилване като постановено при наличие на отрицателна процесуална
предпоставка за упражняване правото на иск по обусловеното дело – висящ
преюдициален спор, от значение за правилното решаване на обусловения
спор. При обжалване пред ВКС, в изпълнение на задължението си във
всяко положение на делото да следи за валидността и допустимостта на
съдебните актове, ВКС ще е длъжен служебно да селектира жалбата в
хипотезата на чл.280, ал.2, предл. 2-ро ГПК (обн. ДВ бр.86/27.10.2017 г., в
сила от 05.11.2017 г.) – поради „вероятна недопустимост” на въззивното
решение, а преценката за допустимостта, ще се извърши с решението по
същество на подадената касационна жалба. В този смисъл е и разрешението
по т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС,
легален израз на което е новоприетото основание за допускане на
касационния контрол по чл.280, ал.2 ГПК. При разглеждането на жалбата, в
случай, че се установи наличието на процесуалната пречка, въззивното
решение като недопустимо следва да се обезсили (чл.293, ал.4 ГПК).
Делото следва да се върне за ново разглеждане и решаване от друг състав
на въззивния съд (освен, ако не подлежи на прекратяване – в случаите,
когато резултатът по обуславящото дело е от значение за допустимостта на
иска по обусловеното), с указания за извършване на необходимите
съдопроизводствени действия в зависимост от етапа, на който се намира
обуславящото дело. Въззивният съд няма нужда да спира производството,
ако междувременно (след приключване на съдебното дирене при
първоначалното разглеждане на делото до връщането му за ново
разглеждане) пречката за разглеждането му е отпаднала – решението по
предюдициалния спор е влязло в сила.
Предвид аналогичните норми на чл.182, ал.1, б. „г” ГПК (отм.) и
чл.229, ал.1, т.4 ГПК, запазените основни характеристики на касационното
производство и правомощия на ВКС в контролно-отменителната фаза по
сега действащия ГПК (в сила от 01.03.2008 г. ) и отменения ГПК (1952 г.),
постановките на т. 8 от ТР № 1/17.07.2001 г. по т.д. № 1/2001 г. на ОСГК в
разглежданата хипотеза, както и доразвитието им в т.9 от ТР №2/
02.07.2004г. на ОСГК и ТК, са запазили актуалността си.
Следва да се уточни, че ако нарушението на чл.229, ал.1, т.4 ГПК
е допуснато от първата инстанция, въззивната инстанция съобразно
правомощията си на съд по съществото на спора и в изпълнение на
служебното си задължение да следи за спазване на процесуалните норми,
обезпечаващи валидността и допустимостта на процеса (чл.269, ал.1 ГПК),
ще е длъжна със своите процесуални действия да отстрани порока, като
сама спре производството по делото, за да изчака влизането в сила на
решението или присъдата по преюдициалния спор и след това да разреши
висящия пред нея обусловен спор между страните.

2.По втория поставен за тълкуване процесуалноправен въпрос –
допустимо ли е исково производство в хипотезата, при която посоченият в
исковата молба ответник е починал преди предявяването на иска – в
практиката на ВКС, създадена по реда на чл.290 и чл.274, ал.3, т.1 ГПК са
формирани две становища.
Според първото, предявяването на иск срещу физическо лице,
което към момента на постъпване на исковата молба в съда е починало, или
срещу юридическо лице, което към същия момент е неправосубектно, респ.
не съществува в правния мир, изключва валидното възникване на
процесуално правоотношение и настъпване на целените от ищеца правни
последици. Такова лице няма качеството на надлежна страна по смисъла на
чл.26 ГПК, защото то не може да е субект на процесуално правоотношение
и срещу него не могат да се предприемат процесуални действия.
Процесуалната правоспособност на лицата е от категорията на абсолютните
положителни процесуални предпоставки за възникване и надлежно
упражняване правото на иск, за които съдът следи служебно. Липсата на
процесуално правосубектна ответна страна към момента на завеждане на
делото води до недопустимост на процеса, а не е нередовност на исковата
молба, която подлежи на отстраняване по реда на чл.129 ГПК.
Според второто становище, когато исковата молба е подадена
срещу ответник, който не е жив, но по делото има данни за неговите наследници, или когато в резултат на извършени от съда действия се установи,
че ответникът е починал още преди завеждане на делото и бъдат издирени
наследниците му, се касае за нередовна искова молба, поради насочването
й срещу неправосубектен ответник. Съдът следва да предприеме
необходимите процесуални действия за отстраняване на недостатъците и за
конституиране на надлежните правосубектни ответници –
правоприемниците на починалото лице, след което делото да продължи с
тях при условията на чл.227 ГПК. Обжалваните въззивни определения, с
които производството е прекратено поради това, че ответник е лице,
починало преди предявяването на иска, са отменени от ВКС и делата са
върнати за продължаване на съдопроизводствените действия.
Общото събрание на Гражданската и Търговската колегия на
Върховния касационен съд, намира за правилно първото становище,
предвид следното:
Исковият процес е двустранно производство – условие за
допустимостта му е наличието на две срещуположни страни, на два
различни правни субекта като ищец и ответник. Съгласно чл.26, ал.1 ГПК
страни по гражданските дела са лицата от чието име и срещу които се води
делото. Законът предоставя право на иск на носителя на спорното право, за
което се търси защита в процеса, поради което в общия случай страни в
процеса са самите субекти на спорното материално правоотношение.
Правото на иск е средство за защита на материалното право чрез
разрешаване на гражданския спор със сила на пресъдено нещо. За да
породи задължение за съда да предприеме необходимите процесуални
действия и да разреши конкретния гражданскоправен спор, правото на иск,
като всяко субективно право, трябва да е възникнало, да съществува в полза
на лицето, от чието име се предявява искът и да бъде надлежно упражнено.
Възникването, съществуването и надлежното упражняване на правото на
иск се обуславя едновременно от наличието на определени положителни
условия (процесуални предпоставки) и от липсата на отрицателни
(процесуални пречки), които са уредени в закона и за които съдът е длъжен
да следи служебно както при предявяването на иска, така и в хода на
производството до приключването му със съдебен акт.
Сред абсолютните процесуални предпоставки за възникването и
упражняването на правото на иск, на първо място са надлежната
процесуална легитимация на страните, тяхната процесуална
правоспособност, тъй като нито едно съдопроизводствено действие не
може да бъде извършено валидно от или срещу процесуално
неправосубектно лице.
Правоспособността е основна категория на правото, която се
определя по съдържание от закона. Процесуалната правоспособност (респ.
правосубектност за юридическото лице) представлява признатата от закона
абстрактна възможност едно лице да бъде субект на процесуални
правоотношения. Процесуалната правоспособност е качество на страната в
гражданския процес. Според чл.27, ал.1 ГПК процесуално правоспособен е
този, който е правоспособен по материалното право.
Нормата на чл.1 ЗЛС предвижда, че всяко физическо лице от
момента на раждането си придобива способността да бъде носител на права
и задължения. Материалният закон изрично и изчерпателно урежда
хипотезите, при които правоспособността се фингира, макар в
действителност самостоятелна личност да не съществува (заченатият при
откриване на наследството – чл.2 ЗН; работодател по смисъла на §1, т.1 от
ДР на КТ, който не е юридическо лице и др.). Само при предявяване на
искове от или срещу такива лица, когато исковете произтичат от този вид
правоотношения, страната по гражданското дело може да не притежава
обща правосубектност, но ще притежава специална такава по силата на
приложимия материален закон.
Смъртта прекратява съществуването на физическото лице като
правен субект и слага край на неговата правоспособност. Когато
правоспособността по материалното право не е налице, заедно с това
отпада и процесуалната правоспособност. Страни по делото могат да бъдат
само процесуално правоспособни лица и това е условие за допустимостта
на гражданския процес като производство. Починалото физическо лице не е
правен субект, няма правоспособност и не може да бъде субект и на
процесуални правоотношения като страна. Поради това, предявяването на
иск срещу лице, което към този момент вече е починало, изключва
изначално възникването на валидно процесуално правоотношение.
Исковото производство е недопустимо и подлежи на прекратяване. В този
случай не се касае до нередовност на исковата молба по смисъла на чл.127,
ал.1 и чл.128 ГПК, която може да бъде поправена по реда на чл. 129 ГПК
(респ. да породи и задължение за съда да даде указания за отстраняване
на недостатъците), а до липса на първоначална процесуална легитимация на
главна страна в процеса. Това обуславя и невъзможност процесът да
продължи по реда на чл.227 ГПК в лицето на правоприемниците, тъй като
процесуалното правоприемство предполага страната да е починала в хода
на процеса, при наличието на вече учредено с нея валидно процесуално
правоотношение. След като процесуално правоотношение не е възниквало,
то не може и да бъде „продължено” при условията на чл. 227 ГПК. Без
правно значение е знанието или незнанието на ищеца, че посоченият от
него ответник е починал. Законодателят не е уредил правно основание, по
силата на което да се приеме, че и в този случай, за целите на гражданското
съдопроизводство, процесуалното правоотношение с несъществуващия
правен субект се поражда, а след това производството продължава с
участието на неговите правоприемници.
По изложените съображения, Общото събрание на Гражданската
и Търговската колегия на Върховния касационен съд

Р Е Ш И:

1.Въззивно решение, постановено при наличие на основание за
спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е недопустимо.
2.Процесуалната правоспособност е абсолютна процесуална
предпоставка за възникването на правото на иск. Исково производство, при
което посоченият в исковата молба ответник е починал преди
предявяването на иска, е недопустимо и подлежи на прекратяване, поради
начална липса на правоспособна страна, с която да се учреди валидно
процесуално правоотношение.

