адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

 

Ключови думи: подобрения, недвижим имот, държател, добросъвестен владелец, подобрител, искова молба, отговор на искова молба, възражение, разноски, чл. 72 ЗС, адвокат от Пловдив, имотни дела.  

 

ПРАВНА УРЕДБА

Закон за собствеността
Чл. 72. Добросъвестният владелец може да иска за подобренията, които е направил, сумата, с която се е увеличила стойността на вещта вследствие на тези подобрения. Това увеличение се определя към деня на постановяване съдебното решение.
Той може да иска да му се заплатят необходимите разноски, които е направил за запазване на вещта.
До заплащане на подобренията и на разноските той има право да задържи вещта.
Чл. 74. Недобросъвестният владелец може да иска за подобренията, които е направил, само по-малката сума измежду сумата на направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на тези подобрения.
Когато собственикът е знаел, че се правят подобрения върху имота му и не се е противопоставил, правата на владелеца се уреждат съгласно чл. 72.
Чл. 70. Владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Достатъчно е добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание.
Добросъвестността се предполага до доказване на противното.
Когато владението е предадено въз основа на предварителен договор, сключен със собственика на имота, владелецът има правата по чл. 71 и 72.

 

ВЪПРОС

Държателят, необвързаното с договор към собственика на имота лице и съсобственикът, когато са извършили подобрения на чужд, респективно съсобствен, недвижим имот с одобрението или знанието на собственика, респективно на останалите съсобственици, имат ли право да получават добивите, които е дал имотът, да искат да им се заплатят необходимите за запазване на имота разноски, а за подобренията – сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на направените подобрения?

 

ОТГОВОР

Съгласно чл. 68 от Закона за собствеността (ЗС) владението е упражнявяне на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя, а държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя. Държането не е владение, защото при него липсва един от съществените елементи на владението – намерението да се държи вещта като своя. В главата за владението в ЗС се съдържат разпоредби само относно владението. Единствено чл. 68, ал. 2 ЗС говори за държането, но само с оглед да определи съдържанието на това понятие и да отграничи владението от него. Във всички останали текстове в главата за владение се говори само за владелец, а не за държател. Следователно, като се изходи от изричните текстове на чл. 71 и чл. 72 ЗС, които се намират в главата за владението и имат предвид владелеца, не може да се приеме, че те уреждат и правоотношенията, които възникват между собственика на имота и държателя. Няма основание да се счита, че по пътя на систематичното тълкуване, аналогията и по силата на чл. 2, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД)(*) би могло да намерят приложение тези разпоредби по отношение на държателя. На добросъвестния владелец се признават правата по чл. 71 и чл. 72 ЗС, защото той държи имота на основание, годно да го направи собственик, и не му е известно, че неговият праводател не е собственик. В тези случаи, ако той се ползва от имота или събира плодове от него и върши някакви подобрения, това той прави при извинително заблуждение, че е собственик. С оглед правата по чл. 71 и чл. 72 ЗС законът приравнява към добросъвестния владелец и владелеца, на когото владението на имота е предадено въз основа на предварителен договор, сключен със собственика на имота; приравнен към добросъвестния владелец е и недобросъвестният владелец с оглед правата по чл. 72 ЗС за подобренията, които той е направил при знанието и непротивопоставянето на собственика. Щом държателят упражнява фактическа власт върху имота не със съзнанието, че върши това за себе си, той не може да бъде приравнен с добросъвестния и недобросъвестния владелец с оглед правата по чл. 71 и чл. 72 ЗС.

Неговите отношения във връзка с добивите от имота следва да се уредят в съответствие с договорните отношения със собственика, а при липса на такива – в съответствие с правилото на чл. 93 ЗС; във връзка с извършените подобрения – в съответствие с договора, а при липса на такъв – в съответствие с правилата за водене на чужда работа без пълномощие и за неоснователното обогатяване.

В случаите, когато се касаe до подобрения в чужд имот от лице, което не е владелец, не и държател и не се намира в договорни отношения със собственика на имота, за извършването на тези подобрения правата на това лице трябва да се уредят съобразно разпоредбите по чл. 60 до 62 ЗЗД, ако са налице предпоставките в тези текстове. И в тези случаи няма основание за прилагане на разпоредбата на чл. 72 ЗС, защото тя е приложима само в полза на добросъвестния владелец и приравнените към него, а не за подобрителя, който няма качеството на владелец и не се намира в договорни отношения със собственика относно извършените подобрения.

За добивите от имота отношенията на това лице със собственика ще се уредят в съответствие с правилото на чл. 93 ЗС.

По-особен интерес представлява случаят, когато съсобственикът извърши подобрения в съсобствения имот, който той фактически държи като собственик. В случаите, когато съсобственикът упражнява фактическа власт над съсобствен имот, не би могло да се счете по предположение, че той владее само за себе си. Счита се, че той владее както за себе си, така и за останалите съсобственици до доказване на противното. Затова поначало в отношенията между съсобствениците не се поставя въпросът за добросъвестност или недобросъвестност на владението, освен, разбира се, в случаите, когато съсобственикът е манифестирал намерението да владее имота само за себе си. В последния случай отношенията между съсобствениците във връзка с подобренията ще се уредят по начина, посочен в чл. 72 и чл. 74 ЗС, с оглед на това дали е добросъвестен или приравнен с него от закона недобросъвестен владелец. Ако обаче съсобственикът е извършил подобренията като съсобственик, т. е. без да е изменил намерението си да владее като такъв, отношенията между него и останалите съсобственици ще се уредят съобразно правилата за водене на чуждa работа без пълномощие ако липсва съгласието на останалите съсобственици; и съобразно чл. 30, ал. 3 ЗС – ако подобрението е извършено със съгласието на останалите съсобственици, и съобразно правилата за неоснователното обогатяване – ако останалите съсобственици са се противопоставили на извършването на подобренията.

ДЪРЖАТЕЛЯТ НА НЕДВИЖИМ ИМОТ, КОЙТО Е ИЗВЪРШИЛ ПОДОБРЕНИЯ В НЕГО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОЛЗВА ОТ РАЗПОРЕДБИТЕ НА ЧЛ. 71 И ЧЛ. 72 ОТ ЗАКОНА ЗА СОБСТВЕНОСТТА. НЕГОВИТЕ ОТНОШЕНИЯ СЪС СОБСТВЕНИКА НА ДОБИВИТЕ, ПОЛУЧЕНИ ОТ ИМОТА, И ИЗВЪРШЕНИТЕ ПОДОБРЕНИЯ СЕ УРЕЖДАТ В СЪОТВЕТСТВИЕ С ДОГОВОРА МЕЖДУ ТЯХ, А ПРИ ЛИПСА НА ДОГОВОР – СЪОБРАЗНО ПРАВИЛОТО НА ЧЛ. 93 ОТ ЗАКОНА ЗА СОБСТВЕНОСТТА ЗА ДОБИВИТЕ И ПРАВИЛАТА ЗА ВОДЕНЕ НА ЧУЖДА РАБОТА БЕЗ ПЪЛНОМОЩИЕ И НЕОСНОВАТЕЛНО ОБОГАТЯВАНЕ – ЗА ПОДОБРЕНИЯТА.

ЛИЦЕТО, КОЕТО Е ИЗВЪРШИЛО ПОДОБРЕНИЯ В ЧУЖД ИМОТ, БЕЗ ДА Е БИЛО ОБВЪРЗАНО С ДОГОВОР КЪМ СОБСТВЕНИКА НА ИМОТА, КОГАТО НЕ Е ВЛАДЕЛЕЦ И НЕ Е ДЪРЖАТЕЛ, НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОЛЗВА ОТ РАЗПОРЕДБИТЕ НА ЧЛ. 72 И 74 ОТ ЗАКОНА ЗА СОБСТВЕНОСТТА. НЕГОВИТЕ ОТНОШЕНИЯ СЪС СОБСТВЕНИКА ЗА ИЗВЪРШЕНИТЕ ПОДОБРЕНИЯ СЕ УРЕЖДАТ СЪОБРАЗНО ПРАВИЛАТА ЗА ВОДЕНЕ НА ЧУЖДА РАБОТА БЕЗ ПЪЛНОМОЩИЕ, СЪОТВЕТНО С ПРАВИЛАТА ЗА НЕОСНОВАТЕЛНОТО ОБОГАТЯВАНЕ, А ЗА ДОБИВИТЕ ОТ ВЕЩТА – СЪОБРАЗНО ЧЛ. 93 ОТ ЗАКОНА ЗА СОБСТВЕНОСТТА.

