Автор:

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

В практиката се срещат случаи, при които пълнолетно учащо се дете предявява иск пред съда за присъждане на издръжка от родител/и. В този случай се задава въпросът какви условия трябва да бъдат изпълнени, за да бъде уважен искът. Отговор на този въпрос дава нормата на чл. 144 от Семейния кодекс (СК), а именно:

 

Издръжка на пълнолетни учащи се деца от родители

Чл. 144. Родителите дължат издръжка на пълнолетните си деца, ако учат редовно в средни и висши учебни заведения, за предвидения срок на обучение, до навършване на двадесетгодишна възраст при обучение в средно и на двадесет и пет годишна възраст при обучение във висше учебно заведение, и не могат да се издържат от доходите си или от използване на имуществото си и родителите могат да я дават без особени затруднения.

 

От текста на нормата на чл. 144 СК може да се направи извод, че за да е основателен искът, то кумулативно трябва да са налице следните четири предпоставки:

Първо, детето трябва да е навършило пълнолетие и да се обучава редовно в средно или висше учебно заведение. Това означава, че детето трябва да е навършило 18-годишна възраст и да е записано като учащо се в средно или висше учебно заведение единствено в редовна форма на обучение. По аргумент от противното от текста на чл. 144 СК, издръжка не се дължи, ако детето учи в задочна или дистанционна форма на обучение;

Второ, пълнолетното дете трябва да е до 20-годишна възраст, ако се обучава в средно учебно заведение, или до 25-годишна възраст за висше учебно заведение, в който срок то има правото да иска издръжка от своя родител. Тази предпоставка обвързва възможността за предявяване на иска по чл. 144 СК от ненавършване на определена възраст от детето. Ако то е навършило тази възраст, детето няма правото да предяви иска по чл. 144 СК;

Трето, пълнолетното дете не може да се издържа от доходите си или от използване на имуществото си. Тази предпоставка дава две алтернативиили детето не може да се издържа от доходите си, или от използване на имуществото си. Достатъчно е само една от тези алтернативи да е налице, за да бъде изпълнена предпоставката и да бъде изпълнено изискването по чл. 144 СК. Първата алтернатива е свързана с наличието на доходи, които детето има, но те са недостатъчни за осигуряване на нуждите му, свързани с провежданото обучение. Например, детето работи на минимална работна заплата, която обаче е недостатъчна да покрие нуждите му – наем на жилище, храна, ток, вода, транспорт и т.н. Втората алтернатива е свързана с наличие на имущество на детето, което обаче не може да бъде използвано за получаване на доходи за издръжка Например, детето притежава лек автомобил, лаптоп и колекция от книги, но те не могат да бъдат използвани за получаване на доходи, тъй като служат за задоволяване на неговите ежедневни нужди относно провежданото обучение. По друг начин обаче би стоял въпросът за тази алтернатива, например, ако пълнолетното дете притежава земеделски земи, получени по наследство от починал родител. В този случай би се задал въпросът дали това имущество не може да е предмет на договор за аренда в земеделието и получените доходи да послужат за задоволяване на нуждите на пълнолетното дете от издръжка;

Четвърто, родителите могат да дадат издръжка на пълнолетното дете без особени затруднения. Тази предпоставка е свързана с преценка на имущественото състояние на родителя, спрямо който се претендира издръжка. В съдебния процес трябва да бъде преценено какви възможности има този родител и дали при изплащане на издръжка за него няма да се създаде особено тежко положение, което да затрудни задоволяване на неговите нужди. Тази проверка в съдебния процес е въпрос на факти и тя трябва да се извършва самостоятелно за всеки отделен случай с оглед на активите и пасивите на родителя. Трябва да се изчислят активите (заплата, получаван наем от жилище), с които родителят разполага всеки месец, като от тях се извадят пасивите му за месец (заеми към банки, сметки за ток, вода, телефон, интернет, транспортни разходи, разходи за лекарства). След като се изчисли сумата, получена от изваждане на пасивите от активите, то трябва да се прецени дали оставащата сума позволява от нея да се присъди издръжка по чл. 144 СК, която да се заплаща без да застрашава интересите на родителя.

Предпоставките по чл. 144 СК трябва да се вземат предвид и с оглед на съдебната практика.

В съдебната практика нормата на чл. 144 СК се тълкува в смисъл, че издръжка на навършили пълнолетие деца, които не могат да се издържат от доходите си или от използване на имуществото, ако учат, се дължи само ако не съставлява особено затруднение за родителите. Пълна безусловност на задължението в случая не е налице – трябва да се установи, че детето продължава да учи редовно в средно или висше учебно заведение, че то не може да се издържа от доходите си или от използването на имуществото си, както и даването на издръжката не трябва да създава особени затруднения за родителя. Това означава, че родителят трябва да притежава средства над собствената си необходима издръжка, които да му позволяват без особено затруднение да отделя средства и за издръжка на пълнолетното си дете. В ППВС № 5/70 г. е посочено принципното положение, че възможността за даване на издръжка е винаги обективна и конкретна и се определя от имуществото и от доходите на задълженото лице. При присъждане на издръжка на пълнолетни деца се преценява и обстоятелството дали плащането й няма да създаде особени затруднения за родителите.

В други решения е прието, че спрямо пълнолетното дете задължението за издръжка не е безусловно, тъй като по начало пълнолетният може да се издържа сам. Работоспособността на родителя и хипотетичната възможност да реализира допълнителен доход не са достатъчни, за да се приеме, че може да дава издръжка на пълнолетното дете без особено затруднение. Когато обективно родителят няма остатъчни доходи над собствената му и на непълнолетното дете издръжка, издръжката на пълнолетното дете е особено затруднение за него по см. на чл. 144 СК, което изключва дължимостта й. В ППВС № 5/70 г. е посочено, че възможността за плащане на издръжка е винаги обективна и конкретна и се определя от имуществото и доходите на задълженото лице. В случая при установените от въззивния съд и безспорни доходи и имущество на бащата – ответник се налага изводът, че даването на издръжка на пълнолетното дете – ищцата, представлява особено затруднение за родителя по см. на чл. 144 СК. Затова ответникът не дължи издръжката по чл. 144 СК и искът следва да се отхвърли като неоснователен.

В практиката е прието също, че според чл. 144 СК издръжка на навършили пълнолетие деца, които не могат да се издържат от доходите си или от използване на имуществото, ако учат, се дължи само ако не съставлява особено затруднение за родителите. Пълна безусловност на задължението в случая не е налице – трябва да се установи, че детето продължава да учи редовно в средно или висше учебно заведение, че то не може да се издържа от доходите си или от използването на имуществото си, както и даването на издръжката не трябва да създава особени затруднения за родителя. Това означава, че родителят трябва да притежава средства над собствената си необходима издръжка, които да му позволяват без особено затруднение да отделя средства и за издръжка на пълнолетното си учащо дете. Преценката за това е винаги конкретна и зависи от имуществото, от доходите, квалификацията, семейното положение, здравословното състояние и начина на живот на задълженото лице.

В допълнение на горното, трябва да се отбележи още, че съобразно чл. 149 СК може да се търси издръжка и за минал период от време:

 

Издръжка за минало време

Чл. 149. Издръжка за минало време може да се търси най-много за една година преди предявяването на иска.

 

Видно от нормата на чл. 149 СК, този минал период от време е една година преди датата на предявяване на иска по чл. 144 СК. С оглед на спецификите на иска по чл. 144 СК, това означава, че пълнолетното дете може да претендира издръжка само за минал период от време, който отговаря на две изисквания. Първо, началото на 1-годишния период за минало време трябва да е след навършване на пълнолетие от детето. Второ, началото на този период от време трябва да е най-рано от датата, на която пълнолетното дете има активен статус на обучаващо се в редовно форма в съответното учебно заведение. Ако някое от тези изисквания не е изпълнено, пълнолетното дете не може да претендира издръжка за изминал период от време съобразно чл. 149 СК.

Издръжка на пълнолетни учащи се деца от родители (чл. 144 СК)

  Автор: адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   В практиката се срещат случаи, при които пълнолетно учащо се дете предявява иск пред съда за присъждане на издръжка от родител/и. В този случай се задава въпросът какви условия трябва да бъдат изпълнени, за да бъде уважен […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ,

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

В практиката се поставя въпросът за действителността на извършеното дарение на идеални части от имот на трето лице, което се явява външно за съсобствеността. В този случай възниква въпросът дали това дарение не е всъщност прикрит договор за продажба и дали целта на продавача и купувача по този договор всъщност не е да се ощетят другите съсобственици, които при наличието на дарение нямат възможност да предявят иска по чл. 33 от Закона за собствеността и да упражнят правото си на изкупуване на прехвърлените идеални части от имота. Насоки за разрешаването на този проблем се дават в практиката на ВКС, която съм представил по-долу в изложението.

 

За предпоставките за прогласяване на нищожност на договор на дарение поради привидност и разкриването на относителна симулация и тяхното доказване

В съдебната практика на Върховния касационен съд в решение № 988/13.09.2010 г. по гр.д. № 473/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о. е изяснено, че, за да се приеме, че дарението е относително симулативно и прикрива продажба, е необходимо да се проведе пълно доказване на прикритата сделка въз основа на непълния обратен документ и останалите допустими доказателствени средства по чл.134, ал.2 ГПК(отм.) При отсъствие на уговорена цена и твърдения на отчуждителя по договора за тази цена, не може да се разкрие съдържанието на прикритата сделка. В същия смисъл са решение от 17.07.2012 г. по гр.д. № 824/ 2011 г. на ВКС, ІV г.о, решение от 26.01.2012 г. по т.д. № 638/ 2010 г. на ВКС, І т.о. и решение от 12.01.2016 г. по гр.д. № 1870 /2015 г. на ВКС, ІІІ г.о., с които се приема, че документът, съставляващ начало на писмено доказателство следва да изхожда от насрещната страна (или да удостоверява изявленията й пред държавен орган) и да създава убеждение за вероятност на твърдението за привидност на материализираното в документ изявление, като при начало на писмено доказателство, свидетелски показания са допустими за установяване привидността на съдържащите се в документа изявления, ако са поискани. Посочва се, че при относителната симулация волеизявлението на страните съдържа две части: изявява се желание за сключване на сделката, при спазване на предписаната форма, която сделка става достояние на третите лица, от друга страна – страните са постигнали съгласие, че не целят правните последици на обективираната пред третите лица сделка, а действителната им воля е различна от външно изявената. Приема се също така, че вторият елемент на волеизявлението, разкриващ действителната воля на страните, ако е изразен в писмен документ, представлява обратно писмо и, ако е истински, разкрива пълно симулацията, като е основание за прогласяване на нищожността на сделката по чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД.
В съдебната практика на ВКС се приема също, че между страните по явната сделка обратният документ е признание, че сделката не отразява действителните правоотношения и че съществува друга прикрита сделка. Обратният документ, който разкрива съдържанието на един прикрит договор трябва да съдържа всички елементи от съдържанието на договора и тогава той служи за пълно разкриване на симулацията. Когато документът е едностранен и разкрива само волеизявлението на една от страните по сделката, той ще служи само като начало на писмено доказателство по см. на чл. 165, ал. 2 ГПК/чл. 134, ал. 2 ГПК/отм.// и в този случай е допустимо доказването на действителните права и отношения между договарящите със свидетели. В това се състои разликата между обратния документ, който установява напълно прикритото съглашение и документът, който прави само вероятно твърдението за симулация.

 

Спрямо чия воля следва да се преценяват евентуалните пороци в намерението при сделка за дарение, сключена чрез пълномощник, действащ въз основа на общо пълномощно за всякакви разпоредителни действия – спрямо волята на дарителя – упълномощител или този на пълномощника

В съдебната практика на Върховния касационен съд се приема безпротиворечиво, че съдът не е обвързан от квалификацията на порока на сделката, посочен от страната, а го извежда от обстоятелствата, на които е основан иска за нищожност на договора /решение № 181/20.07.2012 г. по гр.д. № 1321/2011 г. на ІІІ г.о./. В решение № 97/08.02.2013 г. по гр.д. № 196/2011 г. на ВКС, І г.о. се приема, че съдът е длъжен да разгледа основанията за нищожност според тежестта на порока – от най-тежкия (противоречие със закона) и ако отхвърли този иск да премине към следващите по-леки пороци (липса на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет и пр.), а когато уважи иска на едно от основанията, разгледани според естеството на порока не дължи произнасяне по останалите, предявени при условията на евентуалност искове. Следователно, порок на волята на страна по сделката, сключена чрез пълномощник, може да се поддържа, както във връзка с учредената представителната власт от дарителя, така и ако представителят е действал извън рамките на пълномощното или във вреда на представлявания.

 

Вж. Определение № 446 от 20.05.2019 г. по гр. дело № 1060/2019 г., IV г. о. на ВКС.

За правото на изкупуване и симулативните договори за дарение

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ, доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   В практиката се поставя въпросът за действителността на извършеното дарение на идеални части от имот на трето лице, което се явява външно за съсобствеността. В този случай възниква въпросът дали това дарение не е всъщност прикрит договор за […]

Автор:

адв. МАРГАРИТА БАЛАБАНОВА –

редовен докторант по Търговско/Стопанско право към ИДП при БАН

Ключови думи: адвокат, Пловдив, погасителна давност, перемпция, изпълнителен процес, изпълнително дело, изпълнителни действия

 

В съдебната практика неправилно се смесват действията, препятстващи прекратяване на изпълнителното дело по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК – така нар. перемпция (искане на изпълнителни действия), с действията които водят до прекъсване на погасителната давност в изпълнителния процес по чл. 116, б. „В“ ЗЗД (искане или предприемане на изпълнителни действия). Настоящата статия има за цел да разграничи двете хипотези.

  1. Перемпция на изпълнително дело

Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното производство се прекратява с постановление, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, с изключение на делата за издръжка. Единственото, което препятства перемирането на изпълнителното производство, е искането от страна на взискателя за извършване на конкретни изпълнителни действия.

За прекратяване на изпълнителното дело по право е иррелевантно дали по изпълнителното дело са извършвани или не изпълнителни действия, тъй като единствено исканията за извършване на изпълнителни действия пречат на делото същото да бъде перемирано съгласно изричната, ясна и ненуждаеща се от тълкуване норма на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Условие за ненастъпване прекратяване на изпълнителното производство по силата закона е поискването по инициатива на взискателя извършването на изпълнително действие в рамките на изпълнителното производство. Това е разяснено с т.10 от  Тълкувателно решение №2/2013 от 26.06.2015г. по т.д.№2/ 2013г. на ОСГТК на ВКС, което постановява: „когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години  и изпълнителното производство е прекратено по чл.433, ал.1 , т.8 ГПК /чл.330, ал.1, б.“д“ГПК отм./, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие“. Разясненията на тълкувателното решение не въвеждат различно от установеното по отношение на процесуалната предпоставка за прекратяване на изпълнителното производство, установена с изричната разпоредба на чл.433, ал.1, т.8 ГПК, а именно непоискването по инициатива на взискателя извършването на изпълнително действие. Началният момент на новата погасителната давност, посочена в тълкувателното решение касае материално – правния институт на давността като юридически факт, относим към погасителната давност по чл.116, б.“в“ ЗЗД, така както това се разяснява с мотивите към тълкувателното решение в т.10 от същото. В този смисъл извършването на изпълнителни действия от съдебния изпълнител се явява относимо към прекъсване на давността по чл.116, б.“в“ ЗЗД, а не към препятстване на погасяването на изпълнителното дело по право на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.

В изпълнителните действия, които следва да са извършени валидно преди перемиране на изпълнителното дело, тълкувателното решение  включва:  „ извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н…“  Така описаните действия не са отнесени към  хипотезата на чл. 433, ал.1, т.8 ГПК, за която правно релевантно е единствено искането от страна на взискателя извършването на конкретно изпълнително действие. При непоискването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. /Така Решение № 1433/22.11.2018г., постановено по в. гр. д 2151/2018г. на Окръжен съд – гр. Пловдив, г. о., IX с-в и Тълкувателно решение от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, обратното е прието в Решение № 401/29.03.2019г. постановено по в гр. д № 250/2019г. на Окръжен съд – гр. Пловдив, г. о., VII с-в/

  1. Погасителна давност в изпълнителния процес

Според мотивите на Тълкувателно решение №2/2013 от 26.06.2015г. по т.д.№2/ 2013г. на ОСГТК на ВКС, т. 10 съгласно чл. 116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Изпълнителният процес обаче не може да съществува сам по себе си. Той съществува само доколкото чрез него се осъществяват един или повече конкретни изпълнителни способи. В изпълнителното производство за събиране на парични вземания може да бъдат приложени различни изпълнителни способи, като бъдат осребрени множество вещи, както и да бъдат събрани множество вземания на длъжника от трети задължени лица. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Затова е нередовна молбата за изпълнение (освен при наличието на възлагане по чл. 18 ЗЧСИ), в която взискателят не е посочил изпълнителен способ (чл. 426, ал. 2 ГПК) и такава молба подлежи на връщане съгласно чл. 426, ал. 3 вр. с чл. 129 ГПК. Ако молбата за изпълнение е върната, с нея не е прекъсната давността, също както с върнатата искова молба не е прекъсната давността, но ако в хода на принудителното изпълнение длъжникът изрично признае вземането, признанието прекъсва давността съгласно чл. 116, б. „а” ЗЗД.

При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ също прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва и с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.

Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. В доктрината и съдебната практика е трайно установено разбирането, че прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция“ настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата давност започва да тече от предприемането или поискаването на последното по време валидно изпълнително действие. Извършените след изтичане на двугодишния срок изпълнителни действия са незаконосъобразно извършени и не прекъсват погасителната давност по отношение на вземането.

Въз основа на тези мотиви, ВКС в диспозитива на цитираното тълкувателно решение е приел, че: „Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Обявява за изгубило сила Постановление №3/1980г. на Пленума на Върховния съд.“

От това следва, че в изпълнителното производство погасителната давността за вземането се прекъсва с поискаването или предприемането на изпълнителни действия по изпълнителното дело от страна взискателя.

  1. Извод и разграничение

На база на гореизложеното е видно, че в изпълнителното производство погасителната давността за вземането се прекъсва с поискаването или предприемането на изпълнителни действия по изпълнителното дело от страна взискателя. От друга страна, действията, които пречат на изпълнителното дело да се погаси по право на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (т. нар. перемпция), са само исканията за извършване на изпълнителни действия, направени в изпълнителното дело.

 

РАЗГРАНИЧЕНИЕ МЕЖДУ ДЕЙСТВИЯТА, ПРЕПЯТСТВАЩИ ПЕРИМИРАНЕ НА ИЗПЪЛНИТЕЛНОТО ДЕЛО, И ДЕЙСТВИЯТА, ПРЕКЪСВАЩИ ПОГАСИТЕЛНАТА ДАВНОСТ В ИЗПЪЛНИТЕЛНИЯ ПРОЦЕС

В съдебната практика неправилно се смесват действията, препятстващи прекратяване на изпълнителното дело по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК – така нар. перемпция (искане на изпълнителни действия), с действията които водят до прекъсване на погасителната давност в изпълнителния процес по чл. 116, б. „В“ ЗЗД (искане или предприемане на изпълнителни действия). Настоящата статия има за цел да разграничи двете хипотези.