ОСОБЕНО МНЕНИЕ
на съдиите ВЕСКА РАЙЧЕВА и ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
по т.1 на ТР 1/2017 год. на ОСГТК на ВКС

Недопустимостими съдебни решения са тези по отношение на
които съдът не е имал право, нито задължение да ги постановява.
Съдебното решение е недопустимо тогава, когато ищецът не е разполагал
с право на иск , /когато са липсвали + предпоставки или са налице –
предпоставки за правото на иск/делото не е подведомствено/ или не е
упражнено надлежно .
За да съществува правото на иск трябва да са налице положителни
процесуални предпоставки: 1. правен спор; 2. интерес от предявяване на
иска; 3. делото да е подведомствено на съда; 4. ищецът да има процесуална
правоспособност. Има и една отрицателна предпоставка – сила на
пресъдено нещо /влязло в сила съдебно решение между същите страни за
същия спор/.
Процесуалната защита обаче може да бъде осъществена както при
оспорване правото на иск, така и срещу надлежното упражняване на
правото на иск. В този случай правото на иск съществува, но не е надлежно
упражнено. За да бъде упражнено то надлежно трябва да са налице
следните процесуални предпоставки: искът да е предявен от дееспособна
страната; да е спазена родова подсъдност на делото; исковата молба да е
подадена в предвидената от закона форма и др.
С оглед на тези предпорставки за съществуване правото на иск и
неговото надлежно упражняване, следва да бъдат посочени и
предпоставките, които обуславят извода за недопустимост на съдебното
решение. Тези предпоставки могат да бъдат разделени основно в две групи:
първата включва пороци на исковата молба, които я правят недопустима, а
заедно с това недопустим става и целият съдебен процес; втората група
включва само пороци, които са настъпили след провеждането на един
допустим съдебен процес и засягат единствено окончателния за
производството пред съответната инстанция съдебен акт – решението.
От втората група предпоставки за недопустимост на съдебното найразпространеният порок е произнасянето от страна на съда по непредявен
иск, с което се нарушава диспозитивното начало, като недопустимо би било
и решението, в което съдът е уважил всички алтернативни или всички
съединени при условията на евентуалност искове (при условията на
евентуалност могат да се съединят и повече от два иска като отхвърлянето
на всеки предходен обуславя разглеждането на всеки следващ).
Недопустимо е и решението по спор, разрешен по-рано с влязло в сила
решение. Разрешения със сила на присъдено нещо правен спор води до това
че страните губят своето право на иск по отношение на разрешения спор.
СПН погасява това право и за нея съдът следи служебно защото е
абсолютна отрицателна процесуална предпоставка.
При наличие на основание за спиране на производството по чл. 229,
ал.1 т.4 ГПК и направено искане от страна в процеса за това, което не е
уважено, постановеният от съда съдебен акт по съществото на спора е
неправилно поради допуснато нарушение на съществени процесуалните
правила, свързани с изясняване на спора от фактическа страна.
Порокът на съдебния акт, изразяващ се в незачитане на доказана връзка на
преюдициалност на две висящи граждански производства поради отказа на
съда да се спре делото, чиито предмет на спора е в отношение на
обусловеност от изхода на другото висящо исково производство , засяга
единствено правилността изводите на съда относно съществуването или
несъществуването на защитимото субективно материално право , но не
може да се приеме , че е основание за процесуална допустимост на
обусловеното исково производство.
Процесуалната допустимост на иска винаги е въпрос , свързан с
надлежното упражняване правото на иска за защита на конкретно
субективно материално право, без значение избраната от ищеца вид и
интензивност на съдебна защита.
С разясненията по ТР 8/2012 год. на ОСГТК на ВКС се прие, че „
диспозитивното начало в гражданския процес се проявява в това, че
участникът в правен спор сам определя кога, доколко и какъв обем защита
да търси. Правният интерес ( очевидно разбиран в най-широк смисъл от
гл.т. на търсена съдебна искова защита ) от решаване на правния спор
винаги произтича от конкретните обстоятелства, в които спорът се изразява
и чрез които всеки от спорещите твърди, че се засяга правната му сфера.
Видът на иска е призван да гарантира постигането на необходимата и
достатъчна по вид и обем защита на материалните права “. В този аспект не
може да се приеме , че правният интерес от търсена съдебна искова
защита , като предпоставка за надлежното упражняване правото на искова
защита се обуславя и от връзка на преюдицаилност с друг правен спор ,
който има за цел единствено да се отрази на състоянието ( съществуване
респ. несъществуване ) на спорното по обусловеното ( евентуално като
правен резултат) дело субективно материално право, но не и на
възможността за неговата защита по исков ред.
Възприетата теза с дадените разяснения по т.8 на ТР 1/ 17.07.2001
год. на ОСГК на ВКС „че до отпадане на процесуалната пречка , визирайки
разпоредбата на чл. 182, б.“г“ ГПК (отм.) аналогична по съдържание с тази
на чл. 229, л.1 т.4 ГПК, за упражняване правото на иск – а именно
висящността на правен спор с характер на „обуславящ“ другия правния
спор иск, производството по обусловения иск следва да бъде спряно, ясно
сочи на изразеното разбирането на ОСГК на ВКС , че „ съществуващата
връзка на преюдициалност между две дела съставлява отрицателна
процесуална предпоставка за надлежното упражняване правото на иск“.
Тази теза отново се приповтаря от взетото от мнозинството на
ОСГТК на ВКС решение за процесуална недопустимост на постановения
съдебен акт по обусловено дело, без да се коментира нито необходимостта
да се приповтаря нещо, което вече е прието, доколкото цитираното ТР е
запазило действието си. Напротив , ако приемем , че въпросът отново
следва да бъде разрешен с тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС , то
взетото от мнозинството разрешение сочи , че не би следвало да се зачитат
постановките и действието на цитираното тълкувателно решение, поради
което и не може на неговите тези да се гради отново възприетото виждане,
че една връзка на преюдициалност между две дела , която не е безспорно
установена поради отказа на съда за спре обусловеното дело до
приключване на висящия спор по обуславящия правен спор и този отказ не
подлежи на проверка по пътя на обжалването , освен чрез обжалване на
акта по същество, съставлява отрицателна процесуална предпоставка за
предявяване на иска по условно приетото „ обусловено“ дело и то от
категорията на абсолютните( л.5 при априорното „позоваване“ на правната
теория , за разлика от това изразено в становището на САК , и л.6 от ТР).
Връзката на преюдициалност ( обусловеност) между две висящи
искови производства не може да се счита за процесуална предпоставка за
надлежното упражняване правото на иск и то само на едно от делата. Т.е. да
се поставя пред ищеца , търсещ защита по т.н. „обусловен иск“ като
изискване да установи отрицателния факт ,а именно липсата на друг
висящ правен спор имащ връзка със заявения . Тази „връзка на
преюдициалност в смисъла на обусловеност“ може само да бъде в
състояние на едно твърдение на страната-ответник, заявена под формата на
възражение като защита срещу търсена от ищеца защита. Няма спор , че
тази връзка може да съществува обективно , но като твърдян факт , като
обстоятелство , което има връзка със спорния предмет и по конкретно със
съществуването или несъществуването му във вида , в който се търси
защитата му , този факт подлежи на доказване по реда и начина , установен
от ГПК. Този факт не може да се предполага apriori и се цени в един етап
на преценка на правния интерес в широкия смисъл на интерес от търсената
защита ) и предпоставките за надлежното упражняване на иска . Неговата
преценка не може да бъде направена извън преценката по основателността
на спорното право , затова евентуалния отказ да се пре обусловеното дело
до приключване на спора по обуславящия исков процес, съставлява
допуснато процесуално нарушение , което се отразява евентуалнодоколкото връзката на преюдициалност е налице и уважения обуславящ
делото иск изключва или правопроменя вида и обема на спорното по
обусловения иск материално право , и единствено на основателността на
иска. Ако приемем тезата , че връзката на преюдициалност касае само и
единствено възможността за надлежно предявяване на обусловения иск ,
то от това следва ли ,че влязлото в сила решение по обуславящия иск
препятства възможността това решение да бъде ценено при преценка на
основателността на иска. Това би бил краен извод и неприемлива теза, но тя
предопределя виждането , че връзката на преюдициалност между две дела
е едно временно състояние , което не може да бъде ценено като абсолютна
отрицателна процесуална предпоставка , след като целта на обуславящия
иск е да промени резултата по същество, а не да изключи възможността за
искова защита.
Спорът относно преюдициално правоотношение може да се предяви
и в отделно производство. Наличието на обуславяне предполага наличие на
два спора – 1) обуславящ (преюдициален), изходът от който
рефлектира върху правилното решаване на 2) обусловения. В този случай
на спиране подлежи именно второто (обусловеното) дело без значение дали
е заведено хронологически първо или след завеждането на обуславящото.
Преюдициален е този спор, по който със сила на пресъдено нещо ще
бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за
субективното право по спряното производство. От процесуалноправна
гледна точка връзката на преюдициалност предполага спиране на
обусловеното дело поради обвързващата сила на съдебния акт (субективна
и обективна) доколкото съда по това дело следва да съобрази решението на
съда по обуславящото дело, ако то е влязло в сила преди решението по
обусловеното дело да е било произнесено, а ако то е влязло в сила след
постановяване и влизане в сила на решението по обусловеното дело, то
последното би подлежало на отмяна по силата на чл. 303 ГПК. Това
съобразяване се дължи на материалноправната преюдициална
зависимост между две правоотношения -субективното право или
задължението, част от съдържанието на едното правоотношение,
следва да възникна от фактически състав, включващ целия фактически
състав на възникване на другото правоотношение.
От казаното дотук следва, че целта на спирането по чл. 229, ал. 1, т. 4
ГПК се корени в силата на пресъдено нещо, която ще бъде формирана по
отношение на едно правоотношение, което предпоставя/обуславя
съществуването на субективното право или задължение предмет на
разглеждане от съда по обусловеното дело, а следователно това води до
извода, че до голяма степен връзката на преюдициалност има
материален характер и следва да бъде открита като бъдат изследвани в
детайли фактическите състави на материалните правоотношения,
които се разглеждат по двете дела , поради което съществуването или не на
преюдициалното правоотношение не прадставлява предпоставка за
съществуване правото на иск или за неговото надлежно упражняване, в
който случай единствено би било от значение за допустимостта на
съдебното решение.
Ето защо от процесуалноправна гледна точка връзката на
преюдициалност предполага спиране на обусловеното дело поради
обвързващата сила на съдебния акт (субективна и обективна) доколкото
съда по това дело следва да съобрази решението на съда по обуславящото
дело и ако не бъде спряно производството по обусловения иск, съдът ще
постанови по този спор неправилен съдебен акт – поради допуснато
съществено нарушение на процесуалните правила, а не недопустим такъв.
Наличието на обуславящо дело с предмет преюдициално правоотношение,
което би било от значение за правилното решаване на спора по
обусловеното дело, не засяга надлежното упражняване на правото на иск.
Връзката между делата не е в кръга на процесуалните предпоставки, от
наличието или липсата на които зависи упражняването на правото на иск.
Основанието по чл.229, ал.1, т.4 ГПК има за цел съобразяване от страна на
съда на решение по преюдициален въпрос и затова законът предвижда
временно спиране на обусловеното дело. Наличието на пречката по чл.229,
ал.1, т.4 ГПК в определен момент от развитието на процеса не го прави
недопустим, защото няма за последица прекратяване на делото, какъвто
резултат произвежда липсата на положителна, или наличието на
отрицателна процесуална предпоставка при упражняване правото на иск.
Нарушаването от съда на нормата по чл.229, ал.1, т.4 ГПК е съществено
процесуално нарушение, което създава вероятност, че постановеното по
съществото на материалноправния спор решение е неправилно и затова по
реда на инстанционния контрол то би подлежало на отмяна, а не на
обезсилване като процесуално недопустимо.
съдия Веска Райчева
съдия Емануела Балевска
съдия Здравка Първанова
съдия Златка Русева
съдияЖива Декова
съдия Веселка Марева
съдия Геновева Николаева
съдия Петя Хорозова
съдия Татяна Върбанова
съдия Вероника Николова
съдия Снежанка Николова
съдия Емилия Донкова
съдия Гергана Никова
съдия Пламен Стоев
съдия Дария Проданова
съдия Радостина Караколева