СЪСОБСТВЕНИКЪТ, КОЙТО Е ИЗВЪРШИЛ ПОДОБРЕНИЯ В СЪСОБСТВЕНИЯ ИМОТ СЪС СЪГЛАСИЕТО НА ОСТАНАЛИТЕ СЪСОБСТВЕНИЦИ, НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОЛЗВА ОТ РАЗПОРЕДБИТЕ НА ЧЛ. 71, ЧЛ. 72 И ЧЛ. 74 ОТ ЗАКОНА ЗА СОБСТВЕНОСТТА.

НЕГОВИТЕ ОТНОШЕНИЯ С ОСТАНАЛИТЕ СЪСОБСТВЕНИЦИ СЕ УРЕЖДАТ ЗА ДОБИВИТЕ ОТ ПРАВИЛОТО НА ЧЛ. 93 И ЧЛ. 30, АЛ. 3 ОТ ЗАКОНА ЗА СОБСТВЕНОСТТА, А ЗА НЕОБХОДИМИТЕ РАЗНОСКИ ЗА ЗАПАЗВАНЕ НА ИМОТА И ПОДОБРЕНИЯТА – ОТ ПРАВИЛОТО НА ЧЛ. 30, АЛ. 3 ОТ ЗАКОНА ЗА СОБСТВЕНОСТТА И ТЕЗИ ЗА ВОДЕНЕ НА ЧУЖДА РАБОТА БЕЗ ПЪЛНОМОЩИЕ.

Вж. ТР 85/1098г. на ОСГК на ВС

Претендиране на подобрения от държател от необвързано с договор към собственика на имота лице и от съсобственик – Адвокат от Пловдив

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com   Ключови думи: подобрения, недвижим имот, държател, добросъвестен владелец, подобрител, искова молба, отговор на искова молба, възражение, разноски, чл. 72 ЗС, адвокат от Пловдив, имотни дела.     ПРАВНА УРЕДБА Закон за собствеността Чл. 72. Добросъвестният владелец може да иска за подобренията, […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

 

Ключови думи: подобрения, недвижим имот, добросъвестен владелец, подобрител, искова молба, отговор на искова молба, възражение, ревандикационен иск, разноски, чл. 72 ЗС, адвокат от Пловдив, имотни дела.  

 

ПРАВНА УРЕДБА

Закон за собствеността
Чл. 72. Добросъвестният владелец може да иска за подобренията, които е направил, сумата, с която се е увеличила стойността на вещта вследствие на тези подобрения. Това увеличение се определя към деня на постановяване съдебното решение.
Той може да иска да му се заплатят необходимите разноски, които е направил за запазване на вещта.
До заплащане на подобренията и на разноските той има право да задържи вещта.
Чл. 74. Недобросъвестният владелец може да иска за подобренията, които е направил, само по-малката сума измежду сумата на направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на тези подобрения.
Когато собственикът е знаел, че се правят подобрения върху имота му и не се е противопоставил, правата на владелеца се уреждат съгласно чл. 72.
Чл. 70. Владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Достатъчно е добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание.
Добросъвестността се предполага до доказване на противното.
Когато владението е предадено въз основа на предварителен договор, сключен със собственика на имота, владелецът има правата по чл. 71 и 72.

 

ВЪПРОС

Необходимо ли е да се предявява насрещен иск от ответника (добросъвестен владелец) по ревандикационния иск, когато той поиска да му се заплати от ищеца-собственик стойността на подобренията, които е извършил в процесния имот?

 

ОТГОВОР

Съгласно чл. 72, ал. 1 от Закона за собствеността добросъвестният владелец може да иска за подобренията, които е направил, сумата, с която се е увеличила стойността на вещта вследствие на тези подобрения, а съгласно чл. 74 от същия закон недобросъвестният владелец може да иска за подобренията, които е направил, само по-малката сума от сумата на направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на тези подобрения. Законът не съдържа правила относно реда и формата, по които владелецът добросъвестен или недобросъвестен – може да направи искането си за подобренията с иск на общо основание или с насрещен иск по предявен срещу него ревандикационен иск (чл. 104 ГПК). Това си вземане обаче той може да реализира и по реда на възражението в един процес по иск за собственост. Такава възможност дава разпоредбата на чл. 221, ал. 2 ГПК (отм.), според която решението влиза в сила и по отношение на разрешените с него искания и възражения за подобрения и прихващания. А щом решението по ревандикационния иск влиза в сила и по отношение на разрешените с него възражения за подобрения, то очевидно е, че такова възражение за подобрения може да се прави от ответника – добросъвестен или недобросъвестен владелец; иначе не би могло да се постанови решение по възражение за подобрения. Освен това по силата на чл. 72, ал. 3 от Закона за собствеността добросъвестният владелец има право да задържи имота до заплащане на подобренията. Правото на задържане дава възможност на добросъвестния владелец да откаже да предаде имота на собственика-ищец и да иска предпочитателно удовлетворение от стойността му. А за да може ответникът – добросъвестен владелец, да задържи процесния имот до заплащане на подобренията, необходимо е да се установи размерът на вземането му. Следователно съществува връзка между правото на задържане и вземанията, обезпечени чрез него, и понеже е безспорна възможността правото на задържане да бъде упражнено само по пътя на възражението, без насрещен иск, то следва, че добросъвестният владелец – ответник по ревандикационния иск, може да поиска плащане на подобренията не само с насрещен иск, но и по пътя на възражението. Възражението за задържане обхваща и искането за плащане на увеличената стойност на имота, дължаща се за направените подобрения.

ВЛАДЕЛЕЦЪТ – ДОБРОСЪВЕСТЕН ИЛИ НЕДОБРОСЪВЕСТЕН – ОТВЕТНИК ПО РЕВАНДИКАЦИОННИЯ ИСК, МОЖЕ ДА ПОИСКА ПРИСЪЖДАНЕ НА СУМАТА ЗА ПОДОБРЕНИЯТА И ПО РЕДА НА ВЪЗРАЖЕНИЕТО, А НЕ САМО ЧРЕЗ НАСРЕЩЕН ИСК.

Вж. ТР 111/1962 г. на ОСГК на ВС

Претендиране на подобрения в имот чрез възражение на ответника – Адвокат от Пловдив

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com   Ключови думи: подобрения, недвижим имот, добросъвестен владелец, подобрител, искова молба, отговор на искова молба, възражение, ревандикационен иск, разноски, чл. 72 ЗС, адвокат от Пловдив, имотни дела.     ПРАВНА УРЕДБА Закон за собствеността Чл. 72. Добросъвестният владелец може да иска за […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

 

Ключови думи: вписване, заличаване, възбрана, такса, Агенция по вписванията, Служба по вписванията, съдия по вписванията, частен съдебен изпълнител, служебно вдигане на възбрана, прекратяване на изпълнителното производство, изпълнително дело, чл. 433, ал. 3 ГПК, адвокат от Пловдив.  