 

В средата на 2019 г. излиза първата книга в българската книжнина, посветена на актуалните въпроси на възбраните. Тя е със заглавие „Възбраната – практически аспекти в изпълнителния процес по ГПК и в производството по вписванес автори адв. д-р Ивайло Василев от АК-Пловдив и д-р Димитър Иванов. Книгата е с подчертана насоченост към практиката, но в нея са анализирани и множество доктринални конструкции. Търсен е баланс, който да отчете постиженията на правната наука и съдебната практика. Анализирани са множество актове на ВКС, както и на апелативни и окръжни съдилища от цялата страна. Поради това книгата ще е полезно четиво както за съдебните изпълнители и съдиите по вписванията, така и за адвокати, нотариуси, юрисконсулти, преподаватели и студенти.

 

Ключови думи: адв. д-р Ивайло Василев, АК-Пловдив, д-р Димитър Иванов, книга, възбрана, изпълнителен процес, вписване на възбрана, заличаване на възбрана.

Книга за правния режим на възбраната от адв. д-р Ивайло Василев и д-р Димитър Иванов – Кантора „Балабанова и Василев“, гр. Пловдив

  В средата на 2019 г. излиза първата книга в българската книжнина, посветена на актуалните въпроси на възбраните. Тя е със заглавие „Възбраната – практически аспекти в изпълнителния процес по ГПК и в производството по вписване“ с автори адв. д-р Ивайло Василев от АК-Пловдив и д-р Димитър Иванов. Книгата е с подчертана насоченост към практиката, […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ,

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

ВЪПРОС

По какви критерии се определя дали поземлен имот е земеделски или урбанизиран по своя характер с оглед това дали при преценка реалната му поделяемост се прилагат правилата на ЗУТ или чл. 72 ЗН и ЗСПЗЗ.

 

ОТГОВОР

В чл.72 ЗН и в чл.200 ЗУТ са въведени, чрез изисквания за минимални размери, пространствени критерий, относими при преценка реална поделяемост на един поземлен имот, като нормата на чл.72 ЗН се прилага за земеделски имоти, а нормата на чл.200 ЗУТ – за имоти в границите на населените места и селищните образувания. Преценката кои от критериите ще бъдат приложени се обуславя от основното предназначение на територията, в която попада имотът. Чл.7 ЗУТ урежда седем вида територии, като земеделските, горските и урбанизираните могат да бъдат едновременно и с предназначение защитени територии, определени със закон. Основното предназначение на територията се определя от концепциите и схемите за пространствено развитие и общите устройствени планове. 
Определеният в чл.200 ЗУТ пространствен обхват на въведените с нормата изисквания за минимални размери е за имоти в границите на населените места, т.е. за урбанизираните територии. Легалното определение за територия на населено място се съдържа в § 5, т.6 ДР ЗУТ – селищна територия, обхваната от границите му (строителните му граници), определени с устройствен план, без да се включва землището. Урбанизирана територия са и селищните образувания, чиято дефиниция е в чл.3, ал.4 ЗАТУРБ /селищни образувания са територии извън строителните граници на населените места, устроени за осъществяване на специфични функции, които са определени със строителни граници, но нямат постоянно живеещо население/ и чл.22, ал.1 ЗАТУРБ /територията на селищното образувание се определя от неговите строителни граници; селищното образувание е разположено на територията на едно или повече населени места и няма самостоятелно землище/.
Границите на населеното място се определят от общия устройствен план съгласно чл.104, ал.1 ЗУТ, че този устройствен план определя преобладаващото предназначение на териториите и е задължителен при изработването на подробния устройствен план, както и чл.20 ЗОЗЗ, че границите на земеделските земи, които се включват в границите на урбанизираните територии се определят с общ или подробен устройствен план. Урегулирането с подробен устройствен план определя конкретното предназначение на всеки имот, т.е. фактическите и правни действия, които носителят на вещното право може да извършва за вбъдеще /за урбанизираните територии вида конкретно предназначение е посочен в чл.8, ал.1, т.1 ЗУТ/ и е предпоставка за промяна на предназначението на земеделски имот по реда на ЗОЗЗ. 
Следователно щом поземлен имот попада в границите на общ устройствен план на населеното място, то се касае до имот в урбанизирана територия, спрямо който при преценка реалната му поделяемост се прилага чл.200 ЗУТ, като без значение е дали имотът е урегулиран и с подробен устройствен план и дали е променено предназначението му от земеделски по реда на ЗОЗЗ.

 

Така Решение № 52 от 10.05.2019 г. на ВКС

Критерии за поделяемост на земеделска земя и урбанизиран поземлен имот (чл. 72 ЗН и чл. 200 ЗУТ)

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ, доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com ВЪПРОС По какви критерии се определя дали поземлен имот е земеделски или урбанизиран по своя характер с оглед това дали при преценка реалната му поделяемост се прилагат правилата на ЗУТ или чл. 72 ЗН и ЗСПЗЗ.   ОТГОВОР В […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ,

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

 

                                                     Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

 №                                                  22.04.2019 година                                        град Хасково

 

                                               В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

Хасковският окръжен съд                                                                          граждански състав

На осемнадесети март                                                    Две хиляди и деветнадесета година

В открито заседание,в състав:

                                                                                            СЪДИЯ : МИЛЕНА ДЕЧЕВА

 

Секретар: Румяна Русева

Прокурор:

Като разгледа докладваното от съдията ДЕЧЕВА

Гр.д.№277 по описа на съда за 2018год.,за да се произнесе взе предвид следното:

           Производството е по реда на  Глава 33 от ГПК-“Производство по колективни искове“ .

            Делото пред ОС-Хасково е образувано по  колективен иск, предявен от Комисия за защита на потребителите, ЕИК:*********, адрес гр. София 1000, пл. „Славейков“ № 4А, представлявана от д.м. в качеството на председател, против „Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. Хасково, п.к. 6300, ул. „Лозарска“ № 12, представлявано от В.И. в качеството на управител.

            ИЩЕЦЪТ –КОМИСИЯ ЗА ЗАЩИТА НА ПОТРЕБИТЕЛИТЕ –гр.София, твърди,че като активно легитимирана страна съгласно чл.186 от ЗЗП/ЗЗП/ и чл.379 ал.3 от ГПК,на основание чл.8 ал.1 от Устройствения правилник на КЗП към министъра на икономиката и нейната администрация,предявява колективен иск за преустановяване прилагането на неравноправни клаузи в  типов договор за заем и Общи условия по договор за заем,предлагани от „Креди Йес“ООД-гр.Хасково.Съгласно чл.148 ал.1 т.1 от ЗЗП ,КЗП има право да изготвя насоки  или препоръки в договори използвани в определени отрасли или сектори на дейност.В изпълнение на правомощията си по посочената разпоредба КЗП разгледала в цялост Типов договор за заем и Общи условия по договор за заем,предлагани от „Креди Йес“ООД-гр.Хасково.С решение на КЗП,прието на заседание,състояло се на 23.11.20017г.,с протокол №34 т.27 е установено наличието на неравноправни клаузи по смисъла на чл.143 от ЗЗП.С писмо изх.№Ц-03-6941/07.12.2017г. и на основание чл.148 от ЗЗП,КЗП указала на посоченото дружество да отстрани неравноправните клаузи,съдържащи се в типов Договор и Общи условия по договор за заем,както и да уведоми по подходящ начин потребителите за направените промени в 14-дневен срок.С писмо вх.№Ц-03-6941/29.12.2017г. ответното дружество изпратило становище по направената препоръка,като коригирало и отстранило част от клаузите,подлежащи на промяна,за което уведомило потребителите.На последващо заседание КЗП взела решение,документирано в протокол №02/19.01.2018г.,т.14,че една клауза от коригирания Типов договор за заем и две клаузи от коригираните Общи условия по договор за заем продължават да представляват неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП,поради което да се заведе колективен иск срещу„Креди Йес“ООД-гр.Хасково по смисъла на чл.186 ал.3 вр. ал.2 т.1 и чл.148 ал.1 т.4 от ЗЗП за неспазване на препоръките,дадени с писмо изх.№ Ц-03-6941/07.12.2017г.С писмо изх.№Ц-03-6941/29.01.2018г. КЗП уведомила дружеството,че при неспазване на направената препоръка в указания срок ще бъде заведен колективен иск по смисъла на чл.186 ал.3 вр.  ал.2 т.1 и чл.148 ал.1 т.4 от ЗЗП,на което писмо не бил получен отговор.При последваща проверка ответното дружество представило общи условия и договор за заем,сключен на 16.02.2018г.,от които документи се установило,че дружеството прилага спрямо потребителите променените общи условия и типов договор за заем,който не е променен и съответства по съдържание на договора,обект на проверка през 2017г.

       Констатирани били неравноправни клаузи в Типов договор за заем-чл.6 ал.1; чл.7 ал.2 , ал.3  предл. първо и последно, ал. 4 и  чл.13,както и такива клаузи в Общи условия по договор за заем-чл.10 ал.1; чл.19.

        Претендира от съда да се установи на основание чл. 148, ал. 1, т. 4 ЗЗП, че чл. 6, ал. 1, чл. 7, ал. 2 и ал. 3, предл. първо и последно, ал. 4 и чл. 13 от Типов договор за паричен заем, който се сключва от „Креди Йес“ ООД с потребителите преди и след 29.12.2017 г., както и чл. 10, ал. 1 и чл. 19 от Общи условия по договор за заем, които са в сила от 20.12.2017 г., предлагани от „Креди Йес“ ООД, са неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ЗЗП и да бъдат прогласени за нищожни. Също така се иска на основание чл. 186, ал. 3 ЗЗП ответникът да бъде осъден да отстрани неравноправните клаузи от Типов договор за паричен заем, който се сключва от „Креди Йес“ ООД с потребителите преди и след 29.12.2017 г. и от Общите условия по договор за заем, които са в сила от 20.12.2017 г., предлагани от „Креди Йес“ ООД, като се постанови забрана, касаеща бъдещото ползване на неравноправните клаузи от „Креди Йес“ ООД, като действието, което е в нарушение на колективните интереси на потребителите, е наличието на тези клаузи в Типов договор за паричен заем, който се сключва от „Креди Йес“ ООД с потребителите преди и след 29.12.2017 г., и в Общите условия по договор за заем, в сила от 20.12.2017 г., предлагани от „Креди Йес“ ООД, и неотстраняването им, въпреки препоръките на КЗП. Също така се иска ответникът да бъде задължен да огласи по подходящ начин и за своя сметка съдебното решение или част от него.

           ОТВЕТНИКЪТ-„КРЕДИ ЙЕС“ООД,със седалище и адрес на управление гр.Хасково  е депозирал писмен отговор с който оспорва иска и излага съображения за неговата неоснователност.В съдебно заседание, чрез пълномощниците си оспорва иска и излага съображения за неговата неоснователност.

          С определение  №865/09.11.2018г. съдът определя  кръга на евентуално увредените лица,от предявяването на иск с правно основание чл.379 ал.3 от ГПК,съставляващи обективно съединени искове по чл.186 ал.2 т.1 и ал.3 вр. чл.143 от ЗЗП,предявен от Комисията за защита на потребителите,срещу „Креди Йес“ООД-гр.Хасково по гр.д.№277/2018г. по описа на ОС-Хасково,както следва: “всички физически лица,които имат качеството на потребители по смисъла на §13 т.1 от ДР на ЗЗП,ползващи услугите на търговското дружество „Креди Йес“ООД-гр.Хасково в качеството на заематели,не за извършването на търговска или професионална дейност и които действат извън рамките на тази дейност,които имат подписани договори за заем с „Креди Йес“ООД-гр.Хасково  и отношенията им са уредени с Типови договори,сключени  преди и след  29.12.2017г.  и Общи условия към същите в сила от 20.12.2017г.“.Определя начина на разгласяване на предявения иск с правно основание чл.379 ал.3 от ГПК,съставляващ обективно съединени искове  по чл.186 ал.2 т.1 и ал.3 вр. чл.143 от ЗЗП,предявен от Комисията за защита на потребителите,срещу „Креди Йес“ООД-гр.Хасково по гр.д.№277/2018г. по описа на ОС-Хасково чрез публикуване на  обявление в национален вестник –вестник „Сега“ , местен вестник –вестник „Хасковска Марица“,както и на сайта на Комисията за защита на потребителите:www.kzp.bgи дава възможност на лицата,които са измежду кръга на увредените от предявените от Комисията за защита на потребителите искове по гр.д.№277/2018г. по описа на ОС-Хасково,двумесечен срок,считано от последното публикуване на обявлението за предявяване на иска,по който и да е от посочените от съда начини да заявят с изрична писмена молба по делото,че ще участват в процеса или ще осъществят защитата си самостоятелно/чл.382 ал.2 т.2 от ГПК/.

         С Определение  №29/10.01.2019г. ,постановено по реда на чл.383 от ГПК съдът         приема  за участие в процеса по гр.д.№277/2018г. по описа на Окръжен съд-Хасково, Сдружение“Българска национална асоциация Активни потребители“, ЕИК *********,със седалище и адрес на управление гр.София 1504,ул.“Врабча“ №2 .

           С Определение №65/23.01.2019г.,постановено по реда на чл.383 от ГПК приема  за участие в процеса по гр.д.№277/2018г. по описа на Окръжен съд-Хасково, М.В.К. , ЕГН  ********** ***,със съдебен адрес ***,кантора 10-адв.Т.Т..

         Приетите за участие в процеса на основание чл.383 от ГПК- Сдружение“Българска национална асоциация Активни потребители“ и М.В.К.,чрез пълномощниците си, в съдебно заседание намират предявения колективен иск за основателен и доказан и претендират неговото уважаване от съда.

            Хасковският окръжен съд след преценка доводите на страните и обсъждане на събраните по делото доказателства,поотделно и взети в тяхната съвкупност,приема за установено от фактическа  и правна страна следното:

            Предявеният колективен иск е допустим и редовен, като са спазени общите и специалните изисквания на чл. 379 и чл. 380 вр. чл. 127 – 130 ГПК.

            Съгласно чл. 381 ГПК след като провери допустимостта и редовността на исковата молба, съдът е длъжен служебно да провери възможностите на лицето или лицата, предявили иска, сериозно и добросъвестно да защитят увредения интерес и да понесат тежестите, свързани с воденето на делото, включително и разноските.

            В настоящия случай искът е предявен от Комисия за защита на потребителите. Същата е юридическо лице на бюджетна издръжка със седалище София и представлява колегиален орган към министъра на икономиката с регионални звена на територията на страната. Съставът на комисията е с мандат 5 години, определя се с решение на Министерския съвет и се назначава от министър – председателя (чл. 165 ЗЗП). В качеството си на централен орган за защита на потребителските права, тя има статут на държавна комисия към министъра на икономиката (чл. 2, ал. 1 от Устройствения правилник на Комисията за защита на потребителите към министъра на икономиката и нейната администрация, накратко УПКЗПМИНА, в сила от 10.06.2006 г.). Председателят на комисията има качеството на второстепенен разпоредител с бюджет по бюджета на Министерството на икономиката (чл. 2, ал. 2, изр. второ УПКЗПМИНА). Последният е определен в чл. 19 от Закона за държавния бюджет за 2018 г., като приходната част е в размер на 26 090 лв. Съгласно публикуван официален отчет на сайта на Комисията за защита на потребителите приходната част на нейния бюджет като второстепенен разпоредител е в размер на 170 000 лв., при което са предвидени разходи в размер на 3 528 700 лв. Съгласно последния публикуван доклад за дейността на Комисията за 2017 г., събраните суми за отчетен период с крайна дата към 31.12.2017 г. от глоби, имуществени санкции и съдебни разноски по издадени наказателни постановления е в общ размер на 1 619 150 лв. Комисията разполага с експерти от персоналния си състав, притежаващи необходимите познания в областта на защитата на потребителите, като общата щатна численост на администрацията на ищеца е 180 бройки. При така установените данни, съдът намира, че Комисията притежава изискуемите по закон възможности сериозно и добросъвестно да защити увредения интерес и да понесе тежестите, свързани с воденето на делото, включително и разноските. Тя разполага с финансов ресурс, който се отпуска по линията на държавния бюджет и е в достатъчен размер, за да обезпечи участието на Комисията в настоящото производство като ищец. От друга страна, очевидно е, че по силата на закона и с оглед на приложимата нормативна уредба, Комисията има качеството на централен орган за защита на потребителските права, който осъществява и провежда държавната политика в тази сфера на обществените отношения. С оглед на гореизложеното, настоящият съдебен състав приема, че са изпълнени изискванията на чл. 381, ал. 1 ГПК.

            По делото не се спори,а това се установява и от представените по делото писмени доказателства от страните,че в изпълнение на правомощията си по  чл. 148 ал.1 т.1 от ЗЗП  КЗП разгледала в цялост Типов договор за заем и Общи условия по договор за заем,предлагани от  ответното дружество „Креди Йес“ООД-гр.Хасково и в тази връзка е била изготвена докладна записка Ц-02-2117 от 09.11.2017г. С решение на КЗП,прието на заседание,състояло се на 23.11.20017г.,с протокол №34 т.27.1 било установено наличието на неравноправни клаузи по смисъла на чл.143 от ЗЗП.С писмо изх.№Ц-03-6941/07.12.2017г. и на основание чл.148 от ЗЗП,КЗП указала на дружеството да отстрани неравноправните клаузи,съдържащи се в типов Договор и Общи условия по договор за заем,както и да уведоми по подходящ начин потребителите за направените промени в 14-дневен срок.С писмо вх.№Ц-03-6941/29.12.2017г. ответното дружество изпратило становище по направената препоръка,като коригирало и отстранило част от клаузите,подлежащи на промяна,за което уведомило потребителите чрез СМС на посочените от тях телефонни номера,а за онези които били предоставили ел.поща-уведомлението било изпратено на посочения ел.адрес.На последващо заседание КЗП взела решение,документирано в протокол №02/19.01.2018г.,т.14,че една клауза от коригирания Типов договор за заем/чл.6 ал.1/ и две клаузи от коригираните Общи условия по договор за заем/чл.10 ал.1 и чл.19/ продължават да представляват неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП,поради което  предявила  колективен иск срещу„Креди Йес“ООД-гр.Хасково по смисъла на чл.186 ал.3 вр. ал.2 т.1 и чл.148 ал.1 т.4 от ЗЗП за неспазване на препоръките,дадени с писмо изх.№ Ц-03-6941/07.12.2017г.С писмо изх.№Ц-03-6941/29.01.2018г. КЗП уведомила дружеството,че при неспазване на направената  препоръка относно посочените по-горе три разпоредби в типовите договори за паричен заем и Общи условия по договор за заем/в указания срок ще бъде заведен колективен иск по смисъла на чл.186 ал.3 вр.  ал.2 т.1 и чл.148 ал.1 т.4 от ЗЗП,на което писмо не бил получен отговор.В писмото е посочено,че с премахването на чл.7 ал.2, чл.7 ал.3 и изменението на чл.7 ал.4/настоящ чл.7 ал.2/ и чл.13 от договора,както и с премахването на чл.18 и коригираните чл.24 ал.6, чл.25 и чл.29 от Общите условия по договор за заем не представляват неравноправни клаузи по смисъла на чл.143 от ЗЗП.