Особено мнение по т. 2 от Тълкувателно решение
№ 1/2017 на Общото събрание на Гражданската и
Търговската колегии на Върховния касационен
съд по т.д. № 1/2017

В т. 2 от тълкувателното решение се приема, че исково производство,
при което посоченият в исковата молба ответник е починал преди
предявяването на иска, е недопустимо и подлежи на прекратяване, поради
начална липса на правоспособна страна, с която да се учреди валидно
процесуално правоотношение.
Необходимостта да бъде прекратено производството по иск,
предявен срещу физическо лице, което е починало преди предявяване на
иска се извежда от непосочването в исковата молба на правоспособна
страна, с която да се учреди валидно процесуално правоотношение.
Процесуалната легитимация се определя като принадлежността на
процесуалното право на иск на всяка от страните. Процесуалната
легитимация се извежда от правното твърдение на ищеца в исковата молба.
Тя зависи от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално
право така, както същото е индивидуализирано в основанието и петитума
на исковата молба. Без значение е какво е действителното правно
положение (т.е. материалноправната легитимация), тъй като към деня на
предявяване на иска то е неизвестно. Така процесуалната легитимация
обуславя допустимостта на иска, а материалноправната – неговата
основателност.
В контекста на тези съображения е неприемливо разбирането, че
посочването в исковата молба като ответник физическо лице, което след
връщане на изпратена до него призовка се окаже, че е починало преди
предявяването на иска, води автоматично до прекратяване на
производството по делото. Такова разбиране противоречи и на редица
разрешения, които са трайно установени в съдебната практика на ВКС.
Така например в TP № 1/2010 от 30.03.2012 г. ВКС, ОСГК се приема,
че процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална
предпоставка за правото на иск, поради което за наличието й съдът следи
служебно, и ако при проверката за това бъде констатирано, че исковете са
предявени срещу ненадлежен ответник, съдът следва да укаже на ищеца да
отстрани в определен срок тази нередовност чрез предприемане на
действия за конституиране на надлежен ответник, като при неизпълнение
на указанието производството следва да бъде прекратено.
В т. 5. TP № TP № 1/2013, ВКС, ОСГТК по гр.д. № 1/2013 се приема,
че когато касационната инстанция констатира, че исковата молба е
нередовна поради противоречие между обстоятелствената част, в която се
излагат твърдения, сочещи на правен интерес да се търси защита срещу
определено лице, и петитума, насочен срещу друго лице, въззивното
решение е недопустимо и подлежи на обезсилване, като делото следва да
се върне за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд.
Съществуването на тези служебни задължения на съда не следва да
бъде отричано и когато при връчването на препис от исковата молба се
установи, че посоченият ответник физическо лице е починало преди
подаване на исковата молба в съда. Ищецът няма как със сигурност да
знае, че посоченият от него ответник е починал, а дори да има съмнения,
то фактът на смъртта се удостоверява официално в съответния акт за
гражданско състояние до който гражданите нямат свободен достъп не
могат да правят свободно справки в регистрите за гражданско състояние.
Такива биха могли да направят едва по висящ процес, след издаване на
надлежно удостоверение от съда. Ищецът ще бъде санкциониран с
прекратяване на производството с всички последици от това (изгубване на
вече платената държавна такса, евентуално настъпване на последиците на
давността и пр.) само защото той не е знаел за смъртта на ответника към
завеждането на исковата молба, без за него да съществува възможност да
извърши надлежна проверка за това поради липса на свободен достъп до
регистрите на населението. Такава възможност страната ще получи едва по
висящо съдебно производство след издаване на надлежно съдебно
удостоверение за това.
Няма процесуална пречка по имуществени спорове
правоприемниците на починалия преди предявяването на иска ответник да
бъдат конституирани по същия ред, по който те се конституират, когато
смъртта е настъпила в хода на процеса.
В случаите, когато смъртта на ответника настъпва във висящия
процес (след подаването на исковата молба и образуването на делото),
проблемът не се поставя, тъй като чл.227 ГПК разпорежда, че
производството продължава с
участието на правоприемника и ако е постановено решение срещу
починалия по време на процеса ответник, то е недопустимо.
Наследниците на починалия ответник стават страна, когато им бъде
връчен преписът от исковата молба и тогава ще възникне процесуалното
отношение между съда и тях.
Разбира се, когато предявеният иск е за защита на лични права,
производството по делото следва да бъде прекратено, така както то се
прекратява и ако ответникът е починал по-късно.

ПОДПИС:
В.Райчева

Ново Тълкувателно решение на ВКС по въпроси на приложението на ГПК

  ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 1/2017 гр.София, 09.07.2019 год. Върховният касационен съд на Република България, Общо събрание на Гражданска и Търговска колегии, постави на разглеждане тълкувателно дело № 1 по описа за 2017 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии докладвано от съдия МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА С Разпореждане от 07.04.2017 г. на Председателя на ВКС, на […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Ключови думи: вписване, действие на вписването, вписване на искова молба, вписване на апорт, вписване на завещание, вписване на възбрана, отказ на съдията по вписванията, обжалване на отказ на съдията по вписванията, чл. 32а ПВ, адвокат от Пловдив.

 

ВЪПРОСИ и ОТГОВОРИ

Приложима ли е разпоредбата на чл. 129, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) в производството по вписване на актове относно недвижими имоти, и как следва да процедира съдията по вписванията в хипотезата на нередовност на молбата за вписване.

По този въпрос някои съдилища считат, че щом ПВ задължава съдията по вписванията да извърши вписването незабавно, той не би могъл да дава указания за отстраняване на нередовности на молбата за вписване. Ако констатира такива нередовности, съдията по вписванията е длъжен да се произнесе с определение, с което да откаже вписването. Други съдилища са на становище, че по силата на препращащата разпоредба на чл. 540 ГПК към правилата за общия исков процес, чл. 129 ГПК се прилага в производството по вписване. При констатиране на нередовности на молбата за вписване следва да се съобщи на заинтересованата страна да ги отстрани, едва след което да се пристъпи към отказ за вписване.

Общото събрание на гражданската и търговската колегии счита за правилно първото становище.

Действащата нормативна уредба не урежда реквизити на молбата, с която се представя подлежащият на вписване акт. По аргумент от чл. 571 ГПК тя трябва да е в писмена форма, но други изисквания към нея законът не поставя. Молбата слага началото на охранителното производство, без да има самостоятелно значение – не молбата подлежи на вписване в книгите по ПВ, а приложеният към нея акт. Указания за отстраняване на нередовности в акта съдията по вписванията не може да дава. Той може само да провери дали актът подлежи на вписване и дали отговаря на изискванията за съдържание и форма. Ако констатира несъответствия, извършването на вписването следва да бъде отказано, тъй като нередовностите на акта не могат да се отстранят в рамките на производството по вписване. Актът следва да бъде извършен наново и представен за вписване, като в този случай вписването ще има ред от представянето на редовния акт.

Съответното приложение на чл. 129, ал. 2 ГПК в производството по вписване е мислимо само по отношение на молбата, с която се представя актът и която поставя началото на производството. Както бе отбелязано, няма нормативни изисквания към съдържанието на тази молба, съответно няма правно основание, въз основа на което да се извърши преценка на редовността й. Дори да е допустимо на молителя да се укаже да отстрани нередовности на молбата, неизпълнението им не би могло да има за последица отказ за вписване, тъй като чл. 32а ал. 1 ПВ предвижда като основание за постановяване на такъв отказ само нередовности на подлежащия на вписване акт, не и на молбата, с която е представен.