 

ПРАВНА УРЕДБА

Граждански процесуален кодекс
Чл. 433. (1) Изпълнителното производство се прекратява с постановление, когато:
1. длъжникът представи разписка от взискателя, надлежно заверена, или квитанция от пощенската станция, или писмо от банка, от които се вижда, че сумата по изпълнителния лист е платена или внесена за взискателя преди образуване на изпълнителното производство; ако длъжникът представи разписка с незаверен подпис на взискателя, последният при спор е длъжен да декларира писмено, че разписката не е издадена от него, в противен случай тя се приема за истинска;
2. взискателят е поискал това писмено;
3. изпълнителният лист бъде обезсилен;
4. с влязъл в сила съдебен акт бъде отменен актът, въз основа на който е издаден изпълнителният лист, или този акт се признае за подправен;
5. посоченото от взискателя имущество не може да бъде продадено и не може да бъде намерено друго секвестируемо имущество;
6. (доп. – ДВ, бр. 49 от 2012 г.) не са заплатени дължимите авансово такси и разноски по изпълнението, освен в случаите на чл. 83;
7. бъде представено влязло в сила решение, с което е уважен искът по чл. 439 или 440;
8. взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, с изключение на делата за издръжка.
(2) (Нова – ДВ, бр. 86 от 2017 г.) Изпълнителното производство се приключва с изпълнение на задължението и събиране на разноските по изпълнението.
(3) (Предишна ал. 2, доп. – ДВ, бр. 86 от 2017 г.) Във всички случаи по ал. 1 и ал. 2 съдебният изпълнител вдига служебно наложените възбрани и запори незабавно, след като постановлението за прекратяване или разпореждането за приключване влезе в сила.
(4) (Нова – ДВ, бр. 100 от 2019 г.) Вдигането на запорите и заличаването на възбраните по отношение на имуществата, продадени в хода на изпълнителното производство, има действие занапред.
(5) (Предишна ал. 3, доп. – ДВ, бр. 86 от 2017 г., предишна ал. 4 – ДВ, бр. 100 от 2019 г.) Прекратяването и приключването на производството не засяга правата, които трети лица са придобили преди това въз основа на изпълнителните действия, както и редовността на извършеното от третото задължено лице плащане на съдебния изпълнител.
Чл. 541. Разноските по охранителните производства са за сметка на молителя.
Чл. 84. Освобождават се от заплащане на държавна такса, но не и от съдебни разноски:
1. (изм. – ДВ, бр. 50 от 2008 г., в сила от 01.03.2008 г., изм. от ДВ, бр. 50 от 2008 г. е обявено за противоконституционно с РКС № 3 от 2008 г. – ДВ, бр. 63 от 2008 г.) държавата и държавните учреждения, освен по искове за частни държавни вземания и права върху вещи – частна държавна собственост;
2. Българският червен кръст;
3. общините, освен по искове за частни общински вземания и права върху вещи – частна общинска собственост.

 

ВЪПРОС

Следва ли да се събира такса за направено служебно вдигане на наложена възбрана в изпълнение на чл. 433, ал. 3 ГПК при прекратяване на изпълнителното производство?

 

ОТГОВОР

Съгласно чл. 433, ал. 3 ГПК във всички случаи по ал. 1 и ал. 2 съдебният изпълнител вдига служебно наложените възбрани и запори незабавно, след като постановлението за прекратяване или разпореждането за приключване влезе в сила.
Възбраната представлява разпореждане на съдебния изпълнител, с което определена недвижима вещ на длъжника се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя, като на длъжника се забранява да се разпорежда с нея. Налагането на възбрана е изпълнително действие (Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС). За да се счита наложена, възбраната следва да бъде вписана в Службата по вписванията, в чийто район имотът се намира (чл. 449, ал.2, във вр. с чл. 453 ГПК). За да бъде вдигната възбрана по реда на чл. 433, ал. 3 ГПК съдебният изпълнител следва да поиска заличаването й от съответния съдия по вписванията.
Вписването и заличаването на възбрана от съдията по вписванията се осъществяват в охранително производство. Съгласно разпоредбата на чл. 541 ГПК разноските по охранителните производства са за сметка на молителя.
За заличаване на възбраната се дължи държавна такса, посочена в чл. 3, ал. 1, във вр. с чл. 5 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенцията по вписванията (ДВ, бр. 94/25.11.2005 г., изм. и доп.) – 7.50 лв.
Молител в производството по заличаване на възбраната на основание чл. 433, ал. 3 ГПК и заинтересовано лице е съдебният изпълнител (чл. 531, ал. 1 ГПК и т. 8 от Тълкувателно решение № 7/25.04.2013 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС). Следователно, по силата на чл. 541 ГПК, задължение на съдебния изпълнител е да представи към молбата си документ за внесена държавна такса, дължима в охранителното производство.
Освобождаването от задължение за плащане на държавни вземания – в случая държавна такса, става само със закон, при изрично предвидени в закона предпоставки. Съгласно Тълкувателно решение № 1/21.05.2009 г. по тълк. д. № 1/2008 г. на ОСГК на ВКС, на основание чл. 540 ГПК приложение в охранителното производство намира разпоредбата на чл. 84 ГПК, уреждаща освобождаване от заплащане на държавна такса в особени случаи. Това приложение е съответно – съобразно спецификите на охранителното производство. В тази връзка следва да се съобрази и изразеното в Решение № 3/8.07.2008 г. по конст. д. № 3/2008 г. на КС, че законодателната преценка за освобождаване от заплащане на държавни такси на основание чл. 84 ГПК се определя не от вида правен субект, а от характера на правото, чиято защита се търси.
В съответствие с гореизложеното е налице и съдебна практика. Така, например, в определение № 153/27.07.2017 г. по ч. гр. д. № 1713/2017 г. на ВКС, І г. о. е прието, че когато държавата е възложила на частните съдебни изпълнители събирането на публични вземания, производството се развива по ДОПК, доколкото друго не е предвидено. В тази хипотеза частният съдебен изпълнител изпълнява по възлагане от държавата функциите на публичен изпълнител и осъществява служебно предвидените в ДОПК действия по обезпечаване и принудително изпълнение на публичните вземания, като на основание чл. 84, т. 1 ГПК не дължи държавни такси при изпълнение на така възложените му функции, включително за заличаване на възбрана, наложена като мярка за обезпечаване на вземането.

 

Съдебният изпълнител дължи държавна такса за направено служебно вдигане на наложена възбрана в изпълнение на чл. 433, ал. 3 ГПК при прекратяване на изпълнителното производство, освен ако по силата на изрична законова разпоредба следва да се счита освободен от това задължение.

Вж. Опр. 7/09.01.2020 г. на ВКС

Дължи ли се такса за „служебно“ заличаване на възбрана при прекратяване на изпълнителното дело?

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com   Ключови думи: вписване, заличаване, възбрана, такса, Агенция по вписванията, Служба по вписванията, съдия по вписванията, частен съдебен изпълнител, служебно вдигане на възбрана, прекратяване на изпълнителното производство, изпълнително дело, чл. 433, ал. 3 ГПК, адвокат от Пловдив.     ПРАВНА УРЕДБА […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

 

Ключови думи: владение, добросъвестен владелец, добросъвестен подобрител, подобрения, имот, упражняване на право на задържане, искова молба, възражение, Закон за собствеността, адвокат от Пловдив, имотни дела.  

 

ПРАВНА УРЕДБА

Закон за собствеността
Чл. 72. Добросъвестният владелец може да иска за подобренията, които е направил, сумата, с която се е увеличила стойността на вещта вследствие на тези подобрения. Това увеличение се определя към деня на постановяване съдебното решение.
Той може да иска да му се заплатят необходимите разноски, които е направил за запазване на вещта.
До заплащане на подобренията и на разноските той има право да задържи вещта.

 

ВЪПРОС

Може ли добросъвестният владелец-подобрител на недвижим имот, да упражни правото на задържане за вземанията си от извършени подобрения и срещу третото лице-купувач на имота, което е купило същия, след като подобренията са били вече направени?

 

ОТГОВОР

Чл. 72 ЗС гласи: „Добросъвестният владелец може да иска за подобренията, които е направил, сумата, с която се е увеличила стойността на вещта вследствие на тези подобрения. Това увеличение се определя към деня на постановяване съдебното решение.

Той може да иска да му се заплатят необходимите разноски, които е направил за запазване на вещта. До заплащане на подобренията и на разноските той има право да задържи вещта.“

В текста не е ясно изразено срещу кой собственик може да се упражни правото на задържане – дали само спрямо онзи, който е бил такъв по време на извършване на подобренията, или и срещу лицето, което е купило имота и предявява ревандикационен иск.

Няма спор в литературата и съдебната практика, че правото на задържане може да се упражни спрямо всеки универсален правоприемник на имота, в който са направени подобренията. Безспорно е също, че правото на задържане не е вещно право.

За да се докаже това, достатъчно е да се приведе само аргументът, че ако владелецът напусне имота, правото на задържане отпада, т.е. със загубване на владението правото на задържане се погасява.

Не може следователно да се приеме за правилно становище, че то безусловно следва имота и че може да се упражни срещу всеки собственик, който е придобил имота след извършване на подобренията, включително и срещу купувача.

Такова едно разбиране би могло да се поддържа само ако се приеме, че правото на задържане е вещно право. Но то, както вече се каза, не е такова.

От друга страна, неоправдано и несправедливо би било да се отрече правото на задържане в полза на добросъвестния подобрител срещу недобросъвестния купувач на подобрения имот, т.е. този, който е знаел, че подобренията са извършени от друго лице, а не от собственика.