     Съгласно чл.143 от Закона за защита на потребителите,неравноправна клауза в договор,сключен с потребител,е всяка уговорка в негова вреда,която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя при определени хипотези,регламентирани в цитираната правна норма.Според разпоредбата на чл.146 ал.1 от ЗЗП вр. с Директива 93/13/Е на СЕ от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори,неравноправните клаузи в договорите са нищожни,освен ако са уговорени индивидуално.В настоящият случай клаузите са приложими директно спрямо потребителите,без последните да изразяват изрично съгласие,т.е. начинът на уреждане на съдържанието на правата и задълженията на насрещните страни изцяло изключва възможността спорните клаузи да бъдат уговорени индивидуално в процесните типови договори за паричен заем и общи условия уреждащи тези договори.

           Клаузи в Типови договори за паричен заем подписани от потребителите с ответното дружество „Креди Йес“ООД-гр.Хасково  ,сключени  преди и след  29.12.2017г.

 

  1.    Първата клауза,която ищецът е поискал да бъде прогласена за недействителна като неравноправна е чл.6 ал.1 от  Типов договор за  паричен заем.Разпоредбата на чл.6 предвижда,че:“Страните се споразумяват договорът за заем да бъде обезпечен с поне две от посочените по-долу обезпечения:

                       /1/ Запис на заповед,издаден от заемателя .

                       /2/ Банкова гаранция или поръчител,отговарящ на условията на чл.9 ал.2 от Общите условия към договора за заем“.

        По смисъла на посочената разпоредба възможностите на заемателя за обезпечаване на договора са три,а именно:запис на заповед,банкова гаранция ,поръчител ,но поне две от тях трябва да са налице.От друга страна  в чл.3  т.9 на договора „Параметри на отпуснатия заем“ е посочено „Обезпечение:Запис на заповед,поръчител/банкова гаранция.Т.е.в двете разпоредби като задължителен елемент на обезпечението е предвидена запис на заповед.От друга страна в погасителния план е предвидена  колонка с неустойка при липса на обезпечение.Неустойката е предвидена в чл.8 от Типов договор за паричен заем,съгласно която разпоредба с подписването на договора заемателят декларира,че му е известно и се счита за уведомен,че в случай,че заемателят не предостави договореното в чл.6 ал.2 от настоящия договор в тридневен срок от сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря на условията,посочени в чл.9 ал.2 т.1 и т.4 от Общите условия към договора за заем,заемателят дължи на заемодателя неустойка,с начин на разсрочено плащане подробно посочен в Приложение 2 към договора .

        Клаузата на чл.6 ал.1 в посочения й вид и съдържание ,така както същата е посочена в обстоятелствената част на исковата молба съдът намира за неравноправна по смисъла на чл.143 т.19 от ЗЗП,тъй като същата не предоставя възможност на заемателя да избира начина,по който ще обезпечи отпуснатия му заем.Напротив при тълкуване на смисъла и съдържанието на предвиденото в чл.6 и  чл.3 ал.9  от Типовия договор за паричен заем,предоставян на потребителите от ответното дружество , се налага извода,че винаги като начин за обезпечение на отпуснатия заем се предвижда издаването на запис на заповед  и тази уговорка е във вреда на потребителя,която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя,като изключва правата на потребителя произтичащи от закон.Това е така тъй като разпоредбата на чл.34 ал.1 от Закона за потребителския кредит предвижда,че „Кредиторът не може да задължава потребителя да гарантира потребителския кредит чрез издаване на запис на заповед или менителница“.Клаузата е нищожна по смисъла на чл.146  ал.1 вр. ал.2 от ЗЗП тъй като е неравноправна и не е уговорена индивидуално,тъй като е била изготвена предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието й,още повече че става въпрос за типов договор при общи условия.

         В подкрепа на извода на съда за неравноправност на посочената клауза и нейната нищожност е обстоятелството,че  по препоръка на КЗП ответното дружество е предприело действия по промяна на съдържанието на посочената разпоредба,като е предвидило  възможност на заемателите сами да избират начина,по който ще обезпечат заема,като в тази връзка е приетото като доказателство писмо изх.№2198/22.12.2017г./стр.51/.Тези предприети действия и промени в съдържанието на типовите договори за паричен заем,включително и  тези които са приети като доказателство в настоящето производство,не променят вече направения извод на съда с оглед на обстоятелството,че претенцията на ищеца в настоящето производство свързана с установяването на неравноправността и съответно нищожността на процеснатаклауза на чл.6 ал.1 се отнася до   Типовите договори за паричен заем ,подписани от потребителите с ответното дружество „Креди Йес“ООД-гр.Хасково  ,сключени  преди и след  29.12.2017г. ,които съдържат тази клауза в посочения в настоящето производство вид и съдържание.

      2.Втората клауза ,която ищецът е поискал да бъде прогласена за недействителна като неравноправна е чл.7 ал.2 от Типов договор за паричен заем, съгласно която:“Заемателят се съгласява,че в случай на неизпълнение на задължението за заплащане на дължимите погасителни вноски заемодателят ще бъде задължен да направи разходи за събиране на просрочените  вземания във вид на телефонни разговори,лични посещения и изпращане на писма,с които да уведоми Заемателя за некоректното му поведение“.

         Посочената клауза е неравноправна по смисъла на чл.143 т.19 от ЗЗП,тъй като представлява уговорка във вреда на потребителя,която не отговаря на изискванията за добросъвестност  и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя,като изключва или ограничава правата на потребителя,произтичащи от закон.Посочената клауза противоречи на чл.10а ал. 2 от Закона за потребителския кредит,според който „Кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни действия,свързани с усвояване и управление на кредита“.Посочените в клаузата дейности,са именно такива,които са свързани с усвояването и управлението на кредита,поради което кредиторът не следва да събира такси. Клаузата е нищожна по смисъла на чл.146 ал.1 вр.ал.2 от ЗЗП тъй като е неравноправна и не е уговорена индивидуално,тъй като е била изготвена предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието й,още повече че става въпрос за типов договор при общи условия.

          В подкрепа на извода на съда за неравноправност на посочената клауза и нейната нищожност е обстоятелството,че  по препоръка на КЗП ответното дружество е  отменило изцяло  посочената разпоредба  като в тази връзка е приетото като доказателство писмо изх.№2198/22.12.2017г./стр.51/.Тези предприети действия  и отпадане на разпоредбата от последващите  типовите договори за паричен заем,включително  и тези които са приети като доказателство в настоящето производство,не променят вече направения извод на съда с оглед на обстоятелството,че претенцията на ищеца в настоящето производство свързана с установяването на неравноправността и съответно нищожността на процесната клауза на чл.7 ал.2 се отнася до   Типовите договори за паричен заем ,подписани от потребителите с ответното дружество „Креди Йес“ООД-гр.Хасково  ,сключени  преди и след  29.12.2017г. ,които съдържат тази клауза в посочения в настоящето производство вид и съдържание в обстоятелствената част на исковата молба.

  1.   Третата клауза ,която ищецът е поискал да бъде прогласена за недействителна като неравноправна е чл.7 ал.3 от Типов договор за паричен заем съгласно която:“В случай на неизпълнение на Договора от страна на Заемателя,заемодателят може да предприеме едно или няколко от следните действия,но не само:да уведоми за неизпълнението на Заемателя всички свои търговски партньори,банки и финансови институции,което ще рефлектира върху кредитния рейтинг на Заемателя;да подаде информация за неизпълнението на договора до лица и организации,в които Заемателят е нает по трудови или граждански  договори;да възложи събирането на просрочения договор на трета страна,като с това й предостави цялата й нужна информация/условия за сключване на договора,информация за просрочията по него,адрес,телефон за контакт и др./; да прекрати предсрочно Договора за заем,да обяви зцялото вземане по него за предсрочно изискуемо,съгласно Общите условия към Договора за заем и да предприеме принудителни действия за неговото събиране“.

     Така формулиран чл.7 ал.3 предл.1-во от Типов договор за паричен заем е неравноправна клауза по смисъла на чл.143 т.19 от ЗЗП,тъй като представлява уговорка във вреда на потребителя,която не отговаря на изискванията за добросъвестност  и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.Посочената клауза позволява на търговеца да уведоми широк кръг от лица в случай на неизпълнение от страна на потребителя,което представлява недопустимо вмешателство в личната и правна сфера на последния.Това съдът счита,че е така тъй като правата и задълженията на потребителя по договора за паричен заем съществуват самостоятелно и независимо от други видове правоотношения.Възраженията за неизпълнен договор по смисъла на чл.90 от ЗЗД се отнася до правомерен отказ за изпълнение на задължение,в случай ,че длъжникът има изискуемо вземане от същото правоотношение.В случая в посочената разпоредба от договора уведомяването на трети лица е неправомерно,тъй като преследва недопустима от закона цел-увреждане на потребителя.Това противоречи на добрите нрави и няма реална полза за търговеца.

      Клаузата е нищожна по смисъла на чл.146 ал.1 вр.ал.2 от ЗЗП тъй като е неравноправна и не е уговорена индивидуално,тъй като е била изготвена предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието й,още повече че става въпрос за типов договор при общи условия.

      Така формулиран чл.7 ал.3 предл.последно от Типов договор за паричен заем е неравноправна клауза по смисъла на чл.143 т.5 от ЗЗП,тъй като представлява уговорка във вреда на потребителя,която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя,като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение и неустойка.След прекратяване на договора и обявяването му за предсрочно изискуем,дори това да е по вина на потребителя,изискуема става само главницата по отпуснатия заем.Договорената възнаградителна лихва е цената,която потребителят заплаща на кредитора за ползването на отпуснатата в заем сума през определен период от време.Посочената разпоредба неправомерно вменява в тежест на потребителя заплащането на всички начислени или подлежащи на начисляване до крайна дата на издължаване на кредита лихви в случаите на предсрочно прекратяване на договора за заем.

       Клаузата е нищожна по смисъла на чл.146 ал.1 вр.ал.2 от ЗЗП тъй като е неравноправна и не е уговорена индивидуално,тъй като е била изготвена предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието й,още повече че става въпрос за типов договор при общи условия.

          В подкрепа на извода на съда за неравноправност на посочената клауза и нейната нищожност е обстоятелството,че  по препоръка на КЗП ответното дружество е  отменило изцяло  посочената разпоредба  като в тази връзка е приетото като доказателство писмо изх.№2198/22.12.2017г./стр.51/.Тези предприети действия  и отпадане на разпоредбата от последващите  типовите договори за паричен заем,включително и в типовите договори приети като доказателство в настоящето производство,не променят вече направения извод на съда с оглед на обстоятелството,че претенцията на ищеца в настоящето производство свързана с установяването на неравноправността и съответно нищожността на процесната клауза на чл.7 ал.3 се отнася до   Типовите договори за паричен заем ,подписани от потребителите с ответното дружество „Креди Йес“ООД-гр.Хасково  ,сключени  преди и след  29.12.2017г. ,които съдържат тази клауза в посочения в настоящето производство вид и съдържание ,така както същата е отразена в обстоятелствената част на исковата молба.

  1.   Четвъртата клауза ,която ищецът е поискал да бъде прогласена за недействителна като неравноправна е чл.7 ал.4 от Типов договор за паричен заем съгласно която:“Страните се съгласяват,че всички задължения по настоящия договор,който служи и като разписка за получената сума/главница,договорена лихва,обезщетения за забава и дължими неустойки/ стават автоматично предсрочно изискуеми в случай на забава на плащане на четири седмични погасителни вноски или дължими неустойки.Заемателят декларира,че безусловно се съгласява с написаното в предходното изречение,без да е необходимо Заемодателят да го уведомява допълнително  и изрично в случай на настъпване на визираните събития“.

   Така формулиран текстът на чл.7 ал.4 от Типов договор за паричен заем представлява неравноправна клауза по смисъла на чл.143 т.5 от ЗЗП,тъй като представлява уговорка във вреда на потребителя,която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя,като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. След прекратяване на договора и обявяването му за предсрочно изискуем,дори това да е по вина на потребителя,изискуема става само главницата по отпуснатия заем.Договорената възнаградителна лихва е цената,която потребителят заплаща на кредитора за ползването на отпуснатата в заем сума през определен период от време. Посочената разпоредба неправомерно вменява в тежест на потребителя заплащането на всички начислени или подлежащи на начисляване до крайна дата на издължаване на кредита лихви в случаите на предсрочно прекратяване на договора за заем.

       Клаузата е нищожна по смисъла на чл.146 ал.1 вр.ал.2 от ЗЗП тъй като е неравноправна и не е уговорена индивидуално,тъй като е била изготвена предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието й,още повече че става въпрос за типов договор при общи условия.

         В подкрепа на извода на съда за неравноправност на посочената клауза и нейната нищожност е обстоятелството,че  по препоръка на КЗП ответното дружество е  коригирало  посочената разпоредба  като в тази връзка е приетото като доказателство писмо изх.№2198/22.12.2017г./стр.51/.Тези предприети действия  и съдържанието на вече чл.7 ал.2 в последващите  типовите договори за паричен заем,включително и тези които са приети като доказателство в настоящето производство,не променят вече направения извод на съда с оглед на обстоятелството,че претенцията на ищеца в настоящето производство свързана с установяването на неравноправността и съответно нищожността на процесната клауза на чл.7 ал.3 се отнася до   Типовите договори за паричен заем ,подписани от потребителите с ответното дружество „Креди Йес“ООД-гр.Хасково  ,сключени  преди и след  29.12.2017г. ,които съдържат тази клауза в посочения в настоящето производство вид и съдържание ,така както същата е отразена в обстоятелствената част на исковата молба.

  1.  5. Петата клауза ,която ищецът е поискал да бъде прогласена за недействителна като неравноправна е чл.13 от Типов договор за паричен заем съгласно която :“За всички неуредени в настоящия договор и Общи условия въпроси се прилага действащото българско законодателство.Всички въпроси,възникнали във връзка с изпълнението на договора,се решават по споразумение между страните,а при непостигане на съгласие по съдебен ред или пред Арбитражния съд при Стопанска Асоциация-гр.Пловдив,от един арбитър.“

       Така формулиран текстът на чл.7 ал.4 от Типов договор за паричен заем представлява неравноправна клауза по смисъла на чл.143 т.19 от ЗЗП,тъй като представлява уговорка във вреда на потребителя,която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя,като ограничава правата на потребителя,произтичащи от закон.Съгласно чл.19 ал.1 от ГПК страните по имуществен спор могат да уговорят той да бъде решен от арбитражен съд,освен ако спорът има за предмет вещни права или владение върху недвижим имот,издръжка или права по трудово правоотношение или е спор,по който една от страните е потребител по смисъла на §13 т.1 от ДР на ЗЗП“.Съгласно чл.3 ал.4 от ЗЗП всяка клауза в договор,сключен между търговец и потребител,с която страните възлагат на арбитражен съд решаване на спор между тях,извън процедурата за алтернативно решаване на потребителски спорове по смисъла на този закон,е недействителна.

       Клаузата е нищожна по смисъла на чл.146 ал.1 вр.ал.2 от ЗЗП тъй като е неравноправна и не е уговорена индивидуално,тъй като е била изготвена предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието й,още повече че става въпрос за типов договор при общи условия.

       В подкрепа на извода на съда за неравноправност на посочената клауза и нейната нищожност е обстоятелството,че  по препоръка на КЗП ответното дружество е  коригирало  посочената разпоредба  като в тази връзка е приетото като доказателство писмо изх.№2198/22.12.2017г./стр.51/.Тези предприети действия  и съдържанието на чл.13 в последващите  типовите договори за паричен заем,включително и тези които са представени като доказателство в настоящето производство ,не променят вече направения извод на съда с оглед на обстоятелството,че претенцията на ищеца в настоящето производство свързана с установяването на неравноправността и съответно нищожността на процесната клауза на чл.13 се отнася до   Типовите договори за паричен заем ,подписани от потребителите с ответното дружество „Креди Йес“ООД-гр.Хасково  ,сключени  преди и след  29.12.2017г. ,които съдържат тази клауза в посочения в настоящето производство вид и съдържание ,така както същата е отразена в обстоятелствената част на исковата молба.

       Клаузи в Общи условия по договори за заем ,в сила от 20.12.2017г.,предлагани от „Креди Йес“ООД-гр.Хасково  към Типови договори за паричен заем,сключени  преди и след  29.12.2017г.

      1.Първата клауза ,която ищецът е поискал да бъде прогласена за недействителна като неравноправна е чл.10 ал.1 от Общи условия по договори за заем,съгласно която:“Страните се съгласяват,че Заемодателят има право едностранно да обяви своето вземане,в това число дължими и изискуеми по договора задължения-цялата дължима главница,дължимите до момента на обявяване на предсрочната изискуемост по заема,лихви,остатъкът от дължимата по чл.8 от договора за заем неустойка/ако има начислена такава/,начислени наказателни лихви за забава по чл.7 ал.1 от договора,за предсрочно изискуемо в целия му размер при неплащане в срок от 4 погасителни вноски,считано от падежа на четвъртата вноска,при ежеседмично погасяване на договора за заем;3 погасителни вноски,считано от падежа на третата вноска,при двуседмично погасяване на договора за заем;2 погасителни вноски,считано от падежа на втората вноска,при ежеседмично погасяване на договора за заем“.

      Така формулиран  чл.10 ал.1 от Общите условия по договор за заем представлява неравноправна клауза по смисъла на чл.143 т.5 от ЗЗП,тъй като представлява уговорка във вреда на потребителя,която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя,като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. След прекратяване на договора и обявяването му за предсрочно изискуем,дори това да е по вина на потребителя,изискуема става само главницата по отпуснатия заем.Договорената възнаградителна лихва е цената,която потребителят заплаща на кредитора за ползването на отпуснатата в заем сума през определен период от време. Посочената разпоредба неправомерно вменява в тежест на потребителя заплащането на всички начислени или подлежащи на начисляване до крайна дата на издължаване на кредита лихви в случаите на предсрочно прекратяване на договора за заем.Освен това в  текстът “остатъкът от дължимата по чл.8 от договора за заем неустойка/ако има начислена такава“/,предвижда заплащането на неустойка за едно акцесорно задължение,каквото представлява не предоставено обезпечение,от което пряко не произтичат вреди.Предвидената неустойка цели да предвиди още едно обезщетение,освен дължимите лихви за забава.Това е така,доколкото самият кредитор е длъжен да направи преценка относно възможността на кредитополучателя да даде надлежно обезпечение на предоставения му кредит преди предоставянето му и да не отпуска кредит,а не да включва в погасителния план неустойка,която да се кумулира при предсрочно изискуем кредит,от което да се увеличава  задлъжнялостта на потребителя.

       Клаузата е нищожна по смисъла на чл.146 ал.1 вр.ал.2 от ЗЗП тъй като е неравноправна и не е уговорена индивидуално,тъй като е била изготвена предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието й,още повече че става въпрос за типов договор при общи условия.