Допускането на съответно приложение на чл. 129, ал. 2 ГПК в производството по вписване би довело до невъзможност вписването да осъществи присъщата си защитна функция. Съгласно чл. 9, ал. 1 ПВ, вписването на актове относно недвижими имоти се извършва незабавно, в деня на постъпване на акта, в съответния регистър. В този смисъл са и разпоредбите на чл. 12, ал. 2 ПВ (относно вписването на искови молби и съдебни решения) и чл. 30 ПВ (относно вписване на възбрани). Към чл. 9, ал. 1 ПВ и чл. 12, ал. 2 ПВ препращат и други разпоредби на правилника (при вписване на ипотеки, на промени в обезпечено с ипотека вземане, на залог на търговско предприятие) – и тези вписвания трябва да се извършат незабавно, в деня на постъпване на акта. Това практически води до невъзможност на молителя да бъдат дадени указания за отстраняване на нередовности на молбата за вписване, още повече, че тази молба може да постъпи в самия край на работния ден. А щом актът не бъде вписан в деня на постъпване на молбата, а в някой от следващите дни, е възможно междувременно да бъде вписан друг акт относно същия имот със същия праводател. Тогава ще се постави въпросът как ще се разреши конкуренцията между лицата, които се явяват правоимащи по всеки от актовете. При съответно приложение на чл. 129 ГПК би следвало с отстраняване на нередовностите на молбата за вписване тя да се счита редовна от датата на подаването й, а не от датата на изправяне на недостатъците й. Ако е така, представеният с нередовната молба акт ще бъде противопоставим на трети лица, вписали своя акт след подаване на нередовната молба, макар и преди отстраняване на нередовностите й. Подобно разрешение е неприемливо, защото третите лица обективно не биха могли да проверят съществува ли съответното право и кой е негов титуляр според поредността на вписванията, тъй като до отстраняване нередовностите на предходната молба, представеният с нея акт не е вписан в никой регистър. Поради това ОСГТК на ВКС приема, че съответното приложение на чл. 129 ГПК в производството по вписване е невъзможно и че съдията по вписвания не може да дава указания за отстраняване на нередовности на молбата за вписване.

Приложима ли е в обезпечителното производство и в производството по вписване на вече наложена възбрана по реда на Глава V ПВ (чл. 24 и чл. 25) разпоредбата на чл. 6, ал. 3 от същия, и необходимо ли е в представения за вписване акт недвижимият имот да бъде описан съобразно изискванията на чл. 60 т. 1-7 от Закона за кадастъра и имотния регистър (ЗКИР) и да бъде представена скица-извадка от кадастралната карта.

По този въпрос е констатирана противоречива практика на състави на ВКС, създадена по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, поради това с определение № 284/04.07.2012 г. по ч.гр. д. № 225/2012 г., състав на ВКС, II г.о., е спрял производството по делото и е предложил на ОСГТК на ВКС да издаде тълкувателно решение по въпроса.

Някои състави считат за необходимо при вписване на наложена възбрана недвижимият имот да бъде описан съгласно изискванията на ЗКИР и да бъде представена скица-извадка от кадастралната карта, като се позовават на разпоредбата на чл. 77, ал. 2, т. 1 ЗКИР. Според тях, ако при искане за вписване на възбрана молителят не е представил скица-копие от кадастралната карта с извлечение от кадастралния регистър и схема (за самостоятелен обект в сграда), съдията по вписванията трябва да откаже вписването на възбрана. Други състави приемат, че вписването на възбрани е уредено в чл. 23 и сл. ПВ и за него е предвиден облекчен ред, без да е уредено препращане към чл. 6, ал. 3 ПВ. За налагане на възбрана е достатъчно имотът да бъде описан съгласно чл. 6, ал. 1, б. „В“ ПВ и не е необходимо представяне на скица-копие от кадастралната карта с извлечение от кадастралния регистър.

ОСГТК на ВКС намира за правилно второто становище.

Вписването на възбрани не става по реда за вписване на актове относно недвижими имоти. ПВ го урежда като самостоятелно производство, следователно при вписването на възбрани правилата по раздел II ще важат само доколкото има препращане към тях. Досежно описанието на имота разпоредбата на чл. 24б, „А“ ПВ препраща само към 6, ал. 1, б. „В“ ПВ, не и към чл. 6, ал. 3 ПВ. Аргументи за обратното в ЗКИР не могат да бъдат търсени, тъй като там са уредени правилата за вписване в имотния регистър, а не в книгите по ПВ. Законодателят изрично е изключил правилата за вписването в имотния регистър от приложното поле на вписванията, които се извършват в съдебни райони, където такъв не е въведен съгласно чл. 73, ал. 1 ЗКИР. До момента по този ред имотен регистър не е въведен в нито един от съдебните райони на страната. При това положение вписванията се извършват не по реда на ЗКИР, а по реда на ПВ (чл. 74, ал. 1 ЗКИР), съответно възбраните се налагат единствено по процедурата, посочена в ПВ. Тази процедура не изисква представяне на скица-копие от кадастралната карта с извлечение от кадастралния регистър, тъй като липсва изрично препращане към разпоредбата на чл. 6, ал. 3 ПВ (напротив, препращането е изрично само към чл. 6, ал. 1, б. „В“ ПВ).

Изискванията за представяне на скица и описание на имота съгласно ЗКИР нямат практическа стойност при сега действащата система на вписване, тъй като вписването е по партидата на ответника (а не по партида на имота). Целта да бъде оповестена възбраната на заинтересованите ще бъде постигната в достатъчна степен с отбелязването в персоналната партида, където е достатъчно имотът да бъде описан по начина, посочен в чл. 6, ал. 1, б. „В“ ПВ. Не са без значение практическите съображения, свързани с възможността молителят да се снабди със скица в кратък срок. Да се изисква във всеки случай такава от него, би довело до компрометиране на принципите на бързина и изненада, които важат в обезпечителното и изпълнителното производство.

Следователно съдията по вписванията не може да отказва вписване на възбрана поради липса на скица-копие от кадастралната карта с извлечение от кадастралния регистър и схема. Същото важи и при вписване на искови молби.

По какъв ред се извършва вписването на удостоверението за вписване по чл. 263в ал. 1 и чл. 263г ал. 1 ТЗ в хипотезата, когато в имуществото на преобразуващо се дружество има вещно право върху недвижим имот или върху движима вещ, сделките с която подлежат на вписване, и какъв е размерът на дължимата държавна такса за вписването.

По този въпрос едни съдилища приемат, че вписването на удостоверението по чл. 263в ал. 1 и чл. 263г ал. 1 от Търговския закон (ТЗ) се извършва по реда на раздел II ПВ (основанието е чл. 4 б. „И“ ПВ), като трябва да бъдат изпълнени общите изисквания по чл. 6 ПВ, тъй като вписването има оповестително действие, както и при актовете за прехвърляне на недвижими имоти. Дължимата такса е по чл. 2 от Тарифа за държавните такси, събирани от Агенция по вписванията (ТДТСАВ) и база е балансовата стойност на имотите (а според някои – пазарната оценка), но не по-малко от данъчната оценка. Други съдилища са на становище, че вписването на удостоверение по чл. 263в и чл. 263г ТЗ не съставлява вписване на акт за недвижими имоти и не се извършва по реда на раздел II, а по реда на раздел III ПВ. Според тях дължимата такса за вписването се определя по чл. 2 ТДТСАВ, но основа за изчисляването й не е данъчната оценка, а цената, на която е таксуван документът.

ОСГТК на ВКС намира за правилно първото становище.

Преобразуването на търговските дружества, което е уредено в глава XVI на ТЗ, по правило е свързано с правоприемство. При вливане имуществото на преобразуващото/щите се дружество/а преминава в патримониума на приемащо дружество, а при сливане имуществата на преобразуващите се дружества се придобиват от новоучреденото дружество. При разделяне имуществото на преобразуващото се дружество преминава към имуществата на новоучредени или приемащи дружества, а при отделянето част от имуществото на преобразуващото се дружество преминава към новоучреденото/ите и/или приемащото/ите дружество/а. Правоприемството настъпва от датата на вписването на преобразуването в търговския регистър (арг. от чл. 263и ТЗ), т.е. от тази дата титуляр/и на правата, притежавани преди преобразуването от преобразуващото/щите се дружество/а, става новоучреденото/ните и/или приемащото/щите дружество/а. Когато преобразуващото/щите се дружество/а е притежавало вещни права върху недвижими имоти или други права, за които закон изисква отчуждаването им да бъде вписано в книгите по ПВ, чл. 263и ал. 6 ТЗ предвижда издаване на удостоверение за вписване на преобразуването и задължава управителния орган на новоучреденото/ните или приемащото/щите дружество/а да го представи пред съответния регистър. Законодателят отчита необходимостта от оповестяване на преминаването на права и постановява нещо различно от общия принцип, че на вписване в книгите по ПВ подлежат актове за недвижими имоти (чл. 4 ПВ). В случая правоприемството се осъществява въз основа на смесен фактически състав, в който се включват както юридически факти на частното право, така и вписването в търговския регистър, което става въз основа на волеизявление на държавен орган. Когато се осъществят всички факти от състава, правоприемството е настъпило и остава единствено да бъде оповестено по надлежния начин, доколкото са преминали права, които по принцип подлежат на вписване. Видно от изложеното, удостоверението за вписване по чл. 263в ал. 1 и чл. 263г ал. 1 ТЗ не е акт за прехвърляне на собственост по смисъла на чл. 4 б. „А“ от ПВ, нито е акт, който може да бъде приравнен на някои от другите описани в чл. 4 б. „Б“ – „З“ ПВ. То само удостоверява настъпилото правоприемство и поради това се явява акт, за който със закон (ТЗ) е предвидено, че подлежи на вписване, по смисъла на чл. 4 б. „И“ ПВ. По тази причина неговото вписване следва да се извърши по реда на раздел II ПВ, като се спазят изискванията на чл. 6-9 ПВ. Не може да се приеме за приложим редът на раздел III ПВ, тъй като той касае вписването на искови молби, а няма правнологически съображения, въз основа на които удостоверенията по чл. 263в ал. 1 и чл. 263г ал. 1 ТЗ да бъдат приравнени на искови молби.