В този случай купувачът действа недобросъвестно и поведението му е противно на морала. При изтъкнатата непълнота и неяснота на текста на чл. 72 ЗС и на основание разпоредбата на чл. 2 ЗЗД (отменен) следва да се приеме, че е обществено оправдано и е справедливо срещу такъв приобретател добросъвестният подобрител да може да упражни правото на задържане до заплащане стойността на подобренията.

Понеже добросъвестността се предполага, то при тази хипотеза в тежест на упражняващия правото на задържане е да докаже, че приобретателят е бил недобросъвестен при придобиване на имота.

Няма законно основание нито от гледището на чл. 72 ЗС, нито от гледището на чл. 2 ЗЗД да се признае правото на задържане и срещу добросъвестния купувач на имота, т.е. този, който не е знаел, че подобренията в същия са извършени не от собственика, а от владелеца на имота.

 

ДОБРОСЪВЕСТНИЯТ ВЛАДЕЛЕЦ-ПОДОБРИТЕЛ НА НЕДВИЖИМ ИМОТ, МОЖЕ ДА УПРАЖНИ ПРАВОТО СИ НА ЗАДЪРЖАНЕ НЕ САМО СРЕЩУ СОБСТВЕНИКА НА ИМОТА, КОЙТО Е БИЛ ТАКЪВ ПО ВРЕМЕ НА ИЗВЪРШВАНЕ НА ПОДОБРЕНИЯТА, НО И СРЕЩУ КУПУВАЧА, КОЙТО Е ПРИДОБИЛ СОБСТВЕНОСТТА НА СЪЩИЯ ИМОТ СЛЕД ИЗВЪРШВАНЕ НА ПОДОБРЕНИЯТА, АКО ПОСЛЕДНИЯТ Е НЕДОБРОСЪВЕСТЕН.

ПРАВОТО НА ЗАДЪРЖАНЕ НЕ МОЖЕ ДА СЕ УПРАЖНИ СПРЯМО ДОБРОСЪВЕСТНИЯ КУПУВАЧ-ПРИОБРЕТАТЕЛ НА ИМОТА

Вж. ТР 48/1961 на ОСГК на ВС

Право на задържане за подобрения срещу купувач на имота – Адвокат от Пловдив

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com   Ключови думи: владение, добросъвестен владелец, добросъвестен подобрител, подобрения, имот, упражняване на право на задържане, искова молба, възражение, Закон за собствеността, адвокат от Пловдив, имотни дела.     ПРАВНА УРЕДБА Закон за собствеността Чл. 72. Добросъвестният владелец може да иска за подобренията, […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

 

Ключови думи: владение, държане, придобиване по давност, давностно владение, намерение, своене, вещ, имот, съсобственост, съсобственици, наследяване, наследствени имоти, презумпция по чл. 69 ЗС, адвокат от Пловдив, имотни дела.  

 

ПРАВНА УРЕДБА

Закон за собствеността
Чл. 69. Предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго.
Чл. 79. Правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години.
Ако владението е добросъвестно, правото на собственост се придобива с непрекъснато владение в продължение на 5 години.

 

ВЪПРОСИ

Приложима ли е презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването?

Съсобственикът, който се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част трябва ли да доказва при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо съсобствениците намерението да владее техните идеални части за себе си или намерението му за своене се предполага на основание чл. 69 ЗС и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС?

 

ОТГОВОРИ

По първия въпрос относно прилагането законната презумпция на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването.

В разпоредбата на чл. 68 ЗС се съдържат определения за владението и държането. Владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя. Владението по чл. 68 ЗС се характеризира с два основни признака: обективен – упражняване на фактическа власт върху вещта /corpus/ и субективен – намерението да се държи вещта като своя /animus domini/. При държането фактическата власт се упражнява за друг. Държателят няма намерение да свои вещта. Според презумпцията на чл. 69 ЗС владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Това е оборима законна презумпция. Тя е и обща гражданскоправна норма с оглед действието си спрямо лицата, защото се прилага за всички гражданскоправни субекти, без оглед на това дали притежават или не права на собственост върху една и съща вещ. Законодателят е установил оборимата презумпция в полза на владелеца поради трудността за доказване на намерението за своене като психично състояние. Чрез нея с оглед на това, което обикновено става, е формулирано заключение за наличие на неизвестен факт, а именно субективния признак на владението /animus domini/- намерението да се държи вещта като своя, като се изхожда от друг установен факт – обективния признак на владението /corpus/ – упражняване на фактическа власт върху вещта. Съдът е длъжен да я приложи точно и еднакво спрямо всички лица и случаи, за които се отнася. Тя го задължава да приеме, че щом като е доказан фактът от хипотезата, то съществува и не се нуждае от доказване и предполагаемият факт. При нея, както и при всички оборими законни презумпции, доказателствената тежест се размества и страната, която я оспорва, трябва да я обори.

Според правната теория владението е факт, а не право. То е фактическо състояние за разлика от правото на владение като правомощие и част от съдържанието на правото на собственост. Собствеността дава на собственика право да упражнява фактическа власт върху вещта, т.е. да я владее, независимо от намерението му. Същото е положението и при съсобствениците. При съсобствеността права на собственост върху една и съща вещ се притежават от две или повече лица, а количественото съотношение между правата се изразява в дялове, респ. идеални части. Всеки от съсобствениците има правомощие да упражнява фактическа власт върху общата вещ като се съобразява с правата на останалите. Независимо от вида на правопораждащия факт /правна сделка, придобивна давност и др./, от който произтича съсобствеността, е налице съвладение като правомощие, т.е упражняването на фактическата власт отговаря на правото на собственост върху съответната идеална част. Върху чуждите идеални части обаче съсобственикът няма право на владение като правомощие и част от съдържанието на вещното право. Затова той може да бъде техен владелец или държател в зависимост от намерението си, тъй като може да се владее не само изцяло чужда вещ, но и чужда идеална част от нея. Ако се предполага, че който има фактическа власт върху една изцяло чужда вещ, я държи като собствена, то на още по-силно основание това се предполага и за идеалните части от нея.

Фактическа власт без право на собственост върху една вещ може да се упражнява от две или повече лица и тогава е налице съвладение. То е разновидност на владението и за него се прилагат общите разпоредби. При съвладение по смисъла на чл. 68 ЗС трябва да са налице и двата признака на владението. Тогава фактическата власт се упражнява едновременно от две или повече лица, които държат вещта заедно като своя, а за всеки един от тях владението има самостоятелно действие. В случаите на съвладение всяко от лицата, които го придобиват, трябва да има намерение да държи вещта като своя обща заедно с останалите. Това намерение следва да е налице при установяването на фактическата власт.

Презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците е приложима, но следва да се счита оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение. Независимо от правото на всеки от съсобствениците да ползва общата вещ, то някой от тях може сам да упражнява фактическа власт върху цялата вещ, без да се съобразява с правата на останалите. Това може да стане било като въобще не знае, че и друг има право на собственост върху същия имот, било като отнеме владението на останалите съсобственици и не ги допуска да го ползват съобразно идеалните си части. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху чуждата идеална част на основание, изключващо владението на останалите, намерението му за своене се предполага. Тогава е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в сроковете по чл. 79 ЗС. Когато обаче основанието, на което е установена фактическата власт, показва съвладение и съсобственикът е започнал да владее собствената си идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Ето защо самото обективно съществуване на съсобственост и наличието на изрична правна уредба на вътрешните отношения в хипотезата на съпритежание на право на собственост във връзка с управлението, поддържането и ползването на общата вещ – чл. 30 – 32 ЗС, не може да обоснове извод за оборване презумпцията на чл. 69 ЗС. Такъв може да се направи само ако се докаже, че основанието на което е придобито владението върху чуждите идеални части, изключва намерението те да се държат като собствени.