      В подкрепа на извода на съда за неравноправност на посочената клауза и нейната нищожност е обстоятелството,че  по препоръка на КЗП ответното дружество е  коригирало  посочената разпоредба  като в тази връзка е приетото като доказателство писмо изх.№2198/22.12.2017г./стр.51/.Тези предприети действия  и съдържанието на чл.10 в Общите условия по договорите за заем,предоставяни от ответното дружество   след 20.12.2017г.,не променят вече направения извод на съда с оглед на обстоятелството,че претенцията на ищеца в настоящето производство свързана с установяването на неравноправността и съответно нищожността на процесната клауза на чл.10 се отнася до  Общите условия по договори за заем ,в сила от 20.12.2017г.,предлагани от „Креди Йес“ООД-гр.Хасково  към Типови договори за паричен заем,сключени  преди и след  29.12.2017г.,които съдържат тази клауза в посочения в настоящето производство вид и съдържание ,така както същата е отразена в обстоятелствената част на исковата молба.

        2.Втората клауза ,която ищецът е поискал да бъде прогласена за недействителна като неравноправна е чл.19 от Общи условия по договори за заем,съгласно която:“В случай,че Заемодателят по вина на заемателя упражни правото си да обяви договорът за заем за предсрочно изискуем,Заемателят дължи на заемодателя еднократна неустойка в размер на 20 % от непогасената главница по Договора за заем“.

        Така формулиран  чл.19 от Общите условия по договор за заем представлява неравноправна клауза по смисъла на чл.143 т.5 от ЗЗП,тъй като представлява уговорка във вреда на потребителя,която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя,като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.Клаузата задължава потребителя при прекратяване на договора поради настъпила предсрочна изискуемост да заплати необосновано високо обезщетение.След тази дата за потребителя възниква задължението да върне остатъка от главницата,а в случай на забава дължи само обезщетение за забавено изпълнение.Развалянето на договора и обявяването на предсрочна изискуемост са правни действия,с които се цели преустановяване на възникнала правна връзка по корелативни права и задължения.Упражняването на тези права предизвикват тежки правни последици в правната сфера на неизправната страна.Развалянето на договора и обявяването на предсрочната изискуемост  са и санкции в случай на неизпълнение от страна на потребителя и водят до акумулирането на неустойка в посочен размер „20% от непогасената главница по Договора за заем“,който размер е изключително обременителен и противоречи на добросъвестността.Предвид дължимостта на лихвата за забава върху предсрочно изискуемите суми,начисляването на неустойка би довело  до кумулиране на два различни вида обезщетение върху една и съща главница за едно и също неизпълнение.

       Клаузата е нищожна по смисъла на чл.146 ал.1 вр.ал.2 от ЗЗП тъй като е неравноправна и не е уговорена индивидуално,тъй като е била изготвена предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието й,още повече че става въпрос за типов договор при общи условия.

      В подкрепа на извода на съда за неравноправност на посочената клауза и нейната нищожност е обстоятелството,че  след препоръките на КЗП ответното дружество  не е коригирало  посочената разпоредба  като в тази връзка е приетото като доказателство писмо изх.№2198/22.12.2017г./стр.51/.

      Изложените по-горе съображения мотивират съда да приеме за установено по отношение на ответника „Креди йес“ООД-гр.Хасково, на основание чл. 148, ал. 1, т. 4 ЗЗП, че чл. 6, ал. 1, чл. 7, ал. 2 и ал. 3, предл. първо и последно, ал. 4 и чл. 13 от Типов договор за паричен заем, който се сключва от „Креди Йес“ ООД с потребителите преди и след 29.12.2017 г., както и чл. 10, ал. 1 и чл. 19 от Общи условия по договор за заем, които са в сила от 20.12.2017 г., предлагани от „Креди Йес“ ООД/във вида и съдържанието на разпоредбите,така както същите са описани в исковата молба/, са неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ЗЗП и  следва да бъдат прогласени за нищожни.

       По отношение на претенцията на ищеца с правно основание чл. 186, ал. 3 ЗЗП следва да се отбележи следното:

        Ищецът в настоящето производство претендира осъждането на ответното дружество да отстрани неравноправните клаузи от Типов договор за паричен заем, който се сключва от „Креди Йес“ ООД с потребителите преди и след 29.12.2017 г. и от Общите условия по договор за заем, които са в сила от 20.12.2017 г., предлагани от „Креди Йес“ ООД ,като отстраняването е свързано с посочените в обстоятелствената част на исковата молба клаузи с определено съдържание. Както се установява от доказателствата по делото и преди всичко  от писмо изх.№Ц-03-6941/29.01.2018г. ,адресирано от  ищеца -КЗП до управителя на ответното дружество , част от констатираните от КЗП неравноправни клаузи,във вида в който същите са описани и в исковата молба към момента на предявяването на колективния иск  са били отстранени,чрез премахване на същите или чрез изменение на текстовото им съдържание.Предвид това съдът счита,че претенцията на ищеца за отстраняването им се явява неоснователна,независимо от обстоятелството,че тези клаузи са приети за неравноправни и съответно нищожни по смисъла на ЗЗП.В тази връзка претенцията на ищеца за осъждане на ответното дружество да отстрани неравноправните клаузи на чл.7 ал.2; чл.7 ал.3;чл.7  ал.4/настоящ  чл.7 ал.2/ и чл.13 ще следва да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана,тъй като тези клаузи  или не съществуват в договорите за заем или пък са изменени и са приети в изменения вид от ищеца ,като  не се приемат за неравноправни.

            Неоснователна ще бъде  и претенцията  на ищеца за отстраняването на чл.6 ал.1 от Типов договор за паричен заем,във вида,в който същата е описана в исковата молба,тъй като от данните по делото е видно,че посочената клауза е изменена и макар и същата отново да се приема от КЗП като неравноправна в изменения й вид,по отношение на това изменение по делото няма формулирана искова претенция.Макар и неравноправна,посочената клауза,във вида в който се претендира за отстраняване вече е отстранена от ответното дружество,поради което претенцията по отношение на тази клауза се явява неоснователна.Същите съображения се отнасят и до клаузата на чл.10 ал.1 от Общите условия по договор за заем,тъй като същата към момента на образуване на настоящето производство по съдържание е изменена и се различава от формулировката,обективирана в обстоятелствената част на исковата молба.По отношение на изменената клауза по делото също няма обективирана искова претенция,поради което не следва да се уважи искането за отстраняването й.

       Основателна ще бъде претенцията на ищеца за  отстраняването на чл.19 от Общите условия към договора за заем,тъй като тази клауза както се посочи по-горе е неравноправна,поради което следва да бъде прогласена за нищожна.Тъй като посочената клауза не е променена от ответното дружество съгласно дадените препоръки от КЗП съдът счита,че следва да задължи същото да преустанови използването й,чрез отстраняване  на разпоредбата от съдържанието на Типовите договори за паричен заем.

      Основателна се явява претенцията на ищеца за постановяване на забрана за бъдещо ползване на установените по делото неравноправни клаузи  в Типови договори за паричен заем и съответно Общите условия по договора за заем ,поради което съдът счита,че на ответното дружество „Креди йес“ООД-гр.-Хасково следва да бъде забранено  да  ползва  тези  клаузи ,тъй като същите могат да засегнат голям брой потребители и е възможно същите да бъдат използвани от други търговци.

      Ответникът следва да бъде задължен да огласи по подходящ начин и за своя сметка диспозитива на съдебното  решение .

      Ответникът ще следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски съгласно представения списък на разноските по чл.80 от ГПК в размер на общо 307,40лв.Тъй като ищецът по делото е бил представляван от юрисконсулт неговото възнаграждение следва да се определи по реда на чл.78 ал.8 от ГПК вр. чл.37 от Закона за правната помощ вр. чл.23 т. 4 от Наредбата за заплащане на правната помощ и следва да бъде в размер на 120лв.

        На приетите за участие лица в настоящето производство/на основание чл.383 ал.1 от ГПК/ съдът счита,че не следва да се присъждат разноски по делото,независимо от обстоятелството,че същите са били представлявани от адвокати,тъй като съдът счита,че по отношение на тях следва да намери приложение разпоредбата на  чл.78 ал.10 от ГПК.

        Мотивиран от горното,съдът

                    Р   Е   Ш   И   :

         По предявения колективен иск от Комисия за защита на потребителите,с адрес гр.София 1000,пл.“Славейков“ №4А, ЕИК ********* срещу „Креди йес“ООД, ЕИК *********,със седалище и адрес на управление гр.Хасково 6300,ул.“Лозарска“ №12  и на основание чл.148 ал.1 т.4 от ЗЗП:      

          ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на  „Креди йес“ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.Хасково,,ул.“Лозарска“ №12 , че чл.6 ал.1; чл.7 ал.2; чл.7 ал.3 предл. 1-во и предл.последно; чл.7 ал.4 и чл.13 от Типови договори за паричен заем,сключени преди и след 29.12.2017г. ,както и чл.10 ал.1 и чл.19 от Общи условия по договор за заем в сила от 20.12.2017г.,предлагани от „Креди йес“ООД  са неравноправни клаузи,като:

        ОБЯВЯВА за нищожен чл.6 ал.1 от Типов договор за паричен заем ,предоставян  от „Креди йес“ООД-гр.Хасково ,със следното съдържание,а именно:“/1/ Запис на заповед,издаден от заемателя“, като неравноправна клауза на основание чл.146 ал.1 вр. ал.2 от ЗЗП вр. чл.143 т.19 от ЗЗП.

          ОБЯВЯВА за нищожен  чл.7 ал.2 от Типов договор за паричен заем,предоставян от Креди йес“ООД-гр.Хасково,със следното съдържание,а именно:“Заемателят се съгласява,че в случай на неизпълнение на задължението за заплащане на дължимите погасителни вноски заемодателят ще бъде задължен да направи разходи за събиране на просрочените  вземания във вид на телефонни разговори,лични посещения и изпращане на писма,с които да уведоми Заемателя за некоректното му поведение“, като неравноправна клауза на основание чл.146 ал.1 вр. ал.2 от ЗЗП вр. чл.143 т.19 от ЗЗП.

         ОБЯВЯВА за нищожен  чл.7 ал.3 предл.1-во и предл.последно от Типов договор за паричен заем,предоставян от Креди йес“ООД-гр.Хасково,със следното съдържание,а именно :“В случай на неизпълнение на Договора от страна на Заемателя,заемодателят може да предприеме едно или няколко от следните действия,но не само:да уведоми за неизпълнението на Заемателя всички свои търговски партньори,банки и финансови институции,което ще рефлектира върху кредитния рейтинг на Заемателя;да подаде информация за неизпълнението на договора до лица и организации,в които Заемателят е нает по трудови или граждански  договори;да възложи събирането на просрочения договор на трета страна,като с това й предостави цялата й нужна информация/условия за сключване на договора,информация за просрочията по него,адрес,телефон за контакт и др./; да прекрати предсрочно Договора за заем,да обяви цялото вземане по него за предсрочно изискуемо,съгласно Общите условия към Договора за заем и да предприеме принудителни действия за неговото събиране“, като неравноправна клауза на основание чл.146 ал.1 вр. ал.2 от ЗЗП вр. чл.143 т.19 от ЗЗП.

        ОБЯВЯВА за нищожен  чл.7 ал.4 от Типов договор за паричен заем,предоставян от Креди йес“ООД-гр.Хасково,със следното съдържание,а именно:“Страните се съгласяват,че всички задължения по настоящия договор,който служи и като разписка за получената сума/главница,договорена лихва,обезщетения за забава и дължими неустойки/ стават автоматично предсрочно изискуеми в случай на забава на плащане на четири седмични погасителни вноски или дължими неустойки.Заемателят декларира,че безусловно се съгласява с написаното в предходното изречение,без да е необходимо Заемодателят да го уведомява допълнително  и изрично в случай на настъпване на визираните събития“, като неравноправна клауза на основание чл.146 ал.1 вр. ал.2 от ЗЗП вр. чл.143 т.5 от ЗЗП.

        ОБЯВЯВА за нищожен  чл.13 от Типов договор за паричен заем,предоставян от Креди йес“ООД-гр.Хасково,със следното съдържание,а именно: :“За всички неуредени в настоящия договор и Общи условия въпроси се прилага действащото българско законодателство.Всички въпроси,възникнали във връзка с изпълнението на договора,се решават по споразумение между страните,а при непостигане на съгласие по съдебен ред или пред Арбитражния съд при Стопанска Асоциация-гр.Пловдив,от един арбитър.“ ,като неравноправна клауза на основание чл.146 ал.1 вр. ал.2 от ЗЗП вр. чл.143 т.19 от ЗЗП.

       ОБЯВЯВА  за нищожен чл.10 ал.1 от Общи условия по договор за заем ,предоставяни от Креди йес“ООД-гр.Хасково,със следното съдържание,а именно: “Страните се съгласяват,че Заемодателят има право едностранно да обяви своето вземане,в това число дължими и изискуеми по договора задължения-цялата дължима главница,дължимите до момента на обявяване на предсрочната изискуемост по заема,лихви,остатъкът от дължимата по чл.8 от договора за заем неустойка/ако има начислена такава/,начислени наказателни лихви за забава по чл.7 ал.1 от договора,за предсрочно изискуемо в целия му размер при неплащане в срок от 4 погасителни вноски,считано от падежа на четвъртата вноска,при ежеседмично погасяване на договора за заем;3 погасителни вноски,считано от падежа на третата вноска,при двуседмично погасяване на договора за заем;2 погасителни вноски,считано от падежа на втората вноска,при ежеседмично погасяване на договора за заем“, като неравноправна клауза на основание чл.146 ал.1 вр. ал.2 от ЗЗП вр. чл.143 т.5 от ЗЗП.

        ОБЯВЯВА  за нищожен чл.19 от Общи условия по договор за заем ,предоставяни от Креди йес“ООД-гр.Хасково,със следното съдържание,а именно:“В случай,че Заемодателят по вина на заемателя упражни правото си да обяви договорът за заем за предсрочно изискуем,Заемателят дължи на заемодателя еднократна неустойка в размер на 20 % от непогасената главница по Договора за заем“ ,като неравноправна клауза на основание чл.146 ал.1 вр. ал.2 от ЗЗП вр. чл.143 т.5 от ЗЗП.

           ОСЪЖДА „Креди йес“ООД-гр.Хасково ,на основание чл.186 ал.3 от ЗЗП, да  отстрани неравноправната клауза на чл.19  от Общи условия по договор за заем следното съдържание,а именно:“В случай,че Заемодателят по вина на заемателя упражни правото си да обяви договорът за заем за предсрочно изискуем,Заемателят дължи на заемодателя еднократна неустойка в размер на 20 % от непогасената главница по Договора за заем“ .

           ОТХВЪРЛЯ претенцията на Комисията за защита на потребителите срещу „Креди йес“ООД-гр.Хасково , с правно основание чл.186 ал.3 от ЗЗП, за отстраняване на неравноправните клаузи по  чл.6 ал.1; чл.7 ал.2; чл.7 ал.3 предл. 1-во и предл.последно; чл.7 ал.4 и чл.13 от Типови договори за паричен заем,сключени преди и след 29.12.2017г. ,както и чл.10 ал.1 от Общи условия по договор за заем в сила от 20.12.2017г.,предлагани от „Креди йес“ООД,като неоснователна и недоказана.

           ПОСТАНОВЯВА  забрана за бъдещо ползване на обявените за нищожни неравноправни клаузи на :чл.6 ал.1 от Типов договор за паричен заем ,предоставян  от „Креди йес“ООД-гр.Хасково ,със следното съдържание,а именно:“/1/ Запис на заповед,издаден от заемателя“; чл.7 ал.2 от Типов договор за паричен заем,предоставян от Креди йес“ООД-гр.Хасково,със следното съдържание,а именно:“Заемателят се съгласява,че в случай на неизпълнение на задължението за заплащане на дължимите погасителни вноски заемодателят ще бъде задължен да направи разходи за събиране на просрочените  вземания във вид на телефонни разговори,лични посещения и изпращане на писма,с които да уведоми Заемателя за некоректното му поведение“; чл.7 ал.3 предл.1-во и предл.последно от Типов договор за паричен заем,предоставян от Креди йес“ООД-гр.Хасково,със следното съдържание,а именно :“В случай на неизпълнение на Договора от страна на Заемателя,заемодателят може да предприеме едно или няколко от следните действия,но не само:да уведоми за неизпълнението на Заемателя всички свои търговски партньори,банки и финансови институции,което ще рефлектира върху кредитния рейтинг на Заемателя;да подаде информация за неизпълнението на договора до лица и организации,в които Заемателят е нает по трудови или граждански  договори;да възложи събирането на просрочения договор на трета страна,като с това й предостави цялата й нужна информация/условия за сключване на договора,информация за просрочията по него,адрес,телефон за контакт и др./; да прекрати предсрочно Договора за заем,да обяви цялото вземане по него за предсрочно изискуемо,съгласно Общите условия към Договора за заем и да предприеме принудителни действия за неговото събиране“; чл.7 ал.4 от Типов договор за паричен заем,предоставян от Креди йес“ООД-гр.Хасково,със следното съдържание,а именно:“Страните се съгласяват,че всички задължения по настоящия договор,който служи и като разписка за получената сума/главница,договорена лихва,обезщетения за забава и дължими неустойки/ стават автоматично предсрочно изискуеми в случай на забава на плащане на четири седмични погасителни вноски или дължими неустойки.Заемателят декларира,че безусловно се съгласява с написаното в предходното изречение,без да е необходимо Заемодателят да го уведомява допълнително  и изрично в случай на настъпване на визираните събития“; чл.13 от Типов договор за паричен заем,предоставян от Креди йес“ООД-гр.Хасково,със следното съдържание,а именно: :“За всички неуредени в настоящия договор и Общи условия въпроси се прилага действащото българско законодателство.Всички въпроси,възникнали във връзка с изпълнението на договора,се решават по споразумение между страните,а при непостигане на съгласие по съдебен ред или пред Арбитражния съд при Стопанска Асоциация-гр.Пловдив,от един арбитър.“ ; чл.10 ал.1 от Общи условия по договор за заем ,предоставяни от Креди йес“ООД-гр.Хасково,със следното съдържание,а именно: “Страните се съгласяват,че Заемодателят има право едностранно да обяви своето вземане,в това число дължими и изискуеми по договора задължения-цялата дължима главница,дължимите до момента на обявяване на предсрочната изискуемост по заема,лихви,остатъкът от дължимата по чл.8 от договора за заем неустойка/ако има начислена такава/,начислени наказателни лихви за забава по чл.7 ал.1 от договора,за предсрочно изискуемо в целия му размер при неплащане в срок от 4 погасителни вноски,считано от падежа на четвъртата вноска,при ежеседмично погасяване на договора за заем;3 погасителни вноски,считано от падежа на третата вноска,при двуседмично погасяване на договора за заем;2 погасителни вноски,считано от падежа на втората вноска,при ежеседмично погасяване на договора за заем“ и чл.19 от Общи условия по договор за заем ,предоставяни от Креди йес“ООД-гр.Хасково,със следното съдържание,а именно:“В случай,че Заемодателят по вина на заемателя упражни правото си да обяви договорът за заем за предсрочно изискуем,Заемателят дължи на заемодателя еднократна неустойка в размер на 20 % от непогасената главница по Договора за заем“,на основание чл.186 ал.3 от ЗЗП.