Като се има предвид изложеното, таксуването на вписването следва да бъде извършено както в останалите хипотези, когато се вписват актове, свързани с преминаване на право на собственост или други вещни права от един субект към друг. Таксата се определя съгласно чл. 2 ТДТСАВ, като се отчита естеството на удостоверенията – те само установяват преминаването на правата, което е настъпило по силата на осъществения смесен фактически състав. Самото преминаване не е таксувано (по смисъла на чл. 2 ТДТСАВ), поради което цената на акта следва да се определи за първи път в производството по вписване, при аналогично приложение на правилата за определяне на таксите при прехвърляне на собственост. 3а такава цена следва да се приеме стойността на преминалото в резултат на преобразуването имущество по заключителния баланс, който трябва да бъде съставен съгласно чл. 263з ал. 1 от ТЗ, или данъчната оценка, ако е по-висока от стойността по заключителния баланс (аргумент от чл. 96, ал. 3 вр. § 2 от Допълнителните разпоредби на Закона за нотариусите и нотариалната дейност – ЗННД). Ако от заключителния баланс цената на правото не може да бъде установена, то държавната такса следва да се изчислява върху данъчната оценка, определена по реда на чл. 33 от Закона за местните данъци и такси.

Подлежи ли на вписване договор за учредяване на сервитут за прокарване на отклонения от общи мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура през чужд имот по чл. 193 от Закона за устройство на територията (ЗУТ) в полза на лице, което не е собственик на друг недвижим имот.

В отговор на този въпрос едни съдилища приемат, че не е възможно по реда на чл. 193 ЗУТ да се сключват договори с оператори на комунални услуги. Такъв сервитут може да се учреди с договор между собственици на служещ и на господстващ имот, но не и с трети лица, тъй като това би противоречало на същността на поземлените сервитути като ограничени вещни права, изразяващи се в тежестта, наложена върху един недвижим имот за сметка на друг. Съответно ако такъв договор бъде сключен, той има само облигаторно действие и не подлежи на вписване. Други считат, че договор за учредяване на право на прокарване на отклонения от общата електропроводна, водопреносна, съобщителна или газоснабдителна мрежа може да бъде сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите между собственика на недвижим имот и съответното комунално предприятие и подлежи на вписване.

ОСГТК на ВКС намира за правилно първото становище.

Сервитутите като вещни права са изчерпателно изброени – такива могат да съществуват само доколкото са изрично предвидени в закона. Обосноваването им по аналогия е недопустимо. В разпоредбата на чл. 193, ал. 1 ЗУТ сервитутът за прокарване на отклонения от общи мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура през чужд имот изрично е регламентиран като такъв, който възниква между собственици на поземлени имоти. Той е различен от законните сервитути, които възникват в полза на операторите на услуги или на собственици на съседен имот (чл. 64 от Закона за енергетиката, чл. 287 и сл. от Закона за електронните съобщения, чл. 104 и чл. 105 от Закона за водите) или от тези, които се учредяват с административен акт (чл. 61 и сл. от Закона за горите, чл. 36 от Закона за опазване на селскостопанското имущество, чл. 112, ал. 3 алт. 2 от Закона за водите). В случая източникът на възникване на вещното право е договорен и доколкото касае вещни права, договорът би трябвало да се сключи във формата на нотариален акт (чл. 18 от Закона за задълженията и договорите – ЗЗД). Като урежда изрично сервитутът за прокарване на отклонения, чл. 193, ал. 1 ЗУТ го допуска само при изрично съгласие между собственици на имоти (не и между собственик и оператор на комунални услуги) и при облекчена форма (писмена с нотариална заверка на подписите), която е изключение от правилото на чл. 18 ЗЗД. Това изключение не може да се тълкува по друг начин, освен стриктно. Операторите на услуги не могат да са страна по този договор, съответно ако са сключили такъв, той има само облигационно действие и не подлежи на вписване.

Следва ли да бъде извършено вписване на непарична вноска с предмет вещно право върху недвижим имот (чл. 73, ал. 5 ТЗ), ако молителят не е представил пред съдията по вписванията доказателства за правата на вносителя.

По този въпрос едни съдилища приемат, че съдията по вписванията няма право да проверява правото на собственост на вносителя на непарична вноска защото в рамките на охранителното производство е недопустимо да се проверяват материалноправните предпоставки на акта, чието вписване се иска. Други считат, че щом чл. 73, ал. 5 ТЗ предвижда задължение за съдията по вписванията да провери правата на вносителя, той трябва да стори това и да откаже извършване на вписването, когато не е доказано наличието им.

ОСГТК на ВКС съобрази, че след внасяне на предложението за приемане на тълкувателно решение в разпоредбата на чл. 73, ал. 1 ТЗ бяха внесени изменения (ДВ бр. 20 от 28.02.2013 г.), но не е изменена разпоредбата на чл. 73, ал. 5 ТЗ. Поради това необходимостта от отстраняване на противоречията в практиката не е отпаднала, като за правилно следва да бъде прието второто становище.

Възможността съдружниците (съответно акционерите) в търговско дружество да правят непарични вноски, е уредена още с приемането на ТЗ. Чл. 73, ал. 1 ТЗ предвижда вноската на право, за учредяването или за прехвърлянето на което се изисква нотариална форма, да се извърши с дружествения договор или устава. За целта вносителят трябва да даде писмено съгласие с нотариално заверен подпис, което да съдържа описание на вноската. Дружеството придобива вещното право върху предмета на вноската от момента на възникването му – т.е. когато бъде вписано в търговския регистър (арг. от чл. 73, ал. 4 ТЗ). Законодателят е отчел, че въз основа на посочения фактически състав, от един правен субект към друг преминават вещни права върху недвижими имоти, поради което е уредил задължение за съответния орган на дружеството да поиска вписване на нотариално заверено извлечение от дружествения договор или устава. Вписването в книгите по ПВ няма конститутивен ефект – такъв ефект има вписването на дружество (или увеличение на капитала на съществуващо дружество) в търговския регистър. Независимо от това законодателят е възложил на съдията по вписванията да извършва проверка на правата на вносителя с изрична разпоредба и ако доказателства за тези права не бъдат представени, извършването на вписването следва да бъде отказано. Отказът не може да засегне правата на дружеството, ако вносителят действително е бил собственик – в този случай вещното право е преминало от момента на вписване в търговския регистър, а вписването в книгите по ПВ е условие единствено за противопоставимост.

Какъв е предметният обхват на проверката, която съдията по вписванията извършва съгласно чл. 32а ал. 1 ПВ относно това, дали представеният за вписване акт отговаря на изискванията на закона.

По този въпрос едни съдилища приемат, че в рамките на охранителното производство и в производството по чл. 577 ГПК е недопустимо да се проверяват материалноправните предпоставки на акта, чието вписване се иска. Съдията по вписванията може да откаже вписване само ако актът не подлежи на вписване, ако не е съставен съобразно изискванията за форма и ако няма необходимото съдържание. Други съдилища приемат, че съдията по вписванията може да проверява нищожен ли е актът с оглед документираното в него съдържание и да откаже вписване, ако сделката, обективирана в акта, има невъзможен предмет, сключена е при противоречия с материалния закон или при наличие на други основания за нищожност.

Като изхожда от характера на производството по вписване, ОСГТК на ВКС намира за правилно първото становище. Вписването (като родово понятие, включващо вписване в тесен смисъл, отбелязване и заличаване) е едностранно охранително производство, в чиито рамки не е допустимо да се разрешават правни спорове. Касае се акт на безспорна администрация, оказване на съдействие при законосъобразно развитие на граждански правоотношения. Целта е оповестяване на актове, с които се извършват сделки с недвижими имоти, на други актове, които имат значение за вещни права, както и наличието на спорове относно права върху вещи. Законодателят регламентира вписването като вид нотариално удостоверяване съгласно чл. 569, т. 5 ГПК, но това е направено само с оглед субсидиарното прилагане на правилата за охранителните и нотариалните производства и не заличава спецификите на вписването. На такова подлежат и нотариалните актове, с които се прехвърлят или които констатират вещни права, а при тяхното съставяне правилата за извършване на нотариални удостоверявания са адресирани към друго длъжностно лице – нотариуса, който е съставил акта. Именно той е бил длъжен да провери противоречи ли сделката, която е сезиран да удостовери, на закона и добрите нрави. Съдията по вписванията не е орган, който има правомощия да контролира дейността на нотариуса, а ако се приеме, че и той е овластен с правото да проверява съответствието на сделката с императивни законови правила или добрите нрави, фактически до такъв резултат би се достигнало.

Като се има предвид основната цел на вписването – осигуряване на публичност и противопоставимост, то не може да се възложи на съдията по вписванията да проверява материалноправните предпоставки на вписания акт. Ако този акт страда от някакви пороци, оповестяването му улеснява защитата срещу тях, защото дава възможност на заинтересованите да се запознаят със съдържанието на акта и при наличие на правен интерес – да го атакуват пред съда. Именно в рамките на спорното съдебно производство могат в пълна степен да бъдат осигурени правата на всички засегнати от вписания акт лица и спорът да бъде решен със сила на пресъдено нещо. Такъв спор пред съдията по вписванията не може да бъде заявен, нито пък той би имал право да откаже вписване под предлог, че съществуването на такъв спор му е известен или защото би могло да възникне такъв.