Правното основание за възникване на съсобствеността е различно от основанието, на което започва съвладението. Под правно основание се разбира акт, с който се прехвърля или учредява право на собственост. Фактическата власт, включително и при съсобствениците, по отношение на чуждите идеални части, не винаги се придобива на правно основание. Начините за придобиване и изгубване на владение са изследвани подробно в теорията и практиката, но те са различни от тези за придобиване и изгубване на вещни права, независимо от връзката между тях. Понякога придобиването на вещни права и наличието на съсобственост не е свързано с придобиването на фактическата власт върху вещта. След като владението е фактическо състояние, то не би могло да има легално определяне на основанията за възникването му. В закона се урежда придобиването и изгубването на права, а не и на факти. Възможни са различни хипотези, при които един от владелците упражнява фактическа власт върху общата вещ, като разграничителният критерий е по какъв начин е започнало владението. Има случаи на частно правоприемство – когато на две лица е прехвърлено /възмездно или безвъзмездно/ правото на собственост и е предадено владението върху един имот като впоследствие въз основа на вътрешните им отношения само един от приобретателите остава там. Тогава следва да се приеме, че съвладението продължава като последният владее своята идеална част и същевременно държи идеалната част на другия приобретател. Той е съсобственик и съвладелец. Подобни са случаите при наследяването като общо правоприемство. Владението е част от имуществото на наследодателя и с приемане на наследството то продължава от наследниците по право, независимо че само един от тях остава в наследствения имот. Различна е хипотезата, при която правото на собственост се прехвърля по производен начин без прехвърлителят да е собственик на целия имот, а само на идеална част от него и владението е предадено на приобретателя. В този случай последният е станал съсобственик с притежателя на останалите идеални части, но като владелец /добросъвестен или не в зависимост от знанието за обема на правата на праводателя/ е започнал да упражнява фактическа власт върху имота на основание, което изключва владението на другия съсобственик. Затова той е съсобственик и владелец на целия общ имот. Самостоятелно е владението и когато още при установяване фактическата власт върху имота единият от съсобствениците е отнел владението на останалите и е останал единствен владелец. Ето защо намерението му да държи имота като свой се предполага. Основанията, на които е възникнала съсобствеността, както и основанията, на които е придобито владението на чуждите идеални части, могат да бъдат най-различни, поради което винаги при правен спор трябва да се изследва въпросът дали упражняването на фактическата власт е започнало за другиго и следователно липсва намерение да се държи цялата вещ като собствена, или един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите. Като изхожда от прилагането на законната презумпция на чл. 69 ЗС ППВС № 6/27.12.1974 г. по гр. дело № 9/1974 г. приема, че когато един от съсобствениците упражнява фактическа власт върху съсобствената вещ и извърши подобрения на последната, е възможно, като не се съобразява с правата на останалите съсобственици, да владее изключително за себе си. Щом фактическата власт се упражнява изключително от такъв съсобственик, той не е държател на идеалните части на останалите съсобственици, а техен владелец. В този смисъл от съществено значение при всеки конкретен спор е дали е установено наличие на съсобственост и съвладение или има един единствен владелец на целия съсобствен имот.

С оглед изричното посочване на срока по чл. 79, ал. 1 ЗС следва да се приеме, че вторият поставен за разглеждане въпрос касае хипотезите на недобросъвестно владение на недвижим имот. От гледна точка на придобивната давност обаче в отношенията между съсобствениците въпросът за добросъвестност или недобросъвестност на владението на чуждите идеални части има значение само за различните срокове, след изтичането на които се придобива собствеността. Пълна собственост върху съсобствената вещ може да се придобие чрез кратката петгодишна давност или чрез дългата десетгодишна давност.

При спор за придобиване по давност на съсобствен имот от един от съсобствениците следва да се даде отговор на въпроса дали той владее изключително за себе си целия имот и от кога. По начало упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. След като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Това е т.нар преобръщане на владението /interversio possessionis/, при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Във всеки отделен случай всички тези обстоятелства трябва да бъдат доказани. Последващо манифестиране промяна в намерението не е необходимо и когато упражняването на фактическата власт е започнало от един от съсобствениците с намерението да държи целия имот като свой и той е станал владелец на идеалните части на останалите.

 

Презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена.

Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си.

Вж. ТР от 06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС

Презумпцията по чл. 69 ЗС в отношенията между съсобственици на имот – Адвокат от Пловдив

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com   Ключови думи: владение, държане, придобиване по давност, давностно владение, намерение, своене, вещ, имот, съсобственост, съсобственици, наследяване, наследствени имоти, презумпция по чл. 69 ЗС, адвокат от Пловдив, имотни дела.     ПРАВНА УРЕДБА Закон за собствеността Чл. 69. Предполага се, че владелецът […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

 

Ключови думи: доброволна делба, съдебна делба, право на строеж, суперфиция, наследствени имоти, адвокат от Пловдив, имотни дела.  

 

ПРАВНА УРЕДБА

Закон за собствеността
Чл. 34. Всеки съсобственик може, въпреки противна уговорка, да иска делба на общата вещ, освен ако законът разпорежда друго, или ако това е несъвместимо с естеството и предназначението на вещта.
Разпоредбите за делба на наследство важат съответно и за делба на съсобствен имот.
Искът за делба не се погасява с давност.
Закон за наследството
Чл. 69. (1) Наследникът може да поиска винаги делба, макар да има противно разпореждане от наследодателя.
(2) Всеки наследник може да иска своя дял в натура, доколкото това е възможно. Неравенството на дяловете се изравнява с пари. Имотите, които не могат да се поделят удобно, се изнасят на публична продан.
(3) Наследникът – земеделец-стопанин, който живее във или близо до населеното място, където се намират наследствените непокрити недвижими имоти, за да допълни притежаваната от него земя до размер на средния тип частно трудово земеделско стопанство, може да изкупи от останалите сънаследници, които не живеят в същото населено място или близо до него или пък не се занимават със земеделие, падналите им се в дял непокрити недвижими имоти.

 

ВЪПРОС

Допустима ли е съдебна делба на вещно право на строеж в случаите, когато постройката не е извършена?

 

ОТГОВОР

Правото на строеж е самостоятелно вещно право върху чужд имот. След осъществяването му то включва в себе си две права: право на собственост върху постройката, изградена въз основа на него, и правото да се държи тя в чужда земя.

Правото на строеж по смисъла на чл. 63 ЗС е типично вещно право върху чужда вещ. Вещният му характер се състои в това, че както собственикът на терена, така и всички други лица са длъжни да не предприемат срещу него действия, несъвместими с неговото съществуване, които могат да го нарушат или обременят. Веднъж учредено, вещното право на строеж следва обременения с него участък земя и при прехвърлянето му на друг собственик. То може да бъде защитено както с всички вещни искове за защита на собствеността, така и с всички искове за вреди и загуби.

Като вещно имуществено право правото на строеж може да бъде наследявано, защото законът не изключва изрично неговото наследяване при смъртта на притежателя му, както например правото на ползване – чл. 59 ЗС. Следователно при смъртта на носителя на правото на строеж, то преминава върху неговите наследници по пътя на универсалното правоприемство и те стават, ако са повече от един, негови съсобственици. Създава се следователно по силата на наследството и закона общност върху правото на строеж.

Освен по пътя на наследяването имуществената общност върху вещното право на строеж може да се създаде и по пътя на договорите. Това е най-често практикуваният способ за учредяване и прехвърляне на вещното право на строеж. По пътя на продажбата това право може да бъде прехвърлено върху няколко лица и да създаде имуществена общност върху него.

Съгласно чл. 34 ЗС и чл.69 от Закона за наследството никой не може да бъде принуден да стои неделен, освен ако законът разпорежда друго или ако то е несъвместимо с естеството и предназначението на вещта. Това правило следва да се приложи и относно вещните права върху недвижими имоти, включително и върху вещното право на строеж, защото съгласно чл. 11 ЗС разпоредбите относно недвижимите вещи се прилагат и спрямо вещните права върху недвижимите имоти, ако законът не постановява друго. Не съществува законна разпоредба, която да постановява друго за вещното право на строеж. Неговото естество и предназначение не са несъвместими с неговата делба, защото то е твърде сходно с правото на собственост както по съществото, така и по предназначението си. Във всички случаи обаче то трябва да е било учредено. Вещното право на строеж може да бъде предмет на делба както когато е осъществено и въз основа на него е изградена постройка върху чужд терен, така и когато не е осъществено, т.е. не е изградена такава постройка. То е материално, имуществено право и като такова има своя цена, която може да бъде определена било от закона (раздел V, ал. 2 на Тарифата за оценки на имоти, отчуждени за държавна и обществена полза), било от експерти в делбения процес. То може да бъде предмет на делба, когато е поделяемо, т.е. включва възможността за строеж на няколко обекта, и когато не е поделяемо, понеже се ограничава в строеж само на един обект. В последния случай не съществува законна пречка то да бъде поставено в дял само на един от съделителите. Всички тези модификации произтичат от същността на правото на строеж, което е вещно право, съвсем близко по съдържание и обем до правото на собственост, и по изложените по-горе законни основания и съображения няма причини да бъде третирано различно от нея.