         ЗАДЪЛЖАВА „Креди йес“ООД, ЕИК *********,със седалище и адрес на управление гр.Хасково 6300,ул.“Лозарска“ №12  да огласи за своя сметка диспозитива на решението в едноседмичен срок от влизането му в сила чрез съобщение,публикувано в национален ежедневник и съобщение,направено на интернет страницата на дружеството.

            ОСЪЖДА „Креди йес“ООД, ЕИК *********,със седалище и адрес на управление гр.Хасково 6300,ул.“Лозарска“ №12   да заплати на Комисията за защита на потребителите ,с адрес гр.София 1000,пл.“Славейков“ №4А, ЕИК *********  направените по делото разноски   в размер на 307,40лв.,съгласно представен списък на разноските по чл.80 от ГПК.

          Решението подлежи на обжалване пред Апелативен съд-Пловдив в двуседмичен срок от връчването.

                                                                                               СЪДИЯ:  

Съдът прогласи за нищожни клаузите в договори на фирма за бързи кредити

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ, доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com                                                          Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е    №                                                  22.04.2019 година                                        град Хасково                                                  В   ИМЕТО   НА   НАРОДА   Хасковският окръжен съд                                                                          граждански състав На осемнадесети март                                                    Две хиляди и деветнадесета година В открито заседание,в състав:                                                                                             СЪДИЯ : МИЛЕНА ДЕЧЕВА   Секретар: Румяна Русева Прокурор: Като разгледа докладваното от съдията […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ,

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Ключови думи: предсрочна изискуемост на банков кредит, особен представител, уведомяване, длъжник, искова молба по чл. 422 ГПК.

 

В съдебната практика на Върховния касационен съд (ВКС) се поставя въпроса допустимо ли е предявеният осъдителен иск за вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен, ако предсрочната изискуемост е била обявена на длъжника с връчване на копие от исковата молба на особения му представител, назначен на осн. чл. 47, ал. 6 ГПК? 

На поставения въпрос е даден отговор с смисъл, че с т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС са дадени разяснения, че предсрочна изискуемост на банков кредит представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост на банков кредит по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочна изискуемост на банков кредит има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Предпоставките по чл. 418 ГПК за постановяване на незабавно изпълнение са налице, ако получаването на волеизявлението от длъжника предхожда по време подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение.

В решение № 139/05.11.2014 г. по т.д. № 57/2012 г. на ВКС, I т.о. е посочено, че предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Ако волеизявлението на кредитора се съдържа в исковата молба по чл. 422 ГПК може да се приеме, че предявяването на иска има характер на волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и същият се обявява на длъжника с връчването на препис от исковата молба, то моментът на предсрочната изискуемост ще настъпи с получаването на преписа от ответника по иска. В решение № 114/07.09.2016 г. по т.д. № 362/2015 г. на ВКС, II т.о. също е прието, че исковата молба по чл. 422 ГПК може да има характер на волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и в този случай с връчването на препис от нея на ответника по иска предсрочната изискуемост се обявява на длъжника.

В тълкувателните мотиви на постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 387/24.07.2017 г. по ч.т.д. № 1369/2017 г. на ВКС, I т.о е застъпено становище, че условието за разглеждане на осъдителните искове, съединени при условията на евентуалност с установетелни искове по чл. 422 ГПК, е отхвърляне на установителните искове, поради ненастъпила предсрочна изискуемост на вземанията по кредита преди заявлението по чл. 410 ГПК, като в този случай се навежда ново обстоятелство в исковата молба /несъдържащо се в заявлението за издаване на заповедта за изпъленние и неподдържано спрямо предявените установителни искове/ – уведомяване на длъжниците по кредита за изявлението на банката за настъпване на предсрочната изискуемост със самата искова молба. В тази хипотеза, съединяването при евентуалност при посоченото условие на осъдителните искове с установителните по реда на чл. 422 ГПК е допустимо, а уведомяването на длъжника по кредита за изявлението на банката за настъпване на предсрочната изискуемост се осъществява с получаване на обективираното в исковата молба изявление.

Следователно релевантен по съществото на спора по осъдителен иск за вземане въз основа на договор за банков кредит, поради упражнено от страна на банката право да обяви кредита за предсрочно изискуем, е фактът на съобщаване на длъжника от страна на банката на това нейно изявление, като същото може да се обективира в самата искова молба и поражда правни последици с връчването на препис от нея на ответника по иска.

На осн. чл. 47, ал. 6 ГПК при изпълнение на предпоставките по чл. 47, ал. 1-5 ГПК с оглед охрана интересите на ответника на последния се назначава особен представител. Връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици. Следва да се има предвид, че последователно в практиката на ВКС: Решение № 148/02.12.2016 г. по т.д. № 2072/2015 г. на ВКС, I т.о., Решение № 25/03.05.2017 г. по гр. д. № 60208/2016 г. на ВКС, II г.о. и др. се застъпва становище, че банката, ако не е уговорено друго, може да избере начин за връчване на горепосоченото изявление на длъжника, вкл. и чрез нотариална покана и той ще е редовно осъществен, ако е била проведена процедура по чл. 50 ЗННД вр. чл. 47, ал. 1-5 ГПК – отсъствието от адреса по чл. 47 ГПК се удостовери от длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени, т.е. и без да е необходимо назначаване на особен представител в нотариалното производство.

Предвид изложеното се налага цялостен извод, че в хипотезата на осъдителен иск за заплащане на суми по договор за кредит, в исковата молба по който е обективирано изявление на банката-ищец, че упражнява правото си да направи целия дълг по кредита предсрочно изискуем, поради осъществяване на предвидените в договора или закона предпоставки, връчването на особения представител представлява надлежно уведомяване на длъжника- ответник.

 

Вж. Решение № 198/18.01.2019 г. на I т.о. на ВКС.

Уведомяване на длъжника за предсрочна изискуемост на банков кредит в хипотезата на назначен особен представител

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ, доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Ключови думи: предсрочна изискуемост на банков кредит, особен представител, уведомяване, длъжник, искова молба по чл. 422 ГПК.   В съдебната практика на Върховния касационен съд (ВКС) се поставя въпроса допустимо ли е предявеният осъдителен иск за вземане по […]

 

Тълкувателно решение от 22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г., ОСГТК на ВКС (частичен иск за парично вземане)

 

1. Предявяването на иска за парично вземане като частичен и
последвалото негово увеличаване по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК нямат
за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по
отношение на непредявената част от вземането.
2. Решението по уважен частичен иск за парично вземане се
ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите
факти на спорното субективно материално право при предявен в
друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния
размер на паричното вземане, произтичащо от същото право.
3. Не е налице процесуалната пречка по смисъла на чл. 126 ГПК
за допустимост на последващия частичен иск, когато между същите
страни, на същото основание и за същото вземане е предявен
частичен иск, по който по-рано заведеното дело е висящо, ако
предявените частични искове се отнасят до различни части от
вземането.
В този случай производството по последващия частичен иск
следва да бъде спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК или двете
дела да бъдат съединени за разглеждането им в едно производство и
издаване на общо решение по тях на основание чл. 213 ГПК.
Ако с последващия частичен иск е предявена същата част от
вземането, която е предмет на първоначалния частичен иск, по който
по-рано заведеното дело е висящо, е налице процесуална пречка по
смисъла на чл. 126 ГПК и производството по последващия частичен
иск следва да бъде прекратено.

 

Тълкувателното дело е образувано на основание чл. 128, ал. 1 ЗСВ с
Разпореждане от 30.06.2016 г. на Председателя на Върховния касационен
съд на Република България /ВКС/, допълнено с Разпореждания от
28.11.2016 г. и от 26.04.2017 г. на Председателя на ВКС, за приемане на
тълкувателно решение от Общото събрание на Гражданска и Търговска
колегия на ВКС /ОСГТК/ по следните правни въпроси, по които е налице
противоречива съдебна практика:

1. Предявяването на иска като частичен и последвалото негово
увеличаване по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК има ли за последица
спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на
непредявената част от вземането?
2. Ползва ли се решение по уважен частичен иск със сила на
пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното
право при предявен в друг исков процес иск за горницата,
произтичаща от същото право?
3. Налице ли е процесуалната пречка от чл. 126 ГПК за
допустимост на частичния иск, когато между същите страни, на
същото основание и за същото вземане е предявен частичен иск, по
който по-рано заведеното дело е висящо?
В проведеното закрито заседание на 28.09.2017 г. ОСГТК на ВКС
прие предложението на комисията от 21.07.2017 г. за прередактиране на
втория въпрос, който придоби следното съдържание:
2. Ползва ли се решение по уважен частичен иск със сила на
пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното
право при предявен в друг исков процес иск за разликата до заявения
пълен размер на вземането, произтичащо от същото право?

Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на Върховния
касационен съд, за да се произнесе по поставените въпроси, съобрази
следното:

1. Предявяването на иска като частичен и последвалото негово
увеличаване по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК има ли за последица
спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на
непредявената част от вземането?
По поставения правен въпрос съществува противоречива практика
на различни съдебни състави на ВКС.
Според едното становище предявяването на частичен иск и
неговото уважаване не спира и не прекъсва погасителната давност за
останалата част от вземането, която не е предмет на делото. Поддържа се
разбирането, че при увеличаване на размера на частично предявения иск
по реда на чл. 116 ГПК /отм./ по отношение на увеличения размер на иска
погасителната давност не се смята за прекъсната с подаването на исковата
молба; по отношение на този размер давността продължава да тече до
изменението на иска, с което по-големият размер е бил заявен.
Според второто становище с предявяването на частичен иск не се
прекъсва погасителната давност по отношение на останалата част на
вземането до пълния му размер, но се спира течението на давностния срок
по реда на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД за цялото вземане, което спиране
следва да се зачете в хода на съдебното производство, след като не е
формирана сила на пресъдено нещо по частичния иск.
ОСГТК на ВКС намира за правилно първото становище, предвид
следните съображения:
Погасителната давност е вид юридически факт от категорията на
юридическите събития и представлява период от време /срок/, с
изтичането на който се погасява публичното субективно право на
кредитора да иска съдебна защита или принудително изпълнение на
притезателно или преобразуващо право.
Давностният срок спира да тече при настъпване на изчерпателно
изброени в закона обстоятелства. Съгласно чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД
давност не тече, докато трае съдебният процес относно вземането.
Поради изчерпателното изброяване на основанията за спиране на
давността и въвеждането с чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД на изключение от
общото правило за непрекъсваемост на давностните срокове,
разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ не следва да се тълкува
разширително. Срокът на погасителната давност спира да тече от деня на
предявяване на иска чрез подаване на исковата молба до влизане в сила
на съдебния акт, с който исковото производство приключва, съгласно
правилата на чл. 296 ГПК.
Давностният срок се прекъсва при настъпване на определени в
закона обстоятелства. Нормата на чл. 116 ЗЗД също е от императивен
порядък, съдържа изчерпателно изброяване на основания за прекъсване
на давността и не може да се тълкува разширително. Съобразно чл. 116, б.
„б“ ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иска, но само ако искът
бъде уважен. При уважаване на иска изтеклият срок на погасителната
давност се заличава и започва да тече нова давност, която винаги е
петгодишна. Ако искът не бъде уважен, давността не се смята прекъсната
– чл. 116, б. „б“ in fine ЗЗД.
Срокът на погасителната давност не тече, докато трае съдебният
процес относно вземането, което се индивидуализира чрез посоченото
основание и заявения петитум. За разликата над предявената част от
вземането давността не спира и не прекъсва.
Спиране и прекъсване на срока на погасителната давност се
проявява само относно иска, с който съдът е сезиран и по който трябва да
се произнесе с решението. Силата на пресъдено нещо /СПН/ на влязлото в
сила съдебно решение се разпростира само спрямо субективната и
обективна рамка на диспозитива на решението, постановено по
съществото на спора. В мотивите към т. 18 на ТР № 1/04.01.2001 г. по
тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС се приема, че със СПН се ползва
само решението по отношение на спорното материално право, въведено с
основанието и петитума на иска като предмет на делото. Съгласно
задължителните разяснения към т. 1 на ТР № 1/17.07.2001 г. по тълк. д. №
1/2001 г. на ОСГК на ВКС предмет на делото, образувано по частичния
иск, е само част от вземането.
Счита се, че искът е предявен за цялото субективно материално
право, респективно за пълния размер на вземането при парични
притезания, когато ищецът не е посочил, че предявява иска като частичен.
Ако от събраните по делото доказателства се установява, че спорното
право /вземането/ е в по-голям размер от заявения с исковата молба, това
обстоятелство не дава основание за извод, че предявеният иск е частичен.
Разпоредбата на чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1 ГПК предоставя право на
ищеца до приключване на съдебното дирене в първата инстанция да
измени размера на предявения иск. В тази хипотеза след изменение на
размера на иска спорното право продължава да се претендира на същото
основание и със същото съдържание, като промяната е само по
отношение на размера. Давността за вземането, включително и за
увеличената част, е прекъсната с исковата молба и е спряла да тече докато
трае исковият процес, защото пред съда е заявено цялото спорно право,
без да е посочено, че се предявява частичен иск.
За да се приеме, че искът е предявен като частичен, е необходимо
ищецът в исковата молба изрично да заяви, че претендира част от
спорното право, част от вземането. С предявяването на частичен иск
ищецът въвежда като предмет на делото само част от спорното
субективно материално право – при парични притезания предмет на
делото е претендираната част от дължимата сума, на която ще
съответства и предметът на осъдителното решение.
Новата разпоредба на чл. 116а ЗЗД /ДВ, бр. 42/2018 г./ въвежда
правилото, че „когато вземането е предявено частично, давността се
спира или прекъсва само за предявената част“. Следователно при
предявен частичен иск прекъсването на давността настъпва само за онази
част от вземането, която е предявена с исковата молба и за която
частичният иск е уважен. Непредявената част от вземането остава извън
предмета на делото и за нея давността не спира и не прекъсва, а
продължава да тече.
Това се отнася и за хипотезата, при която частичният иск е
увеличен по реда на чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1 ГПК. С увеличаване на
исковата претенция вземането се заявява за защита в останалата му част,
която до този момент не е била предмет на делото. По отношение на
увеличения размер давността спира и се прекъсва с подаване на молбата
по чл. 214, ал. 1 изр. 3, предл. 1 ЗЗД.
По изложените съображения, ОСГТК на ВКС приема следното:
Предявяването на иска за парично вземане като частичен и
последвалото негово увеличаване по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК нямат за
последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение
на непредявената част от вземането.