Недопустимо е да се отказва вписване на акт за сделка с недвижим имот по съображения, че той не отговаря на изискванията за самостоятелен обект (невъзможен предмет), по съображения, че със сделката се цели постигане на забранен резултат (заобикаляне на закона); по съображения, извлечени от § 6-8 ПР ЗУТ (нарушения на закона и невъзможен предмет); по съображения за несбъдване на предвидено в договора отлагателно условие; по съображения, че с нотариален акт за поправка или изменение на предходен нотариален акт се подменя съдържанието на първоначално съставения акт.

Само ако закон изрично натоварва съдията по вписванията да действа в качеството на нотариус, той може да извършва проверката, която е в правомощията на нотариуса и да откаже да извърши вписването въз основа на резултатите от тази проверка.

Отказът на съдията по вписванията може да бъде мотивиран с обстоятелството, че представеният акт не подлежи на вписване (чл. 32а ПВ), като се изхожда от неговото съдържание. Подлежащите на вписване актове са посочени неизчерпателно в чл. 4 ПВ, изброяване има и в други в нормативни актове – ЗУТ, ТЗ, Закон за особените залози и др. По правило не подлежат на вписване вещно-прехвърлителни сделки за движими вещи и може да бъде отказано вписване на акт за такава сделка, но само ако няма никакво съмнение относно естеството на вещта. Ако е възможен спор дали вещта съставлява недвижимост, вписването не може да бъде отказано по вече изложените съображения, че съдията по вписванията не може да разрешава правни спорове, нито да повдига такива.

Отказът може да бъде основан и на съображения за местна некомпетентност на съдията по вписванията (чл. 570, ал. 1 ГПК, чл. 7 ПВ), за наличието на която се следи служебно.

Той може да бъде основан и на съображения, извлечени от формата на акта. Изхожда се от наименованието на самия акт – съдията по вписванията не може да откаже, например, вписването на акт за правна сделка, по съображения, че от съдържанието е видно, че се касае за друг вид договор и за него формата не е спазена. При проверката на формата съдията по вписванията следи за спазване на правилото, че се вписват актове, извършени по нотариален ред или с нотариално заверен подпис (чл. 3, ал. 1 ПВ), но като се отчита, че специален закон може да урежда и вписването на акт в писмена форма (напр. чл. 73, ал. 5 ТЗ). Актовете, издадени от надлежни държавни органи също се нуждаят само от писмена форма, но трябва да съдържат реквизитите, които са предвидени в съответния нормативен акт. Може да бъде отказано вписване на акт, който не е подписан, тъй като проверката за наличие на подпис е елемент от проверката на формата на акта.

Може да бъде отказано вписване на представения акт и ако той няма необходимото съдържание. Проверката на съдържанието на акта е в две насоки: идентификация на страните (чл. 6, ал. 1, б. „А“ ПВ) и идентификация на имота (чл. 6, ал. 1 б. „В“ ПВ). Ако недвижимият имот се намира в район с одобрена кадастрална карта, съдията по вписванията може да откаже вписването на акт за него, в случай че не са посочени данните по чл. 60, т. 1 – 7 ЗКИР. Когато законът допуска вписване на актове, които не се отнасят до индивидуално определени имоти (напр. договори за прехвърляне на наследство, преписи от завещания и др.), не се проверява индивидуализацията на имота в акта и не може да се откаже вписване поради липса на такава.

Може да бъде отказано вписване ако не е внесена дължимата за това такса, ако липсва скица-копие от кадастралната карта съгласно чл. 6, ал. 3 ПВ, ако не са представени доказателства за изпълнението на изискванията на чл. 264 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс.

Не може да бъде отказано вписване на съдебни актове по съображения, че не отговарят на изискванията за форма или съдържание. Съдията по вписванията не е компетентен да проверява съдебни актове, защото съдът има контролни функции по отношение на него, а не обратно. Когато е представено за вписване съдебно решение, което нормативен акт предвижда да бъде вписано, съдията по вписванията е длъжен да го впише, независимо от неговото съдържание. Никаква проверка не може да бъде извършвана и в хипотезата на постановен съдебен акт в производство по чл. 577 ГПК – в този случай съдът е решил спора по същество (чл. 278, ал. 2 изр.1 ГПК), т.е. той разпорежда извършването на вписването. Съдията по вписванията не може да издава друг акт след съдебния, нито позитивен, нито отказ. Идентично разрешение следва да бъде дадено тогава, когато съдът нарежда вписване на възбрана върху недвижим имот със свое определение. То не може да бъде контролирано от съдията по вписванията.

Може да бъде отказано вписване на искови молби или на молби за отмяна на влезли в сила решения, ако те не отговарят на изискването за идентификация на страните и имота. Съгласно чл. 12 ПВ вписването или отбелязването на искови молби (респективно – на молби за отмяна) се извършва по искане на страната, след като молбата е постъпила в съда и по нея е събрана дължимата такса. Не се изисква нарочен акт на съда за извършване на вписването, поради което съдията по вписванията е задължен да провери молбата за съответствието й с правилото на чл. 6 ПВ (чл. 12, ал. 1 изр. 2 ПВ). Изключение съставлява случаят, в който съдът е разпоредил вписването – тогава той е проверил редовността на исковата молба и съдията по вписванията не може да подлага на контрол неговата преценка.

Не може да бъде отказано вписване на първи акт за придобиване на недвижим имот от чуждестранно юридическо лице, което няма съдебна регистрация в Република България, защото в акта не е посочен код по БУЛСТАТ (чл. 6, ал. 1, б. „А“, предл. последно ПВ). Съображенията за това са, че в тази част ПВ противоречи на правилото на чл. 3, ал. 1, т. 5 б. „В“ от Закона за регистър БУЛСТАТ. Това правило допуска вписване в регистър БУЛСТАТ само на това чуждестранно лице, което вече е придобило недвижим имот в страната. Преди придобиване на първи недвижим имот, чуждестранното юридическо лице без съдебна регистрация в страната по закон не би могло да има код по БУЛСТАТ, поради което съдията по вписванията няма право да откаже извършване на вписването на основание липсата на такъв код.

При вписване на препис от обявено завещание с предмет недвижим имот и права върху недвижим имот, необходимо ли е съдията по вписванията да извършва проверка за правата на завещателя.

Противоречивата практика по този въпрос се свежда до това, че някои съдилища считат за законосъобразен отказа на съдия по вписванията да впише саморъчно завещание поради това, че не са представени доказателства завещателят да е бил собственик на завещания имот, а според други съдилища такава проверка съдията по вписванията няма право да извършва.

ОСГТК на ВКС намира за правилно второто становище. Както бе прието при отговора на предходния въпрос, съдията по вписванията може да действа в качеството на нотариус, само ако законът изрично го натоварва с изпълнението на нотариални функции. В случаите, когато такова натоварване няма, съдията по вписванията не проверява материалноправните предпоставки на акта.

Завещанието е едностранна правна сделка, с която едно лице се разпорежда с имуществото си за след смъртта си. То трябва да бъде съставено писмено и да съдържа определени реквизити, но в закона няма изискване документът да съдържа някакво конкретно описание на завещаните вещи. Напротив, валидно би било и общо завещание, с което наследодателят назначава за свой универсален правоприемник определено лице, без да посочи в документа нито един конкретен имот. Още повече, че към момента на съставяне на такова завещание кръгът на наследствената маса не е определен. Завещателят може да отчужди някои имоти, които притежава към момента на съставяне на завещанието, както и да придобие впоследствие други – това не се отразява на валидността на сделката. След смъртта на наследодателя назначеното за негов универсален правоприемник лице ще придобие тези недвижими имоти, които са били в имуществото на завещателя към момента на смъртта, без оглед кога са придобити. Ето защо вписването има значение само за даване на публичност на завещанието. То не осигурява непротивопоставимост, тъй като касае сделка по повод на смърт – прехвърлителят не би могъл вече да се разпореди с имота в полза на друго лице, за да възникне хипотеза на конкуренция на права.

От изложеното е видно, че при искане за вписване на завещание е възможно в представения акт да не е описан нито един недвижим имот и въпреки това да има правоприемство по отношение на такива. Няма как съдията по вписванията да проверява правата на завещателя, след като е допустимо в завещателния акт да не е посочено кои права са завещани. Такава проверка законът не го овластява изрично да прави, съответно не може въз основа на нея да се постановява отказ за вписване на завещание. Актът подлежи на вписване на основание чл. 4, б. „И“ ПВ и отказът на съдията по вписванията може да е основан единствено на съображения за нередовност на същия от външна страна. Правните последици от акта не могат да се проверяват, включително не може да се проверява дали в резултат на завещанието е настъпило правоприемство.

Процесуално легитимиран ли е съдебният изпълнител да обжалва отказ на съдията по вписванията, постановен по негова молба.

По този въпрос е констатирана противоречива практика на състави на ВКС, създадена по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, поради това с определение № 320/25.06.2012 г. по ч.гр. д. № 147/2012 г. състав на ВКС, I г.о., е предложил на ОСГТК на ВКС да издаде тълкувателно решение по въпроса.

Едни състави приемат, че съдебният изпълнител не е легитимиран да обжалва отказите на съдията по вписванията, защото не е страна в охранителното производство по вписване. Аргументи се търсят в лимитираните правомощия, които дава на частния съдебен изпълнител Законът за частните съдебни изпълнители – да инициира производство от името на взискателя и по негово натоварване, без това да го прави страна в производството и да му дава право да обжалва отказите, постановени в него. Други състави приемат, че подадената от съдебен изпълнител жалба срещу отказ на съдия по вписванията да впише възбрана е допустима и подлежи на разглеждане по същество.