 

Съдебна делба на вещното право на строеж в случаите, когато постройката не е извършена, е допустима.

Вж. ТР № 33/1971 г. на ОСГК на ВС

Допустима ли е делба на право на строеж? – Адвокат от Пловдив

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com   Ключови думи: доброволна делба, съдебна делба, право на строеж, суперфиция, наследствени имоти, адвокат от Пловдив, имотни дела.     ПРАВНА УРЕДБА Закон за собствеността Чл. 34. Всеки съсобственик може, въпреки противна уговорка, да иска делба на общата вещ, освен ако законът […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

 

Ключови думи: отмяна, дарение, имот, издръжка, дарител, чл. 227 ЗЗД, искова молба, отговор на искова молба, адвокат от Пловдив, имотни дела.  

 

ПРАВНА УРЕДБА

Закон за задълженията и договорите
Чл. 227. Дарението може да бъде отменено, когато дареният:
а) умишлено убие или се опита да убие дарителя, неговия съпруг или негово дете, или е съучастник в такова престъпление, освен ако деянието е извършено при обстоятелства, които изключват наказуемостта;
б) набеди дарителя в престъпление, наказуемо с лишаване от свобода не по-малко от три години, освен ако набедяването се преследва по тъжба на пострадалия и такава не е подадена, и
в) отказва да даде на дарителя издръжка, от която той се нуждае.
Тия разпоредби не се отнасят до обичайните и възнаградителните дарове.
Искът може да се предяви в едногодишен срок откакто на дарителя са станали известни основанията за отменяване на дарението. До изтичането на този срок искът може да бъде предявен и от наследниците на дарителя, ако той е починал преди това.
Предварителният отказ от този иск е нищожен.
Отменението на дарението не засяга правата, които трети лица са придобили върху подарените имоти преди отбелязването на исковата молба, но дареният дължи на дарителя обезщетение за онова, с което се е обогатил.

 

ВЪПРОС

Налице ли е непризнателност, ако дареният не предостави поисканата от дарителя издръжка поради липса на достатъчно средства да издържа себе си и лицата, които е длъжен да издържа по закон, или непризнателност е налице независимо от материалните възможности на дарения, докато разполага с дареното до неговото изчерпване.

 

ОТГОВОР

С договора за дарение дарителят отстъпва веднага и безвъзмездно нещо на дарения, който го приема /чл. 225, ал. 1 ЗЗД/.

Касае се за едностранен и безвъзмезден договор, по силата на който дарителят безвъзмездно, веднага и безвъзвратно отстъпва в собственост на дарения подареното, като със стойността на последното имуществото на дарителя се намалява, а това на дарения се увеличава. Срещу полученото дареният има моралното задължение за признателност към дарителя, което при определени обстоятелства се трансформира в правно такова за даване на издръжка. Видно от основанията за отмяна на дарението по чл. 227, ал. 1 ЗЗД /умишлено убийство или опит за убийство на дарителя, неговия съпруг или негово дете, или съучастие в такова престъпление, освен ако деянието е извършено при обстоятелства, които изключват наказуемостта; при набедяване на дарителя в престъпление, наказуемо с лишаване от свобода не по-малко от три години, освен ако набедяването се преследва по тъжба на пострадалия и такава не е подадена, както и при отказ на дарения да даде на дарителя издръжка, от която той се нуждае/, правото на дарителя да иска тази отмяна възниква, когато е налице обществено укоримо поведение от страна на дарения, което съставлява непризнателност – в различни форми и с различен интензитет.

Поради това и самата отмяна на дарението е санкция за неизпълнение на моралното задължение на дарения за признателност към дарителя.

Съгласно разпоредбата на чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД дарението може да бъде отменено, когато дареният отказва да даде на дарителя издръжка, от която той се нуждае. Предпоставките, чиято кумулативна даденост съставлява основание за отмяна на дарението по този законов текст, са -трайната нужда от издръжка на дарителя, искането, отправено от него до дарения и отказът на последния /изричен или мълчалив/ да дава издръжка. В случай, че такава необходимост не възникне, или не бъде поискана издръжка, задължението на дарения към дарителя си остава морално и неизпълнението му не е скрепено със санкция.

Систематичното тълкуване на чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД навежда на извода, че правото на дарителя да иска отмяна на дарението възниква, когато е налице обществено укоримо поведение на дарения във висока степен, сходна на степента на укоримост на поведението му в другите, уредени от закона основания за отмяна на дарението. Не е справедливо да се приравнят по последици случаите на убийство и опит за убийство на дарителя, съответно набедяване в тежко престъпление, на случаите, при които дареният сам е в нужда и трудно покрива собствените си потребности и тези на своите близки/най-често ненавършили пълнолетие деца/, на които дължи издръжка по закон. Именно в такива случаи е неоправдано от гледна точка на справедливостта дареният да бъде изправен пред моралния избор да предпочете интереса на своя дарител пред интереса на своите ненавършили пълнолетие деца, пред какъвто избор би се изправил, ако дарителят има нужда и иска издръжка, а дареният няма обективна възможност да я осигури, освен ако пренебрегне интересите на своите низходящи. Ако се приеме, че и в такива случаи дареният дължи издръжка на своя дарител, неминуемо ще се стигне до нарушаване на правната симетрия, а именно хипотезата на чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД да се приравни по последици на несравнимо по-тежките форми на непризнателност, уредени в първите две хипотези на чл. 227, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ ЗЗД.

В разглеждания случай се касае за обективна невъзможност за престиране, а не за виновно неизпълнение, каквото би било налице при недаване на издръжка при възможност за предоставянето й.

Следователно, недаването на издръжка трябва да се прояви в обществено укорима форма и поради това непризнателността да може да се оцени като драстична, за да се признае на дарителя правото да иска отмяна на дарението. Такава високо укорима непризнателност ще има, когато дареният има възможност да даде и осигури издръжка на дарителя си, без да накърнява минималните свои нужди и обичайната издръжка на лицата, на които дължи такава по закон и въпреки това отказва да я даде. В този аспект не би било морално оправдано поведението на дарения, ако той е имал висок жизнен стандарт към момента на дарението, осигурявал е и на своите близки също такъв начин на живот, а впоследствие при възникнала за дарителя нужда от издръжка да използва оправданието, че ако я даде, то това ще намали този му стандарт на живот. Признателността изисква дареният да намали собствения си стандарт на живот в случаите, при които дарителят му трайно се нуждае от издръжка, но до нивото на минималните лични и обичайни нужди на дарения и лицата, на които той дължи издръжка по закон. Това е така, тъй като самото дарение се извършва, за да се облагодетелства дареният и да се увеличи имуществото му. Ако възможностите на дарения да отделя издръжка от доходите си са без значение, тъй като той притежава подареното, това би влязло в противоречие със самата същност на договора за дарение като безвъзмезден акт, по силата на който дарителят веднага и неотменимо предоставя в собственост на дарения подареното. В тази връзка отмяната на дарението от една страна е възможност за дарителя да получи средства, от които той се нуждае, но от друга страна е санкция за непризнателността на дарения и като такава тя следва да се прилага стриктно и то само за силно укоримо негово поведение.

Затова обективна невъзможност за изпълнение няма да има, когато дареният е в състояние да задоволи собствените си нужди и тези на лицата, към които е задължен по закон с останалите си доходи и имущество, или с тези, които би могъл да реализира, ако положи всички усилия, изисквани от дължимата грижа и добросъвестността. При подобни обстоятелства отказването на издръжка ще бъде проява на непризнателност.