2. Ползва ли се решение по уважен частичен иск със сила на
пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното
право при предявен в друг исков процес иск за разликата до заявения
пълен размер на вземането, произтичащо от същото право?
По посочения правен въпрос констатираната противоречива
практика е формирана с решения по чл. 290 и сл. ГПК на различни
съдебни състави на ВКС, Гражданска и Търговска колегия.
В едното становище е застъпена тезата, че установените с
решението по частичен иск общи правопораждащи факти на спорното
право се ползват със сила на пресъдено нещо при предявен в друг исков
процес иск за разликата до заявения пълен размер на вземането,
произтичащо от същото право.
Според другото становище установените с решението по частичен
иск общи правопораждащи факти на спорното право не се ползват със
сила на пресъдено нещо при предявен в друг исков процес иск за
разликата до заявения пълен размер на вземането, произтичащо от
същото право.
ОСГТК на ВКС намира за правилно първото становище, предвид
следните съображения:
Разпоредбата на чл. 298, ал. 1 ГПК очертава субективните и
обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила
решение: решението влиза в сила между същите страни, за същото искане
и на същото основание.
Съгласно т. 18 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000
г., ОСГК със сила на пресъдено нещо се ползува само решението по
отношение на спорното материално право, въведено с основанието и
петитума на иска като предмет на делото.
Предмет на делото е претендираното или отричано от ищеца спорно
субективно материално право, което се въвежда в процеса чрез правното
твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба. В исковата молба
ищецът следва да индивидуализира спорното материално право чрез
основанието и петитума на иска. Основанието на иска обхваща
твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които произтича
претендираното субективно материално право, т. е. правопораждащите
юридически факти. Спорното право се индивидуализира и чрез неговите
субекти /страни по материалното правоотношение/, посочени в
основанието на иска. Чрез петитума на исковата молба ищецът
конкретизира неговото съдържание /в какво се състои претендираното
или отричаното право, исканата правна промяна/ и вида на търсената
защита /дали ищецът иска установяване на съществуването или
несъществуването на спорното право, или осъждане на ответника, или
правна промяна/. Правната квалификация на спорното право се определя
от съда въз основа на заявените от ищеца основание и петитум.
При предявяване на осъдителен иск за парично вземане в петитума
на исковата молба ищецът сочи и размера на иска. Когато ищецът
претендира с петитума на исковата молба само част от размера на
вземането, той предявява частичен иск. Посоченият в исковата молба
юридически факт, от който произтича спорното право, представлява
основанието на иска, включително при предявяването му като частичен.
Независимо, че с частичния иск се търси защита в ограничен обем,
въведеното основание на иска като правопораждащ юридически факт е
единно и неделимо, както при предявен частичен иск за част от
вземането, така и при последващия иск за разликата до пълния размер на
вземането, произтичащо от същото право. В основанието на иска се
включват всички факти, очертани от хипотезиса на правната норма, въз
основа на които се поражда претендираното или отричано от ищеца
спорно материално право. При постановяване на решението съдът е
длъжен да обсъди събраните доказателства, възражения и доводи на
страните, да установи реално осъществените факти и обстоятелства и въз
основа на тях да направи извод за възникването, съществуването,
прекратяването или погасяването на съответното материално
правоотношение, разбирано като двустранна правна връзка, обединяваща
корелативни субективни права и юридически задължения от момента на
тяхното възникване до реализацията им – аргумент от чл. 235, ал. 2 и чл.
236, ал. 2 ГПК.
Обективните предели на СПН очертават нейния предмет –
правоотношението, чието съществуване или несъществуване е
установено по делото, и субективното материално право, което произтича
от него, а субективните предели – страните по материалното
правоотношение, както и лицата, които, макар и да не са страни, са
обвързани от установеното положение. Белезите, които
индивидуализират всяко материално правоотношение и съответно
субективно материално право, представляват обективни предели на СПН,
а именно: юридическите факти, от които спорното право произтича,
съдържанието на спорното право /в какво се състои то/ и неговото правно
естество /правна квалификация/. Субективното материално право не може
да бъде установено извън правопораждащите го факти, извън
основанието му. Страните по материалното правоотношение са
необходимата част от обективните и субективни предели на СПН.
Когато искът е за установяване на факт, обективните предели на
СПН обхващат само съответния факт, а субективните предели – лицата, за
които осъществяването на този факт има правно значение.
При исковете за правоотношение, вкл. за парично вземане, фактите
са индивидуализиращи белези, а предмет на установяване са накърненото
субективно материално право и правоотношението, от което то произтича
– тяхното съществуване може да бъде отречено, въпреки че всички
правопораждащи факти са се осъществили, както и въпреки че някои от
правопораждащите факти не са се осъществили. Материалното
правоотношение се индивидуализира от целия фактически състав,
независимо от това кои факти са се осъществили и кои – не. Силата на
пресъдено нещо на решението, постановено по иска за защита на правото
в пълния му обем, препятства последващото твърдение на ищеца, че
вземането му е по-голямо, възражението на ответника, че то е по-малко,
както и последващите твърдения и възражения на ответника, че вземането
се дължи на друго основание, съответно друго материално
правоотношение. Задължението за неоспорване се отнася до всеки
елемент на установеното или отречено от съда спорно право – не само до
неговия размер, но и до основанието и правната му квалификация.
При отхвърляне на частичния иск като неоснователен ищецът не би
могъл успешно да предяви иск за останалата непредявена част от
вземането, тъй като с влязлото в сила решение, с което се отхвърля
частичният иск, се отрича цялото спорно право. Следователно СПН
обхваща цялото вземане, т.е. това решение се ползва със СПН и по
отношение на непредявената част от вземането, включително и относно
правопораждащите факти. Тази позиция на ВКС е изразена в т. 9 на
Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на
ОСТТК на ВКС – „обективните предели на СПН, когато правото е
отречено, обхващат установяване, че правото никога не е съществувало
или че е съществувало или че е съществувало от момента на неговото
възникване, но се е прекратило или погасило към момента на
приключване на съдебното дирене“. Силата на пресъдено нещо на
отхвърлителния диспозитив по частичния иск разпростира действието си
и за непредявената част, защото от гледна точка на материалното право
несъществуването на част от цялото вземане поради неосъществяване на
правнорелевантните за възникване на твърдяното субективно материално
право факти е равнозначна на несъществуване и на разликата до неговия
пълен обем според твърденията на ищеца.
В хипотезата на уважен изцяло частичен иск останалата част от
вземането също може да съществува, но е възможно и да не съществува.
Обективните предели на СПН на положителното съдебно решение по
частичния иск се изчерпват с предмета на делото, а по останалата част
може да се формира нова – различна СПН.
При уважаване на частичния иск обективните предели на СПН
обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством
правопораждащите факти /юридическите факти, от които
правоотношението произтича/, страните по материалното
правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното
субективно материално право. Поради това, че общите правопораждащи
юридически факти са едни и същи, както за частичния иск, така и за иска
за останалата част от вземането, те се ползват от последиците на СПН
при разглеждане на иска за останалата част от вземането.
В случаите, когато предмет на последващия иск за съдебна защита е
разликата /остатъка/ от вземането, се касае до същото субективно
материално право, същото вземане, но в останалия незаявен с предявения
преди това частичен иск обем. По двата иска се претендира едно и също
вземане, но в различен обем, различни части. Предвид
правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН е недопустимо
в последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно
основанието на вземането и правната му квалификация.
След като със СПН е установено, че правоотношението, въз основа
на което се претендира непогасено парично вземане, е възникнало
валидно, поради което частичният иск е уважен, то е недопустимо в
последващ исков процес за разликата до пълния размер на вземането да
се пререшава въпросът дали същото правоотношение е възникнало, нито
каква е правната му квалификация. Аргумент за този извод е и
обстоятелството, че в диспозитива на съдебното решение съдът се
произнася не само за размера на вземането, но и относно основанието
/какво представлява и от какво произтича присъденото вземане/, предвид
изискването на чл. 236, ал. 1, т. 5 ГПК в решението да бъде посочено
какво постановява съдът по съществото на спора, и с оглед СПН на
диспозитива съобразно постановките на ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по
т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, т. 18.
След като с влязло в сила решение, с което е уважен предявеният
частичен иск, са установени фактите, релевантни за съществуването на
претендираното право, макар и заявено в частичен обем /размер/, то
позоваването в последващ процес по иск за разликата до пълния размер
на вземането, произтичащо от същото правоотношение, на факти,
осуетяващи възникването на субективното материално право или
опорочаващи правопораждащите правоотношението факти и водещи до
унищожаването му, е преклудирано.
Формираната СПН на решението по частичния иск относно
основанието преклудира правоизключващите и правоунищожаващите
възражения на ответника срещу правопораждащите правно релевантни
факти, относими към възникването и съществуването на материалното
правоотношение, от което произтича спорното право. Правопогасяващите
възражения на ответника за останалата част от вземането не се
преклудират, тъй като е допустимо за разликата, която не е била
предявена с първоначалния иск, вземането да е погасено по давност, чрез
плащане, прихващане или по друг начин. Правоотлагащите възражения
по отношение на останалата част от вземането също не се преклудират,
защото е възможно да се твърдят факти, които отлагат нейната
изискуемост. В този аспект, макар и с предявяване на частичния иск за
ответника-длъжник да възниква задължението по чл. 131 ГПК с отговора
си на исковата молба да изчерпи защитните си възражения, не може да се
отрече възможността в новия исков процес за разликата до пълния размер
на вземането, той да разполага и с други защитни средства, нерелевирани
при разглеждането на частичния иск.
По изложените съображения, ОСГТК на ВКС приема следното:
Решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва
със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на
спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес
иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното
вземане, произтичащо от същото право.

3. Налице ли е процесуалната пречка от чл. 126 ГПК за
допустимост на частичния иск, когато между същите страни, на
същото основание и за същото вземане е предявен частичен иск, по
който по-рано заведеното дело е висящо?
По посочения правен въпрос съществува противоречива практика
между различни съдебни състави на ВКС, Гражданска колегия, създадена
с определения, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Според едното становище, е налице процесуална пречка от чл. 126
ГПК за допустимост на частичния иск, когато между същите страни, на
същото основание и за същото вземане е предявен частичен иск, по който
по-рано заведеното дело е висящо.
Според обратната теза не е налице процесуална пречка от чл. 126
ГПК за допустимост на частичния иск, когато между същите страни, на
същото основание и за същото вземане е предявен частичен иск, по който
по-рано заведеното дело е висящо.
ОСГТК на ВКС намира следното:
Съгласно чл. 126, ал. 1 ГПК, когато в един и същ съд или различни
съдилища има висящи две дела между същите страни, на същото
основание и за същото искане, по-късно заведеното дело се прекратява
служебно от съда, с изключение на делата за присъждане на
първоначално непредявената част от вземане, предмет на дело по вече
висящ частичен иск.
Прекратяването на по-късно заведеното дело при друг висящ
процес на основание посочената правна норма изисква пълен идентитет
от субективна и обективна страна между двете дела.
За да се прекрати по-късно образуваното дело по частичен иск, е
необходимо двете дела да са изцяло идентични – да са между едни и същи
страни, на едно и също основание и за една и съща част от вземането, т. е.
по-късно образуваното дело да е за същата част от вземането, за която е
предявен частичният иск по по-рано заведеното висящо дело. В този
случай производството по последващия частичен иск следва да бъде
прекратено.
Когато между същите страни, на същото основание и за една част
от вземането е предявен частичен иск, по който делото е висящо,
останалата част от вземането може да бъде предявена в друг исков
процес. В този случай е налице изключението, предвидено в разпоредбата
на чл. 126, ал. 1 ГПК. Ако в съда има две висящи дела между едни и същи
страни, на едно и също основание, но претенцията е за различни части на
едно и също вземане, не е налице идентитет между двете дела.
Необходимо е в първоначалната искова молба изрично да бъде посочено,
че се претендира част от вземането, а в последващата искова молба да е
конкретизирано, че претенцията е за друга част или за остатъка от
вземането, произтичащо от същото право.
В този случай производството по последващия частичен иск следва
да бъде спряно до влизане в сила на съдебното решение по първоначално
предявения частичен иск на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Ако
първоначално предявеният частичен иск бъде уважен, съдът следва да
възобнови спряното производство и да зачете СПН, с която се ползват
установените с решението по частичния иск общи правопораждащи
факти на спорното право. Ако частичният иск бъде отхвърлен като
неоснователен, производството по последващия частичен иск следва да
бъде прекратено като недопустимо, тъй като със СПН се отрича цялото
спорно материално право.
Спирането на производството по последващия частичен иск може
да бъде избегнато чрез съединяване на двете дела /по частичния иск и по
иска за останалия размер от спорното право/ за разглеждането им в едно
производство и издаване на общо решение по тях на основание чл. 213
ГПК.
В хипотезата, когато в първоначалната искова молба ищецът не е
посочил изрично, че претендира част от спорното право, част от
вземането, то се счита, че с исковата молба е предявено цялото спорно
право, цялото вземане. В този случай предявеният последващ иск за
същото вземане или за част от него е недопустим поради наличието на
обективен идентитет между двете дела и съществуването на процесуална
пречка за паралелната им висящност. Производството по второто дело
следва да се прекрати поради недопустимост на иска на основание чл.
126, ал. 1 ГПК.
По изложените съображения, ОСГТК на ВКС приема следното:
Не е налице процесуалната пречка по смисъла на чл. 126 ГПК за
допустимост на последващия частичен иск, когато между същите страни,
на същото основание и за същото вземане е предявен частичен иск, по
който по-рано заведеното дело е висящо, ако предявените частични
искове се отнасят до различни части от вземането.
В този случай производството по последващия частичен иск следва
да бъде спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК или двете дела да
бъдат съединени за разглеждането им в едно производство и издаване на
общо решение по тях на основание чл. 213 ГПК.
Ако с последващия частичен иск е предявена същата част от
вземането, която е предмет на първоначалния частичен иск, по който порано заведеното дело е висящо, е налице процесуална пречка по смисъла
на чл. 126 ГПК и производството по последващия частичен иск следва да
бъде прекратено.

По изложените съображения Общото събрание на Гражданска и
Търговска колегия на Върховния касационен съд

Р Е Ш И :

1. Предявяването на иска за парично вземане като частичен и
последвалото негово увеличаване по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК нямат
за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по
отношение на непредявената част от вземането.
2. Решението по уважен частичен иск за парично вземане се
ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите
факти на спорното субективно материално право при предявен в
друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния
размер на паричното вземане, произтичащо от същото право.
3. Не е налице процесуалната пречка по смисъла на чл. 126 ГПК
за допустимост на последващия частичен иск, когато между същите
страни, на същото основание и за същото вземане е предявен
частичен иск, по който по-рано заведеното дело е висящо, ако
предявените частични искове се отнасят до различни части от
вземането.
В този случай производството по последващия частичен иск
следва да бъде спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК или двете
дела да бъдат съединени за разглеждането им в едно производство и
издаване на общо решение по тях на основание чл. 213 ГПК.
Ако с последващия частичен иск е предявена същата част от
вземането, която е предмет на първоначалния частичен иск, по който
по-рано заведеното дело е висящо, е налице процесуална пречка по
смисъла на чл. 126 ГПК и производството по последващия частичен
иск следва да бъде прекратено.

ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия Емануела Балевска-
докладчик по тълк. дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС

Формираното мнозинство на Общото събрание на Гражданска и
Търговска колегия на Върховния касационен съд, по поставения въпрос 1,
приема :
Предявяването на иска за парично вземане като частичен и
последвалото негово увеличаване по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК нямат за
последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение
на непредявената част от вземането.
Този отговор не може да има алтернатива , но не може да бъде
изцяло възприет по изложените съображения и мотиви.
С разпоредбите на чл. 115, б.“б“ ЗЗД и чл. 116 ЗЗД законодателят
урежда хипотезите на спиране и прекъсване срока на погасителната
давност. Не може да има спор , че спиране и прекъсване на срока на
погасителната давност касае иск, с който съдът е сезиран и по който иск
дължи произнасяне по съществото на спора с решение.
Разпоредбата на чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1 ГПК предоставя право
на страната -ищец , до приключване на съдебното дирене в първата
инстанция , да измени размера на предявения иск. След изменение на
размера на иска в посочената хипотеза спорното право продължава да се
претендира на същото основание и със същото съдържание, като
промяната е количествена т.е. само по отношение на обема на
защитимото право. В тази хипотеза срокът на погасителната давност за
цялото вземане , включително и за увеличената част, се прекъсва с
исковата молба и спира да тече за времето на исковия процес.
Разпоредбата на чл. 214 , ал.1, изр.3 ГПК не намира приложение
при заявен частичен иск , доколкото с исковата молба ищецът изрично
сочи, че разликата до пълния размер на вземането , не е предмет на
делото и не е пристъпил към изменение на иска си досежно този размер на
заявеното вземане до първото по делото заседание.
Новата разпоредба на чл. 116а ЗЗД ( ДВ. бр.42/2018 г.) , въвежда
правилото , че „ когато вземането е предявено частично, давността се
спира или прекъсва само за предявената част“ и дава израз на
категоричното разбиране на законодателя , изключващо различно
тълкуване , което не би отговаряло на буквата на закона. В случая не
може да се приеме , че незаявената част от вземането се засяга от
действието на разпоредбите , касаещи спирането и прекъсването на срока
на погасителната давност.
В мотивите към отговор 1 , не се сочи решение в хипотези , когато
искът е предявен в конкретен размер , без ищецът да е посочил, че
предявява иска си като частичен . Безусловно следва да се приеме , че с
този иск се търси защита на притезателното субективното материално
право в пълния обем , респ. за пълния размер на вземането. Дори и от
събраните по конкретното дело доказателства, да може да бъде направен
извод , че спорното право (вземането) е в по-голям размер от заявения,
това обстоятелство не дава основание на съда да приеме , че предявеният
иск следва да се счита за частичен предявен.
Изложените мотиви към отговора на в. 1 , не засягат основен
въпрос , който да обоснове дадения отговор – а именно за предмета на
делото т.е. за предметната рамка на спор относно частично заявеното
вземане.
Със заявения частичен иск ищецът въвежда като предмет на делото
само част от спорното притезателно право – респ. при паричните вземания
предмет на делото е само претендираната част от дължимата сума. Извън
предмета на делото остава непредявената част от вземането, за която
срокът на погасителната давност продължава да тече. Спирането на
давността не може да се отнася за вземането като цяло, т. е. и за
незаявената за защита част от него в рамките на висящия исков процес.
При предявен частичен иск прекъсването на давността настъпва само за
онази част от вземането, която е предявена с исковата молба и за която
частичният иск е уважен. Поради това и последиците на чл. 116, б. „б“ ЗЗД
настъпват само за предявената част, но не и за незаявената за защита част.
Изтеклият срок на погасителната давност не засяга правото на
искова защита за незаявената с исковата молба част от вземането, която не
е предмет на делото. Този извод е съобразен със задължителните
разяснения на ТР № 1/17.07.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ОСГК на
ВКС, т. 1, в което е прието, че предмет на делото, образувано по
частичния иск, е само част от вземането.
От тук и основния извод , касаещ отговора на въпрос 2 на
тълкувателното решение съгласно задължителните разяснения по ТР №
1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 18,, а именно ,
че “ със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по
отношение на спорното материално право, въведено с основанието и
петитума на иска като предмет на делото“.
Основното несъгласие касае приетите от мнозинството отговори на
въпроси 2 и въпрос 3 на тълкувателното решение . Считам , че
правилните отговори би следвало да са :
2. Решението по уважен частичен иск за парично вземане не се
ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на
спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес
иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното
вземане, произтичащо от същото право.
3. Не е налице процесуалната пречка по смисъла на чл. 126 ГПК за
допустимост на последващия частичен иск, когато между същите страни,
на същото основание и за същото вземане е предявен частичен иск, по
който по-рано заведеното дело е висящо, ако предявените частични
искове се отнасят до различни части от вземането.
В този случай производството по последващия частичен иск не се
спира на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК , двете дела могат да бъдат
съединени за разглеждането им в едно производство и издаване на общо
решение по тях на основание чл. 213 ГПК.
Съображенията за това :
С разпоредбата на чл. 298, ал. 1 ГПК законодателят очертава
субективните и обективните предели на силата на пресъдено нещо на
влязлото в сила съдебно решение. Решението влиза в сила между същите
страни, за същото искане и на същото основание.
Белезите, които индивидуализират всяко правоотношение и
очертават обективните предели на силата на пресъдено нещо , са :
съдържание на спорното право (в какво се състои то), юридическите
факти, от които то произтича и неговото правно естество (правна
квалификация). Обективните предели на силата на пресъдено нещо
очертават еднозначно нейния предмет – правоотношението, чието
съществуване или несъществуване е установено по делото, а субективните
предели – страните по правоотношението, както и лицата, които макар и
да не страни са обвързани от установеното.
Предмет на делото е претендираното или отричано от ищеца спорно
субективно материално право. В исковата молба ищецът
индивидуализира спорното право чрез основанието и петитума на иска –
посредством посочване на правопораждащите юридически факти ,
включени като фактически състав на материално-правната норма ,
съдържанието на спорното право и неговите носителите , посочва вида на
търсената защита и заявения за защита обем на правото респ. неговия
размер.
Според голяма част от разрешенията, дадени в съдебната практика
и обективирани в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС ,
установените с решението по частичен иск правопораждащи факти на
спорното право не се ползват със сила на пресъдено нещо при предявен,
в отделен исков процес, иск за незаявения (разликата до пълния ) размер
на вземането, произтичащо от същото право.Считам , че това разбиране
следва да бъде възприето като правилно.
Това разбиране почива на дадените с т.18 на ТР 1/17.07.2001 год. на
ОСГК на ВКС задължителни разяснения , че „ предметът на делото е
спорното материално право “, претендирано или отричано от ищеца, което
се характеризира 1./ с правопораждащия факт, на който правната норма е
придала правно значение, 2./ носителите и 3./ съдържанието му, в рамката
определена от въведени чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се
в исковата молба и конкретизирано с петитума.
Когато ищецът въведе като предмет на делото само част, а не цялото
материално право, той предявява частичен иск.
Когато искът съзнателно ( а не поради грешка в изчисленията) е
предявен само за част от спорното право и се претендира заплащането
само на конкретна сума, но не и за цялото вземане , за кредиторът се
запазва възможността , с нов иск да търси разликата до пълния размер на
вземането, но при последиците на чл. 115 , б.“ж“ ЗЗД и чл. 116 ЗЗД по
отношение спирането и прекъсването на срока на погасителната давност .
Независимо , че с частичния иск се търси защита в ограничен обем,
въведеното основание на иска като правопораждащ юридически факт е
единно и неделимо.Основанието е едно и също както по заявения
частичен иск, така и по иска, с който би се претендирало вземането в
неговия плен обем. В основанието на иска се включват всички факти ,
очертани от хипотезиса на правната норма, с които законодателят урежда
възникването и съществуването на конкретно субективно материално
право, но диспозицията на съдебния акт касае единствено съществуването
или не правото и то в обема , в който то е било заявено.
При отхвърлянето на заявения като частичен иск се отрича изцяло
съществуването на спорното право: не са осъществени фактите , на които
почиват твърденията на ищеца , или налице са осъществени
правоизключващи, правопроменящи или правопогасяващи основания.
Кредиторът не може успешно да претендира в друг исков процес
разликата , касаеща незаявената част от вземането си , тъй като липсата на
основание да се присъди по – малката част от едно отречено със силата
на пресъдено нещо вземане , изключва съществуването на цялото вземане,
т.е. и за незаявената му част .При действието на приложимия ГПК , в
производството по частичния иск , страната ответник (длъжник) е
реализирала в пълен обем защитата си по начин да изключи всяка
фактическа или правна възможност , даваща основание на ищеца –
кредитор да твърди и поддържа, че има защитимо по съдебен ред
вземане.
Това разбиране на касационния съд е изразено в мотивите по т.9
на ТР No 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС , с които се приема , че „
обективните предели на силата на пресъдено нещо се разпростират
относно съществуването на правото към момента на приключване на
съдебното дирене, така и към минал момент- от деня на неговото
възникване. Обективните предели на силата на пресъдено нещо , когато
правото е отречено, обхваща установяване , че правото никога не е
съществувало или че е съществувало от момента на неговото възникване,
но се е прекратило или погасило към момента на приключване на
съдебното дирене“. Силата на пресъдено нещо на отхвърлителния
диспозитив по частичния иск разпростира действието си и за
непредявената част, защото непредявената част няма как да съществува,
ако по- малката ( предявената ) част от правото е отречено със сила на
пресъдено нещо. Този, който няма частта от правото, не може да
претендира, че има разликата над отречената част от несъществуващото
право.
При уважаване на частичния иск , кредиторът -ищец може да
предяви нов иск за незаявената част от вземането си.
Ако се приеме за правилна категорично заявената теза , че
„формираната СПН на решението по частичния иск относно основанието
преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на
ответника срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими
към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от
което произтича спорното право. Правопогасяващите възражения на
ответника за останалата част от вземането не се преклудират, тъй като е
допустимо за разликата, която не е била предявена с първоначалния иск,
вземането да е погасено по давност, чрез плащане, прихващане или по
друг начин. Правоотлагащите възражения по отношение на останалата
част от вземането също не се преклудират, защото е възможно да се
твърдят факти, които отлагат нейната изискуемост“, защитата на
ответника –длъжник по новото дело е силно ограничена . От тази защита
са изключени ( без законово основание за това) всички останали средства
за защита на ответника и макар и с различен предмет на делото, новият
исков процес не позволява пълната , гарантирана от законодателя, защита
на ответника , разпростирайки действието на разпоредбата на чл. 131, ал.2
и ал.3 ГПК , извън конкретния, вече приключил исков процес.
При уважаване на частични иск , обективните предели на силата на
пресъдено нещо се разпростират само до предявената част от спорното
право. Постановеното по един частичен иск решение влиза в сила за
съществуването на правото (конкретното вземане) за предявената част от
иска , но не и за непредявената. Частите от едно цяло не са никога едно и
също нещо, те са различни неща. Разделянето на вземането на части
предполага самостоятелното съществуване на всяка една от тях , поради
което и спорния предмет на делото за всяка една от тези части не е и не
може да се приеме за тъждествен, а силата на пресъдено нещо по единия
иск не формира сила на пресъдено нещо по отношение на останалите
искове. Именно поради това не може да се приеме тезата , че ако по един
от тези частични искове имаме вляло в сила решение , то неговата сила на
пресъдено нещо ще разпростре действието си по отношение на
основанието (като част от предмета на спора ) и на другите заявени или
незаявени за защита пред съда части от същото вземане ,поради
различния предмет на спора по всяко едно от делата и грантираната от
законодателя възможност на ответника по иска да осъществи защитата си
в пълен обем. При уважаването на частичния иск , за разликата до пълния
размер на вземането , предмет на новия иск, ищецът не може да се
позовава на формирана сила на присъдено нещо по частичен иск, защото
само при отхвърлянето на частичния иск се отрича основателността на
претенцията като цяло.
С уважаването на частичния иск не се признава съществуването на
цялото вземане , а само на заявената част от него. Предмет на делото е
заявената за защита част от спорното право, на което съответства и
предметът на решението. В хипотезата на заявен ( уважен ) частичен иск и
последващ иск за разликата до незаявена част от вземането, се касае до
самостоятелни претенции за присъждане на тази част от претендирано
вземане, за която се търси защита по конкретното дело.
Ако парично вземане е заявено като частично , то въведеният
предмет на делото от ищеца е само заявената за защита част от вземането
и само в предметната рамка на този предмет ще се формира сила на
присъдено нещо, независимо че представлява част от единно спорно
право. При предявен иск за разликата над уважената част до пълния
размер на вземането ищецът не може да се позовава на формираната по
другото дело сила на пресъдено нещо, а следва да проведе пълно
доказване на основателността на претенцията си, като на ответника бъде
предоставена пълната възможност на ефикасна защита , така както е
уредена от закона. Приемането на правилото за преклузия , уредено с чл.
131, ал.2 и ал.3 ГПК по приключил с позитивно съдебно решение по
частичен иск исков процес, като преклудиране на всички ( дори и
незаявени) възражения по отношение на правопораждащите същото
субективно право( вземане) факти, по заявената в друг исков процес
останала част от това вземане , и невъзможността за тяхното оспорване в
рамките на новия самостоятелен исков процес , е в противоречие със
самия закон, който не ограничава правото на ефективна и пълна защитата
на ответника по новото дело, гарантирайки му пълна защита срещи
заявения иск.
Обективните предели на силата на пресъдено нещо са очертани чрез
същите белези, с които си служи законът и при индивидуализиране на
спорното право – чрез основанието и петитума на иска. Петитумът
определя вида и размера на търсената защита. Тези индивидуализиращи
белези на спорното право очертават предмета на спора. Силата на
пресъдено нещо обхваща предмета на спора и е средство за неговото
разрешаване. Решението по частичен иск формира сила на пресъдено
нещо по отношение на уваженото съдебно предявено субективно
материално право, включително и по неговия размер. При уважаване на
частичен иск за разликата от сумата, предмет на новия иск, ищецът не
може да се позовава на формираната сила на пресъдено нещо на
решението по частичния иск, защото законодателят дава на ответника
същия обем права на защита , като по всеки предявен срещу него иск.
Дали вземането за разликата до пълния размер на едно вземане
съществува, се установява в новия състезателен исков процес, в който
всяка страна има тежестта на доказване на онези факти, от които черпи
права.
При уважаване на частичен иск обективните предели на силата на
пресъдено нещо обхващат основанието, от което са придобити правата, и
размера им, до който са били предявени и признати от съда. Предмет на
силата на пресъдено нещо не е само субективното материално право,
откъснато от конкретния юридически факт, въз основа на който то се
претендира. В основанието на иска се включват всички факти, очертани от
хипотезиса на правната норма, въз основа на които се поражда
претендираното материално право. Ето защо конкретно установените с
решението по частичния иск релевантни за спорното право
правопораждащи факти ще се ползват със сила на пресъдено нещо. Но
влязлото в сила съдебно решение по уважен частичен иск за парично
вземане не разпростира сила на пресъдено нещо относно
правопораждащите факти на спорното (субективно материално) право
при предявен в друг исков процес иск , за защита на вземането за
разликата до незаявения размер на вземането , произтичащо от същото
право. Ако бъде възприета тезата, че „решението по уважен частичен иск
за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно
правопораждащите факти на спорното субективно материално право при
предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до
пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право“ , то
тя влиза в противоречие и с чл. 124, ал.4 ГПК, с която като изключение е
уредена хипотеза, при която обективните предели на силата на пресъдено
нещо на съдебното решение обхваща определен факт.
Когато искът е за установяване на факт, обективни предели на
силата на пресъдено нещо е само съответният факт, а субективни предели
са лицата, за които осъществяването на този факт има правно значение.
При исковете за правоотношение фактите са само индивидуализиращи
белези на спорното право. Те са такива, както когато са се осъществили,
така и когато не са се осъществили.
Предмет на иска касае спор относно конкретно правоотношение –
неговото съществуване може да бъде отречено, въпреки че всички
правопораждащи факти са се осъществили , но например наред с това е
осъществен и опорочаващ факт, както и , въпреки че някой от
правопораждащите факти не се е осъществил защото се предполага и това
предположение не е опровергано.
Дори съществуването на правоотношението да е изцяло отречено,
то се индивидуализира от целия фактически състав, независимо от това,
кои факти са се осъществили и кои не. Показателно за правното значение
на фактите като индивидуализиращ белег е признаването на вземането в
по- малък от претендирания размер – тогава едни и същи факти
индивидуализират, както признатия, така и отречения размер на
вземането.
При липсата противоречиви становища , че когато ищецът
претендира с петитума на исковата молба само част от размера на
вземането, а не целия размер, той предявява частичен иск и че с
частичният иск се търси защита в ограничен обем , но въведеното
основание на иска като правопораждащ юридически факт е единно и
неделимо и в това основание на иска се включват всички факти, очертани
от хипотезиса на правната норма, въз основа на които се поражда
претендираното или отричано от ищеца спорно материално право и при
липса на противоречиви виждания , че обективните предели на силата на
пресъдено нещо очертават еднозначно нейния предмет – материалното
правоотношение, чието съществуване или несъществуване е установено, а
субективните предели – страните по правоотношението, както и лицата,
които макар и да не страни са обвързани от установеното положение, да
се разшири по тълкувателен път кръга на индивидуализиращи белези
на спорното правоотношение по едно приключило с влязо в сила решение
дело, като се приеме , че формираната сила на пресъдено нещо по
уважения частичен иск , обхваща правопораждащите правото факти и се
явява идентично със спорното правоотношението на предявен в друг
исков процес иск за защита на незаявената част от вземането , макар и
произтичащо от същото право, без да бъде съобразено обстоятелството, че
всяко дело има свой предмет на спора и страната-ответник следва да
разполага със всички , установени от закона заформи на защита срещу
заявения иск , е извод contra legem.
Силата на пресъдено нещо на уважения частичен иск не установява,
че правоотношението, въз основа , на което се претендира „непогасено
парично вземане“ като цяло , е възникнало валидно, защото силата на
пресъдено нещо на влязлото в сила решение по частичния иск няма за
предмет цялото „непогасено „ парично вземане , а само една негова част –
в обема , предявен за защита чрез заявения частичен иск. Ето защо и
което частичният иск е уважен, то в последващ исков процес за разликата
до пълния размер на вземането следва наново да се решава, при
установения за това процесуален ред, въпросът дали същото
правоотношение е възникнало на правното му основание, на която е
уважен частичния иск. Безусловното приемане на тезата , че формираната
сила на пресъдено нещо обхваща цялото вземане , т.е. и незаявената с
частичния иск разлика до пълния размер , поради което се преклудират
и правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника
срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към
възникването и съществуването на материалното правоотношение, от
което произтича спорното право, влизат в противоречие с разпоредбата на
чл. 298, ал.1 ГПК най-малкото защото искането е различно , процесът е
различен и не може да се отрече възможността за пълна защита на
ответника .
Тезата , че само правопогасяващите възражения на ответника за
останалата част от вземането не се преклудират, доколкото за разликата,
която не е била предявена с първоначалния иск, вземането е погасено по
давност, чрез плащане или друг начин , съставлява неточно тълкуване
съдържанието на чл. 131 ГПК , тъй като с отговора си на исковата молба
ответникът има право и задължение да изчерпи всичките си защитните си
възражения , свързани с конкретното дело, а не само тези имащи
провопогасяващ характер.
По тези съображения отговорите на въпрос 3 следва да бъдат
различни от тези , възприети от мнозинството. Доколкото е налице
новата разпоредба на чл. 126, ал. 1 ГПК (ред. ДВ. бр.42/2018 год.), според
която „ когато в един и същ съд или различни съдилища има висящи две
дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, по-
късно заведеното дело се прекратява служебно от съда, с изключение на
делата за присъждане на първоначално непредявената част от вземане,
предмет на дело по вече висящ частичен иск“ , то всяко друго тълкуване
би било недопустимо.

съдия Емануела Балевска
съдия Светла Димитрова
съдия Даниела Стоянова
съдия Евгений Стайков
съдия Борислав Белазелков
съдия Василка Илиева
съдия Мими Фурнаджиева
съдия Светла Цачева
съдия Веска Райчева
съдия Албена Бонева – т.т. 1, 2 и 3
съдия Боян Цонев
съдия Росица Божилова
съдия Геника Михайлова
съдия Бранислава Павлова
съдия Емил Марков
съдия Гергана Никова

 

Тълкувателно решение от 22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г., ОСГТК на ВКС (частичен иск за парично вземане)

Тълкувателно решение от 22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г., ОСГТК на ВКС (частичен иск за парично вземане)

  Тълкувателно решение от 22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г., ОСГТК на ВКС (частичен иск за парично вземане)   1. Предявяването на иска за парично вземане като частичен и последвалото негово увеличаване по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК нямат за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ,

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

В някои случаи търговецът може да притежава ценна информация, която да му предоставя предимство пред конкурентите на пазара. Такава информация може да е търговска тайна по смисъла на Закона за защита на търговската тайна. Тази информация може да има стратегическо значение, което да се окаже решаващо за заеманото от него място на пазара, тъй като нейното притежание и невъзможност да се ползва от другите търговци ще определи конкурентоспособността на съответния бизнес. Така на практика търговската тайна се оказва решаваща за бъдещото преди всичко на стартиращите и бързо развиващите се компании на пазара. Тя е от значение и за вече наложилите се компании, които имат за цел да запазят своята лидерска позиция. Тук мога да се посоча, неизчерпателно, няколко примера за информация, която може да е търговска тайна:

  • компютърни програми;
  • компютърни приложения и приложения за телефони;
  • интерфейси;
  • софтуерни алгоритми;
  • проекти за база данни и конфигурации;
  • проекти и идеи за търговски марки;
  • проекти за брандиран бизнес, предлагащ стоки и услуги на пазара;
  • формули;
  • съставки;
  • рецепти за производство на храни и напитки;
  • списъци на клиенти или доставчици;
  • бизнес планове и пазарни проучвания и стратегии;
  • методи за презентиране и продажба на продукти на потребители;
  • методи или алгоритми за подобряване на решения, производствени операции, продукти или услуги;
  • дизайн на продукт или услуга;
  • системи за подобряване на ефективността и качеството на съществуващи механизми или системи на машини (например компютърни програми, системи за роботи и т.н.),
  • ценно ноу-хау и др.

В горепосочените примери, ако информацията може да се квалифицира като търговска тайна по смисъла на Закона за защита на търговската тайна, тя трябва да бъде юридически защитена чрез сключване на договори за неразпространение на търговската тайна. Важно е търговецът да осъзнае принципната идея на договорите за неразкриване на търговска тайна и тяхната икономическа стойност, а именно: Когато търговецът притежава ценна информация, идея или бизнес стратегия, която може да му позволи да има икономическо предимство пред своите конкуренти, той трябва да защити тази информация като търговска тайна. Тя трябва да остане на разположение единствено за нуждите на неговия бизнес. Поради това всяко лице, което има достъп до търговската тайна, трябва да бъде правно обвързано чрез договор, като по силата на този договор се задължи да не предоставя или разпространява по какъвто и да е начин станалата му известна търговска тайна.   

В световен мащаб най-известните търговци, които пазят своите търговски тайни чрез сключване на договори за неразпространение на търговска тайна, са:

  • THE GOOGLE SEARCH ALGORITHM – търсачката на Google е най-популярната интернет търсачка в света. За да защити своя продукт, компанията защитава своя компютърен алгоритъм като търговска тайна. Това позволява на компанията да запази своята водеща роля в интернет пространството. Гъгъл непрекъснато продължава да усъвършенства своя алгоритъм, като защитава подобренията в него чрез сключване на договори за неразпространение на търговска тайна с всяко лице, което разработва нововъведения;
  • COCA-COLA – компанията пази съставките за рецептата за производство на прочутата напитка като търговска тайна. Тя избира да не патентова тази информация, тъй като това би разкрило пред конкуренцията нейната търговска тайна. Това се оказва правилен бизнес подход, който и до днес не позволява на конкурентите да изместят Coca-Cola от нейното монополно положение на пазара;
  • KENTUCKY FRIED CHICKEN (KFC) – KFC защитава своята оригинална рецепта като търговска тайна. За целта компанията предоставя частично информация на две други компании, които произвеждат отделно част от съставките за рецептата, след което те се смесват. Така нито една от двете компании няма пълната информация за това какво точно съдържа рецептата, като в същото време и двете компании подписват договори за неразпространение на търговска тайна и нямат право да предоставят каквато и да е информация на трети лица;
  • LISTERINE – формулата за производство на популярната марка вода за уста първоначално е защитена като търговска тайна. Като търговска тайна изобретателят на формулата сключва договор за ползване на информацията и нейното неразпространение с друг търговец, който се задължава да извършва огромни плащания на изобретателя на формулата. Такива плащания се извършват и до днес, макар впоследствие формулата да е била патентована след сключване на договора и търговската тайна да е била разкрита.

Горните примери недвусмислено показват, че благодарение на договорите за неразпространение на техните търговски тайни търговците успяват да запазят уникалността на предлагания на пазара продукт вече десетки години, като по този начин предотвратяват навлизането на пазара на конкуриращи продукти със същото високо качество и стойност. Тази защита на търговската тайна им осигурява огромни печалби, както и монополно положение на глобалния пазар.

Икономическа стойност на договорите за неразпространение на търговска тайна

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ, доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   В някои случаи търговецът може да притежава ценна информация, която да му предоставя предимство пред конкурентите на пазара. Такава информация може да е търговска тайна по смисъла на Закона за защита на търговската тайна. Тази информация може да […]

 

адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ,

доктор по гражданско и семейно право

тел.: 0896/ 733 134

E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com

 

Резюме:

Статията има за цел да представи основните положения в Закона за закрила на търговската тайна, които се отнасят до защитата на притежателя на търговска тайна. Анализът има за цел да даде информация за това какви са принципните постановки в закона, на които трябва да се подчини гражданският процес, в който се търси санкция спрямо нарушителя на търговската тайна.

 

Ключови думи: търговска тайна, съдебна защита, адвокат, хоу-хау, търговско право, обезщетение за претърпени вреди.

 

ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ

Право на иск на притежателя на търговска тайна

В Закона за защита на търговската тайна (ЗЗТТ) се определя, че притежателят на търговска тайна има право да предяви иск пред съда срещу всеки нарушител на търговската тайна за установяване на неправомерното придобиване, използване или разкриване на търговска тайна, както и за:

  1. присъждане на обезщетение за претърпените вреди и пропуснатите ползи;
  2. преустановяване или забрана за използването или разкриването на търговската тайна;
  3. забрана за производството, предлагането, пускането на пазара или използването на стоките – предмет на нарушение, вноса или износа, както и съхранението на тези стоки, с тези цели;
  4. унищожаване на цели или на част от документи, вещи, материали, вещества или електронни документи, които съдържат или носят търговската тайна, или когато е целесъобразно – предаването им на ищеца;
  5. забрана за предлагането или предоставянето на услугите, които са в значителна степен повлияни благоприятно от търговски тайни, които са неправомерно придобити, използвани или разкрити.