ОСГТК на ВКС намира за правилно второто становище.

Вписването е регламентирано като вид нотариално удостоверяване съгласно чл. 569, т. 5 ГПК, но дори когато подлежащият на вписване акт е нотариален, вписването не е част от нотариалното производство, а самостоятелно такова. Въпросът, доколко удачен се е оказал подходът на законодателя с формулировката на чл. 569, т. 5 ГПК, е спорен в теорията, но това, което е безспорно, е, че вписването има специфики в сравнение с останалите охранителни производства. То не завършва със самостоятелен акт, защото съдията по вписвания не извършва нотариално удостоверяване в тесен смисъл на думата, неговото съдействие при упражняване на граждански права се свежда до волеизявление, което нарежда вписването на съответния акт. Видно от изложеното, съдията по вписванията е органът, който ръководи производството и постановява крайния акт по него, а молител се явява това лице, което представя за вписване акта и претендира, че има право да получи дължимото от съдията по вписванията съдействие.

В охранителните производства молител се явява заинтересованото лице (чл. 531, ал. 1 ГПК) – онова, което има интерес да сезира ръководещия производството орган и да поиска от него дължимото съдействие за осъществяване на граждански правоотношения. Това общо правило не може да не важи и в производството по вписване независимо от спецификите на последното. Когато съдебният изпълнител иска налагане на възбрана (чл. 26 ПВ), той се явява заинтересовано лице по смисъла на чл. 531, ал. 1 ГПК. Това личи особено ясно в хипотезата на чл. 449, ал. 2 ГПК (чл. 26 ПВ), в която съдебният изпълнител действа в интерес на взискателя, но от свое име. В посочената хипотеза налагането на възбраната е законна последица от насочването на изпълнението върху недвижим имот и не е въпрос на преценка дали то да бъде поискано. Адресат на процесуалното задължение е съдебният изпълнител. Взискателят не може да поиска налагане на възбрана в тази хипотеза, нещо повече, хипотетично е възможно той дори да е наредил на съдебния изпълнител да не налага такава. Независимо от това законът задължава съдебния изпълнител да сезира съдията по вписванията. Това налага извод, че именно той се явява заинтересовано лице в производството по раздел V ПВ, а в това си качество съдебният изпълнител може да обжалва отказа за вписване, тъй като с този отказ се отхвърля негово искане. Аргумент в подкрепа на това виждане може да бъде намерен и в правилото на чл. 32а ал. 4 ПВ, тъй като няма друго заинтересовано лице, комуто да бъде връчено съобщението за отказа. Взискателят не може да се счита такова лице, тъй като е мислимо той да не знае за искането за налагане на възбрана, дори да се е противопоставил на това действие.

Процесуално легитимиран ли е нотариусът да обжалва отказ на съдията по вписванията, постановен по негова молба за вписване.

Едни съдилища приемат, че нотариусът не е процесуално легитимиран да обжалва отказ на съдия по вписванията за вписване на извършен от него акт, защото не е страна в това производство, нито може да бъде разглеждан като законен представител на страните и да действа от тяхно име. Други считат, че нотариусът е легитимиран да обжалва отказите на съдията по вписванията, било като страна в охранителното производство, било като законово овластено да представлява страните по сделката лице в производството по вписване на акта, обективиращ тази сделка.

ОСГТК на ВКС счита за правилно второто становище. Съображенията са аналогични на тези, които обосновават легитимацията на съдебните изпълнители. В нотариалното производство нотариусът е длъжностното лице, което го ръководи и издава крайния акт. Молители в това производство се явяват лицата, които искат да бъде оформена сделка в нотариален акт или да бъде засвидетелствано правото им на собственост (останалите нотариални удостоверявания не представляват интерес за вписването). Съдействие при законосъобразно развитие на гражданските правоотношения оказва нотариусът, като издава искания акт. След като този акт бъде постановен, производството по нотариално удостоверяване приключва и нотариусът губи ролята си на решаващ орган. Той става адресат на задължението по чл. 25, ал. 5 ЗННД и трябва, под страх от отговорност, да представи акта за вписване в деня на неговото извършване. Производството по вписване на нотариални актове по чл. 4, б. „А“ ПВ е самостоятелно, с друг решаващ орган и с различен резултат. То приключва с волеизявление на държавен орган, с което се разпорежда вписване на акта в съответните книги или отказ. Легитимиран (а и задължен) да поиска извършването на това волеизявление е нотариусът – чл. 8, ал. 1 ПВ – следователно той се явява заинтересовано лице по смисъла на чл. 531, ал. 1 ГПК в производството по вписване. Същият извод следва и от разпоредбата на чл. 32а, ал. 4 ПВ, по смисъла на която именно на нотариуса следва да бъде връчено определението за отказ. Поради това не може да се приеме, че нотариусът няма право да обжалва отказ, постановен по направено от него искане за вписване.

Освободени ли са от заплащане на държавна такса за вписването ищците, освободени от държавна такса за исковото производство на основание чл. 83, ал. 2 ГПК.

Противоречивата практика по този въпрос е в повече от една насока. Едни съдилища приемат, че лицата, освободени от задължение за плащане на такса и разноски в исковото производство, не са освободени от такси в производството по вписване и че такова освобождаване не може да бъде разпоредено нито от съда, нито от съдията по вписвания. Други считат, че разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК намира съответно приложение в производството по вписване и че съдията по вписванията е компетентен да освободи молител в това производство от държавна такса. Съществува и становище, че ищците, освободени от задължение да внасят държавна такса за исковото производство, са освободени и от задължение да внасят такса за вписване, съгласно чл. 540 ГПК, без да е необходимо произнасяне на съд или съдия по вписванията. А има и мнение, че компетентен да освободи молителя от задължение за внасяне на такси в производството по вписване е сезираният съд.

ОСГТК на ВКС счита за правилно първото становище.

Освобождаването от задължение за плащане на държавни вземания става само при изрично предвидени в закона предпоставки. Такива изключения в производството по вписване не са предвидени, нито може да се обоснове приложение на правилото на чл. 83, ал. 2 ГПК. Препращането по чл. 540 ГПК за прилагане на правилата за исковото производство към охранителните производства е съответно. За неговата допустимост следва да се съобразява естеството на защитата и правомощията на органите, които са компетентни да я дадат. Съдът е орган, който ръководи исковия процес. Той е компетентен да освобождава от такси, които по силата на чл. 4, б. „А“ от Закона за държавните такси (ЗДТ), чл. 73 ГПК и издадената въз основа на кодекса Тарифа, се дължат за съдебни производства. Съдът не може да освобождава от такси, дължими за други производства, в които не е ръководно-решаващ орган, нито да освобождава от такси, чието постъпване не е предвидено в бюджета на съдебната власт (чл. 4, б. „В“ ЗДТ). ЗДТ прави ясно разграничение между таксите за „услуги“, давани от съдилищата и таксите за действия и „услуги“, давани от службите по вписванията, като разпоредбите му не дават възможност да се направи извод, че съдът може да освобождава от такси, различни от визираните в чл. 4, б. „А“ ЗДТ. По силата на закона освободени от държавни такси са някои ищци (чл. 5, б. „В“ – „Ж“ ЗДТ), но не и който и да е молител в производство по вписване.

Освобождаване от такси в производството по вписване не може да бъде постановено и от съдията по вписванията. Той не е правораздавателен орган, макар че е в системата на съдебната власт. С оглед дадените му от ЗСВ правомощия, няма основание да му се признае компетентност да се произнася по искане за освобождаване от такси. Още повече, че таксите по ТДТСАВ постъпват не в бюджета на съдебната власт, а в този на Агенцията по вписванията, чиито орган съдията по вписванията не е. Няма основание на орган на една от независимите власти да бъде признато правомощие да освобождава от задължение за внасяне на такси, които са предвидени да постъпят в бюджета на някоя от другите независими власти. По аналогични съображения е неприемливо тълкуването, че който ищец е освободен от задължение да внася такси по исковото производство, той се явява освободен и от задължението да внася такси в производството по вписване. Извън изложените по-горе съображения, ако подобно тълкуване бъде възприето, от освобождаване на държавни такси за вписването ще могат да се ползват само ищците. Голямата част от вписванията обаче касаят актове, които нито са искови молби, нито се извършват по нареждане на съда. Тези молители няма от кого да бъдат освободени от държавни такси (тъй като не са страни по граждански дела) и ще бъдат поставени в неравноправно положение в сравнение с ищците или други страни по съдебни производства. Поради това следва да се приеме, че правилото на чл. 83, ал. 2 ГПК е неприложимо в производството по вписване, а молителите в това производство не могат да бъдат освобождавани от държавни такси нито от съда, нито от съдията по вписвания.

Какъв е размерът на дължимата държавна такса при частично заличаване (за определен имот или имоти) на вписване на ипотека, учредена върху два или повече имота за обезпечаване на един дълг.

По този въпрос едни съдилища приемат, че при частично заличаване на ипотека дължимата държавна такса се определя въз основа на размера на погасения дълг, а според други при заличаване на ипотеката върху част от имотите следва да се внесе държавна такса в размер от таксата за вписване на цялата ипотека, освен ако в договора за учредяване на ипотека е посочено изрично каква част от дълга обезпечава ипотеката върху всеки от отделните имоти.

ОСГТК на ВКС счита за правилно първото становище.