В дълбоката си същност поставеният правен въпрос е свързан с разграничението между морала и правото по отношение на категорията „непризнателност“ в отношенията дарител-дарен. И тук не става въпрос за спора дали задължението за издръжка е правно или морално. В случая моралният въпрос се повдига, за да се защити дарителят, който е в трайна нужда и следва да му се осигури издръжка. Но сходен морален въпрос стои и с оглед интереса на дарения. Приеме ли се, че е налице непризнателност от страна на дарения, който не дава издръжка на дарителя поради лошото си финансово състояние, ще бъде скъсана нравствената нишка, с която договорът за дарение винаги се е свързвал с потребностите на обществото. Този извод произтича и от общия принцип за равнопоставеност на страните като морално-етичните норми на живот биха важали с еднаква сила и за двете страни по договора и преценката би се свеждала не само до това дали дарителят няма да бъде поставен в положение на рисково оцеляване, поради нужда от средства за издръжка, но и дали при задължаването на дарения с даване на издръжка не би се стигнало до поставяне на последния и неговите близки в същото положение. Резултатите, които ще се получат, ще са винаги под заплахата да бъдат несправедливи. И с договора за дарение проявата на щедрост ще отстъпи на пресметливостта, с която дарителят ще се застрахова срещу бъдещо обедняване и възможност във всички случаи да промени първоначално заявеното си намерение. Освен това ако дарителят е имал опасения, че ще бъде свръх затруднен в бъдеще да се издържа сам, той е имал възможност да използва друг вид договор – да прехвърли имуществото срещу задължение за издръжка и гледане, а не чрез дарение.

Действително, възможно е неочаквано да възникне остра нужда на дарителя от издръжка с траен характер. Тогава обаче следва да се преценяват и възможностите на дарения. Противното би създало възможност за последваща промяна на волята на дарителя, изразена в дарствения акт и на практика дарението да се трансформира впоследствие в прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка до размера на стойността на подареното.

С оглед на изложеното, право на отмяна на дарението следва да се признае на дарителя само тогава, когато дареният отказва да даде поисканата от него издръжка, от която той трайно се нуждае и за което дареният има материална възможност, освен в случаите, при които поради липса на достатъчно средства при даването на издръжка на дарителя, той би поставил себе си и лицата, които е длъжен да издържа по закон в по-лошо положение от това на дарителя.

В заключение, основание за отмяна на дарението по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД поради непризнателност е налице само тогава, когато дареният необосновано откаже да даде на дарителя поисканата издръжка, от която последният трайно се нуждае, но предвид характера на обсъжданата материя, свързана с множество морални елементи, следва да се подчертае, че съдебното разглеждане се състои в цялостна и конкретна преценка на всички обстоятелства във всеки отделен случай.

 

При иск за отмяна на дарение на основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД не е налице проява на непризнателност, когато дареният не предостави поисканата от дарителя издръжка, от която той трайно се нуждае, ако поради липса на достатъчно средства, с даването на издръжка на дарителя, дареният би поставил себе си и лицата, които е длъжен да издържа по закон, в по-лошо положение от това на дарителя.

Вж. ТР 1/2013г. на ОСГК на ВКС

 

Отмяна на дарение поради отказ да се даде издръжка на дарителя – Адвокат от Пловдив

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com   Ключови думи: отмяна, дарение, имот, издръжка, дарител, чл. 227 ЗЗД, искова молба, отговор на искова молба, адвокат от Пловдив, имотни дела.     ПРАВНА УРЕДБА Закон за задълженията и договорите Чл. 227. Дарението може да бъде отменено, когато дареният: а) умишлено […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

 

Ключови думи: електронен фиш, обжалване, жалба, превишена скорост, процесуално представителство,  адвокат от Пловдив.  

 

Предоставяна услуга от Адвокатска кантора „Балабанова и Василев“ при обжалване на електронен фиш: консултация с клиенти, изготвяне на жалба до съда с искане за отмяна на електронен фиш, процесуално представителство в съдебното производство по обжалване на електронен фиш.

 

Информация за процедурата по обжалване на електронен фиш:

Електронен фиш“ е електронно изявление, записано върху хартиен, магнитен или друг носител, създадено чрез административно-информационна система въз основа на постъпили и обработени данни за нарушения от автоматизирани технически средства или системи.

При нарушение, установено и заснето с автоматизирано техническо средство или система, за което не е предвидено наказание лишаване от право да се управлява моторно превозно средство или отнемане на контролни точки, се издава електронен фиш в отсъствието на контролен орган и на нарушител за налагане на глоба в размер, определен за съответното нарушение.

Електронният фиш съдържа данни за: териториалната структура на Министерството на вътрешните работи, на чиято територия е установено нарушението, мястото, датата, точния час на извършване на нарушението, регистрационния номер на моторното превозно средство, собственика, на когото е регистрирано превозното средство, описание на нарушението, нарушените разпоредби, размера на глобата, срока, сметката, начините за доброволното и заплащане. Образецът на електронния фиш се утвърждава от министъра на вътрешните работи.

Електронният фиш се връчва на съответното лице (собственикът или този, на когото е предоставено моторно превозно средство, а при юридически лица – законен представител на юридическото лице или на лицето, посочено от него, на което е предоставил управлението на моторното превозно средство) с препоръчано писмо с обратна разписка или чрез длъжностните лица на определените от министъра на вътрешните работи служби за контрол, при осъществяване на функциите и правомощията им.

В 14-дневен срок от получаването му собственикът заплаща глобата или предоставя в съответната териториална структура на Министерството на вътрешните работи писмена декларация с данни за лицето, извършило нарушението, и копие на свидетелството му за управление на моторно превозно средство. На лицето, посочено в декларацията, се издава и изпраща електронен фиш за извършеното нарушение. Първоначално издаденият електронен фиш се анулира.

В 7-дневен срок от получаването на електронния фиш може да се направи писмено възражение пред директора на съответната структура на Министерството на вътрешните работи. Директорът разглежда възражението и преценява доказателствата в 7-дневен срок от постъпването му. Издаденият електронен фиш се анулира, ако от събраните доказателства е установено, че:
1. моторното превозно средство е било обявено за издирване;
2. нарушението е извършено с моторно превозно средство със специален режим на движение.
Електронният фиш подлежи на обжалване по съдебен ред. Жалбата срещу електронния фиш се подава в 14-дневен срок от получаването му, а когато е направено възражение – в 14-дневен срок от съобщаването на отказа за анулиране на фиша.
В 7-дневен срок от получаване на жалбата директорът на съответната структура на Министерството на вътрешните работи, на чиято територия е установено нарушението, или оправомощено от него лице я изпраща заедно с цялата преписка на компетентния съд, като в съпроводителното писмо посочва и доказателствата в подкрепа на обжалвания електронен фиш, както и информация за участъка от пътя с описание на мястото и географските координати, действащото ограничение на скоростта, посоката на движение на автомобила, разположението на автоматизираното техническо средство, неговия вид и данни за извършена метрологична проверка.
Компетентният съд в състав само от един съдия разглежда делото по същество и се произнася с решение, с което може да потвърди, да измени или отмени електронния фиш. Решението подлежи на касационно обжалване пред съответния административния съд на основанията, предвидени в НПК, и по реда на глава дванадесета от АПК.
В съдебното производство по обжалване на електронен фиш страните имат право на присъждане на разноски. Тоест, заплатеното адвокатско възнаграждение от жалбоподателя може да му бъде възстановено по силата на съдебното решение, ако електронният фиш бъде отменен.

Обжалване на електронен фиш – Адвокат от Пловдив

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com   Ключови думи: електронен фиш, обжалване, жалба, превишена скорост, процесуално представителство,  адвокат от Пловдив.     Предоставяна услуга от Адвокатска кантора „Балабанова и Василев“ при обжалване на електронен фиш: консултация с клиенти, изготвяне на жалба до съда с искане за отмяна на […]

Автор:

адв. МАРГАРИТА БАЛАБАНОВА –

редовен докторант по Търговско/Стопанско право към ИДП при БАН

 

ключови думи: адвокат, Пловдив, търговско дружество, ликвидация, общо събрание, едноличен собственик на капитала, ООД, ЕООД, имущество

 

С определение № 805/01.12.2010г. ВКС допусна касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК за произнасяне по въпросите:

  1. Следва ли да се считат за отпаднали правомощията на Общото събрание на съдружниците в ООД, респ. на едноличния собственик на капитала в ЕООД, при обявяване на ликвидация на търговско дружество?
  2. Замества ли ликвидаторът  органите на търговското дружеството при вземането на решение за извършване на отчуждителна сделка по смисъла на чл.137, ал.1, т.7 ТЗ вр. чл.147 ТЗ?