Исковете по този закон се разглеждат по реда на Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Едновременно с горепосочените искове притежателят на търговска тайна може да поиска от съда и налагане по отношение на стоките или услугите – предмет на нарушение, на една или повече от мерките по чл. 20, ал. 3 ЗЗТТ. Това са:

  1. изтегляне на стоките от пазара или по искане на притежателя на търговска тайна – предаване на стоките на юридически лица с нестопанска цел за дейности в обществена полза;
  2. премахване на тези характеристики на стоките или услугите, във връзка с които е установено нарушение;
  3. унищожаване на стоките или, когато е целесъобразно, тяхното изтегляне от пазара, при условие че изтеглянето не засяга защитата на търговската тайна.

 

Получаване на информация относно нарушението на търговска тайна

При предявяване на иска на притежателя на търговска тайна за него може да съществува неяснота относно това по какъв точно начин ответникът, нарушител на търговска тайна, е извършвал твърдените нарушения. За да се реши този проблем и съдът да има възможност да разкрие обективната действителност, притежателят на търговска тайна може да се обърне за съдействие към съда, като поиска изрично съдът да задължи ответника, нарушител на търговска тайна, или трето лице с разпореждане да предостави информация от значение за решаване на делото като:

  1. име, адрес, съответно наименование, седалище и адрес на управление на производителите, разпространителите, доставчиците и на други лица, които са били държатели на стоките – предмет на нарушението, както и на търговците на едро и на дребно, за които са били предназначени;
  2. данни за произведените, доставените, получените или поръчаните количества, както и приходите, получени от стоките – предмет на нарушението, съответно данни за предлагането или предоставянето на услугите и приходите от тях;
  3. документи или части от тях, вещи, материали, вещества или електронни документи или части от тях, които съдържат или носят търговската тайна;
  4. лицето, от което са получили търговската тайна;
  5. лицата, пред които са разкрили търговската тайна.

В разпореждането на съда се посочва срок, в който страната трябва да изпълни задължението си за предоставяне на пълна, точна, достоверна и незаблуждаваща информация.

Според мен това искане до съда може да се извърши не само с исковата молба, но и по реда на обезпечаване на доказателствата по ГПК. В този случай, когато съществува опасност някое доказателство да се изгуби или неговото събиране да се затрудни, страната може да поиска събирането му предварително. В този случай молбата на притежателя на търговска тайна трябва да се подаде предварително, преди да е образувано исковото производство, за да може търговецът първо да се снабди с всички необходими доказателства за установяване на нарушение на търговската тайна. Едва след това, когато търговецът се е снабдил с тези доказателства, той трябва да предяви своята искова молба пред компетентния съд.

 

Давностен срок

В ЗЗТТ са определени срокове, в които притежателят на търговска тайна, нарушителят на търговска тайна или трето лице трябва да предявят своите искове пред компетентния съд.

Правото на иск на притежателя на търговска тайна срещу нарушителя на търговска тайна се погасява с изтичането на 5 години от извършване на нарушението.

Правото на иск на нарушителя на търговска тайна (ответник по делото) и на всяко трето засегнато лице се погасява с изтичането на едногодишен срок от влизането в сила на съдебния акт, от който е породен правният интерес. Това са следните хипотези:

  1. Когато обезпечителните мерки бъдат отменени или престанат да действат поради действие или пропуск от страна на ищеца, както и когато се установи липса на неправомерно придобиване, използване или разкриване на търговска тайна или риск за такова действие, съдът може по искане на ответника или на трето засегнато лице да осъди ищеца да заплати подходящо обезщетение за претърпените вреди – чл. 15 ЗЗТТ;
  2. Когато с влязло в сила съдебно решение бъде установено, че иск по този закон е неоснователен, както и че ищецът е поискал образуване на съдебното производство недобросъвестно или с цел злоупотреба, по искане на ответника съдът може едновременно или поотделно да присъди: обезщетение за претърпените от ответника вреди; разпространяване на информацията относно решението при условията по чл. 24 ЗЗТТ – чл. 20, ал. 4 ЗЗТТ.

За спирането и прекъсването на давността се прилагат чл. 115 и 116 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Струва ми се, че приложение трябва да намери и чл. 116а ЗЗД (Нов – ДВ, бр. 42 от 2018 г.).

 

Мерки за поверителност в съдебното производство

Във всяко положение на делото страните и всяко друго заинтересовано лице, включително свидетели, може да поискат от съда да определи дадена информация по делото като поверителна, тъй като съдържа търговска тайна или предполагаема търговска тайна. Искането на съответното лице трябва да бъде надлежно обосновано.

В случаите, когато съдът определи дадена информация за поверителна, съдът със същото определение може да наложи следните специални мерки за запазване на поверителния ѝ характер, като:

  1. ограничи напълно или частично достъпа до представен по делото документ, който съдържа търговска тайна или за който се твърди, че съдържа търговска тайна, като предостави достъп до документа само на определени лица;
  2. ограничи достъпа до съдебните заседания, както и до съответните записи или протоколи, като постанови разглеждането на делото или извършването само на някои действия да стане при закрити врата;
  3. изготви вариант на съдебен акт за лицата, които са лишени от достъп до търговската тайна, със заличена търговска тайна.

Броят на лицата, на които се предоставя достъп до поверителната информация относно търговска тайна, не трябва да надвишава необходимия за осигуряване правото на защита на страните в процеса. Не може да се ограничава достъпът до информация на лицата, които са страни по делото, и на техните процесуални представители.

При определяне на съответната мярка съдът взема предвид необходимостта от осигуряване правото на справедлив процес и ефективност на мярката, зачитане на законните интереси на страните и когато е целесъобразно – на третите лица, както и вероятността да им бъдат причинени вреди от налаганата мярка.

Определението на съда по налагане на тези специални мерки се обжалва по реда на чл. 274-278 ГПК.

Страните, техните адвокати или други процесуални представители, съдебните служители, свидетелите, вещите лица и всички други лица, които участват в съдебни производства по този закон или имат достъп до документи, които са част от такива производства, са задължени да пазят информацията, определена като поверителна, която им е станала известна в резултат на това участие или достъп. Тези лица носят отговорност по ЗЗТТ за използването или разгласяването на информация, която съдържа търговска тайна или предполагаема търговска тайна, определена за поверителна от съда.

Използването или разкриването на информация, която представлява търговска тайна или предполагаема търговска тайна, е забранено и след приключването на съдебното производство, освен когато:

  1. съдът установи с влязъл в сила акт, че информацията, за която се твърди, че съдържа търговска тайна, не отговаря на определените в ЗЗТТ изисквания за търговска тайна;
  2. информацията, защитена като търговска тайна, стане общоизвестна и достъпна за лицата от средите, които обичайно използват този вид информация.

 

ПРИВРЕМЕННИ МЕРКИ ЗА ЗАЩИТА

Обезпечителни мерки

Допускането, налагането и отмяната на обезпечителните мерки се извършва по реда на чл. 389 – 403 ГПК, с изключение на чл. 398, ал. 2, изречение първо ГПК, доколкото ЗЗТТ не предвижда друго.

Преди предявяването на иска, както и във всяко положение на делото до приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция, по искане на притежателя на търговска тайна съдът може да наложи следните временни обезпечителни мерки:

  1. преустановяване или забрана за използването или разкриването на търговската тайна като временна мярка;
  2. забрана за производството, предлагането, пускането на пазара или използването на стоките – предмет на нарушение, вноса или износа на тези стоки, както и тяхното съхранение с тези цели;
  3. задържане чрез изземване и предаване на стоките – предмет на предполагаемото нарушение, включително когато са били внесени от трети страни, така че да се предотврати тяхното пускане или движение на пазара; изземването и предаването се извършва по отношение на лицето, в което се намират, със запор;
  4. забрана за предлагането или предоставянето на услугите, които са в значителна степен повлияни благоприятно от търговски тайни, които са неправомерно придобити, използвани или разкрити.

Съдът може да определи внасяне на гаранция от ответника вместо прилагане на временните обезпечителни мерки. Размерът на гаранцията се определя съобразно размера на преките и непосредствени вреди, които ищецът би претърпял, ако ответникът продължи да ползва търговската тайна. Не се допуска разкриването на търговска тайна срещу внасянето на гаранция. Размерът на гаранцията не може да е по-голям от размера на възнагражденията, които биха били дължими, ако нарушителят е бил поискал разрешение да ползва търговската тайна.

 

Допускане и налагане на обезпечението

Обезпечение се допуска, когато ищецът е представил убедителни доказателства, че:

  1. е налице търговска тайна;
  2. е притежател на търговската тайна;
  3. търговската тайна е придобита, използва се или е разкрита неправомерно, или има непосредствена опасност от неправомерно придобиване, използване или разкриване на търговската тайна.

При налагане на обезпечение съдът взема предвид следните обстоятелства:

  1. стойността и други специфични характеристики на търговската тайна;
  2. предприетите мерки за защита на търговската тайна;
  3. поведението на ответника при придобиването, използването или разкриването на търговската тайна;
  4. последиците от неправомерното използване или разкриване на търговската тайна;
  5. законните интереси на страните и действието на обезпечението спрямо тях;
  6. законните интереси на трети лица;
  7. обществения интерес;
  8. защитата на основните права.

При налагане на обезпечение съдът може (ако прецени, че е необходимо) да задължи ищеца да представи парична или имотна гаранция, която да обезпечи преките и непосредствени вреди, които ответникът ще претърпи, ако налагането на обезпечението е неоснователно, а когато е необходимо – и вредите, претърпени от трети лица, засегнати от обезпечението.

Когато обезпечителните мерки бъдат отменени или престанат да действат поради действие или пропуск от страна на ищеца, както и когато се установи липса на неправомерно придобиване, използване или разкриване на търговска тайна или риск за такова действие, съдът може по искане на ответника или на трето засегнато лице да осъди ищеца да заплати подходящо обезщетение за претърпените вреди. Обезщетението не може да е в размер, по-малък от необходимото за покриване на разходите и вредата, причинени на ответника от неоснователното искане.

 

Отмяна на обезпечението

Обезпечението може да бъде отменено по искане на:

  1. ответника или служебно от съда, ако не бъдат представени доказателства за предявяването на иска по чл. 10 в едномесечен срок от налагане на обезпечителните мерки;
  2. ответника, когато информацията, по повод на която са наложени обезпечителни мерки, престане да отговаря на определените в този закон изисквания за търговска тайна поради причини, които не се дължат на ответника.


ОБЕЗЩЕТЕНИЕ ЗА ВРЕДИ

Обезщетение за вреди

Нарушителят е длъжен да обезщети притежателя на търговска тайна за всички претърпени вреди и пропуснати ползи, които са пряка и непосредствена последица от неправомерното придобиване, използване или разкриване на търговска тайна. Обезщетението се дължи, когато нарушителят е знаел или е следвало да знае при тези обстоятелства, че участва в неправомерно придобиване, използване или разкриване на търговска тайна.

Служителите и работниците носят отговорност за вредите, настъпили вследствие на неправомерно придобиване, използване или разкриване на търговска тайна на техен работодател, в размер на не повече от трикратния размер на уговореното трудово възнаграждение, когато не са действали умишлено.

 

Определяне на обезщетението

При определяне размера на обезщетението съдът взема предвид всички обстоятелства, свързани с неправомерното придобиване, използване или разкриване на търговска тайна, като:

  1. вреди, включително пропуснатите ползи, които са настъпили за притежателя на търговска тайна;
  2. приходите, получени от нарушителя в резултат от неправомерното придобиване, използване или разкриване на търговската тайна;
  3. неимуществените вреди, претърпени от притежателя на търговска тайна, когато е приложимо.

Когато искът е основателен, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът присъжда обезщетение, което е не по-малко от размера на възнагражденията, които биха били дължими, ако нарушителят е бил поискал разрешение да ползва търговската тайна, както и разходите, направени от притежателя на търговската тайна, включително разходите за идентификация и проучване.


СЪДЕБНО РЕШЕНИЕ

Решение по делото

С решението по делото съдът установява неправомерното придобиване, използване или разкриване на търговска тайна и съобразно искането на ищеца и конкретните обстоятелства може да наложи по отношение на нарушителя следните мерки:

  1. преустановяване или забрана за използването или разкриването на търговската тайна;
  2. забрана за производството, предлагането, пускането на пазара или използването на стоките – предмет на нарушение, вноса или износа, както и съхранението на стоките с тези цели;
  3. унищожаване на цели или на част от документи, вещи, материали, вещества или електронни документи, които съдържат или носят търговската тайна, или когато е целесъобразно – предаването им на ищеца;
  4. забрана за предлагането или предоставянето на услугите, които са в значителна степен повлияни благоприятно от търговски тайни, които са неправомерно придобити, използвани или разкрити.

Съдът може да наложи горепосочените мерки за определен срок, достатъчен за отстраняване на всички търговски или икономически предимства, които нарушителят е получил от неправомерното придобиване, използване или разкриване на търговската тайна.

По искане на ищеца съдът може да наложи и една или повече от следните мерки по отношение на стоките или услугите – предмет на нарушението:

  1. изтегляне на стоките от пазара или по искане на притежателя на търговска тайна – предаване на стоките на юридически лица с нестопанска цел за дейности в обществена полза;
  2. премахване на тези характеристики на стоките или услугите, във връзка с които е установено нарушение;
  3. унищожаване на стоките или, когато е целесъобразно, тяхното изтегляне от пазара, при условие че изтеглянето не засяга защитата на търговската тайна.

Когато с влязло в сила съдебно решение бъде установено, че иск по този закон е неоснователен, както и че ищецът е поискал образуване на съдебното производство недобросъвестно или с цел злоупотреба, по искане на ответника съдът може едновременно или поотделно да присъди:

  1. обезщетение за претърпените от ответника вреди;
  2. разпространяване на информацията относно решението при условията по чл. 24.

Искането на ответника се разглежда в същото или в отделно производство.

При определяне вида на мерките по отношение на нарушителя и на стоките или услугите – предмет на нарушение, и тяхната пропорционалност съдът, спрямо конкретния случай, взема предвид следните обстоятелства:

  1. стойността или други специфични характеристики на търговската тайна;
  2. предприетите мерки за защита на търговската тайна;
  3. поведението на нарушителя при придобиването, използването или разкриването на търговската тайна;
  4. последиците от неправомерното използване или разкриване на търговската тайна;
  5. законните интереси на страните и последиците на мерките по отношение на страните;
  6. законните интереси на трети лица;
  7. обществения интерес;
  8. защитата на основни права.

Разходите за изпълнението на мерките по чл. 20, ал. 1, т. 3 и ал. 3 ЗЗТТ са за сметка на нарушителя, освен ако съдът прецени, че не са налице конкретни основания за това. Разходите се заплащат от нарушителя независимо от обезщетението за вреди. Основанията са налице, когато поемането на разходите от нарушителя надхвърлят необходимото за постигане на целта. В този случай разходите по изпълнението на мерките се заплащат от ищеца.

Действието на мерките по чл. 20, ал. 1, т. 1, 2 и 4 ЗЗТТ се отменя от съда по искане на ответника, когато информацията престане да отговаря на определените в този закон изисквания за търговска тайна по причини, които не се дължат пряко или непряко на ответника.

 

Заплащане на обезщетение без налагане на мерки

След установяване на неправомерното използване или разкриване на търговска тайна, по искане на ответника съдът може да го осъди да заплати парично обезщетение, без да налага мерките по чл. 20, ал. 1 ЗЗТТ, ако са налице едновременно следните условия:

  1. към момента на използването или разкриването на търговската тайна ответникът не е знаел, нито е следвало да знае, че търговската тайна е получена от друго лице, което я е използвало или разкрило неправомерно, и след узнаването на това обстоятелство е продължило да я използва;
  2. налагането на мерки би довело до несъразмерни вреди за ответника;
  3. паричното обезщетение за вредите, претърпени от притежателя на търговска тайна, е справедливо.

Размерът на обезщетението, наложено вместо мерките по чл. 20, ал. 1, т. 1, 2 и 4 ЗЗТТ, не може да надвишава размера на възнагражденията, които биха били дължими, ако нарушителят е бил поискал разрешение за използване на търговската тайна за период, за който използването на търговската тайна е могло да бъде забранено.

 

Публикуване на съдебното решение

По искане на ищеца съдът може да осъди ответника да разгласи за своя сметка и по подходящ начин информация за решението по делото, както и неговото публикуване частично или в цялост със заличена търговска информация. Съдът се произнася по искането, като взема предвид:

  1. стойността на търговската тайна;
  2. поведението на нарушителя при придобиването, използването или разкриването на търговската тайна;
  3. правните последици от неправомерното използване или разкриване на търговската тайна;
  4. вероятността нарушителят да продължи неправомерното използване или разкриване на търговската тайна;
  5. възможното разкриване на самоличността на нарушителя – физическо лице, и вредите, които могат да бъдат причинени на личния му живот и доброто му име.

При постановяване на решението съдът взема предвид също дали информацията относно нарушителя позволява да се идентифицира физическо лице и ако това е така, дали публикуването на тази информация би било оправдано, с оглед на евентуалната вреда, която тази мярка може да причини на личния живот и репутацията на нарушителя.

Решението на съда се изпълнява в съответствие с чл. 26 ЗЗТТ и при спазване на поверителния характер на търговската тайна, определен по реда на чл. 12 ЗЗТТ.

 


ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАЛОЖЕНИТЕ МЕРКИ

Изпълнение, глоби и имуществени санкции

Изпълнението на наложените със съдебно решение мерки става по реда на ГПК.

За виновно неизпълнение на разпорежданията по чл. 10, ал. 3 ЗЗТТ и на задължението по чл. 12, ал. 7 ЗЗТТ съдът налага на задълженото лице глоба или имуществена санкция в размер до 500 лв. седмично, до преустановяване на неизпълнението.

При неизпълнение на определените в съдебното решение мерки по чл. 14, ал. 1 ЗЗТТ и чл. 20, ал. 1 и 3 ЗЗТТ, когато не може да се приложи редът по чл. 526 ГПК, съдебният изпълнител по искане на взискателя принуждава длъжника да извърши дължимото действие, като му налага глоба или имуществена санкция до 500 лв. Ако и след това ответникът не извърши действието, съдебният изпълнител му налага последователно нови глоби до същия размер за всяка седмица на неизпълнението.

При налагането на глоба или на имуществена санкция съдът, съответно съдебният изпълнител, взема предвид следните обстоятелства:

  1. стойността на търговската тайна;
  2. поведението на виновното лице;
  3. правните последици от неизпълнение на задължението.

Когато стойността на търговската тайна не е определена в съдебния акт, тя се определя след изслушване на страните, а при необходимост – и след разпит на свидетели и вещо лице.

Общата стойност на наложените глоби, съответно на имуществените санкции, на едно лице не може да надхвърля стойността на претендираното по предявения иск, съответно стойността на присъденото обезщетение за неправомерното придобиване, използване или разкриване на търговска тайна.

 

Защита на личните данни

Обработването на личните данни се извършва при спазване изискванията за защита на личните данни. Те са определени в Закона за защита на личните данни.

Имуществена отговорност по Закона за защита на търговската тайна

  адв. ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ, доктор по гражданско и семейно право тел.: 0896/ 733 134 E-mail: balabanova.vasilev@gmail.com   Резюме: Статията има за цел да представи основните положения в Закона за закрила на търговската тайна, които се отнасят до защитата на притежателя на търговска тайна. Анализът има за цел да даде информация за това какви са принципните […]