Разпоредбата на чл. 21 ПВ изрично допуска частичното заличаване на ипотека, а според чл. 3 вр. чл. 2 ТДТСАВ, задължението за плащане на такса при заличаване се определя от материалния интерес на вписания акт. Таксата е цена за услуга и доколкото „услугата“ пълно заличаване на ипотеката е с определена цена пропорционално на материалния интерес, то при частичното заличаване би следвало да се приложи същия критерий -процентно от материалния интерес. Удостовереният с нотариалния акт материален интерес се определя по реда на чл. 96 и чл. 97 ЗННД и ако е прието, че този интерес е цялото обезпечено с ипотеката вземане, то при частично заличаване размерът на таксата трябва да се определи според това, каква част от този интерес е удовлетворена. В противен случай при всяко частично заличаване ще се събира такса като за пълно заличаване и по този начин сборът от таксите може да надхвърли в пъти размерът на таксата, дължима при еднократно заличаване. Възможно е в учредяващия ипотеката акт да е посочено кой имот каква част от дълга обезпечава, в който случай таксата ще бъде определена според това кой от имотите се освобождава от ипотека – до съответния размер на задължението. Не може обаче да бъде отречено правото на заинтересования да поиска частично заличаване на ипотеката и когато едно задължение е обезпечено с два или повече имота, без в акта за учредяване на ипотеката да е разграничено каква част от дълга обезпечава всеки имот. Това е така, защото законът не поставя изискване за такова разграничение като условие за валидност на ипотечния акт, нито като условие за частично заличаване на ипотеката. И в този случай таксата за частично заличаване не следва да е върху целия дълг, а с оглед удовлетворения интерес. При липса на предварително разграничение, друг обективен критерий за този интерес, вън от размера на погасения дълг, не може да бъде намерен. В този случай размерът на погасения дълг следва да бъде посочен в писменото съгласие на кредитора за частично заличаване на ипотеката (чл. 19, ал. 1 ПВ). В случай, че не е посочен размер на погасения дълг, липсва друга възможност и таксата ще трябва да бъде определена въз основа на размера на цялото задължение, чието изпълнение ипотеката обезпечава.

 

ИЗВОДИ

Разпоредбата на чл. 129, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс е неприложима в производството по вписване на актове относно недвижими имоти. В хипотезата на нередовност на молбата за вписване, съдията по вписванията е длъжен да постанови отказ съгласно чл. 32а от Правилника за вписванията, без да може да дава указания за отстраняване на нередовността.

Разпоредбата на чл. 6, ал. 3 от Правилника за вписванията е неприложима в производството по вписване на вече наложена възбрана по реда на Глава V от Правилника за вписванията. За вписване на възбраната не е необходимо в представения за вписване акт недвижимият имот да бъде описан съобразно изискванията на чл. 60, т. 1-7 от Закона за кадастъра и имотния регистър и да бъде представена скица-извадка от кадастралната карта, достатъчно е имотът да бъде описан съгласно изискванията на чл. 6, ал. 1, б. „В“ от Правилника за вписванията.

Вписването на удостоверението по чл. 263в, ал. 1 и чл. 263г, ал. 1 от Търговския закон в случай на преобразуване на търговски дружества, притежаващи вещно право върху недвижим имот или върху движима вещ, сделките с която подлежат на вписване, се извършва по реда на раздел II от Правилника за вписванията. Основанието за вписване е нормата на чл. 4, б. „И“ от Правилника за вписванията, тъй като се касае за акт, който не е изрично посочен в б. „А“-„З“ на чл. 4 от Правилника за вписванията. Дължимата такса се определя по чл. 2 от Тарифа за държавните такси, събирани от Агенция по вписванията, като за база се взема балансовата стойност на недвижимите имоти по заключителния баланс на дружеството- праводател, но не по-малко от данъчната оценка.

Не подлежи на вписване договор за учредяване на сервитут за прокарване на отклонения от общи мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура през чужд имот по чл. 193 от Закона за устройство на територията в полза на лице, което не е собственик на друг недвижим имот. В облекчената форма договорът може да бъде сключен (съответно вписан), когато страни по него са собственици на два или повече недвижими имота- през които съоръженията преминават или тези, които съоръженията обслужват.

Не следва да бъде извършено вписване на непарична вноска на съдружник/акционер в търговско дружество с предмет вещно право върху недвижим имот, ако молителят не е представил пред съдията по вписванията доказателства за правата на вносителя.

Проверката, която съдията по вписванията извършва съгласно чл. 32а ал. 1 от Правилника за вписванията относно това, дали представеният за вписване акт отговаря на изискванията на закона, се ограничава до това, дали актът подлежи на вписване, съставен ли е съобразно изискванията за форма и има ли предвиденото в Правилника за вписванията съдържание. Не се проверяват материалноправните предпоставки на акта, освен ако това е изрично предвидено в закон.

В никакъв аспект не може да се проверява редовността на акт, който изхожда от съда или чието вписване е наредено от съда.

При вписване на препис от обявено завещание с предмет недвижим имот и права върху недвижим имот, съдията по вписванията не проверява правата на завещателя и няма право да откаже вписването поради това, че не са му представени доказателства за такива права.

Съдебният изпълнител има право да обжалва отказ на съдията по вписванията, постановен по негова молба.

Нотариусът има право да обжалва отказ на съдията по вписванията, постановен по негова молба.

Ищците, освободени от държавна такса за исковото производство на основание чл. 83, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс, не са освободени от задължението за плащане на държавна такса за вписването. Те не могат да бъдат освободени от това задължение нито от съда, нито от съдията по вписванията.

Размерът на дължимата държавна такса при частично заличаване (за определен имот или имоти) на вписване на ипотека, учредена върху два или повече имота за обезпечаване на един дълг, се определя съгласно чл. 3 вр. чл. 2 от Тарифа за държавните такси, събирани от Агенция по вписванията, изчислени върху размера на погасения дълг.

Така ТР № 7/2013 г., ОСГТК на ВКС

Въпроси на вписванията по вещното право (Правилник за вписванията) – Адвокат от Пловдив

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Ключови думи: вписване, действие на вписването, вписване на искова молба, вписване на апорт, вписване на завещание, вписване на възбрана, отказ на съдията по вписванията, обжалване на отказ на съдията по вписванията, чл. 32а ПВ, адвокат от Пловдив.   […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Ключови думи: съпрузи, прекратяване на брак, споразумение, преобразуване, лично имущество, имот, искова защита, адвокат от Пловдив.

 

НОРМИ

Семеен кодекс

Преобразуване на лично имущество

Чл. 23. (1) (Изм. – ДВ, бр. 100 от 2010 г., в сила от 21.12.2010 г.) Лични са вещните права, придобити по време на брака изцяло с лично имущество.

(2) Когато вещните права са придобити отчасти с лично имущество по ал. 1, лично притежание на съпруга е съответна част от придобитото, освен ако тази част е незначителна.

Развод поради разстройство на брака

Чл. 49. (1) Всеки от съпрузите може да иска развод, когато бракът е дълбоко и непоправимо разстроен.

(2) Съдът напътва съпрузите към помирение чрез медиация или друг способ за доброволно уреждане на спора.

(3) С решението за допускане на развода съдът се произнася и относно вината за разстройството на брака, ако някой от съпрузите е поискал това.

(4) При всяко положение на делото съпрузите могат да изложат пред съда споразумение относно всички или някои от последиците на развода.

(5) Съдът утвърждава споразумението по ал. 4, след като провери дали са защитени интересите на децата. Съдът може да поиска становище от дирекция „Социално подпомагане“.

 

ВЪПРОС

Допустимо ли е, след като в одобреното от бракоразводния съд споразумение съпрузите са се съгласили, че придобитият по време на брака им имот остава съсобствен между тях, в последващ исков процес да се установява по-голям дял на единия съпруг на основание частична трансформация на негово лично имущество по смисъла на чл. 21, ал. 2 СК /1985 г.– отм./, респективно чл. 23, ал.2 СК?

 

ОТГОВОР

Възможността за позоваване на пълна трансформация на лични средства в придобития по време на брака имот е дерогирана от признатата съсобственост в споразумението между страните по чл. 49, ал. 5 СК в бракоразводния процес. Този извод произтича от разбирането за договорния характер на споразумението, което обвързва страните по него /бившите съпрузи/ по въпросите за наличието на съсобственост върху посоченото в него имущество и за дяловете в нея, когато те са посочени като размер. Това договорно съгласие на страните изключва възможността в следващ исков процес да се установява пълна трансформация на лично имущество или различни квоти, т.е. частична трансформация на лично имущество при други квоти. Когато в одобреното от бракоразводния съд споразумение бившите съпрузи са постигнали съгласие само за наличие на съсобственост върху определено имущество, без да са визирали конкретни квоти или са посочили, че имуществото остава в обикновена или идеална съсобственост, не може да се установява пълна трансформация по чл. 23, ал. 1 СК. В последната хипотеза остава само възможността да се установява по исков ред частична трансформация по чл. 23, ал. 2 СК, т.е. различните /неравни/ дялове в съсобствеността. Това е разрешението произтичащо от задължителните постановки на ТР № 3/29.11.2018г. по тълк. дело № 3/2015г. на ОСГК на ВКС, възприето и в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 205 от 19.07.2012 г. по гр. д. № 215/2012 г., ІІ ГО; решение № 74/29. 05. 2019г. по гр. д. № 5842/2015г., І ГО на ВКС и др.

Така Р. № 67 от 01.07.2019 г. на ВКС

Преобразуване на лично имущество след прекратяване на брака със споразумение (чл. 23 СК и чл. 49 СК) – Адвокат от Пловдив

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Ключови думи: съпрузи, прекратяване на брак, споразумение, преобразуване, лично имущество, имот, искова защита, адвокат от Пловдив.   НОРМИ Семеен кодекс Преобразуване на лично имущество Чл. 23. (1) (Изм. – ДВ, бр. 100 от 2010 г., в сила от […]