ВКС е решил поставения въпрос с Решение № 46 от 19.04.2011 г. по т. д. № 455/2010 г. I т. о., с което е приел следното:

Общото събрание на дружество с ограничена отговорност, респ. едноличният собственик на капитала на еднолично дружество с ограничена отговорност, вземат решение за отчуждаване на недвижими имоти – чл.137, ал.1, т.7 и чл.147, ал.2 ТЗ. В производството по ликвидация ликвидаторите представляват търговското дружеството и имат правата и задълженията на изпълнителния му орган – чл.269, ал.1 ТЗ.

По силата на чл.268, ал.1 от ТЗ ликвидаторите са длъжни да довършат текущите сделки, да съберат вземанията, да превърнат останалото имущество на дружеството в ликвидация в пари и да удовлетворят кредиторите. Ликвидаторите могат да сключват нови сделки само ако това се налага от ликвидацията. Изброяването на функциите на ликвидаторите в законовата норма представлява регламентация на целите на ликвидационното производство. Относно правата и задълженията на ликвидаторите е направено препращане към правата и задълженията на изпълнителния орган на дружеството. Т.е. при дружеството с ограничена отговорност – към управителния съвет и управителя. Компетентността на Общото събрание, респ. на едноличния собственик на капитала, не е изключена изрично от законодателя, но правомощието им по чл.137, ал.1, т.7 ТЗ е несъвместимо с целите на ликвидацията.

Производството по ликвидация е предшествано от прекратяване на дружеството – чл.156 ТЗ, в хипотезите на изтичане на срока, за който е учредено дружеството – чл.154, ал.1, т.1 ТЗ, по решение на съдружниците – чл.154, ал.1, т.2 ТЗ и по решение на съда – чл.154, ал.1, т.5 вр. чл.155 ТЗ. Решението на съдружниците за прекратяване, както и прекратяването след изтичане на определения в дружествения договор срок, предполагат и волеизявление за извършване на ликвидацията, която има за последица превръщане на имуществото на  дружеството в пари, включително чрез отчуждаване на недвижимите имоти на дружеството. В този смисъл, решението за прекратяване на търговско дружество инкорпорира в себе си и решение за разпореждане с недвижими имоти по чл.137, ал.1, т.7 ТЗ.

Ликвидацията на търговско дружество, прекратено в хипотезите по чл.155 ТЗ, представлява последица от съдебното решение. Отказът на Общото събрание или на едноличния собственик на капитала да вземат решение за отчуждаване на недвижимите имоти на дружеството, биха препятствали превръщането на имуществото на дружеството в пари и следователно изпълнението на съдебното решение за прекратяване на дружеството. При изпълнение на функциите на ликвидаторите, свързани с целите на ликвидационното производство, освен правата и задълженията на изпълнителните органи, ликвидаторите разполагат и с правомощието на Общото събрание, респ. на едноличния собственик на капитала, да извършват отчуждителни сделки с недвижими имоти по силата на задължението им по чл.268, ал.1 ТЗ да превърнат останалото имущество на дружеството в ликвидация в пари.

По тези съображения на поставения материалноправен въпрос съставът на ВКС, ТК, I отд. е приел следното:

С отриване на производство по ликвидация по чл.156 ТЗ правомощията на Общото събрание на съдружниците в дружество с ограничена отговорност, респ. на едноличния собственик на капитала в еднолично дружество с ограничена отговорност по чл.137, ал.1, т.7 вр. чл.147, ал.2 ТЗ, следва да се считат за отпаднали. Ликвидаторите заместват органите на търговското дружеството при вземането на решение за извършване на отчуждителни сделки с недвижими имоти.

 

Отпадат ли правомощията на Общото събрание и на едноличния собственик на капитала при ликвидация?

Автор: адв. МАРГАРИТА БАЛАБАНОВА – редовен докторант по Търговско/Стопанско право към ИДП при БАН   ключови думи: адвокат, Пловдив, търговско дружество, ликвидация, общо събрание, едноличен собственик на капитала, ООД, ЕООД, имущество   С определение № 805/01.12.2010г. ВКС допусна касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК за произнасяне по въпросите: Следва ли да се считат […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com

 

Ключови думи: имитация, стоки и услуги, търговска марка, сайт, фирма, географско означение, домейн, интернет страница, нелоялна конкуренция, Закон за защита на конкуренцията, искане, решение, обжалване, Комисия за защита на конкуренцията, адвокат от Пловдив.  

 

Предоставяна услуга от Адвокатска кантора „Балабанова и Василев“ относно защита при имитация по чл. 35 ЗЗК: анализ на книжа и консултация на клиенти във връзка с имитация в хипотезите на чл. 35 ЗЗК, изготвяне на експертни становища, представителство на клиенти в производства пред КЗК във връзка с производства по чл. 35 ЗЗК и налагане на имуществени санкции, представителство в съдебни производства при обжалване на решения на КЗК.

 

Информация за имитация в хипотезите по чл. 35 ЗЗК:

В Закона за защита на конкуренцията (ЗЗК) е уредена обща забрана за нелоялна конкуренция. Съобразно нея, забранява се всяко действие или бездействие при осъществяване на стопанска дейност, което е в противоречие с добросъвестната търговска практика и уврежда или може да увреди интересите на конкурентите.

Частна хипотеза на общата забрана се явява забраната за имитация в разпоредбите на чл. 35 ЗЗК. В тях са уредени следните забрани, които търговците трябва да спазват при упражняване на търговска дейност:

забранено е предлагането на стоки или услуги с външен вид, опаковка, маркировка, наименование или други белези, които заблуждават или могат да доведат до заблуждение относно произхода, производителя, продавача, начина и мястото на производство, източника и начина на придобиване или на използване, количеството, качеството, естеството, потребителските свойства и други съществени характеристики на стоката или услугата;
забранено е използването на фирма, марка или географско означение, идентични или близки до тези на други лица, по начин, който може да доведе до увреждане интересите на конкурентите;
забранено е използването на домейн или външен вид на интернет страница, идентични или близки до тези на други лица, по начин, който може да доведе до заблуждение и/или да увреди интересите на конкурентите.

При нарушаване на някоя от тези забрани, нарушителят носи административнонаказателна отговорност, която се реализира по реда на ЗЗК.

Производството по установяване на нарушение по чл. 35 ЗЗК и налагане на санкции се инициира или по решение на КЗК, или по искане на лицата, чиито интереси са засегнати или застрашени от нарушенията относно имитация по чл. 35 ЗЗК. Искането на лицата, чиито интереси са засегнати, е по образец и съдържа точно определени реквизити в ЗЗК.

Комисията по искане на страните или по своя инициатива, когато съществува риск от сериозно увреждане на интересите на потребителите или на конкурентите, може във всеки момент от хода на производството да приложи временна мярка:
– забрана за разпространението на рекламата, преди да е станала публично достояние, когато рекламата не е разпространена още, но разпространението ѝ е предстоящо и неизбежно;
– спиране на разпространението на рекламата.
Във връзка с образуваното производство КЗК постановява решение, с което:
– установява извършеното нарушение и нарушителя и налага имуществена санкция или глоба;
– постановява прекратяване на нарушението;
– установява, че не е извършено нарушение на закона;
– прекратява производството при условията на чл. 41, т. 1, 2 и 4 ЗЗК, както и при оттегляне на искането.
При постановяване на съдебното решение КЗК може да наложи имуществена санкция в размер до 10 на сто от общия оборот за предходната финансова година на съответното предприятие или сдружение на предприятия, което е нарушило забраната за имитация по чл. 35 ЗЗК.
При определяне размера на имуществената санкция се вземат предвид тежестта и продължителността на нарушението, както и смекчаващите и отегчаващите вината обстоятелства. Конкретният размер на санкцията се определя от комисията в съответствие с приета от нея методика.
Решенията на КЗК подлежат на обжалване по съдебен ред в предвидения ред и срок по АПК.

Имитация по чл. 35 от Закона за защита на конкуренцията – Адвокат от Пловдив

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: vasileff.lawfirm@gmail.com   Ключови думи: имитация, стоки и услуги, търговска марка, сайт, фирма, географско означение, домейн, интернет страница, нелоялна конкуренция, Закон за защита на конкуренцията, искане, решение, обжалване, Комисия за защита на конкуренцията, адвокат от Пловдив.     Предоставяна услуга от Адвокатска кантора […]